Резултати от търсенето

Unfortunalety, all games end. And sometimes it's not what you hoped for... The end of the journey It’s been a while since it became clear that P8 is cancelled. Although I had already distanced myself from the working process and in way had closed this page of my life, the news caused quite the stir – I was convinced that the game was going to be great; especially knowing some of the people involved. So, the time has come, to evaluate, put into words and give meaning to what happened for me in the last two and a half years. Where do I belong? I was invited in this project as a consultant from the point of view of a psychologist. Truth is, it was a bit blurry what that meant at the time, and it’s difficult to summarize it even now, because there are some aspects that I stumbled upon in the process itself and whichever concern the particular project and no other. First of all, there’s no rule book. It’s not like you can call a colleague and ask something you’re wondering about. There’s very little information online, too. Psychologists are more involved in marketing research, user experience, players’ motivation and expectations; or as people who can make a career in game design, using some of their knowledge in psychology. As a working therapist – neither of those was my area of expertise. I had to discover on my own exactly where I could position myself, no one could appoint it for me. Shortly, the main task was to find the intersection point between game design and various processes that take place in creating a game, and knowledge about the psyche and human emotions. I didn’t find appropriate to just outline the basics – what is grief, for example, or how do people cope with difficult emotions, what are the complications that one can face... Those you can find easily. The question was how to represent complicated theory and years of practice, so that it “speaks” to a game designer – which I’m not, so what do I know about their work? There you go with the first challenge – how do you build a bridge between these two different areas? Individual approach Moving on, there’s something else I discovered. Even if one can outline some basics, read some articles and watch some insights from professionals about psychology in game development, this information is not particularly useful, as it’s too general. So, the second challenge was to adapt every single piece of information, so that it makes sense in the specific context of this particular game. Of course, you can’t find that in a rule book – what your team is doing hasn’t been done before, not like this. This is exactly what it means to find an individual approach to a task. Connection Reflecting on what made things easier, it was the open-mindedness and creativity of my colleagues. I presume it was hard for them too – as I said, this cooperation was an uncharted territory. But what surprised me was how open and eager were they in our communication. It was pure pleasure, but most importantly – it gave me reassurance and courage, at times when I felt insecurity of how to approach certain tasks. I was given the space to make proposals, to participate in fields that border psychology, but aren’t exactly that, in order to expand the possibilities of my knowledge and its application in the whole process. As someone who has always worked with conflicts and people’s difficulties, the “creativity chain” (as I called it) was a brand-new experience. It is extremely gratifying to see how an idea emerges, changes and finds its shape over time; it is passed from one person to the other, and then the other gives something back, and from one element of the chain to the next something appears at the end, which consists of the creativity and skill of all team members involved. This meaning of the phrase “team effort” I didn’t discern until P8. At the end of that incredible experience, I was surprised to discover that my most valuable assets in the work with game designers aren’t different than those I use on a daily bases in my therapeutic sessions. Social skills. The ability to listen carefully and read between the lines is a great investment; people say way more than one might think. If you can recognize the need, the question in their statements, that’s half the way to offering something solid and concrete that they can make use of in building the story, the characters, the conflicts. Creativity. Some elements go well together, but you don’t know that until you dare to combine them. There’s invention and innovation in this process. It works with clients; it works with game design. Practicality. I work with all kinds of people – ones who understand and trust me, and others who don’t. I’ve always aimed at finding common ground with all of them through the use of different set of “tools” in order to establish good communication between us. The ultimate goal – to get the job done; who cares if you’re familiar with something, unless you can communicate it to others in a constructive and useful way? Curiosity. You can’t expand the borders of your abilities, if you aren’t curious. There were a lot of side aspects in my cooperation that I was eager to explore – it was never only about providing counseling, but also about learning enough to be able to combine elements - script, visuals, symbols, traits of the characters. I had to know a bit more about how game design worked, about what each specialist did. How does the story come to life? How do words become drawings? How do characters appear and why are they like this? How do they interact with other characters and in what way is this going to become a “playable reality”? And most of all, when all pieces of the puzzle come together, would that bring credibility to the character and story? All of this was fascinating to observe and participate in. (And I really miss it) Set of skills Game over P8 will not have the chance to be given what it deserved – a title, a name – colorful and meaningful. And of course, that brings a lot of disappointment and regret – “Could’ve it been better? Probably.” But what I’ve believed in my entire life, is that the journey itself is more important than the final destination. The impact this project had on me is something beyond words, a mark that will never be erased. And that definitely counts.

Закъде бързаме? Светът ли се забързва или ние забравяме да сложим пауза? Малко повече за тези процеси и как да намалим темпото. "Нарочно ли се бавиш?" ВАЖНО : Децата нямат представа за време, но имат представа за тревожността от закъсняването! Бързаме ние, бърза и детето. Само че децата нямат представа за време. Дори дете, което вече познава часовника, трудно може да се ориентира в това кога са минали 30 минути например. За тях „закъсняваме“ е абстрактно понятие, те не знаят какво точно значи това (особено по-малките). Но пък емоцията около бързането я разпознават безпогрешно – раздразнение, напрежение, гняв, тревога. Случва се разминаване между часовника, който всички следваме в ежедневието си, и техния вътрешен „часовник“, отмерващ времето по коренно различен начин. Бавенето и суетнята, в която изпадат децата в разгара на нашето бързане, не е нищо повече от невъзможност (психична и организационна) да се достигне този бесен ритъм на родителите. В този смисъл, не бива да ги принуждаваме да ни следват в бързането, защото най-вероятно няма да успеят, а просто ще натоварим и тях с нашето раздразнение и притеснение. Как