Резултати от търсенето

Unfortunalety, all games end. And sometimes it's not what you hoped for... The end of the journey It’s been a while since it became clear that P8 is cancelled. Although I had already distanced myself from the working process and in way had closed this page of my life, the news caused quite the stir – I was convinced that the game was going to be great; especially knowing some of the people involved. So, the time has come, to evaluate, put into words and give meaning to what happened for me in the last two and a half years. Where do I belong? I was invited in this project as a consultant from the point of view of a psychologist. Truth is, it was a bit blurry what that meant at the time, and it’s difficult to summarize it even now, because there are some aspects that I stumbled upon in the process itself and whichever concern the particular project and no other. First of all, there’s no rule book. It’s not like you can call a colleague and ask something you’re wondering about. There’s very little information online, too. Psychologists are more involved in marketing research, user experience, players’ motivation and expectations; or as people who can make a career in game design, using some of their knowledge in psychology. As a working therapist – neither of those was my area of expertise. I had to discover on my own exactly where I could position myself, no one could appoint it for me. Shortly, the main task was to find the intersection point between game design and various processes that take place in creating a game, and knowledge about the psyche and human emotions. I didn’t find appropriate to just outline the basics – what is grief, for example, or how do people cope with difficult emotions, what are the complications that one can face... Those you can find easily. The question was how to represent complicated theory and years of practice, so that it “speaks” to a game designer – which I’m not, so what do I know about their work? There you go with the first challenge – how do you build a bridge between these two different areas? Individual approach Moving on, there’s something else I discovered. Even if one can outline some basics, read some articles and watch some insights from professionals about psychology in game development, this information is not particularly useful, as it’s too general. So, the second challenge was to adapt every single piece of information, so that it makes sense in the specific context of this particular game. Of course, you can’t find that in a rule book – what your team is doing hasn’t been done before, not like this. This is exactly what it means to find an individual approach to a task. Connection Reflecting on what made things easier, it was the open-mindedness and creativity of my colleagues. I presume it was hard for them too – as I said, this cooperation was an uncharted territory. But what surprised me was how open and eager were they in our communication. It was pure pleasure, but most importantly – it gave me reassurance and courage, at times when I felt insecurity of how to approach certain tasks. I was given the space to make proposals, to participate in fields that border psychology, but aren’t exactly that, in order to expand the possibilities of my knowledge and its application in the whole process. As someone who has always worked with conflicts and people’s difficulties, the “creativity chain” (as I called it) was a brand-new experience. It is extremely gratifying to see how an idea emerges, changes and finds its shape over time; it is passed from one person to the other, and then the other gives something back, and from one element of the chain to the next something appears at the end, which consists of the creativity and skill of all team members involved. This meaning of the phrase “team effort” I didn’t discern until P8. At the end of that incredible experience, I was surprised to discover that my most valuable assets in the work with game designers aren’t different than those I use on a daily bases in my therapeutic sessions. Social skills. The ability to listen carefully and read between the lines is a great investment; people say way more than one might think. If you can recognize the need, the question in their statements, that’s half the way to offering something solid and concrete that they can make use of in building the story, the characters, the conflicts. Creativity. Some elements go well together, but you don’t know that until you dare to combine them. There’s invention and innovation in this process. It works with clients; it works with game design. Practicality. I work with all kinds of people – ones who understand and trust me, and others who don’t. I’ve always aimed at finding common ground with all of them through the use of different set of “tools” in order to establish good communication between us. The ultimate goal – to get the job done; who cares if you’re familiar with something, unless you can communicate it to others in a constructive and useful way? Curiosity. You can’t expand the borders of your abilities, if you aren’t curious. There were a lot of side aspects in my cooperation that I was eager to explore – it was never only about providing counseling, but also about learning enough to be able to combine elements - script, visuals, symbols, traits of the characters. I had to know a bit more about how game design worked, about what each specialist did. How does the story come to life? How do words become drawings? How do characters appear and why are they like this? How do they interact with other characters and in what way is this going to become a “playable reality”? And most of all, when all pieces of the puzzle come together, would that bring credibility to the character and story? All of this was fascinating to observe and participate in. (And I really miss it) Set of skills Game over P8 will not have the chance to be given what it deserved – a title, a name – colorful and meaningful. And of course, that brings a lot of disappointment and regret – “Could’ve it been better? Probably.” But what I’ve believed in my entire life, is that the journey itself is more important than the final destination. The impact this project had on me is something beyond words, a mark that will never be erased. And that definitely counts.

