Резултати от търсенето

В днешната история има от всичко – малко от света на детето, предаден в една рисунка; малко от света на възрастните, които често, за да си обяснят мислите на детето, използват толкова сложни думи; и малко за пространството, където двете се срещат – работният кабинет на психолога, в който комиксите оживяват, емоциите - също. < Към "Статии" Фантазия и реалност В днешната история има от всичко – малко от света на детето, предаден в една рисунка; малко от света на възрастните, които често, за да си обяснят мислите на детето, използват толкова сложни думи; и малко за пространството, където двете се срещат – работният кабинет на психолога, в който комиксите оживяват, емоциите - също. Човекът-паяк. Много от днешните деца (и не само деца) обичат комиксите, както и филмите по тях – съвременните прототипи на добрите „стари“ приказки. Какво ли е това, което толкова ги увлича? Със сигурност един от възможните отговори е онова така характерно противопоставяне на героя и неговия достоен съперник; колкото по-силен е героят, толкова по-зловещ е антигероят, „архиврагът“. Но как тази динамика се вписва в детската психика и какво от отношението герой – злодей е толкова близко до детето? Изключително интересно беше илюстрирал конфликтът „добър Аз-лош Аз“ един 9-годишен „герой“. Любимият му образ – Спайдърмен. На подканата ми да нарисува картина с него, хлапето направи Спайдърмен, а до него – Venom. С изключение на цветовата гама на двата персонажа, нищо не друго не ги отличаваше визуално. Бяха нарисувани еднакви по големина, с еднакви тела, в еднакви пози. Основната разлика за момчето между двата образа беше, че единият е добър, а другият – лош. Интересно за образа на Venom е, че той всъщност е извънземно същество, което има нужда от приемник, за да съществува. Първият такъв приемник е именно Питър Паркър, или Спайдърмен. Постепенно става ясно, че костюмът дава сила, но отнема идентичност; дори води самостоятелен живот през нощта чрез тялото на Паркър, в резултат на което бива отхвърлен – само за да намери следващ приемник и да започне битката си със Спайдърмен. I. Да се опитаме да разгледаме по-подробно тези процеси през погледа на психоанализата - една от психологическите теории, чрез които може да се научи повече за детската психика и за начините, по които тя функционира. Още откакто Фройд за първи път противопоставя нагоните на живота и нагоните на смъртта, към последните от които се числи и агресивният нагон, до ден днешен психолозите изследват техните сложни взаимовръзки. Едно е безспорно, а именно че човекът действително е обречен да търси баланса между тези две сили, често пъти действащи несъзнавано, „през нощта“. Рисунката на 9-годишния последовател на Спайдърмен може да се интерпретира в няколко насоки. В семейството му имаха особено отношение към агресията; без да се отчитат нейните съвсем здравословни проявления, които синът въплъщаваше в едно будно и подвижно тяло, с буден и гъвкав ум, родителите му не просто не толерираха, но и санкционираха неговата детска енергия (парадоксално, често с агресия). В него на практика се сблъскваха два противоположни импулса – от една страна желанието му да бъде „добър“ и „послушен“, от друга потребността да изразява емоциите си, някои от които несъмнено деструктивни. Именно този психичен конфликт беше нарисувал той. Без да се впускаме в обяснение на причините, довели до подобно „раздвояване“, резултатът беше налице – един Спайдърмен и един Венъм; едно добро и едно „зло, (което) обладава и сякаш отнема свободната воля на човека“(цитат от проведена сесия). Според Фройд „Аз-ът…приема в себе си източниците на удоволствие, интроецира ги, а от друга страна изхвърля от себе си онова, което му причинява неудоволствие отвътре…От себе си той е отделил една част, изхвърлил я е във външния свят и я възприема като враждебна“. Това се случва поради невъзможността на психичното да реагира на вътрешни дразнителите, които са прекалено интензивни, прекалено неприемливи. В този смисъл, не е трудно да се досетим какво би могло да привлече детето към супергероя, дори не толкова към него конкретно, а към онази битка, която героят ще води винаги със своя „архивраг “. Чрез механизма на идентификацията се усвоява нещо от света на доброто, а чрез проекцията се извежда навън нещо от лошото. Заплахата вече има лице, срещу което героят може да се бори. Понятието за нагоните към смъртта е увърдено от Фройд през 1920 г. Той ги противопоставя на нагоните към живота, а за тяхна цел определя връщането на живото към състояние на пълен покой, неорганичност. Това самоунищожение, в началото насочено навътре, се проявява външно чрез агресивни и деструктивни действия, целящи да унищожат