top of page
Резултати от търсенето

Намерени са 85 елемента за „“

  • Елена Мечева|Психолог|София

    Всяко "Аз" е начало на история Елена Мечева Психолог Акцент Запиши час В началото на новата 2024 година нека си пожелаем нещо реалистично - не по-малко несгоди, защото това не зависи от нас, а повече кураж и сили за преодоляването им, ако се случат. Това вече е в нашите ръце. Профил на семейството днес Репортаж A journey in 11 bit studios Ново сътрудничество Прост ранства #Пресечни точки Нова рубрика Какво трябва да знам преди срещата с психолог? Важни правила Една от предпоставките за успешното начало на работата с психолог е т.нар. "договор". Как се провеждат срещите, колко време продължават, можем ли да сме гъвкави? ​ Повече Психологическо консултиране Индивидуална работа Срещата между психолога и клиента е особена среща. Тя е взаимодействие, процес, и преди всичко - съвместна работа... Повече Работа с деца и юноши ...всяко едно дете, без значение от възраст, пол, социален статут или ниво на когнитивно развитие, има потребност да бъде чуто... Повече Работа със семейства Нишките, които водят до разплитането на всеки случай, отпращат към родителите и към семейството... Повече Онлайн консултиране Онлайн консултирането би могло да е удачен вариант при невъзможност за консултация в кабинета. Повече Училищна психология Училището е специално място. Особено когато работиш там. А най-добрите учители всъщност, се оказват...децата. Повече Тест за училищна готовност Тестът за училищна готовност е инструмент, с който се оценява дали детето е усвоило базисни знания и умения преди първи клас. Повече Всяко "Аз" е начало на история От момента, в който реших, че ще уча психология, знаех каква е крайната ми цел - да имам свой кабинет и да бъда психотерапевт. През годините направих всички необходими малки стъпки в тази посока; и въпреки че не беше лесно, развитието ми следва устойчив и дългосрочен модел. ​ Ето малко повече информация за мен, моя професионален път, както и за пространството, в което работя. Повече Партньори

  • Елена Мечева/Психолог/Всички статии

    Всички статии Тук може да намерите разнообрани материали, свързани с различни аспекти на психологическата работа. ​ Рубрики: ​ #Пресечни точки - нова рубрика Детската психика Родители и деца Деца и училище Психология и изкуство За психологията Практика и теория Младите хора днес Пространства Прочети повече #Пресечни точки „Защо учим?“ Лесен въпрос? Прочети повече Деца и училище Първи клас Прочети повече Деца и училище За изборите Прочети повече Младите хора днес Ах, тези правила! Прочети повече Детската психика Фантазия и реалност Прочети повече Практика и теория Трудности в трудна възраст Прочети повече Родители и деца И психолозите избират Прочети повече За психологията Днешните родители Прочети повече Родители и деца Субектът отвъд диагнозата Прочети повече Практика и теория Кой е Жокера? Прочети повече Психология и изкуство Роден да разсмива Прочети повече Психология и изкуство Митове за психологическата работа Прочети повече За психологията Детските емоции Прочети повече Детската психика Приказките и "малките герои" Прочети повече Детската психика Вълшебната думичка "Не" Прочети повече Детската психика "Агресорът" Прочети повече Практика и теория Филмът, в който живея - или за тревожността Прочети повече Практика и теория Училище, заедно с родителите Прочети повече Деца и училище Какво е важно да знае детето? Прочети повече Детската психика Как говорим за смъртта? Прочети повече Детската психика Днешното дете Прочети повече Родители и деца Подкрепа за майката на бебето Прочети повече Родители и деца "Моля Ви, кажете какъв е проблемът?" Прочети повече За психологията Скуката, или за "липсата на липса" Прочети повече Младите хора днес От self-esteem до selfie Прочети повече Младите хора днес Да загубиш геройски Прочети повече Психология и изкуство

