„Генезис“

Няма да направим изключение с настоящата статия – първо е редно да имаме ясна представа за това какво всъщност е тревожността? Психологическата теория е щедра на обяснителни модели, всеки от които има своя логика и основания.  Конкретно тук ще се спрем накратко на идеите на някои от представителите на т.нар.школа на обектните отношения.

Мелани Клайн изгражда цялостен модел за развитието на психичното от най-ранна детска възраст, в който тревожността намира място. Тя смята, че в първите 4 до 6 месеца от раждането си детето е в състояние на висока тревожност всеки път, когато външен или вътрешен дразнител се прояви спрямо него. Глад, шум, неприятна манипулация, липса на внимание, носят толкова голямо напрежение, че се възприемат буквално като животозастрашаващи, а съответните ситуации като източник на заплаха от унищожение. Единственият начин на малкото бебе да се справи с всичко това е да потърси и намери опора и грижа у възрастните около себе си. Тревожността, която залива психиката на малкото дете, ще бъде негов постоянен спътник нататък в живота, в този си вид като тревожност от унищожение.

След 6-я месец, бебето започва да осъзнава, че представлява цялост, отделно тяло с отделни желания, емоции и усещания. Хората около него също вече са индивидуални образи, а не разпокъсани парчета. Майката е една и съща; не е една добра и една лоша. Тогава се появява следното предизвикателство: „ако имам само една майка, която понякога мразя, то тогава моята омраза може да я унищожи. Но това означава, че ще унищожа и добрата й част, не само лошата“. Ето зараждането на чувството за вина, както и на страха да не унищожиш някого, когото обичаш, идващ на мястото на страха да не бъдеш сам ти унищожен.

Уилфред Бион ще допълни тази идея със своята концепция за майката като контейнер – буквално. Тя е човекът, който ще трябва да посрещне тревогите на своето бебе, да ги овладее и да му върне усещането, че всичко е наред и няма да се случи нищо ужасяващо. Когато бебето плаче, тя ще трябва да разбере плача и да му отговори с грижа; а ако нищо от стореното не възпира плача, то да удържи пред своето дете, без да позволи майчината й тревога да я парализира и да застраши отношенията спрямо малкото.

В тази игра на емоции невинаги можем да излезем победители, и неслучайно и в живота на порасналия човек често „емоциите вземат връх“. Но целта е тревожността да не държи контрола непрекъснато, а личността да изгради механизми, с които да й противодейства. Резултатът от подобно противоборство ще предопредели дали светът ще изглежда по-скоро добро или пък ужасяващо място.

Какво се случва по-нататък? Както в едноименния филм („Генезис“) , така и в живота, обречени сме да влизаме в непрестанни повторения. Сходни ситуации, със сходни предизвикателства, подклаждат еднакви емоции и най-вече – реакции от наша страна. Понякога е много трудно да се определи какво точно причинява това въртене в кръг, с което се затруднява и излизането оттам. А когато тревожността е фонът, на който се развива действието, става още по-трудно. Защото се оказва, че тревожността притежава едно завидно оръжие; нейната „способност“ да се превръща в нещо различно, в симптом, който може да няма нищо общо с обичайните форми, които приема (най-видимите проявления са паник-атаката и фобията). Човекът, който иска да се справи, ще атакува симптома, но доста често няма да види задлежащия причинител – тревогата.

„Хлапето“

Такъв беше случаят на В., 9г. Истинска тревожност прозираше у него (и у неговата майката всъщност) във всяка дума и действие. В широко разтворените му очи, задъхания начин на говорене, понякога защото не спира да поеме въздух, в жестовете му – нервни и припрени, в постоянното въртене навсякъде, безцелно и безспирно. И най-вече в думите – опасност навсякъде, страх от животни, улици, вода, затворени пространства, от смъртта и т.н., и т.н. Проблем за околните беше невъзможността му да седи на едно място и странните действия на пораснало момче като него – без причина да издава нечленоразделни звуци или да пълзи. Описваха го като палав, странен, инфантилен, макар много интелигентен, по документи беше дете със специални образователни потребности. Дотук. Тревожността никога не беше „стояла на масата“ като вариант, който да се обмисли.