обекта. Тази теза се развива още по-нататък от Мелани Клайн. II. Представителите на английската школа в психоанализата развиват теорията за обектните отношения и поставят акцент именно върху дуализма на двата вида нагони. Още от най-ранна възраст малкото бебе разграничава един значим обект в обкръжението си – майката. Съответно и двата вида нагони са насочени само и единствено към нея; когато откликва и се отзовава, тя е добра, когато я „няма“, е лоша. Оттук произлизат някои следствия: - Образът на майката става арена на битка между две противоположни сили; - Тъй като агресивните нагони са много мощни, а омразата – силна, психичното е длъжно да се защити от едно евентуално отмъщение на майката заради тях; - Всичко това поражда една всепоглъщаща тревога; - За да не „унищожи“ добрия обект (майката), а само лошия“, и за да потуши тревогата, обектът бива разцепен на две; - Аз-ът също. Всичко гореописано се случва докъм 4-я месец от развитието на бебето. Постепенно, с порастването то разбира, че майката е само една, и че нейните добра и лоша част съществуват неизменно (и неизбежно) заедно. Ако детето не успее да интегрира това знание, не успее да го понесе, се включва защитният механизъм на „разцепването“ – светът ще остане черно-бял, обектите ще бъдат или обичани, или мразени, самият Аз ще остане завинаги в позиция да е или добър, или лош, ни никога двете едновременно. Тук рисунката, която разглеждаме, придобива допълнително значение. Заедно с нея и въпросът към момчето „Нима човек не може да крие в себе си и добро, и зло?“ – с категоричен отговор „Не!“. I+II. Вечната битка. Героят в този комикс не може да изпитва съмнение. Той е праволинеен, и това е най-голямата му сила. Светът и всичко в него е толкова ясно и разбираемо, а злодеят трябва да бъде победен, на всяка цена. Дори ако цената, която героят плаща, е да отрече всичко зло у себе си; или пък да отрече всичко добро у другия. Колко ли огромна ще да е тревожността му, за да не остава място за колебание? Битката ще е вечна, защото тя сама по себе си не включва възможността за интегриране на външния свят или на Аз-а. Тревожността от този конфликт без изход, в който „лошият“ винаги преследва „добрия“, но и обратното, е факт. Но където има желание за унищожение, има агресия. Дали тогава ще е изненада да споменем и основното, което притесняваше (агресивните) родители(те) на малкия Човек-паяк? А именно, че е твърде агресивен? III. Финалът на историята. Да кажем, че надеждата ни е доброто да победи злото, означава самите ние да активираме механизма на разцепване. Всъщност, надеждата ни за Спайдърмен е да осъзнае, че притежава качества, които го правят герой, но и такива, които го провокират да показа най-лошото у себе си. А също и че всички хора преживяват сходен психичен конфликт. Дали това знание изобщо е възможно в семейство, в което изискването за безпрекословно подчинение е издигнато на пиедестал, а образът на сина не може да бъде възприет в своята естествена цялост? Имаме своите съмнения. Но да кажем, че знаем как завършва всичко…също ще е невярно. Защото се оказва, че героите на приказките не са просто обекти на нечия фантазия, а след един момент нататък започват сами да творят своята история. Предишна статия Следваща статия

< Обратно Start game! 7.06.2022 г. Психолог за видеоигра? Защо не? Има ситуации, в които възможностите се появяват сякаш между другото, но всъщност са точно на мястото си. С огромно вълнение споделям за един проект, в който имам възможността да участвам, и който, макар да е все още в работна фаза, задава нова посока в професионалното ми портфолио. Понастоящем участвам като психолог-консултант в разработването на видеоигра, в партньорство с 11 bit studios . Проектът, разбира се, е абсолютна тайна. Макар че подобна професионална задача е новост за мен, още след първата среща с дизайнерския екип, се почувствах в „свои води“. Или както се шегувах, най-накрая ще се отплатят годините, прекарани в разнообразни геймърски активности. Благодарна съм за възможността да разширя границите си като специалист, и за съпътстващото удоволствие да творя с подобен страхотен екип! П.С. Вероятно се досещате, но когато му дойде времето, ще кажа и повече. Предишна Следваща