  • Н.Б., майка на дете, 2 г - въпрос 2

    Обратно Н.Б., майка на дете, 2 г - въпрос 2 В кой момент от развитието на децата се препоръчва да бъдат запознати с по-чувствителни теми (секс, смърт (на роднина), телесни деформации и др.)?" Въпросът е изключително важен, защото засяга най-чувствителните теми в човешкия живот. Ситуацията е донякъде парадоксална, защото тези теми на практика съпътстват всеки един от нас от самото начало на живота ни, бидейки неразривно свързани; и това е естественото положение на нещата. В същото време не съм сигурна дали има въпроси, по които родителите да са впрягали до такава степен фантазията си, само и само да не „травмират“ детето, което пита – за собствения произход, за естествения край на живота, за това какво е то и защо е такова. ​ Свикнали сме да смятаме, че децата, поради причина че са деца, нямат нужния капацитет, за да осмислят подобни обяснения. И да, донякъде това е вярно – логически погледнато, техните познавателни (когнитивни) способности до някаква възраст не могат да „обхванат“ какво значи например да умреш. Но логиката е едната страна на медала, защото децата компенсират когнитивните си „неумения“ с изключителна интуиция, с невероятна чувствителност по отношение на важните неща. Те умеят да долавят тревогите на родителите; дори да не разбират съвсем добре думите, те разбират смисъла на случващото се. Когато близък почине, те ще усетят тъгата в околните, и ако родителят не разкаже, не даде никакви думи, детето ще остане в една неопределена тревожност – „Нещо се случва, но аз не знам какво, и това ме тревожи. Всички казват, че няма нищо, а самите те не реагират като да няма нищо. Значи нещо ужасяващо се е случило, щом никой не говори за това“. (Повече по темата за смъртта - тук) ​ Що се отнася до темата за секса, психологическото познание ни е доказало, че децата от малки имат любопитство към собственото си тяло, към тялото на другите, към разликите между момчето и момичето. Отново, не дадете ли думи за тези съвсем естествени различия, вие „казвате“, че темата е табу. Важно е да говорите според възрастта на детето, а правилото е да отговаряте на това, което ви пита. В случай, че се затруднявате, има подходящи книжки за различните възрасти, които могат да бъдат от помощ. А ето и един акцент, който обикновено се забравя – децата не искат да знаят толкова за подробностите около интимния акт, те всъщност се вълнуват от идеята за любовта, отношенията между мъжа и жената. Та нали именно оттам започва тяхната история, а и продължава в тяхното бъдещо „аз като порасна“! ​ А колкото до третия Ви пример, за телесните особености – ако детето е родено по някакъв начин различно, това е което следва да се каже. Независимо за какво става дума, тялото му е такова, каквото е, и приемането от страна на детето ще е следствие от приемането от страна на родителите. Когато те говорят с истинни думи, а не залъгват детето си, то няма да има проблем със себе си - още повече, че човешкият потенциал върви в толкова различни посоки! В обобщение, няма определен момент, в който да е подходящо да се започнат разговорите с детето по деликатните теми. Те са част от случващото се около всички нас, и можете да започнете тогава, когато прецените, че има нужда; когато детето попита, или когато Ви разкаже нещо по тези теми, което не отговаря на истината, но пък явно го интересува. Предишен Следващ

  • С.С., жена

    Обратно С.С., жена Как да подходим към подчинен, който оправдава пропуските в работата си заради семейни проблеми и също поради такива злоупотребява с желанията относно смени за сметка на другите колеги? Допускам, че поставяйки го, Вие сте човекът, от когото зависи да се справя с подобни проблеми на работното Ви място. В такъв случай част от отговора можете да намерите като се позовете на собствените си умения за разрешаване на конфликтни ситуации. Как обикновено реагирате и като цяло дали имате трудности да се конфронтирате с подчинените си? Не бих могла да знам, а само да предполагам – че поставяте въпроса именно защото Ви е трудно да се заявите като ръководител, като лидер? Ако случаят е този, бих могла да дам следната посока. ​ Независимо от личните качества на ръководителя, в крайна сметка има една граница, отвъд която личното трябва да остане на заден план – за да работи системата, за да се случват нещата в екипа (на работното ви място). Хората, ангажирани с дадена дейност, са там, за да свършат конкретни задачи. Наблюдението ми е, че в българската действителност много силно се смесват лично и професионално – за разлика от това, което е в някои западни държави. Подхождайки по този начин става много трудно понякога за ръководителя да извърши дейността, за която е поставен. А разграничението е важно – Вашите симпатии или антипатии нямат отношение към работата. Има ли неравновесие в екипа, Вие следва да вземете мерки, да поставите ясно правилата и да отстоявате тяхното спазване. ​ Не искам да омаловажа чисто човешката гледна точка – хора сме, всичко се случва, и следва тези неща да се имат предвид. Отново обаче е въпрос на преценка кога даден подчинен вече злоупотребява (съзнателно или несъзнавано), съответно трябва да се търси решение. Ако отправната Ви точка е, че Вие трябва да упражните Вашите ръководни функции, за които сте упълномощени и Ви се търси отговорност – личните Ви съображения и трудности не могат да са решението; позовете се на ролята си („Аз съм тук в качеството си на…ръководител, мениджър и моята роля изисква да предприема мерки, та дори да санкционирам, ако се налага!“) ​ Другият важен момент е благополучието и на останалите членове на екипа. Не знам дали имате информация за тяхното мнение по въпроса (не Ваши догадки, а конкретна заявка от тях). Ако нямате – лесно можете да получите такова с въпрос дали ситуацията им е изгодна или не. Предполагам, че не би било редно нещата да са за тяхна сметка, така че отново на преден план излиза Вашата роля – те очакват от ръководителя си да вземе решение, изгодно за всички, справедливо. ​ Конкретно спрямо човека, който Ви затруднява – няма по-добро измислено решение от честния и откровен разговор. От една страна можете да влезете в положение, но от друга – да поставите ясни граници докъде тази ситуация може да продължи. Може да дадете краен срок, след който вече няма да се въвеждат промени, независимо от личната ситуация. Тук би било от значение как се е справял човекът с функциите си в предишен период, съответно от това ще зависи колко отсрочка може да се даде. По Ваша преценка можете да направите обща среща и с неговите колеги, за да се решат нещата заедно (това би било вероятно по-сложно все пак). Акцентирайте върху факта, че не става дума за лична прищявка, за лично негативно отношение, а за работни функции, които Ви задължават да се грижите за целия екип. Важно е да кажа също така, че балансираното и справедливо лидерство не бива да се разколебава от негативната реакция на един конкретен човек. В крайна сметка не можете да бъдете отговорна за начина, по който другият ще приеме организационните правила, нали така? Предишен Следващ