Закъде бързаме? Светът ли се забързва или ние забравяме да сложим пауза? Малко повече за тези процеси и как да намалим темпото. "Нарочно ли се бавиш?" ВАЖНО : Децата нямат представа за време, но имат представа за тревожността от закъсняването! Бързаме ние, бърза и детето. Само че децата нямат представа за време. Дори дете, което вече познава часовника, трудно може да се ориентира в това кога са минали 30 минути например. За тях „закъсняваме“ е абстрактно понятие, те не знаят какво точно значи това (особено по-малките). Но пък емоцията около бързането я разпознават безпогрешно – раздразнение, напрежение, гняв, тревога. Случва се разминаване между часовника, който всички следваме в ежедневието си, и техния вътрешен „часовник“, отмерващ времето по коренно различен начин. Бавенето и суетнята, в която изпадат децата в разгара на нашето бързане, не е нищо повече от невъзможност (психична и организационна) да се достигне този бесен ритъм на родителите. В този смисъл, не бива да ги принуждаваме да ни следват в бързането, защото най-вероятно няма да успеят, а просто ще натоварим и тях с нашето раздразнение и притеснение. Как се справяме? Добра предварителна организация. ВАЖНО : Планирайте отрано! Колкото се може по-отрано свършете нещата, които можете, за да избегнете изненади в последните минути. Дори да ви се струва, че има време, почти винаги възниква нещо извънредно, което не можем да избегнем – поне ще сме отметнали рутинните задачи. Приоритети ВАЖНО : Отсявайте кое наистина е важно! Ясно е, че 24 часа в денонощието не достигат за всичко, което трябва да се свърши. Като казвам „трябва“, нека спрем за момент и се замислим – кое действително е необходимо? Ако имате твърде много задачи, игнорирайте тези, които търпят отлагане. За всеки човек различни дейности за различно важни, но със сигурност има неща, които и да не се свършат нищо фатално няма да се случи. Тук е групата основно на домакинските задължения. Как беше приказката за щастливите деца и мръсните подове? Кой може да помогне? ВАЖНО : Делегирайте права! Да, така е - на вълка му е дебел вратът, защото сам си върши работата. Проблемът е, че клонирането все още не е измислено. Ако имате възможност да отстъпите част от задачите си на някой друг – не се колебайте. Тук е мястото да споменем, че помощта, която постепенно може да оказва порастващото ви дете, не е за подценяване. Без значение дали в началото ще свърши работата качествено – въпросът е принципен. Другият аспект на делегирането на права е включването на човек, който да остане за малко с детето, за да можете вие да свършите нещо за себе си. Дълга е темата, но дори да има неща, които трудно приемате във възпитателните подходи на бабите и дядовците – децата имат нужда от време с тях. А родителите имат нужда от време за себе си като партньори…без деца. Кога за последно се погрижихте за себе си? ВАЖНО : Намирайте време за почивка! Колкото и да е интензивно ежедневието ни, винаги може да се намери пролука, в която да се отдъхне. Ако тук си кажете „Да бе, да, ама не е вярно!“ съветвам ви да спрете за момент и отново да се върнете на предните точки. Задачите никога няма да се изчерпат, ако ние не успеем да ги подредим/пренебрегнем/отложим, за да вземем въздух. А и всяко нещо има цена – коя е цената, която сте готови да платите заради липсата на почивка? Кога за последно се погрижихте за себе си? - 2 ВАЖНО : Давайте пример! Не забравяйте – вие сте тези, които дават пример на децата си. Включително с това КАК (и дали изобщо) успявате да се погрижите за себе си насред хаоса, в който всички живеем. Факт е твърдението „Щастливи родители – щастливи деца!“. Успех в отстояването му! Още съвети Услуги

Търсите психолог, с когото да изследвате Вашите въпроси - добре дошли в mytalkspace с Елена Мечева. Специалист с богат опит в работа с възрастни и деца, на живо в София или онлайн. If you're looking for a psychologist to explore your questions with, welcome to mytalkspace with Elena Mecheva. Елена Мечева Психолог Всяко "Аз" е начало на история Запиши час Ако търсите съвет, готово решение или бърз начин да справяне с трудностите, психоанализата няма да оправдае очакванията Ви. Изследването на субективното страдание има своята цена. Тя не идва под формата на техника или стратегия, а на едно време и пространство, които е нужно да дадете на себе си. В този процес няма място за състезание или себедоказване, нито пък за сравнение с други. Пътуването е дълбоко лично и коства време, усилие, търпение. Дали Ви подхожда - това ще знаете, ако го започнете. Изчезва ли любопитството? Нова статия Коментар за БНТ: отново за насилието Новини Изкуство в пространството Моето пространство Какво трябва да знам преди срещата с психолог? Важни правила Една от предпоставките за успешното начало на работата с психолог е т.нар. "договор". Как се провеждат срещите, колко време продължават, можем ли да сме гъвкави? Повече Психологическо консултиране Индивидуална работа Срещата между психолога и клиента е особена среща. Тя е взаимодействие, процес, и преди всичко - съвместна работа... Повече Работа с деца и юноши ...всяко едно дете, без значение от възраст, пол, социален статут или ниво на когнитивно развитие, има потребност да бъде чуто... Повече Работа със семейства Нишките, които водят до разплитането на всеки случай, отпращат към родителите и към семейството... Повече Онлайн консултиране Онлайн консултирането би могло да е удачен вариант при невъзможност за консултация в кабинета. Повече Училищна психология Училището е специално място. Особено когато работиш там. А най-добрите учители всъщност, се оказват...децата. Повече Тест за училищна готовност Тестът за училищна готовност е инструмент, с който се оценява дали детето е усвоило базисни знания и умения преди първи клас. Повече Становище за преместване в друго училище Процедура за издаване на становище за преместване в ново училище. Повече Всяко "Аз" е начало на история От момента, в който реших, че ще уча психология, знаех каква е крайната ми цел - да имам свой кабинет и да бъда психотерапевт. През годините направих всички необходими малки стъпки в тази посока; и въпреки че не беше лесно, развитието ми следва устойчив и дългосрочен модел. Ето малко повече информация за мен, моя професионален път, както и за пространството, в което работя. За мен Моето пространство Партньори

Мястото на авторитета в живота на детето. Защо е важно да имаме авторитет и как да го постигнем като родители? Детето има огромна потребност от авторитет ВАЖНО: Не залитайте в позиция да бъдете приятели на детето си! Противно на очакваното, все по-силна е потребността на децата от силно, авторитетно присъствие в живота им; Колкото по-яростно се съпротивлява детето на авторитетите (родители, учители и др.), толкова по-голяма е необходимостта му от такива; Авторитетът (също като приятелят) е носител на доверие, но добавя към това и нещо също толкова важно - поставя граници; Детето може само да избере приятелите си, но не може да има друг родител - това е ролята, от която има нужда! Авторитетът не се приема наготово! ВАЖНО: Проявявайте постоянство! Авторитетът няма да се възприеме по default, просто заради неговата социална роля (на родител, учител, директор, полицай...), а ще трябва да се докаже като такъв; При това ще трябва да го направи нееднократно, отново и отново във всяка ситуация, в която детето се позовава на него. Позиция на авторитет се гради трудно, но се руши лесно - това е ежедневна битка. Авторитетът отговаря на провокациите... ВАЖНО: Засвидетелствайте уважение! ...с уважение към личността на детето; ...с търпение да го изслуша; ...и ако прецени, да НЕ се съобрази с мнението на детето; ...с обяснение защо постъпва по даден начин. Авторитетът дава добър пример! ВАЖНО: Говорете чрез поведението си! Авторитетът не само обяснява поведението и решенията си, но и ги подкрепя с дела; Не е коректно да изисквате от детето си неща, които самите вие не правите, особено ако аргументът е "Добре е за теб!" (спортуване, четене на книги, по-малко време на телефон/телевизор, компютър). Авторитетът поставя граници! ВАЖНО: Не се страхувайте да поемете отговорност за решенията си! Правилата са необходими във всяка област на човешкия живот - от изграждането на силна индивидуалност до вписването по добър начин в обществото; Липсата на правила и граници повишава тревожността у децата и може сериозно да затрудни тяхната адаптация и отношения; Децата не могат да носят отговорност за решенията които взимат до определена възраст, тази отговорност е на родителите; Свободният дух и чувството за отговорност се изграждат през поставянето на правила, а не през нарушаването им.

