Резултати от търсенето

Намерени са 70 елемента

  • Безплатни консултации - подкрепа в загубата

    < Обратно Безплатни консултации - подкрепа в загубата 28.11.2021 г. В сътрудничество с "КОЖА - платформа за психично здраве" Фондация "КОЖА - платформа за психично здраве стартира кампания за безплатно психологическо консултиране на деца и родители в ситуации на загуба на техен близък. По тяхна покана се включих в инициативата като част от екипа, който ще осигурява тези консултации. Повече информация за инициативата и как можете да се възползвате - тук . ​ Междувременно споделете за тази възможност на хора, които смятате, че имат нужда от подкрепа. Макар и много лично, интимно преживяване, загубата е важно да не остане капсулирана, но да намери някой, който да я "чуе". Предишна Следваща

  • Интервю за MediaCafe

    < Обратно Интервю за MediaCafe 13.09.2021 г. Ваксините - още едно нещо, за което да сме в противоречие Оригиналната статия на MediaCafe на репортера Ивелина Василева можете да видите тук. - Явно се улавя напрежение в разговорите за ваксинацията. Има хора, които изказват крайни и непоклатими мнения по темата. Защо се получава така? ​ Мисля, че е защото пандемията нахлу в живота ни по изключително категоричен и неочакван начин. Това не е събитие, което касае конкретна група хора, общество или държава, а засегна всеки човек – по един или друг начин. Не съм сигурна дали има някой на планетата, който да е успял да се абстрахира от случващото се, и да продължава да живее по същия начин като преди. Т.е. пандемията, въпросът за ваксините касаят абсолютно всички. Колкото и да говорим за личен избор, факт е, че ние не сме изолирани от другите. Следователно изборът не е само личен, а влиянието ни едни върху други е по-голямо, отколкото ни се иска вероятно. Не контролираме сами този процес. И второ – може да е малко пресилено, но когато говорим за пандемията и вируса, поставяме въпросите за живота и смъртта. „Как живеем?“ е фундаментален, екзистенциален въпрос, ако щете. В този смисъл, не е възможно да бъдем изцяло рационални; темата е изключително емоционална, а всички знаем, че където има силна емоция, има конфликти, разделение, неразбиране. - Може ли да ни скара, дори с близки приятели, темата за личния избор дали да се ваксинираме или не? Защо? ​ Абсолютно може, и мисля, че малко са хората, които още не са имали конфликти със свои близки, роднини или познати по темата за ваксините. Причините са точно в това, че тъй като пандемията засегна всички и промени „правилата на играта“, всеки човек се опитва да се адаптира към „новата реалност“. Различните хора обаче се справят по коренно различен начин; и тъй като живеем в свободно общество, имаме възможност да избираме различни поведения. В зависимост от конкретната личност, неговите личен опит, история, нагласи, реакциите понякога са крайно противоположни. И ако в други ситуации можем да не сме засегнати от мнението и поведението на другия, но тук всички изпитваме на гърба си определени последствия. Например, аз мога да искам или да не искам да се ваксинирам, но всички деца няма да ходят на училище при определени условия. Мога да нося маска или да не нося маска, но всички заведения може да затворят. Мога да спазвам всички мерки и въпреки това да загубя работата си, защото в моя бранш дейността е замряла. Това са тежки, неблагоприятни условия, които естествено пораждат негативни емоции у хората и изострят напрежението между различни групи хора. Започваме да се питаме „Кой е виновен за всичко това?“, и всеки намира различен отговор – обикновено онзи, който не е на моето мнение. Търсим адресат на своя гняв, можем да си позволим да мразим онези, които са различни от нас. - Правилно ли е да преценяваме човека за неговия личен избор? Мисля, че е важно всеки сам да прецени за себе си кое би било комфортно за самия него. По принцип в общуването с хора трябва да си даваме сметка, че мнението и личността са две различни неща. Че можем да бъдем близки с хора, които съвсем не споделят нашите вярвания и убеждения. Трудността идва оттам, че когато не познаваме мотивите на хората за дадена тяхна позиция, когато не сме „в техните обувки“ е твърде лесно да ги категоризираме, да ги наречем по един или друг нелицеприятен начин. Има една схема, която много добре илюстрира това – представете си човешките нагласи като дърво. Видимата му част, короната на дървото е изградена от твърдения, които са на повърхността („Ваксините са опасни“, „Някой управлява пандемията“ и т.