Традиционно у нас в семействата за смъртта се говори много малко, понякога изобщо не се споменава. Или пък се говори изопачено. Когато (неминуемо) семейството се изправи пред загубата, най-важното за родителите е да направят опит да „предпазят“ детето.

Вариантите за това са най-различни:

-          „Недей да плачеш!“. Разбира се, че родителят го прави с най-добри намерения, но нека направим важно уточнение – липсата на сълзи не намалява болката от загубата. Дори точно обратното. Потискането на естествената емоция би могло да усложни процеса на траур и да има доста по-негативни последствия, отколкото ако детето бъде оставено да плаче, ако почувства нужда от това. Или казано по друг начин, може би родителят е този, който няма сили да се справи със своята болка, и не може да понесе да види детето си да плаче – поради което казва тези думи? И не само това – нима най-обичаните ни близки не заслужават да плачем за тях?

-          „Не плачи, на нашия любим човек ще му бъде тъжно, че страдаш“. Тук отново опитът е да се даде подкрепа на детето, само че парадоксално...се постига точно обратното – не стига, че няма пространство за страданието, но и когато то се появява, детето ще се чувства виновно, че плаче – защото не иска да натъжи починалия си близък.

-         „Ако говорим за смъртта, детето ще се травмира“. Много често липсва конкретната дума, означаваща приключването на живота. Децата я знаят, но мълчанието около тях ги респектира до степен, в която самите те не смеят да кажат думите „смърт“, „умиране“ – прошепват ги, сякаш самата дума, ако бъде казана гласно, носи след себе си нещо ужасяващо. Всъщност, най-ужасяващото около смърта е мълчанието за нея.

-         „Нашият любим човек заспа/отиде си/отиде на небето“. Всички тези думи не са съвсем точни по отношение на това какво представлява смъртта. Заспиването, отиването някъде всъщност крият в себе си очакване за събуждане, завръщане, тоест те в някаква степен смекчават необратимостта на процеса живот-смърт. Когато използваме тях, ние сякаш си оставяме вратичка на надежда, която държим открехната и за детето. Неслучайно и често децата питат „А аз кога ще отида на небето при баба/дядо...?“ Колкото и да е трудно, трябва да дадем послание, в което да стане ясно какво точно се е случило. По-трудно е когато детето е малко, но дори да не успява съвсем да разбере конкретната дума, с времето ще я интегрира.

-          „Баба/дядо е в болница, замина и др.“ Отново в тези ситуации възрастният е този, който е изправен пред трудността да понесе детското страдание и се опитва да отложи тежкия разговор. Децата обаче имат изключителна интуиция и ако им се представи неверен разказ за случилото се, рано или късно успяват да разберат, че това не е достоверна информация. На мястото на истината се настаняват детските фантазии, с чиято помощ се търси обяснение на случващото се. От опит смело мога да твърдя, че фантазиите могат да са далеч по-травмиращи от истината; и тъй като възрастният не говори, то и детето няма на кого да зададе въпросите си, съответно няма кой да му окаже подкрепа.

Траурът има различни лица, и никое от тях не може да бъде осъдено, родителите също имат право на своите реакции. Но понякога се забравя, че детето страда не по-малко, че то, бидейки чувствително към чуждата болка, мълчи за своята собствена, че неговите схващания за смъртта може да са детски, но не са детински. Една от най-трудните задачи за детето, преживяло загуба, е как да съчетае две несъчетаеми на пръв поглед неща – от една страна ми се случва най-трудното - човек, когото обичам вече го няма, а от друга животът тече както досега. Усещането за драстична разлика между вътрешното преживяване и външния свят, е болезнено, особено ако не е споделено. Семейството има тази особеност, че в ситуация на криза мобилизира всичките си ресурси, за да се съхрани, да се реорганизира. Говоренето за починалия, за промените след неговата смърт, за личните преживявания, споделянето на спомени и страхове, със сигурност улесняват детето в процеса на траур – то се чувства част от семейството, а не изолиран и мълчалив свидетел на нещо, което не разбира, за което не са му дадени думи.

​

Как да преживееш една загуба, която понякога не е призната от възрастните? Как да интегрираш една травма, която в реалността всички се правят, че не съществува, или пък говорят за нея сякаш е неестествена, чужда? Няма лесен отговор, но ако можем да изведем някаква нишка, с помощта на която да намерим ориентир, то вероятно верен помощник ще ни бъде истината – понякога сурова, но изговорена с детето. А на него я дължим.