Адрес: София, ж.к. Манастирски ливади-изток, бул.България 105А, сграда 1, вход А, ет.4, офис 12 Записване на час Телефон: 0899 88 61 30 Адрес: София, бул. България 105А, сграда 1, вход А, ет.4, офис 12 Е-мейл: elena.mecheva@mytalkspace.bg Facebook LinkedIn Задай своя въпрос Име:* Фамилия: Email:* Съобщение: Изпрати

Как родителите да говорят с децата си за пари. Кои са ключовите моменти за формиране на финансова грамотност - психологически поглед. Вие залагате нагласата ВАЖНО : Парите не са най-важното! За децата парите са абстрактно понятие. Затова каквото заложите у тях с годините като начин на възприемането им, това ще е тяхната нагласа . Не отдавайте на парите повече значение, отколкото имат. Един балансиран подход „Да, важни са, но не и най-важното!“ може ви спести доста главоболия. За какво си струва да дадете пари? ВАЖНО : Да откажеш покупка не е повод за срам и/ли вина! Не се страхувайте да кажете „Нямаме пари за това!“. В представата ни по тези географски ширини това твърдение буди срам и/ли чувство за вина пред децата. А всъщност подобен подход ги учи да ценят онова, което имат. Учи ги да избират внимателно сред морето от възможности (защото не всичко е достъпно), да чакат, да заслужат исканото и да го ценят когато са го получили след целия този процес . Заложете не на покупки, а на общуване ВАЖНО : Търсете истинските потребности на детето! Свръхконсуматорската нагласа е всъщност усещане за празнота . За да се запълни тя се трупат материални блага. Задоволяването на емоционалните потребности на детето, изслушването и уважаването са далеч по-важни. Затова ако то се фиксира изключително върху темата, ако настоява да му се купуват задължително скъпи неща (били те по джоба или не, няма значение), можем да се запитаме кое е всъщност онова, от което детето има нужда и то купува ли се с пари? Наистина ли "всички имат това?" ВАЖНО : Вие взимате решения за Вашето семейство! „Другите имат такова!“ Ако нищо друго не е помогнало в борбата на детето към желаната придобивка, този аргумент обезоръжава почти всички родители. Тук има обаче 3 важни акцента. Първо , какво значи всички? Ами нали „всички“ сме сбор от някакви семейства. Ако едно, две, три кажат „Стоп!“ на това надпреварване, то дали аргументът щеше да е валиден? Така че, не са всички. Наистина ли "всички имат това? - 2" ВАЖНО : Говорете за истински ценните качества! Второ – защо е важно да е тази скъпа стока? За да те харесват другите? А това ли е с което искаш да те харесат, ами личността ти, ами качествата ти? Ако такива деца те избират заради маратонките или телефона…дали е важно да избереш в приятелския си кръг точно тях? Наистина ли "всички имат това? - 3" ВАЖНО : Мислете за дългосрочния ефект! Трето – отстояването на вашия родителски избор е изключително благотворно в дългосрочен план. Да, в момента за детето може да е много трудно да разбере защо му отказвате. Може да плаче, да се тръшка, да се сърди. Процесът е същият като при двегодишното, което лежи в средата на магазина, защото иска шоколад например. Значи ли това да угодим на всяка цена? Не, нали? Ако дадено желание считате за неразумно, прекалено и ненужно…въоръжете се с търпение, за да удържите на натиска и след време ще берете плодовете. Отстъпите ли – ще е до следващия път. Още съвети Услуги

Търсите психолог, с когото да изследвате Вашите въпроси - добре дошли в mytalkspace с Елена Мечева. Специалист с богат опит в работа с възрастни и деца, на живо в София или онлайн. If you're looking for a psychologist to explore your questions with, welcome to mytalkspace with Elena Mecheva. За мен Завърших бакалавърска, а след това и магистърска степен към СУ "Св. Климент Охридски". След завършването ми на личен опит и асистентско ниво по психодрама, разбрах че интересите ми в областта се разгръщат по посока на т.нар. дълбинни методи. Така стигнах до психоанализата - като методът, който най-задълбочено и изчерпателно изследва психиката. Професионалните си знания и умения надграждам чрез постоянно участие във формати, предназначени за практикуващи специалисти - семинари, клинични ателиета, групи за интервизия, супервизия. Практиката ми е ориентирана от лаканианската психоанализа, в тясно сътрудничество със специалисти от Българско общество за лаканианска психоанализа (част от New Lacanian School - Новата лаканианска школа и World Association of Psychoanalysis - Световна Асоциация по психоанализа). Подходът Психологическата работа е толкова индивидуална, колкото специалисти я практикуват. С времето съм се убедила, че всеки психолог, в зависимост от своето виждане за работата и от човека, който стои срещу него, открива и прецизира непрекъснато метода си. Всичко има значение, и в зависимост от контекста се променят и целите на психологическата работа – дали ще са краткосрочни или дългосрочни, дали основна ще е подкрепата в кризисна ситуация или конфронтацията с цел личностно израстване. Това са въпроси, които клиентът ще има възможност да постави, да изследва и отработи. Именно да отработи; чрез активност и включване в процеса. Психоанализа Парадигмата, която зададе нова посока на професионалното ми развитие е психоанализата. Понастоящем това е методът, в чиито теоретични рамки мисля. По отношение на практиката, усъвършенствам уменията си за консултиране и терапия именно през психоаналитичната призма (без да практикувам същинска психоанализа). Много са критиките към този метод - някои от тях основателни. Самата аз, в началото на обучението си, силно го критикувах. С течение на времето се оказа, че голяма част от предубежденията ми за психоанализата се дължат на непознаването ѝ. Методът дава обширни теоретични познания за развитието на психиката, защитните механизми, формирането на симптоми, психичната болест и страдание и т.н. Ценното е, че тези знания могат да се интегрират в работата на всеки психолог, който има любопитство към дълбинното изучаване на човешкото поведение; разбира се, задължително под ръководството на по-опитен колега, който осъществява т.