н.). Под повърхността обаче са мотивите, които не можем да знаем – понякога и човек не си дава сметка за тях, защото може да са несъзнавани. Там може да има тревога, страх, нещо от историята на този човек, лично преживяване, идеология, идентификация – това са дълбинни процеси, които са толкова базисни, че всяко поведение отвън, което се възприема като нападателно, като заплаха, бива грубо, остро конфронтирано. Говорим за защитните механизми на психиката – затова ги наричаме защитни, защото имаме нужда от тях, тъй като те предпазват най-уязвимите, най-дълбинните структури на личността. А какво по-лично от въпроса за живота и смъртта? Казано иначе, не можем да се сърдим на хората или да ги обвиняваме, за техните убеждения, защото те вършат някаква работа, няма как без тях. Можем да не сме съгласни, но толкова. Човек има право на своите защитни механизми. - Как да овладеем страстите у себе си или на отсрещния, когато говорим за тази тема? ​ Много е важно да не се стига до ескалация. Казват се силни думи, често пъти човек съжалява. Дава си сметка, че не е трябвало за тази тема да се кара с хора, които са му наистина близки. Ако за вас тази тема е наболяла или другият човек се опитва да ви въвлече в спор може да се каже директно – "тази тема ни скарва, хайде да я поставим в "забранения списък" и да не я коментираме". Това е и правило в психологията, когато един човек е много категоричен в своята позиция, той трудно я променя, почти е невъзможно. Ако не се чувстваме комфортно да се виждаме с този човек, може би по-добре за някакъв период от време да не го виждаме и да бъде ясно – нямам нищо против теб и личността ти, но тази тема ни разединява и е по-добре да сложим границата. Трябва да умеем да правим разлика между мнението на човек, поведението му, неговата личност. Това са коренно различни неща. Ние можем да не сме съгласни с неговото мнение и въпреки това да го обичаме и уважаваме. Това разграничение малко трудно го правим в България, но е много важно - Може ли сериозно да ни разедини една такава тема, която се базира на личен избор? ​ Струва ми се, че най-разединяващите теми са именно тези, касаещи личния избор и начина, по който всеки човек разбира това. Само един пример. Един ще каже „Аз имам право да не се ваксинирам!“ и ще бъде прав за себе си. Друг ща каже „Аз пък имам право на здраве, а в пандемия това право не ми е осигурено!“ и също ще е прав за себе си. И в двата случая човек вижда ситуацията през собствения си избор. Между другото се оказва, че навсякъде по света хората намират обществото си доста по-разединено, отколкото е било преди. Тоест, това не е процес, който наблюдаваме само у нас. За съжаление в нашето общество нямаме изградени умения за водене на диалог, за отделяне на мнение/поведение от личност. Емоциите надделяват, няма чуваемост, аргументите нямат стойност, а сякаш е важно кой крещи по-силно. Разединяването е огромно, по всякакви теми впрочем, не само по тази, и аз лично не виждам на този етап появата на по-зряло поведение. Нещата, които правят разцеплението фундаментално, са много отпреди пандемията – някои такива фактори са: 1) сривът на авторитетите; 2) пълната липса на доверие в институциите, в държавата; 3) изначално грешното възприемане на това какво значи „свобода“. Скоро го казах по друг повод, но в България е много важното личното мнение…но само ако е същото като твоето. Ако не е – значи нямаш право на лично мнение – съответно се атакува личността, наред с мнението. И ето ви процес, който когато е съчетан с общество, в което водим монолог, при това през емоциите си – стигаме до мястото, на което сме. - Натискът сякаш се увеличава със забраната да ходим на места, които намирахме за отдушник – театър, кино, музикални събития? ​ Струва ми се, че справянето с тези ограничения и лишения, не бива да се превръща в драма. Да, неприятно е, да, нужни са някакви промени в плановете ни и начина ни на живот, но в сравнение с лишенията и изпитанията на едни минали поколения, невъзможността да се пътува (при това вече има начини, макар и в определени условия) не е повод за трагизъм или траур. Смятам, че пандемията беше едно важно напомняне на съвременния човек, че има процеси, които той не може да управлява – с каквито и технологии и разум да е снабден; и това може да е повод за отрезвяване на съвременното нарцистично и консуматорско общество, свикнало да получава всичко с един клик. Друг е въпросът дали успяхме да си направим изводите или упорито продължаваме да тропаме с краче като малко дете, че тези лишения са едва ли не непоносими и че не можем да ги приемем за „нормални“ и съответно се бунтуваме с всички сили срещу тях. Предишна Следваща