A psychologist in a game design studio? Well, seems like it's quite an adventure! My cooperation with 11 bit studios as a consultant. Психолог в гейм дизайн студио? Звучи като приключение! Малко повече за сътрудничеството ми с 11 bit studios в ролята на консултант. A journey in 11 bit studios Imagine a place where magic happens. Well, it might not be the kind of magic that you can find on platform 9 ¾ , or in the hands of a long-bearded white wizard, but still – the magic of bringing fantasies to life. A place, where creativity and logic, art and technology, what’s real and what’s not, exist together. The place There’s an independent (but not an indie!:)) game design studio in the very heart of Warsaw that revealed exactly this kind of magic to me last week. It’s an experience beyond everything I’ve ever imagined would happen in my life. As a person firmly planted on the ground, I’m telling myself – Oh, what an incredible luck! But as someone who never stops dreaming and exploring, this experience comes not as a surprise, but more as a challenge to be accepted - with great care and responsibility. After all, dreams should be nurtured carefully. And it’s not the place itself, of course. What was most important to me during my one-week stay at the office of 11 bit studios in Poland, was the opportunity to meet the people behind the P8 project. All those designers, programmers, artists, producers, technicians, who can make worlds appear in front of your eyes. People from all around the world, speaking different languages, who can tell you all kinds of stories - funny, peculiar, dramatic, stories of bravery, treachery and friendship. Not only with what they say, but also with what they do. The people A psychologist? And in case you’re wondering what is a clinical psychologist doing in such a place (you’re quite right to wonder), I have the simplest, yet at this point mysterious explanation. I was working in a new environment, on a path that I’ve never taken before, in an effort to support the team of P8 on a journey through the labyrinth of emotions and behavior. They do what they do best, while I listen, observe and follow their steps. Then, with the help of my theoretical background in psychology, as well as my 15 years of clinical experience, I try to suggest a slightly different approach to the task – the one of a professional, working with the depths of psychic life. I’m back in Sofia. And while I’m returning to what I’ve been doing up until now, there’s this portal in my heart to a strange, mysterious dimension, in which emotions take different shapes, colours, sounds and images. A dimension of games, becoming something more than a product to be played. And if you think I’m overwhelmed with positive emotions (which I am) and not thinking straight after a wonderful week (which is somewhat true), do not be fooled. I’m experienced enough to know that there's plenty of time to also see the hardship, doubts, tiredness. I know they exist, and I would probably confront them too during my journey in the project. That’s to be expected. But have you ever been on an adventure without risk, difficult choices and hardship? Good luck to the team, and let’s hope that P8 makes its mark! What's next? The future

Търсите психолог, с когото да изследвате Вашите въпроси? Опитайте с mytalkspace и Елена Мечева. Тест за училищна готовност - ТУГ Тестът за училищна готовност е инструмент, с който се оценява дали детето е усвоило базисни знания и умения преди началото на първата му година в училище. Има най-различни варианти на тестове, но аз използвам този на проф. Пламен Калчев, създаден през 2013 г., за който съм преминала обучение. Тестът се състои от 5 скали - езикови умения, математически умения, фина моторика, зрителна дискриминация и скала за изследване на внимание и концентрация. ТУГ е подходящ за деца на възраст 6-7 години. Провежда се в рамките на 40-60 минути, индивидуално, от сертифициран за това психолог. Полученият резултат (във вида на точки и графично изображение) дава информация не само дали детето е преминало успешно, но и в кои области резултатите са най-добри; съответно най-слаби. Това би могло да е от помощ на началния учител, който от самото начало ще има яснота в кои направления трябва да работи допълнително, или пък да развива. Ако евентуално детето не успее да покрие минимума точки, за да се смята, че е готово за училище, следвайки стандартизираната процедура, тестът се прави повторно. С това се стремим да избегнем влиянието на други фактори при резултата - например разсеяност, притеснение, умора и т.н. Като последен етап на тестовия процес резултатите се коментират с родител, в отделна среща. Нa този етап можете да зададете въпросите си и да получите обратна връзка за цялостното поведение на детето през времето на тестиране. Провеждане на ТУГ Цена на провеждане на ТУГ: 150 лв. В цената се включва: Провеждане на теста - 40-60 минути; Повторно провеждане при непокриване на необходимите точки от първия опит; Изчисляване на резултат и представянето му във вида на точки и графика; Представяне на резултатите на родител и обсъждане в отделна среща или по телефона - 10-15 минути (по желание).