нар. супервизия - гарант за качествената работа на всеки специалист в нашата професия. Психодрама Креативността и уменията си за импровизация съм имала възможността да усъвършенствам в рамките на психодраматичната си подготовка. Действен метод, предизвикващ както водещият, така и консултираният да бъдат спонтанни; да създадат заедно една специфична „реалност“ - отражение на онова, което човек носи в себе си. При това тази "реалност" не само се изгражда, но и може да бъде онагледена, преструктурирана, изживяна по нов начин. Психодрамата е метод, който е много подходящ за изследване на нови и непознати за личността роли, или пък на добре познати стари роли, но неефективни. Възможностите за изразяване на емоции, нагласи, страхове дават на клиента интересна посока, в която да мисли случващото се в живота му, да експериментира, или пък да намери работещите за него модели. Квалификация Бакалавър по "Психология" към Софийски Университет "Св. Климент Охридски" Магистър "Клинична и консултативна психология" към Софийски Университет "Св. Климент Охридски" Специализация Психодрама-асистент към Институт по психодрама, индивидуална и групова психотерапия "Бернхард Ахтерберг" Кандидат-член към Българско общество за лаканианска психоанализа Формиращ се психоаналитик под супервизия Практика С 12 години опит като училищен психолог в държавно училище Консултант към ЧСУ "Артис" в продължение на 4 години Консултант към полското студио за гейм дизайн 11 bit Studios - 2 години В самостоятелна частна практика от 2017 година Ориентация Работата ми е ориентирана от лаканианската психоанализа Основен инструмент в работата ми са езикът, думите и техните съзнателни и несъзнавани значения Откриването и подкрепянето на субективността и индивидуалността са най-значимите цели в аналитичния процес Качества Любознателност Отговорност С желание за самоусъвършенстване Интереси Лаканианска психоанализа - вчера, днес и утре Приложение на психоанализата в разнообразни сфери на живота Движение Пътуването е винаги по-важно от целта, както в личен, така и в професионален план В търсене на личните си силни страни и слабости като анализант към БОЛП Редовен участник в теоретични картели, семинари, клинични ателиета Хоби Четенето и писането Музиката и танците Планината, кафето Колелото Моето пространсво

Мястото, на което работя. Или по-точно, мястото, в което се срещам с онова, което е важно за всеки един, избрал да бъде тук. Моето пространство "Топло, земно, уютно" - това беше заданието. Да знаеш какво искаш невинаги значи, че можеш да си го представиш конкретно, но в момента, в който видях предложението за интериор, знаех че това е моето пространство. За какво служи пространството? В аналитичния дискурс казваме, че "даваме пространство" всеки да разположи онова, което го вълнува. Погледнато по този начин, макар мястото на срещата да е едно и също, то се насища с различна окраска при всяка среща. Това прави взаимодействието различно и индивидуално с всеки човек, в зависимост от желанието и потребността. Пространството като платно Повече от година мина преди всяко платно да дойде на мястото си. За целта се обърнах към хора, които творят - по различен и индивидуален начин, и споделих своята визия с тях. В резултат се появиха три минималистични акварела и една имплозия на цветове и усещания. Повече за творците и начина, по който те оставиха своя отпечатък в моето пространство: Little pieces of art Art Nienor

Трудна работа с тези „пубертети“. Или „тийнейджъри“. Или както аз предпочитам да ги наричам - „юноши“. Нищо ново не ви казвам, особено на родителите, имащи пряк досег със споменатата възрастова група. Ще се опитам в този материал да обясня част от причините за трудностите, които срещаме при юношите, като с това изведа някои добри практики в отношението към тях. < Към "Статии" Трудности в трудна възраст Трудна работа с тези „пубертети“. Или „тийнейджъри“. Или както аз предпочитам да ги наричам - „юноши“. Нищо ново не ви казвам, особено на родителите, имащи пряк досег със споменатата възрастова група. Ще се опитам в този материал да обясня част от причините за трудностите, които срещаме при юношите, като с това изведа някои добри практики в отношението към тях. Спокойно можем да сложим знак за равенство между думите „преходен“ и „кризисен“. Преходът е между детството и зрялата възраст, а кризата е на всички нива – телесно, емоционално, социално. За съжаление много родители са склонни да омаловажават преживяванията на своите подрастващи с аргументи от типа на „Ние да не би да сме имали пубертет, това са модерни глупости!“. Истината е, че сега просто сме склонни да обръщаме внимание на феномени от психичното, които са били изключително неглижирани доскоро. Което не прави тези явления „глупости“ или измислици. (Типичен пример е депресията, която все още се възприема като „глезене“ и „слаба воля“, но реално е един от най-сериозните здравни, и не само, проблеми в световен мащаб.) Ако това е Ваше убеждение, нямам намерение да Ви разубеждавам, но по-скоро ще Ви посъветвам да не губите времето си да четете нататък. Изходната теза на целия текст е тази: в периода на юношество се случват едни от най-драматичните промени, и на начина, по който младият човек се опитва да се справи с тях следва да се обърне внимание . Понякога - да се окаже сериозна подкрепа. Ще започна с едно важно уточнение, което може да Ви се стори особено. Ще върна малко лентата назад – преди пубертета. Защо? Защото колкото и новости и странности да се появяват в този период, нищо не започва с него. Всъщност далеч преди юношеството детето вече има опит с други кризисни периоди. Както и има натрупан зад гърба си немалък житейски опит. Родителите на тийнейджъри често се учудват когато разпитвам за детството, но голяма част от проблемите (и техните решения) се съдържат именно там – в по-ранни взаимоотношения и трудности. Докато се стигне до пубертета, младият човек вече е утвърдил най-основните си вярвания, начините, по които се справя с конфликти, изградил е основата на ценностната си система. Много, много по-рано от 10-11-12 му година са се случили събития, които са оставили отпечатък върху него. И след като направих това важно уточнение, ето и най-сериозните предизвикателства пред родителите на тийнейджъри: ü Юношеството е период, в който върху много нестабилната актуална ситуация на криза, изкристализират проблематични въпроси от миналото . Завръщат се с пълна сила нерешените конфликти и отложените трудни разговори . Особено трудно е когато детето е било възприемано като „неразбиращо“ (защото