Резултати от търсенето

Най-новото в сайта - семинари, обяви, участия в медии и други Новини, инициативи, участия в медиите Oтново за насилието, агресията и нашите децa Повече Участие в БНТ - Сутрешен блок 24.10.2025 г. Дискусия с 1 наум Повече Тревожният родител 11.07.2023 г. Психолог за видеоигра? Защо не? Повече Start game! 7.06.2022 г. Позиция на работещите специалисти Повече Отворено писмо 29.11.2021 г. Световен ден на сърцето Повече Репортаж на BTV 28.09.2021 г. Ваксините - още едно нещо, за което да сме в противоречие Повече Интервю за MediaCafe 13.09.2021 г. Омбудсманът поиска мерки в подкрепа на психичното здраве на децата Повече Репортаж на БНТ 29.08.2021 г. "Агресията в анимациите. Как да научим децата си на състрадание?" Повече Репортаж за БНТ 2.01.2021 г. Ново начало! Повече Ново пространство 18.09.2024 г. Профил на семейството днес Повече Репортаж за BTV 8.07.2023 г. С онлайн обучението децата стават апатични Повече Участие в Дарик радио 4.12.2021 г. В сътрудничество с "КОЖА - платформа за психично здраве" Повече Безплатни консултации 28.11.2021 г. Пандемия и психично здраве при децата Повече Интервю за в."Доктор" 26.09.2021 г. COVID пандемията е повишила случаите на късогледство при децата Повече Репортаж на BTV 4.09.2021 г. Ново професионално предизвикателство Повече Психолог към ЧСУ "Артис" 16.03.2021 г.

Задай въпрос към психолога. Въпроси и отговори В тази рубрика можете да прочетете отговорите на разнообразни въпроси, свързани с предизвикателствата на родителстването, работата, интимните отношения, социалните връзки. Можете и да зададете свой въпрос, с опцията да бъде или да не бъде публикуван в рубриката. Задай своя въпрос А.Г., баща на момиче, 3 г. Можем ли да твърдим, че отглеждаме и участваме активно във възпитанието на детето като прекарваме 2 часа на днес с него (+ уикенд)? Ако твърдим, че семейството е приоритет, тогава трябва ли да се чувстваме гузни, че отделяме 20% от времето си тях а останалите 80 % за работа? Повече Б.Б., майка на момче, 2 г "Аз съм една майка на която й свършва майчинството и трябва да се върне на работа, за мен ще е важно моето дете да знае, че мама не го е изоставила, а такъв е животът, той трябва да се научи да бъде без мама всеки час, минута и мама без него! " Повече Д.Д., жена, 24 г. Как да се абстрахираме от мнението на другите и да не се впрягаш от това "какво ще си кажат другите" и "как ще изглежда това в очите на хората", да успяваш да правиш това което има значение за теб като изключваш другите?... Не знам дали се разбира какво искам да кажа обаче... Повече И.В., жена, 24 г. Моят въпрос е как да не се стремим да се харесаме на всички и да не се сравняваме с другите? Повече Й.Д., жена, 27 г. Сестра ми има проблем със самочувствието и оттам с комуникацията си с хора, и сама признава, че й е много трудно да се конфронтира с хората и да изразява мнението си свободно, и когато стане някакъв проблем за нещо в работата и се превърне в спор, тя предпочита да излезе от стаята и да остане безгласна нота отколкото да изрази себе си и да защити позиция. Повече Л.Х., майка на момиче, 2 г Здравейте! Майка съм на 2 годишно момиченце. По думите на тати, принцесата. Имаме проблем, ако мога така да го нарека, често малката Н. протестира, тръшка се, реве, пищи, когато иска да стане по нейния начин. Често пъти не мога да я успокоя. И с таткото се отдалечаваме, защото малката спи между нас. Как да се справя, вече ми свършиха всички методи? Повече М.Д., жена, 23 г. Как да помогнем на приятел, става дума за панически пристъпи на ОКР (обсесивно-компулсивно разстройство)? Повече Н.Б., майка на дете, 2 г - въпрос 2 В кой момент от развитието на децата се препоръчва да бъдат запознати с по-чувствителни теми (секс, смърт (на роднина), телесни деформации и др.)?" Повече Н.Б., майка на дете, 2 г. 1. Как промените в живота на детето (смяна на стаята, в която спи, отучването от ползване на памперс и др.), влияят на психиката му? 2. Как най-безболезнено да обясним на детето, че това което прави не е редно? 3. Как да се намали стреса при децата, когато започнат да ходят на детската градина? 4. Как да научим детето да спи само в стая, без това да създава безпокойство и стрес у него? Повече П.Ч, мъж, 23 г. 1. Какво поражда страха/неувереността от обвързване с някого? 2. Кои са основните фактори, които правят една връзка успешна? 3. Защо ми е трудно да се сприятелям дълбоко и как мога да променя това? Повече С.Е., мъж, 23 г Как да разбера дали съм социопат? Или социопат ли съм защо имам някои от белезите? Също мога ли да разбера дали съм в депресия? Повече С.С., жена Как да подходим към подчинен, който оправдава пропуските в работата си заради семейни проблеми и също поради такива злоупотребява с желанията относно смени за сметка на другите колеги? Повече

Разнообразни авторски материали по теми, свързани с психологията. Деца, родители, училище, изкуство. Всички статии Тук може да намерите разнообрани материали, свързани с различни аспекти на психологическата работа. Рубрики: #Пресечни точки - нова рубрика Детската психика Родители и деца Деца и училище Психология и изкуство За психологията Практика и теория Младите хора днес "Агресорът" Прочети повече Практика и теория "Моля Ви, кажете какъв е проблемът?" Прочети повече За психологията "Носферату" - отвъд ужаса Прочети повече Психология и кино Валидиране на емоции-кое не работи? Прочети повече Детската психика Вълшебната думичка "Не" Прочети повече Детската психика Да загубиш геройски Прочети повече Психология и изкуство Днешните родители Прочети повече Родители и деца Днешното дете Прочети повече Родители и деца За изборите Прочети повече Младите хора днес Изчезва ли любопитството? Прочети повече Младите хора днес Как говорим за смъртта? Прочети повече Детската психика Какво е важно да знае детето? Прочети повече Детската психика Митове за психологическата работа Прочети повече За психологията От self-esteem до selfie Прочети повече Младите хора днес Подкрепа за майката на бебето Прочети повече Родители и деца Приказките и "малките герои" Прочети повече Детската психика Пространства Прочети повече #Пресечни точки Първи клас Прочети повече Деца и училище Скуката, или за "липсата на липса" Прочети повече Младите хора днес Субектът отвъд диагнозата Прочети повече Практика и теория Училище, заедно с родителите Прочети повече Деца и училище Фантазия и реалност Прочети повече Практика и теория Филмът, в който живея - или за тревожността Прочети повече Практика и теория „Защо учим?“ Лесен въпрос? Прочети повече Деца и училище Ах, тези правила! Прочети повече Детската психика Детските емоции Прочети повече Детската психика И психолозите избират Прочети повече За психологията Кой е Жокера? Прочети повече Психология и изкуство Роден да разсмива Прочети повече Психология и изкуство Трудности в трудна възраст Прочети повече Родители и деца

