top of page
Резултати от търсенето

Намерени са 72 елемента за „“

  • Приказките и "малките герои"

    < Към "Статии" Приказките и "малките герои" Преди години имах възможността да посетя кратък семинар на тема „Арт-терапия и приказки“. За пръв път се замислих за онова специално в психичното, което психологът може да узнае за детето през приказката, любимия герой, сюжета, дори злодея. И не само да узнае, но и да интерпретира, да проиграе в работата си заедно с детето с терапевтична цел. Светът на приказното, през погледа на порастващото момиче с червена шапчица, за пръв път сблъскала се с реалността (вълка), на пасивната девойка, която чака да бъде „спасена“, само защото е красива и добра (Пепеляшка), на глуповатия най-малък син, който обаче надхитря всички, е свят в който децата разпознават всичко от света на възрастните – от най-прекрасното до най-зловещото. От няколко години насам все по-често се среща един нов феномен, а именно да се видоизменят най-популярните детски приказки, да се пренаписват така, че да не бъдат травмиращи за децата. Попадала съм на издания, в които вълкът не изяжда бабата и Червената шапчица, а те успяват да се скрият в килера, където дочакват ловеца; в които Хензел и Гретел не са изоставяни от родителите си в гората. Най-популярният пример е „Малката русалка“, където в най-драстична степен е пренебрегнато характерното светоусещане на Андерсен, всичко което той въплъщава в историите си; русалката оживява, детето е предпазено от темата за смъртта. Като стана дума за смъртта, особено е отношението към тази тема - естествена част от живота, а колко неестествено е понякога възприятието ни за нея. Най- чувствителни са възрастните що се отнася до начина, по който детето се сблъсква със загубата и последствията върху детската психика. В училище тази тема също присъства; въпреки че средата е строга и структурирана, часовете вървят един след друг, често децата търсят подкрепа за случващото се около тях. Една от най-трудните задачи за детето, преживяло загуба, е как да съчетае две несъчетаеми на пръв поглед неща – от една страна ми се случва най-трудното- човек, когото обичам вече го няма, а от друга животът тече както досега. Усещането за драстична разлика между вътрешното преживяване и външния свят, е болезнено. Традиционно у нас в семействата за смъртта се говори много малко, дори никак, или изопачено, а когато тя настъпи, често пъти родителите правят опит да „предпазят“ детето. Вариантите за това са най-различни. Някои не позволяват детето да плаче, опитват се да позитивират ситуацията, за присъствие на погребението дори не може да става дума. Други се затварят в себе си и не говорят за случилото се, сякаш нищо не се е променило. Траурът има различни лица, и никое от тях не може да бъде осъдено, родителите също имат право на своите реакции. Но понякога се забравя, че детето страда не по-малко, че то, бидейки чувствително към чуждата болка, мълчи за своята собствена, че неговите схващания за смъртта може да са детски, но не са детински . Как да преживееш една загуба, която не е призната от възрастните? Как да интегрираш една травма, която в реалността всички се правят, че не съществува, или пък говорят за нея сякаш е неестествена, чужда? Да се върнем на приказките и онова, на което ни учат. Приказното слово от най-древни времена, от различни култури, носи в себе си теми, познати до днес, съхранява човешкия опит и мъдрост. През историите децата се учат, подреждат сложните човешки отношения, виждат различното у другия, разпознават емоции, характери, проблеми. Чрез идентификацията с героите те попадат в ситуации, които в реалността ще са драматични за тях, но в приказката ще могат да отработят. Те ще видят как героят се справя с трудностите, оцелява и получава признание. Ще научат повече за доброто и злото и за връзката между двете. В контекста на темата за травмата – те ще видят колко естествено се вписва тя в приказния свят, и как винаги е път към личното израстване на героя. Всичко това няма как да се случи, ако липсва Големия лош вълк или Малката русалка оживее и се омъжи за принца. Значимостта на приказното в отработването на важните общочовешки теми е голяма, и независимо от опитите „травмиращите събития“ да бъдат смекчени, вярвам че това никога няма да се случи. Няма история без злодей, конфликт или перипетия. Или поне не реална такава. А колкото повече възрастните се стремят да преведат в думи онова от реалността, което може да травмира детето, толкова по-подготвено ще е то да посрещне случващото се. „Надявам се да обясня ролята на „истинното говорене“, говоренето на истината такава, каквато големите хора я предават на децата, които не само несъзнавано я желаят, но имат нужда от истина и имат право на нея…истината която често боли, но която…позволява на субекта да се структурира и да се очовечи“. Франсоаз Долто („Всичко е език“) Предишна статия Следваща статия

  • Подкрепа за майката на бебето

    < Към "Статии" Подкрепа за майката на бебето С обогатяването на опита си в работата с деца все по-силно се убеждавам в това, че днешните родители са изправени пред една тиха и често неравна битка – тази с прекомерното наличие на информация. Въпреки че е възможно тази теза да подбуди почуда у някои, на практика се оказва че уж помагащата роля на ориентировъчните данни за развитието на детето може да доведе до дългосрочни и трудни за преодоляване проблеми. По темите около детското развитие се вихрят особено ожесточени спорове – във и извън виртуалното пространство. Дотолкова са крайни понякога, че се забравя най-важното – всички участници в тези разговори всъщност са родители, търсещи или намерили най-добрия според тях подход към своите деца. Дори обаче да се абстрахираме от неприятните нападки и непотърсени мнения, остава един голям риск, който поемаме докато търсим информация как да бъдем най-добрите родители – сравняването. Сравняване на детето с други деца. С неговите братя и(ли) сестри, ако има такива. Сравняване с вас, неговите родители, на същата възраст. Или пък с мерките и теглилките, които особено в бебешка възраст следите с особен интерес – колко тежи, колко милилитра хапва (и защо толкова?), какво може или не може да направи в сравнение със средностатистическото бебе/дете на неговата възраст? Нека да ви попитам - а какво всъщност значи „средностатистическо бебе“? За мен като професионалист, работещ с деца от години, това е категория, изпразнена от съдържание. Всъщност наблюденията ми са че родителите са тези, които придават форма, които влагат съдържание във всяко едно нещо, което детето прави или не прави. В техните представи, очаквания, фантазии и тревоги е заключено всичко онова от детето и неговото развитие, което има стойност, което има значение. И там таблиците и сравняването с други деца са безсилни да отговорят на въпросите, да успокоят тревогата – дори могат да я задълбочат. Затова и понякога се случва майка, чието хлапе хапва и расте съвсем порядъчно, да отдава огромно значение на храненето и да се тревожи ако то по някаква причина не си изяде всичко в чинийката. Или пък да се следи стриктно процеса на изхождане при новороденото, и всяко излизане извън „нормалното“ (като цвят и честота) да бъде повод за притеснение. Или да придава огромно значение на проговарянето, а да остане незабележима способността на детето да ритмува прекрасно, или пък усета му към цветове и форми. Случва се и обратното – в някои случаи има индикации за трудности в развитието, които обаче се тушират припряно със съвети от типа „И моето беше така, ще мине от само себе си!“, „Няма ненаучено дете!“ и т.н. Подобни заключения са отново направени на база на сравнение между две деца, без да се отчитат хилядите променливи, които правят ситуациите различни. Има един виден до днес остатък от минало време, който касае ситуацията на майката по нашите географски ширини. Говоря за време, в което развитието на бебето и детето минават почти само и единствено през грижата за тялото (представете си ситуацията в днешните ясли, в които все още няма и намек от специалисти по ранно детско развитие – емоционално и психическо). Която и родила жена да питате, която е имала трудности след появата на детето, ще ви каже, че най-големият проблем е липсата на подкрепа. В същото време и във и извън форумите, по улиците, сред роднините – бъде ли видяно бебе, се задейства лавина от въпроси, съвети, разсъждения; всичките около това КАК е редно да се гледа това бебе. Къде се къса връзката – има хора, които проявяват интерес и някаква форма на загриженост, но масово майките не намират подкрепа. Не е ли това парадокс? Според мен подкрепата, която средата оказва, не е в посоката, която е необходима на майката. Убеждението ми е, че всяка майка (особено начинаеща) има нужда от доказателства, че се справя добре, че може да намери ритъма, в който тя и бебето са синхронизирани. Има нужда да бъде придружена по пътя към личното осъзнаване, че се справя, че детето не е застрашено от действията й, а напротив. Има нужда да знае с категоричност, че нейното дете няма по-добра майка от нея! Това разбира се, не е вроден, автоматичен процес. При някои жени се получава по-бързо и по-леко, при други изисква време и помощ. Но именно това е подкрепата, която липсва в нашето общество; познавачите са много, а емоционално подкрепящите именно майката - не чак толкова. В дългосрочен план никоя майка няма нужда да бъде съветвана за точните милилитри, които е нужно да хапва бебето, или каква да е температурата в стаята, или колко често трябва да се оставя бебето по корем; такава информация се намира, с помощта на педиатър може и да се отсее. Много по-необходимо е да се появи един доверен човек, който да пита: „Знаеш ли, има доктори за тази работа, ами ти как си и защо се тревожиш толкова за това?“, или „Какво се промени между теб и партньора ти с появата на това бебе?“, или „Как се справяш с намирането на време за себе си, та било то и за няколко минути през деня?“. Само така може да бъде чута една майка, за да може да й бъде подсигурено спокойствието тя самата на свой ред да чуе своето бебе. Задейства ли се този процес таблиците и сравняването вече няма да имат същия смисъл, а водеща ще бъде уникалността на отношението майка-бебе-среда. В заключение – родителите остойностяват различни аспекти от развитието на своето дете, приемат за важни различни неща, стремят се към различни цели. Затова и допитването до външни източници трябва да бъде премерено и винаги с едно наум. Стремежът към външен коректив, който е носител на достоверна информация и трябва да бъде следван на всяка цена, измества фокуса от сигналите, които самото бебе подава. Далеч по-трудно е да бъде следван гласът на мъничето, което понякога толкова ни тревожи, защото не сме сигурни какво казва. И колко по-изкушаващо е да се последва нечий съвет или някое готово решение (често със съмнителен успех). Важното – усетът спрямо това гласче може да укрепне, сигурността на всяка майка може да бъде изведена на преден план – та дори и през грешките, които са необходими и неизбежни. Стъпи ли се на тази плоскост…не, майчинството не става кой знае колко по-леко, но олекват чуждите разбирания и съвети, за да придобият тежест вътрешните гласове – на мама и бебе. Предишна статия Следваща статия