  • А.Г., баща на момиче, 3 г.

    Въпроси и отговори В тази рубрика можете да прочетете отговорите на разнообразни въпроси, свързани с предизвикателствата на родителстването, работата, интимните отношения, социалните връзки. Можете и да зададете свой въпрос, с опцията да бъде или да не бъде публикуван в рубриката. Задай своя въпрос А.Г., баща на момиче, 3 г. Можем ли да твърдим, че отглеждаме и участваме активно във възпитанието на детето като прекарваме 2 часа на днес с него (+ уикенд)? Ако твърдим, че семейството е приоритет, тогава трябва ли да се чувстваме гузни, че отделяме 20% от времето си тях а останалите 80 % за работа? Повече Б.Б., майка на момче, 2 г "Аз съм една майка на която й свършва майчинството и трябва да се върне на работа, за мен ще е важно моето дете да знае, че мама не го е изоставила, а такъв е животът, той трябва да се научи да бъде без мама всеки час, минута и мама без него! " Повече Д.Д., жена, 24 г. Как да се абстрахираме от мнението на другите и да не се впрягаш от това "какво ще си кажат другите" и "как ще изглежда това в очите на хората", да успяваш да правиш това което има значение за теб като изключваш другите?... Не знам дали се разбира какво искам да кажа обаче... Повече И.В., жена, 24 г. Моят въпрос е как да не се стремим да се харесаме на всички и да не се сравняваме с другите? Повече Й.Д., жена, 27 г. Сестра ми има проблем със самочувствието и оттам с комуникацията си с хора, и сама признава, че й е много трудно да се конфронтира с хората и да изразява мнението си свободно, и когато стане някакъв проблем за нещо в работата и се превърне в спор, тя предпочита да излезе от стаята и да остане безгласна нота отколкото да изрази себе си и да защити позиция. Повече Л.Х., майка на момиче, 2 г Здравейте! Майка съм на 2 годишно момиченце. По думите на тати, принцесата. Имаме проблем, ако мога така да го нарека, често малката Н. протестира, тръшка се, реве, пищи, когато иска да стане по нейния начин. Често пъти не мога да я успокоя. И с таткото се отдалечаваме, защото малката спи между нас. Как да се справя, вече ми свършиха всички методи? Повече М.Д., жена, 23 г. Как да помогнем на приятел, става дума за панически пристъпи на ОКР (обсесивно-компулсивно разстройство)? Повече Н.Б., майка на дете, 2 г - въпрос 2 В кой момент от развитието на децата се препоръчва да бъдат запознати с по-чувствителни теми (секс, смърт (на роднина), телесни деформации и др.)?" Повече Н.Б., майка на дете, 2 г. 1. Как промените в живота на детето (смяна на стаята, в която спи, отучването от ползване на памперс и др.), влияят на психиката му? 2. Как най-безболезнено да обясним на детето, че това което прави не е редно? 3. Как да се намали стреса при децата, когато започнат да ходят на детската градина? 4. Как да научим детето да спи само в стая, без това да създава безпокойство и стрес у него? Повече П.Ч, мъж, 23 г. 1. Какво поражда страха/неувереността от обвързване с някого? 2. Кои са основните фактори, които правят една връзка успешна? 3. Защо ми е трудно да се сприятелям дълбоко и как мога да променя това? Повече С.Е., мъж, 23 г Как да разбера дали съм социопат? Или социопат ли съм защо имам някои от белезите? Също мога ли да разбера дали съм в депресия? Повече С.С., жена Как да подходим към подчинен, който оправдава пропуските в работата си заради семейни проблеми и също поради такива злоупотребява с желанията относно смени за сметка на другите колеги? Повече

