Резултати от търсенето

Какво трябва да знам? Една от предпоставките за успешното начало на работата с психолог е т.нар. "договор". Как се провеждат срещите, колко време продължават, можем ли да сме гъвкави? Ето някои детайли, свързани с графика, отмяната на часове, заплащането. Записване на час Записването на часове може да се случи по телефона, по е-мейл или през контактната форма в сайта. Работно време за сесии на живо в кабинета е в дните от понеделник до четвъртък, от 08.00 до 18.00 часа. Онлайн сесии се провеждат в предварително уговорено време. Повече детайли за онлайн консултирането може да видите тук . Начин на плащане Дейността си извършвам като самоосигуряващо се лице със свободна професия. Можете да изберете начина на плащане, според това, което е по-удобно за Вас – в брой на място след сесия с възможност за издаване на фактура, по банков път, чрез Transferwise или Revolut . При работа онлайн заплащането на сесиите се случва преди провеждането на часа. Необходимо е да изпратите снимка или скрийншот за извършеното плащане преди да потвърдя часа Ви! При недоказано плащане, сесията НЕ се провежда. Банкова сметка в лева: Общинска банка АД - BG51 SOMB 9130 1045 5281 01 Банкова сметка в евро (Revolut) - LT88 3250 0124 2334 0221 Продължителност на сесиите С възрастни – 45 до 50 минути максимум. С деца – 40 до 50 минути, според възрастта и възможностите на детето. В някои случаи методът на лаканианската психоанализа позволява прекъсване на сесията преди изтичането на определените минути. Преценката за това е според хода на работата. Закъснение за сесия Препоръчително е да си предвидите няколко минути в повече ако се придвижвате с автомобил. В района на кабинета няма зелена или синя зона, и понякога отнема време да се намери паркомясто. При закъснение трябва да имате предвид, че загубените минути няма как да бъдат компенсирани! Сесиите се провеждат на кръгъл час и излизане извън договореното време означава да се ощети следващ клиент. Отмяна на записан час Отмяна на записан час е препоръчително да се направи поне 24 часа преди провеждането му. В противен случай сесията се таксува, независимо, че не е проведена . Ако по някаква извънредна причина това не е възможно, часът може да бъде предоговорен, но без гаранция за запазване на същия ден и час занапред. Моля да имате предвид, че при отмяна в последния момент, или неявяване за сесия без предупреждение, такава може да бъде отказана изцяло! Неявяване в записан час При неявяване в записана сесия и липса на уведомление поне 24 часа по-рано, тя се заплаща. Единствено изключение са случаи, в които е настъпило внезапно боледуване на Вас или детето Ви. Локация Препоръчително е да си предвидите няколко минути в повече ако се придвижвате с автомобил. В района на кабинета няма зелена или синя зона, и понякога отнема време да се намери паркомясто. Градски транспорт - трамваи 7 и 27, автобуси 64 и 304.

Моето пространство "Топло, земно, уютно" - това беше заданието. Да знаеш какво искаш невинаги значи, че можеш да си го представиш конкретно, но в момента, в който видях предложението за интериор, знаех че това е моето пространство. За какво служи пространството? В аналитичния дискурс казваме, че "даваме пространство" всеки да разположи онова, което го вълнува. Погледнато по този начин, макар мястото на срещата да е едно и също, то се насища с различна окраска при всяка среща. Това прави взаимодействието различно и индивидуално с всеки човек, в зависимост от желанието и потребността. За мен

За мен Завърших бакалавърска, а след това и магистърска степен към СУ "Св. Климент Охридски". След завършването ми на личен опит и асистентско ниво по психодрама, разбрах че интересите ми в областта се разгръщат по посока на т.нар. дълбинни методи. Така стигнах до психоанализата - като методът, който най-задълбочено и изчерпателно изследва психиката. Професионалните си знания и умения надграждам чрез постоянно участие във формати, предназначени за практикуващи специалисти - семинари, клинични ателиета, групи за интервизия, супервизия. Практиката ми е ориентирана от лаканианската психоанализа, в тясно сътрудничество със специалисти от Българско общество за лаканианска психоанализа (част от New Lacanian School - Новата лаканианска школа и World Association of Psychoanalysis - Световна Асоциация по психоанализа). Подходът Психологическата работа е толкова индивидуална, колкото специалисти я практикуват. С времето съм се убедила, че всеки психолог, в зависимост от своето виждане за работата и от човека, който стои срещу него, открива и прецизира непрекъснато метода си. Всичко има значение, и в зависимост от контекста се променят и целите на психологическата работа – дали ще са краткосрочни или дългосрочни, дали основна ще е подкрепата в кризисна ситуация или конфронтацията с цел личностно израстване. Това са въпроси, които клиентът ще има възможност да постави, да изследва и