се справяме? Добра предварителна организация. ВАЖНО : Планирайте отрано! Колкото се може по-отрано свършете нещата, които можете, за да избегнете изненади в последните минути. Дори да ви се струва, че има време, почти винаги възниква нещо извънредно, което не можем да избегнем – поне ще сме отметнали рутинните задачи. Приоритети ВАЖНО : Отсявайте кое наистина е важно! Ясно е, че 24 часа в денонощието не достигат за всичко, което трябва да се свърши. Като казвам „трябва“, нека спрем за момент и се замислим – кое действително е необходимо? Ако имате твърде много задачи, игнорирайте тези, които търпят отлагане. За всеки човек различни дейности за различно важни, но със сигурност има неща, които и да не се свършат нищо фатално няма да се случи. Тук е групата основно на домакинските задължения. Как беше приказката за щастливите деца и мръсните подове? Кой може да помогне? ВАЖНО : Делегирайте права! Да, така е - на вълка му е дебел вратът, защото сам си върши работата. Проблемът е, че клонирането все още не е измислено. Ако имате възможност да отстъпите част от задачите си на някой друг – не се колебайте. Тук е мястото да споменем, че помощта, която постепенно може да оказва порастващото ви дете, не е за подценяване. Без значение дали в началото ще свърши работата качествено – въпросът е принципен. Другият аспект на делегирането на права е включването на човек, който да остане за малко с детето, за да можете вие да свършите нещо за себе си. Дълга е темата, но дори да има неща, които трудно приемате във възпитателните подходи на бабите и дядовците – децата имат нужда от време с тях. А родителите имат нужда от време за себе си като партньори…без деца. Кога за последно се погрижихте за себе си? ВАЖНО : Намирайте време за почивка! Колкото и да е интензивно ежедневието ни, винаги може да се намери пролука, в която да се отдъхне. Ако тук си кажете „Да бе, да, ама не е вярно!“ съветвам ви да спрете за момент и отново да се върнете на предните точки. Задачите никога няма да се изчерпат, ако ние не успеем да ги подредим/пренебрегнем/отложим, за да вземем въздух. А и всяко нещо има цена – коя е цената, която сте готови да платите заради липсата на почивка? Кога за последно се погрижихте за себе си? - 2 ВАЖНО : Давайте пример! Не забравяйте – вие сте тези, които дават пример на децата си. Включително с това КАК (и дали изобщо) успявате да се погрижите за себе си насред хаоса, в който всички живеем. Факт е твърдението „Щастливи родители – щастливи деца!“. Успех в отстояването му! Още съвети Услуги

Търсите психолог, с когото да изследвате Вашите въпроси - добре дошли в mytalkspace с Елена Мечева. Специалист с богат опит в работа с възрастни и деца, на живо в София или онлайн. If you're looking for a psychologist to explore your questions with, welcome to mytalkspace with Elena Mecheva. Елена Мечева Психолог Всяко "Аз" е начало на история Запиши час Ако търсите съвет, готово решение или бърз начин да справяне с трудностите, психоанализата няма да оправдае очакванията Ви. Изследването на субективното страдание има своята цена. Тя не идва под формата на техника или стратегия, а на едно време и пространство, които е нужно да дадете на себе си. В този процес няма място за състезание или себедоказване, нито пък за сравнение с други. Пътуването е дълбоко лично и коства време, усилие, търпение. Дали Ви подхожда - това ще знаете, ако го започнете. Изчезва ли любопитството? Нова статия Коментар за БНТ: отново за насилието Новини Изкуство в пространството Моето пространство Какво трябва да знам преди срещата с психолог? Важни правила Една от предпоставките за успешното начало на работата с психолог е т.нар. "договор". Как се провеждат срещите, колко време продължават, можем ли да сме гъвкави? Повече Психологическо консултиране Индивидуална работа Срещата между психолога и клиента е особена среща. Тя е взаимодействие, процес, и преди всичко - съвместна работа... Повече Работа с деца и юноши ...всяко едно дете, без значение от възраст, пол, социален статут или ниво на когнитивно развитие, има потребност да бъде чуто... Повече Работа със семейства Нишките, които водят до разплитането на всеки случай, отпращат към родителите и към семейството... Повече Онлайн консултиране Онлайн консултирането би могло да е удачен вариант при невъзможност за консултация в кабинета. Повече Училищна психология Училището е специално място. Особено когато работиш там. А най-добрите учители всъщност, се оказват...децата. Повече Тест за училищна готовност Тестът за училищна готовност е инструмент, с който се оценява дали детето е усвоило базисни знания и умения преди първи клас. Повече Становище за преместване в друго училище Процедура за издаване на становище за преместване в ново училище. Повече Всяко "Аз" е начало на история От момента, в който реших, че ще уча психология, знаех каква е крайната ми цел - да имам свой кабинет и да бъда психотерапевт. През годините направих всички необходими малки стъпки в тази посока; и въпреки че не беше лесно, развитието ми следва устойчив и дългосрочен модел. Ето малко повече информация за мен, моя професионален път, както и за пространството, в което работя. За мен Моето пространство Партньори

Мястото на авторитета в живота на детето. Защо е важно да имаме авторитет и как да го постигнем като родители? Детето има огромна потребност от авторитет ВАЖНО: Не залитайте в позиция да бъдете приятели на детето си! Противно на очакваното, все по-силна е потребността на децата от силно, авторитетно присъствие в живота им; Колкото по-яростно се съпротивлява детето на авторитетите (родители, учители и др.), толкова по-голяма е необходимостта му от такива; Авторитетът (също като приятелят) е носител на доверие, но добавя към това и нещо също толкова важно - поставя граници; Детето може само да избере приятелите си, но не може да има друг родител - това е ролята, от която има нужда! Авторитетът не се приема наготово! ВАЖНО: Проявявайте постоянство! Авторитетът няма да се възприеме по default, просто заради неговата социална роля (на родител, учител, директор, полицай...), а ще трябва да се докаже като такъв; При това ще трябва да го направи нееднократно, отново и отново във всяка ситуация, в която детето се позовава на него. Позиция на авторитет се гради трудно, но се руши лесно - това е ежедневна битка. Авторитетът отговаря на провокациите... ВАЖНО: Засвидетелствайте уважение! ...с уважение към личността на детето; ...с търпение да го изслуша; ...и ако прецени, да НЕ се съобрази с мнението на детето; ...с обяснение защо постъпва по даден начин. Авторитетът дава добър пример! ВАЖНО: Говорете чрез поведението си! Авторитетът не само обяснява поведението и решенията си, но и ги подкрепя с дела; Не е коректно да изисквате от детето си неща, които самите вие не правите, особено ако аргументът е "Добре е за теб!" (спортуване, четене на книги, по-малко време на телефон/телевизор, компютър). Авторитетът поставя граници! ВАЖНО: Не се страхувайте да поемете отговорност за решенията си! Правилата са необходими във всяка област на човешкия живот - от изграждането на силна индивидуалност до вписването по добър начин в обществото; Липсата на правила и граници повишава тревожността у децата и може сериозно да затрудни тяхната адаптация и отношения; Децата не могат да носят отговорност за решенията които взимат до определена възраст, тази отговорност е на родителите; Свободният дух и чувството за отговорност се изграждат през поставянето на правила, а не през нарушаването им.