Трудна работа с тези „пубертети“. Или „тийнейджъри“. Или както аз предпочитам да ги наричам - „юноши“. Нищо ново не ви казвам, особено на родителите, имащи пряк досег със споменатата възрастова група. Ще се опитам в този материал да обясня част от причините за трудностите, които срещаме при юношите, като с това изведа някои добри практики в отношението към тях. < Към "Статии" Трудности в трудна възраст Трудна работа с тези „пубертети“. Или „тийнейджъри“. Или както аз предпочитам да ги наричам - „юноши“. Нищо ново не ви казвам, особено на родителите, имащи пряк досег със споменатата възрастова група. Ще се опитам в този материал да обясня част от причините за трудностите, които срещаме при юношите, като с това изведа някои добри практики в отношението към тях. Спокойно можем да сложим знак за равенство между думите „преходен“ и „кризисен“. Преходът е между детството и зрялата възраст, а кризата е на всички нива – телесно, емоционално, социално. За съжаление много родители са склонни да омаловажават преживяванията на своите подрастващи с аргументи от типа на „Ние да не би да сме имали пубертет, това са модерни глупости!“. Истината е, че сега просто сме склонни да обръщаме внимание на феномени от психичното, които са били изключително неглижирани доскоро. Което не прави тези явления „глупости“ или измислици. (Типичен пример е депресията, която все още се възприема като „глезене“ и „слаба воля“, но реално е един от най-сериозните здравни, и не само, проблеми в световен мащаб.) Ако това е Ваше убеждение, нямам намерение да Ви разубеждавам, но по-скоро ще Ви посъветвам да не губите времето си да четете нататък. Изходната теза на целия текст е тази: в периода на юношество се случват едни от най-драматичните промени, и на начина, по който младият човек се опитва да се справи с тях следва да се обърне внимание . Понякога - да се окаже сериозна подкрепа. Ще започна с едно важно уточнение, което може да Ви се стори особено. Ще върна малко лентата назад – преди пубертета. Защо? Защото колкото и новости и странности да се появяват в този период, нищо не започва с него. Всъщност далеч преди юношеството детето вече има опит с други кризисни периоди. Както и има натрупан зад гърба си немалък житейски опит. Родителите на тийнейджъри често се учудват когато разпитвам за детството, но голяма част от проблемите (и техните решения) се съдържат именно там – в по-ранни взаимоотношения и трудности. Докато се стигне до пубертета, младият човек вече е утвърдил най-основните си вярвания, начините, по които се справя с конфликти, изградил е основата на ценностната си система. Много, много по-рано от 10-11-12 му година са се случили събития, които са оставили отпечатък върху него. И след като направих това важно уточнение, ето и най-сериозните предизвикателства пред родителите на тийнейджъри: ü Юношеството е период, в който върху много нестабилната актуална ситуация на криза, изкристализират проблематични въпроси от миналото . Завръщат се с пълна сила нерешените конфликти и отложените трудни разговори . Особено трудно е когато детето е било възприемано като „неразбиращо“ (защото децата не разбират и няма нужда да ги травмираме допълнително); ако е държано встрани от сериозните житейски несполуки в семейството. Ако до този период детето не е чуло думи за най-важните, най-човешките теми – интимните отношения между хората, живота и смъртта, провалите, загубите, собствените си слабости и ограничения – то ще преживее периода на юношество далеч по-проблематично от други свои връстници, които вече са отработили поне малко всички тези „зони на конфликт“. ü Втори сериозен проблем е липсата на каквато и да е подготовка на детето за настъпващия нов етап от живота му. Далеч преди да започнат промените в тялото, нужно е да се разговаря за предстоящите промени . Можем да проведем разговора както ни идва отвътре, но трябва да има думи – за тялото, за психичното, за емоциите, които ще връхлетят. Всички сме наясно колко сложен е животът; самите ние като възрастни често сме в чудене как да постъпим. А за детето/юношата е още по-сложно. Минималното, което можем да направим, е да му кажем откровено, че преходът между детето и възрастният е труден преход. ü И като говорим за подготовката, стигаме до трети важен момент. Вие можете да говорите с детето и да го подготвите, но не можете да извървите пътя вместо него . Често то няма да позволи дори да го придружавате по този път. Една от най-трудните за възприемане от родители истини е тази – че детето им вече не е точно дете и никога няма да бъде. Че за разлика от онова малко човече, което винаги е разчитало на тях, юношата ще ги неглижира, ще се изолира, ще омаловажава думите и делата им. Ще се бунтува. От опит ще кажа, че често конфликтите възникват именно поради невъзможността на родителя да приеме събитията (и дори се бунтува с всички сили срещу тях), а не защото юношата е „труден, та дори невъзможен“ . ü Най-честата дума, с която родители обясняват своето състояние около трудната възраст, е „отчаяние“. Обикновено защото се разиграва следния парадокс – „искам, но още не мога сам“. Срещат се две противоречащи си тенденции. Може би някои от вас ще разпознаят същата ситуация като при двегодишното, което много желае да пресича само улицата, но не умее да се пази от колите. Голям проблем е намирането на баланса – хем да се даде съвет на юношата, хем да не се приеме съветът за натрапване. Един ден хлапето моли да помогнете („Никога не ме защитаваш, никога не си на моя страна!