  • Митове за психологическата работа

    < Към "Статии" Митове за психологическата работа В студентските си години с колегите се шегувахме около няколкото най-чести въпроса, които ни се задаваха в момента, в който кажем, че учим психология. С времето и опита изкристализираха повтарящи се непрекъснато твърдения, които смело мога да нарека „митове“. Част от работата ни е да разясняваме реалните измерения на дейността си, както и да разрушаваме митовете, а настоящият текст е едно своеобразно синтезиране на най-честите заблуди относно психологическата работа…или както ние бихме ги нарекли, най-честите фантазии. 1. Психологът не чете мисли. Това което се случва в процеса на работата е да се събере необходимата информация, да се отсее важното, да се „чуе“ реалната заявка, да бъдат осмислени реалните затруднения, до които клиентът често няма достъп – и всичко това с цел да се зададат правилните въпроси. Усещането че психологът е „прочел мислите ми“ е всъщност добро боравене с теоретичната база, прилагане на набор от усвоени умения и много професионален опит. Разбира се, има известна доза интуитивно знание, но то бива обогатено и приложимо само в рамките на другите опитности. 2. Психологическа работа не се извършва „на кафе“. Психологът не е приятел. Заради българската традиция да смятаме, че „тук нямаме нужда от терапевти, защото имаме приятели“ често пъти професионалните ни граници биват атакувани. За работата ни е важно да се удържа контекстът, което означава да бъдат отстоявани правилата – мястото на срещата, часът, заплащането. Бихте ли имали доверие в диагнозата и предписаното лечение на лекар, с когото си пиете кафето в местната сладкарница? 3. Няма рецепта, психологът не е „пенкилер“. Наскоро се замислих за сходността на думата с английското painkiller (болкоуспокоително). Интересно е как идеята за премахване на болката логично се свързва със значение на „пенкилер“ като нещо, което задължително и неизбежно ще свърши работа – при всички обстоятелства и без ограничения. Коректно е да кажем, че психологическата работа има своите ограничения; дори нещо повече - тя поставя условия и изисквания. Не дава рецепти, предписания и обещания. И именно в това се крие нейната ефективност. 4. В продължение на предишното – психологът няма да ви даде съвет. Работата е съвместна и се реализира двустранно. Психологът знае, че не знае – неговата работа е да насочи клиента да се справи сам, в съответствие със собствените си ресурси, емоции, модели. 5. Работата на психолога няма нищо общо с манипулацията. Даже обратното, ако клиентът се чувства манипулиран, това е категорично основание да прекрати взаимодействието си с дадения психолог. Манипулацията означава процес на налагане на своето мнение, при това с користна цел – което не само няма общо с добрите психологически практики, но и из основи им противоречи. 6. Успешността на работата не е пряко свързана с незабавното изпитване на позитивни емоции. Точно обратното. Процесът понякога е дълъг и тежък, и поставя пред изпитание клиента. Справянето с болезнените въпроси и теми е като цяло болезнен процес – но пък категорично необходим. Идеята е да се преодолеят моментните негативни преживявания, за да се инвестира в дългосрочните благоприятни. 7. Успешността на работата не е пряко свързана с бързината на резултатите. Често пъти чувам изказвания като това – „Ходихме на психолог, ама не помогна, нищо не направи“. А на въпроса колко време ходихте, се отговаря „веднъж“ или „няколко пъти“. Обикновено това разочарование се появява когато клиентът очаква психологът да даде предписанията си (точки 3 и 4), и те подействат мигновено. Разбира се, има случаи, в които затрудненията се преодоляват по-бързо, но те не са норма. 8. „Не е задължително детският психолог да има деца, за да си свърши работата“. Тук имам предвид не само конкретния пример с децата, но и цялостното разбиране, че ако психологът не е преживял нещо конкретно от опита на клиента, не може да бъде полезен. Важни са опитът и обективността. 9. Психологическата работа е субективна. Факт е, че работата ни често е дълбоко свързана с явления, които са субективни. Неслучайно обаче на подобно „обвинение“ аз винаги противопоставям друг безспорен (според мен) факт – а именно, психологическото знание е силно обективизирано вследствие на научните принципи и закономерности, които психологията изповядва – наред с всички други науки. Много хора смятат, че психологическото знание няма стойност, тъй като не може да бъде измерено, предсказано. Много други пренебрегват „научността“, позовавайки се на непроверяеми и недоказани постулати, и съотнасят психологията към изключително ненаучни явления – езотерика, източни практики, магии и прочее. Истината е, че макар и не всесилни, статистиката и научно-изследователският подход са един от начините да останем обективни. Дори в полето на психоанализата, която най-често е критикувана заради използването на индивидуален клиничен подход (без доказателство в широката популация), вече се натрупват изследвания, които потвърждават твърденията на популярните психоаналитици. Другият важен елемент в стремежа да избягаме от субективността е наличието на интервизия и супервизия – а именно, споделянето на опит с колеги и ментори, с цел да се „свери часовника“ и да се минимизират грешките. 10. „Психолог“ е само една от ролите, които човек заема… Единственото, което мога да допълня, е следното: „…но е важно с клиента си, в кабинета, да е именно в тази си роля!“ Предишна статия Следваща статия

  • Ах, тези правила, или за "необходимото зло"

    < Към "Статии" Ах, тези правила, или за "необходимото зло" Правилата са един от фундаментите, които ръководят човека и отношенията му с другите. Нищо от света на човешкото не може да съществува без тях; нещо повече, те са предпоставка за зараждането на човешкото. От най-ранна детска възраст всяко човешко същество има потребността да бъде вписано сред другите – първо в семейството, в най-близкото обкръжение, после в средата извън семейството, а около и след 2-та година в средата от връстници. Този процес не се случва от само себе си; той е ръководен от родителите на детето, от хората, които се грижат за малкото бебе. Докато то постепенно опознава света, значимите възрастни го въвеждат неусетно и в структурата на човешките отношения; те са които ще назоват детето като личност и ще му покажат неговото място сред другите, ръководени самите те от писаните и неписани човешки закони. Наистина, за децата правилата са особено значими и необходими. Те не могат сами да организират поведението си; няма ли възрастен, който да им постави граници (дотук може, нататък – не!), децата са обречени да се лутат в дебрите на собствените си импулси. Макар от позицията на родители да ни се струва примамливо да позволим на детето повече, всъщност разширяването на границите може да бъде натоварващо за него – дори травмиращо в дългосрочен план. С порастването би следвало детето да успее да интернализира (приеме в себе си) основните правила на поведение, с което и контролът върху импулсите се повишава. Чували сте изказването „Той/тя е малък/малка, не разбира“. Несъмнено до определена възраст това е така. С времето обаче детето се учи да разбира, и тогава с помощта на възрастния трябва да се научи да приема собствените си ограничения и да излезе от позицията на всемогъщество. Всичко това е невъзможно, ако то не се учи да следва правилата. А какво се случва в училище? От ден първи детето влиза в една огромна система от правила. То трябва да се ориентира в системата, да се впише. Много родители подхождат с недоверие към училищната институция, а основанията им са логични и несъмнени (особено ако говорим за дефицитите в българската образователна система). Но докато повечето успяват да се доверят на отговорните възрастни в училище и децата им свикват, при други недоверието не изчезва с времето, а дори се задълбочава. Детето усеща тази позиция, настройва се негативно, отказва да спазва правилата, а се опитва да наложи свои собствени, такива, които са комфортни за него. Адаптацията му обаче ще се окаже значително затруднена, то може не припознае учителя като авторитет, да не желае да участва в обучителния процес, дори да саботира създаването на приятелски контакти с другите деца (дори в игрите има правила, а онзи, който не ги спазва, бива отхвърлен от другите играчи), разбира се, без да иска всичко това. В следствие училището се превръща в непосилно бреме, с което и детето, и родителите му няма да могат да се справят, особено с повишаването на изискванията всяка следваща учебна година. Всичко това защото в такива случаи зад родителското недоверие се крие нещо повече – съзнателно или несъзнателно нежелание на самите родители да изискат от детето си да приеме правилата (и ограниченията), които училището поставя . Всички деца са различни и уникални сами по себе си, те не могат и не трябва да бъдат унифицирани. Училището до голяма степен се опитва да ги постави в еднакви условия, но това не означава, че за да съхраним детската индивидуалност, креативност и свобода, трябва да атакуваме училищните правила и техните носители – учителите. В училище може да се усеща липсата на достатъчно време, ресурс и пространство за работа с всяко дете поотделно, но до голяма степен това се компенсира от учителите. А дори като родители да чувствате подобна липса, има и други начини тя да се преодолее и смекчи, без да се конфронтират училищните правила и изисквания. Може за детето да е трудно да ги приеме, но приемането им със сигурност ще улесни пребиваването му там, ще му донесе позитивни преживявания. Колкото до индивидуалността, креативността и свободата, ако родителят ги подкрепя и насърчава, никоя училищна система няма да може да ги отнеме и/ли пречупи . Предишна статия Следваща статия