Адрес: София, ж.к. Манастирски ливади-изток, бул.България 105А, сграда 1, вход А, ет.4, офис 12 Записване на час Телефон: 0899 88 61 30 Адрес: София, бул. България 105А, сграда 1, вход А, ет.4, офис 12 Е-мейл: elena.mecheva@mytalkspace.bg Facebook LinkedIn Задай своя въпрос Име:* Фамилия: Email:* Съобщение: Изпрати

Как родителите да говорят с децата си за пари. Кои са ключовите моменти за формиране на финансова грамотност - психологически поглед. Вие залагате нагласата ВАЖНО : Парите не са най-важното! За децата парите са абстрактно понятие. Затова каквото заложите у тях с годините като начин на възприемането им, това ще е тяхната нагласа . Не отдавайте на парите повече значение, отколкото имат. Един балансиран подход „Да, важни са, но не и най-важното!“ може ви спести доста главоболия. За какво си струва да дадете пари? ВАЖНО : Да откажеш покупка не е повод за срам и/ли вина! Не се страхувайте да кажете „Нямаме пари за това!“. В представата ни по тези географски ширини това твърдение буди срам и/ли чувство за вина пред децата. А всъщност подобен подход ги учи да ценят онова, което имат. Учи ги да избират внимателно сред морето от възможности (защото не всичко е достъпно), да чакат, да заслужат исканото и да го ценят когато са го получили след целия този процес . Заложете не на покупки, а на общуване ВАЖНО : Търсете истинските потребности на детето! Свръхконсуматорската нагласа е всъщност усещане за празнота . За да се запълни тя се трупат материални блага. Задоволяването на емоционалните потребности на детето, изслушването и уважаването са далеч по-важни. Затова ако то се фиксира изключително върху темата, ако настоява да му се купуват задължително скъпи неща (били те по джоба или не, няма значение), можем да се запитаме кое е всъщност онова, от което детето има нужда и то купува ли се с пари? Наистина ли "всички имат това?" ВАЖНО : Вие взимате решения за Вашето семейство! „Другите имат такова!“ Ако нищо друго не е помогнало в борбата на детето към желаната придобивка, този аргумент обезоръжава почти всички родители. Тук има обаче 3 важни акцента. Първо , какво значи всички? Ами нали „всички“ сме сбор от някакви семейства. Ако едно, две, три кажат „Стоп!“ на това надпреварване, то дали аргументът щеше да е валиден? Така че, не са всички. Наистина ли "всички имат това? - 2" ВАЖНО : Говорете за истински ценните качества! Второ – защо е важно да е тази скъпа стока? За да те харесват другите? А това ли е с което искаш да те харесат, ами личността ти, ами качествата ти? Ако такива деца те избират заради маратонките или телефона…дали е важно да избереш в приятелския си кръг точно тях? Наистина ли "всички имат това? - 3" ВАЖНО : Мислете за дългосрочния ефект! Трето – отстояването на вашия родителски избор е изключително благотворно в дългосрочен план. Да, в момента за детето може да е много трудно да разбере защо му отказвате. Може да плаче, да се тръшка, да се сърди. Процесът е същият като при двегодишното, което лежи в средата на магазина, защото иска шоколад например. Значи ли това да угодим на всяка цена? Не, нали? Ако дадено желание считате за неразумно, прекалено и ненужно…въоръжете се с търпение, за да удържите на натиска и след време ще берете плодовете. Отстъпите ли – ще е до следващия път. Още съвети Услуги

Търсите психолог, с когото да изследвате Вашите въпроси - добре дошли в mytalkspace с Елена Мечева. Специалист с богат опит в работа с възрастни и деца, на живо в София или онлайн. If you're looking for a psychologist to explore your questions with, welcome to mytalkspace with Elena Mecheva. За мен Завърших бакалавърска, а след това и магистърска степен към СУ "Св. Климент Охридски". След завършването ми на личен опит и асистентско ниво по психодрама, разбрах че интересите ми в областта се разгръщат по посока на т.нар. дълбинни методи. Така стигнах до психоанализата - като методът, който най-задълбочено и изчерпателно изследва психиката. Професионалните си знания и умения надграждам чрез постоянно участие във формати, предназначени за практикуващи специалисти - семинари, клинични ателиета, групи за интервизия, супервизия. Практиката ми е ориентирана от лаканианската психоанализа, в тясно сътрудничество със специалисти от Българско общество за лаканианска психоанализа (част от New Lacanian School - Новата лаканианска школа и World Association of Psychoanalysis - Световна Асоциация по психоанализа). Подходът Психологическата работа е толкова индивидуална, колкото специалисти я практикуват. С времето съм се убедила, че всеки психолог, в зависимост от своето виждане за работата и от човека, който стои срещу него, открива и прецизира непрекъснато метода си. Всичко има значение, и в зависимост от контекста се променят и целите на психологическата работа – дали ще са краткосрочни или дългосрочни, дали основна ще е подкрепата в кризисна ситуация или конфронтацията с цел личностно израстване. Това са въпроси, които клиентът ще има възможност да постави, да изследва и отработи. Именно да отработи; чрез активност и включване в процеса. Психоанализа Парадигмата, която зададе нова посока на професионалното ми развитие е психоанализата. Понастоящем това е методът, в чиито теоретични рамки мисля. По отношение на практиката, усъвършенствам уменията си за консултиране и терапия именно през психоаналитичната призма (без да практикувам същинска психоанализа). Много са критиките към този метод - някои от тях основателни. Самата аз, в началото на обучението си, силно го критикувах. С течение на времето се оказа, че голяма част от предубежденията ми за психоанализата се дължат на непознаването ѝ. Методът дава обширни теоретични познания за развитието на психиката, защитните механизми, формирането на симптоми, психичната болест и страдание и т.н. Ценното е, че тези знания могат да се интегрират в работата на всеки психолог, който има любопитство към дълбинното изучаване на човешкото поведение; разбира се, задължително под ръководството на по-опитен колега, който осъществява т.