Резултати от търсенето

Всички статии Тук може да намерите разнообрани материали, свързани с различни аспекти на психологическата работа. Рубрики: #Пресечни точки - нова рубрика Детската психика Родители и деца Деца и училище Психология и изкуство За психологията Практика и теория Младите хора днес Born to laugh Някои важни правила във връзка с начина, по който родителите заемат позицията на авторитет? Това естествен процес ли е? Нужно ли е да сме приятели с децата си? Авторитет значи ли да налагаме правила насила? Read Born to laugh T he day after I saw the movie, I sat in front of my phone in a jam. My impressions did not leave me, and I could not think of anything that sounded credible to me, nothing convincing to recreate them. Such was my post that day: "I don't know what to write...". Read

Обратно Й.Д., жена, 27 г. Сестра ми има проблем със самочувствието и оттам с комуникацията си с хора, и сама признава, че й е много трудно да се конфронтира с хората и да изразява мнението си свободно, и когато стане някакъв проблем за нещо в работата и се превърне в спор, тя предпочита да излезе от стаята и да остане безгласна нота отколкото да изрази себе си и да защити позиция. Проблемът със самочувствието е изключително многопластов, но мога да задам някои посоки на мислене, които да споделите със сестра си. Използвам Вашата загриженост, за да насоча вниманието Ви към един интересен факт, а именно – как в едно и също семейство, с едни и същи родители, сиблингите понякога са толкова различни? Струва ми се, че Вие нямате този проблем. Тогава може би любопитно ще Ви бъде да изследвате разликите в отношението на родителите Ви към всяка една от вас двете, да търсите сходното и разминаващото се. Какво си спомняте от детството си във връзка с това как родителите са ви за окуражвали, мотивирали или пък как са ви се карали, ако сте допускали грешка? И как всяка една е възприемала техните родителски послания? Каква е идеята, която стои зад тази моя препоръка? Самочувствието има много общо с това какви модели на поведение са изградени и утвърдени в детството на всеки човек. При семейства с повече от едно дете отношението на родителите е коренно различно и зависи от много неща – от пола, поредността на раждане, контекста, очакванията на родителите и т.н. Това предпоставя, че всяко от децата ще има различно поведение по-нататък в живота си. Зависи от семейството, но общото между всички семейства е винаги това, че става дума за родителските очаквания и как детето отговаря (или не отговаря) на тях. Когато даден човек има проблем с конфронтацията при конфликти и отстояването на себе си, то следва да се запита защо за него е толкова важно да избегне конфликта на всяка цена? Дали смята, че ако се противопостави, няма да бъде харесван/ценен/уважаван? Или пък да се съгласиш означава да си „добър“, а да противопоставиш е „лошо“? Откъде идват тези вярвания? Твърде възможно е сестра Ви да не успява да се справи с предизвикателствата в общуването и заради това, че изпитва трудности да носи отговорност – за мнението си, за поведението си. Да изразиш позиция и да я отстояваш означава да понесеш отговорност, което е доста трудно. Понякога е по-лесно някой друг да вземе надмощие, но да ти спести необходимостта да водиш борба за своите желания (и грешки). Тази позиция е в основата си детската позиция – „отстъпвам, защото хем не искам да ми се карат, хем да не би да не ме харесват повече, ако настоявам на своето, пък и няма да се притеснявам да не разочаровам другите“. В този смисъл укрепването на самочувствието е директно свързано с разбирането, че собствените желания могат да бъдат в противоречие на желанията на другите (както е в ситуации на конфликт), но това е естественият ход на нещата. Няма място за оценки „Това е добро, а това – лошо“, стига в общуването с другия да се атакуват позициите, а не личността. Например, „Аз не съм на твоето мнение, но това не значи, че не те харесвам“. Предишен Следващ

< Към "Статии" Днешните родители Повечето от материалите ми са посветени на децата и техните трудности. Тук обаче акцентът е върху родителите. След статията "Днешното дете" - логично - нека кажем малко повече и за днешните родители; такива, каквито ги виждам в личния си и професионален път... Най-честите предизвикателства пред тях? Ето... 1. Удавени в морето от информация. За разлика от предходните поколения, когато начините за грижа на детето се ограничават до опита на бабите (основно) и на тясната общност, в която семейството живее, днес имаме на практика неограничен достъп до информация. Няма тема, буквално няма такава – по която да не можете да намерите крайно противоположни мнения. И това несъмнено е добре…до една степен. Психическото изтощение от това да се подлага всяко решение на съмнение, да се претегля, обмисля, разпитва, е новата реалност на всеки родител. Напрежението от многообразието на подходи и варианти понякога залива по начин, непознат на нашите родители, например. И тъкмо когато сте решили, че сте направили точния избор, се оказва, че в случая на някой друг е проработило нещо съвсем различно. Във форумите често четем „Всичко е индивидуално“ – от една страна защото е точно така, но от друга – сякаш, за да се презастраховаме, че изборите на всички ни съвсем не съвпадат. 2. „Перфектният родител“. Изискванията на средата, съчетани с подчертано индивидуалистичното ни общество, водят към един безумен стремеж за съвършенство във всичките му измерения. До степен, че колкото и да е нелогична за всички нас идеята да сме идеални в процеса на родителстване, грешките и несполуките понякога приемаме като фатални. Много родители идват с въпроса „Дали не травмирах детето си?“. Носят вината от това, че са избрали „погрешно“, че са реагирали не „както трябва“. Изобщо, идеята за допускането на грешка е крайно неприемлива, и колкото и да си повтаряме мантрата „Не е нужно да си перфектен“, толкова на всички ни е до болка познато усещането „Добре де, къде сгреших?“. Въпреки това, все по-често родителите посрещат изказвания от типа „всичко е въпрос на организация“ по начин, който подлага на съмнение това изказване – та, има светлина в тунела. И може би не е проблемът в нас, и че не успяваме да се организираме перфектно , а в това че е сложно по принцип. 3. „Детето преди всичко“. Още една тема, която не е непозната за днешния родител, но трудно бива интегрирана в практиката. Детето не е центърът на Вселената – да, на нашата семейна система, може би, но това следва да има една естествена граница, отвъд която детето ще трябва да се нагажда към средата, а не обратното. Тоест, то не е и не може да бъде „център“, не може да е „преди всичко и всички“. Съвременните родители силно залитат в тази крайност – да се обгрижи, да се осигури, да се занимава детето с неща, които не сме и подозирали, че съществуват преди появата му. И това само по себе си не е проблем – не и докато всичко друго не остане на заден план, защото „детето е най-важно“. Къде е границата? Запитайте се кога за последно правихте нещо, което вие обичате, нещо лично ваше? Ако не се сещате или отговорът препраща много назад във времето, ако в деня не остава време за нищо друго, освен за заниманията и суетенето около децата, то ето ви ориентир, около който да мислите. 