децата не разбират и няма нужда да ги травмираме допълнително); ако е държано встрани от сериозните житейски несполуки в семейството. Ако до този период детето не е чуло думи за най-важните, най-човешките теми – интимните отношения между хората, живота и смъртта, провалите, загубите, собствените си слабости и ограничения – то ще преживее периода на юношество далеч по-проблематично от други свои връстници, които вече са отработили поне малко всички тези „зони на конфликт“. ü Втори сериозен проблем е липсата на каквато и да е подготовка на детето за настъпващия нов етап от живота му. Далеч преди да започнат промените в тялото, нужно е да се разговаря за предстоящите промени . Можем да проведем разговора както ни идва отвътре, но трябва да има думи – за тялото, за психичното, за емоциите, които ще връхлетят. Всички сме наясно колко сложен е животът; самите ние като възрастни често сме в чудене как да постъпим. А за детето/юношата е още по-сложно. Минималното, което можем да направим, е да му кажем откровено, че преходът между детето и възрастният е труден преход. ü И като говорим за подготовката, стигаме до трети важен момент. Вие можете да говорите с детето и да го подготвите, но не можете да извървите пътя вместо него . Често то няма да позволи дори да го придружавате по този път. Една от най-трудните за възприемане от родители истини е тази – че детето им вече не е точно дете и никога няма да бъде. Че за разлика от онова малко човече, което винаги е разчитало на тях, юношата ще ги неглижира, ще се изолира, ще омаловажава думите и делата им. Ще се бунтува. От опит ще кажа, че често конфликтите възникват именно поради невъзможността на родителя да приеме събитията (и дори се бунтува с всички сили срещу тях), а не защото юношата е „труден, та дори невъзможен“ . ü Най-честата дума, с която родители обясняват своето състояние около трудната възраст, е „отчаяние“. Обикновено защото се разиграва следния парадокс – „искам, но още не мога сам“. Срещат се две противоречащи си тенденции. Може би някои от вас ще разпознаят същата ситуация като при двегодишното, което много желае да пресича само улицата, но не умее да се пази от колите. Голям проблем е намирането на баланса – хем да се даде съвет на юношата, хем да не се приеме съветът за натрапване. Един ден хлапето моли да помогнете („Никога не ме защитаваш, никога не си на моя страна!“), на другия ден в същата ситуация ви пъди („Не ме оставяш да порасна, не ме чуваш!“). Тук е ходене по тънък лед - да се прецени в конкретната ситуация дали може да се остави младия човек да опита да се справи сам, или да се направи опит за деликатна намеса. Чудите се кое от двете – ами питайте! „Имаш ли нужда от мен? Искаш ли съвет?“ – но тук трябва да бъдете готови да чуете „Не!“ и да го зачетете . И друго – „Тук съм, ако имаш нужда от мен“, плюс търпение – понякога върши чудеса. Как децата и юношите поставят своите въпроси? Чрез своето поведение. Не защото правят напук на родителите си, не защото им е приятно, а защото не знаят друг начин, а усещат сериозни затруднения. За да илюстрирам с пример: една от най-честите теми в тази възраст си остава тази за училището, оценките, за успехите, за добрата работа, за изпитите след 7 клас, които се превръщат в тема номер 1 в семейството за година, че и повече. Мислех, че в миналото са останали репликите на моите собствени родители „Имаш едно задължение, и то е да учиш!“, но в кабинета си чувам същите думи непрекъснато. В такива моменти се чудя…ами къде остават теми като: - Какво се случва с тялото ми, защото вече не го усещам като мое, а като чуждо? - Защо все по-често не се харесвам? - Как да накарам другите да ме харесат? Какво е нужно да правя, за да се случи това? - Защо преди вярвах безрезервно на родителите си, а сега ги виждам толкова различни? - Защо ме дразнят толкова много? - Какво да правя с тези нови усещания, които се появяват? - Защо преди всичко беше толкова просто и лесно, а сега изглежда все по-сложно? - Защо се повишават очакванията спрямо мен и как да се справя с тях? - Какво да правя с това момче/момиче, което толкова много харесвам? - И т.н., и т.н. Списъкът е безкраен. Та, кой говори с тях за това? Струва ми се, че първото което трябва да направим преди да избухнем срещу юношата или да изпаднем в отчаяние, е признанието пред самите себе си, че и ние сме били там. В екзистенциалните въпроси и гнева към възрастните, объркването и несигурността. Почнем ли оттам – нататък би станало малко по-леко. За финал, някои конкретни насоки: 1. Не подценявайте случващото се! „Ще мине от само себе си, период е!“ може да доведе до много неприятни последици. По-добре да потърсите насоки ако се чувствате затруднени – няма да навреди; отколкото да рискувате да пропуснете важна индикация, че има сериозен проблем. Допълнителна сложност внася това, че в тази възраст децата са изключително непредвидими, поведението често е свързано с попадане в риск, а уменията за преценяване на ситуации – силно ограничено . Действително юношата мисли, че нищо не може да му се случи, и е важно отстрани да има сензитивност към някои сигнали. Всичко, което ви изглежда ново, нехарактерно, особено – обърнете му внимание. 2. Липсата на конфликти с юношата не е гаранция, че всичко върви добре . Понякога е точно обратното. Прекомерното съгласяване с родителя и липсата на противопоставяне също могат да са в основата си сигнал за затруднения. Ако се чудите как да разграничите едното от другото, потърсете обратна връзка от учител, например, външен човек, на чието мнение имате доверие. Спокойно у дома, но като цяло мълчаливо, оттеглено дете, в изолация от връстниците си – може да дава сигнал за депресивно или тревожно състояние, на което трябва да се обърне внимание . В годините си в училище винаги съветвах колегите си учители да са особено чувствителни към децата, които никога не създават проблеми, не шумят и „все едно ги няма“. Често те имат доста по-сериозни затруднения от шумните си, буйни връстници. 3. Научете се да „чукате на вратата“ . В пряк и преносен смисъл. Говорим за границите, които са толкова чувствителна тема за юношите. Порастващото дете има нужда от лично пространство, място, на което да не бъде безпокоено, и което вие да уважавате . В думите подобно зачитане чуваме в репликата по-горе „Тук съм, ако и когато имаш нужда от мен“ (но детето преценява кога е това време, не родителят!); във въпросите („Искаш ли да…?