  • Л.Х., майка на момиче, 2 г

    Обратно Л.Х., майка на момиче, 2 г Здравейте! Майка съм на 2 годишно момиченце. По думите на тати, принцесата. Имаме проблем, ако мога така да го нарека, често малката Н. протестира, тръшка се, реве, пищи, когато иска да стане по нейния начин. Често пъти не мога да я успокоя. И с таткото се отдалечаваме, защото малката спи между нас. Как да се справя, вече ми свършиха всички методи? При всички случаи партньорът Ви има някаква идея кое е важно за възпитанието на едно дете, може би е време да го обсъдите. Дори не е толкова важно дали бащата присъства физически или не - но когато детето знае, че родителите са единодушни, се чувства далеч по-спокойно. Всякакви Ваши колебания, трудности, несигурност могат да бъдат обсъдени с другия родител, нали? В крайна сметка отговорността не е само Ваша! Дори да не сте съгласна с него, важно е да потърсите неговата позиция. Ето например със спането. Как вижда бащата това положение? Опитва ли се да обясни на дъщеря си, че вече е време да спи в собственото си легло? Всъщност инициативата за това отделяне от майката трябва да е на бащата. Ако той смята, че трябва да се справите сама, не виждам как ще постигнете напредък, нека вземе отношение и е по-настоятелен. Защото в крайна сметка подобряването на отношенията между двама партньори зависи и от това дали те могат да отделят време и един за друг, само за тях, без детето да се "намес(т)ва" помежду им. ​ Всъщност проблемът с тръшкането и налагането е пряко свързан с умението Ви да обясните на дъщеря си, че тя не може да решава вместо Вас и да контролира положението. Да, възрастта има голямо значение, децата не могат да се контролират добре на 2 годинки, но вече знаят как да предизвикват родителите си. Тук е ролята на бащата - да Ви защити от детските капризи и да постави някакви ограничения. Детето сигурно вече разбира когато й обяснявате, и със сигурност може да усети кога "няма да мине номерът". "Дори тати да го няма вкъщи, той би ме подкрепил, можем да се обадим, да го попитаме ако искаш" - и в този дух, за да свикне, че думите Ви са основателни и че имате подкрепа. ​ Като цяло във Вашия случай можете да опитате да подобрите комуникацията с партньора си, по отношение на дъщера ви, но не само. Вие го знаете не по-зле от мен, за да е спокойно детето, родителите трябва да се спокойни, така че всяка подкрепа, която можете да получите, за да се погрижите и за себе си, може да Ви свърши добра работа. А по отношението на умората, която всяко дете на 2 поднася на майка си, всеки има начини за презареждане на батериите извън майчинството. :) Предишен Следващ