4. „Партньори ли?“. Хайде още един въпрос – „Кога за последно имахте време за половинката си?“ Естествено следствие от дете-центрираната ни действителност е фактът, че след появата на малкия наследник, родителите се отчуждават един от друг. Този процес не е необичаен по принцип, тъй като в ранните месеци и години на детето, диадата между него и майката е особена, специфична. Така че, отношенията между двойката се променят по начин, непознат за тях. Нужно е време да се подредят отношенията, да се внесе спокойствие, че за всички има място, че всеки е важен. Отново обаче – случва ли се от един момент нататък „след детето“ преоткриването на двамата партньори, или ежедневието им се разгръща само около ролите на „мама“ и „татко“ и нищо извън тях? Има ли моменти, в които детето не участва, защото това са моменти между мъж и жена, а не между родители? 5. Границите не са тормоз. Много съвременни родители се страхуват да поставят граници. Почти винаги обяснението е „Не искам да бъда като моите родители, които бяха (най-често чувам) авторитарни“. Проблемът е, че се сравняват несравними ситуации. Не може да се сравни дете, което е силно ограничавано, с дете, което не е чувало думата „не“. Тоест, прилагането на правилото „Не както мен са ме възпитавали“ е нерелевантно. Следователно изборът на родителя да НЕ постави граница в случай, в който собственото му дете изисква именно това, е избор, който на практика не отчита потребността на самото дете. В такива случаи винаги питам „Когато избирате онова, от което Вие сте имали нужда като малки, то за кого избирате всъщност сега – за Вашето дете или за Вас самите?“ И се оказва, че решението е на базата на потребността на едно бивше дете – настоящ родител; само дето неговото собствено е съвсем различно. 6. „Бързото родителстване“. Така за себе си наименувах онова нетърпение, което като че ли обзема всички ни когато става дума за нашите деца. Този сценарий се разиграва на всички нива в ежедневието ни – все пак говорим за ужасяващо забързано ежедневие, времето на бързите храни, бързите телефони и бързите решения. Проблемът е, че процесът на родителстване и етапите на развитие на детските мозък и психика…не са се забързали. Тоест няма как да вкараме в рамките на единица време процес, който отнема далеч повече – дни, месеци, понякога години. Типичен пример е проблемът за тръшкането при децата – има едно физиологично развитие, което трябва да се случи, за да спрат тантрумите, едно психоемоционално съзряване, което следва да се подпомогне у детето. А това не става от днес за утре – понякога отнема…ами да, дълго, дълго време. Винаги има с какво да се подпомогнат родителите в този и подобни трудни процеси, но невинаги решението е „направете ето това и всичко ще е ОК“. Тук бързите мерки не работят. 7. Много дини под една мишница. Познато, нали? Май с всички е така. Само че моята позиция по въпроса е следната: не е въпросът да се учим как да носим дините без да ги изпуснем, а как да се научим да „изпускаме“ без това да води усещане за провал и отчаяние; как да оставяме по някоя и друга задачка настрани – когато станат твърде много – за да не прегорим. В заключение не мога да не отбележа парадокса – да, този материал е също пореден по темата за деца и родители, един от многото в океана от препоръки и съвети. Може съвсем да не сте съгласни, и това е ОК. Не се разпознавате в текста – идеално! Правите нещата по вашия си начин, и дори се дразните някой да ви обяснява от своята трибуна „как трябва“? Браво на вас! Генерализациите са относително нещо, такива са и моите, убедена съм. Затова и няма да изведа никакви стъпки като за финал, но ще се позова отново на личния си и професионален опит, за да кажа следното: грешките са неизбежни, перфектният родител е химера. Дали пък единственото, на което можем да научим децата си, не е признанието, че колкото и да грешим, продължаваме да правим най-доброто, на което сме способни за тях? Нека поне в това не се съмняваме. Предишна статия Следваща статия

< Към "Статии" Трудности в трудна възраст Трудна работа с тези „пубертети“. Или „тийнейджъри“. Или както аз предпочитам да ги наричам - „юноши“. Нищо ново не ви казвам, особено на родителите, имащи пряк досег със споменатата възрастова група. Ще се опитам в този материал да обясня част от причините за трудностите, които срещаме при юношите, като с това изведа някои добри практики в отношението към тях. Спокойно можем да сложим знак за равенство между думите „преходен“ и „кризисен“. Преходът е между детството и зрялата възраст, а кризата е на всички нива – телесно, емоционално, социално. За съжаление много родители са склонни да омаловажават преживяванията на своите подрастващи с аргументи от типа на „Ние да не би да сме имали пубертет, това са модерни глупости!“. Истината е, че сега просто сме склонни да обръщаме внимание на феномени от психичното, които са били изключително неглижирани доскоро. Което не прави тези явления „глупости“ или измислици. (Типичен пример е депресията, която все още се възприема като „глезене“ и „слаба воля“, но реално е един от най-сериозните здравни, и не само, проблеми в световен мащаб.) Ако това е Ваше убеждение, нямам намерение да Ви разубеждавам, но по-скоро ще Ви посъветвам да не губите времето си да четете нататък. Изходната теза на целия текст е тази: в периода на юношество се случват едни от най-драматичните промени, и на начина, по който младият човек се опитва да се справи с тях следва да се обърне внимание . Понякога - да се окаже сериозна подкрепа. Ще започна с едно важно уточнение, което може да Ви се стори особено. Ще върна малко лентата назад – преди пубертета. Защо? Защото колкото и новости и странности да се появяват в този период, нищо не започва с него. Всъщност далеч преди юношеството детето вече има опит с други кризисни периоди. Както и има натрупан зад гърба си немалък житейски опит. Родителите на тийнейджъри често се учудват когато разпитвам за детството, но голяма част от проблемите (и техните решения) се съдържат именно там – в по-ранни взаимоотношения и трудности. Докато се стигне до пубертета, младият човек вече е утвърдил най-основните си вярвания, начините, по които се справя с конфликти, изградил е основата на ценностната си система. Много, много по-рано от 10-11-12 му година са се случили събития, които са оставили отпечатък върху него. И след като направих това важно уточнение, ето и най-сериозните предизвикателства пред родителите на тийнейджъри: ü Юношеството е период, в който върху много нестабилната актуална ситуация на криза, изкристализират проблематични въпроси от миналото . Завръщат се с пълна сила нерешените конфликти и отложените трудни разговори . Особено трудно е когато детето е било възприемано като „неразбиращо“ (защото децата не разбират и няма нужда да ги травмираме допълнително); ако е държано встрани от сериозните житейски несполуки в семейството. Ако до този период детето не е чуло думи за най-важните, най-човешките теми – интимните отношения между хората, живота и смъртта, провалите, загубите, собствените