“, „Какво ще кажеш да…?“), в преговорите, допитването. Ако има семейна тема, по която да се взима решение, обсъдете я с тийнейджъра. Не казвам да се съобразите с мнението му; но да обсъдите, да го питате какво мисли. В практиката си съм имала случаи, в които решение пряко касаещо юношата (да бъде преместен в друго училище, например) не просто не се поставя като въпрос („Искаш ли да се преместиш?“), но се казва СЛЕД като вече то е записано в новото училище. Подобни действия дълбоко уязвяват; сякаш няма личност, която ще преживее промяна, а просто предмет, с който можем да разполагаме както искаме. 4. Бъдете гъвкави в ролята си на родител – нито прекалено изискващи, още по-малко „приятели“. Много достойна, авторитетна позиция, която ще изненада вашия тийнейджър (в позитивния смисъл) е тази: „Понякога наистина не знам какво да правя, хайде да мислим заедно! “. Далеч по-възможно е да постигнете успех с подобна реплика, отколкото с категорични твърдения, които не търпят възражения – „Аз съм родител и знам по-добре от теб!“. Обратното - опитите на родителя да влязат в позиция на приятел също рано или късно ще претърпи провал. Дори се създава по-голям риск, защото приятелят не може да е авторитет, а юношите (дори да отричат) имат особено силна нужда да виждат авторитетните, добрите примери, премерените в поведението си възрастни . Защо – защото от авторитетите идват правилата. Липсата на ясни и консенсусни правила е източник на изключително неприятни ситуации в тази (и не само) възраст. А ако родителят-авторитет не наложи правила, кой? Със сигурност няма да е приятелчето на тийнейджъра! 5. В продължение на предното – бъдете откровени. В тази възраст се случва т.нар. „детрониране“ на родителите. От божества, чиято дума е закон за детето, те се превръщат в…хора, с всичките си слабости. Юношите виждат пукнатините в перфектния дотогава образ на своите родители и обикновено удрят точно там в моментите на конфликт. Така че, вашите слабости вече са им ясни – а отричайки ги, вие все едно лъжете . Тук работещо е да обсъждате простичката житейска истина, че сме хора и не сме безгрешни; което не пречи да даваме най-доброто, на което сме способни. Не е сигурно, че бунтуващият се младеж или девойка ще ви чуе в настоящия момент, но в дългосрочен план подобни „инвестиции“ дават резултат. Предишна статия Следваща статия

Преди години имах възможността да посетя кратък семинар на тема „Арт-терапия и приказки“. За пръв път се замислих за онова специално в психичното, което психологът може да узнае за детето през приказката, любимия герой, сюжета, дори злодея. И не само да узнае, но и да интерпретира, да проиграе в работата си заедно с детето с терапевтична цел. < Към "Статии" Приказките и "малките герои" Преди години имах възможността да посетя кратък семинар на тема „Арт-терапия и приказки“. За пръв път се замислих за онова специално в психичното, което психологът може да узнае за детето през приказката, любимия герой, сюжета, дори злодея. И не само да узнае, но и да интерпретира, да проиграе в работата си заедно с детето с терапевтична цел. Светът на приказното, през погледа на порастващото момиче с червена шапчица, за пръв път сблъскала се с реалността (вълка), на пасивната девойка, която чака да бъде „спасена“, само защото е красива и добра (Пепеляшка), на глуповатия най-малък син, който обаче надхитря всички, е свят в който децата разпознават всичко от света на възрастните – от най-прекрасното до най-зловещото. От няколко години насам все по-често се среща един нов феномен, а именно да се видоизменят най-популярните детски приказки, да се пренаписват така, че да не бъдат травмиращи за децата. Попадала съм на издания, в които вълкът не изяжда бабата и Червената шапчица, а те успяват да се скрият в килера, където дочакват ловеца; в които Хензел и Гретел не са изоставяни от родителите си в гората. Най-популярният пример е „Малката русалка“, където в най-драстична степен е пренебрегнато характерното светоусещане на Андерсен, всичко което той въплъщава в историите си; русалката оживява, детето е предпазено от темата за смъртта. Като стана дума за смъртта, особено е отношението към тази тема - естествена част от живота, а колко неестествено е понякога възприятието ни за нея. Най- чувствителни са възрастните що се отнася до начина, по който детето се сблъсква със загубата и последствията върху детската психика. В училище тази тема също присъства; въпреки че средата е строга и структурирана, часовете вървят един след друг, често децата търсят подкрепа за случващото се около тях. Една от най-трудните задачи за детето, преживяло загуба, е как да съчетае две несъчетаеми на пръв поглед неща – от една страна ми се случва най-трудното- човек, когото обичам вече го няма, а от друга животът тече както досега. Усещането за драстична разлика между вътрешното преживяване и външния свят, е болезнено. Традиционно у нас в семействата за смъртта се говори много малко, дори никак, или изопачено, а когато тя настъпи, често пъти родителите правят опит да „предпазят“ детето. Вариантите за това са най-различни. Някои не позволяват детето да плаче, опитват се да позитивират ситуацията, за присъствие на погребението дори не може да става дума. Други се затварят в себе си и не говорят за случилото се, сякаш нищо не се е променило. Траурът има различни лица, и никое от тях не може да бъде осъдено, родителите също имат право на своите реакции. Но понякога се забравя, че детето страда не по-малко, че то, бидейки чувствително към чуждата болка, мълчи за своята собствена, че неговите схващания за смъртта може да са детски, но не са детински . Как да преживееш една загуба, която не е призната от възрастните? Как да интегрираш една травма, която в реалността всички се правят, че не съществува, или пък говорят за нея сякаш е неестествена, чужда? Да се върнем на приказките и онова, на което ни учат. Приказното слово от най-древни времена, от различни култури, носи в себе си теми, познати до днес, съхранява човешкия опит и мъдрост. През историите децата се учат, подреждат сложните човешки отношения, виждат различното у другия, разпознават емоции, характери, проблеми. Чрез