От най-ранна детска възраст всяко човешко същество има потребността да бъде вписано сред другите – първо в семейството, в най-близкото обкръжение, после в средата извън семейството, а около и след 2-та година в средата от връстници. Този процес не се случва от само себе си; той е ръководен от родителите на детето, от хората, които се грижат за малкото бебе. Докато то постепенно опознава света, значимите възрастни го въвеждат неусетно и в структурата на човешките отношения; те са които ще назоват детето като личност и ще му покажат неговото място сред другите, ръководени самите те от писаните и неписани човешки закони.

Наистина, за децата правилата са особено значими и необходими. Те не могат сами да организират поведението си; няма ли възрастен, който да им постави граници (дотук може, нататък – не!), децата са обречени да се лутат в дебрите на собствените си импулси. Макар от позицията на родители да ни се струва примамливо да позволим на детето повече, всъщност разширяването на границите може да бъде натоварващо за него – дори травмиращо в дългосрочен план. С порастването би следвало детето да успее да интернализира (приеме в себе си) основните правила на поведение, с което и контролът върху импулсите се повишава.

Чували сте изказването „Той/тя е малък/малка, не разбира“. Несъмнено до определена възраст това е така. С времето обаче детето се учи да разбира, и тогава с помощта на възрастния трябва да се научи да приема собствените си ограничения и да излезе от позицията на всемогъщество. Всичко това е невъзможно, ако то не се учи да следва правилата.

А какво се случва в училище? От ден първи детето влиза в една огромна система от правила. То трябва да се ориентира в системата, да се впише. Много родители подхождат с недоверие към училищната институция, а основанията им са логични и несъмнени (особено ако говорим за дефицитите в българската образователна система). Но докато повечето успяват да се доверят на отговорните възрастни в училище и децата им свикват, при други недоверието не изчезва с времето, а дори се задълбочава. Детето усеща тази позиция, настройва се негативно, отказва да спазва правилата, а се опитва да наложи свои собствени, такива, които са комфортни за него. Адаптацията му обаче ще се окаже значително затруднена, то може не припознае учителя като авторитет, да не желае да участва в обучителния процес, дори да саботира създаването на приятелски контакти с другите деца (дори в игрите има правила, а онзи, който не ги спазва, бива отхвърлен от другите играчи), разбира се, без да иска всичко това. В следствие училището се превръща в непосилно бреме, с което и детето, и родителите му няма да могат да се справят, особено с повишаването на изискванията всяка следваща учебна година. Всичко това защото в такива случаи зад родителското недоверие се крие нещо повече – съзнателно или несъзнателно нежелание на самите родители да изискат от детето си да приеме правилата (и ограниченията), които училището поставя.

Всички деца са различни и уникални сами по себе си, те не могат и не трябва да бъдат унифицирани. Училището до голяма степен се опитва да ги постави в еднакви условия, но това не означава, че за да съхраним детската индивидуалност, креативност и свобода, трябва да атакуваме училищните правила и техните носители – учителите. В училище може да се усеща липсата на достатъчно време, ресурс и пространство за работа с всяко дете поотделно, но до голяма степен това се компенсира от учителите. А дори като родители да чувствате подобна липса, има и други начини тя да се преодолее и смекчи, без да се конфронтират училищните правила и изисквания. Може за детето да е трудно да ги приеме, но приемането им със сигурност ще улесни пребиваването му там, ще му донесе позитивни преживявания. Колкото до индивидуалността, креативността и свободата, ако родителят ги подкрепя и насърчава, никоя училищна система няма да може да ги отнеме и/ли пречупи.