Всяко "Аз" е начало на история Елена Мечева Психолог Акцент Запиши час В началото на новата 2024 година нека си пожелаем нещо реалистично - не по-малко несгоди, защото това не зависи от нас, а повече кураж и сили за преодоляването им, ако се случат. Това вече е в нашите ръце. Профил на семейството днес Репортаж A journey in 11 bit studios Ново сътрудничество Прост ранства #Пресечни точки Нова рубрика Какво трябва да знам преди срещата с психолог? Важни правила Една от предпоставките за успешното начало на работата с психолог е т.нар. "договор". Как се провеждат срещите, колко време продължават, можем ли да сме гъвкави? ​ Повече Психологическо консултиране Индивидуална работа Срещата между психолога и клиента е особена среща. Тя е взаимодействие, процес, и преди всичко - съвместна работа... Повече Работа с деца и юноши ...всяко едно дете, без значение от възраст, пол, социален статут или ниво на когнитивно развитие, има потребност да бъде чуто... Повече Работа със семейства Нишките, които водят до разплитането на всеки случай, отпращат към родителите и към семейството... Повече Онлайн консултиране Онлайн консултирането би могло да е удачен вариант при невъзможност за консултация в кабинета. Повече Училищна психология Училището е специално място. Особено когато работиш там. А най-добрите учители всъщност, се оказват...децата. Повече Тест за училищна готовност Тестът за училищна готовност е инструмент, с който се оценява дали детето е усвоило базисни знания и умения преди първи клас. Повече Всяко "Аз" е начало на история От момента, в който реших, че ще уча психология, знаех каква е крайната ми цел - да имам свой кабинет и да бъда психотерапевт. През годините направих всички необходими малки стъпки в тази посока; и въпреки че не беше лесно, развитието ми следва устойчив и дългосрочен модел. ​ Ето малко повече информация за мен, моя професионален път, както и за пространството, в което работя. Повече Партньори

Всички статии Тук може да намерите разнообрани материали, свързани с различни аспекти на психологическата работа. ​ Рубрики: ​ #Пресечни точки - нова рубрика Детската психика Родители и деца Деца и училище Психология и изкуство За психологията Практика и теория Младите хора днес Пространства Прочети повече #Пресечни точки „Защо учим?“ Лесен въпрос? Прочети повече Деца и училище Първи клас Прочети повече Деца и училище За изборите Прочети повече Младите хора днес Ах, тези правила! Прочети повече Детската психика Фантазия и реалност Прочети повече Практика и теория Трудности в трудна възраст Прочети повече Родители и деца И психолозите избират Прочети повече За психологията Днешните родители Прочети повече Родители и деца Субектът отвъд диагнозата Прочети повече Практика и теория Кой е Жокера? Прочети повече Психология и изкуство Роден да разсмива Прочети повече Психология и изкуство Митове за психологическата работа Прочети повече За психологията Детските емоции Прочети повече Детската психика Приказките и "малките герои" Прочети повече Детската психика Вълшебната думичка "Не" Прочети повече Детската психика "Агресорът" Прочети повече Практика и теория Филмът, в който живея - или за тревожността Прочети повече Практика и теория Училище, заедно с родителите Прочети повече Деца и училище Какво е важно да знае детето? Прочети повече Детската психика Как говорим за смъртта? Прочети повече Детската психика Днешното дете Прочети повече Родители и деца Подкрепа за майката на бебето Прочети повече Родители и деца "Моля Ви, кажете какъв е проблемът?" Прочети повече За психологията Скуката, или за "липсата на липса" Прочети повече Младите хора днес От self-esteem до selfie Прочети повече Младите хора днес Да загубиш геройски Прочети повече Психология и изкуство

Обратно Н.Б., майка на дете, 2 г - въпрос 2 В кой момент от развитието на децата се препоръчва да бъдат запознати с по-чувствителни теми (секс, смърт (на роднина), телесни деформации и др.)?" Въпросът е изключително важен, защото засяга най-чувствителните теми в човешкия живот. Ситуацията е донякъде парадоксална, защото тези теми на практика съпътстват всеки един от нас от самото начало на живота ни, бидейки неразривно свързани; и това е естественото положение на нещата. В същото време не съм сигурна дали има въпроси, по които родителите да са впрягали до такава степен фантазията си, само и само да не „травмират“ детето, което пита – за собствения произход, за естествения край на живота, за това какво е то и защо е такова. ​ Свикнали сме да смятаме, че децата, поради причина че са деца, нямат нужния капацитет, за да осмислят подобни обяснения. И да, донякъде това е вярно – логически погледнато, техните познавателни (когнитивни) способности до някаква възраст не могат да „обхванат“ какво значи например да умреш. Но логиката е едната страна на медала, защото децата компенсират когнитивните си „неумения“ с изключителна интуиция, с невероятна чувствителност по отношение на важните неща. Те умеят да долавят тревогите на