Аз пък го нарекох „момчето с китовете“, заради рисунките му. Едни и същи рисунки, седмица след седмица на срещите ни в кабинета – толкова еднакви, че ако ги наложиш една върху друга, биха си паснали до последния детайл. И в центъра на всяка една, между водораслите в десния ъгъл, и медузата в левия, винаги имаше кит – колкото огромен, толкова и застрашителен. Над него кораб, който китът иска да потопи.

В. можеше да стои повече от половин час, почти неподвижен, и да рисува. Сякаш удавяше своето напрежение в океана, който създава. Твърдеше, че иска да потъне там. Чудя се дали всъщност не е имал желание да се научи да плува, не толкова да потъне? Или пък угрозата от чудовището е била в неговите очи неизбежна, още повече, че на дъното вече имаше един потопен кораб? При всички случаи рисунката успяваше да пресъздаде вътрешното напрежение на едно беззащитно в лицето на своята тревога хлапе.

„Формата на водата“

Описаният случай илюстрира някои от особеностите на тревожността – нека припомним, онази базисна тревожност, която препраща към най-ранното детство и към отношенията между бебето и неговите близки; и чиято причина откриваме в трудността на възрастния да понесе емоцията на малкото бебе и с това да внесе спокойствие.

Често няма конкретен обект. Тя е фон – като океана. Огромно пространство, в което е трудно да се ориентираш, а без котва си обречен на теченията и бурите. Често се „разлива“ в удобна за нея форма, предизвиквайки едно цялостно напрежение в ежедневието, едно неназовано страдание, което се отразява на всеки аспект от живота. Да, не е изключено да наподобява кит, или змия, или пък страх от височини, но това всъщност са:

Различни поводи, една и съща причина. В зависимост от конкретния човек, поводът за трудностите ще е различен. Тревожността ще приеме различни форми, но винаги ще стои в основата. Хранително разстройство, злоупотреба с медикаменти, депресивни прояви, асоциално поведение понякога започват с една неназована и незабелязана тревожност, с която личността не е имала шанс да се справи, донякъде и поради това, че:

Тревожността не е свързана с конкретна емоция. При различните хора може да прозира зад различни емоции. Например зад гнева – родителите може би разпознават чувството за гняв към детето, което се е разболяло, макар да е напълно нелогично да се ядосват за това („Точно сега ли? Как винаги в най-неподходящия момент?“ и др.); или пък раздразнението когато се иска разрешение за купон с приятели („Пак ли? Ти на хотел ли живееш?“). Друг път на преден план стои тъгата. Или на помощ се викат позитивните самовнушения, медитацията, изкуствено предизвиканата радост. Може дори да изглежда сякаш няма емоция – „Абе нещо ми е едно такова…никакво“, „Чувствам напрежение, а уж всичко е наред“, „Нямам сериозни проблеми, а не ми е добре“. А дали ако не се запитаме във всеки един от тези случаи, няма да се окаже, че тревожим за нещо – родителят за детето си, усмихнатият човек за преживявано чувство на самота, тъжният за възприета или очаквана загуба, а „никаквото“ – за цялостно усещане за безсмислие в живота?

Тревожността невинаги е твоя собствена. Споменахме за родителя като контейнер. Ами ако той не е съумял да удържи тревожността на бебето? Нещо повече, ако собствената му тревожност е била толкова всеобхватна, че е заглушила гласа на бебето? Изведнъж вече не е възможно да се водиш от усета, от интуицията, да чуеш детето, а господства цялостното усещане, че нещо не е наред. Родителската тревожност ще се върне към детето, непреработена, дори усилена, а то вероятно ще повярва безусловно, че има причина да го е страх (от вода, куче, училище). В същината си обаче неговата тревожност не е само негова, и никога не е била само негова.