  • Репортаж за БНТ

    < Обратно Репортаж за БНТ 2.01.2021 г. "Агресията в анимациите. Как да научим децата си на състрадание?" Ще започна с това, че и за мен беше интересно да се запозная подробно с изследването, тъй като повечето от цитираните филмчета съм гледала, а някои са измежду добрите образци според мен за детски филми. Това което всъщност се изследва в проучването, е броят ситуации, в които героите изпитват болка (в някои от тях причинена от друг) и реакцията на това. Оказва се, че са изброени множество такива, а в поне половината липсва емпатиен отговор към този, който е наранен. Всъщност основният фокус на това проучване е към повишаване на вниманието към това, че децата изпитват болка – физическа и емоционална . Основен извод е, че може би следва да сме малко по-чувствителни към този факт. ​ Кое за мен е по-важното обаче? Акцентът се поставя върху образци на масовата култура, които със сигурност имат своите достойнства като приказни истории за деца и възрастни, и вероятно могат да представят проблема с болката с по-голяма чувствителност. Важният акцент обаче е за това как децата биват запознати по принцип с феномените на света и отношенията между хората, а единственият верен отговор на този въпрос е – през мирогледа, примера и отношението на възрастните, и най-вече техните родители . Ако си представим информацията, която постъпва в главичката на детето, като поток, то най-важният филтър за този поток от информация са думите и действията на родителите. На възрастта 4-6 г. (която е проучена в изследването) значимите възрастни са тези, които имат отговорността да бъдат подобен филтър, да внимават какво съдържание е достъпно за техните деца и най-важното – да обясняват на децата, да дават примери – във всякакви житейски ситуации как можем да спестим болка на другия, как можем да помогнем или какво значи да съчувстваме . В този смисъл, въпросът не е дали даваме на децата си да гледат филмчета – разбира се, че това не е проблем, но със сигурност е добра идея да гледаме с тях например, за да можем да отговорим на техните въпроси, когато се появят. Всяко дете ще „види“ филмчето по различен начин, ще му направи впечатление нещо различно, и не е добра идея да обобщаваме, а да се опитаме да разберем кое вълнува детето. То със сигурност ще зададе въпросите си, ако му се удаде възможност. Наивно е да очакваме от телевизора да „обучи“ детето на емпатия; това става само и единствено през човешкия контакт и личния пример. ​ Как влияят детските? Трудно е да се обобщи, но тук мнението ми е, че каквито и модели на поведение да „усвои“ детето от екрана, те няма да се задържат, няма да „залепнат“, ако в дългосрочен план това дете е било насърчавано от родителите си по посока на добрите примери. Не във всяка почва покълват някои зрънца и следва да се мисли за това, че най-важните отношения, задаващи идеите за ненасилие, съчувствие и емпатия, са тези в семейството. Ако там е поставена здрава основа, външни фактори, включително анимационни филмчета, няма да окажат съществено влияние. Възможни действия за улеснение на родителя: Да се избягва материал, неподходящ за съответната възраст, което в наши дни с т.нар. функционалности „родителски контрол“ не е невъзможно. Да се говори много, да се обясняват ситуациите, които родителят смята, че не са представени подходящо. Да се следи по кои теми детето проявява интерес. Да се прави разлика между „на игра“ и „в реалността“. До известна възраст децата не знаят, че съществува такава разлика, затова е важно родителят да я въведе. Да стане ясно, че когато другият страда, това вече не е игра, не е забавление. Предишна Следваща