нар. супервизия - гарант за качествената работа на всеки специалист в нашата професия. Психодрама Креативността и уменията си за импровизация съм имала възможността да усъвършенствам в рамките на психодраматичната си подготовка. Действен метод, предизвикващ както водещият, така и консултираният да бъдат спонтанни; да създадат заедно една специфична „реалност“ - отражение на онова, което човек носи в себе си. При това тази "реалност" не само се изгражда, но и може да бъде онагледена, преструктурирана, изживяна по нов начин. Психодрамата е метод, който е много подходящ за изследване на нови и непознати за личността роли, или пък на добре познати стари роли, но неефективни. Възможностите за изразяване на емоции, нагласи, страхове дават на клиента интересна посока, в която да мисли случващото се в живота му, да експериментира, или пък да намери работещите за него модели. Квалификация Бакалавър по "Психология" към Софийски Университет "Св. Климент Охридски" Магистър "Клинична и консултативна психология" към Софийски Университет "Св. Климент Охридски" Специализация Психодрама-асистент към Институт по психодрама, индивидуална и групова психотерапия "Бернхард Ахтерберг" Кандидат-член към Българско общество за лаканианска психоанализа Формиращ се психоаналитик под супервизия Практика С 12 години опит като училищен психолог в държавно училище Консултант към ЧСУ "Артис" в продължение на 4 години Консултант към полското студио за гейм дизайн 11 bit Studios - 2 години В самостоятелна частна практика от 2017 година Ориентация Работата ми е ориентирана от лаканианската психоанализа Основен инструмент в работата ми са езикът, думите и техните съзнателни и несъзнавани значения Откриването и подкрепянето на субективността и индивидуалността са най-значимите цели в аналитичния процес Качества Любознателност Отговорност С желание за самоусъвършенстване Интереси Лаканианска психоанализа - вчера, днес и утре Приложение на психоанализата в разнообразни сфери на живота Движение Пътуването е винаги по-важно от целта, както в личен, така и в професионален план В търсене на личните си силни страни и слабости като анализант към БОЛП Редовен участник в теоретични картели, семинари, клинични ателиета Хоби Четенето и писането Музиката и танците Планината, кафето Колелото Моето пространсво

Мястото, на което работя. Или по-точно, мястото, в което се срещам с онова, което е важно за всеки един, избрал да бъде тук. Моето пространство "Топло, земно, уютно" - това беше заданието. Да знаеш какво искаш невинаги значи, че можеш да си го представиш конкретно, но в момента, в който видях предложението за интериор, знаех че това е моето пространство. За какво служи пространството? В аналитичния дискурс казваме, че "даваме пространство" всеки да разположи онова, което го вълнува. Погледнато по този начин, макар мястото на срещата да е едно и също, то се насища с различна окраска при всяка среща. Това прави взаимодействието различно и индивидуално с всеки човек, в зависимост от желанието и потребността. Пространството като платно Повече от година мина преди всяко платно да дойде на мястото си. За целта се обърнах към хора, които творят - по различен и индивидуален начин, и споделих своята визия с тях. В резултат се появиха три минималистични акварела и една имплозия на цветове и усещания. Повече за творците и начина, по който те оставиха своя отпечатък в моето пространство: Little pieces of art Art Nienor

Най-трудното за всеки начинаещ специалист е да направи мост между теорията и практиката. Особено когато няма никаква идея как точно се случва това. Описаният случай ме учи дори днес, години след срещата с него... < Към "Статии" Субектът отвъд диагнозата Най-трудното за всеки начинаещ специалист е да направи мост между теорията и практиката. Особено когато няма никаква идея как точно се случва това. Описаният случай ме учи дори днес, години след срещата с него... Общото В училище все повече и по-видими стават децата със СОП – нелепо (според мен) наименование на деца със специални образователни потребности. За мен като начинаещ специалист беше предизвикателство да работя с тях; още повече че в училищната система няма добре регулиран процес на приобщаването им, нито пък голям брой подготвени за това хора. Разбира се, натрупването на теоретични знания за някои от най-честите диагнози в областта на детската патология, е абсолютно необходима стъпка за всеки психолог. Теорията върви заедно с някои стандартизирани, и далеч по-голям брой нестандартизирани за България методики за оценка на детското развитие, с помощта на които се определя какви са дефицитите, и съответно ресурсите на всяко дете. Част от работата в училище е да се сигнализира за деца, които до този момент не са били обследвани от екип специалисти, а показват особености на едно или друго нарушение. В друга част децата вече имат становища, необходими документи, родителско съгласие, и с тях вече може да се структурира специфичната работа в училище. Започва създаването на оценка, екип, назначаване на координатор и членове на екипа, включват се (според потребностите на детето) ресурсен учител, логопед, учители, разбира се – педагогически съветник и/ли психолог. А според компетенциите си всеки педагогически съветник/психолог започва да работи с децата със СОП. Горе-долу на този етап приключва ангажимента на институцията спрямо детето със СОП. Всички формални стъпки са извървени, а компетентните специалисти „знаят какво да правят“. Знаят ли обаче наистина какво правят? Ще кажете, този въпрос е абсурден, та нали затова са специалисти? Проблемът е обаче, че за разлика от други области на познанието, в психологическата работа трудно можете да се позовете на „n-стъпкови модели“ или разписани процедури. Такива просто няма, а дори и да има, аз лично бих подходила към тях с огромно недоверие. Защото психиката е динамична структура. Поведението е върхът на айсберга, а отдолу са разположени – с натрупване – всякакви знайни и незнайни факти от историята на човека, осъзнати или не. Поведението сигнализира, но изследването отвъд него е дълга и сложна задача. С други думи - независимо от обективните факти, върху които е поставена дадена диагноза, тя самата е „разположена“ в пространството на психичния субект – индивидуалната личност с индивидуална история. Диагностичните категории са ясни, неясното е да се прогнозира как точно те влияят върху конкретния човек в неговия контекст. Спомням си първото, което правех в началото на работата си в училище. Четях епикризите. Точно и ясно – име, възраст, пол, диагноза. Познавателни способности – внимание, памет, мислене, интелект – всичко в числа и проценти. Накрая – заключение и препоръки. Следователно, за да имам идея как да работя с детето, трябваше да прочета теорията за неговото нарушение, да извлека най-важното от епикризата и да намеря методики за работа с него… Суховато разказано, нещата изглеждат най-общо така. По същия начин суховата се получаваше и самата работа с децата – несъдържателна (в моята представа), изпълнена с колебания, с усещането, че има нещо, което липсва. Ще звучи много вдъхновяващо да кажа, че в някакъв момент съм предприела съзнателно решение да променя подхода си. Истината е, че промяната се случи по необходимост, беше неизбежна – с влизането в кабинета ми на едно конкретно дете. Частното