си слабости и ограничения – то ще преживее периода на юношество далеч по-проблематично от други свои връстници, които вече са отработили поне малко всички тези „зони на конфликт“. ü Втори сериозен проблем е липсата на каквато и да е подготовка на детето за настъпващия нов етап от живота му. Далеч преди да започнат промените в тялото, нужно е да се разговаря за предстоящите промени . Можем да проведем разговора както ни идва отвътре, но трябва да има думи – за тялото, за психичното, за емоциите, които ще връхлетят. Всички сме наясно колко сложен е животът; самите ние като възрастни често сме в чудене как да постъпим. А за детето/юношата е още по-сложно. Минималното, което можем да направим, е да му кажем откровено, че преходът между детето и възрастният е труден преход. ü И като говорим за подготовката, стигаме до трети важен момент. Вие можете да говорите с детето и да го подготвите, но не можете да извървите пътя вместо него . Често то няма да позволи дори да го придружавате по този път. Една от най-трудните за възприемане от родители истини е тази – че детето им вече не е точно дете и никога няма да бъде. Че за разлика от онова малко човече, което винаги е разчитало на тях, юношата ще ги неглижира, ще се изолира, ще омаловажава думите и делата им. Ще се бунтува. От опит ще кажа, че често конфликтите възникват именно поради невъзможността на родителя да приеме събитията (и дори се бунтува с всички сили срещу тях), а не защото юношата е „труден, та дори невъзможен“ . ü Най-честата дума, с която родители обясняват своето състояние около трудната възраст, е „отчаяние“. Обикновено защото се разиграва следния парадокс – „искам, но още не мога сам“. Срещат се две противоречащи си тенденции. Може би някои от вас ще разпознаят същата ситуация като при двегодишното, което много желае да пресича само улицата, но не умее да се пази от колите. Голям проблем е намирането на баланса – хем да се даде съвет на юношата, хем да не се приеме съветът за натрапване. Един ден хлапето моли да помогнете („Никога не ме защитаваш, никога не си на моя страна!“), на другия ден в същата ситуация ви пъди („Не ме оставяш да порасна, не ме чуваш!“). Тук е ходене по тънък лед - да се прецени в конкретната ситуация дали може да се остави младия човек да опита да се справи сам, или да се направи опит за деликатна намеса. Чудите се кое от двете – ами питайте! „Имаш ли нужда от мен? Искаш ли съвет?“ – но тук трябва да бъдете готови да чуете „Не!“ и да го зачетете . И друго – „Тук съм, ако имаш нужда от мен“, плюс търпение – понякога върши чудеса. Как децата и юношите поставят своите въпроси? Чрез своето поведение. Не защото правят напук на родителите си, не защото им е приятно, а защото не знаят друг начин, а усещат сериозни затруднения. За да илюстрирам с пример: една от най-честите теми в тази възраст си остава тази за училището, оценките, за успехите, за добрата работа, за изпитите след 7 клас, които се превръщат в тема номер 1 в семейството за година, че и повече. Мислех, че в миналото са останали репликите на моите собствени родители „Имаш едно задължение, и то е да учиш!“, но в кабинета си чувам същите думи непрекъснато. В такива моменти се чудя…ами къде остават теми като: - Какво се случва с тялото ми, защото вече не го усещам като мое, а като чуждо? - Защо все по-често не се харесвам? - Как да накарам другите да ме харесат? Какво е нужно да правя, за да се случи това? - Защо преди вярвах безрезервно на родителите си, а сега ги виждам толкова различни? - Защо ме дразнят толкова много? - Какво да правя с тези нови усещания, които се появяват? - Защо преди всичко беше толкова просто и лесно, а сега изглежда все по-сложно? - Защо се повишават очакванията спрямо мен и как да се справя с тях? - Какво да правя с това момче/момиче, което толкова много харесвам? - И т.н., и т.н. Списъкът е безкраен. Та, кой говори с тях за това? Струва ми се, че първото което трябва да направим преди да избухнем срещу юношата или да изпаднем в отчаяние, е признанието пред самите себе си, че и ние сме били там. В екзистенциалните въпроси и гнева към възрастните, объркването и несигурността. Почнем ли оттам – нататък би станало малко по-леко. За финал, някои конкретни насоки: 1. Не подценявайте случващото се! „Ще мине от само себе си, период е!“ може да доведе до много неприятни последици. По-добре да потърсите насоки ако се чувствате затруднени – няма да навреди; отколкото да рискувате да пропуснете важна индикация, че има сериозен проблем. Допълнителна сложност внася това, че в тази възраст децата са изключително непредвидими, поведението често е свързано с попадане в риск, а уменията за преценяване на ситуации – силно ограничено . Действително юношата мисли, че нищо не може да му се случи, и е важно отстрани да има сензитивност към някои сигнали. Всичко, което ви изглежда ново, нехарактерно, особено – обърнете му внимание. 2. Липсата на конфликти с юношата не е гаранция, че всичко върви добре . Понякога е точно обратното. Прекомерното съгласяване с родителя и липсата на противопоставяне също могат да са в основата си сигнал за затруднения. Ако се чудите как да разграничите едното от другото, потърсете обратна връзка от учител, например, външен човек, на чието мнение имате доверие. Спокойно у дома, но като цяло мълчаливо, оттеглено дете, в изолация от връстниците си – може да дава сигнал за депресивно или тревожно състояние, на което трябва да се обърне внимание . В годините си в училище винаги съветвах колегите си учители да са особено чувствителни към децата, които никога не създават проблеми, не шумят и „все едно ги няма“. Често те имат доста по-сериозни затруднения от шумните си, буйни връстници. 3. Научете се да „чукате на вратата“ . В пряк и преносен смисъл. Говорим за границите, които са толкова чувствителна тема за юношите. Порастващото дете има нужда от лично пространство, място, на което да не бъде безпокоено, и което вие да уважавате . В думите подобно зачитане чуваме в репликата по-горе „Тук съм, ако и когато имаш нужда от мен“ (но детето преценява кога е това време, не родителят!); във въпросите („Искаш ли да…?“, „Какво ще кажеш да…?“), в преговорите, допитването. Ако има семейна тема, по която да се взима решение, обсъдете я с тийнейджъра. Не казвам да се съобразите с мнението му; но да обсъдите, да го питате какво мисли. В практиката си съм имала случаи, в които решение пряко касаещо юношата (да бъде преместен в друго училище, например) не просто не се поставя като въпрос („Искаш ли да се преместиш?“), но се казва СЛЕД като вече то е записано в новото училище. Подобни действия дълбоко уязвяват; сякаш няма личност, която ще преживее промяна, а просто предмет, с който можем да разполагаме както искаме. 4. Бъдете гъвкави в ролята си на родител – нито прекалено изискващи, още по-малко „приятели“. Много достойна, авторитетна позиция, която ще изненада вашия тийнейджър (в позитивния смисъл) е тази: „Понякога наистина не знам какво да правя, хайде да мислим заедно! “. Далеч по-възможно е да постигнете успех с подобна реплика, отколкото с категорични твърдения, които не търпят възражения – „Аз съм родител и знам по-добре от теб!