родителите; дори да не разбират съвсем добре думите, те разбират смисъла на случващото се. Когато близък почине, те ще усетят тъгата в околните, и ако родителят не разкаже, не даде никакви думи, детето ще остане в една неопределена тревожност – „Нещо се случва, но аз не знам какво, и това ме тревожи. Всички казват, че няма нищо, а самите те не реагират като да няма нищо. Значи нещо ужасяващо се е случило, щом никой не говори за това“. (Повече по темата за смъртта - тук) ​ Що се отнася до темата за секса, психологическото познание ни е доказало, че децата от малки имат любопитство към собственото си тяло, към тялото на другите, към разликите между момчето и момичето. Отново, не дадете ли думи за тези съвсем естествени различия, вие „казвате“, че темата е табу. Важно е да говорите според възрастта на детето, а правилото е да отговаряте на това, което ви пита. В случай, че се затруднявате, има подходящи книжки за различните възрасти, които могат да бъдат от помощ. А ето и един акцент, който обикновено се забравя – децата не искат да знаят толкова за подробностите около интимния акт, те всъщност се вълнуват от идеята за любовта, отношенията между мъжа и жената. Та нали именно оттам започва тяхната история, а и продължава в тяхното бъдещо „аз като порасна“! ​ А колкото до третия Ви пример, за телесните особености – ако детето е родено по някакъв начин различно, това е което следва да се каже. Независимо за какво става дума, тялото му е такова, каквото е, и приемането от страна на детето ще е следствие от приемането от страна на родителите. Когато те говорят с истинни думи, а не залъгват детето си, то няма да има проблем със себе си - още повече, че човешкият потенциал върви в толкова различни посоки! В обобщение, няма определен момент, в който да е подходящо да се започнат разговорите с детето по деликатните теми. Те са част от случващото се около всички нас, и можете да започнете тогава, когато прецените, че има нужда; когато детето попита, или когато Ви разкаже нещо по тези теми, което не отговаря на истината, но пък явно го интересува. Предишен Следващ

Обратно С.С., жена Как да подходим към подчинен, който оправдава пропуските в работата си заради семейни проблеми и също поради такива злоупотребява с желанията относно смени за сметка на другите колеги? Допускам, че поставяйки го, Вие сте човекът, от когото зависи да се справя с подобни проблеми на работното Ви място. В такъв случай част от отговора можете да намерите като се позовете на собствените си умения за разрешаване на конфликтни ситуации. Как обикновено реагирате и като цяло дали имате трудности да се конфронтирате с подчинените си? Не бих могла да знам, а само да предполагам – че поставяте въпроса именно защото Ви е трудно да се заявите като ръководител, като лидер? Ако случаят е този, бих могла да дам следната посока. ​ Независимо от личните качества на ръководителя, в крайна сметка има една граница, отвъд която личното трябва да остане на заден план – за да работи системата, за да се случват нещата в екипа (на работното ви място). Хората, ангажирани с дадена дейност, са там, за да свършат конкретни задачи. Наблюдението ми е, че в българската действителност много силно се смесват лично и професионално – за разлика от това, което е в някои западни държави. Подхождайки по този начин става много трудно понякога за ръководителя да извърши дейността, за която е поставен. А разграничението е важно – Вашите симпатии или антипатии нямат отношение към работата. Има ли неравновесие в екипа, Вие следва да вземете мерки, да поставите ясно правилата и да отстоявате тяхното спазване. ​ Не искам да омаловажа чисто човешката гледна точка – хора сме, всичко се случва, и следва тези неща да се имат предвид. Отново обаче е въпрос на преценка кога даден подчинен вече злоупотребява (съзнателно или несъзнавано), съответно трябва да се търси решение. Ако отправната Ви точка е, че Вие трябва да упражните Вашите ръководни функции, за които сте упълномощени и Ви се търси отговорност – личните Ви съображения и трудности не могат да са решението; позовете се на ролята си („Аз съм тук в качеството си на…ръководител, мениджър и моята роля изисква да предприема мерки, та дори да санкционирам, ако се налага!“) ​ Другият важен момент е благополучието и на останалите членове на екипа. Не знам дали имате информация за тяхното мнение по въпроса (не Ваши догадки, а конкретна заявка от тях). Ако нямате – лесно можете да получите такова с въпрос дали ситуацията им е изгодна или не. Предполагам, че не би било редно нещата да са за тяхна сметка, така че отново на преден план излиза Вашата роля – те очакват от ръководителя си да вземе решение, изгодно за всички, справедливо. ​ Конкретно спрямо човека, който Ви затруднява – няма по-добро измислено решение от честния и откровен разговор. От една страна можете да влезете в положение, но от друга – да поставите ясни граници докъде тази ситуация може да продължи. Може да дадете краен срок, след който вече няма да