  • Да загубиш геройски

    < Към "Статии" Да загубиш геройски По мотиви от Отмъстителите: Война без край/Краят (Avengers: Infinity War/Endgame) Нали знаете какво значи „guilty pleasure“? В жаргонния речник се определя така: „когато се забавляваш истински с музика или филм/тв предаване, но те е срам да си признаеш, че слушаш/гледаш“. Е, не че ме е срам да го призная, но би могло да се каже, че за мен „guilty pleasure“ са филмите за супергерои. Никой от тях не попада в класацията на „Най-любимите ми филми на всички времена“ (освен един, може би), но с удоволствие ги гледам и симпатизирам на героите. Съвсем скоро го гледах отново и отново се удивих на един факт във филма, който мира не ми дава. Финалът на предния епизод остави феновете по света съкрушени – не мисля, че във филмовата история е имало сценарно решение, което да „изпепели“ за няколко минути десетки филмови образи, градени с години, и спечелили симпатиите на милиони хора по света. Изчезването на ключовите герои беше решение дръзко, непредвидимо и…ами…обратимо. Но да се върнем малко назад, с началото на втората, заключителна серия. Какво заварихме след изчезването на половината популация на Земята, по-конкретно след 5 години? Много изненадващо за мен – разруха, отчаяние и един световен, огромен отказ да се приеме случилото се. Не просто, че супергероите отказваха да приемат поражението си, това беше ясно (още от трейлъра), че ще е така - но сякаш цялото човечество се беше отказало да се справи с последствията от трагично и неочаквано събитие - както казва самият Танос – неизбежно . И точно тук двете линии на разсъждение ще тръгнат в различни дименсии – тази на един добре замислен свят, населен с пълнокръвни герои, но все пак фантазни; и един реалистичен свят, в който (за съжаление или за щастие) има неизбежни неща. Защо тази тъжна, хаотична планета ме впечатли толкова, ще питате, и какво от така представеното бъдеще на цивилизацията ми се стори неправдоподобно? Може би нещо по средата между моя вечен оптимизъм, и логиката на психичното – такава, каквато аз я виждам. Способността на същата тази психика да отработи, да приеме и да продължи. Разбира се, че тук говорим за загубата. Загубата по начина, по който супергероите я виждат, а и всички ние – през техните очи – е нещо неприемливо, срещу което впрягаме всичките си жизнени сили. Борбата срещу загубата е „до последен дъх“, „до последна капка кръв“, „на всяка цена“, „на живот и смърт“. И поне във филмите, отдадеността с която любимият ни персонаж се изправя през поредното „неизбежно“ предизвикателство, в почти 100% от случаите му носи победа. Даже има известна закономерност – колкото по-голяма е била загубата, толкова по-яростни са съпротивителните сили срещу нея, и толкова по-епична е следващата победа. Изкушаваща закономерност, но дали така се случват нещата и в реалността? С думата „загуба“ в психологията често назоваваме смъртта; но не само, а и всяко събитие, което е свързано с трудна раздяла с човек, събитие, период от живота. Губим близки, доверие, почвата под краката си, губим пари, илюзии, невинността си. И след всяка загуба би следвало да преживеем един период, в който се случва пренареждане на всички фронтове[i]– личен, професионален, приятелски и т.н. С други думи, тъгуваме. Този в същината си оздравителен процес, т.нар. траур, е естествен процес – продължава различно при различните хора, но дава шанс за затваряне на една прелистена (искаме или не) страница и започване на нова. Като стана дума за неизбежността, някои неща са неизбежни и ние нищо не можем да направим…освен да ги приемем. Приемането в здравословния психичен смисъл е началото на края на тъгуването. То бележи навлизането в нов период, в който „падналият герой“ ще е преосмислил случилото се такова каквото е, ще е приел, че животът му вече няма как да е същият, и ще продължи напред – по начин, различен отпреди. Сега вече става ясно кое е изумителното за мен в реакцията на преживяваната загуба от населението на Земята, пък макар и в измисления свят на Отмъстителите. Героите имат своето оправдание - ако приемат загубата си, то какви герои ще са изобщо? Кое е оправданието в нашата Вселена, в нашето измерение, в което закотвянето в загубата не е героизъм, а точно обратното? В този ред на мисли образът на Танос неслучайно е толкова застрашителен - идеята за неизбежността не е привлекателна колкото тази за непримирима борба с щастлив край. Което е една от причините да сме толкова запленени от героите; те съумяват да направят света малко по-добър, по-справедлив. Нека не ги съдим с аршина на нашето измерение – не би било честно. Това са знаели и сценаристите на Endgame, които след като пометоха и най-големите песимисти сред феновете на сагата, удобно дадоха крачка назад, пренаредиха шахматната дъска и доведоха нещата до щастлив край с минимум загуби и очакваната смърт/остаряване на първите двама Отмъстители. Като се замисля, големите супергерои „произлизат“ от големите загуби – на родители, близки, на идентичност и прочее. Чудя се дали това не е нещо, което да си откраднем от супергеройския свят, с тази малка подробност, че може би не е нужно да се вкопчваме в онова, което не можем да имаме, а да приемем, че и без железен костюм, специални умения или генетична мутация бихме могли да бъдем герои в собствените си житейски истории. 1. Думата „фронт“ не е случайна – говорим за тежка битка. Предишна статия Следваща статия

  • Й.Д., жена, 27 г.