“. Обратното - опитите на родителя да влязат в позиция на приятел също рано или късно ще претърпи провал. Дори се създава по-голям риск, защото приятелят не може да е авторитет, а юношите (дори да отричат) имат особено силна нужда да виждат авторитетните, добрите примери, премерените в поведението си възрастни . Защо – защото от авторитетите идват правилата. Липсата на ясни и консенсусни правила е източник на изключително неприятни ситуации в тази (и не само) възраст. А ако родителят-авторитет не наложи правила, кой? Със сигурност няма да е приятелчето на тийнейджъра! 5. В продължение на предното – бъдете откровени. В тази възраст се случва т.нар. „детрониране“ на родителите. От божества, чиято дума е закон за детето, те се превръщат в…хора, с всичките си слабости. Юношите виждат пукнатините в перфектния дотогава образ на своите родители и обикновено удрят точно там в моментите на конфликт. Така че, вашите слабости вече са им ясни – а отричайки ги, вие все едно лъжете . Тук работещо е да обсъждате простичката житейска истина, че сме хора и не сме безгрешни; което не пречи да даваме най-доброто, на което сме способни. Не е сигурно, че бунтуващият се младеж или девойка ще ви чуе в настоящия момент, но в дългосрочен план подобни „инвестиции“ дават резултат. Предишна статия Следваща статия

Обратно М.Д., жена, 23 г. Как да помогнем на приятел, става дума за панически пристъпи на ОКР (обсесивно-компулсивно разстройство)? Ще започна с уточнение, че ОКР се диагностицира от лекар-психиатър. Поставена ли е диагноза, или човекът сам е стигнал до това описание? Ако има консултация с лекар, важно е да се следват неговите предписания. Като втора стъпка вече е възможно да се включи и психолог/психотерапевт, с който да се отработят проблемите на едно друго ниво - не физиологично, а емоционално. Ако пък човекът има съпротиви да отиде на психиатър, възможно е да направи първо среща с психолог, и да се обсъдят стъпките занапред. Паническите атаки са едни от най-често срещаните затруднения в нашето съвремие. Огромна е темата за техния произход, има изключително много информация по отношение на това как бихме могли да се справим, статии с описани конкретни стъпки и начини за реакция. За съжаление понякога подобни проблеми са много устойчиви във времето и сякаш не се повлияват от нищо. Като специалист смятам, че приятелската подкрепа не е достатъчна за човек с изразени панически атаки. Ако проблемът продължава дълго време, редно е да се потърси консултация със специалист. Все пак ще дам някои разяснения около това. Паник-атаките са проява на вътрешна тревожност, чийто генезис може да се търси в десетки посоки. Обикновено имат "пусков механизъм", конкретен повод в живота на човек, след който започват да се случват. Рядко обаче поводът е и причината. При някои хора паническите атаки имат отношение към личността - дали ще става дума за хора перфекционисти, амбициозни, или пък обратно - плахи, неуверени; общото е в съществуването на една силно изразена вътрешна тревога, напрежение, които "напомнят за себе си" през паник-атаките. Това е един вид сигнал от психичното, че нещо не е наред, и трябва да се вземат мерки. Работата със специалист ще помогне да се потърси причината за състоянието, както и начините, по които човек да се справи; а те са различни за всеки, което обяснява и защо "предписанията" в Интернет невинаги имат ефект. Тъй като работата с панически атаки може да е трудна и да отнеме време, Вашата роля като приятел (ако разбира се започне процес на консултиране с психолог/психотерапевт) е да напомняте, че за да се стигне до това, към което човек се стреми, може да се наложи да премине през неща, които не иска в живота си. Нали и затова е изразът "No pain, no gain". Ако приятелят Ви е мотивиран да разбере какво се случва, ще намери начин да го направи. П.С. Повече за тревожността може да прочетете в статията "Филмът, в който живея, или за тревожността" Предишен Следващ

< Към "Статии" Приказките и "малките герои" Преди години имах възможността да посетя кратък семинар на тема „Арт-терапия и приказки“. За пръв път се замислих за онова специално в психичното, което психологът може да узнае за детето през приказката, любимия герой, сюжета, дори злодея. И не само да узнае, но и да интерпретира, да проиграе в работата си заедно с детето с терапевтична цел. Светът на приказното, през погледа на порастващото момиче с червена шапчица, за пръв път сблъскала се с реалността (вълка), на пасивната девойка, която чака да бъде „спасена“, само защото е красива и добра (Пепеляшка), на глуповатия най-малък син, който обаче надхитря всички, е свят в който децата разпознават всичко от света на възрастните – от най-прекрасното до най-зловещото. От няколко години насам все по-често се среща един нов феномен, а именно да се видоизменят най-популярните детски приказки, да се пренаписват така, че да не бъдат травмиращи за децата. Попадала съм на издания, в които вълкът не изяжда бабата и Червената шапчица, а те успяват да се скрият в килера, където дочакват ловеца; в които Хензел и Гретел не са изоставяни от родителите си в гората. Най-популярният пример е „Малката русалка“, където в най-драстична степен е пренебрегнато характерното светоусещане на Андерсен, всичко което той въплъщава в историите си; русалката оживява, детето е предпазено от темата за смъртта. Като стана дума за смъртта, особено е отношението към тази тема - естествена част от живота, а колко неестествено е понякога възприятието ни за нея. Най- чувствителни са възрастните що се отнася до начина, по който детето се сблъсква със загубата и последствията върху детската психика. В училище тази тема също присъства; въпреки че средата е строга и структурирана, часовете вървят един след друг, често децата търсят подкрепа за случващото се около тях. Една от най-трудните задачи за детето, преживяло загуба, е как да съчетае две несъчетаеми на пръв поглед неща – от една страна ми се случва най-трудното- човек, когото обичам вече го няма, а от друга животът тече както досега. Усещането за драстична разлика между вътрешното преживяване и външния свят, е болезнено. Традиционно у нас в семействата за смъртта се говори много малко, дори никак, или изопачено, а когато тя настъпи, често пъти родителите правят опит да „предпазят“ детето. Вариантите за това са най-различни. Някои не позволяват детето да плаче, опитват се да позитивират ситуацията, за присъствие на погребението дори не може да става дума. Други се затварят в себе си и не говорят за случилото се, сякаш нищо не се е променило. Траурът има различни лица, и никое от тях не може да бъде осъдено, родителите също имат право на своите реакции. Но понякога се забравя, че детето страда не по-малко, че то, бидейки чувствително към чуждата болка, мълчи за своята собствена, че неговите схващания за смъртта може да са детски, но не са детински . Как да преживееш една загуба, която не е призната от възрастните? Как да интегрираш една травма, която в реалността всички се правят, че не съществува, или пък говорят за нея сякаш е неестествена, чужда? Да се върнем на приказките и онова, на което ни учат. Приказното слово от най-древни