  • Днешните родители

    < Към "Статии" Днешните родители Повечето от материалите ми са посветени на децата и техните трудности. Тук обаче акцентът е върху родителите. След статията "Днешното дете" - логично - нека кажем малко повече и за днешните родители; такива, каквито ги виждам в личния си и професионален път... ​Най-честите предизвикателства пред тях? Ето... 1. Удавени в морето от информация. За разлика от предходните поколения, когато начините за грижа на детето се ограничават до опита на бабите (основно) и на тясната общност, в която семейството живее, днес имаме на практика неограничен достъп до информация. Няма тема, буквално няма такава – по която да не можете да намерите крайно противоположни мнения. И това несъмнено е добре…до една степен. Психическото изтощение от това да се подлага всяко решение на съмнение, да се претегля, обмисля, разпитва, е новата реалност на всеки родител. Напрежението от многообразието на подходи и варианти понякога залива по начин, непознат на нашите родители, например. И тъкмо когато сте решили, че сте направили точния избор, се оказва, че в случая на някой друг е проработило нещо съвсем различно. Във форумите често четем „Всичко е индивидуално“ – от една страна защото е точно така, но от друга – сякаш, за да се презастраховаме, че изборите на всички ни съвсем не съвпадат. 2. „Перфектният родител“. Изискванията на средата, съчетани с подчертано индивидуалистичното ни общество, водят към един безумен стремеж за съвършенство във всичките му измерения. До степен, че колкото и да е нелогична за всички нас идеята да сме идеални в процеса на родителстване, грешките и несполуките понякога приемаме като фатални. Много родители идват с въпроса „Дали не травмирах детето си?“. Носят вината от това, че са избрали „погрешно“, че са реагирали не „както трябва“. Изобщо, идеята за допускането на грешка е крайно неприемлива, и колкото и да си повтаряме мантрата „Не е нужно да си перфектен“, толкова на всички ни е до болка познато усещането „Добре де, къде сгреших?“. Въпреки това, все по-често родителите посрещат изказвания от типа „всичко е въпрос на организация“ по начин, който подлага на съмнение това изказване – та, има светлина в тунела. И може би не е проблемът в нас, и че не успяваме да се организираме перфектно , а в това че е сложно по принцип. 3. „Детето преди всичко“. Още една тема, която не е непозната за днешния родител, но трудно бива интегрирана в практиката. Детето не е центърът на Вселената – да, на нашата семейна система, може би, но това следва да има една естествена граница, отвъд която детето ще трябва да се нагажда към средата, а не обратното. Тоест, то не е и не може да бъде „център“, не може да е „преди всичко и всички“. Съвременните родители силно залитат в тази крайност – да се обгрижи, да се осигури, да се занимава детето с неща, които не сме и подозирали, че съществуват преди появата му. И това само по себе си не е проблем – не и докато всичко друго не остане на заден план, защото „детето е най-важно“. Къде е границата? Запитайте се кога за последно правихте нещо, което вие обичате, нещо лично ваше? Ако не се сещате или отговорът препраща много назад във времето, ако в деня не остава време за нищо друго, освен за заниманията и суетенето около децата, то ето ви ориентир, около който да мислите. 4. „Партньори ли?“. Хайде още един въпрос – „Кога за последно имахте време за половинката си?“ Естествено следствие от дете-центрираната ни действителност е фактът, че след появата на малкия наследник, родителите се отчуждават един от друг. Този процес не е необичаен по принцип, тъй като в ранните месеци и години на детето, диадата между него и майката е особена, специфична. Така че, отношенията между двойката се променят по начин, непознат за тях. Нужно е време да се подредят отношенията, да се внесе спокойствие, че за всички има място, че всеки е важен. Отново обаче – случва ли се от един момент нататък „след детето“ преоткриването на двамата партньори, или ежедневието им се разгръща само около ролите на „мама“ и „татко“ и нищо извън тях? Има ли моменти, в които детето не участва, защото това са моменти между мъж и жена, а не между родители? 5. Границите не са тормоз. Много съвременни родители се страхуват да поставят граници. Почти винаги обяснението е „Не искам да бъда като моите родители, които бяха (най-често чувам) авторитарни“. Проблемът е, че се сравняват несравними ситуации. Не може да се сравни дете, което е силно ограничавано, с дете, което не е чувало думата „не“. Тоест, прилагането на правилото „Не както мен са ме възпитавали“ е нерелевантно. Следователно изборът на родителя да НЕ постави граница в случай, в който собственото му дете изисква именно това, е избор, който на практика не отчита потребността на самото дете. В такива случаи винаги питам „Когато избирате онова, от което Вие сте имали нужда като малки, то за кого избирате всъщност сега – за Вашето дете или за Вас самите?“ И се оказва, че решението е на базата на потребността на едно бивше дете – настоящ родител; само дето неговото собствено е съвсем различно. 6. „Бързото родителстване“. Така за себе си наименувах онова нетърпение, което като че ли обзема всички ни когато става дума за нашите деца. Този сценарий се разиграва на всички нива в ежедневието ни – все пак говорим за ужасяващо забързано ежедневие, времето на бързите храни, бързите телефони и бързите решения. Проблемът е, че процесът на родителстване и етапите на развитие на детските мозък и психика…не са се забързали. Тоест няма как да вкараме в рамките на единица време процес, който отнема далеч повече – дни, месеци, понякога години. Типичен пример е проблемът за тръшкането при децата – има едно физиологично развитие, което трябва да се случи, за да спрат тантрумите, едно психоемоционално съзряване, което следва да се подпомогне у детето. А това не става от днес за утре – понякога отнема…ами да, дълго, дълго време. Винаги има с какво да се подпомогнат родителите в този и подобни трудни процеси, но невинаги решението е „направете ето това и всичко ще е ОК“. Тук бързите мерки не работят. 7. Много дини под една мишница. Познато, нали? Май с всички е така. Само че моята позиция по въпроса е следната: не е въпросът да се учим как да носим дините без да ги изпуснем, а как да се научим да „изпускаме“ без това да води усещане за провал и отчаяние; как да оставяме по някоя и друга задачка настрани – когато станат твърде много – за да не прегорим. В заключение не мога да не отбележа парадокса – да, този материал е също пореден по темата за деца и родители, един от многото в океана от препоръки и съвети. Може съвсем да не сте съгласни, и това е ОК. Не се разпознавате в текста – идеално! Правите нещата по вашия си начин, и дори се дразните някой да ви обяснява от своята трибуна „как трябва“? Браво на вас! Генерализациите са относително нещо, такива са и моите, убедена съм. Затова и няма да изведа никакви стъпки като за финал, но ще се позова отново на личния си и професионален опит, за да кажа следното: грешките са неизбежни, перфектният родител е химера. Дали пък единственото, на което можем да научим децата си, не е признанието, че колкото и да грешим, продължаваме да правим най-доброто, на което сме способни за тях? Нека поне в това не се съмняваме. Предишна статия Следваща статия