“), на другия ден в същата ситуация ви пъди („Не ме оставяш да порасна, не ме чуваш!“). Тук е ходене по тънък лед - да се прецени в конкретната ситуация дали може да се остави младия човек да опита да се справи сам, или да се направи опит за деликатна намеса. Чудите се кое от двете – ами питайте! „Имаш ли нужда от мен? Искаш ли съвет?“ – но тук трябва да бъдете готови да чуете „Не!“ и да го зачетете . И друго – „Тук съм, ако имаш нужда от мен“, плюс търпение – понякога върши чудеса. Как децата и юношите поставят своите въпроси? Чрез своето поведение. Не защото правят напук на родителите си, не защото им е приятно, а защото не знаят друг начин, а усещат сериозни затруднения. За да илюстрирам с пример: една от най-честите теми в тази възраст си остава тази за училището, оценките, за успехите, за добрата работа, за изпитите след 7 клас, които се превръщат в тема номер 1 в семейството за година, че и повече. Мислех, че в миналото са останали репликите на моите собствени родители „Имаш едно задължение, и то е да учиш!“, но в кабинета си чувам същите думи непрекъснато. В такива моменти се чудя…ами къде остават теми като: - Какво се случва с тялото ми, защото вече не го усещам като мое, а като чуждо? - Защо все по-често не се харесвам? - Как да накарам другите да ме харесат? Какво е нужно да правя, за да се случи това? - Защо преди вярвах безрезервно на родителите си, а сега ги виждам толкова различни? - Защо ме дразнят толкова много? - Какво да правя с тези нови усещания, които се появяват? - Защо преди всичко беше толкова просто и лесно, а сега изглежда все по-сложно? - Защо се повишават очакванията спрямо мен и как да се справя с тях? - Какво да правя с това момче/момиче, което толкова много харесвам? - И т.н., и т.н. Списъкът е безкраен. Та, кой говори с тях за това? Струва ми се, че първото което трябва да направим преди да избухнем срещу юношата или да изпаднем в отчаяние, е признанието пред самите себе си, че и ние сме били там. В екзистенциалните въпроси и гнева към възрастните, объркването и несигурността. Почнем ли оттам – нататък би станало малко по-леко. За финал, някои конкретни насоки: 1. Не подценявайте случващото се! „Ще мине от само себе си, период е!“ може да доведе до много неприятни последици. По-добре да потърсите насоки ако се чувствате затруднени – няма да навреди; отколкото да рискувате да пропуснете важна индикация, че има сериозен проблем. Допълнителна сложност внася това, че в тази възраст децата са изключително непредвидими, поведението често е свързано с попадане в риск, а уменията за преценяване на ситуации – силно ограничено . Действително юношата мисли, че нищо не може да му се случи, и е важно отстрани да има сензитивност към някои сигнали. Всичко, което ви изглежда ново, нехарактерно, особено – обърнете му внимание. 2. Липсата на конфликти с юношата не е гаранция, че всичко върви добре . Понякога е точно обратното. Прекомерното съгласяване с родителя и липсата на противопоставяне също могат да са в основата си сигнал за затруднения. Ако се чудите как да разграничите едното от другото, потърсете обратна връзка от учител, например, външен човек, на чието мнение имате доверие. Спокойно у дома, но като цяло мълчаливо, оттеглено дете, в изолация от връстниците си – може да дава сигнал за депресивно или тревожно състояние, на което трябва да се обърне внимание . В годините си в училище винаги съветвах колегите си учители да са особено чувствителни към децата, които никога не създават проблеми, не шумят и „все едно ги няма“. Често те имат доста по-сериозни затруднения от шумните си, буйни връстници. 3. Научете се да „чукате на вратата“ . В пряк и преносен смисъл. Говорим за границите, които са толкова чувствителна тема за юношите. Порастващото дете има нужда от лично пространство, място, на което да не бъде безпокоено, и което вие да уважавате . В думите подобно зачитане чуваме в репликата по-горе „Тук съм, ако и когато имаш нужда от мен“ (но детето преценява кога е това време, не родителят!); във въпросите („Искаш ли да…?“, „Какво ще кажеш да…?“), в преговорите, допитването. Ако има семейна тема, по която да се взима решение, обсъдете я с тийнейджъра. Не казвам да се съобразите с мнението му; но да обсъдите, да го питате какво мисли. В практиката си съм имала случаи, в които решение пряко касаещо юношата (да бъде преместен в друго училище, например) не просто не се поставя като въпрос („Искаш ли да се преместиш?“), но се казва СЛЕД като вече то е записано в новото училище. Подобни действия дълбоко уязвяват; сякаш няма личност, която ще преживее промяна, а просто предмет, с който можем да разполагаме както искаме. 4. Бъдете гъвкави в ролята си на родител – нито прекалено изискващи, още по-малко „приятели“. Много достойна, авторитетна позиция, която ще изненада вашия тийнейджър (в позитивния смисъл) е тази: „Понякога наистина не знам какво да правя, хайде да мислим заедно! “. Далеч по-възможно е да постигнете успех с подобна реплика, отколкото с категорични твърдения, които не търпят възражения – „Аз съм родител и знам по-добре от теб!“. Обратното - опитите на родителя да влязат в позиция на приятел също рано или късно ще претърпи провал. Дори се създава по-голям риск, защото приятелят не може да е авторитет, а юношите (дори да отричат) имат особено силна нужда да виждат авторитетните, добрите примери, премерените в поведението си възрастни . Защо – защото от авторитетите идват правилата. Липсата на ясни и консенсусни правила е източник на изключително неприятни ситуации в тази (и не само) възраст. А ако родителят-авторитет не наложи правила, кой? Със сигурност няма да е приятелчето на тийнейджъра! 5. В продължение на предното – бъдете откровени. В тази възраст се случва т.нар. „детрониране“ на родителите. От божества, чиято дума е закон за детето, те се превръщат в…хора, с всичките си слабости. Юношите виждат пукнатините в перфектния дотогава образ на своите родители и обикновено удрят точно там в моментите на конфликт. Така че, вашите слабости вече са им ясни – а отричайки ги, вие все едно лъжете . Тук работещо е да обсъждате простичката житейска истина, че сме хора и не сме безгрешни; което не пречи да даваме най-доброто, на което сме способни. Не е сигурно, че бунтуващият се младеж или девойка ще ви чуе в настоящия момент, но в дългосрочен план подобни „инвестиции“ дават резултат. Предишна статия Следваща статия

