Училището е специално място. Особено когато работиш там. От една страна е институция, в която редът и дисциплината са изключително важни за функционирането ѝ. Това лице на училището познават всички; понякога с добро, друг път - не чак толкова.

​

По-интересното лице обаче създават хората - работещите, но най-вече учащите, т.е. децата. Въпреки трудностите на българското училище да подкрепя и стимулира индивидуалността, тя е там - всеки ден, всеки час, с всяко едно дете.

​

За училищната психология може да се каже, че е "несъществуващо животно" - част от институция,  но с функция да отстоява личността; от една страна да държи правилата и разпоредбите, които са задължителни, от друга да проявява изключителна гъвкавост във всяка една ситуация; да отстоява правилата на групата, но и да толерира индивидуалността. Поради трудността да се съчетават тези на теория несъчетаеми неща, училищният психолог понякога изглежда като "странна птица". Не е дете сред децата, но пък от позицията си на възрастен успява да защити детската гледна точка. Или посредничи в конфликти с много страни, често толкова разнопосочни, че сякаш няма пресечна точка между тях. 

​

Важно е да уточним, че училищният психолог ограничава работата си до казуси, пряко свързани с живота на децата в класната стая и сред съучениците. Въпреки че няма как да се разделят изцяло преживяванията във и извън училище, родителите следва да са наясно, че училищният психолог не може (в смисъла на "не бива") да извършва терапевтична работа.

​

В случаи, в които е необходимо да се обърне индивидуално внимание на детето и семейството му, консултациите в кабинета в училище не са достатъчни. Тогава следва родителите да помислят за допълнителна работа в терапевтична среда. Макар да изглежда сякаш няма значение, добрият психолог ще откаже да терапевтира в училищния кабинет - в съответствие с добрите практики на професията.