  • От self-esteem до selfie

    < Към "Статии" От self-esteem до selfie Self-esteem – самочувствие, самоувереност ​Selfie – една от новите думи за 2012 г. Снимка на самия себе си. Да започнем от самочувствието - състояние на духа, настроение, което се определя от мнението за собствените достойнства и възможности. Запознати ли сте с т.нар. self-esteem movement? Датира от 60/70-те години на XX век, и обозначава цялостно ориентиране към това колко ценно е да се насърчава вярата в себе си. Идеята е, че ниската самооценка е предпоставка за проблеми в бъдеще - за да расте детето щастливо и уверено, е необходимо да бъде непрекъснато хвалено и никога критикувано . Движението е толкова убедително, че повлиява на няколко поколения родители върху начина, по който възпитават децата си. Интересното е, че дългосрочният ефект от подобно отношение към децата, не е очакваният. Както времето, така и множество проучвания опровергават идеята – някои дори наричат последствията от движението пълен крах. Става ясно, че вместо да се изгради стабилна увереност и добро самочувствие, децата придобиват излишна доза арогантност, фалшив образ за себе си и непоклатимо убеждения, че са винаги в правото си. Нарцис и образа за себе си. Вероятно всички знаят легендата за Нарцис, който бил толкова запленен от своята красота, че загинал. Повечето асоциации с думата “нарцисизъм” са негативни - свързани с проявленията на т.нар.нарцистично личностно разстройство, или по - леките му масови форми. Нарцистичните личности се познават по изключително преувеличеното си чувство за собствена значимост, силна потребност от одобрение и възхищение и липса на състрадателност. Малко познат обаче е фактът, че в психологията, и по - конкретно в психоанализата, понятието не просто не носи подобна негативна окраска, но и обозначава етап от развитието на психичното, който е задължителен. Говорим за ранното детство (а дори и преди раждането), когато вече могат да се наблюдават представите и очакванията на родителите за тяхното (неродено) малко дете. Фройд го нарича His majesty the baby – което според него „трябва да осъществи несбъдналите се мечти на родителите, да стане велик човек и герой вместо баща си, да се омъжи за принц (вместо) майката…Трогателната и всъщност така детинска любов на родителите към бебето не е нищо друго, освен техния възроден нарцисизъм…“ С други думи няма личност, няма Аз без този изначален, първичен нарцисизъм, който посяват родителите. В този смисъл, оказва се, че ние всички сме „нарциси“, всеки от нас има вродена потребност от друго човешко същество, което да го утвърди и да му вдъхне усещането, че е ценен и важен. Затова и самочувствието трябва да бъде укрепвано; факт, който self-esteem движението взима под (заслужено) внимание и поставя на пиедестал. Какво обаче наблюдаваме в последните години, сред младото поколение? Един съвсем нов феномен - „процъфтяване“ на нарцистичното начало в мащаби, непознати досега. Модерното западно общество цени качества като индивидуалност, лична амбиция, високо самочувствие. Логично е да се запитаме по-нарцистични ли са младите хора в 21 век от предните поколения? Редица изследвания търсят отговора на този въпрос. Има заключения и в двете посоки. Някои изследователи смятат, че всички млади хора са нарцистични, което се променя с времето; с възрастта “забравят” колко себецентрирани са били, в същото време съдят младите. А също и че подобна повишена самооценка не е нищо лошо, и дори е напълно оправдана от постиженията на последните поколения. Други изследователи пък мислят точно обратното - повсеместното насърчаване и култивиране на качества като индивидуализъм, уникалност, “специалност”, има пряка връзка с нарцистични прояви на младото поколение. В епохата на бързите решения и многобройните възможности, на непрекъснатата връзка с удоволствени преживявания (виртуални или не), нарцисизмът намира идеалната почва, за да расте неограничено . „Impossible is nothing“, “Искам всичко”, “Бъди себе си” са думи на съвременния човек, който е далеч по-амбициозен, осъзнат и мотивиран, но също така много често не може да понесе да му откажат онова, което желае. Модерно е да се желае неограничено и да се мисли за света като за място с ресурс, който ти се полага по default. И ако малкото дете, по силата на психическата си незрялост, наистина вярва, че е център на вселената, то пробуждащата се зряла личност би следвало да е разрушила тази фантазия. Проблемът ще се появи тогава, когато необходимата, “здрава” доза нарцисизъм в детството, без която няма как да се зароди личността, продължава да расте пропорционално на възрастта. Вместо младият човек да се опита да се впише в реалността, той търси една (фантазна, негова) реалност, която непременно да го задоволява, да му предоставя възможности наготово и да го подкрепя, та дори да няма за какво. И нека не бъда разбрана погрешно. В нарцистичното, в самоувереността се съхранява огромна доза градивност. Но има голяма разлика между полета на мисълта, действието и фантазията на човека, които му носят успехи и вдъхновение, и разрушителната сила на неговото самодоволство , такова каквото виждаме в полета на Икар. Както винаги, отровата е в дозата. Какво ли ще се случи с личността, която отказва да се откаже от своя нарцисизъм, и дори намира за нужно да го утвърждава все повече? Може би това е същата личност, която в името на своя self-esteem ще остане затворена само и единствено в представата за себе си като selfie? Оставям на всеки читател да прецени сам. Предишна статия Следваща статия

  • Скуката, или за "липсата на липса"

    < Към "Статии" Скуката, или за "липсата на липса" Статията е публикувана в сп."Майчинство" “Скучно ми е!“ Дълбоко съм убедена, че репликата е една тези, които всеки родител би посочил като най-изнервящи и досадни реплики на децата им. Също така съм убедена, че голямата част от днешните млади хора (някои вече родители) не са си и помисляли да се оплачат на техните родители точно от това. Или ако се е случвало, то в голямата част от случаите никой не им е обърнал внимание и ги е принудил безславно да се оттеглят в другата стая с призив да намерят с какво да играят. Кои са причините именно в наши дни скуката да присъства толкова изразено в пространството (и в думите на деца и възрастни)? Контекстът, в който живеем, дава част от отговора. Не е нужно да се проведе мащабно социологическо проучване, за да се констатират някои видими факти. Като например, всепоглъщащото влияние на технологиите; или скоростта, с която се случва всичко около нас; или достъпността на всякакви услуги с минимум усилия. Факт е и съвсем новата диагноза „gaming disorder“ в последното издание на МКБ през 2018, в рубриката на зависимостите. Съществува някаква „модерна закономерност“, според която динамичният, пълен със забавления живот е „пълноценен“ живот. Следователно, скуката е крайно неприемлива, а основното желание е да бъде избегната на всяка цена. Модерният лукс ( modern luxury според Patricia Meyer Spacks ) – скуката, е съвсем ново явление от цивилизационна гледна точка. Допреди няколко десетки години хората не са имали привилегията да скучаят, тъй като ежедневието им е било твърде заето с дейности от първа необходимост. Индустриализацията и модерните технологии отменят голяма част от задълженията на съвременния човек и отварят едно време (и пространство), в което той има избор с какво да се занимава. „Няма празно“ – тоест няма пропуск, няма липса, има от всичко, кипи дейност, живот, активност, има изобилие от възможности, купони, връзки и т.н., и т.н. А действително ли е така в реалността? По-често и честно казано – не, никак не е така. Принципът на удоволствието („Искам всичко, сега, веднага!“) „катастрофира“ в принципа на реалността – точно толкова безславно, колкото детето, пратено да си играе в другата стая, нищо че му е скучно. Въпреки този очевиден факт, сме свидетели как нуждата да бъде потисната, дори изкоренена скуката, е все по-неотложна. На помощ за решение на този „проблем“ идват непрекъснатата „свързаност“, активност, която технологиите предлагат – от включения телевизор, който никой не гледа („ама да не е тихо“) до слушалките (или книгата, нека сме честни) в градския транспорт; от преглеждането на newsfeed-a на всеки час до всекидневното „постване“ на всякаква значима или незначителна информация. Струва ми се, че подобно поведение може да е ефективно в борбата със скуката, но носи със себе си едно интересно противоречие. Гореизброените активности не са проблем по принцип, но подобно втурване към забавни и увлекателни дейности противоречи на механизма, по който действа психичното. То има нужда от „липса“. Нещо повече, наличието на „липса“, празнота, може да бъде изключително мощен механизъм за поставяне на цел, справяне с житейски трудности, постигане на успех или реализиране на дълго чакана мечта . Оказва се, че в желанието си да не скучаем можем да нарушим някои съвсем естествени психични процеси и да постигнем точно обратния на желания ефект. Един пример: в стремежа си да не сме сами непрекъснато търсим контакти с други хора през социалните мрежи, но парадоксално, обикновено се чувстваме още по-сами. Или пък - детето което за да не скучае бива отрупвано с играчки, а в същото време не може да се заиграе с нищо и непрекъснато търси нови и нови забавления (съответно се оплаква, че му е още по-скучно, въпреки изобилието). Според някои изследователи умението да се поскучае е развитийно постижение за малкото дете. Накратко казано, то не (иска да) чака – или ако се наложи, реагира с бурно неодобрение (меко казано). Това е така поради особеностите на нервната му система, която е твърде незряла, и действително не търпи отлагане. Мисълта, че трябва да се чака е толкова непоносима, че е напълно възможно в главата на детето „светът да свършва“ когато не получи желаното. За да се научи да „отлага удоволствието“ (да чака, да проявява търпение) е необходимо родителите от един момент нататък да въвеждат постепенно и по малко „липсата“. Колкото и да е неприятно и за двете страни, отлагането на бързото задоволяване е изключително възпитателно. И жизненоважно. Буквално . В света на възрастните да се понесе скуката значи, да се понесе несигурността, че няма план, че няма програма за действие, и в крайна сметка да се изчака, без от последното да произтича особена драма или тревожност . Като стана дума за тревожността, именно нея психолозите поставят често в основата на страха от скучаенето. Докато се чудех как да обясня точно този тип тревожност, попаднах на израза FOMO – fear of missing out . Буквално означава страх, тревога, че ще пропуснеш нещо важно или значимо, но ако разширим кръга FOMO значи още усещането, че: - изпускам изгодна сделка и/ли възможност; - изпускам страхотен купон/среща; - изпускам важна новина или съобщение (от което следва веднага да проверя мейла или месинджъра си); - чувствам, че си пропилявам времето, не правя нищо смислено, докато: - виждам как други хора живеят много по-пълноценно, по-смислено от мен. Мисля, че именно това лице на тревожността се опитваме да прикрием със стремежа си да уплътняваме непрекъснато времето и пространството около себе си – с други хора, материални придобивки, преживявания и т.н. Когато съчетаем потребността на всеки човек от успех, одобрение и възхищение (1) с възможностите, които ни предлагат модерните технологии - резултатът няма да изненада никого. Искате да ви харесват и одобряват? Имате социалните мрежи. Имате свободно време? Ето в ръката ви всички функционалности на мобилното устройство. Нямате свободно време? За какво са създадени приложенията, мобилните данни, скоростния интернет? Каквото и когато да ви е нужно, било то информация, развлечение или връзка с конкретен човек – то е вече налично. Забелязвате ли какво липсва? Скуката, „нищоправенето“. А истината е, че има нещо изключително градивно в това да понесеш скуката. То е като да умееш да останеш сам, без да си самотен, без да чувстваш, че „светът се разпада“. Умението е да се овладее тревожността, за която стана дума, без опит да се запълни липса, която няма как да се запълни. Просто защото светът е така устроен, че винаги нещо ще ни липсва (или ще имаме такова чувство). Дали ще е любов, разбиране, възможности, или справедливост, красота, знания, партньор, деца, кариера – няма значение. Ето как неусетно се завръщаме към това, че призивът на детето „скучно ми е“ не е трагичен сам по себе си. Или ако се върнем на примера с отрупаното с играчки дете - то няма как да се научи да измисля игри тип „от нищо нещо“, докато не почувства липса, която да го мотивира да впрегне усилия в друга посока. Оставено „в плен“ на умерено количество скука, то ще впрегне креативността си и само̀ ще намери с какво да играе. Нещо повече, има хипотези, че понасянето на скуката е част от съзряването. Осъзнаването, че има още към какво да се стремим може да мотивира и развива. И отново - няма да се случи, ако непрекъснато търсим начини да уплътняваме времето си, без да си дадем малко почивка от информационния и „социален“ поток, в който така или иначе се давим ежедневно. В същото време същата тази непоносимост да се приеме липсващото в живота не е изключено да създаде тежък психичен конфликт . Редно е да спомена, че ако възприемането на живота като твърде скучен и безсмислен, или натрапчивото усещане за празнота взимат връх в ежедневието, човек следва да вземе мерки и да потърси решение. Някои подобни състояния не само са неприятни, но могат да са начало на по-сериозен проблем и не бива да се подценяват. За финал оставям на вас да помислите - с какво запълвате липсите в живота си? Предишна статия Следваща статия