се въвеждат промени, независимо от личната ситуация. Тук би било от значение как се е справял човекът с функциите си в предишен период, съответно от това ще зависи колко отсрочка може да се даде. По Ваша преценка можете да направите обща среща и с неговите колеги, за да се решат нещата заедно (това би било вероятно по-сложно все пак). Акцентирайте върху факта, че не става дума за лична прищявка, за лично негативно отношение, а за работни функции, които Ви задължават да се грижите за целия екип. Важно е да кажа също така, че балансираното и справедливо лидерство не бива да се разколебава от негативната реакция на един конкретен човек. В крайна сметка не можете да бъдете отговорна за начина, по който другият ще приеме организационните правила, нали така? Предишен Следващ

Въпроси и отговори В тази рубрика можете да прочетете отговорите на разнообразни въпроси, свързани с предизвикателствата на родителстването, работата, интимните отношения, социалните връзки. Можете и да зададете свой въпрос, с опцията да бъде или да не бъде публикуван в рубриката. Задай своя въпрос А.Г., баща на момиче, 3 г. Можем ли да твърдим, че отглеждаме и участваме активно във възпитанието на детето като прекарваме 2 часа на днес с него (+ уикенд)? Ако твърдим, че семейството е приоритет, тогава трябва ли да се чувстваме гузни, че отделяме 20% от времето си тях а останалите 80 % за работа? Повече Б.Б., майка на момче, 2 г "Аз съм една майка на която й свършва майчинството и трябва да се върне на работа, за мен ще е важно моето дете да знае, че мама не го е изоставила, а такъв е животът, той трябва да се научи да бъде без мама всеки час, минута и мама без него! " Повече Д.Д., жена, 24 г. Как да се абстрахираме от мнението на другите и да не се впрягаш от това "какво ще си кажат другите" и "как ще изглежда това в очите на хората", да успяваш да правиш това което има значение за теб като изключваш другите?... Не знам дали се разбира какво искам да кажа обаче... Повече И.В., жена, 24 г. Моят въпрос е как да не се стремим да се харесаме на всички и да не се сравняваме с другите? Повече Й.Д., жена, 27 г. Сестра ми има проблем със самочувствието и оттам с комуникацията си с хора, и сама признава, че й е много трудно да се конфронтира с хората и да изразява мнението си свободно, и когато стане някакъв проблем за нещо в работата и се превърне в спор, тя предпочита да излезе от стаята и да остане безгласна нота отколкото да изрази себе си и да защити позиция. Повече Л.Х., майка на момиче, 2 г Здравейте! Майка съм на 2 годишно момиченце. По думите на тати, принцесата. Имаме проблем, ако мога така да го нарека, често малката Н. протестира, тръшка се, реве, пищи, когато иска да стане по нейния начин. Често пъти не мога да я успокоя. И с таткото се отдалечаваме, защото малката спи между нас. Как да се справя, вече ми свършиха всички методи? Повече М.Д., жена, 23 г. Как да помогнем на приятел, става дума за панически пристъпи на ОКР (обсесивно-компулсивно разстройство)? Повече Н.Б., майка на дете, 2 г - въпрос 2 В кой момент от развитието на децата се препоръчва да бъдат запознати с по-чувствителни теми (секс, смърт (на роднина), телесни деформации и др.)?" Повече Н.Б., майка на дете, 2 г. 1. Как промените в живота на детето (смяна на стаята, в която спи, отучването от ползване на памперс и др.), влияят на психиката му? 2. Как най-безболезнено да обясним на детето, че това което прави не е редно? 3. Как да се намали стреса при децата, когато започнат да ходят на детската градина? 4. Как да научим детето да спи само в стая, без това да създава безпокойство и стрес у него? Повече П.Ч, мъж, 23 г. 1. Какво поражда страха/неувереността от обвързване с някого? 2. Кои са основните фактори, които правят една връзка успешна? 3. Защо ми е трудно да се сприятелям дълбоко и как мога да променя това? Повече С.Е., мъж, 23 г Как да разбера дали съм социопат? Или социопат ли съм защо имам някои от белезите? Също мога ли да разбера дали съм в депресия? Повече С.С., жена Как да подходим към подчинен, който оправдава пропуските в работата си заради семейни проблеми и също поради такива злоупотребява с желанията относно смени за сметка на другите колеги? Повече

Обратно Л.Х., майка на момиче, 2 г Здравейте! Майка съм на 2 годишно момиченце. По думите на тати, принцесата. Имаме проблем, ако мога така да го нарека, често малката Н. протестира, тръшка се, реве, пищи, когато иска да стане по нейния начин. Често пъти не мога да я успокоя. И с таткото се отдалечаваме, защото малката спи между нас. Как да се справя, вече ми свършиха всички методи? При всички случаи партньорът Ви има някаква идея кое е важно за възпитанието на едно дете, може би е време да го обсъдите. Дори не е толкова важно дали бащата присъства физически или не - но когато детето знае, че родителите са единодушни, се чувства далеч по-спокойно. Всякакви Ваши колебания, трудности, несигурност могат да бъдат обсъдени с другия родител, нали? В крайна сметка отговорността не