отработи. Именно да отработи; чрез активност и включване в процеса. Психоанализа Парадигмата, която зададе нова посока на професионалното ми развитие е психоанализата. Понастоящем това е методът, в чиито теоретични рамки мисля. По отношение на практиката, усъвършенствам уменията си за консултиране и терапия именно през психоаналитичната призма (без да практикувам същинска психоанализа). Много са критиките към този метод - някои от тях основателни. Самата аз, в началото на обучението си, силно го критикувах. С течение на времето се оказа, че голяма част от предубежденията ми за психоанализата се дължат на непознаването ѝ. Методът дава обширни теоретични познания за развитието на психиката, защитните механизми, формирането на симптоми, психичната болест и страдание и т.н. Ценното е, че тези знания могат да се интегрират в работата на всеки психолог, който има любопитство към дълбинното изучаване на човешкото поведение; разбира се, задължително под ръководството на по-опитен колега, който осъществява т.нар. супервизия - гарант за качествената работа на всеки специалист в нашата професия. Психодрама Креативността и уменията си за импровизация съм имала възможността да усъвършенствам в рамките на психодраматичната си подготовка. Действен метод, предизвикващ както водещият, така и консултираният да бъдат спонтанни; да създадат заедно една специфична „реалност“ - отражение на онова, което човек носи в себе си. При това тази "реалност" не само се изгражда, но и може да бъде онагледена, преструктурирана, изживяна по нов начин. Психодрамата е метод, който е много подходящ за изследване на нови и непознати за личността роли, или пък на добре познати стари роли, но неефективни. Възможностите за изразяване на емоции, нагласи, страхове дават на клиента интересна посока, в която да мисли случващото се в живота му, да експериментира, или пък да намери работещите за него модели. Квалификация Бакалавър по "Психология" към Софийски Университет "Св. Климент Охридски" Магистър "Клинична и консултативна психология" към Софийски Университет "Св. Климент Охридски" Специализация Психодрама-асистент към Институт по психодрама, индивидуална и групова психотерапия "Бернхард Ахтерберг" Кандидат-член към Българско общество за лаканианска психоанализа Формиращ се психоаналитик под супервизия Практика С 12 години опит като училищен психолог в държавно училище Консултант към ЧСУ "Артис" в продължение на 4 години Консултант към полското студио за гейм дизайн 11 bit Studios В самостоятелна частна практика от 2017 година Ориентация Работата ми е ориентирана от лаканианската психоанализа Основен инструмент в работата ми са езикът, думите и техните съзнателни и несъзнавани значения Откриването и подкрепянето на субективността и индивидуалността са най-значимите цели в аналитичния процес Качества Любознателност Отговорност С желание за самоусъвършенстване Интереси Лаканианска психоанализа - вчера, днес и утре Приложение на психоанализата в разнообразни сфери на живота Движение Пътуването е винаги по-важно от целта, както в личен, така и в професионален план В търсене на личните си силни страни и слабости като анализант към БОЛП Редовен участник в теоретични картели, семинари, клинични ателиета Хоби Четенето и писането Музиката и танците Планината, кафето Колелото Моето пространсво

Становище за преместване в друго училище В някои случаи на преместване в друго училище от родителите се изисква да представят становище от психолог. За да се удостоверят обстоятелствата, които налагат такова преместване, се провеждат две срещи - едната с родителите, а втората - със самото дете. Забележка: при невъзможност за явяване лично, разговорите могат да се проведат онлайн или по телефона! Целта е да бъдат изяснени важни детайли, които имат отношение към евентуалната промяна, като например: - ситуацията в настоящото училище; - нагласите на ученика към новото училище и доколко реалистични са те; - мотивацията за промяна; - оценка на евентуалните рискове и/ли ползи от преместване в ново училище; - други. След провеждането на срещите се изготвя становище, което да послужи пред необходимите институции. ВАЖНО : В подготовката на документа е възможно да бъдат установени обстоятелства, които да крият рискове или трудности за детето във връзка с преместване в друго училище. Те биват комуникирани с родителите, при спазване на етичния принцип да се отстоява интереса на детето! Становището ще бъде изготвено, но не дава гаранция за прием; последното е от компетентността на други институции! Издаване на становище Цена:150 лв. В цената се включва: Разговор с родителите във връзка със заявката им за преместване на детето; Разговор с детето във връзка със заявката - проучване на мотивацията, нагласите, перспективите; Изготвяне на становището - подробно описание на всички факти и обстоятелства; Обратна връзка към родители/дете, при установяване на рискове или евентуални трудности.