  • Днешното дете

    < Към "Статии" Днешното дете С цялата условност на едно такова обобщение и с ясното съзнание, че се фокусираме върху конкретна социоикономическа група, в тази статия съм изброила някои от характерните особености на „днешното дете“ – различно от предходните поколения, и с твърде много въпроси към нас, възрастните, на които ние сякаш невинаги намираме отговор. Да видим… 1. Днешното дете не приема авторитетите наготово. Днешните деца имат потребност авторитетът да им се ДОКАЖЕ като такъв. При това не е еднократно, а непрекъснато – да отстоява себе си, да парира провокациите по добър начин, да вдъхнови, окуражи, да даде пример. Нерзбирането на това от страна на възрастните води до етикетиране на децата, а самите деца се притовопоставят с всички сили. Всъщност те имат нужда повече от всякога от добри примери, и са много склонни да чуят какво им се говори. Първо обаче ще провокират, и това е което авторитетът ще трябва да удържи. 2. Днешното дете е много интелигентно. Това няма да учуди никого, но ключът към разбирането на интелигентността е да я възприемаме като множествена. Мнозинството родители поставят акцент върху онези типове, които традиционно са на почит в западното общество – логико-математическата, езикова, пространствена. Останалите са деликатно отклонявани като „второстепенни“, а талантите на децата в тези области обикновено се подценяват – включително в училище. Това оставя чувство на неудовлетвореност, и в много случаи води до цялостна липса на мотивация и смисъл. В последните години има опити за промяна на тази тенденция – например, много се говори за т.нар.soft skills (меки умения), които в основата си са свързани с емоционалната и социална интелигентност. За съжаление, има още какво да се желае по повод разбирането, че заниманията с музика са точно толкова важни колкото тези с математика…за някои деца дори повече. 3. Днешното дете е индивидуалист. Индивидуализмът е хубаво нещо, но не и във вида, който често срещаме. Поради високия си интелект децата се чувстват уверени в себе си. Те често пъти се описват като „уникални“, и до голяма степен са прави. Но в същото време тези умни, талантливи всяко по своему деца не могат да носят отговорност, да полагат усилия, да се трудят; а най-трудно им е да работят в екип. Техният индивидуализъм приключва само до техните права. Пропастта се задълбочава още повече в училище, в което количествените оценки, сравняването, конкурентния принцип още повече увеличават индивидуализма, за сметка на подпомагането и сътрудничеството. Няма чувство за общност, за обща посока. 4. Днешното дете има много силна потребност да бъде видяно, чуто, разбрано. Както и да види, чуе, разбере, да получи обяснение. Свързано е с възприемането му на авторитети, за което вече стана дума. Децата имат право да знаят онова, което ги касае пряко. Именно защото са умни и талантливи, те няма да се оставят да бъдат инструмент в ръцете на възрастни, които твърдят че знаят по-добре от тях. Те бунтуват срещу свят, в който техните емоции, трудности, потребности са оставени на заден план, за сметка на количествени показатели (оценки, курсове) кой колко „знае“. „Така казах“ не е аргумент – за добро или лошо. Предизвикателство пред родители и учители е КАК обясняваме на днешното дете; особено ако вземем предвид и коренно различния контекст, в който живеем, в сравнение с онзи от нашето детство. 5. Днешното дете живее в пъти по-динамичен живот от родителите си. Бързат родителите, бърза и детето. В противовес на много изказвания на предното поколение, че днес деца се гледат по-лесно, един задълбочен поглед към ситуацията разкрива точно обратното. Бъркат се две различни неща – осигуряването на физически удобства с осигуряването на психически комфорт. И ако днес имаме първото, то с второто сме по-скоро около чертата на критичния минимум. Деца, за които приключването на 8, 9, 10-часов ден в училище съвсем не е краят, защото след това са на уроци и/ли спорт, или дописват домашно, или се упражняват допълнително. Деца, за които събота и неделя не се отличават съществено от делничните дни. Да, факт е, че в ранна възраст знания се усвояват по-бързо, но нека бъдем честни и помислим за сметка на какво едно толкова ангажирано дете ще натрупа знания – свободно време, игри, приятели, семейни занимания? Ще ги натрупа ли изобщо? А за какво ще ги използва? За да създаде за себе си живот, който носи повече от същото? 6. Изискванията към днешното дете са изключително много. Както родителските към тях, така и собствените им към себе си. Изисквания за справяне с учебния материал, с хобито – с концерти, участия, състезания, с придвижването в големия град навреме, с ужасяващата сложност на човешките отношения. Изисквания за послушание, седене кротко на едно място, липса на движение, за начина по който говорят помежду си, за начина, по който разговарят с възрастните, за начина, по който изглеждат. И всичко това, гарнирано с едно непрестанно бързане. Къде е границата на физическия и емоционален потенциал? Това всяко семейство преценява за себе си, но тъй като всеки от нас ще признае, че стресът за всички е в повече…то може би често преминаваме тази граница. 7. Днешното дете е много повече обсебено от начина, по който се представя пред другите, както и от начина, по който другите го възприемат. Кои са причините тепърва може да се разсъждава, но фактът е, че значителен принос към това имат социалните мрежи и технологичния напредък. Виждаме, гледаме, сравняваме, и ако за един стъпил здраво на земята възрастен това няма особено значение, то неукрепналата детска психика възприема темата като въпрос на живот и смърт. Особено в пубертета. Живот под зоркия поглед на Големия брат – социалните мрежи, споделянето на всяка минута, тревожното очакване как другите ще възприемат мен, ще ме харесат ли. Почти винаги акцентът се поставя върху средата, а средата сама по себе си не можем да държим отговорна за начина, по който децата я възприемат. Можем обаче да изграждаме у детето стабилно отношение към себе си, сигурен Аз-образ, за да може то самото да устоява на натиска отвън. И след всичко казано, представяте ли си, днешното дете някак се справя. Понякога с помощта на възрастните, а понякога въпреки тях. Да се опитваме да вкараме детето в нашия калъп, да го научим да гледа света през нашата призма, не е работещ вариант. И не става дума да предоставим неограничена свобода, да свалим всички граници. Става дума да спрем да търсим готовите решения, с които сме свикнали, а да признаем, че е трудно. Че понякога не знаем как да се справим с днешното дете, защото то е толкова различно, но че чувайки неговите послания поне можем да уцелим посоката. Предишна статия Следваща статия