Когато за пръв път се срещнах с А. бях чувала от колегите за него. Подготвена бях, че става дума за дете, с което се работи трудно, но вече имах опит с какви ли не случаи и смятах, че имам капацитет да се справя с него. Твърде бързо ми стана ясно, че никакви думи не могат да ме подготвят за реалността. В начален етап на образование когато започнахме да работим, поведението му беше абсолютно неконтролируемо; и като казвам това, имам предвид – абсолютно! Никакви заплахи, убеждения, обещания или пазарлъци не бяха способни да накарат А. да спре да прави това, което му е хрумнало. А то почти винаги беше или рисково за него (катерене по первази, скачане, бъркане в контакти) или деструктивно за вещите наоколо. Нямаше случай да не „направи поразия“ при срещите ни – да избяга извън кабинета (или дори сградата на училището), да изтрие нещо от компютъра или пък да изхвърли нещо от прозореца. И както в епикризата всичко може да изглежда логично и подредено, така в реалната работа се оказа, че нищо не работи. До момента, в който един ден, отново в чудене как да работя с точно това дете, не си казах: „Е, добре де, ето ги диагнозите. И какво от това? С какво те променят факта, че тук влиза едно дете, към което аз не намирам път?“ Вече се бях запознала с Франсоаз Долто. Нататък нещата се подредиха, и макар никога да не стана истински лесно, нагласата ми вече беше друга. Преди това се чудех кои са онези магически думи, които можеш да кажеш на дете, което сякаш не те чува и разбира? Дадох си сметка, че няма как да говориш и да чуваш на свой ред , ако преди това не си осмислил „елементарния“ факт, че срещу себе си имаш Субект, личност – не дете с диагноза, СОП, с еди-колко си процента инвалидност, лека умствена изостаналост, ДВХ, или каквото друго се сетите. Стъпка 1. Какво значи Субект? В психологическата литература субект понякога се пише с главно С. Това съвсем не е случайно. В последните години все повече се променя схващането, че новороденото не знае, не може, не разбира; постепенно става ясно, че неговият психичен живот започва още отпреди раждането. Не са новост и концепциите за влиянието на различни фактори върху психиката на детето много преди то да започне да говори и помни. В този смисъл да наречем детето Субект още от деня на раждането, че и преди това, не е нито скандално, нито изненадващо. Но дали защото новороденото е така беззащитно, или поради невъзможността му на ранен етап да общува целенасочено и съзнателно, често пъти то става по-скоро обект. Така говорим за него: обект на процедури, обект на грижи, обект на внимание и любов. За родителите започва цялата гама от въпроси с какво, как и колко се храни, развитието му следва ли средните стойности в таблиците, защо плаче и т.н., и т.н. Всичко това е важно, несъмнено, но дали оставя пространство за родителите да обърнат внимание на самото дете – от какво има нужда в действителност то? Говорят ли му за истински важните за самото него неща? Разпознават ли Субекта ? Стъпка 2. Субектът понякога страда. Децата нямали проблеми? Точната формулировка тук е, че те просто не могат да ги изразят – по линията на това, че са когнитивно и емоционално незрели. Светът е толкова по-сложен и ужасяващ за тях именно защото са деца. Тежко въоръжени със своите защитни механизми, логика, опит, интелект – възрастните понякога пренебрегват детското страдание. А децата не търпят това и дават ясна заявка със своите симптоми. Стъпка 3. Какво казва Субектът със симптомите си? Понякога не мога да разбера защо възрастните се учудват толкова на детето, когато то им отговори с „не знам“. Питат и се чудят. Но то наистина не знае! Само като се замислим колко често самите ние постъпваме по начин, който не разбираме, а какво остава за дете. Терапевтичната работа е именно опит да се разберат и интерпретират симптомите на Субекта. „Не става дума за дисфункция от психичен или соматичен порядък, въз основа на която да се постави диагноза. Става дума за онази специфична точка на страдание на субекта и какво ни казва тя за него самия“ („Детето и неговите симптоми“) . Или простичко казано: с поведението си (симптома си, какъвто и да е той) детето говори, то казва неща, които все още не може да изрази пълноценно вербално; изразява емоции, пита. Стъпка 4. Субектът е разположен отвъд диагнозата . Медицинските експертизи и заключения не разбират Субекта, те го категоризират и поставят в чекмедже с номер някъде сред останалите диагностицирани. И това не е проблем, разбира се. Проблемът е какво се случва после, на всички нива – от семейство през училище, до общността. Кои са вълшебните думички, които можеш да кажеш на дете, за да те чуе и разбере? Няма такива. Няма ги в дебелите книги, в научните статии, в думите на университетските преподаватели, в методиките за изследване. Има обаче Субект, който говори. Когато има и някой, който да го чуе – тогава „магията се е случила“. А диагнозата няма никакво съществено значение. П.С. А. остава най-емблематичният случай в моята практика. В периода, в който се срещахме и разговаряхме, той успя да разпознае свое пространство в училище, включително сред съучениците си. Към днешна дата мога само да се надявам да му е даден шанс да случи същото. Предишна статия Следваща статия

По мотиви от Отмъстителите: Война без край/Краят (Avengers: Infinity War/Endgame) Нали знаете какво значи „guilty pleasure“? В жаргонния речник се определя така: „когато се забавляваш истински с музика или филм/тв предаване, но те е срам да си признаеш, че слушаш/гледаш“. Е, не че ме е срам да го призная, но би могло да се каже, че за мен „guilty pleasure“ са филмите за супергерои. Никой от тях не попада в класацията на „Най-любимите ми филми на всички времена“ (освен един, може би), но с удоволствие ги гледам и симпатизирам на героите. < Към "Статии" Да загубиш геройски По мотиви от Отмъстителите: Война без край/Краят (Avengers: Infinity War/Endgame) Нали знаете какво значи „guilty pleasure“? В жаргонния речник се определя така: „когато се забавляваш истински с музика или филм/тв предаване, но те е срам да си признаеш, че слушаш/гледаш“. Е, не че ме е срам да го призная, но би могло да се каже, че за мен „guilty pleasure“ са филмите за супергерои. Никой от тях не попада в класацията на „Най-любимите ми филми на всички времена“ (освен един, може би), но с удоволствие ги гледам и симпатизирам на героите. Съвсем скоро го гледах отново и отново се удивих на един факт във филма, който мира не ми дава. Финалът на предния епизод остави феновете по света съкрушени – не мисля, че във филмовата история е имало сценарно решение, което да „изпепели“ за няколко минути десетки филмови образи, градени с години, и