Всяко "Аз" е начало на история Елена Мечева Психолог Акцент Запиши час ВАЖНО! Вече мога да ви посрещна в новия кабинет. Мястото е с адрес: Комплекс "Кошер", бул. България 105А, сграда 1, вход А, ет.4, офис 12 Моето пространство За мен The end of the journey Новини "Носферату" - отвъд ужаса Психология и кино Какво трябва да знам преди срещата с психолог? Важни правила Една от предпоставките за успешното начало на работата с психолог е т.нар. "договор". Как се провеждат срещите, колко време продължават, можем ли да сме гъвкави? Повече Психологическо консултиране Индивидуална работа Срещата между психолога и клиента е особена среща. Тя е взаимодействие, процес, и преди всичко - съвместна работа... Повече Работа с деца и юноши ...всяко едно дете, без значение от възраст, пол, социален статут или ниво на когнитивно развитие, има потребност да бъде чуто... Повече Работа със семейства Нишките, които водят до разплитането на всеки случай, отпращат към родителите и към семейството... Повече Онлайн консултиране Онлайн консултирането би могло да е удачен вариант при невъзможност за консултация в кабинета. Повече Училищна психология Училището е специално място. Особено когато работиш там. А най-добрите учители всъщност, се оказват...децата. Повече Тест за училищна готовност Тестът за училищна готовност е инструмент, с който се оценява дали детето е усвоило базисни знания и умения преди първи клас. Повече Становище за преместване в друго училище Процедура за издаване на становище за преместване в ново училище. Повече Всяко "Аз" е начало на история От момента, в който реших, че ще уча психология, знаех каква е крайната ми цел - да имам свой кабинет и да бъда психотерапевт. През годините направих всички необходими малки стъпки в тази посока; и въпреки че не беше лесно, развитието ми следва устойчив и дългосрочен модел. Ето малко повече информация за мен, моя професионален път, както и за пространството, в което работя. За мен Моето пространство Партньори

< Към "Статии" "Моля Ви, кажете какъв е проблемът?" Всеки практикуващ специалист ще потвърди, че това е измежду най-честите въпроси, които чува в кабинета си. В днешния текст ще се опитам да обясня къде е проблемът с тази постановка на нещата и защо охотата, с която често психолозите се втурват да формулират отговор, може да бъде не по-малко проблематична. Знаем ли наистина какъв е проблемът? Отправната точка, която на теория всички знаем, е че проблемът се формулира от самия клиент. Той е носителят на смисъл за нещата, които му се случват, и съответно изпитва „на гърба си“ последствията от свои и чужди избори, както и от случайно (или не) подредили се житейски обстоятелства. Всъщност първата крачка към това да започне един процес на промяна е свързана именно с начина, по който клиентът ще формулира своя въпрос към теpапевта. Кое е проблематичното ако той е: „Кажете Вие какъв е проблемът“? Общо взето върви в две посоки. От една страна винаги има надежда, че специалистът може веднага, много бързо да разбере ситуацията, да набележи конфликтните точки и да даде готово решение. Често сме призовани да направим именно това и често се случва да се подхлъзнем по това очакване; включително с конфронтиране от страна на клиента на онази инфантилна наша част, която иска да докаже колко много знае! Подобно фантастично искане има своите дълбоки основания и често отразява една безизходна ситуация, понякога и отчаяние, със сигурност лично страдание. За съжаление нещата далеч не са така прости, че да си позволим да „вземем думата“ и да говорим с категоричност. Общо взето с практиката става ясно, че изглежда ли случаят лесен и не особено интересен, значи вероятно нещо важно убягва и има риск да бъдат пренебрегнати значими моменти, да бъде подценена ситуацията – със съответните последствия. Затова никога не бива да се избързва със заключенията – да, почваме отнякъде, но с времето информацията се увеличава, а хипотезите търпят промени. Закотвим ли само едно обяснение („Проблемът е…ТОВА!“) на практика работата е обречена да спре, преди истински да е започнала. По-скоро иде реч за поставяне на начало. („Можем да започнем да мислим за ТОВА, но със сигурност няма да става дума само за него“). Така че - още в самото начало се идентифицират (но само през думите на клиента!) най-големите трудности. Обсъждат се нагласите и възможностите, както и се съгражда най-общ план за нататък. Но спецификата в работата с човешкото е такава, че е невъзможно да се състави „най-добрата формула“, при това с придружаваща гаранция. Защо? Ето и вторият момент. Защото с всеки случай си имаме работа с нещо различно. Да, клише е, но е факт. Никой случай, колкото и да прилича на предишен, не е идентичен, така че това което е проработило веднъж, не е гаранция, че ще проработи пак. Забележителното в психологическата работа е способността да се изобретява всеки път, с всеки човек нещо различно, което да е адаптирано само и единствено към неговия