  • Вълшебната думичка "Не"

    < Към "Статии" Вълшебната думичка "Не" Много се пише и коментира в наши дни т.нар.бебешки пубертет. В предишен текст стана дума за него, но днес темата е изцяло посветена на това какво значи всъщност това понятие, кога и как се случва (и дали изобщо?). Първият момент, в който детето ще назове себе си „Аз“ е едновременно начало и край. Той обозначава края на едно постепенно изграждане на субекта - повечето изследователи го ситуират между 6-я и 18-я месец на детето. В същото време е начало - на осъзнаването на себе си като личност (хронологично около 2,5-3 години), с всички количествени и качествени натрупвания, които ще се реализират занапред. Не е случайно, че успоредно на този ключов период в живота на детето започват да се появяват и всички „симптоми“ на „бебешкия пубертет“. Съществува пряка връзка между формирането на Аз и думата „не“. Много майки ще потвърдят, че детето им първо е казало „не“, преди да започне да казва „да“. Или пък, че казва „не“ на абсолютно всичко, дори на нещата, които иска. Няма да е никак пресилено да кажем, че възможността на детето да казва „не“ е жизненоважна за него – може би не във физическо отношение, но във връзка с жизнеността на неговото психично . Докато расте, детето постепенно разбира, че е отделна личност – има собствено тяло, което може да контролира, има потребности, свои емоции и желания. За да „скъса“ връзката с другия (най-често майката), и да започне да се проявява като различно от нея, то ще каже точно това – Не! Ако си представим, че детето говори на чужд език, и се опитаме да преведем тази дума, в неговото „не“ можем да открием ето това: · Аз съм друг човек, отделен от теб, и ще правя нещата различно. · Не се съгласявам с теб, за да ти покажа различието си. · Искам различни неща от тези, които ти искаш (за мен). · Искам да постигам нещата по различен начин, дори ти да ми казваш, че моят начин е грешен (и да си прав)[i]. Франсоаз Долто е изразила прекрасно процеса със следното изречение: „Детето казва „не“, за да направи „да“. Неговият отказ е насочен директно към родителя и желанието на родителя; отказът е демонстрация, неподчинение, провокация. Или поне така бива възприет от повечето родители. В същината си обаче отказът от желанието на родителя е път към осъзнаването на собственото желание“. Но темата днес е за децата, които не казват „не“ – те обикновено не се тръшкат, не противоречат на родителите си, не изпадат в истерия по най-дребни поводи и като цяло будят благородна завист у майките, чиито хлапета събират погледите на всички наоколо с поредното бурноизразено недоволство. Тогава къде би могъл да се крие евентуален проблем? Както посочихме по-горе, отказът от желанието на родителите е начин да се достигне до собственото желание; също така е път в израстването на детето като отделна, независима личност. Ако приемем тези две твърдения за истинни, можете да си представите какъв е залогът на играта на нерви между детето и родителите му – свободата да бъдеш себе си, да бъдеш различен. Представяте ли си всъщност? Какво означава за едно дете, което съвсем доскоро е смятало, че е физически съединено с майка си, да рискува да загуби нейното одобрение (дори любов, ако визираме изказвания от рода на „няма да те обичам повече, ако правиш/не правиш това!“)? Можете ли да си представите от каква значимост за детето е това себеотстояване, за да е готово то да понесе негативната родителска реакция? Между впрочем, не всички деца успяват. За някои дилемата винаги се разрешава в полза на родителското изискване и потребности. А доста от тях продължават да следват тази линия на поведение и в зряла възраст. [ii]Възможните затруднения вследствие на невъзможността на детето да каже „не“, са колкото предвидими, толкова и непредвидими. Но можем да изброим няколко от най-често срещаните и разпознаваеми: · Плахост и неувереност в ситуации във и извън дома; · Непрекъсната необходимост от родителска подкрепа дори по дребни поводи (обикновено след тръгване в детска градина или училище тази отговорност се прехвърля на учителя); · Невъзможност да се вземе самостоятелно решение, дори при изрично настояване от родителя; · Неумение на детето да се защити в социални ситуации; · Съобразяване с чуждото мнение поради липса на собствено, или страх да се изрази собственото мнение. · Безпрекословно подчинение на възрастен, възприет като авторитет. Всичко това неминуемо води до натрупване на негативни емоции, които обаче не могат да бъдат канализирани в адекватна посока, към тези хора и/ли събития, причинили ги . И тъй като знаем, че в природата нищо не се губи, следва да се запитаме какво се случва с емоциите, изтласкани от психичното? Вариантите и тук са много, но едно е сигурно – ситуацията носи неприятни преживявания и на детето, и на семейството му; често пъти проблемът се случва далеч след като периодът на „бебешкия пубертет“ е отминал, а предизвикателствата му са останали нерешени. В унисон с концепцията на Ерик Ериксон за стадиите на психосоциалното развитие, се оказва вярно твърдението, че ако кризата в определена възраст не бъде преодоляна по градивен начин, тя се задълбочава; в този смисъл появата на следваща криза добавя към себе си непреработените дилеми на предходната . За финал нека отново се позова на Франсоаз Долто: „На тази възраст емоциите, които изпитва детето, се изразяват в двигателно напрежение. То иска играчка, но в даден момент (ако не я получи веднага) е прекалено напрегнато, за да може да я приеме. Нужно му е първо да освободи свръхнапрежението, и то по подобен бурен начин чрез отхвърляне, за да може после да приеме силно желания обект. Трябва да оставим на детето свободата да отказва, за да получи свободата да приема “. (Откъс от „Основни етапи на детството“) [i] Възрастта е много трудна, поради сблъсъка на двете – от една страна всичко гореизброено, от друга – невъзможността на детето наистина да се справи само. В ръцете на възрастните е да преценят как да балансират двете крайности, създавайки едновременно самостоятелност и съобразяване с правилата (№3). [ii] Нека кажем все пак, че обобщенията направени тук, все пак имат и своите ограничения и изключения. Предишна статия Следваща статия