  • Start game!

    Новини, инициативи, участия в медиите 7.06.2022 г. Start game! Психолог за видеоигра? Защо не? Повече 4.12.2021 г. Участие в Дарик радио С онлайн обучението децата стават апатични и инертни Повече 29.11.2021 г. Отворено писмо на училищни психолози и педагогически съветници Позиция на работещите специалисти в училище относно продължаващото дистанционно обучение Повече 28.11.2021 г. Безплатни консултации - подкрепа в загубата В сътрудничество с "КОЖА - платформа за психично здраве" Повече 28.09.2021 г. Репортаж на BTV Световен ден на сърцето Повече 26.09.2021 г. Интервю за в."Доктор" Пандемия и психично здраве при децата Повече 13.09.2021 г. Интервю за MediaCafe Ваксините - още едно нещо, за което да сме в противоречие Повече 4.09.2021 г. Репортаж на BTV COVID пандемията е повишила случаите на късогледство при децата Повече 29.08.2021 г. Репортаж на БНТ Омбудсманът поиска мерки в подкрепа на психичното здраве на децата при онлайн обучение Повече 16.03.2021 г. Психолог към ЧСУ "Артис" Ново професионално предизвикателство Повече 2.01.2021 г. Репортаж за БНТ "Агресията в анимациите. Как да научим децата си на състрадание?" Повече

  • Психолог към ЧСУ "Артис"

    < Обратно Психолог към ЧСУ "Артис" 16.03.2021 г. Ново професионално предизвикателство След прекъсване от две години и половина, отново се върнах в училище! Този път като външен психолог-консултант към ЧСУ по изкуства и чужди езици "Артис" . Благодаря на екипа за доверието и за възможността отново да уча от най-добрите учители - децата! Предишна Следваща

  • Интервю за в."Доктор"

    < Обратно Интервю за в."Доктор" 26.09.2021 г. Пандемия и психично здраве при децата Elena_Mecheva v.Doktor1 .pdf Download PDF • 4.41MB Предишна Следваща

  • Start game!

    < Обратно Start game! 7.06.2022 г. Психолог за видеоигра? Защо не? Има ситуации, в които възможностите се появяват сякаш между другото, но всъщност са точно на мястото си. С огромно вълнение споделям за един проект, в който имам възможността да участвам, и който, макар да е все още в работна фаза, задава нова посока в професионалното ми портфолио. Понастоящем участвам като психолог-консултант в разработването на видеоигра, в партньорство с 11 bit studios . Проектът, разбира се, е абсолютна тайна. Макар че подобна професионална задача е новост за мен, още след първата среща с дизайнерския екип, се почувствах в „свои води“. Или както се шегувах, най-накрая ще се отплатят годините, прекарани в разнообразни геймърски активности. Благодарна съм за възможността да разширя границите си като специалист, и за съпътстващото удоволствие да творя с подобен страхотен екип! П.С. Вероятно се досещате, но когато му дойде времето, ще кажа и повече. Предишна Следваща