< Обратно Тревожният родител 11.07.2023 г. Дискусия с 1 наум Колко се тревожим за детето? Докъде тревогата е реална, обективна и необходима и къде вместо да пази - пречи. На нас, родителите и на детето. Къде е пресечната точка на тревогата, самостоятелността и усещането ни за контрол? Как понасяме трудностите в родителството? https://www.youtube.com/watch?v=Tpt9XwBVNNE&t=6s Предишна Следваща

< Обратно Безплатни консултации 28.11.2021 г. В сътрудничество с "КОЖА - платформа за психично здраве" Фондация "КОЖА - платформа за психично здраве стартира кампания за безплатно психологическо консултиране на деца и родители в ситуации на загуба на техен близък. По тяхна покана се включих в инициативата като част от екипа, който ще осигурява тези консултации. Повече информация за инициативата и как можете да се възползвате - тук . Междувременно споделете за тази възможност на хора, които смятате, че имат нужда от подкрепа. Макар и много лично, интимно преживяване, загубата е важно да не остане капсулирана, но да намери някой, който да я "чуе". Предишна Следваща

< Обратно Интервю за MediaCafe 13.09.2021 г. Ваксините - още едно нещо, за което да сме в противоречие Оригиналната статия на MediaCafe на репортера Ивелина Василева можете да видите тук. - Явно се улавя напрежение в разговорите за ваксинацията. Има хора, които изказват крайни и непоклатими мнения по темата. Защо се получава така? Мисля, че е защото пандемията нахлу в живота ни по изключително категоричен и неочакван начин. Това не е събитие, което касае конкретна група хора, общество или държава, а засегна всеки човек – по един или друг начин. Не съм сигурна дали има някой на планетата, който да е успял да се абстрахира от случващото се, и да продължава да живее по същия начин като преди. Т.е. пандемията, въпросът за ваксините касаят абсолютно всички. Колкото и да говорим за личен избор, факт е, че ние не сме изолирани от другите. Следователно изборът не е само личен, а влиянието ни едни върху други е по-голямо, отколкото ни се иска вероятно. Не контролираме сами този процес. И второ – може да е малко пресилено, но когато говорим за пандемията и вируса, поставяме въпросите за живота и смъртта. „Как живеем?“ е фундаментален, екзистенциален въпрос, ако щете. В този смисъл, не е възможно да бъдем изцяло рационални; темата е изключително емоционална, а всички знаем, че където има силна емоция, има конфликти, разделение, неразбиране. - Може ли да ни скара, дори с близки приятели, темата за личния избор дали да се ваксинираме или не? Защо? Абсолютно може, и мисля, че малко са хората, които още не са имали конфликти със свои близки, роднини или познати по темата за ваксините. Причините са точно в това, че тъй като пандемията засегна всички и промени „правилата на играта“, всеки човек се опитва да се адаптира към „новата реалност“. Различните хора обаче се справят по коренно различен начин; и тъй като живеем в свободно общество, имаме възможност да избираме различни поведения. В зависимост от конкретната личност, неговите личен опит, история, нагласи, реакциите понякога са крайно противоположни. И ако в други ситуации можем да не сме засегнати от мнението и поведението на другия, но тук всички изпитваме на гърба си определени последствия. Например, аз мога да искам или да не искам да се ваксинирам, но всички деца няма да ходят на училище при определени условия. Мога да нося маска или да не нося маска, но всички заведения може да затворят. Мога да спазвам всички мерки и въпреки това да загубя работата си, защото в моя бранш дейността е замряла. Това са тежки, неблагоприятни условия, които естествено пораждат негативни емоции у хората и изострят напрежението между различни групи хора. Започваме да се питаме „Кой е виновен за всичко това?“, и всеки намира различен отговор – обикновено онзи, който не е на моето мнение. Търсим адресат на своя гняв, можем да си позволим да мразим онези, които са различни от нас. - Правилно ли е да преценяваме човека за неговия личен избор? Мисля, че е важно всеки сам да прецени за себе си кое би било комфортно за самия него. По принцип в общуването с хора трябва да си даваме сметка, че мнението и личността са две различни неща. Че можем да бъдем близки с хора, които съвсем не споделят нашите вярвания и убеждения. Трудността идва оттам, че когато не познаваме мотивите на хората за дадена тяхна позиция, когато не сме „в техните обувки“ е твърде лесно да ги категоризираме, да ги наречем по един или друг нелицеприятен начин. Има една схема, която много добре илюстрира това – представете си човешките нагласи като дърво. Видимата му част, короната на дървото е изградена от твърдения, които са на повърхността („Ваксините са опасни“, „Някой управлява пандемията“ и т.