  • И психолозите избират

    < Към "Статии" И психолозите избират Професионалният път на всеки психолог се формира изключително индивидуално. Казвайки "психология" можем да имаме предвид коренно различни неща. Затова е важно работещият специалист да направи своя избор на парадигма (школа, направление), в която да "намести" своята работа. Малко повече за моя избор и защо е такъв - можете да прочетете в текста. Представете си системата от вярвания за себе си и света на човека като съд. Разбира се, този съд няма как да е празен, защото през годините и с опита, със самия факт, че сме хора, съзнателно или не всеки от нас го „запълва“ с неща. Можем да дадем имена на тези „неща“ – ценности, принципи, опит, убеждения…допълвайте и вие както ви идва отвътре. Защо започвам с това? Ще стане ясно след малко, но със сигурност има общо с едно противоречие, което дълго време не можех да помиря в себе си. И то е противоречието между една страна от човешката природа с друга, също толкова присъща за човека. 1) Човекът трудно понася хаоса и неяснотата. Чудя се дали изобщо е нужно да обяснявам това, и вероятно е достатъчно само да посоча, че дори в най-примитивните култури се срещат доказателства, че е имало опити да бъдат обяснени феномените, които ни заобикалят (природните явления, например). За онази част от психичното, която съзнаваме и познаваме, хаосът е като минимум досадно, а често и силно тревожещо ни „състояние на нещата“. Нетолерантни сме към това да не знаем, да не разбираме, да не ни е ясно. Дотолкова последните са ни непоносими, че на практика цялото човешко познание е ориентирано към това да успеем да си обясним разнообразни вътрешнопсихични и външни феномени. Как? Като започнем от науката и фактите и стигнем до…общо взето каквото се сетите - звезди, карма, конспирации, магия и т.н., и т.н. 2) От друга страна, точно както не можем да понесем хаоса и неяснотата, непознаваемата, несъзнавана част от нас носи след себе си точно това. И ако хванем вяра на това, което ни казват психоаналитиците (и все по-нарастващия брой изследвания) – че несъзнаваното е далеч повече от съзнаваното, то сами разбирате накъде отива мисълта. Значи има толкова много от нас самите, което е неясно и непознаваемо… Как се помиряват тези две противоречиви позиции? Ами с това, с което започнах. Със способността на всеки един от нас да запълни с „неща“, да придаде смисъл на случващото се, на света и на самия себе си. Аз например избрах да уча психология. На малко по-късен етап избрах психоанализата като „най-добър“ метод. А още по-нататък във времето – лаканианската психоанализа. Струва ми се, че тези избори доведоха до възможността ми да приема споменатото противоречие – в професионален план, но не само. В самото начало фантазията ми беше, че психологията е много структурирана наука, с ясни правила. Разбира се, няма как да разбереш в каква голяма заблуда си, докато не извървиш всяка една стъпка по посока на заблудата. Основното, за което се оказах в грешка беше, че с времето и опита нещата ще стават все по-ясни и лесни. Всъщност на много ниво усещах работата си все по-затруднена, защото зад Готовите формулировки (човекът е такъв и такъв, защото…, и от това следва…, съответно нашият подход трябва да е…), та зад тях прозираха фините детайли, едни тънки струни, в началото невидими, които обаче веднъж уловени, не могат да бъдат натикани обратно в Голямата работеща формулировка. Просто не пасваха там, а аз не знаех какво да правя с това уловено, с думите на човека срещу мен. В крайна сметка кое се оказа работещо за мен? Липсата на Готова формулировка. Някъде сред цялото многообразие от методи, поучения, твърдения, факти и знание, чух „не знаем“. Прозвуча ми почти скандално в началото, а всъщност спечели интереса ми, и така до днес. В моята професионална история онази школа, дръзнала да каже това „не знаем“ , е лаканианската психоанализа. Сега е моментът да кажа, че не става дума за липса на теория, обосновка или доказателства – нищо подобно. Всеки, който е седял пред формулите на Лакан (да, точно така, математически формули) е наясно, че обемът от информация може да запълни далеч повече от скромния индивидуален запас от „дупки в знанието“. Става дума за това да кажеш „не знам“, защото отказваш да приложиш Голямата психологическа формулировка наготово и веднага; а вместо това даваш пространство на един сложен процес на търсене и мислене какво, защо и как се е случило в историята на човека отсреща. Ако се върна пак от началото към двете противоречиви състояния – на хаос и структура, за мен лаканианската психоанализа отказва да прибере, да намести даден феномен в структура, просто за да няма хаос; в същото време намира в хаоса нещо, което да въведе структура. Оказва се важно умението да стоиш в неизвестното, в неясното – при това в професионален контекст стоиш с още един човек и неговото неизвестно; сложете отгоре и нетърпението, с което всеки човек отправя своето страдание и чака облекчение. Добавете учудването от факта, че отказвам да „закова“ диагнозата, а вместо това задавам въпроси; понякога и разочарованието в думите „Ама ние само си говорим, вие какви техники използвате?“ Обратно на готовността, с която някои школи в психологията предоставят техники, методики и стандарти за работа, в лаканианската психоанализа е необходимо да се остане в тревожността на „незнанието“, в нажеженото очакване нещо да се случи, но да се случи на свой естествен ход, а не защото „сядаме тук сега да приложим една техника“. На практика това означава, че не е в мен инициативата да посочвам темите, които ми се струват важни. Не е моето темпо, с което работата да се съобрази. Има тема, която според мен е в основата на проблема? Поставям я, но човекът отсреща не реагира, не я подхваща? Е, значи не е дошъл моментът. Той може да отвърне поглед от онова, което аз съм извела като важен извод, да не го чуе – и това е ОК. Моята работа е да насърча думите отново, и ако човекът удържи да продължи да говори, ще поставя същия акцент тогава, когато вече ще има чуваемост. Балансът е труден, защото случаите са „всеки сам за себе си“; понякога е нужно да се преосмисли дори позицията, за която досега ставаше дума (т.е. нужно е да се използва конкретна техника, например). Преценката дали човекът има нужда от повече подкрепа и „удържане“, или може да „удържи“ сам в този момент; кога, как и дали изобщо да се зададат някои трудни въпроси; в кои ситуации (обикновено спешни) от терапевтично въздействие трябва да се премине в кризисна интервенция и т.н., и т.н. – всичко това и много повече стои като казус за терапевта във всеки един момент от процеса. Точно затова и определяща за начина, по който той структурира работа си, е парадигмата, в която работи, с нейните ориентири – теоретичната подготовка, системата от обучители и колеги, които подкрепят, етичните принципи и др. Вчера една дама, с която работя, ме попита – как избра точно това, мина ли през други школи, или знаеше още в началото? Истината е, че нито едното, нито другото – нужно беше търпение, информация, общуване с колеги, колебания – за да съм спокойна в избора си. Мислейки за текста, давам си сметка, че същото би могъл да напише колега от съвсем друго направление. Или пък колега със същите интереси като моите да каже, че усеща процеса и лаканианската психоанализа по коренно различен начин. Но отново в духа на индивидуалния подход: при всеки е различно и така трябва да бъде. Основното е всички в процеса на психологическата работа – специалисти и клиенти – да имат възможност да избират. Предишна статия Следваща статия

  • Фантазията да си "добър", реалността да си "лош"

    < Към "Статии" Фантазията да си "добър", реалността да си "лош" В днешната история има от всичко – малко от света на детето, предаден в една рисунка; малко от света на възрастните, които често, за да си обяснят мислите на детето, използват толкова сложни думи; и малко за пространството, където двете се срещат – работният кабинет на психолога, в който комиксите оживяват, емоциите - също. Човекът-паяк. Много от днешните деца (и не само деца) обичат комиксите, както и филмите по тях – съвременните прототипи на добрите „стари“ приказки. Какво ли е това, което толкова ги увлича? Със сигурност един от възможните отговори е онова така характерно противопоставяне на героя и неговия достоен съперник; колкото по-силен е героят, толкова по-зловещ е антигероят, „архиврагът“. Но как тази динамика се вписва в детската психика и какво от отношението герой – злодей е толкова близко до детето? Изключително интересно беше илюстрирал конфликтът „добър Аз-лош Аз“ един 9-годишен „герой“. Любимият му образ – Спайдърмен. На подканата ми да нарисува картина с него, хлапето направи Спайдърмен, а до него – Venom. С изключение на цветовата гама на двата персонажа, нищо не друго не ги отличаваше визуално. Бяха нарисувани еднакви по големина, с еднакви тела, в еднакви пози. Основната разлика за момчето между двата образа беше, че единият е добър, а другият – лош. Интересно за образа на Venom е, че той всъщност е извънземно същество, което има нужда от приемник, за да съществува. Първият такъв приемник е именно Питър Паркър, или Спайдърмен. Постепенно става ясно, че костюмът дава сила, но отнема идентичност; дори води самостоятелен живот през нощта чрез тялото на Паркър, в резултат на което бива отхвърлен – само за да намери следващ приемник и да започне битката си със Спайдърмен. I. Да се опитаме да разгледаме по-подробно тези процеси през погледа на психоанализата - една от психологическите теории, чрез които може да се научи повече за детската психика и за начините, по които тя функционира. Още откакто Фройд за първи път противопоставя нагоните на живота и нагоните на смъртта, към последните от които се числи и агресивният нагон, до ден днешен психолозите изследват техните сложни взаимовръзки. Едно е безспорно, а именно че човекът действително е обречен да търси баланса между тези две сили, често пъти действащи несъзнавано, „през нощта“. Рисунката на 9-годишния последовател на Спайдърмен може да се интерпретира в няколко насоки. В семейството му имаха особено отношение към агресията; без да се отчитат нейните съвсем здравословни проявления, които синът въплъщаваше в едно будно и подвижно тяло, с буден и гъвкав ум, родителите му не просто не толерираха, но и санкционираха неговата детска енергия (парадоксално, често с агресия). В него на практика се сблъскваха два противоположни импулса – от една страна желанието му да бъде „добър“ и „послушен“, от друга потребността да изразява емоциите си, някои от които несъмнено деструктивни. Именно този психичен конфликт беше нарисувал той. Без да се впускаме в обяснение на причините, довели до подобно „раздвояване“, резултатът беше налице – един Спайдърмен и един Венъм; едно добро и едно „зло, (което) обладава и сякаш отнема свободната воля на човека“(цитат от проведена сесия). Според Фройд „Аз-ът…приема в себе си източниците на удоволствие, интроецира ги, а от друга страна изхвърля от себе си онова, което му причинява неудоволствие отвътре…От себе си той е отделил една част, изхвърлил я е във външния свят и я възприема като враждебна“. Това се случва поради невъзможността на психичното да реагира на вътрешни дразнителите, които са прекалено интензивни, прекалено неприемливи. В този смисъл, не е трудно да се досетим какво би могло да привлече детето към супергероя, дори не толкова към него конкретно, а към онази битка, която героят ще води винаги със своя „архивраг “. Чрез механизма на идентификацията се усвоява нещо от света на доброто, а чрез проекцията се извежда навън нещо от лошото. Заплахата вече има лице, срещу което героят може да се бори. Понятието за нагоните към смъртта е увърдено от Фройд през 1920 г. Той ги противопоставя на нагоните към живота, а за тяхна цел определя връщането на живото към състояние на пълен покой, неорганичност. Това самоунищожение, в началото насочено навътре, се проявява външно чрез агресивни и деструктивни действия, целящи да унищожат обекта. Тази теза се развива още по-нататък от Мелани Клайн. II. Представителите на английската школа в психоанализата развиват теорията за обектните отношения и поставят акцент именно върху дуализма на двата вида нагони. Още от най-ранна възраст малкото бебе разграничава един значим обект в обкръжението си – майката. Съответно и двата вида нагони са насочени само и единствено към нея; когато откликва и се отзовава, тя е добра, когато я „няма“, е лоша. Оттук произлизат някои следствия: - Образът на майката става арена на битка между две противоположни сили; - Тъй като агресивните нагони са много мощни, а омразата – силна, психичното е длъжно да се защити от едно евентуално отмъщение на майката заради тях; - Всичко това поражда една всепоглъщаща тревога; - За да не „унищожи“ добрия обект (майката), а само лошия“, и за да потуши тревогата, обектът бива разцепен на две; - Аз-ът също. Всичко гореописано се случва докъм 4-я месец от развитието на бебето. Постепенно, с порастването то разбира, че майката е само една, и че нейните добра и лоша част съществуват неизменно (и неизбежно) заедно. Ако детето не успее да интегрира това знание, не успее да го понесе, се включва защитният механизъм на „разцепването“ – светът ще остане черно-бял, обектите ще бъдат или обичани, или мразени, самият Аз ще остане завинаги в позиция да е или добър, или лош, ни никога двете едновременно. Тук рисунката, която разглеждаме, придобива допълнително значение. Заедно с нея и въпросът към момчето „Нима човек не може да крие в себе си и добро, и зло?“ – с категоричен отговор „Не!“. I+II. Вечната битка. Героят в този комикс не може да изпитва съмнение. Той е праволинеен, и това е най-голямата му сила. Светът и всичко в него е толкова ясно и разбираемо, а злодеят трябва да бъде победен, на всяка цена. Дори ако цената, която героят плаща, е да отрече всичко зло у себе си; или пък да отрече всичко добро у другия. Колко ли огромна ще да е тревожността му, за да не остава място за колебание? Битката ще е вечна, защото тя сама по себе си не включва възможността за интегриране на външния свят или на Аз-а. Тревожността от този конфликт без изход, в който „лошият“ винаги преследва „добрия“, но и обратното, е факт. Но където има желание за унищожение, има агресия. Дали тогава ще е изненада да споменем и основното, което притесняваше (агресивните) родители(те) на малкия Човек-паяк? А именно, че е твърде агресивен? III. Финалът на историята. Да кажем, че надеждата ни е доброто да победи злото, означава самите ние да активираме механизма на разцепване. Всъщност, надеждата ни за Спайдърмен е да осъзнае, че притежава качества, които го правят герой, но и такива, които го провокират да показа най-лошото у себе си. А също и че всички хора преживяват сходен психичен конфликт. Дали това знание изобщо е възможно в семейство, в което изискването за безпрекословно подчинение е издигнато на пиедестал, а образът на сина не може да бъде възприет в своята естествена цялост? Имаме своите съмнения. Но да кажем, че знаем как завършва всичко…също ще е невярно. Защото се оказва, че героите на приказките не са просто обекти на нечия фантазия, а след един момент нататък започват сами да творят своята история. Предишна статия Следваща статия