  • Репортаж на БНТ

    < Обратно Репортаж на БНТ 29.08.2021 г. Омбудсманът поиска мерки в подкрепа на психичното здраве на децата при онлайн обучение Репортажът можете да чуете тук. ​ Омбудсманът Диана Ковачева изпрати препоръка до министъра на образованието и науката проф. Николай Денков, в която поиска да бъдат изготвени заселени мерки за психосоциална подкрепа на учениците в контекста на предстоящата нова COVID вълна и евентуалното преминаването на децата отново в дистанционен режим на обучение. ​ В тази връзка с мен се свързаха за коментар от БНТ. Разбира се, в ефир не се чу целия разговор, но тъй като впоследстие от платформата "КОЖА" също се поинтересуваха, изготвих материал, който публикувам и тук. ​ В ситуация на продължаваща пандемична обстановка и огромна неяснота кога ще има някакъв изход от здравната криза, в която отново се намираме, призивът на омбудсмана на България е изключително уместен. Той идва на фона и на предходна нейна инициатива („Синьо лято“), организирана в сътрудничество с колеги-психолози през юни 2021 г. Изключителна рядкост е институция извън училищната да обърне поглед към темата за психичното здраве (в частност на децата) – особено ако не става дума за някой скандален или нашумял с тежестта си случай. Темата за профилактиката, превенцията, психичното здраве като цяло, не е сред популярните в обществото ни, затова всяко усилие в тази посока е ценно. Какви са обаче условията, в които трябва да се случва дейността по превенция и подпомагане на учениците в период на онлайн обучение? ​ Като най-голям проблем се явява липсата на цялостна политика и идея как е нужно да се процедира в сложната обстановка, в която се намираме всички. Конкретно по отношение на дейността в училище има множество неясноти във връзка с реализацията на дейността на училищния психолог и педагогически съветник - по принцип, но и конкретно по обсъжданата тема. Реалността показва, че една добра идея, дори да е много нужна за осъществяване, не може да се приложи на практика без да има някои условия. В репортажа стана дума за липсата на психолози в някои училища, за огромния брой деца, с които се налага да работят колегите. Не стана дума обаче за всички други дейности, които са „в юрисдикцията“ на тези специалисти в училище, за липсата на конкретно, ясно и неподлежащо на тълкувание определение какво ПРАВИ и какво НЕ ПРАВИ психологът в училище. Не стана дума за документалния хаос, за подкрепата на деца със специални потребности, за програмите и механизмите, които колеги са длъжни да изпълняват, защото са на национално ниво, но често – само на хартия; нито за липсата на квалификационна, обучителна, професионална подкрепа спрямо онези, които са на „първа линия“ и всеки ден посрещат трудностите на деца, семейства, учители. ​ На въпроса на репортера дали тази идея е реализируема –отговорът ми беше по посока на това, че въпреки отдадеността и желанието на гилдията, важно е колегите в училище да не останат сами на „фронта“, да не се разчита както досега на техните индивидуални усилия и мотивация. Те са, които са в междинното звено между последствията от онлайн-обучението и очакванията за резултати. Но кой ще подкрепи подкрепящите, и реалистично ли е изобщо да се очаква именно те да поемат тежестта на една ситуация, касаеща цялото общество, не само училищната общност? ​ Разбира се, имаше и въпрос за изхода от тази ситуация. Честно казано, радвам се, че не съм на мястото на здравния министър – толкова са разнопосочни посланията към него, толкова са високи очакванията. Ако има едно ясно нещо – то е че готово решение няма. В този смисъл, решението може да бъде плод само на широк диалог между заинтересованите страни, от който да произтече ясен консенсус по определени позиции. Изключително важно е да бъдат чути специалистите „на терен“, за да е ясно от какво имат нужда те – а не просто да се дадат разпореждания от високо ниво и да се включи и тази тема в дългия им списък от дейности и ангажименти. В заключение. Несъмнено, не е въпросът дали, а КАК да бъдат подкрепени децата на прага на поредна учебна година в пандемия и онлайн обучение. Смятам, че ресурс има, но на този етап липсва консенсус за механизмите, по които това може да се случи, както и цялостна концепция с ясно разписани правила и отговорности – не на ниво училище и психолог там, а на ниво институции. Може би е нужно да се случи и един разговор между специалистите по психично здраве, не само тези в училище, за да се мобилизират и други структури и действително да се изгради „мрежа“ от подкрепа за всички, които имат нужда от такава. Предишна Следваща