е само Ваша! Дори да не сте съгласна с него, важно е да потърсите неговата позиция. Ето например със спането. Как вижда бащата това положение? Опитва ли се да обясни на дъщеря си, че вече е време да спи в собственото си легло? Всъщност инициативата за това отделяне от майката трябва да е на бащата. Ако той смята, че трябва да се справите сама, не виждам как ще постигнете напредък, нека вземе отношение и е по-настоятелен. Защото в крайна сметка подобряването на отношенията между двама партньори зависи и от това дали те могат да отделят време и един за друг, само за тях, без детето да се "намес(т)ва" помежду им. ​ Всъщност проблемът с тръшкането и налагането е пряко свързан с умението Ви да обясните на дъщеря си, че тя не може да решава вместо Вас и да контролира положението. Да, възрастта има голямо значение, децата не могат да се контролират добре на 2 годинки, но вече знаят как да предизвикват родителите си. Тук е ролята на бащата - да Ви защити от детските капризи и да постави някакви ограничения. Детето сигурно вече разбира когато й обяснявате, и със сигурност може да усети кога "няма да мине номерът". "Дори тати да го няма вкъщи, той би ме подкрепил, можем да се обадим, да го попитаме ако искаш" - и в този дух, за да свикне, че думите Ви са основателни и че имате подкрепа. ​ Като цяло във Вашия случай можете да опитате да подобрите комуникацията с партньора си, по отношение на дъщера ви, но не само. Вие го знаете не по-зле от мен, за да е спокойно детето, родителите трябва да се спокойни, така че всяка подкрепа, която можете да получите, за да се погрижите и за себе си, може да Ви свърши добра работа. А по отношението на умората, която всяко дете на 2 поднася на майка си, всеки има начини за презареждане на батериите извън майчинството. :) Предишен Следващ

< Към "Статии" Да загубиш геройски По мотиви от Отмъстителите: Война без край/Краят (Avengers: Infinity War/Endgame) Нали знаете какво значи „guilty pleasure“? В жаргонния речник се определя така: „когато се забавляваш истински с музика или филм/тв предаване, но те е срам да си признаеш, че слушаш/гледаш“. Е, не че ме е срам да го призная, но би могло да се каже, че за мен „guilty pleasure“ са филмите за супергерои. Никой от тях не попада в класацията на „Най-любимите ми филми на всички времена“ (освен един, може би), но с удоволствие ги гледам и симпатизирам на героите. Съвсем скоро го гледах отново и отново се удивих на един факт във филма, който мира не ми дава. Финалът на предния епизод остави феновете по света съкрушени – не мисля, че във филмовата история е имало сценарно решение, което да „изпепели“ за няколко минути десетки филмови образи, градени с години, и спечелили симпатиите на милиони хора по света. Изчезването на ключовите герои беше решение дръзко, непредвидимо и…ами…обратимо. Но да се върнем малко назад, с началото на втората, заключителна серия. Какво заварихме след изчезването на половината популация на Земята, по-конкретно след 5 години? Много изненадващо за мен – разруха, отчаяние и един световен, огромен отказ да се приеме случилото се. Не просто, че супергероите отказваха да приемат поражението си, това беше ясно (още от трейлъра), че ще е така - но сякаш цялото човечество се беше отказало да се справи с последствията от трагично и неочаквано събитие - както казва самият Танос – неизбежно . И точно тук двете линии на разсъждение ще тръгнат в различни дименсии – тази на един добре замислен свят, населен с пълнокръвни герои, но все пак фантазни; и един реалистичен свят, в който (за съжаление или за щастие) има неизбежни неща. Защо тази тъжна, хаотична планета ме впечатли толкова, ще питате, и какво от така представеното бъдеще на цивилизацията ми се стори неправдоподобно? Може би нещо по средата между моя вечен оптимизъм, и логиката на психичното – такава, каквато аз я виждам. Способността на същата тази психика да отработи, да приеме и да продължи. Разбира се, че тук говорим за загубата. Загубата по начина, по който супергероите я виждат, а и всички ние – през техните очи – е нещо неприемливо, срещу което впрягаме всичките си жизнени сили. Борбата срещу загубата е „до последен дъх“, „до последна капка кръв“, „на всяка цена“, „на живот и смърт“. И поне във филмите, отдадеността с която любимият ни персонаж се изправя през поредното „неизбежно“ предизвикателство, в почти 100% от случаите му носи победа. Даже има известна закономерност – колкото по-голяма е била загубата, толкова по-яростни са съпротивителните сили срещу нея, и толкова по-епична е следващата победа. Изкушаваща закономерност, но дали така се случват нещата и в реалността? С думата „загуба“ в психологията често назоваваме смъртта; но не само, а и всяко събитие, което е свързано с трудна раздяла с човек, събитие, период от живота. Губим близки, доверие, почвата под краката си, губим пари, илюзии, невинността си. И след всяка загуба би следвало да преживеем един период, в който се случва пренареждане на всички фронтове[i]– личен, професионален, приятелски и т.