Преди години имах възможността да посетя кратък семинар на тема „Арт-терапия и приказки“. За пръв път се замислих за онова специално в психичното, което психологът може да узнае за детето през приказката, любимия герой, сюжета, дори злодея. И не само да узнае, но и да интерпретира, да проиграе в работата си заедно с детето с терапевтична цел. < Към "Статии" Приказките и "малките герои" Преди години имах възможността да посетя кратък семинар на тема „Арт-терапия и приказки“. За пръв път се замислих за онова специално в психичното, което психологът може да узнае за детето през приказката, любимия герой, сюжета, дори злодея. И не само да узнае, но и да интерпретира, да проиграе в работата си заедно с детето с терапевтична цел. Светът на приказното, през погледа на порастващото момиче с червена шапчица, за пръв път сблъскала се с реалността (вълка), на пасивната девойка, която чака да бъде „спасена“, само защото е красива и добра (Пепеляшка), на глуповатия най-малък син, който обаче надхитря всички, е свят в който децата разпознават всичко от света на възрастните – от най-прекрасното до най-зловещото. От няколко години насам все по-често се среща един нов феномен, а именно да се видоизменят най-популярните детски приказки, да се пренаписват така, че да не бъдат травмиращи за децата. Попадала съм на издания, в които вълкът не изяжда бабата и Червената шапчица, а те успяват да се скрият в килера, където дочакват ловеца; в които Хензел и Гретел не са изоставяни от родителите си в гората. Най-популярният пример е „Малката русалка“, където в най-драстична степен е пренебрегнато характерното светоусещане на Андерсен, всичко което той въплъщава в историите си; русалката оживява, детето е предпазено от темата за смъртта. Като стана дума за смъртта, особено е отношението към тази тема - естествена част от живота, а колко неестествено е понякога възприятието ни за нея. Най- чувствителни са възрастните що се отнася до начина, по който детето се сблъсква със загубата и последствията върху детската психика. В училище тази тема също присъства; въпреки че средата е строга и структурирана, часовете вървят един след друг, често децата търсят подкрепа за случващото се около тях. Една от най-трудните задачи за детето, преживяло загуба, е как да съчетае две несъчетаеми на пръв поглед неща – от една страна ми се случва най-трудното- човек, когото обичам вече го няма, а от друга животът тече както досега. Усещането за драстична разлика между вътрешното преживяване и външния свят, е болезнено. Традиционно у нас в семействата за смъртта се говори много малко, дори никак, или изопачено, а когато тя настъпи, често пъти родителите правят опит да „предпазят“ детето. Вариантите за това са най-различни. Някои не позволяват детето да плаче, опитват се да позитивират ситуацията, за присъствие на погребението дори не може да става дума. Други се затварят в себе си и не говорят за случилото се, сякаш нищо не се е променило. Траурът има различни лица, и никое от тях не може да бъде осъдено, родителите също имат право на своите реакции. Но понякога се забравя, че детето страда не по-малко, че то, бидейки чувствително към чуждата болка, мълчи за своята собствена, че неговите схващания за смъртта може да са детски, но не са детински . Как да преживееш една загуба, която не е призната от възрастните? Как да интегрираш една травма, която в реалността всички се правят, че не съществува, или пък говорят за нея сякаш е неестествена, чужда? Да се върнем на приказките и онова, на което ни учат. Приказното слово от най-древни времена, от различни култури, носи в себе си теми, познати до днес, съхранява човешкия опит и мъдрост. През историите децата се учат, подреждат сложните човешки отношения, виждат различното у другия, разпознават емоции, характери, проблеми. Чрез идентификацията с героите те попадат в ситуации, които в реалността ще са драматични за тях, но в приказката ще могат да отработят. Те ще видят как героят се справя с трудностите, оцелява и получава признание. Ще научат повече за доброто и злото и за връзката между двете. В контекста на темата за травмата – те ще видят колко естествено се вписва тя в приказния свят, и как винаги е път към личното израстване на героя. Всичко това няма как да се случи, ако липсва Големия лош вълк или Малката русалка оживее и се омъжи за принца. Значимостта на приказното в отработването на важните общочовешки теми е голяма, и независимо от опитите „травмиращите събития“ да бъдат смекчени, вярвам че това никога няма да се случи. Няма история без злодей, конфликт или перипетия. Или поне не реална такава. А колкото повече възрастните се стремят да преведат в думи онова от реалността, което може да травмира детето, толкова по-подготвено ще е то да посрещне случващото се. „Надявам се да обясня ролята на „истинното говорене“, говоренето на истината такава, каквато големите хора я предават на децата, които не само несъзнавано я желаят, но имат нужда от истина и имат право на нея…истината която често боли, но която…позволява на субекта да се структурира и да се очовечи“. Франсоаз Долто („Всичко е език“) Предишна статия Следваща статия