контекст. Общите принципи, хипотезите които се изграждат вследствие на една стабилна теоретична подготовка – да, те съществуват и полагат „скелето“, без тях не може да се работи (тоест може, но нека не се спираме на тази неприятна тема). Ако използвам една архитектурна метафора – за да бъде възможна и устойчива една сграда, тя има нужда от добра инженерна оценка, от сериозен конструктивен проект. Но характерността, спецификата на сградата ще придадат фините детайли – материалите, цветовете, светлината, изкуството, което е „вложено“ в постройката. Така разбирам аз психологическата работа – то е изкуството да се сътворява нещо специфично, в детайли, на основата на придобитите знания, умения и личен опит. И както ще ви каже всеки човек на изкуството, то не се създава „по калъп“, трудно влиза в рамки и иска време, време, време. Всеки един момент от сътрудничеството между психолог и клиент е момент, в който се случват много неща едновременно – слушането на думите, проследяването на тялото, търсенето на логически несъответствия тук и сега, а в същото време изследване на нови хипотези, отхвърляне или препотвърждаване на стари, наместване на парчета, които още търсят мястото си. Трудно е да се обясни един толкова динамичен процес, но ако успявам поне малко, то вече сами виждате защо „проблемът“ не е еднократно постижима величина, която търпи бърза n-стъпкова корекция. Готовото решение категорично не може да отговори на горните условия – подадено в неподходящо време и по неподходящ начин то може не просто да блокира процеса, но и неимоверно да го усложни. И както няма еднократна формулировка на проблема – той се видоизменя, допълва, преформулира, така не може да има и готова успешна формула. Системата е далеч по-сложна. „Проблемът“ съществува само в контекста на човека, който сяда срещу психолога. Извън личната му история, проблемът такъв, какъвто се изказва, няма тежест. Следователно няма как аз, психологът, да „знам какъв е проблемът“, защото моята история е съвсем друга. Моята работа е да оставя настана именно личното, без да спирам да работя с него, за да дам пространство за чуждите думи – такива, каквито се изказват СЕГА, в този момент от живота на даден човек. Позволя ли си да отнема правото на клиента сам да дефинира кое е трудното за него и сам да потърси начините, по които да се справи, (а това може да отнеме много време), то моята работа е под въпрос. Защото тогава значи аз работя с моите моите думи и предположения за някой друг, а не с неговите. В заключение ми се иска да добавя само още един фин детайл. Дори и най-точните думи, отразяващи достоверно чутото чуждо страдание, могат да загубят своята острота, смисъл и емпатия, ако моментът в който са казани, не е точният за клиента момент. Така че, освен да говори и да „казва“, не е лошо психологът да умее и…да мълчи. Кога едното и кога другото? Както стана дума по-горе, въпрос на лично изобретяване. Предишна статия Следваща статия

< Обратно Ново пространство 30.09.2022 г. Добре дошли! От месец септември 2022 г. имам възможност да ви посрещна в самостоятелния си кабинет. Това е поредна стъпка по пътя към цел, която си поставих точно преди 20 години. През 2002 завърших гимназия и избрах психологията като онова, което ще определя жизнения и професионалния ми път занапред. Оттогава бавно, но методично следвам своите интерес и вдъхновение, и въпреки многото предизвикателства дори и днес, убеждението ми е, че посоката е вярна. Кабинетът се намира на ул. Дебър 21, в непосредствена близост до основни пътни артерии и станция на метрото. За записване на час и точна локация - тук . Предишна Следваща

Обратно А.Г., баща на момиче, 3 г. Можем ли да твърдим, че отглеждаме и участваме активно във възпитанието на детето като прекарваме 2 часа на днес с него (+ уикенд)? Ако твърдим, че семейството е приоритет, тогава трябва ли да се чувстваме гузни, че отделяме 20% от времето си тях а останалите 80 % за работа? Има няколко аспекта, които могат да се вземат предвид. Ще ги изкоментирам с първото и най-важно уточнение, че всичко е изключително индивидуално, и няма "рецепта", която да е валидна за всички семейства. Та, като за начало ще дам разяснения около един много интересен термин, а именно good-enough. Въпреки че се използва най-вече за майки (good-enough mother), може спокойно да се генерализира. Често се бърка в интерпретацията - това според създателя на термина не означава "перфектната" майка, "перфектният" родител, а "достатъчно добрият". Не този, който винаги присъства около детето, а този, който присъства, когато ДЕТЕТО ИМА НУЖДА. Това значи понякога да помага, а друг път да ОТСЪСТВА, да го няма, за да подкрепи детето в неговата самостоятелност, смелост и т.