времена, от различни култури, носи в себе си теми, познати до днес, съхранява човешкия опит и мъдрост. През историите децата се учат, подреждат сложните човешки отношения, виждат различното у другия, разпознават емоции, характери, проблеми. Чрез идентификацията с героите те попадат в ситуации, които в реалността ще са драматични за тях, но в приказката ще могат да отработят. Те ще видят как героят се справя с трудностите, оцелява и получава признание. Ще научат повече за доброто и злото и за връзката между двете. В контекста на темата за травмата – те ще видят колко естествено се вписва тя в приказния свят, и как винаги е път към личното израстване на героя. Всичко това няма как да се случи, ако липсва Големия лош вълк или Малката русалка оживее и се омъжи за принца. Значимостта на приказното в отработването на важните общочовешки теми е голяма, и независимо от опитите „травмиращите събития“ да бъдат смекчени, вярвам че това никога няма да се случи. Няма история без злодей, конфликт или перипетия. Или поне не реална такава. А колкото повече възрастните се стремят да преведат в думи онова от реалността, което може да травмира детето, толкова по-подготвено ще е то да посрещне случващото се. „Надявам се да обясня ролята на „истинното говорене“, говоренето на истината такава, каквато големите хора я предават на децата, които не само несъзнавано я желаят, но имат нужда от истина и имат право на нея…истината която често боли, но която…позволява на субекта да се структурира и да се очовечи“. Франсоаз Долто („Всичко е език“) Предишна статия Следваща статия

Обратно П.Ч, мъж, 23 г. 1. Какво поражда страха/неувереността от обвързване с някого? 2. Кои са основните фактори, които правят една връзка успешна? 3. Защо ми е трудно да се сприятелям дълбоко и как мога да променя това? Въпросите Ви са толкова много, и по толкова различни теми, че не бих могла да отговоря на всички. Избрах тези тъй като до този момент не съм засягала темата за интимността. Ще започна с въпроса, който мен лично ме заинтригува най-много, а именно: „Здравословно ли е да общуваме всекидневно с приятеля/приятелката си/житейския си партньор?“ Какво би означавало да не е здравословно? Не знам Вие какво влагате като идея, но подозирам, че имате предвид здравословността на една такава връзка - един вид „прекомерното“, непрекъснато общуване би могло да изчерпи връзката, да я вкара в руслото на скуката и еднообразието, което в крайна сметка да доведе до нейния разпад. Нека бъдем реалисти, умората и еднообразието са пагубни и в най-пълноценните отношения. Тогава когато връзката е вече отдавна преминала фазата на „пеперудите“ и „не мога и 5 минути без теб“ - всеки от партньорите ще се изправи пред дилемата „А сега накъде?“. Изключително примамлива е страстта, с която формираме нови интимни отношения. Толкова, че за някои хора е трудно да я нямат в живота си, и обикновено след нейното изчерпване (пак да кажа, тя се изчерпва в един момент, рано или късно) я търсят другаде. За други пък ще настъпи преформулиране на връзката, те ще търсят и намерят съвсем нови и различни начини да БЪДАТ със своя партньор. И като че ли именно в последното изречение е синтезирана „здравословността“ на една връзка – в умението на партньорите да преоткриват по нов начин човека до себе си – отново и отново, да го виждат с други очи през годините. Някъде отвъд страстното, помитащо влюбване, е дълбоката привързаност, в чиито основи стоят конструкти като искреност, доверие, общи цели, познаване на другия, компромиси и т.н., и т.н. А като стана дума за основата. Вие питахте за основните фактори за една успешна връзка. Дали пък не е основата? Струва ми се важно КАК човек влиза в дадени взаимоотношения и какви са очакванията му за партньора и връзката. Нека припомня, че живеем във време, в което стремежът към съвършенство е издигнат в култ. Съвършеното пътуване, най-страхотната работа, перфектният родител, уникалното тяло…идеалната любов? Това постижими категории ли са изобщо, и не се ли подхлъзват много хора под външното лустро, за да избегнат разочарованието от осъзнаването, че подобни категории не съществуват? И че всяка връзка (интимна, приятелска, семейна) изисква - да, изисква - да се изправиш първо срещу себе си. Не на последно място, необходими са изключително много труд, отдаденост, компромиси, за да се съхранят отношения, които понякога е по-лесно просто да бъдат прекратени. Всеки преценява дали и кога да сложи точката, но едно е сигурно - ако изречението започва убедително, вероятно да завърши по същия начин не е никак малка. Успех на Вас! П.С. Можете да опитате следната техника. Напишете на лист всички категорични заключения, които имате по отношение на връзките. Например: „Връзките са…“ „Да бъдеш близък с някого означава…“ „В една връзка е възможно/невъзможно…“ „Искам/не искам връзка в която…?“ Напишете ги, прочетете ги отново. А сега честно отговорете пред себе си, какво очаквате от партньора до себе си, реалистично ли е, и можете ли да отговорите на същите очаквания по отношение на себе си? Когато намерите онова, което най-силно Ви тревожи или учудва, ще имате добра отправна точка да мислите нататък. Предишен Следващ

< Към "Статии" Училище, заедно с родителите Като човек, който повече от 12 години работи в училище като педагогически съветник (с диплома и компетенции на психолог ), смело мога да кажа, че най-голямото предизвикателство в тази работа е принципно нарушената връзка между институцията и родителите. Неслучайно първата крачка във всеки един случай, е опитът за изграждане на доверие у родителите – доверие, че в училище имаме знанията и уменията, с които да подпомогнем тяхното дете. В противен случай последната засегната страна е именно детето. Ще си позволя да синтезирам някои от най-често срещаните предразсъдъци, с които се сблъсквам в кабинета си: 1. „Детето ми е нарочено“; 2. „Няма добър педагогически/психологически подход към детето ми“; 3. „Прави се всичко възможно детето ми да бъде изгонено“; 4. „В училище няма механизъм за подкрепа на различните деца“ и т.н., и т.н. Като представител на институцията, но и като част от общността на работещите в училище, ми е трудно да чувам подобни твърдения. Обективно погледнато обаче съм наясно, че зад всички тях стои страхът на родителите, че с детето се случва нещо, а те не знаят какво, и не могат да му помогнат. Обичта към собственото дете е причината даден родител да седне в кабинета и да изрече тези или подобни думи, обикновено с гняв . Погледнато от този ъгъл обвиненията вече не звучат като обвинения, а като сигнал – че е време да се случи взаимодействието между всички засегнати в училище страни и семейството. В практиката си съм се убедила, че случи ли се това взаимодействие, решение винаги се намира . Училището наистина е институция, с всички положителни и не толкова положителни страни. Често обаче се забравя, че всяка организация, дори най-тромавата и бюрократична, е система, изградена от хора, от личности . И именно те се явяват най-ценният ресурс в нея. Донякъде в изказванията на родителите се прокрадва онова цялостно усещане за недоверие в институциите като цяло – всички сме наясно