  • Репортаж на BTV

    < Обратно Репортаж на BTV 28.09.2021 г. Световен ден на сърцето Репортажът можете да видите тук. Предишна Следваща

  • Отворено писмо на училищни психолози и педагогически съветници

    < Обратно Отворено писмо на училищни психолози и педагогически съветници 29.11.2021 г. Позиция на работещите специалисти в училище относно продължаващото дистанционно обучение ДО ​ АКАДЕМИК НИКОЛАЙ ДЕНКОВ МИНИСТЪР НА ОБРАЗОВАНИЕТО И НАУКАТА ​ Д-Р СТОЙЧО КАЦАРОВ МИНИСТЪР НА ЗДРАВЕОПАЗВАНЕТО ​ ДОЦ. Д-Р ДИАНА КОВАЧЕВА ОМБУДСМАН НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ ОТВОРЕНО ПИСМО От група училищни психолози и педагогически съветници Уважаеми академик Денков, д-р Кацаров, доц. Ковачева, ​ В последните месеци и години в обществото ни е по-разединено от всякога и противопоставянията ескалират. В моменти на криза е необходимо да се мобилизират ресурсите на човека - с ясното съзнание, че тези ресурси много често са недостатъчни. Тук идва мястото и на психологическото знание и умение, мястото на специалиста по психично здраве. ​ От подобна позиция пишем и настоящото писмо – едновременно от професионална дистанция, за да запазим доколкото е възможно обективност, но и достатъчно близо, за да уловим разнопосочните настроения на всички нас, но и на всички с които работим и живеем – родители, деца, учители, колеги, приятели, далечни познати и дори непознати. ​ В обществото вече бяха чути по една или друга линия множество мнения по отношение на случващото се в училище в ситуация на пандемия. Всички ние, работещите психолози и педагогически съветници, от началото на пандемията и онлайн обучението, също сме на „първа линия“ – в посрещането на психическото страдание . Ние всички, всеки ден се срещаме с най-разнообразните му форми, и както професионално, така и лично, понасяме част от тежестта на последствията за всички участници в училищния живот – най-вече за децата. ​ Децата са изключително потърпевши от продължаващата с месеци ситуация на дистанционно обучение и недостъпността на училищната среда. Ако има група в обществото ни, която е сред най-засегнатите от пандемията – това са те. Включително и в този момент, в който се намираме, те продължават да са изкупителна жертва на множество процеси в обществото, които можем да отчетем. Те плащат цената на това, че като общество, като възрастни, не намерихме начин да поемем отговорност както за себе си, така и за тях. И ако това е основната ни задача като родители и зрели хора, то там ние се проваляме; а най-лошото е, че няма изгледи нещата да претърпят особена промяна занапред. ​ Децата са най-важни! ​ Става дума за тяхното нормално физическо и психическо развитие, за достъпа им до адекватно обучение, подкрепа и грижа. А това за нас означава: децата да бъдат в училище до последния възможен момент, училищата да бъдат безопасна среда за обучение и да бъдат затваряни само при крайна необходимост! ​ За съжаление моделът, който наблюдаваме до момента, не поставя подобна отправна точка. На практика към днешна дата единствената мярка за справяне с пандемията, която действа безапелационно и без изключение, е празното училище . По отношение на въведените други ограничения (несъмнено необходими при определени условия), включително „зеления сертификат“, наблюдаваме дискриминационна практика. Тази ситуация на несправедливост и несъразмерно поемане на тежестта на пандемията следва да бъде преустановена! На практика отново децата ни се явяват онези, които поставихме в условия на най-тежки ограничения, докато ние – възрастните – отново не поемаме отговорност за ситуацията такава, каквато е, такава каквато я създадохме със своите непредвидливост и страхове. ​ Както проведени изследвания на територията на България, така и работата на всеки един от нас във и извън училище, потвърждават един изключително тъжен, но и опасен извод – неблагоприятните последствия върху психичното здраве и благополучие