н.). Под повърхността обаче са мотивите, които не можем да знаем – понякога и човек не си дава сметка за тях, защото може да са несъзнавани. Там може да има тревога, страх, нещо от историята на този човек, лично преживяване, идеология, идентификация – това са дълбинни процеси, които са толкова базисни, че всяко поведение отвън, което се възприема като нападателно, като заплаха, бива грубо, остро конфронтирано. Говорим за защитните механизми на психиката – затова ги наричаме защитни, защото имаме нужда от тях, тъй като те предпазват най-уязвимите, най-дълбинните структури на личността. А какво по-лично от въпроса за живота и смъртта? Казано иначе, не можем да се сърдим на хората или да ги обвиняваме, за техните убеждения, защото те вършат някаква работа, няма как без тях. Можем да не сме съгласни, но толкова. Човек има право на своите защитни механизми. - Как да овладеем страстите у себе си или на отсрещния, когато говорим за тази тема? Много е важно да не се стига до ескалация. Казват се силни думи, често пъти човек съжалява. Дава си сметка, че не е трябвало за тази тема да се кара с хора, които са му наистина близки. Ако за вас тази тема е наболяла или другият човек се опитва да ви въвлече в спор може да се каже директно – "тази тема ни скарва, хайде да я поставим в "забранения списък" и да не я коментираме". Това е и правило в психологията, когато един човек е много категоричен в своята позиция, той трудно я променя, почти е невъзможно. Ако не се чувстваме комфортно да се виждаме с този човек, може би по-добре за някакъв период от време да не го виждаме и да бъде ясно – нямам нищо против теб и личността ти, но тази тема ни разединява и е по-добре да сложим границата. Трябва да умеем да правим разлика между мнението на човек, поведението му, неговата личност. Това са коренно различни неща. Ние можем да не сме съгласни с неговото мнение и въпреки това да го обичаме и уважаваме. Това разграничение малко трудно го правим в България, но е много важно - Може ли сериозно да ни разедини една такава тема, която се базира на личен избор? Струва ми се, че най-разединяващите теми са именно тези, касаещи личния избор и начина, по който всеки човек разбира това. Само един пример. Един ще каже „Аз имам право да не се ваксинирам!“ и ще бъде прав за себе си. Друг ща каже „Аз пък имам право на здраве, а в пандемия това право не ми е осигурено!“ и също ще е прав за себе си. И в двата случая човек вижда ситуацията през собствения си избор. Между другото се оказва, че навсякъде по света хората намират обществото си доста по-разединено, отколкото е било преди. Тоест, това не е процес, който наблюдаваме само у нас. За съжаление в нашето общество нямаме изградени умения за водене на диалог, за отделяне на мнение/поведение от личност. Емоциите надделяват, няма чуваемост, аргументите нямат стойност, а сякаш е важно кой крещи по-силно. Разединяването е огромно, по всякакви теми впрочем, не само по тази, и аз лично не виждам на този етап появата на по-зряло поведение. Нещата, които правят разцеплението фундаментално, са много отпреди пандемията – някои такива фактори са: 1) сривът на авторитетите; 2) пълната липса на доверие в институциите, в държавата; 3) изначално грешното възприемане на това какво значи „свобода“. Скоро го казах по друг повод, но в България е много важното личното мнение…но само ако е същото като твоето. Ако не е – значи нямаш право на лично мнение – съответно се атакува личността, наред с мнението. И ето ви процес, който когато е съчетан с общество, в което водим монолог, при това през емоциите си – стигаме до мястото, на което сме. - Натискът сякаш се увеличава със забраната да ходим на места, които намирахме за отдушник – театър, кино, музикални събития? Струва ми се, че справянето с тези ограничения и лишения, не бива да се превръща в драма. Да, неприятно е, да, нужни са някакви промени в плановете ни и начина ни на живот, но в сравнение с лишенията и изпитанията на едни минали поколения, невъзможността да се пътува (при това вече има начини, макар и в определени условия) не е повод за трагизъм или траур. Смятам, че пандемията беше едно важно напомняне на съвременния човек, че има процеси, които той не може да управлява – с каквито и технологии и разум да е снабден; и това може да е повод за отрезвяване на съвременното нарцистично и консуматорско общество, свикнало да получава всичко с един клик. Друг е въпросът дали успяхме да си направим изводите или упорито продължаваме да тропаме с краче като малко дете, че тези лишения са едва ли не непоносими и че не можем да ги приемем за „нормални“ и съответно се бунтуваме с всички сили срещу тях. Предишна Следваща

< Обратно Репортаж за BTV 8.07.2023 г. Профил на семейството днес Какъв е профилът на семейството днес, защо голяма част от семействата нямат деца или пък имат само по едно? Малко повече в репортажа - https://btvnovinite.bg/bulgaria/profilat-na-semejstvoto-dnes-nad-27-ot-dvojkite-s-deca-v-balgarija-njamat-skljuchen-brak.html Предишна Следваща

Преходът към първи клас несъмнено е от ключовите периоди в развитието на детето, както и голямо вълнение за неговите родители. Въпреки че детето може да е посещавало детска градина или да има опит в друг социален/обучителен контекст, училищната среда предоставя свои, специфични предизвикателства. < Към "Статии" Първи клас Преходът към първи клас несъмнено е от ключовите периоди в развитието на детето, както и голямо вълнение за неговите родители. Въпреки че детето може да е посещавало детска градина или да има опит в друг социален/обучителен контекст, училищната среда предоставя свои, специфични предизвикателства. Най-общо може да се каже, че училищната готовност обхваща два аспекта. Първият е обучителният, в чието укрепване се инвестира усилено в детските предучилищни групи. Всички занятия, не само за ориентиране в буквите и цифрите, но и за груба и фина моторика, опознаване на света, придобиване на умения при общуване, навици и прочее, са част от учебните програми за най-малките и дават добра основа за предстоящия първи клас. Доколко детето е усвоило тези и други знания и умения , както и кои са силните и съответно слабите му страни, може да изясни например един тест за училищна готовност. Вече има практика в някои ДГ и училища да се използват добри методики, което значително улеснява учителите от една страна, и успокоява родителите от друга. С помощта на такива тестове, провеждани от сертифицирани специалисти, за да се гарантира валидност на резултатите, се изгражда един ориентир върху какво следва да се обърне внимание в самото начало, както и кои са сферите, в които са най-силните козове на детето за справяне с трудностите. Другият аспект на училищната готовност е готовността като умение за адаптация в