какво означава това, буквално на всяко ниво в ежедневието ни. И както вече споменах, това е разбираемо, а нашата най-първа и най-тежка задача е да опровергаем тази нагласа . В стремежа си да работим професионално и на ниво, често забравяме да преведем на достъпен език естеството на нашата работа. А от това несъмнено произлиза и част от недоверието, за което стана дума. В този смисъл, ето и малко повече информация за работата на педагогическия съветник/училищния психолог; фигура, чиито функции и дейност все още не са особено познати и популярни. · Психологът в училище е посредник между училището и семейството. Това е баланс, който се поддържа трудно, защото засегнатите страни обикновено са много – деца, понякога повече от едно, родители, учители. Конфликтът се разглежда от всички страни, и едва тогава, обективно, се отстоява позиция и се препоръчва предприемането на действия на всички страни. · Психологът в училище е преди всичко психолог . Да, той е представител на институцията, което го задължава, но първата му отговорност в крайна сметка е благополучието на децата , които ежедневно биват поверени на нашите грижи от вас, родителите. · Психологът в училище не е там, за да заема страна в спора . В този смисъл, работата му не е да подкрепи дадено семейство/дете, за сметка на друго. Ние работим с емоции, но можем да си позволим емоциите да диктуват в нашата работа. · Психологът категорично не е наказателно звено в училище! Единствената удивителна в текста ще си позволя да сложа именно тук. Често пъти децата са ужасени, че изпращането им в кабинета е всъщност наказание; някои дори не смеят да съобщят на родителите си, че ни познават. Съществува подобна нагласа и у колеги. Искрено се надявам с течение на времето и практиката, все повече деца (и родители) да излизат от кабинета с усещането, че са били чути и разбрани, а не наказани. · Психологът може да констатира някакви неща, да насочи родителите, но не и да свърши работата вместо тях . Не бива да се поддържа илюзията, че с едно-две посещения ситуацията ще се разреши магически. Най-успешните случаи са тези, в които и родителите, и детето не губят мотивацията си да се справят с проблема; и ежедневно, колкото време е необходимо, работят заедно с нас, в училище. И последно, знаете ли как говорят всички в училище за децата, с които ежедневно работим - „мое дете“, „твоето дете“, „нашите деца“. Това е толкова вкоренено в неформалния изказ на всички колеги, че доскоро дори не бях го забелязала. Изводите оставям на вас. Предишна статия Следваща статия

< Към "Статии" "Агресорът" Т, 13 г. Има сериозен проблем със спазването на правила в училище. Непредпочитан сред връстниците си. Поддържа контакти с агитки. Агресивен, силно импулсивен. Често в наши дни за агресията се говори като за нещо изключително зловредно, което следва да бъде изкоренено на всички нива. Да бъдеш агресивен е синоним на това да бъдеш злодей. Дотолкова обществото е чувствително към тази тема, че начинът на говорене за агресията започва постепенно също да носи агресивен импулс – в смисъл, че всякаква конструктивност и рационалност остават на заден план. В днешната статия ми се иска да разкажа за едно малко по-различно лице на „агресията“. Кавичките не са случайни, ще говорим за агресията, която спасява от психичен разпад . Деструктивната страна на агресивността е добре позната, видовете ѝ – също. Онова, което убягва понякога, е необходимостта, принудата с която може да бъде натоварен един агресивен симптом . Именно – симптом. Т: Аз мразя циганите, левскарите, наркоманите. Като ги видя, и ми се иска да ги набия, ей така, без да са ми направили нищо. Расист съм. Знам, че е лошо. Искам да се променя, но не мога. Как да се променя, всъщност не искам да бия никого? Реални думи на един юноша, който не можеше да намери място за себе си където и да отиде – дете на разведени родители, с липсващ баща и майка, която отказваше да чуе сина си и настояваше, че нейните решения за него са най-добрите възможни. Изключително възпитан и отзивчив по принцип, неговата агресия беше стихийна, внезапна и без да преувеличавам, умееше да вдъхва страх; емоциите му (веднъж отприщени) бяха несъразмерни на реалните ситуации и неподлежащи на волеви контрол. В минал текст стана дума за нагоните към живота и нагоните към смъртта. Ето и малко повече за понятието нагон : Нагон Енергиен заряд, който кара организмът да се стреми към дадена цел. Той идва отвътре, влияе върху психиката и има постоянна сила. Целта Да се премахне напрежението, да се постигне задоволяване. Обект Онова, чрез което нагонът постига целта си; когато нагонът се обвърже с един-единствен обект, това е фиксация . Да приложим същата схема към описания случай: Нагон Господство на нагона към смъртта. Обърнат навътре води до самоунищожение. В случая - обърнат навън, което го превръща в агресивен, деструктивен нагон (понятието е въведено от Алфред Адлер). Целта За да се премахне напрежението и да се постигне задоволяване – да се унищожи обекта. Обект Чрез кой обект може да се постигне целта? Кой обект да бъде унищожен? По думите на юношата обектите са „циганите, левскарите, наркоманите“. Да тръгнем отзад-напред. Наистина ли обектът е този, който Т. вербализира? Действително ли неговата агресия спрямо изброените социални групи се дължи на негативен опит с тях? Може би не точно, ако цитираме самия него – „Като ги видя, и ми се иска да ги набия, ей така, без да са ми направили нищо“. Тогава срещу какво (или кого) е тази агресия? Нека си дадем ясна сметка за това, че не можем да държим отговорни за дадено агресивно действие (особено ако е злонамерено и умишлено) фактори от външната среда. Силните негативни емоции на Т. не бяха „създадени“ от някой или нещо; те бяха лично негови, свързани с трудната му семейна история, лошите учебни резултати, отхвърлянето му от връстниците, неумението му да се впише конструктивно в група, проблема му да спазва правила. Вследствие на сесия с него, в която трябваше да групира емоции, стана ясно, че за него омразата и тъгата са в един цветови спектър, отчаянието пък вървеше ръка за ръка с гнева и яростта. Един юноша на 13 г. трудно би могъл да се справи с всичко това. В конкретния случай Т. не се справяше. Всъщност психичното му беше застрашено от разпад, поради невъзможността да отреагира на подобно напрежение . Единствено решение е включването на защитните механизми – изобретения на психиката, чрез които човек се справя с негативните емоции (страх, омраза, фрустрация, тревога). Например: Изтласкването – когато субектът се стреми да изтласка от съзнанието си мисли, образи, спомени, свързани с един нагон. При това нагон, чието задоволяване ще донесе удоволствие, но пък и ще понесе неудоволствие поради други изисквания. (В случая можем да спекулираме кои фантазии биха били толкова неприемливи, но категорично те са във връзка с нагона към смъртта.) Изместването – има някой, който фрустрира, но той не може да бъде атакуван директно. Субектът се чувства безсилен, обиден, неуважаван. Той не може да се справи с обекта на фрустрацията си, с „причинителя“, поради което насочва отрицателните си чувства към друг обект, който е „безопасен“, незастрашаващ, незначим за психичното му. Преминаването към действие – изтласканото се опитва да се завърне, да бъде осъзнато, но неговата непоносимост провокира не осъзнаване, а действие – импулсивно, автоагресивно или агресивно спрямо други. Целта на агресивния нагон е постигната посредством действието на защитите. Макар и само временно, напрежението което тлее в психичното на Т. ще намалее. При това без да се конфронтират причините за неговото страдание – нерешените проблеми в семейството, трудностите в порастването, ниската му самооценка и липсата на алтернативи, в които да гради качествата си, а не да разрушава. Обектът на агресивния нагон е „безопасен“ – хора, които не познава, или познава съвсем слабо, но които идентифицира като врагове, защото има нужда от тях. По-горе нарекох агресията „симптом“. Надали някой би я избрал като механизъм за справяне с житейските кризи, ако можеше да избира. Понякога обаче няма друг начин, или поне не начин, който да е достъпен за субекта, и само през агресивното поведение той успява да „изкаже“ своето страдание, останало незабелязано, омаловажено от другите. Въпреки санкциите, които ще понесе оттук-нататък, агресията на Т. към онзи момент беше (и може би все още е ) бариерата срещу нещо далеч по-страшно. Предишна статия Следваща статия

< Към "Статии" Първи клас Преходът към първи клас несъмнено е от ключовите периоди в развитието на детето, както и голямо вълнение за неговите родители. Въпреки че детето може да е посещавало детска градина или да има опит в друг социален/обучителен контекст, училищната среда предоставя свои, специфични предизвикателства. Най-общо може да се каже, че училищната готовност обхваща два аспекта. Първият е обучителният, в чието укрепване се инвестира усилено в детските предучилищни групи. Всички занятия, не само за ориентиране в буквите и цифрите, но и за груба и фина моторика, опознаване на света, придобиване на умения при общуване, навици и прочее, са част от учебните програми за най-малките и дават добра основа за предстоящия първи клас. Доколко детето е усвоило тези и други знания и умения , както и кои са силните и съответно слабите му страни, може да изясни например един тест за училищна готовност. Вече има практика в някои ДГ и училища да се използват добри методики, което значително улеснява учителите от една страна, и успокоява родителите от друга. С помощта на такива тестове, провеждани от сертифицирани специалисти, за да се гарантира валидност на резултатите, се изгражда един ориентир върху какво следва да се обърне внимание в самото начало, както и кои са сферите, в които са най-силните козове на детето за справяне с трудностите. Другият аспект на училищната готовност е готовността като умение за адаптация в нова и непозната среда. Тук вече е по-трудно да се предскаже само на базата на тестова методика как ще се справи едно дете. Твърде много фактори могат да окажат влияние върху процеса на адаптация в училище. Все пак важно е да знаем, че колкото и приспособимо да е едно дете, период на „свикване“ ще има, и дори да възникнат някои особени поведения у него, те вероятно ще отминат постепенно и от само себе си. Ако пък промените се задържат твърде дълго (обикновено се дава време до края на първия срок) или с прекомерна интензивност, която ви тревожи, тогава вече може да се мисли в посока какво е онова, което пречи на детето да приключи успешно своята адаптация. Нека бъдем откровени – можем да подберем внимателно училището, да проучим подробно педагогическите практики, материалната база, учителите; можем дори да успеем да изберем учителя, струващ ни се най-подходящ за нашето дете. Но няма как да знаем със сигурност дали и кога ще се случи онази именно динамика, за която мечтаем, и която осигурява безоблачно преминаване на началния образователен етап. Очевидно не можем да контролираме средата, но несъмнено можем да подготвим и себе си и детето за онова, което предстои. Можем да поговорим с него за училището по принцип, за училището от нашето детство, за това, което то си представя, но и за предизвикателствата, които може би не очаква. Важно е не да идеализираме училището като нещо прекрасно, а да дадем на детето една реална, достъпна представа. Възможно е то да има и страхове които да пожелае да сподели, случки, макар илюзорни, които да го тревожат. Родителят може да даде насоки за това как детето да намери начин да се справи само; още повече, че в училищна среда има изградена структура, което значително улеснява. Колкото по-добре то опознае тази структура, ролята на учителя, директора, училищния психолог, медицинската сестра, толкова по-комфортно ще се чувства в тази среда на възрастни, всеки със своята роля. Така при всеки случай, в който почувства необходимост от подкрепа, ще знае към кого да се обърне; а вашето доверие в училищната среда и хората там са предпоставка и детето ви да се довери. То ще вижда и усеща вашето спокойствие. Идеята зад всичко това е детето да чуе думи, които ще му вдъхнат кураж за предстоящата промяна, думи, откъсващи го полека от крилото на детската градина. Нека то знае, че го подкрепяте, но нека научи, че може и без вас. Позовете се на училищните авторитети – учителите. Но не в смисъла на учители, които обичат децата и се грижат за тях, а именно като авторитети – да, обичащи и грижовни, но и изискващи, поставящи правила, понякога строги. В името на целта да предадат знания и умения, ценности и навици; все неща, които ще отнемат на детето малко от неговото време за забавления и игри, малко повече от свободното му време и от свободата му на действие. И като че ли вашата роля в подготовката за училище на вашето дете може би всъщност е точно тази – да му обясните в името на какво то ще стъпи там, и в името на какво ще води своите малки, но важни детски битки. Е, на какво? Предишна статия Следваща статия

< Обратно Отворено писмо 29.11.2021 г. Позиция на работещите специалисти ДО АКАДЕМИК НИКОЛАЙ ДЕНКОВ МИНИСТЪР НА ОБРАЗОВАНИЕТО И НАУКАТА Д-Р СТОЙЧО КАЦАРОВ МИНИСТЪР НА ЗДРАВЕОПАЗВАНЕТО ДОЦ. Д-Р ДИАНА КОВАЧЕВА ОМБУДСМАН НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ ОТВОРЕНО ПИСМО От група училищни психолози и педагогически съветници Уважаеми академик Денков, д-р Кацаров, доц. Ковачева, В последните месеци и години в обществото ни е по-разединено от всякога и противопоставянията ескалират. В моменти на криза е необходимо да се мобилизират ресурсите на човека - с ясното съзнание, че тези ресурси много често са недостатъчни. Тук идва мястото и на психологическото знание и умение, мястото на специалиста по психично здраве. От подобна позиция пишем и настоящото писмо – едновременно от професионална дистанция, за да запазим доколкото е възможно обективност, но и достатъчно близо, за да уловим разнопосочните настроения на всички нас, но и на всички с които работим и живеем – родители, деца, учители, колеги, приятели, далечни познати и дори непознати. В обществото вече бяха чути по една или друга линия множество мнения по отношение на случващото се в училище в ситуация на пандемия. Всички ние, работещите психолози и педагогически съветници, от началото на пандемията и онлайн