н. С други думи, тъгуваме. Този в същината си оздравителен процес, т.нар. траур, е естествен процес – продължава различно при различните хора, но дава шанс за затваряне на една прелистена (искаме или не) страница и започване на нова. Като стана дума за неизбежността, някои неща са неизбежни и ние нищо не можем да направим…освен да ги приемем. Приемането в здравословния психичен смисъл е началото на края на тъгуването. То бележи навлизането в нов период, в който „падналият герой“ ще е преосмислил случилото се такова каквото е, ще е приел, че животът му вече няма как да е същият, и ще продължи напред – по начин, различен отпреди. Сега вече става ясно кое е изумителното за мен в реакцията на преживяваната загуба от населението на Земята, пък макар и в измисления свят на Отмъстителите. Героите имат своето оправдание - ако приемат загубата си, то какви герои ще са изобщо? Кое е оправданието в нашата Вселена, в нашето измерение, в което закотвянето в загубата не е героизъм, а точно обратното? В този ред на мисли образът на Танос неслучайно е толкова застрашителен - идеята за неизбежността не е привлекателна колкото тази за непримирима борба с щастлив край. Което е една от причините да сме толкова запленени от героите; те съумяват да направят света малко по-добър, по-справедлив. Нека не ги съдим с аршина на нашето измерение – не би било честно. Това са знаели и сценаристите на Endgame, които след като пометоха и най-големите песимисти сред феновете на сагата, удобно дадоха крачка назад, пренаредиха шахматната дъска и доведоха нещата до щастлив край с минимум загуби и очакваната смърт/остаряване на първите двама Отмъстители. Като се замисля, големите супергерои „произлизат“ от големите загуби – на родители, близки, на идентичност и прочее. Чудя се дали това не е нещо, което да си откраднем от супергеройския свят, с тази малка подробност, че може би не е нужно да се вкопчваме в онова, което не можем да имаме, а да приемем, че и без железен костюм, специални умения или генетична мутация бихме могли да бъдем герои в собствените си житейски истории. 1. Думата „фронт“ не е случайна – говорим за тежка битка. Предишна статия Следваща статия

Обратно Й.Д., жена, 27 г. Сестра ми има проблем със самочувствието и оттам с комуникацията си с хора, и сама признава, че й е много трудно да се конфронтира с хората и да изразява мнението си свободно, и когато стане някакъв проблем за нещо в работата и се превърне в спор, тя предпочита да излезе от стаята и да остане безгласна нота отколкото да изрази себе си и да защити позиция. Проблемът със самочувствието е изключително многопластов, но мога да задам някои посоки на мислене, които да споделите със сестра си. Използвам Вашата загриженост, за да насоча вниманието Ви към един интересен факт, а именно – как в едно и също семейство, с едни и същи родители, сиблингите понякога са толкова различни? Струва ми се, че Вие нямате този проблем. Тогава може би любопитно ще Ви бъде да изследвате разликите в отношението на родителите Ви към всяка една от вас двете, да търсите сходното и разминаващото се. Какво си спомняте от детството си във връзка с това как родителите са ви за окуражвали, мотивирали или пък как са ви се карали, ако сте допускали грешка? И как всяка една е възприемала техните родителски послания? Каква е идеята, която стои зад тази моя препоръка? ​ Самочувствието има много общо с това какви модели на поведение са изградени и утвърдени в детството на всеки човек. При семейства с повече от едно дете отношението на родителите е коренно различно и зависи от много неща – от пола, поредността на раждане, контекста, очакванията на родителите и т.н. Това предпоставя, че всяко от децата ще има различно поведение по-нататък в живота си. Зависи от семейството, но общото между всички семейства е винаги това, че става дума за родителските очаквания и как детето отговаря (или не отговаря) на тях. ​ Когато даден човек има проблем с конфронтацията при конфликти и отстояването на себе си, то следва да се запита защо за него е толкова важно да избегне конфликта на всяка цена? Дали смята, че ако се противопостави, няма да бъде харесван/ценен/уважаван? Или пък да се съгласиш означава да си „добър“, а да противопоставиш е „лошо“? Откъде идват тези вярвания? ​ Твърде възможно е сестра Ви да не успява да се справи с предизвикателствата в общуването и заради това, че изпитва трудности да носи отговорност – за мнението си, за поведението си. Да изразиш позиция и да я отстояваш означава да понесеш отговорност, което е доста трудно. Понякога е по-лесно някой друг да вземе надмощие, но да ти спести необходимостта да водиш борба за своите желания (и грешки). Тази позиция е в основата си детската позиция – „отстъпвам, защото хем не искам да ми се карат, хем да не би да не ме харесват повече, ако настоявам на своето, пък и няма да се притеснявам да не разочаровам другите“. В този смисъл укрепването на самочувствието е директно свързано с разбирането, че собствените желания могат да бъдат в противоречие на желанията на другите (както е в ситуации на конфликт), но това е естественият ход на нещата. Няма място за оценки „Това е добро, а това – лошо“, стига в общуването с другия да се атакуват позициите, а не личността. Например, „Аз не съм на твоето мнение, но това не значи, че не те харесвам“. Предишен Следващ