спечелили симпатиите на милиони хора по света. Изчезването на ключовите герои беше решение дръзко, непредвидимо и…ами…обратимо. Но да се върнем малко назад, с началото на втората, заключителна серия. Какво заварихме след изчезването на половината популация на Земята, по-конкретно след 5 години? Много изненадващо за мен – разруха, отчаяние и един световен, огромен отказ да се приеме случилото се. Не просто, че супергероите отказваха да приемат поражението си, това беше ясно (още от трейлъра), че ще е така - но сякаш цялото човечество се беше отказало да се справи с последствията от трагично и неочаквано събитие - както казва самият Танос – неизбежно . И точно тук двете линии на разсъждение ще тръгнат в различни дименсии – тази на един добре замислен свят, населен с пълнокръвни герои, но все пак фантазни; и един реалистичен свят, в който (за съжаление или за щастие) има неизбежни неща. Защо тази тъжна, хаотична планета ме впечатли толкова, ще питате, и какво от така представеното бъдеще на цивилизацията ми се стори неправдоподобно? Може би нещо по средата между моя вечен оптимизъм, и логиката на психичното – такава, каквато аз я виждам. Способността на същата тази психика да отработи, да приеме и да продължи. Разбира се, че тук говорим за загубата. Загубата по начина, по който супергероите я виждат, а и всички ние – през техните очи – е нещо неприемливо, срещу което впрягаме всичките си жизнени сили. Борбата срещу загубата е „до последен дъх“, „до последна капка кръв“, „на всяка цена“, „на живот и смърт“. И поне във филмите, отдадеността с която любимият ни персонаж се изправя през поредното „неизбежно“ предизвикателство, в почти 100% от случаите му носи победа. Даже има известна закономерност – колкото по-голяма е била загубата, толкова по-яростни са съпротивителните сили срещу нея, и толкова по-епична е следващата победа. Изкушаваща закономерност, но дали така се случват нещата и в реалността? С думата „загуба“ в психологията често назоваваме смъртта; но не само, а и всяко събитие, което е свързано с трудна раздяла с човек, събитие, период от живота. Губим близки, доверие, почвата под краката си, губим пари, илюзии, невинността си. И след всяка загуба би следвало да преживеем един период, в който се случва пренареждане на всички фронтове[i]– личен, професионален, приятелски и т.н. С други думи, тъгуваме. Този в същината си оздравителен процес, т.нар. траур, е естествен процес – продължава различно при различните хора, но дава шанс за затваряне на една прелистена (искаме или не) страница и започване на нова. Като стана дума за неизбежността, някои неща са неизбежни и ние нищо не можем да направим…освен да ги приемем. Приемането в здравословния психичен смисъл е началото на края на тъгуването. То бележи навлизането в нов период, в който „падналият герой“ ще е преосмислил случилото се такова каквото е, ще е приел, че животът му вече няма как да е същият, и ще продължи напред – по начин, различен отпреди. Сега вече става ясно кое е изумителното за мен в реакцията на преживяваната загуба от населението на Земята, пък макар и в измисления свят на Отмъстителите. Героите имат своето оправдание - ако приемат загубата си, то какви герои ще са изобщо? Кое е оправданието в нашата Вселена, в нашето измерение, в което закотвянето в загубата не е героизъм, а точно обратното? В този ред на мисли образът на Танос неслучайно е толкова застрашителен - идеята за неизбежността не е привлекателна колкото тази за непримирима борба с щастлив край. Което е една от причините да сме толкова запленени от героите; те съумяват да направят света малко по-добър, по-справедлив. Нека не ги съдим с аршина на нашето измерение – не би било честно. Това са знаели и сценаристите на Endgame, които след като пометоха и най-големите песимисти сред феновете на сагата, удобно дадоха крачка назад, пренаредиха шахматната дъска и доведоха нещата до щастлив край с минимум загуби и очакваната смърт/остаряване на първите двама Отмъстители. Като се замисля, големите супергерои „произлизат“ от големите загуби – на родители, близки, на идентичност и прочее. Чудя се дали това не е нещо, което да си откраднем от супергеройския свят, с тази малка подробност, че може би не е нужно да се вкопчваме в онова, което не можем да имаме, а да приемем, че и без железен костюм, специални умения или генетична мутация бихме могли да бъдем герои в собствените си житейски истории. 1. Думата „фронт“ не е случайна – говорим за тежка битка. Предишна статия Следваща статия

Професионалният път на всеки психолог се формира изключително индивидуално. Казвайки "психология" можем да имаме предвид коренно различни неща. Затова е важно работещият специалист да направи своя избор на парадигма (школа, направление), в която да "намести" своята работа. Малко повече за моя избор и защо е такъв - можете да прочетете в текста. < Към "Статии" И психолозите избират Професионалният път на всеки психолог се формира изключително индивидуално. Казвайки "психология" можем да имаме предвид коренно различни неща. Затова е важно работещият специалист да направи своя избор на парадигма (школа, направление), в която да "намести" своята работа. Малко повече за моя избор и защо е такъв - можете да прочетете в текста. Представете си системата от вярвания за себе си и света на човека като съд. Разбира се, този съд няма как да е празен, защото през годините и с опита, със самия факт, че сме хора, съзнателно или не всеки от нас го „запълва“ с неща. Можем да дадем имена на тези „неща“ – ценности, принципи, опит, убеждения…допълвайте и вие както ви идва отвътре. Защо започвам с това? Ще стане ясно след малко, но със сигурност има общо с едно противоречие, което дълго време не можех да помиря в себе си. И то е противоречието между една страна от човешката природа с друга, също толкова присъща за човека. 1) Човекът трудно понася хаоса и неяснотата. Чудя се дали изобщо е нужно да обяснявам това, и вероятно е достатъчно само да посоча, че дори в най-примитивните култури се срещат доказателства, че е имало опити да бъдат обяснени феномените, които ни заобикалят (природните явления, например). За онази част от психичното, която съзнаваме и познаваме, хаосът е като минимум досадно, а често и силно тревожещо ни „състояние на нещата“. Нетолерантни сме към това да не знаем, да не разбираме, да не ни е ясно. Дотолкова последните са ни непоносими, че на практика цялото човешко познание е ориентирано към това да успеем да си обясним разнообразни вътрешнопсихични и външни феномени. Как? Като започнем от науката и фактите и стигнем до…общо взето каквото се сетите - звезди, карма, конспирации, магия и т.н., и т.