< Обратно Репортаж за БНТ 2.01.2021 г. "Агресията в анимациите. Как да научим децата си на състрадание?" Ще започна с това, че и за мен беше интересно да се запозная подробно с изследването, тъй като повечето от цитираните филмчета съм гледала, а някои са измежду добрите образци според мен за детски филми. Това което всъщност се изследва в проучването, е броят ситуации, в които героите изпитват болка (в някои от тях причинена от друг) и реакцията на това. Оказва се, че са изброени множество такива, а в поне половината липсва емпатиен отговор към този, който е наранен. Всъщност основният фокус на това проучване е към повишаване на вниманието към това, че децата изпитват болка – физическа и емоционална . Основен извод е, че може би следва да сме малко по-чувствителни към този факт. Кое за мен е по-важното обаче? Акцентът се поставя върху образци на масовата култура, които със сигурност имат своите достойнства като приказни истории за деца и възрастни, и вероятно могат да представят проблема с болката с по-голяма чувствителност. Важният акцент обаче е за това как децата биват запознати по принцип с феномените на света и отношенията между хората, а единственият верен отговор на този въпрос е – през мирогледа, примера и отношението на възрастните, и най-вече техните родители . Ако си представим информацията, която постъпва в главичката на детето, като поток, то най-важният филтър за този поток от информация са думите и действията на родителите. На възрастта 4-6 г. (която е проучена в изследването) значимите възрастни са тези, които имат отговорността да бъдат подобен филтър, да внимават какво съдържание е достъпно за техните деца и най-важното – да обясняват на децата, да дават примери – във всякакви житейски ситуации как можем да спестим болка на другия, как можем да помогнем или какво значи да съчувстваме . В този смисъл, въпросът не е дали даваме на децата си да гледат филмчета – разбира се, че това не е проблем, но със сигурност е добра идея да гледаме с тях например, за да можем да отговорим на техните въпроси, когато се появят. Всяко дете ще „види“ филмчето по различен начин, ще му направи впечатление нещо различно, и не е добра идея да обобщаваме, а да се опитаме да разберем кое вълнува детето. То със сигурност ще зададе въпросите си, ако му се удаде възможност. Наивно е да очакваме от телевизора да „обучи“ детето на емпатия; това става само и единствено през човешкия контакт и личния пример. Как влияят детските? Трудно е да се обобщи, но тук мнението ми е, че каквито и модели на поведение да „усвои“ детето от екрана, те няма да се задържат, няма да „залепнат“, ако в дългосрочен план това дете е било насърчавано от родителите си по посока на добрите примери. Не във всяка почва покълват някои зрънца и следва да се мисли за това, че най-важните отношения, задаващи идеите за ненасилие, съчувствие и емпатия, са тези в семейството. Ако там е поставена здрава основа, външни фактори, включително анимационни филмчета, няма да окажат съществено влияние. Възможни действия за улеснение на родителя: Да се избягва материал, неподходящ за съответната възраст, което в наши дни с т.нар. функционалности „родителски контрол“ не е невъзможно. Да се говори много, да се обясняват ситуациите, които родителят смята, че не са представени подходящо. Да се следи по кои теми детето проявява интерес. Да се прави разлика между „на игра“ и „в реалността“. До известна възраст децата не знаят, че съществува такава разлика, затова е важно родителят да я въведе. Да стане ясно, че когато другият страда, това вече не е игра, не е забавление. Предишна Следваща

Статията е публикувана в сп."Майчинство" < Към "Статии" Скуката, или за "липсата на липса" Статията е публикувана в сп."Майчинство" “Скучно ми е!“ Дълбоко съм убедена, че репликата е една тези, които всеки родител би посочил като най-изнервящи и досадни реплики на децата им. Също така съм убедена, че голямата част от днешните млади хора (някои вече родители) не са си и помисляли да се оплачат на техните родители точно от това. Или ако се е случвало, то в голямата част от случаите никой не им е обърнал внимание и ги е принудил безславно да се оттеглят в другата стая с призив да намерят с какво да играят. Кои са причините именно в наши дни скуката да присъства толкова изразено в пространството (и в думите на деца и възрастни)? Контекстът, в който живеем, дава част от отговора. Не е нужно да се проведе мащабно социологическо проучване, за да се констатират някои видими факти. Като например, всепоглъщащото влияние на технологиите; или скоростта, с която се случва всичко около нас; или достъпността на всякакви услуги с минимум усилия. Факт е и съвсем новата диагноза „gaming disorder“ в последното издание на МКБ през 2018, в рубриката на зависимостите. Съществува някаква „модерна закономерност“, според която динамичният, пълен със забавления живот е „пълноценен“ живот. Следователно, скуката е крайно неприемлива, а основното желание е да бъде избегната на всяка цена. Модерният лукс ( modern luxury според Patricia Meyer Spacks ) – скуката, е съвсем ново явление от цивилизационна гледна точка. Допреди няколко десетки години хората не са имали привилегията да скучаят, тъй като ежедневието им е било твърде заето с дейности от първа необходимост. Индустриализацията и модерните технологии отменят голяма част от задълженията на съвременния човек и отварят едно време (и пространство), в което той има избор с какво да се занимава. „Няма празно“ – тоест няма пропуск, няма липса, има от всичко, кипи дейност, живот, активност, има изобилие от възможности, купони, връзки и т.