н. Перфектен родител няма, но стремежът да бъдем такива носи след себе си обикновено вина. Не е нужно да сме гузни, защото не сме перфектни родители, а да сме наясно, че грешките са неизбежни - и това не означава, че не даваме 100% от себе си. Good-enough parent е в баланса, в преценяването кога и как да сме до детето, и кога и как да ни няма. И тук е мястото да добавя вторият аспект. Разковничето е в качеството, а не в количеството. Може да са 20%, или дори по-малко, но ако са good-enough, ако времето с детето е подчинено на онова, от което то се нуждае (а всеки родител знае от какво се нуждае детето му), то всичко е наред. Третият аспект произлиза от ролята, а именно от това, че ролята на майката и ролята на бащата са различни. Неизбежно е когато единият родител осигурява доходите в семейството, времето му за работа да е повече от времето за семейство - и това няма нищо общо с приоритетите, а бива наложено от реалността. Не е нужно бащата да е втора майка, да прави онова, което майката прави, за да е пълноценен родител. Има едно специфично "бащино" присъствие (и отсъствие), и когато детето знае за него, отново...всичко е ОК. Хлапето с нетърпение ще чака времето на тати за прибиране, и ще знае, че макар по-малко, ще е взаимно споделено и готино, различно готино от времето с мама. На четвърто и последно място. Да си го кажем направо - при децата важи правилото "колкото повече, толкова повече". Често най-оплакващите се от липса на родителско внимание са децата, които са най-заобиколени с родителско внимание. Парадокс, но е така. В дългосрочен план прекомерното родителско внимание има точно толкова вредно влияние, колкото неглижирането на детето. То трябва да знае, че родителите имат живот извън грижата за него - било работа, партньор, приятелски кръг и т.н. Може да "ревнува", и да се цупи, но е важно да знае, че не може родителите да се въртят около него. Не може и не бива. Предишен Следващ

Всички статии Тук може да намерите разнообрани материали, свързани с различни аспекти на психологическата работа. Рубрики: #Пресечни точки - нова рубрика Детската психика Родители и деца Деца и училище Психология и изкуство За психологията Практика и теория Младите хора днес Born to laugh Някои важни правила във връзка с начина, по който родителите заемат позицията на авторитет? Това естествен процес ли е? Нужно ли е да сме приятели с децата си? Авторитет значи ли да налагаме правила насила? Read Born to laugh T he day after I saw the movie, I sat in front of my phone in a jam. My impressions did not leave me, and I could not think of anything that sounded credible to me, nothing convincing to recreate them. Such was my post that day: "I don't know what to write...". Read

Обратно Й.Д., жена, 27 г. Сестра ми има проблем със самочувствието и оттам с комуникацията си с хора, и сама признава, че й е много трудно да се конфронтира с хората и да изразява мнението си свободно, и когато стане някакъв проблем за нещо в работата и се превърне в спор, тя предпочита да излезе от стаята и да остане безгласна нота отколкото да изрази себе си и да защити позиция. Проблемът със самочувствието е изключително многопластов, но мога да задам някои посоки на мислене, които да споделите със сестра си. Използвам Вашата загриженост, за да насоча вниманието Ви към един интересен факт, а именно – как в едно и също семейство, с едни и същи родители, сиблингите понякога са толкова различни? Струва ми се, че Вие нямате този проблем. Тогава може би любопитно ще Ви бъде да изследвате разликите в отношението на родителите Ви към всяка една от вас двете, да търсите сходното и разминаващото се. Какво си спомняте от детството си във връзка с това как родителите са ви за окуражвали, мотивирали или пък как са ви се карали, ако сте допускали грешка? И как всяка една е възприемала техните родителски послания? Каква е идеята, която стои зад тази моя препоръка? Самочувствието има много общо с това какви модели на поведение са изградени и утвърдени в детството на всеки човек. При семейства с повече от едно дете отношението на родителите е коренно различно и зависи от много неща – от пола, поредността на раждане, контекста, очакванията на родителите и т.н. Това предпоставя, че всяко от децата ще има различно поведение по-нататък в живота си. Зависи от семейството, но общото между всички семейства е винаги това, че става дума за родителските очаквания и как детето отговаря (или не отговаря) на тях. Когато даден човек има проблем с конфронтацията при конфликти и отстояването на себе си, то следва да се запита защо за него е толкова важно да избегне конфликта на всяка цена? Дали смята, че ако се противопостави, няма да бъде харесван/ценен/уважаван? Или пък да се съгласиш означава да си „добър“, а да противопоставиш е „лошо“? Откъде идват тези вярвания? Твърде възможно е сестра Ви да не успява да се справи с предизвикателствата в общуването и заради това, че изпитва трудности да носи отговорност – за мнението си, за поведението си. Да изразиш позиция и да я отстояваш означава да понесеш отговорност, което е доста трудно. Понякога е по-лесно някой друг да вземе надмощие, но да ти спести необходимостта да водиш борба за своите желания (и грешки). Тази позиция е в основата си детската позиция – „отстъпвам, защото хем не искам да ми се карат, хем да не би да не ме харесват повече, ако настоявам на своето, пък и няма да се притеснявам да не разочаровам другите“. В този смисъл укрепването на самочувствието е директно свързано с разбирането, че собствените желания могат да бъдат в противоречие на желанията на другите (както е в ситуации на конфликт), но това е естественият ход на нещата. Няма място за оценки „Това е добро, а това – лошо“, стига в общуването с другия да се атакуват позициите, а не личността. Например, „Аз не съм на твоето мнение, но това не значи, че не те харесвам“. Предишен Следващ