  • "Агресорът"

    < Към "Статии" "Агресорът" Т, 13 г. Има сериозен проблем със спазването на правила в училище. Непредпочитан сред връстниците си. Поддържа контакти с агитки. Агресивен, силно импулсивен. Често в наши дни за агресията се говори като за нещо изключително зловредно, което следва да бъде изкоренено на всички нива. Да бъдеш агресивен е синоним на това да бъдеш злодей. Дотолкова обществото е чувствително към тази тема, че начинът на говорене за агресията започва постепенно също да носи агресивен импулс – в смисъл, че всякаква конструктивност и рационалност остават на заден план. В днешната статия ми се иска да разкажа за едно малко по-различно лице на „агресията“. Кавичките не са случайни, ще говорим за агресията, която спасява от психичен разпад . Деструктивната страна на агресивността е добре позната, видовете ѝ – също. Онова, което убягва понякога, е необходимостта, принудата с която може да бъде натоварен един агресивен симптом . Именно – симптом. Т: Аз мразя циганите, левскарите, наркоманите. Като ги видя, и ми се иска да ги набия, ей така, без да са ми направили нищо. Расист съм. Знам, че е лошо. Искам да се променя, но не мога. Как да се променя, всъщност не искам да бия никого? Реални думи на един юноша, който не можеше да намери място за себе си където и да отиде – дете на разведени родители, с липсващ баща и майка, която отказваше да чуе сина си и настояваше, че нейните решения за него са най-добрите възможни. Изключително възпитан и отзивчив по принцип, неговата агресия беше стихийна, внезапна и без да преувеличавам, умееше да вдъхва страх; емоциите му (веднъж отприщени) бяха несъразмерни на реалните ситуации и неподлежащи на волеви контрол. В минал текст стана дума за нагоните към живота и нагоните към смъртта. Ето и малко повече за понятието нагон : Нагон Енергиен заряд, който кара организмът да се стреми към дадена цел. Той идва отвътре, влияе върху психиката и има постоянна сила. Целта Да се премахне напрежението, да се постигне задоволяване. Обект Онова, чрез което нагонът постига целта си; когато нагонът се обвърже с един-единствен обект, това е фиксация . Да приложим същата схема към описания случай: Нагон Господство на нагона към смъртта. Обърнат навътре води до самоунищожение. В случая - обърнат навън, което го превръща в агресивен, деструктивен нагон (понятието е въведено от Алфред Адлер). Целта За да се премахне напрежението и да се постигне задоволяване – да се унищожи обекта. Обект Чрез кой обект може да се постигне целта? Кой обект да бъде унищожен? По думите на юношата обектите са „циганите, левскарите, наркоманите“. Да тръгнем отзад-напред. Наистина ли обектът е този, който Т. вербализира? Действително ли неговата агресия спрямо изброените социални групи се дължи на негативен опит с тях? Може би не точно, ако цитираме самия него – „Като ги видя, и ми се иска да ги набия, ей така, без да са ми направили нищо“. Тогава срещу какво (или кого) е тази агресия? Нека си дадем ясна сметка за това, че не можем да държим отговорни за дадено агресивно действие (особено ако е злонамерено и умишлено) фактори от външната среда. Силните негативни емоции на Т. не бяха „създадени“ от някой или нещо; те бяха лично негови, свързани с трудната му семейна история, лошите учебни резултати, отхвърлянето му от връстниците, неумението му да се впише конструктивно в група, проблема му да спазва правила. Вследствие на сесия с него, в която трябваше да групира емоции, стана ясно, че за него омразата и тъгата са в един цветови спектър, отчаянието пък вървеше ръка за ръка с гнева и яростта. Един юноша на 13 г. трудно би могъл да се справи с всичко това. В конкретния случай Т. не се справяше. Всъщност психичното му беше застрашено от разпад, поради невъзможността да отреагира на подобно напрежение . Единствено решение е включването на защитните механизми – изобретения на психиката, чрез които човек се справя с негативните емоции (страх, омраза, фрустрация, тревога). Например: Изтласкването – когато субектът се стреми да изтласка от съзнанието си мисли, образи, спомени, свързани с един нагон. При това нагон, чието задоволяване ще донесе удоволствие, но пък и ще понесе неудоволствие поради други изисквания. (В случая можем да спекулираме кои фантазии биха били толкова неприемливи, но категорично те са във връзка с нагона към смъртта.) Изместването – има някой, който фрустрира, но той не може да бъде атакуван директно. Субектът се чувства безсилен, обиден, неуважаван. Той не може да се справи с обекта на фрустрацията си, с „причинителя“, поради което насочва отрицателните си чувства към друг обект, който е „безопасен“, незастрашаващ, незначим за психичното му. Преминаването към действие – изтласканото се опитва да се завърне, да бъде осъзнато, но неговата непоносимост провокира не осъзнаване, а действие – импулсивно, автоагресивно или агресивно спрямо други. Целта на агресивния нагон е постигната посредством действието на защитите. Макар и само временно, напрежението което тлее в психичното на Т. ще намалее. При това без да се конфронтират причините за неговото страдание – нерешените проблеми в семейството, трудностите в порастването, ниската му самооценка и липсата на алтернативи, в които да гради качествата си, а не да разрушава. Обектът на агресивния нагон е „безопасен“ – хора, които не познава, или познава съвсем слабо, но които идентифицира като врагове, защото има нужда от тях. По-горе нарекох агресията „симптом“. Надали някой би я избрал като механизъм за справяне с житейските кризи, ако можеше да избира. Понякога обаче няма друг начин, или поне не начин, който да е достъпен за субекта, и само през агресивното поведение той успява да „изкаже“ своето страдание, останало незабелязано, омаловажено от другите. Въпреки санкциите, които ще понесе оттук-нататък, агресията на Т. към онзи момент беше (и може би все още е ) бариерата срещу нещо далеч по-страшно. Предишна статия Следваща статия

bottom of page