н., и т.н. А действително ли е така в реалността? По-често и честно казано – не, никак не е така. Принципът на удоволствието („Искам всичко, сега, веднага!“) „катастрофира“ в принципа на реалността – точно толкова безславно, колкото детето, пратено да си играе в другата стая, нищо че му е скучно. Въпреки този очевиден факт, сме свидетели как нуждата да бъде потисната, дори изкоренена скуката, е все по-неотложна. На помощ за решение на този „проблем“ идват непрекъснатата „свързаност“, активност, която технологиите предлагат – от включения телевизор, който никой не гледа („ама да не е тихо“) до слушалките (или книгата, нека сме честни) в градския транспорт; от преглеждането на newsfeed-a на всеки час до всекидневното „постване“ на всякаква значима или незначителна информация. Струва ми се, че подобно поведение може да е ефективно в борбата със скуката, но носи със себе си едно интересно противоречие. Гореизброените активности не са проблем по принцип, но подобно втурване към забавни и увлекателни дейности противоречи на механизма, по който действа психичното. То има нужда от „липса“. Нещо повече, наличието на „липса“, празнота, може да бъде изключително мощен механизъм за поставяне на цел, справяне с житейски трудности, постигане на успех или реализиране на дълго чакана мечта . Оказва се, че в желанието си да не скучаем можем да нарушим някои съвсем естествени психични процеси и да постигнем точно обратния на желания ефект. Един пример: в стремежа си да не сме сами непрекъснато търсим контакти с други хора през социалните мрежи, но парадоксално, обикновено се чувстваме още по-сами. Или пък - детето което за да не скучае бива отрупвано с играчки, а в същото време не може да се заиграе с нищо и непрекъснато търси нови и нови забавления (съответно се оплаква, че му е още по-скучно, въпреки изобилието). Според някои изследователи умението да се поскучае е развитийно постижение за малкото дете. Накратко казано, то не (иска да) чака – или ако се наложи, реагира с бурно неодобрение (меко казано). Това е така поради особеностите на нервната му система, която е твърде незряла, и действително не търпи отлагане. Мисълта, че трябва да се чака е толкова непоносима, че е напълно възможно в главата на детето „светът да свършва“ когато не получи желаното. За да се научи да „отлага удоволствието“ (да чака, да проявява търпение) е необходимо родителите от един момент нататък да въвеждат постепенно и по малко „липсата“. Колкото и да е неприятно и за двете страни, отлагането на бързото задоволяване е изключително възпитателно. И жизненоважно. Буквално . В света на възрастните да се понесе скуката значи, да се понесе несигурността, че няма план, че няма програма за действие, и в крайна сметка да се изчака, без от последното да произтича особена драма или тревожност . Като стана дума за тревожността, именно нея психолозите поставят често в основата на страха от скучаенето. Докато се чудех как да обясня точно този тип тревожност, попаднах на израза FOMO – fear of missing out . Буквално означава страх, тревога, че ще пропуснеш нещо важно или значимо, но ако разширим кръга FOMO значи още усещането, че: - изпускам изгодна сделка и/ли възможност; - изпускам страхотен купон/среща; - изпускам важна новина или съобщение (от което следва веднага да проверя мейла или месинджъра си); - чувствам, че си пропилявам времето, не правя нищо смислено, докато: - виждам как други хора живеят много по-пълноценно, по-смислено от мен. Мисля, че именно това лице на тревожността се опитваме да прикрием със стремежа си да уплътняваме непрекъснато времето и пространството около себе си – с други хора, материални придобивки, преживявания и т.н. Когато съчетаем потребността на всеки човек от успех, одобрение и възхищение (1) с възможностите, които ни предлагат модерните технологии - резултатът няма да изненада никого. Искате да ви харесват и одобряват? Имате социалните мрежи. Имате свободно време? Ето в ръката ви всички функционалности на мобилното устройство. Нямате свободно време? За какво са създадени приложенията, мобилните данни, скоростния интернет? Каквото и когато да ви е нужно, било то информация, развлечение или връзка с конкретен човек – то е вече налично. Забелязвате ли какво липсва? Скуката, „нищоправенето“. А истината е, че има нещо изключително градивно в това да понесеш скуката. То е като да умееш да останеш сам, без да си самотен, без да чувстваш, че „светът се разпада“. Умението е да се овладее тревожността, за която стана дума, без опит да се запълни липса, която няма как да се запълни. Просто защото светът е така устроен, че винаги нещо ще ни липсва (или ще имаме