нова и непозната среда. Тук вече е по-трудно да се предскаже само на базата на тестова методика как ще се справи едно дете. Твърде много фактори могат да окажат влияние върху процеса на адаптация в училище. Все пак важно е да знаем, че колкото и приспособимо да е едно дете, период на „свикване“ ще има, и дори да възникнат някои особени поведения у него, те вероятно ще отминат постепенно и от само себе си. Ако пък промените се задържат твърде дълго (обикновено се дава време до края на първия срок) или с прекомерна интензивност, която ви тревожи, тогава вече може да се мисли в посока какво е онова, което пречи на детето да приключи успешно своята адаптация. Нека бъдем откровени – можем да подберем внимателно училището, да проучим подробно педагогическите практики, материалната база, учителите; можем дори да успеем да изберем учителя, струващ ни се най-подходящ за нашето дете. Но няма как да знаем със сигурност дали и кога ще се случи онази именно динамика, за която мечтаем, и която осигурява безоблачно преминаване на началния образователен етап. Очевидно не можем да контролираме средата, но несъмнено можем да подготвим и себе си и детето за онова, което предстои. Можем да поговорим с него за училището по принцип, за училището от нашето детство, за това, което то си представя, но и за предизвикателствата, които може би не очаква. Важно е не да идеализираме училището като нещо прекрасно, а да дадем на детето една реална, достъпна представа. Възможно е то да има и страхове които да пожелае да сподели, случки, макар илюзорни, които да го тревожат. Родителят може да даде насоки за това как детето да намери начин да се справи само; още повече, че в училищна среда има изградена структура, което значително улеснява. Колкото по-добре то опознае тази структура, ролята на учителя, директора, училищния психолог, медицинската сестра, толкова по-комфортно ще се чувства в тази среда на възрастни, всеки със своята роля. Така при всеки случай, в който почувства необходимост от подкрепа, ще знае към кого да се обърне; а вашето доверие в училищната среда и хората там са предпоставка и детето ви да се довери. То ще вижда и усеща вашето спокойствие. Идеята зад всичко това е детето да чуе думи, които ще му вдъхнат кураж за предстоящата промяна, думи, откъсващи го полека от крилото на детската градина. Нека то знае, че го подкрепяте, но нека научи, че може и без вас. Позовете се на училищните авторитети – учителите. Но не в смисъла на учители, които обичат децата и се грижат за тях, а именно като авторитети – да, обичащи и грижовни, но и изискващи, поставящи правила, понякога строги. В името на целта да предадат знания и умения, ценности и навици; все неща, които ще отнемат на детето малко от неговото време за забавления и игри, малко повече от свободното му време и от свободата му на действие. И като че ли вашата роля в подготовката за училище на вашето дете може би всъщност е точно тази – да му обясните в името на какво то ще стъпи там, и в името на какво ще води своите малки, но важни детски битки. Е, на какво? Предишна статия Следваща статия

Всеки практикуващ специалист ще потвърди, че това е измежду най-честите въпроси, които чува в кабинета си. В днешния текст ще се опитам да обясня къде е проблемът с тази постановка на нещата и защо охотата, с която често психолозите се втурват да формулират отговор, може да бъде не по-малко проблематична. < Към "Статии" "Моля Ви, кажете какъв е проблемът?" Всеки практикуващ специалист ще потвърди, че това е измежду най-честите въпроси, които чува в кабинета си. В днешния текст ще се опитам да обясня къде е проблемът с тази постановка на нещата и защо охотата, с която често психолозите се втурват да формулират отговор, може да бъде не по-малко проблематична. Знаем ли наистина какъв е проблемът? Отправната точка, която на теория всички знаем, е че проблемът се формулира от самия клиент. Той е носителят на смисъл за нещата, които му се случват, и съответно изпитва „на гърба си“ последствията от свои и чужди избори, както и от случайно (или не) подредили се житейски обстоятелства. Всъщност първата крачка към това да започне един процес на промяна е свързана именно с начина, по който клиентът ще формулира своя въпрос към теpапевта. Кое е проблематичното ако той е: „Кажете Вие какъв е проблемът“? Общо взето върви в две посоки. От една страна винаги има надежда, че специалистът може веднага, много бързо да разбере ситуацията, да набележи конфликтните точки и да даде готово решение. Често сме призовани да направим именно това и често се случва да се подхлъзнем по това очакване; включително с конфронтиране от страна на клиента на онази инфантилна наша част, която иска да докаже колко много знае! Подобно фантастично искане има своите дълбоки основания и често отразява една безизходна ситуация, понякога и отчаяние, със сигурност лично страдание. За съжаление нещата далеч не са така прости, че да си позволим да „вземем думата“ и да говорим с категоричност. Общо взето с практиката става ясно, че изглежда ли случаят лесен и не особено интересен, значи вероятно нещо важно убягва и има риск да бъдат пренебрегнати значими моменти, да бъде подценена ситуацията – със съответните последствия. Затова никога не бива да се избързва със заключенията – да, почваме отнякъде, но с времето информацията се увеличава, а хипотезите търпят промени. Закотвим ли само едно обяснение („Проблемът е…ТОВА!