Обратно А.Г., баща на момиче, 3 г. Можем ли да твърдим, че отглеждаме и участваме активно във възпитанието на детето като прекарваме 2 часа на днес с него (+ уикенд)? Ако твърдим, че семейството е приоритет, тогава трябва ли да се чувстваме гузни, че отделяме 20% от времето си тях а останалите 80 % за работа? Има няколко аспекта, които могат да се вземат предвид. Ще ги изкоментирам с първото и най-важно уточнение, че всичко е изключително индивидуално, и няма "рецепта", която да е валидна за всички семейства. Та, като за начало ще дам разяснения около един много интересен термин, а именно good-enough. Въпреки че се използва най-вече за майки (good-enough mother), може спокойно да се генерализира. Често се бърка в интерпретацията - това според създателя на термина не означава "перфектната" майка, "перфектният" родител, а "достатъчно добрият". Не този, който винаги присъства около детето, а този, който присъства, когато ДЕТЕТО ИМА НУЖДА. Това значи понякога да помага, а друг път да ОТСЪСТВА, да го няма, за да подкрепи детето в неговата самостоятелност, смелост и т.н. Перфектен родител няма, но стремежът да бъдем такива носи след себе си обикновено вина. Не е нужно да сме гузни, защото не сме перфектни родители, а да сме наясно, че грешките са неизбежни - и това не означава, че не даваме 100% от себе си. Good-enough parent е в баланса, в преценяването кога и как да сме до детето, и кога и как да ни няма. И тук е мястото да добавя вторият аспект. Разковничето е в качеството, а не в количеството. Може да са 20%, или дори по-малко, но ако са good-enough, ако времето с детето е подчинено на онова, от което то се нуждае (а всеки родител знае от какво се нуждае детето му), то всичко е наред. Третият аспект произлиза от ролята, а именно от това, че ролята на майката и ролята на бащата са различни. Неизбежно е когато единият родител осигурява доходите в семейството, времето му за работа да е повече от времето за семейство - и това няма нищо общо с приоритетите, а бива наложено от реалността. Не е нужно бащата да е втора майка, да прави онова, което майката прави, за да е пълноценен родител. Има едно специфично "бащино" присъствие (и отсъствие), и когато детето знае за него, отново...всичко е ОК. Хлапето с нетърпение ще чака времето на тати за прибиране, и ще знае, че макар по-малко, ще е взаимно споделено и готино, различно готино от времето с мама. На четвърто и последно място. Да си го кажем направо - при децата важи правилото "колкото повече, толкова повече". Често най-оплакващите се от липса на родителско внимание са децата, които са най-заобиколени с родителско внимание. Парадокс, но е така. В дългосрочен план прекомерното родителско внимание има точно толкова вредно влияние, колкото неглижирането на детето. То трябва да знае, че родителите имат живот извън грижата за него - било работа, партньор, приятелски кръг и т.н. Може да "ревнува", и да се цупи, но е важно да знае, че не може родителите да се въртят около него. Не може и не бива. Предишен Следващ

< Към "Статии" Училище, заедно с родителите Като човек, който повече от 12 години работи в училище като педагогически съветник (с диплома и компетенции на психолог ), смело мога да кажа, че най-голямото предизвикателство в тази работа е принципно нарушената връзка между институцията и родителите. Неслучайно първата крачка във всеки един случай, е опитът за изграждане на доверие у родителите – доверие, че в училище имаме знанията и уменията, с които да подпомогнем тяхното дете. В противен случай последната засегната страна е именно детето. Ще си позволя да синтезирам някои от най-често срещаните предразсъдъци, с които се сблъсквам в кабинета си: 1. „Детето ми е нарочено“; 2. „Няма добър педагогически/психологически подход към детето ми“; 3. „Прави се всичко възможно детето ми да бъде изгонено“; 4. „В училище няма механизъм за подкрепа на различните деца“ и т.н., и т.