такова чувство). Дали ще е любов, разбиране, възможности, или справедливост, красота, знания, партньор, деца, кариера – няма значение. Ето как неусетно се завръщаме към това, че призивът на детето „скучно ми е“ не е трагичен сам по себе си. Или ако се върнем на примера с отрупаното с играчки дете - то няма как да се научи да измисля игри тип „от нищо нещо“, докато не почувства липса, която да го мотивира да впрегне усилия в друга посока. Оставено „в плен“ на умерено количество скука, то ще впрегне креативността си и само̀ ще намери с какво да играе. Нещо повече, има хипотези, че понасянето на скуката е част от съзряването. Осъзнаването, че има още към какво да се стремим може да мотивира и развива. И отново - няма да се случи, ако непрекъснато търсим начини да уплътняваме времето си, без да си дадем малко почивка от информационния и „социален“ поток, в който така или иначе се давим ежедневно. В същото време същата тази непоносимост да се приеме липсващото в живота не е изключено да създаде тежък психичен конфликт . Редно е да спомена, че ако възприемането на живота като твърде скучен и безсмислен, или натрапчивото усещане за празнота взимат връх в ежедневието, човек следва да вземе мерки и да потърси решение. Някои подобни състояния не само са неприятни, но могат да са начало на по-сериозен проблем и не бива да се подценяват. За финал оставям на вас да помислите - с какво запълвате липсите в живота си? Предишна статия Следваща статия

В студентските си години с колегите се шегувахме около няколкото най-чести въпроса, които ни се задаваха в момента, в който кажем, че учим психология. С времето и опита изкристализираха повтарящи се непрекъснато твърдения, които смело мога да нарека „митове“. Част от работата ни е да разясняваме реалните измерения на дейността си, както и да разрушаваме митовете, а настоящият текст е едно своеобразно синтезиране на най-честите заблуди относно психологическата работа…или както ние бихме ги нарекли, най-честите фантазии. < Към "Статии" Митове за психологическата работа В студентските си години с колегите се шегувахме около няколкото най-чести въпроса, които ни се задаваха в момента, в който кажем, че учим психология. С времето и опита изкристализираха повтарящи се непрекъснато твърдения, които смело мога да нарека „митове“. Част от работата ни е да разясняваме реалните измерения на дейността си, както и да разрушаваме митовете, а настоящият текст е едно своеобразно синтезиране на най-честите заблуди относно психологическата работа…или както ние бихме ги нарекли, най-честите фантазии. 1. Психологът не чете мисли. Това което се случва в процеса на работата е да се събере необходимата информация, да се отсее важното, да се „чуе“ реалната заявка, да бъдат осмислени реалните затруднения, до които клиентът често няма достъп – и всичко това с цел да се зададат правилните въпроси. Усещането че психологът е „прочел мислите ми“ е всъщност добро боравене с теоретичната база, прилагане на набор от усвоени умения и много професионален опит. Разбира се, има известна доза интуитивно знание, но то бива обогатено и приложимо само в рамките на другите опитности. 2. Психологическа работа не се извършва „на кафе“. Психологът не е приятел. Заради българската традиция да смятаме, че „тук нямаме нужда от терапевти, защото имаме приятели“ често пъти професионалните ни граници биват атакувани. За работата ни е важно да се удържа контекстът, което означава да бъдат отстоявани правилата – мястото на срещата, часът, заплащането. Бихте ли имали доверие в диагнозата и предписаното лечение на лекар, с когото си пиете кафето в местната сладкарница? 3. Няма рецепта, психологът не е „пенкилер“. Наскоро се замислих за сходността на думата с английското painkiller (болкоуспокоително). Интересно е как идеята за премахване на болката логично се свързва със значение на „пенкилер“ като нещо, което задължително и неизбежно ще свърши работа – при всички обстоятелства и без ограничения. Коректно е да кажем, че психологическата работа има своите ограничения; дори нещо повече - тя поставя условия и изисквания. Не дава рецепти, предписания и обещания. И именно в това се крие нейната ефективност. 4. В продължение на предишното – психологът няма да ви даде съвет. Работата е съвместна и се реализира двустранно. Психологът знае, че не знае – неговата работа е да насочи клиента да се справи сам, в съответствие със собствените си ресурси, емоции, модели. 5. Работата на психолога няма нищо общо с манипулацията. Даже обратното, ако клиентът се чувства манипулиран, това е категорично основание да прекрати взаимодействието си с дадения психолог. Манипулацията означава процес на налагане на своето мнение, при това с користна цел – което не само няма общо с добрите психологически практики, но и из основи им противоречи. 6. Успешността на работата не е пряко свързана с незабавното изпитване на позитивни емоции. Точно обратното. Процесът понякога е дълъг и тежък, и поставя пред изпитание клиента. Справянето с болезнените въпроси и теми е като цяло болезнен процес – но пък категорично необходим. Идеята е да се преодолеят моментните негативни преживявания, за да се инвестира в дългосрочните благоприятни. 