идентификацията с героите те попадат в ситуации, които в реалността ще са драматични за тях, но в приказката ще могат да отработят. Те ще видят как героят се справя с трудностите, оцелява и получава признание. Ще научат повече за доброто и злото и за връзката между двете. В контекста на темата за травмата – те ще видят колко естествено се вписва тя в приказния свят, и как винаги е път към личното израстване на героя. Всичко това няма как да се случи, ако липсва Големия лош вълк или Малката русалка оживее и се омъжи за принца. Значимостта на приказното в отработването на важните общочовешки теми е голяма, и независимо от опитите „травмиращите събития“ да бъдат смекчени, вярвам че това никога няма да се случи. Няма история без злодей, конфликт или перипетия. Или поне не реална такава. А колкото повече възрастните се стремят да преведат в думи онова от реалността, което може да травмира детето, толкова по-подготвено ще е то да посрещне случващото се. „Надявам се да обясня ролята на „истинното говорене“, говоренето на истината такава, каквато големите хора я предават на децата, които не само несъзнавано я желаят, но имат нужда от истина и имат право на нея…истината която често боли, но която…позволява на субекта да се структурира и да се очовечи“. Франсоаз Долто („Всичко е език“) Предишна статия Следваща статия

Много се пише и коментира в наши дни т.нар.бебешки пубертет. В предишен текст стана дума за него, но днес темата е изцяло посветена на това какво значи всъщност това понятие, кога и как се случва (и дали изобщо?). < Към "Статии" Вълшебната думичка "Не" Много се пише и коментира в наши дни т.нар.бебешки пубертет. В предишен текст стана дума за него, но днес темата е изцяло посветена на това какво значи всъщност това понятие, кога и как се случва (и дали изобщо?). Първият момент, в който детето ще назове себе си „Аз“ е едновременно начало и край. Той обозначава края на едно постепенно изграждане на субекта - повечето изследователи го ситуират между 6-я и 18-я месец на детето. В същото време е начало - на осъзнаването на себе си като личност (хронологично около 2,5-3 години), с всички количествени и качествени натрупвания, които ще се реализират занапред. Не е случайно, че успоредно на този ключов период в живота на детето започват да се появяват и всички „симптоми“ на „бебешкия пубертет“. Съществува пряка връзка между формирането на Аз и думата „не“. Много майки ще потвърдят, че детето им първо е казало „не“, преди да започне да казва „да“. Или пък, че казва „не“ на абсолютно всичко, дори на нещата, които иска. Няма да е никак пресилено да кажем, че възможността на детето да казва „не“ е жизненоважна за него – може би не във физическо отношение, но във връзка с жизнеността на неговото психично . Докато расте, детето постепенно разбира, че е отделна личност – има собствено тяло, което може да контролира, има потребности, свои емоции и желания. За да „скъса“ връзката с другия (най-често майката), и да започне да се проявява като различно от нея, то ще каже точно това – Не! Ако си представим, че детето говори на чужд език, и се опитаме да преведем тази дума, в неговото „не“ можем да открием ето това: · Аз съм друг човек, отделен от теб, и ще правя нещата различно. · Не се съгласявам с теб, за да ти покажа различието си. · Искам различни неща от тези, които ти искаш (за мен). · Искам да постигам нещата по различен начин, дори ти да ми казваш, че моят начин е грешен (и да си прав)[i]. Франсоаз Долто е изразила прекрасно процеса със следното изречение: „Детето казва „не“, за да направи „да“. Неговият отказ е насочен директно към родителя и желанието на родителя; отказът е демонстрация, неподчинение, провокация. Или поне така бива възприет от повечето родители. В същината си обаче отказът от желанието на родителя е път към осъзнаването на собственото желание“. Но темата днес е за децата, които не казват „не“ – те обикновено не се тръшкат, не противоречат на родителите си, не изпадат в истерия по най-дребни поводи и като цяло будят благородна завист у майките, чиито хлапета събират погледите на всички наоколо с поредното бурноизразено недоволство. Тогава къде би могъл да се крие евентуален проблем? Както посочихме по-горе, отказът от желанието на родителите е начин да се достигне до собственото желание; също така е път в израстването на детето като отделна, независима личност. Ако приемем тези две твърдения за истинни, можете да си представите какъв е залогът на играта на нерви между детето и родителите му – свободата да бъдеш себе си, да бъдеш различен. Представяте ли си всъщност? Какво означава за едно дете, което съвсем доскоро е смятало, че е физически съединено с майка си, да рискува да загуби нейното одобрение (дори любов, ако визираме изказвания от рода на „няма да те обичам повече, ако правиш/не правиш това!“)? Можете ли да си представите от каква значимост за детето е това себеотстояване, за да е готово то да понесе негативната родителска реакция? Между впрочем, не всички деца успяват. За някои дилемата винаги се разрешава в полза на родителското изискване и потребности. А доста от тях продължават да следват тази линия на поведение и в зряла възраст. [ii]Възможните затруднения вследствие на невъзможността на детето да каже „не“, са колкото предвидими, толкова и непредвидими. Но можем да изброим няколко от най-често срещаните и разпознаваеми: · Плахост и неувереност в ситуации във и извън дома; · Непрекъсната необходимост от родителска подкрепа дори по дребни поводи (обикновено след тръгване в детска градина или училище тази отговорност се прехвърля на учителя); · Невъзможност да се вземе самостоятелно решение, дори при изрично настояване от родителя; · Неумение на детето да се защити в социални ситуации; · Съобразяване с чуждото мнение поради липса на собствено, или страх да се изрази собственото мнение. · Безпрекословно подчинение на възрастен, възприет като авторитет. Всичко това неминуемо води до натрупване на негативни емоции, които обаче не могат да бъдат канализирани в адекватна посока, към тези хора и/ли събития, причинили ги . И тъй като знаем, че в природата нищо не се губи, следва да се запитаме какво се случва с емоциите, изтласкани от психичното? Вариантите и тук са много, но едно е сигурно – ситуацията носи неприятни преживявания