“) на практика работата е обречена да спре, преди истински да е започнала. По-скоро иде реч за поставяне на начало. („Можем да започнем да мислим за ТОВА, но със сигурност няма да става дума само за него“). Така че - още в самото начало се идентифицират (но само през думите на клиента!) най-големите трудности. Обсъждат се нагласите и възможностите, както и се съгражда най-общ план за нататък. Но спецификата в работата с човешкото е такава, че е невъзможно да се състави „най-добрата формула“, при това с придружаваща гаранция. Защо? Ето и вторият момент. Защото с всеки случай си имаме работа с нещо различно. Да, клише е, но е факт. Никой случай, колкото и да прилича на предишен, не е идентичен, така че това което е проработило веднъж, не е гаранция, че ще проработи пак. Забележителното в психологическата работа е способността да се изобретява всеки път, с всеки човек нещо различно, което да е адаптирано само и единствено към неговия контекст. Общите принципи, хипотезите които се изграждат вследствие на една стабилна теоретична подготовка – да, те съществуват и полагат „скелето“, без тях не може да се работи (тоест може, но нека не се спираме на тази неприятна тема). Ако използвам една архитектурна метафора – за да бъде възможна и устойчива една сграда, тя има нужда от добра инженерна оценка, от сериозен конструктивен проект. Но характерността, спецификата на сградата ще придадат фините детайли – материалите, цветовете, светлината, изкуството, което е „вложено“ в постройката. Така разбирам аз психологическата работа – то е изкуството да се сътворява нещо специфично, в детайли, на основата на придобитите знания, умения и личен опит. И както ще ви каже всеки човек на изкуството, то не се създава „по калъп“, трудно влиза в рамки и иска време, време, време. Всеки един момент от сътрудничеството между психолог и клиент е момент, в който се случват много неща едновременно – слушането на думите, проследяването на тялото, търсенето на логически несъответствия тук и сега, а в същото време изследване на нови хипотези, отхвърляне или препотвърждаване на стари, наместване на парчета, които още търсят мястото си. Трудно е да се обясни един толкова динамичен процес, но ако успявам поне малко, то вече сами виждате защо „проблемът“ не е еднократно постижима величина, която търпи бърза n-стъпкова корекция. Готовото решение категорично не може да отговори на горните условия – подадено в неподходящо време и по неподходящ начин то може не просто да блокира процеса, но и неимоверно да го усложни. И както няма еднократна формулировка на проблема – той се видоизменя, допълва, преформулира, така не може да има и готова успешна формула. Системата е далеч по-сложна. „Проблемът“ съществува само в контекста на човека, който сяда срещу психолога. Извън личната му история, проблемът такъв, какъвто се изказва, няма тежест. Следователно няма как аз, психологът, да „знам какъв е проблемът“, защото моята история е съвсем друга. Моята работа е да оставя настана именно личното, без да спирам да работя с него, за да дам пространство за чуждите думи – такива, каквито се изказват СЕГА, в този момент от живота на даден човек. Позволя ли си да отнема правото на клиента сам да дефинира кое е трудното за него и сам да потърси начините, по които да се справи, (а това може да отнеме много време), то моята работа е под въпрос. Защото тогава значи аз работя с моите моите думи и предположения за някой друг, а не с неговите. В заключение ми се иска да добавя само още един фин детайл. Дори и най-точните думи, отразяващи достоверно чутото чуждо страдание, могат да загубят своята острота, смисъл и емпатия, ако моментът в който са казани, не е точният за клиента момент. Така че, освен да говори и да „казва“, не е лошо психологът да умее и…да мълчи. Кога едното и кога другото? Както стана дума по-горе, въпрос на лично изобретяване. Предишна статия Следваща статия

Т, 13 г. Има сериозен проблем със спазването на правила в училище. Непредпочитан сред връстниците си. Поддържа контакти с агитки. Агресивен, силно импулсивен. < Към "Статии" "Агресорът" Т, 13 г. Има сериозен проблем със спазването на правила в училище. Непредпочитан сред връстниците си. Поддържа контакти с агитки. Агресивен, силно импулсивен. Често в наши дни за агресията се говори като за нещо изключително зловредно, което следва да бъде изкоренено на всички нива. Да бъдеш агресивен е синоним на това да бъдеш злодей. Дотолкова обществото е чувствително към тази тема, че начинът на говорене за агресията започва постепенно също да носи агресивен импулс – в смисъл, че всякаква конструктивност и рационалност остават на заден план. В днешната статия ми се иска да разкажа за едно малко по-различно лице на „агресията“. Кавичките не са случайни, ще говорим за агресията, която спасява от психичен разпад . Деструктивната страна на агресивността е добре позната, видовете ѝ – също. Онова, което убягва понякога, е необходимостта, принудата с която може да бъде натоварен един агресивен симптом . Именно – симптом. Т: Аз мразя циганите, левскарите, наркоманите. Като ги видя, и ми се иска да ги набия, ей така, без да са ми направили нищо. Расист съм. Знам, че е лошо. Искам да се променя, но не мога. Как да се променя, всъщност не искам да бия никого? Реални думи на един юноша, който не можеше да намери място за себе си където и да отиде – дете на разведени родители, с липсващ баща и майка, която отказваше да чуе сина си и настояваше, че нейните решения за него са най-добрите възможни. Изключително възпитан и отзивчив по принцип, неговата агресия беше стихийна, внезапна и без да преувеличавам, умееше да вдъхва страх; емоциите му (веднъж отприщени) бяха несъразмерни на реалните ситуации и неподлежащи на волеви контрол. В минал текст стана дума за нагоните към живота и нагоните към смъртта. Ето и малко повече за понятието нагон : Нагон Енергиен заряд, който кара организма да се стреми към дадена цел. Той идва отвътре, влияе върху психиката и има постоянна сила. Целта Да се премахне напрежението, да се постигне задоволяване. Обект Онова, чрез което нагонът постига целта си; когато нагонът се обвърже с един-единствен обект, това е фиксация . Да приложим същата схема към описания случай: Нагон Господство на нагона към смъртта. Обърнат навътре води до самоунищожение. В случая - обърнат навън, което го превръща в агресивен, деструктивен нагон (понятието е въведено от Алфред Адлер). Целта За да се премахне напрежението и да се постигне задоволяване – да се унищожи обекта. Обект Чрез кой обект може да се постигне целта? Кой обект да бъде унищожен? По думите на юношата обектите са „циганите, левскарите, наркоманите“. Да тръгнем отзад-напред. Наистина ли