„Анализирай това“

Работата с тревожността е истинско предизвикателство вследствие на всичко, за което стана дума по-горе. Макар и под различна форма, тя винаги напомня и на специалиста за онези критични точки, в които той самият е уязвим. Няма да е некоректно да сравня психолога с „контейнер“, отново в термините на Бион, който има за задача да удържи тревожността на клиента си. Ако клиентът говори прекалено – да съумее да замълчи; ако клиентът непрекъснато пита - да успее да отрази въпросите обратно; ако клиентът е несигурен -  да намери макар и малка в началото опора, от която да се започне дългият процес по възвръщане на увереността и спокойствието.

Тъй като при децата тревожността често „излиза“ под формата на хиперактивност и неконтролируемо поведение, а санкционирането и изискването за послушание имат обратен ефект, от изключителна важност е да се осигури пространство на детето, в което то да може да изрази вербално и физически себе си и своите тревоги. Като втора стъпка, психологът ще чуе, ще интерпретира и ще сподели с детето неговите собствени детски думи, но вече по нов начин.

В същото време, необходимо е да се удържи и тревожността не само на детето, но и тази на родителя. Бион ще ни каже, че понякога в грижата за малкото дете майката може да почувства усещането за разпад, ужасяващата паника (че не се справя, например) – тревогата на малкото й бебе завладява и нея самата. Завърта се омагьосан кръг, от който не е ясно дали и кога ще се излезе. Терапевтичната работа тук следва да реализира своята деликатна „намеса“, при това без по никакъв начин да застраши и без това крехкото родителско самочувствие. Рискът съществува на всяка крачка от този процес – често пъти повишаването на доверието от страна на детето към психолога се интерпретира като опит да се компрометира и замени родителската функция.

За да избягам от традиционната структура на психологическия текст, мислех да пропусна съветите за справяне ; няма универсални рецепти и предписания. Припомних си обаче основното за тревожността – тя рядко се заявява открито. Затова, ето и малко за ресурсите за справяне. Колкото и парадоксално да звучи, единият от тях се крие в непоносимостта на тревогата. Колкото повече психично пространство заема тя, колкото повече натрапва въздействието си върху живота на личността, толкова по-голяма е вероятността да обърнем внимание на случващото се и да търсим решения. Друг вариант за противодействие е наименуването й, осветляването на онова в дълбините, което често пъти крием дори от себе си, но което е способно да потопи и най-здравия кораб. Подобен процес може да се окаже болезнен, но едва в научаването да се удържа и понася болката, ще се появи и умението да се удържи и понесе тревогата.

„Завръщане в бъдещето“

Ако се върнем там, откъдето започнахме, към теориите за ранното детство, може би ще звучи сякаш влизаме в популярното клише за определящото значение на „първите 7“. Имаме основания обаче да потвърдим истинността на това клише. За съжаление при децата симптомите на тревожни разстройства трудно се разпознават – тревогата удобно е замаскирана като „детски, възрастов“ страх, който ще отмине от само себе си. А всъщност с времето тревожността пораства заедно с детето – да, вече няма страх от кучета или асансьори, но пък с пълна сила се разгръща хипохондрия; или употреба на субстанции; или в живота на човека се настанява емоционален фон, който пречи на спокойното и пълноценно общуване с противоположния пол…

В същината си аз разбирам базисната тревожност като феномен, който всички хора споделят в по-малка или по-голяма степен – никому не е чужд страхът от унищожение, загиване на Аза, или онзи от унищожение, загуба на обичан Друг. Както подсказва заглавието на това своеобразно заключение обаче, важно е да вървим към бъдещето с повече яснота за това през какво сме преминали. Да се завръщаме към добре забравеното старо, към предишен опит - макар и в нов контекст - но с нови умения и с убеждението, че има начин да се живее и без тревожността.