н. Като представител на институцията, но и като част от общността на работещите в училище, ми е трудно да чувам подобни твърдения. Обективно погледнато обаче съм наясно, че зад всички тях стои страхът на родителите, че с детето се случва нещо, а те не знаят какво, и не могат да му помогнат. Обичта към собственото дете е причината даден родител да седне в кабинета и да изрече тези или подобни думи, обикновено с гняв . Погледнато от този ъгъл обвиненията вече не звучат като обвинения, а като сигнал – че е време да се случи взаимодействието между всички засегнати в училище страни и семейството. В практиката си съм се убедила, че случи ли се това взаимодействие, решение винаги се намира . Училището наистина е институция, с всички положителни и не толкова положителни страни. Често обаче се забравя, че всяка организация, дори най-тромавата и бюрократична, е система, изградена от хора, от личности . И именно те се явяват най-ценният ресурс в нея. Донякъде в изказванията на родителите се прокрадва онова цялостно усещане за недоверие в институциите като цяло – всички сме наясно какво означава това, буквално на всяко ниво в ежедневието ни. И както вече споменах, това е разбираемо, а нашата най-първа и най-тежка задача е да опровергаем тази нагласа . В стремежа си да работим професионално и на ниво, често забравяме да преведем на достъпен език естеството на нашата работа. А от това несъмнено произлиза и част от недоверието, за което стана дума. В този смисъл, ето и малко повече информация за работата на педагогическия съветник/училищния психолог; фигура, чиито функции и дейност все още не са особено познати и популярни. · Психологът в училище е посредник между училището и семейството. Това е баланс, който се поддържа трудно, защото засегнатите страни обикновено са много – деца, понякога повече от едно, родители, учители. Конфликтът се разглежда от всички страни, и едва тогава, обективно, се отстоява позиция и се препоръчва предприемането на действия на всички страни. · Психологът в училище е преди всичко психолог . Да, той е представител на институцията, което го задължава, но първата му отговорност в крайна сметка е благополучието на децата , които ежедневно биват поверени на нашите грижи от вас, родителите. · Психологът в училище не е там, за да заема страна в спора . В този смисъл, работата му не е да подкрепи дадено семейство/дете, за сметка на друго. Ние работим с емоции, но можем да си позволим емоциите да диктуват в нашата работа. · Психологът категорично не е наказателно звено в училище! Единствената удивителна в текста ще си позволя да сложа именно тук. Често пъти децата са ужасени, че изпращането им в кабинета е всъщност наказание; някои дори не смеят да съобщят на родителите си, че ни познават. Съществува подобна нагласа и у колеги. Искрено се надявам с течение на времето и практиката, все повече деца (и родители) да излизат от кабинета с усещането, че са били чути и разбрани, а не наказани. · Психологът може да констатира някакви неща, да насочи родителите, но не и да свърши работата вместо тях . Не бива да се поддържа илюзията, че с едно-две посещения ситуацията ще се разреши магически. Най-успешните случаи са тези, в които и родителите, и детето не губят мотивацията си да се справят с проблема; и ежедневно, колкото време е необходимо, работят заедно с нас, в училище. И последно, знаете ли как говорят всички в училище за децата, с които ежедневно работим - „мое дете“, „твоето дете“, „нашите деца“. Това е толкова вкоренено в неформалния изказ на всички колеги, че доскоро дори не бях го забелязала. Изводите оставям на вас. Предишна статия Следваща статия

A journey in 11 bit studios Imagine a place where magic happens. Well, it might not be the kind of magic that you can find on platform 9 ¾ , or in the hands of a long-bearded white wizard, but still – the magic of bringing fantasies to life. A place, where creativity and logic, art and technology, what’s real and what’s not, exist together. The place There’s an independent (but not an indie!:)) game design studio in the very heart of Warsaw that revealed exactly this kind of magic to me last week. It’s an experience beyond everything I’ve ever imagined would happen in my life. As a person firmly planted on the ground, I’m telling myself – Oh, what an incredible luck! But as someone who never stops dreaming and exploring, this experience comes not as a surprise, but more as a challenge to be accepted - with great care and responsibility. After all, dreams should be nurtured carefully. And it’s not the place itself, of course. What was most important to me during my one-week stay at the office of 11 bit studios in Poland, was the opportunity to meet the people behind the P8 project. All those designers, programmers, artists, producers, technicians, who can make worlds appear in front of your eyes. People from all around the world, speaking different languages, who can tell you all kinds of stories - funny, peculiar, dramatic, stories of bravery, treachery and friendship. Not only with what they say, but also with what they do. The people A psychologist? And in case you’re wondering what is a clinical psychologist doing in such a place (you’re quite right to wonder), I have the simplest, yet at this point mysterious explanation. I was working in a new environment, on a path that I’ve never taken before, in an effort to support the team of P8 on a journey through the labyrinth of emotions and behavior. They do what they do best, while I listen, observe and follow their steps. Then, with the help of my theoretical background in psychology, as well as my 15 years of clinical experience, I try to suggest a slightly different