    Обратно Й.Д., жена, 27 г. Сестра ми има проблем със самочувствието и оттам с комуникацията си с хора, и сама признава, че й е много трудно да се конфронтира с хората и да изразява мнението си свободно, и когато стане някакъв проблем за нещо в работата и се превърне в спор, тя предпочита да излезе от стаята и да остане безгласна нота отколкото да изрази себе си и да защити позиция. Проблемът със самочувствието е изключително многопластов, но мога да задам някои посоки на мислене, които да споделите със сестра си. Използвам Вашата загриженост, за да насоча вниманието Ви към един интересен факт, а именно – как в едно и също семейство, с едни и същи родители, сиблингите понякога са толкова различни? Струва ми се, че Вие нямате този проблем. Тогава може би любопитно ще Ви бъде да изследвате разликите в отношението на родителите Ви към всяка една от вас двете, да търсите сходното и разминаващото се. Какво си спомняте от детството си във връзка с това как родителите са ви за окуражвали, мотивирали или пък как са ви се карали, ако сте допускали грешка? И как всяка една е възприемала техните родителски послания? Каква е идеята, която стои зад тази моя препоръка? ​ Самочувствието има много общо с това какви модели на поведение са изградени и утвърдени в детството на всеки човек. При семейства с повече от едно дете отношението на родителите е коренно различно и зависи от много неща – от пола, поредността на раждане, контекста, очакванията на родителите и т.н. Това предпоставя, че всяко от децата ще има различно поведение по-нататък в живота си. Зависи от семейството, но общото между всички семейства е винаги това, че става дума за родителските очаквания и как детето отговаря (или не отговаря) на тях. ​ Когато даден човек има проблем с конфронтацията при конфликти и отстояването на себе си, то следва да се запита защо за него е толкова важно да избегне конфликта на всяка цена? Дали смята, че ако се противопостави, няма да бъде харесван/ценен/уважаван? Или пък да се съгласиш означава да си „добър“, а да противопоставиш е „лошо“? Откъде идват тези вярвания? ​ Твърде възможно е сестра Ви да не успява да се справи с предизвикателствата в общуването и заради това, че изпитва трудности да носи отговорност – за мнението си, за поведението си. Да изразиш позиция и да я отстояваш означава да понесеш отговорност, което е доста трудно. Понякога е по-лесно някой друг да вземе надмощие, но да ти спести необходимостта да водиш борба за своите желания (и грешки). Тази позиция е в основата си детската позиция – „отстъпвам, защото хем не искам да ми се карат, хем да не би да не ме харесват повече, ако настоявам на своето, пък и няма да се притеснявам да не разочаровам другите“. В този смисъл укрепването на самочувствието е директно свързано с разбирането, че собствените желания могат да бъдат в противоречие на желанията на другите (както е в ситуации на конфликт), но това е естественият ход на нещата. Няма място за оценки „Това е добро, а това – лошо“, стига в общуването с другия да се атакуват позициите, а не личността. Например, „Аз не съм на твоето мнение, но това не значи, че не те харесвам“. Предишен Следващ

  • И.В., жена, 24 г.

    Обратно И.В., жена, 24 г. Моят въпрос е как да не се стремим да се харесаме на всички и да не се сравняваме с другите? Малко по-нагоре имаше подобен въпрос, мисля че и във Вашия случай бих отговорила по същия начин. Опитът да се харесвате на другите, да се сравнявате с тях, е твърде възможно да означава, че изпитвате неувереност в собствените си качества и преценки. Сякаш другите знаят по-добре от Вас, и поради това е наложително Вие да се съобразявате с тях, да с сравнявате и да приличате на тях. Както и в предния въпрос, сходен на Вашия, ще подчертая, че всичко започва и завършва с това коя сте Вие. Едва когато се чувствате убедена, че знаете поне в някаква степен именно коя сте Вие, ще можете да се поставите СРЕД другите без да Ви тежи, че сте различна (забележете, казвам различна, а не "по-добра/по-лоша"). ​ А и с кои други се сравнявате? С по-красивите, по-умните, по-успешните? Какво значи това? Къде е върхът, към който се стремите? ИМА ЛИ ВРЪХ ИЗОБЩО? Има ли едно крайно постижение, след което да си отдъхнете, че сте постигнала своя идеал, или всичко в човешкия живот е процес, пътуване без край, вечно усъвършенстване? Щом знаете, че не сте идеална и търсите начин да се развивате, сте на верния път. Сега остава само да разберете, че няма да бъдете идеална никога, но това не значи, че не можете да се развивате все повече. Другите и тяхното харесване не са в това уравнение. ​ П.С. В статиите в тази рубрика се засягат част от проблемите, които описвате, а тъй като с подобен на Вашия въпрос се оказаха и доста други, смятам да посветя следваща статия на темата. Предишен Следващ

  • А.Г., баща на момиче, 3 г.