обучението, също сме на „първа линия“ – в посрещането на психическото страдание . Ние всички, всеки ден се срещаме с най-разнообразните му форми, и както професионално, така и лично, понасяме част от тежестта на последствията за всички участници в училищния живот – най-вече за децата. Децата са изключително потърпевши от продължаващата с месеци ситуация на дистанционно обучение и недостъпността на училищната среда. Ако има група в обществото ни, която е сред най-засегнатите от пандемията – това са те. Включително и в този момент, в който се намираме, те продължават да са изкупителна жертва на множество процеси в обществото, които можем да отчетем. Те плащат цената на това, че като общество, като възрастни, не намерихме начин да поемем отговорност както за себе си, така и за тях. И ако това е основната ни задача като родители и зрели хора, то там ние се проваляме; а най-лошото е, че няма изгледи нещата да претърпят особена промяна занапред. Децата са най-важни! Става дума за тяхното нормално физическо и психическо развитие, за достъпа им до адекватно обучение, подкрепа и грижа. А това за нас означава: децата да бъдат в училище до последния възможен момент, училищата да бъдат безопасна среда за обучение и да бъдат затваряни само при крайна необходимост! За съжаление моделът, който наблюдаваме до момента, не поставя подобна отправна точка. На практика към днешна дата единствената мярка за справяне с пандемията, която действа безапелационно и без изключение, е празното училище . По отношение на въведените други ограничения (несъмнено необходими при определени условия), включително „зеления сертификат“, наблюдаваме дискриминационна практика. Тази ситуация на несправедливост и несъразмерно поемане на тежестта на пандемията следва да бъде преустановена! На практика отново децата ни се явяват онези, които поставихме в условия на най-тежки ограничения, докато ние – възрастните – отново не поемаме отговорност за ситуацията такава, каквато е, такава каквато я създадохме със своите непредвидливост и страхове. Както проведени изследвания на територията на България, така и работата на всеки един от нас във и извън училище, потвърждават един изключително тъжен, но и опасен извод – неблагоприятните последствия върху психичното здраве и благополучие на децата са все по-трайни и носят все по-голям риск. Особено уязвими са деца и юноши в неравностойно положение, в неблагоприятна семейна среда, от бедни и социално изключени семейства, и деца със специални потребности. За всички тях училището е един огромен ресурс – за придобиване на образование, за срещи с връстници, за формиране на ценни житейски умения и намиране на подкрепа. А достъпът им до този ресурс е ограничен за вече трета поредна учебна година. Нека бъдем разбрани правилно – компенсиране на това загубено време не може да има. Точно обратното всъщност всеки ден, всяка седмица, в която хиляди деца са принудени да „учат“, „общуват“, „взаимодействат със света“ от мониторите си у дома, е време на натрупване на нови и нови трудности за тях и техните семейства. След определен момент нищо, което се случва извън социалното обкръжение, не функционира адекватно на естествените човешки потребности за контакт и споделяне. Нарастват случаите на психични затруднения от всякакъв тип у деца и юноши, вследствие на изключително дългите периоди, в които те биват физически, образователно и емоционално закотвени пред плоските екрани. За съжаление, пребиваването на психичното за дълъг период от време в ситуация на криза способства за затвърждаването на поведения и дефицити, които продължават съществуването си много СЛЕД преминаване на кризата. Затова и наблюдаваните тенденции са крайно обезпокоителни, а този проблем се задълбочава от липсата на предвидимост, план за действие и последователност. В ситуация на криза и при наличие на ограничени ресурси, голяма част от работата ни като психолози е да търсим заедно с човека, с когото работим, онези най-важни опори , на които може да се стъпи стабилно; които да дадат усещане, че не всичко е загубено, че има посока и начин за справяне. От позицията си на поведенчески специалисти, имащи отношение към психично здраве и работещи в училище, настояваме за следното: Да бъде предоставена възможност, при това в най-кратки срокове, всички деца и юноши, които имат желание, да се върнат в присъствена форма на обучение – при наличие на ясни правила и спазване на всички възможни противоепидемични мерки. Посещението в училище да не бъде обвързано с условия (някои от които на практика неизпълними - например тестовете), които се прилагат единствено на територията на българското училище, но никъде другаде. Да се заложат и разпишат дългосрочни мерки с основна задача училищата да бъдат затваряни последни . Всички действия в идващите месеци (както на настоящата, така и на следващата учебна година) да бъдат съобразени с именно тази най-важна за децата опорна точка, т.е. това да е основна цел , а не средство за реакция в ситуация на неотложна спешност. Всички действия да бъдат последователни, добре планирани и добре комуникирани с участниците в учебния процес, включително учители и родители. Да бъде изведено като основен приоритет, наравно с образованието, психичното здраве на децата и техните учители. В заключение следва да подчертаем – никой от нас не подценява сериозността на пандемичната обстановка, нито пък целта ни е да поставим поредна линия на противопоставяне. Това, което ни обединява, е позицията ни като професионалисти в училище, които имат наблюдения върху влиянието на пандемията и онлайн обучението върху голям процент деца и юноши. Като хора, които работят с думите, наясно сме с тяхната сила. Но също така сме наясно, че когато думите не са подкрепени с действия – ясни, последователни и категорични – те „олекват“, губят своята стойност и в дългосрочен план не само не вдъхват доверие, но и пораждат конфликти и напрежение. Така е, защото съвместяването на думи и дела, носи усещане за разбиране и доверие . А не са ли именно тези две неща толкова необходими в обществото ни днес? П.С. Писмото е подкрепено от училищни и психолози от цялата страна, продължава събирането на подписи. Предишна Следваща

< Обратно Start game! 7.06.2022 г. Психолог за видеоигра? Защо не? Има ситуации, в които възможностите се появяват сякаш между другото, но всъщност са точно на мястото си. С огромно вълнение споделям за един проект, в който имам възможността да участвам, и който, макар да е все още в работна фаза, задава нова посока в професионалното ми портфолио. Понастоящем участвам като психолог-консултант в разработването на видеоигра, в партньорство с 11 bit studios . Проектът, разбира се, е абсолютна тайна. Макар че подобна професионална задача е новост за мен, още след първата среща с дизайнерския екип, се почувствах в „свои води“. Или както се шегувах, най-накрая ще се отплатят годините, прекарани в разнообразни геймърски активности. Благодарна съм за възможността да разширя границите си като специалист, и за съпътстващото удоволствие да творя с подобен страхотен екип! П.С. Вероятно се досещате, но когато му дойде времето, ще кажа и повече. Предишна Следваща