н. 2) От друга страна, точно както не можем да понесем хаоса и неяснотата, непознаваемата, несъзнавана част от нас носи след себе си точно това. И ако хванем вяра на това, което ни казват психоаналитиците (и все по-нарастващия брой изследвания) – че несъзнаваното е далеч повече от съзнаваното, то сами разбирате накъде отива мисълта. Значи има толкова много от нас самите, което е неясно и непознаваемо… Как се помиряват тези две противоречиви позиции? Ами с това, с което започнах. Със способността на всеки един от нас да запълни с „неща“, да придаде смисъл на случващото се, на света и на самия себе си. Аз например избрах да уча психология. На малко по-късен етап избрах психоанализата като „най-добър“ метод. А още по-нататък във времето – лаканианската психоанализа. Струва ми се, че тези избори доведоха до възможността ми да приема споменатото противоречие – в професионален план, но не само. В самото начало фантазията ми беше, че психологията е много структурирана наука, с ясни правила. Разбира се, няма как да разбереш в каква голяма заблуда си, докато не извървиш всяка една стъпка по посока на заблудата. Основното, за което се оказах в грешка беше, че с времето и опита нещата ще стават все по-ясни и лесни. Всъщност на много ниво усещах работата си все по-затруднена, защото зад Готовите формулировки (човекът е такъв и такъв, защото…, и от това следва…, съответно нашият подход трябва да е…), та зад тях прозираха фините детайли, едни тънки струни, в началото невидими, които обаче веднъж уловени, не могат да бъдат натикани обратно в Голямата работеща формулировка. Просто не пасваха там, а аз не знаех какво да правя с това уловено, с думите на човека срещу мен. В крайна сметка кое се оказа работещо за мен? Липсата на Готова формулировка. Някъде сред цялото многообразие от методи, поучения, твърдения, факти и знание, чух „не знаем“. Прозвуча ми почти скандално в началото, а всъщност спечели интереса ми, и така до днес. В моята професионална история онази школа, дръзнала да каже това „не знаем“ , е лаканианската психоанализа. Сега е моментът да кажа, че не става дума за липса на теория, обосновка или доказателства – нищо подобно. Всеки, който е седял пред формулите на Лакан (да, точно така, математически формули) е наясно, че обемът от информация може да запълни далеч повече от скромния индивидуален запас от „дупки в знанието“. Става дума за това да кажеш „не знам“, защото отказваш да приложиш Голямата психологическа формулировка наготово и веднага; а вместо това даваш пространство на един сложен процес на търсене и мислене какво, защо и как се е случило в историята на човека отсреща. Ако се върна пак от началото към двете противоречиви състояния – на хаос и структура, за мен лаканианската психоанализа отказва да прибере, да намести даден феномен в структура, просто за да няма хаос; в същото време намира в хаоса нещо, което да въведе структура. Оказва се важно умението да стоиш в неизвестното, в неясното – при това в професионален контекст стоиш с още един човек и неговото неизвестно; сложете отгоре и нетърпението, с което всеки човек отправя своето страдание и чака облекчение. Добавете учудването от факта, че отказвам да „закова“ диагнозата, а вместо това задавам въпроси; понякога и разочарованието в думите „Ама ние само си говорим, вие какви техники използвате?“ Обратно на готовността, с която някои школи в психологията предоставят техники, методики и стандарти за работа, в лаканианската психоанализа е необходимо да се остане в тревожността на „незнанието“, в нажеженото очакване нещо да се случи, но да се случи на свой естествен ход, а не защото „сядаме тук сега да приложим една техника“. На практика това означава, че не е в мен инициативата да посочвам темите, които ми се струват важни. Не е моето темпо, с което работата да се съобрази. Има тема, която според мен е в основата на проблема? Поставям я, но човекът отсреща не реагира, не я подхваща? Е, значи не е дошъл моментът. Той може да отвърне поглед от онова, което аз съм извела като важен извод, да не го чуе – и това е ОК. Моята работа е да насърча думите отново, и ако човекът удържи да продължи да говори, ще поставя същия акцент тогава, когато вече ще има чуваемост. Балансът е труден, защото случаите са „всеки сам за себе си“; понякога е нужно да се преосмисли дори позицията, за която досега ставаше дума (т.е. нужно е да се използва конкретна техника, например). Преценката дали човекът има нужда от повече подкрепа и „удържане“, или може да „удържи“ сам в този момент; кога, как и дали изобщо да се зададат някои трудни въпроси; в кои ситуации (обикновено спешни) от терапевтично въздействие трябва да се премине в кризисна интервенция и т.н., и т.н. – всичко това и много повече стои като казус за терапевта във всеки един момент от процеса. Точно затова и определяща за начина, по който той структурира работа си, е парадигмата, в която работи, с нейните ориентири – теоретичната подготовка, системата от обучители и колеги, които подкрепят, етичните принципи и др. Вчера една дама, с която работя, ме попита – как избра точно това, мина ли през други школи, или знаеше още в началото? Истината е, че нито едното, нито другото – нужно беше търпение, информация, общуване с колеги, колебания – за да съм спокойна в избора си. Мислейки за текста, давам си сметка, че същото би могъл да напише колега от съвсем друго направление. Или пък колега със същите интереси като моите да каже, че усеща процеса и лаканианската психоанализа по коренно различен начин. Но отново в духа на индивидуалния подход: при всеки е различно и така трябва да бъде. Основното е всички в процеса на психологическата работа – специалисти и клиенти – да имат възможност да избират. Предишна статия Следваща статия