    Обратно А.Г., баща на момиче, 3 г. Можем ли да твърдим, че отглеждаме и участваме активно във възпитанието на детето като прекарваме 2 часа на днес с него (+ уикенд)? Ако твърдим, че семейството е приоритет, тогава трябва ли да се чувстваме гузни, че отделяме 20% от времето си тях а останалите 80 % за работа? Има няколко аспекта, които могат да се вземат предвид. Ще ги изкоментирам с първото и най-важно уточнение, че всичко е изключително индивидуално, и няма "рецепта", която да е валидна за всички семейства. Та, като за начало ще дам разяснения около един много интересен термин, а именно good-enough. Въпреки че се използва най-вече за майки (good-enough mother), може спокойно да се генерализира. Често се бърка в интерпретацията - това според създателя на термина не означава "перфектната" майка, "перфектният" родител, а "достатъчно добрият". Не този, който винаги присъства около детето, а този, който присъства, когато ДЕТЕТО ИМА НУЖДА. Това значи понякога да помага, а друг път да ОТСЪСТВА, да го няма, за да подкрепи детето в неговата самостоятелност, смелост и т.н. Перфектен родител няма, но стремежът да бъдем такива носи след себе си обикновено вина. Не е нужно да сме гузни, защото не сме перфектни родители, а да сме наясно, че грешките са неизбежни - и това не означава, че не даваме 100% от себе си. Good-enough parent е в баланса, в преценяването кога и как да сме до детето, и кога и как да ни няма. И тук е мястото да добавя вторият аспект. Разковничето е в качеството, а не в количеството. Може да са 20%, или дори по-малко, но ако са good-enough, ако времето с детето е подчинено на онова, от което то се нуждае (а всеки родител знае от какво се нуждае детето му), то всичко е наред. Третият аспект произлиза от ролята, а именно от това, че ролята на майката и ролята на бащата са различни. Неизбежно е когато единият родител осигурява доходите в семейството, времето му за работа да е повече от времето за семейство - и това няма нищо общо с приоритетите, а бива наложено от реалността. Не е нужно бащата да е втора майка, да прави онова, което майката прави, за да е пълноценен родител. Има едно специфично "бащино" присъствие (и отсъствие), и когато детето знае за него, отново...всичко е ОК. Хлапето с нетърпение ще чака времето на тати за прибиране, и ще знае, че макар по-малко, ще е взаимно споделено и готино, различно готино от времето с мама. На четвърто и последно място. Да си го кажем направо - при децата важи правилото "колкото повече, толкова повече". Често най-оплакващите се от липса на родителско внимание са децата, които са най-заобиколени с родителско внимание. Парадокс, но е така. В дългосрочен план прекомерното родителско внимание има точно толкова вредно влияние, колкото неглижирането на детето. То трябва да знае, че родителите имат живот извън грижата за него - било работа, партньор, приятелски кръг и т.н. Може да "ревнува", и да се цупи, но е важно да знае, че не може родителите да се въртят около него. Не може и не бива. Предишен Следващ

  • П.Ч, мъж, 23 г.

    Обратно П.Ч, мъж, 23 г. 1. Какво поражда страха/неувереността от обвързване с някого? 2. Кои са основните фактори, които правят една връзка успешна? 3. Защо ми е трудно да се сприятелям дълбоко и как мога да променя това? Въпросите Ви са толкова много, и по толкова различни теми, че не бих могла да отговоря на всички. Избрах тези тъй като до този момент не съм засягала темата за интимността. Ще започна с въпроса, който мен лично ме заинтригува най-много, а именно: „Здравословно ли е да общуваме всекидневно с приятеля/приятелката си/житейския си партньор?“ Какво би означавало да не е здравословно? Не знам Вие какво влагате като идея, но подозирам, че имате предвид здравословността на една такава връзка - един вид „прекомерното“, непрекъснато общуване би могло да изчерпи връзката, да я вкара в руслото на скуката и еднообразието, което в крайна сметка да доведе до нейния разпад. ​ Нека бъдем реалисти, умората и еднообразието са пагубни и в най-пълноценните отношения. Тогава когато връзката е вече отдавна преминала фазата на „пеперудите“ и „не мога и 5 минути без теб“ - всеки от партньорите ще се изправи пред дилемата „А сега накъде?“. Изключително примамлива е страстта, с която формираме нови интимни отношения. Толкова, че за някои хора е трудно да я нямат в живота си, и обикновено след нейното изчерпване (пак да кажа, тя се изчерпва в един момент, рано или късно) я търсят другаде. За други пък ще настъпи преформулиране на връзката, те ще търсят и намерят съвсем нови и различни начини да БЪДАТ със своя партньор. И като че ли именно в последното изречение е синтезирана „здравословността“ на една връзка – в умението на партньорите да преоткриват по нов начин човека до себе си – отново и отново, да го виждат с други очи през годините. Някъде отвъд страстното, помитащо влюбване, е дълбоката привързаност, в чиито основи стоят конструкти като искреност, доверие, общи цели, познаване на другия, компромиси и т.н., и т.н. ​ А като стана дума за основата. Вие питахте за основните фактори за една успешна връзка. Дали пък не е основата? Струва ми се важно КАК човек влиза в дадени взаимоотношения и какви са очакванията му за партньора и връзката. Нека припомня, че живеем във време, в което стремежът към съвършенство е издигнат в култ. Съвършеното пътуване, най-страхотната работа, перфектният родител, уникалното тяло…идеалната любов? Това постижими категории ли са изобщо, и не се ли подхлъзват много хора под външното лустро, за да избегнат разочарованието от осъзнаването, че подобни категории не съществуват? И че всяка връзка (интимна, приятелска, семейна) изисква - да, изисква - да се изправиш първо срещу себе си. ​ Не на последно място, необходими са изключително много труд, отдаденост, компромиси, за да се съхранят отношения, които понякога е по-лесно просто да бъдат прекратени. Всеки преценява дали и кога да сложи точката, но едно е сигурно - ако изречението започва убедително, вероятно да завърши по същия начин не е никак малка. Успех на Вас! ​ П.С. Можете да опитате следната техника. Напишете на лист всички категорични заключения, които имате по отношение на връзките. Например: „Връзките са…“ „Да бъдеш близък с някого означава…“ „В една връзка е възможно/невъзможно…“ „Искам/не искам връзка в която…?“ Напишете ги, прочетете ги отново. А сега честно отговорете пред себе си, какво очаквате от партньора до себе си, реалистично ли е, и можете ли да отговорите на същите очаквания по отношение на себе си? Когато намерите онова, което най-силно Ви тревожи или учудва, ще имате добра отправна точка да мислите нататък. Предишен Следващ