< Към "Статии" Днешните родители Повечето от материалите ми са посветени на децата и техните трудности. Тук обаче акцентът е върху родителите. След статията "Днешното дете" - логично - нека кажем малко повече и за днешните родители; такива, каквито ги виждам в личния си и професионален път... Най-честите предизвикателства пред тях? Ето... 1. Удавени в морето от информация. За разлика от предходните поколения, когато начините за грижа на детето се ограничават до опита на бабите (основно) и на тясната общност, в която семейството живее, днес имаме на практика неограничен достъп до информация. Няма тема, буквално няма такава – по която да не можете да намерите крайно противоположни мнения. И това несъмнено е добре…до една степен. Психическото изтощение от това да се подлага всяко решение на съмнение, да се претегля, обмисля, разпитва, е новата реалност на всеки родител. Напрежението от многообразието на подходи и варианти понякога залива по начин, непознат на нашите родители, например. И тъкмо когато сте решили, че сте направили точния избор, се оказва, че в случая на някой друг е проработило нещо съвсем различно. Във форумите често четем „Всичко е индивидуално“ – от една страна защото е точно така, но от друга – сякаш, за да се презастраховаме, че изборите на всички ни съвсем не съвпадат. 2. „Перфектният родител“. Изискванията на средата, съчетани с подчертано индивидуалистичното ни общество, водят към един безумен стремеж за съвършенство във всичките му измерения. До степен, че колкото и да е нелогична за всички нас идеята да сме идеални в процеса на родителстване, грешките и несполуките понякога приемаме като фатални. Много родители идват с въпроса „Дали не травмирах детето си?“. Носят вината от това, че са избрали „погрешно“, че са реагирали не „както трябва“. Изобщо, идеята за допускането на грешка е крайно неприемлива, и колкото и да си повтаряме мантрата „Не е нужно да си перфектен“, толкова на всички ни е до болка познато усещането „Добре де, къде сгреших?“. Въпреки това, все по-често родителите посрещат изказвания от типа „всичко е въпрос на организация“ по начин, който подлага на съмнение това изказване – та, има светлина в тунела. И може би не е проблемът в нас, и че не успяваме да се организираме перфектно , а в това че е сложно по принцип. 3. „Детето преди всичко“. Още една тема, която не е непозната за днешния родител, но трудно бива интегрирана в практиката. Детето не е центърът на Вселената – да, на нашата семейна система, може би, но това следва да има една естествена граница, отвъд която детето ще трябва да се нагажда към средата, а не обратното. Тоест, то не е и не може да бъде „център“, не може да е „преди всичко и всички“. Съвременните родители силно залитат в тази крайност – да се обгрижи, да се осигури, да се занимава детето с неща, които не сме и подозирали, че съществуват преди появата му. И това само по себе си не е проблем – не и докато всичко друго не остане на заден план, защото „детето е най-важно“. Къде е границата? Запитайте се кога за последно правихте нещо, което вие обичате, нещо лично ваше? Ако не се сещате или отговорът препраща много назад във времето, ако в деня не остава време за нищо друго, освен за заниманията и суетенето около децата, то ето ви ориентир, около който да мислите. 4. „Партньори ли?“. Хайде още един въпрос – „Кога за последно имахте време за половинката си?“ Естествено следствие от дете-центрираната ни действителност е фактът, че след появата на малкия наследник, родителите се отчуждават един от друг. Този процес не е необичаен по принцип, тъй като в ранните месеци и години на детето, диадата между него и майката е особена, специфична. Така че, отношенията между двойката се променят по начин, непознат за тях. Нужно е време да се подредят отношенията, да се внесе спокойствие, че за всички има място, че всеки е важен. Отново обаче – случва ли се от един момент нататък „след детето“ преоткриването на двамата партньори, или ежедневието им се разгръща само около ролите на „мама“ и „татко“ и нищо извън тях? Има ли моменти, в които детето не участва, защото това са моменти между мъж и жена, а не между родители? 