approach to the task – the one of a professional, working with the depths of psychic life. I’m back in Sofia. And while I’m returning to what I’ve been doing up until now, there’s this portal in my heart to a strange, mysterious dimension, in which emotions take different shapes, colours, sounds and images. A dimension of games, becoming something more than a product to be played. And if you think I’m overwhelmed with positive emotions (which I am) and not thinking straight after a wonderful week (which is somewhat true), do not be fooled. I’m experienced enough to know that there's plenty of time to also see the hardship, doubts, tiredness. I know they exist, and I would probably confront them too during my journey in the project. That’s to be expected. ​ But have you ever been on an adventure without risk, difficult choices and hardship? ​ Good luck to the team, and let’s hope that P8 makes its mark! The future

Обратно Я.С., жена, 24 г. и Н.П., жена, 25 г. 1. Как да не се изнервяме за дребни неща? 2. Защо се изнервям за незначителни неща? Въпросът е интересен, а също така интересно е, че е зададен по сходен начин от две различни дами. Колкото и да е кратък и ясен, без допълнителна информация е трудно да се каже "защо" човек се ядосва и "как" да не го прави толкова често. Бих помолила питащите да помислят кое е повтарящото се в ситуациите, в които се чувстват раздразнени в ежедневието си? По какво случките на изнервеност си приличат - дали става дума за ситуации, в които попадате, или пък ви дразни поведението на определен тип хора, в работа ли се случва по-често, а също така в какви случаи изнервянето липсва? Всичката тази информация може да очертае нещо много конкретно, а без да изпаднете в конкретика, ще ви е трудно да се справите със задачата. ​ Има обаче един любопитен аспект на въпроса, по който мога да дам разяснения. В психологията много често боравим с емоции, а заедно с това провокираме клиентите си към същото. В случая няма да е пресилено да кажем, че основната емоция, съдържаща се във въпроса (в същината си един и същ) е гневът - по-големият брат на раздразнението, изнервеността. Много често когато стане дума за това какво ядосва клиентите, те започват да се оправдават: "Е, чак пък гняв, чак пък да се ядосвам...не! Просто е изнервящо/дразнещо/неприятно, но не се гневя!" Въпросът е, че макар да степенуват различно, в основата си става дума за едно и също нещо - ситуация, в която човек се изправя пред нещо, с което не се справя, и това му носи...гняв - било на себе си, на другия, на лошото стечение на обстоятелствата, без значение. Ядосването за дребни неща не е просто ядосване за дребни неща. То би могло да се интерпретира по много начини, и именно поради това е важно да си изясним какво го причинява. ​ 1. Възможно е раздразнителността Ви да е вследствие на т.нар.нисък праг на фрустрация - срещате препятствие, и това веднага Ви носи гняв, независимо за колко дребна ситуация става дума. Подобно поведение е особено силно при децата, но с порастването е важно те да се учат да го контролират, да проявяват търпение и сдържаност. Добрата новина е, че реакциите на фрустрация могат да се "тренират", и постепенно устойчивостта да се повиши. 2. Възможно е да не проявявате толерантност към поведение и мнение, неприличащо на Вашето. Светът е шарен, нещата се случват твърде различно от това, което ни се иска, и разочарованието също би могло да се изразява в едно непрестанно раздразнение - че не е "както трябва", "както искам". 3. Не е изключено фонът на вечното раздразнение да е заради липсата на реакция спрямо хора и ситуации, в които не сте защитили себе си, не сте успели да отстоите нещо важно за Вас. Гневът може да е добър ориентир за промяна към по-добро, но само ако е адресиран в правилната посока! А той често не е. И вместо да го насочим към причината за появата му, го потискаме с цената на това неблагополучие, че отвреме-навреме, в дребни и наглед незначителни ситуации, той напомня за себе си, пък макар и по малко. С други думи, канализираме емоцията си в погрешна посока, но приемлива, поносима. ​ Като част от процеса на себепознание е важно човек да си дава сметка какво се случва с негативните му емоции - често пъти замитани "под килима" на социално-желателното поведение (поведение, с което се представяме пред другите по добър, приемлив начин, така че да бъдем харесани). А гневът определено не е от емоциите, които ни правят особено привлекателни в очите на другите. Но както в природата, така и в психичното, нищо не се губи - процесите, които стоят в основата на нашите реакции, поведение, емоции, имат своя логика - често недостъпна за съзнанието, но съвсем истинска. В този смисъл - зад дребните препъникамъчета може да стои някое огромно предизвикателство. И за финал, ако ми позволите да преформулирам зададените въпроси, бих го направила така: Кои са истинските трудности в живота ми, за които се гневя, и какво мога да направя, за да ги разреша? Предишен Следващ