обектът е този, който Т. вербализира? Действително ли неговата агресия спрямо изброените социални групи се дължи на негативен опит с тях? Може би не точно, ако цитираме самия него – „Като ги видя, и ми се иска да ги набия, ей така, без да са ми направили нищо“. Тогава срещу какво (или кого) е тази агресия? Нека си дадем ясна сметка за това, че не можем да държим отговорни за дадено агресивно действие (особено ако е злонамерено и умишлено) фактори от външната среда. Силните негативни емоции на Т. не бяха „създадени“ от някой или нещо; те бяха лично негови, свързани с трудната му семейна история, лошите учебни резултати, отхвърлянето му от връстниците, неумението му да се впише конструктивно в група, трудността му да спазва правила. Вследствие на сесия с него, в която трябваше да групира емоции, стана ясно, че за него омразата и тъгата са в един цветови спектър, отчаянието пък вървеше ръка за ръка с гнева и яростта. Един юноша на 13 г. трудно би могъл да се справи с всичко това. В конкретния случай Т. не се справяше. Всъщност психичното му беше застрашено от разпад, поради невъзможността да отреагира на подобно напрежение . Единствено решение е включването на защитните механизми – изобретения на психиката, чрез които човек се справя с негативните емоции (страх, омраза, фрустрация, тревога). Целта на агресивния нагон е постигната посредством действието на защитите. Макар и само временно, напрежението което тлее в психичното на Т. ще намалее. При това без да се конфронтират причините за неговото страдание – нерешените проблеми в семейството, трудностите в порастването, ниската му самооценка и липсата на алтернативи, в които да гради качествата си, а не да разрушава. Обектът на агресивния нагон е „безопасен“ – хора, които не познава, или познава съвсем слабо, но които идентифицира като врагове, защото има нужда от тях. По-горе нарекох агресията „симптом“. Надали някой би я избрал като механизъм за справяне с житейските кризи, ако можеше да избира. Понякога обаче няма друг начин, или поне не начин, който да е достъпен за субекта, и само през агресивното поведение той успява да „изкаже“ своето страдание, останало незабелязано, омаловажено от другите. Въпреки санкциите, които ще понесе оттук-нататък, агресията на Т. към онзи момент беше (и може би все още е ) бариерата срещу нещо далеч по-страшно. Предишна статия Следваща статия

Закъде бързаме? Светът ли се забързва или ние забравяме да сложим пауза? Малко повече за тези процеси и как да намалим темпото. "Нарочно ли се бавиш?" ВАЖНО : Децата нямат представа за време, но имат представа за тревожността от закъсняването! Бързаме ние, бърза и детето. Само че децата нямат представа за време. Дори дете, което вече познава часовника, трудно може да се ориентира в това кога са минали 30 минути например. За тях „закъсняваме“ е абстрактно понятие, те не знаят какво точно значи това (особено по-малките). Но пък емоцията около бързането я разпознават безпогрешно – раздразнение, напрежение, гняв, тревога. Случва се разминаване между часовника, който всички следваме в ежедневието си, и техния вътрешен „часовник“, отмерващ времето по коренно различен начин. Бавенето и суетнята, в която изпадат децата в разгара на нашето бързане, не е нищо повече от невъзможност (психична и организационна) да се достигне този бесен ритъм на родителите. В този смисъл, не бива да ги принуждаваме да ни следват в бързането, защото най-вероятно няма да успеят, а просто ще натоварим и тях с нашето раздразнение и притеснение. Как се справяме? Добра предварителна организация. ВАЖНО : Планирайте отрано! Колкото се може по-отрано свършете нещата, които можете, за да избегнете изненади в последните минути. Дори да ви се струва, че има време, почти винаги възниква нещо извънредно, което не можем да избегнем – поне ще сме отметнали рутинните задачи. Приоритети ВАЖНО : Отсявайте кое наистина е важно! Ясно е, че 24 часа в денонощието не достигат за всичко, което трябва да се свърши. Като казвам „трябва“, нека спрем за момент и се замислим – кое действително е необходимо? Ако имате твърде много задачи, игнорирайте тези, които търпят отлагане. За всеки човек различни дейности за различно важни, но със сигурност има неща, които и да не се свършат нищо фатално няма да се случи. Тук е групата основно на домакинските задължения. Как беше приказката за щастливите деца и мръсните подове? Кой може да помогне? ВАЖНО : Делегирайте права! Да, така е - на вълка му е дебел вратът, защото сам си върши работата. Проблемът е, че клонирането все още не е измислено. Ако имате възможност да отстъпите част от задачите си на някой друг – не се колебайте. Тук е мястото да споменем, че помощта, която постепенно може да оказва порастващото ви дете, не е за подценяване. Без значение дали в началото ще свърши работата качествено – въпросът е принципен. Другият аспект на делегирането на права е включването на човек, който да остане за малко с детето, за да можете вие да свършите нещо за себе си. Дълга е темата, но дори да има неща, които трудно приемате във възпитателните подходи на бабите и дядовците – децата имат нужда от време с тях. А родителите имат нужда от време за себе си като партньори…без деца. Кога за последно се погрижихте за себе си? ВАЖНО : Намирайте време за почивка! Колкото и да е интензивно ежедневието ни, винаги може да се намери пролука, в която да се отдъхне. Ако тук си кажете „Да бе, да, ама не е вярно!“ съветвам ви да спрете за момент и отново да се върнете на предните точки. Задачите никога няма да се изчерпат, ако ние не успеем да ги подредим/пренебрегнем/отложим, за да вземем въздух. А и всяко нещо има цена – коя е цената, която сте готови да платите заради липсата на почивка? Кога за последно се погрижихте за себе си? - 2 ВАЖНО : Давайте пример! Не забравяйте – вие сте тези, които дават пример на децата си. Включително с това КАК (и дали изобщо) успявате да се погрижите за себе си насред хаоса, в който всички живеем. Факт е твърдението „Щастливи родители – щастливи деца!“. Успех в отстояването му! Още съвети Услуги