5. Границите не са тормоз. Много съвременни родители се страхуват да поставят граници. Почти винаги обяснението е „Не искам да бъда като моите родители, които бяха (най-често чувам) авторитарни“. Проблемът е, че се сравняват несравними ситуации. Не може да се сравни дете, което е силно ограничавано, с дете, което не е чувало думата „не“. Тоест, прилагането на правилото „Не както мен са ме възпитавали“ е нерелевантно. Следователно изборът на родителя да НЕ постави граница в случай, в който собственото му дете изисква именно това, е избор, който на практика не отчита потребността на самото дете. В такива случаи винаги питам „Когато избирате онова, от което Вие сте имали нужда като малки, то за кого избирате всъщност сега – за Вашето дете или за Вас самите?“ И се оказва, че решението е на базата на потребността на едно бивше дете – настоящ родител; само дето неговото собствено е съвсем различно. 6. „Бързото родителстване“. Така за себе си наименувах онова нетърпение, което като че ли обзема всички ни когато става дума за нашите деца. Този сценарий се разиграва на всички нива в ежедневието ни – все пак говорим за ужасяващо забързано ежедневие, времето на бързите храни, бързите телефони и бързите решения. Проблемът е, че процесът на родителстване и етапите на развитие на детските мозък и психика…не са се забързали. Тоест няма как да вкараме в рамките на единица време процес, който отнема далеч повече – дни, месеци, понякога години. Типичен пример е проблемът за тръшкането при децата – има едно физиологично развитие, което трябва да се случи, за да спрат тантрумите, едно психоемоционално съзряване, което следва да се подпомогне у детето. А това не става от днес за утре – понякога отнема…ами да, дълго, дълго време. Винаги има с какво да се подпомогнат родителите в този и подобни трудни процеси, но невинаги решението е „направете ето това и всичко ще е ОК“. Тук бързите мерки не работят. 7. Много дини под една мишница. Познато, нали? Май с всички е така. Само че моята позиция по въпроса е следната: не е въпросът да се учим как да носим дините без да ги изпуснем, а как да се научим да „изпускаме“ без това да води усещане за провал и отчаяние; как да оставяме по някоя и друга задачка настрани – когато станат твърде много – за да не прегорим. В заключение не мога да не отбележа парадокса – да, този материал е също пореден по темата за деца и родители, един от многото в океана от препоръки и съвети. Може съвсем да не сте съгласни, и това е ОК. Не се разпознавате в текста – идеално! Правите нещата по вашия си начин, и дори се дразните някой да ви обяснява от своята трибуна „как трябва“? Браво на вас! Генерализациите са относително нещо, такива са и моите, убедена съм. Затова и няма да изведа никакви стъпки като за финал, но ще се позова отново на личния си и професионален опит, за да кажа следното: грешките са неизбежни, перфектният родител е химера. Дали пък единственото, на което можем да научим децата си, не е признанието, че колкото и да грешим, продължаваме да правим най-доброто, на което сме способни за тях? Нека поне в това не се съмняваме. Предишна статия Следваща статия

< Към "Статии" За изборите Един от основните проблеми пред днешните млади хора категорично се явява многообразието от избори, които имат. Веднага си представям реакцията на родителите – „та нима това изобщо е нещо, от което човек да се оплаква?“. Оказва се, че да. Връщайки лентата отново малко назад, към предходни поколения, лесно ще видим, че мнозинството от младите хора тогава никак не са имали особени притеснения и колебания какво да правят с живота си. Знаем защо: ясно определени полови, социални, професионални роли; категорични ценности; конкретни изисквания към (почти) всеки човек в обществото. Според неговия произход, семейно положение и възможности вариантите за избор никак не са били много. За нас днес това звучи изключително далечно, дори като своеобразна форма на насилие върху личността и нейния свободен избор. Така или иначе, в условията тогава, надали за мнозинството от хората е било особено драматично. Днес имаме от всичко по много; много повече, отколкото бихме могли да преживеем в рамките на един човешки живот. Къде е драмата? Да върнем за момент на предходните статии. Говорихме за нарцисизма, който всички имаме, и който заема доста повече място в психичното пространство на днешния човек, в сравнение с предходните поколения. Обсъдихме и скуката като проявление на идеята, че за да се живее пълноценно, трябва да се използва всяка възможност, никога да „няма празно“. Какво се случва с изборите, които правим в контекста на тази действителност? Случва се това, че става все по-трудно да се вземе решение. За каквото и да е. А трудни решения в периода на ранната зрялост има много: 1) с кого да се свържа и дали изобщо да правя това в този момент?; 2) когато вече имам връзка, това ли е връзката, която е най-добра за мен?; 3) каква кариера да избера за себе си?; 4) къде да уча/работя? 5) не е ли по-добре да „поживея“ преди да се установя? И т.н., и т.