и на детето, и на семейството му; често пъти проблемът се случва далеч след като периодът на „бебешкия пубертет“ е отминал, а предизвикателствата му са останали нерешени. В унисон с концепцията на Ерик Ериксон за стадиите на психосоциалното развитие, се оказва вярно твърдението, че ако кризата в определена възраст не бъде преодоляна по градивен начин, тя се задълбочава; в този смисъл появата на следваща криза добавя към себе си непреработените дилеми на предходната . За финал нека отново се позова на Франсоаз Долто: „На тази възраст емоциите, които изпитва детето, се изразяват в двигателно напрежение. То иска играчка, но в даден момент (ако не я получи веднага) е прекалено напрегнато, за да може да я приеме. Нужно му е първо да освободи свръхнапрежението, и то по подобен бурен начин чрез отхвърляне, за да може после да приеме силно желания обект. Трябва да оставим на детето свободата да отказва, за да получи свободата да приема “. (Откъс от „Основни етапи на детството“) [i] Възрастта е много трудна, поради сблъсъка на двете – от една страна всичко гореизброено, от друга – невъзможността на детето наистина да се справи само. В ръцете на възрастните е да преценят как да балансират двете крайности, създавайки едновременно самостоятелност и съобразяване с правилата (№3). [ii] Нека кажем все пак, че обобщенията направени тук, все пак имат и своите ограничения и изключения. Предишна статия Следваща статия

Да можеш да разпознаеш емоциите си, да ги назовеш е първа крачка към това да ги овладееш (или пък обратното) когато е необходимо. Да разпознаеш чуждата емоция – това е пък първа стъпка към разбирането на другия, търсенето на сътрудничество, справянето с проблем или конфликт. < Към "Статии" Детските емоции Да можеш да разпознаеш емоциите си, да ги назовеш е първа крачка към това да ги овладееш (или пък обратното) когато е необходимо. Да разпознаеш чуждата емоция – това е пък първа стъпка към разбирането на другия, търсенето на сътрудничество, справянето с проблем или конфликт. Все повече изследвания доказват, че емоционалната интелигентност не просто е част от интелигентността по принцип, а е дори по-важната част – фактор с огромно влияние върху живота на човек. Защо се получава така тогава, че за децата е все по-трудно да се справят с емоциите си? Съвсем доскоро емоциите при децата са били нещо, което изобщо не се взима под внимание от страна на възрастните; а дръзналите да посмеят да реагират емоционално, особено пред авторитет, са били обикновено санкционирани. Днес е различно – тонове литература засипват родителите с призив да се научат отрано да разпознават и приемат емоциите на детето, да го насърчават да изразява онова, което чувства. Днешната статия е посветена на един особен феномен, който се забелязва все повече и в училище – интелигентните деца, които общуват с възрастни без никакъв проблем, никога не са удряни или наказвани, чувстват се свободни да търсят и изразяват себе си, но не съумяват да показват самоконтрол, търпение или разбиране на чужда гледна точка. Емоциите са в пряка връзка с ранното възпитание, което детето получава. Ще кажете, разбира се, това не е ново. Нека поставим акцент върху това какво точно означава възпитание. Ето определението в тълковния речник – „Системно въздействие върху някого (обикн. дете) с цел да се формира характерът му; навици за добро поведение.“ Звучи ясно и разбираемо, на практика никак не е така, и това знае всеки родител. В предишната статия стана дума за това колко важни са правилата при детето. Ето, сега е моментът да маркираме още едно тяхно ключово значение, а именно колко важни са в изграждането на стабилен вътрешен емоционален свят. Задаването на граници е задаване на граници и по отношение на изразяването на емоции. Както вече обясних в предишната статия, няма ли авторитет, който отрано да постави правилата пред детето, то е изцяло в контрола на собствените си импулси; тоест емоции. И не се ли научи постепенно то самото да контролира себе си, ескалацията е неизбежна. „Бебешкият пубертет“, както често се нарича онази възраст около 2-та годинка, е израз на зараждането на Аз-а у детето. Тогава то започва да говори за себе си в първо лице, да се налага, да се опитва да манипулира околните, а любимата дума е „не“. Процесът е изключително труден, но и изключително важен. Затова и къде на шега, къде не, може да се каже че по-добре детето да е от „тръшкащите се“. Няма ли индикации за опозиционно поведение, съгласява ли се винаги детето с родителя, това е по-притеснителното поведение. Но за това друг път. Та, всички сме били свидетели на тръшкащо се малко дете - емоцията е толкова завладяваща, че обикновено абсолютно нищо не помага за успокояване. Всеки родител се опитва да намери малките свои трикове, за да се справи с подобни изблици. Но често пъти покрай изчерпването, което води след себе си едно опозиционно малко човече, забравяме голямата картина – периодът ще остане период, а не постоянен модел на поведение, само ако освен да търпим емоционалните изблици и да признаваме гнева на детето при отказ, отстояваме онези правила, които са важни за нас като родители . Тоест, останем ли на ниво само да наблюдаваме поведението на детето като преходно, без да му придадем стойност на нещо повече, без да намерим думите, с които да подкрепим това лутане, намираме ли оправдание за емоционалните му реакции винаги, поддадем ли се на провокации, защото „то има право на емоциите си“ – битката е загубена. Тогава много родители започват да се чудят защо уж периодът приключвал, а порасналото им дете е все така неконтролируемо и невъздържано. Нека се върнем на определението и го прочетем пак. „Системно въздействие“, „навици“, „добро поведение“ – съществени компоненти в процеса на възпитание, които обаче не се изграждат от само себе си, а чрез въвеждането на правилата. В контекста на емоциите означава да съумеем едновременно да дадем пространство на детето да ги опознае, но и да му дадем начин да ги контролира. Да преминем една крачка отвъд това да търпим емоционални изблици след определено време, само защото трябва да уважим детската личност; а именно защото приемаме детето за личност, а не за същество, контролирано от импулси и прищевки, да обясним кога и как може да реагира. Предишна статия Следваща статия