  • Б.Б., майка на момче, 2 г

    Обратно Б.Б., майка на момче, 2 г "Аз съм една майка на която й свършва майчинството и трябва да се върне на работа, за мен ще е важно моето дете да знае, че мама не го е изоставила, а такъв е животът, той трябва да се научи да бъде без мама всеки час, минута и мама без него! " Разбираемо е да изпитвате тревоги относно преминаването - Вашето и на детето - в нов етап от живота ви. Приключването на майчинството и преходът към детско заведение е нещо различно, по много причини - Вие се завръщате към работен режим, от който сте отсъствала 2 години; детето започва процеса на социализация, несъмнено труден период. Отделно винаги има страхове как ще съвместявате двете неща, дали ще се справите. Майчинството е благодатен период, защото носи спокойствие и сигурност - имате си режим, дейности, ясно е как минават дните, а сега сте изправени пред момент, в който има повече несигурност. Част от справянето с този труден период е това да приемете, че периодът Е труден. Няма лесно решение, въпрос е на организация, мобилизация, търпение, и за съжаление, нерви. Все пак малките неща, които мога да Ви насоча да обмислите са следните. Вие наистина се разделяте в някакъв смисъл с детето си, затова и тъгата. Но разбирате ли, редно е да "разделите" (сложила съм го в кавички, защото става дума за емоционална раздяла, не толкова физическа), за да можете да преоткриете заедно всички нови и вълнуващи открития на следващия период. А именно първото му пребиваване с връстници, възможността да се справя повече сам, всички дейности, които се осигуряват на децата в ДГ, първите тържества, рождени дни и т.н. Уменията, които детето трябва да придобие след втората си година са неизменно свързани със социализацията. Те невинаги са приятни, ето например децата не се радват особено, че в ДГ има правила, но са необходими. Така че, за да дадете път на новото, ще трябва да се разделите със старото. Друго - имате ресурс в семейството, използвайте го, особено в лицето на бащата на детенцето Ви, който би могъл да внесе едно здравословно мъжко спокойствие. Трикът да бъде водено детето от по-малко тревожния родител го знаете, нали? Трето. От разказа Ви ми се струва, че детето Ви знае много добре, че е обичано. Оттук нататък обясненията са по-скоро по посока на това, че все пак всички хора имат ангажименти, което не значи, че се обичат по-малко, но всеки си има работа, занимания. Времето прекарано заедно намалява, за сметка на много нови неща, които също могат да са приятни, нали? В началото всички деца плачат, майките също, но след това нещата си идват на мястото. На този етап това са основните неща около Вашия случай. Не е нужно непременно периодът на адаптация към детско заведение да е лесен, нито пък приятен, но никоя майка, оставила детето си в ясла/ДГ не е лоша майка заради това, уверявам Ви. Колкото по-спокойна сте Вие, толкова по-спокойно и уверено ще е детенцето. Предишен Следващ

bottom of page