н. Какво ни казват изследванията за психичното здраве на младите хора. В западното общество възрастта на хората с прояви на депресия спада все повече. За сметка на това се увеличава броя на младежи с подобни трудности. Паник-атаки, различни видове тревожност, злоупотреба с алкохол, рисково и суицидно поведение все по-драматично засягат представителите на поколението, което за пръв път в историята на човечеството би могло да избира (почти) неограничено. Парадоксално е, че при възможностите, които има пред себе си, един млад човек би могъл да се чувства все по-загубен. Lost in translation Парадоксално, но факт – многообразието от избори би могло не само да попречи на процеса на взимане на решение, но и да го затрудни в значителна степен, както и да го блокира напълно. 1) Преди да изберем се случва процес на дълго обмисляне кое решение ще е най-добро. Претеглят се алтернативите. В зависимост от човека това може да отнеме повече или по-малко време. И все пак в някакъв момент един от вариантите ще изглежда по-приемлив. Решаваме и: 2) С нашето решение на практика блокираме всички останали възможности. Проблемът е, че вариантите, които сме отхвърлили са видими и достъпни. Те се случват на други хора, с които можем да се сравняваме. Ако преди 50 години изборът на един млад човек е бил на практика предизвестен, защото обществото е „приело“, че на тази възраст е редно да се ожениш и да имаш деца – ти го правиш. Но същото правят и всички останали. Днес фейсбук ти показва изключително нагледно чуждите избори – в снимки, статуси, постижения и пътувания . Няма как да не се запитаме: „Най-доброто решение ли взех?“ 3) Досадното усещане, че сме изпуснали възможност, която може би е била по-добра от настоящата, е предпоставка за емоционално напрежение. Сигурно ви се е случвало: на купон сте, прекарвате си чудесно с хората, с които разговаряте, но с едното ухо ви се иска да чуете какво се коментира в съседната групичка. Сякаш е нещо много важно, което не трябва да изпускате. Тревогата, която произтича от това усещане за непълноценност, за пропуск, липса, е тревогата, която може да застигне всеки, дръзнал да каже „Избирам това!“ 1.1) Ако имаме предвид това, че някои хора по принцип се колебаят повече, и трудно взимат решения, процесът може да блокира още в самото начало. А именно, заради страха да не направим грешка, да се откажем от решението изцяло с надеждата някой друг да реши вместо нас – родителите, партньорът, психологът. Със сигурност можете да намерите многобройни съвети как да подобрите уменията си за взимане на решения. Съществуват схеми, таблици и списъци, с чиято помощ да систематизирате възможностите, да ги прецените и т.н. Но те няма да отменят основното според мен, а именно – сблъсъкът между вроденото, ненаситно човешко желание да имаме всичко и огромният набор от възможности в съвремието ни . Кое е важно да се осъзнае? Може би ще прозвуча изключително непрактично като кажа, че не смятам крайното решение за най-важно във веригата от събития, която всеки сам изгражда в живота си. Смятам, че движещата сила на желанието е това, което би могло да осмисли изборите на всеки човек . Дали и как постигаме целта си е едно; а успяваме ли да използваме възможностите, които сме избрали пълноценно е нещо съвсем друго. Желанието в психологичния смисъл на думата може да се определи като двигател на всичко човешко, като гаранция за живот. Без желание няма живот, ще ни каже френския психоаналитик Жак Лакан. Всичко, към което се стремим и постигаме започва с идеята да го пожелаем; желанието също така ще поддържа този наш стремеж въпреки трудностите. А след реализацията на нашата цел, желанието ще потърси следващата. В заключение ми се струва, че някои може би ще бъдат разочаровани от този текст. Вероятно ще си кажат „Аз очаквах информация, която да ми помогне да се справя с изборите, които имам, да реша кое е по-добро за мен!“ Надали някой би се наел да даде съвет на друг човек какво решение да вземе, но тъй като в такива случаи въпросите помагат, ето над какво можете да помислите: Независимо какво решите, можете ли да понесете отговорността от решението си? До голяма степен това е което създава трудности във взимането на решения, особено когато отговорността не е само относно мен, но засяга и хората около мен. Независимо какво решите, можете ли да извървите пътя до реализацията на своята цел, и какво ако не успеете? Има ли вариант Б, ако първият не сработи? Трябва ли целта да се постигне на всяка цена и къде да теглим чертата? От какво сте готови да се откажете в името на това, което искате? А готови ли сте изобщо? „Формирането на живота е много повече процес на елиминиране, отколкото процес на добавяне…Само чрез редуциране или елиминиране на някои възможности, други могат да станат истински налични.“ Какви емоции съпровождат пътя ви преди и след вашия избор? Когато се почувствате загубен, какво ви помага? А вие загубихте ли се? Предишна статия Следваща статия