Повечето от материалите ми са посветени на децата и техните трудности. Тук обаче акцентът е върху родителите. След статията "Днешното дете" - логично - нека кажем малко повече и за днешните родители; такива, каквито ги виждам в личния си и професионален път... ​Най-честите предизвикателства пред тях? Ето... < Към "Статии" Днешните родители Повечето от материалите ми са посветени на децата и техните трудности. Тук обаче акцентът е върху родителите. След статията "Днешното дете" - логично - нека кажем малко повече и за днешните родители; такива, каквито ги виждам в личния си и професионален път... Най-честите предизвикателства пред тях? Ето... 1. Удавени в морето от информация. За разлика от предходните поколения, когато начините за грижа на детето се ограничават до опита на бабите (основно) и на тясната общност, в която семейството живее, днес имаме на практика неограничен достъп до информация. Няма тема, буквално няма такава – по която да не можете да намерите крайно противоположни мнения. И това несъмнено е добре…до една степен. Психическото изтощение от това да се подлага всяко решение на съмнение, да се претегля, обмисля, разпитва, е новата реалност на всеки родител. Напрежението от многообразието на подходи и варианти понякога залива по начин, непознат на нашите родители, например. И тъкмо когато сте решили, че сте направили точния избор, се оказва, че в случая на някой друг е проработило нещо съвсем различно. Във форумите често четем „Всичко е индивидуално“ – от една страна защото е точно така, но от друга – сякаш, за да се презастраховаме, че изборите на всички ни съвсем не съвпадат. 2. „Перфектният родител“. Изискванията на средата, съчетани с подчертано индивидуалистичното ни общество, водят към един безумен стремеж за съвършенство във всичките му измерения. До степен, че колкото и да е нелогична за всички нас идеята да сме идеални в процеса на родителстване, грешките и несполуките понякога приемаме като фатални. Много родители идват с въпроса „Дали не травмирах детето си?“. Носят вината от това, че са избрали „погрешно“, че са реагирали не „както трябва“. Изобщо, идеята за допускането на грешка е крайно неприемлива, и колкото и да си повтаряме мантрата „Не е нужно да си перфектен“, толкова на всички ни е до болка познато усещането „Добре де, къде сгреших?“. Въпреки това, все по-често родителите посрещат изказвания от типа „всичко е въпрос на организация“ по начин, който подлага на съмнение това изказване – та, има светлина в тунела. И може би не е проблемът в нас, и че не успяваме да се организираме перфектно , а в това че е сложно по принцип. 3. „Детето преди всичко“. Още една тема, която не е непозната за днешния родител, но трудно бива интегрирана в практиката. Детето не е центърът на Вселената – да, на нашата семейна система, може би, но това следва да има една естествена граница, отвъд която детето ще трябва да се нагажда към средата, а не обратното. Тоест, то не е и не може да бъде „център“, не може да е „преди всичко и всички“. Съвременните родители силно залитат в тази крайност – да се обгрижи, да се осигури, да се занимава детето с неща, които не сме и подозирали, че съществуват преди появата му. И това само по себе си не е проблем – не и докато всичко друго не остане на заден план, защото „детето е най-важно“. Къде е границата? Запитайте се кога за последно правихте нещо, което вие обичате, нещо лично ваше? Ако не се сещате или отговорът препраща много назад във времето, ако в деня не остава време за нищо друго, освен за заниманията и суетенето около децата, то ето ви ориентир, около който да мислите. 4. „Партньори ли?“. Хайде още един въпрос – „Кога за последно имахте време за половинката си?“ Естествено следствие от дете-центрираната ни действителност е фактът, че след появата на малкия наследник, родителите се отчуждават един от друг. Този процес не е необичаен по принцип, тъй като в ранните месеци и години на детето, диадата между него и майката е особена, специфична. Така че, отношенията между двойката се променят по начин, непознат за тях. Нужно е време да се подредят отношенията, да се внесе спокойствие, че за всички има място, че всеки е важен. Отново обаче – случва ли се от един момент нататък „след детето“ преоткриването на двамата партньори, или ежедневието им се разгръща само около ролите на „мама“ и „татко“ и нищо извън тях? Има ли моменти, в които детето не участва, защото това са моменти между мъж и жена, а не между родители? 5. Границите не са тормоз. Много съвременни родители се страхуват да поставят граници. Почти винаги обяснението е „Не искам да бъда като моите родители, които бяха (най-често чувам) авторитарни“. Проблемът е, че се сравняват несравними ситуации. Не може да се сравни дете, което е силно ограничавано, с дете, което не е чувало думата „не“. Тоест, прилагането на правилото „Не както мен са ме възпитавали“ е нерелевантно. Следователно изборът на родителя да НЕ постави граница в случай, в който собственото му дете изисква именно това, е избор, който на практика не отчита потребността на самото дете. В такива случаи винаги питам „Когато избирате онова, от което Вие сте имали нужда като малки, то за кого избирате всъщност сега – за Вашето дете или за Вас самите?“ И се оказва, че решението е на базата на потребността на едно бивше дете – настоящ родител; само дето неговото собствено е съвсем различно. 6. „Бързото родителстване“. Така за себе си наименувах онова нетърпение, което като че ли обзема всички ни когато става дума за нашите деца. Този сценарий се разиграва на всички нива в ежедневието ни – все пак говорим за ужасяващо забързано ежедневие, времето на бързите храни, бързите телефони и бързите решения. Проблемът е, че процесът на родителстване и етапите на развитие на детските мозък и психика…не са се забързали. Тоест няма как да вкараме в рамките на единица време процес, който отнема далеч повече – дни, месеци, понякога години. Типичен пример е проблемът за тръшкането при децата – има едно физиологично развитие, което трябва да се случи, за да спрат тантрумите, едно психоемоционално съзряване, което следва да се подпомогне у детето. А това не става от днес за утре – понякога отнема…ами да, дълго, дълго време. Винаги има с какво да се подпомогнат родителите в този и подобни трудни процеси, но невинаги решението е „направете ето това и всичко ще е ОК“. Тук бързите мерки не работят. 7. Много дини под една мишница. Познато, нали? Май с всички е така. Само че моята позиция по въпроса е следната: не е въпросът да се учим как да носим дините без да ги изпуснем, а как да се научим да „изпускаме“ без това да води усещане за провал и отчаяние; как да оставяме по някоя и друга задачка настрани – когато станат твърде много – за да не прегорим. В заключение не мога да не отбележа парадокса – да, този материал е също пореден по темата за деца и родители, един от многото в океана от препоръки и съвети. Може съвсем да не сте съгласни, и това е ОК. Не се разпознавате в текста – идеално! Правите нещата по вашия си начин, и дори се дразните някой да ви обяснява от своята трибуна „как трябва“? Браво на вас! Генерализациите са относително нещо, такива са и моите, убедена съм. Затова и няма да изведа никакви стъпки като за финал, но ще се позова отново на личния си и професионален опит, за да кажа следното: грешките са неизбежни, перфектният родител е химера. Дали пък единственото, на което можем да научим децата си, не е признанието, че колкото и да грешим, продължаваме да правим най-доброто, на което сме способни за тях? Нека поне в това не се съмняваме. Предишна статия Следваща статия