на децата са все по-трайни и носят все по-голям риск. Особено уязвими са деца и юноши в неравностойно положение, в неблагоприятна семейна среда, от бедни и социално изключени семейства, и деца със специални потребности. За всички тях училището е един огромен ресурс – за придобиване на образование, за срещи с връстници, за формиране на ценни житейски умения и намиране на подкрепа. А достъпът им до този ресурс е ограничен за вече трета поредна учебна година. ​ Нека бъдем разбрани правилно – компенсиране на това загубено време не може да има. Точно обратното всъщност всеки ден, всяка седмица, в която хиляди деца са принудени да „учат“, „общуват“, „взаимодействат със света“ от мониторите си у дома, е време на натрупване на нови и нови трудности за тях и техните семейства. След определен момент нищо, което се случва извън социалното обкръжение, не функционира адекватно на естествените човешки потребности за контакт и споделяне. ​ Нарастват случаите на психични затруднения от всякакъв тип у деца и юноши, вследствие на изключително дългите периоди, в които те биват физически, образователно и емоционално закотвени пред плоските екрани. За съжаление, пребиваването на психичното за дълъг период от време в ситуация на криза способства за затвърждаването на поведения и дефицити, които продължават съществуването си много СЛЕД преминаване на кризата. Затова и наблюдаваните тенденции са крайно обезпокоителни, а този проблем се задълбочава от липсата на предвидимост, план за действие и последователност. ​ В ситуация на криза и при наличие на ограничени ресурси, голяма част от работата ни като психолози е да търсим заедно с човека, с когото работим, онези най-важни опори , на които може да се стъпи стабилно; които да дадат усещане, че не всичко е загубено, че има посока и начин за справяне. ​ От позицията си на поведенчески специалисти, имащи отношение към психично здраве и работещи в училище, настояваме за следното: ​ Да бъде предоставена възможност, при това в най-кратки срокове, всички деца и юноши, които имат желание, да се върнат в присъствена форма на обучение – при наличие на ясни правила и спазване на всички възможни противоепидемични мерки. Посещението в училище да не бъде обвързано с условия (някои от които на практика неизпълними - например тестовете), които се прилагат единствено на територията на българското училище, но никъде другаде. Да се заложат и разпишат дългосрочни мерки с основна задача училищата да бъдат затваряни последни . Всички действия в идващите месеци (както на настоящата, така и на следващата учебна година) да бъдат съобразени с именно тази най-важна за децата опорна точка, т.е. това да е основна цел , а не средство за реакция в ситуация на неотложна спешност. Всички действия да бъдат последователни, добре планирани и добре комуникирани с участниците в учебния процес, включително учители и родители. Да бъде изведено като основен приоритет, наравно с образованието, психичното здраве на децата и техните учители. В заключение следва да подчертаем – никой от нас не подценява сериозността на пандемичната обстановка, нито пък целта ни е да поставим поредна линия на противопоставяне. Това, което ни обединява, е позицията ни като професионалисти в училище, които имат наблюдения върху влиянието на пандемията и онлайн обучението върху голям процент деца и юноши. Като хора, които работят с думите, наясно сме с тяхната сила. Но също така сме наясно, че когато думите не са подкрепени с действия – ясни, последователни и категорични – те „олекват“, губят своята стойност и в дългосрочен план не само не вдъхват доверие, но и пораждат конфликти и напрежение. Така е, защото съвместяването на думи и дела, носи усещане за разбиране и доверие . А не са ли именно тези две неща толкова необходими в обществото ни днес? ​ ​ П.С. Писмото е подкрепено от училищни и психолози от цялата страна, продължава събирането на подписи. Предишна Следваща