7. Успешността на работата не е пряко свързана с бързината на резултатите. Често пъти чувам изказвания като това – „Ходихме на психолог, ама не помогна, нищо не направи“. А на въпроса колко време ходихте, се отговаря „веднъж“ или „няколко пъти“. Обикновено това разочарование се появява когато клиентът очаква психологът да даде предписанията си (точки 3 и 4), и те подействат мигновено. Разбира се, има случаи, в които затрудненията се преодоляват по-бързо, но те не са норма. 8. „Не е задължително детският психолог да има деца, за да си свърши работата“. Тук имам предвид не само конкретния пример с децата, но и цялостното разбиране, че ако психологът не е преживял нещо конкретно от опита на клиента, не може да бъде полезен. Важни са опитът и обективността. 9. Психологическата работа е субективна. Факт е, че работата ни често е дълбоко свързана с явления, които са субективни. Неслучайно обаче на подобно „обвинение“ аз винаги противопоставям друг безспорен (според мен) факт – а именно, психологическото знание е силно обективизирано вследствие на научните принципи и закономерности, които психологията изповядва – наред с всички други науки. Много хора смятат, че психологическото знание няма стойност, тъй като не може да бъде измерено, предсказано. Много други пренебрегват „научността“, позовавайки се на непроверяеми и недоказани постулати, и съотнасят психологията към изключително ненаучни явления – езотерика, източни практики, магии и прочее. Истината е, че макар и не всесилни, статистиката и научно-изследователският подход са един от начините да останем обективни. Дори в полето на психоанализата, която най-често е критикувана заради използването на индивидуален клиничен подход (без доказателство в широката популация), вече се натрупват изследвания, които потвърждават твърденията на популярните психоаналитици. Другият важен елемент в стремежа да избягаме от субективността е наличието на интервизия и супервизия – а именно, споделянето на опит с колеги и ментори, с цел да се „свери часовника“ и да се минимизират грешките. 10. „Психолог“ е само една от ролите, които човек заема… Единственото, което мога да допълня, е следното: „…но е важно с клиента си, в кабинета, да е именно в тази си роля!“ Предишна статия Следваща статия

Често пъти в работата ми става дума за смъртта. Това е една от темите, които будят много най-тревога у възрастния, особено що се касае до начина, по който детето се сблъсква със загубата, както и последствията които това има върху детската психика. Особено е отношението към тази тема - естествена част от живота, а колко неестествено е понякога възприятието ни за нея. И колко трудно идват думите когато трябва да отговорим на детските въпроси. ​В днешната статия основният акцент попада не върху темата за смъртта, а върху начина, по който говорим за нея. < Към "Статии" Как говорим за смъртта? Често пъти в работата ми става дума за смъртта. Това е една от темите, които будят много най-тревога у възрастния, особено що се касае до начина, по който детето се сблъсква със загубата, както и последствията които това има върху детската психика. Особено е отношението към тази тема - естествена част от живота, а колко неестествено е понякога възприятието ни за нея. И колко трудно идват думите когато трябва да отговорим на детските въпроси. В днешната статия основният акцент попада не върху темата за смъртта, а върху начина, по който говорим за нея. Традиционно у нас в семействата за смъртта се говори много малко, понякога изобщо не се споменава. Или пък се говори изопачено. Когато (неминуемо) семейството се изправи пред загубата, най-важното за родителите е да направят опит да „предпазят“ детето. Вариантите за това са най-различни: - „Недей да плачеш!“ . Разбира се, че родителят го прави с най-добри намерения, но нека направим важно уточнение – липсата на сълзи не намалява болката от загубата. Дори точно обратното. Потискането на естествената емоция би могло да усложни процеса на траур и да има доста по-негативни последствия, отколкото ако детето бъде оставено да плаче, ако почувства нужда от това. Или казано по друг начин, може би родителят е този, който няма сили да се справи със своята болка, и не може да понесе да види детето си да плаче – поради което казва тези думи? И не само това – нима най-обичаните ни близки не заслужават да плачем за тях? - „Не плачи, на нашия любим човек ще му бъде тъжно, че страдаш“ . Тук отново опитът е да се даде подкрепа на детето, само че парадоксално...се постига точно обратното – не стига, че няма пространство за страданието, но и когато то се появява, детето ще се чувства виновно, че плаче – защото не иска да натъжи починалия си близък. - „Ако говорим за смъртта, детето ще се травмира“ . Много често липсва конкретната дума, означаваща приключването на живота. Децата я знаят, но мълчанието около тях ги респектира до степен, в която самите те не смеят да кажат думите „смърт“, „умиране“ – прошепват ги, сякаш самата дума, ако бъде казана гласно, носи след себе си нещо ужасяващо. Всъщност, най-ужасяващото около смърта е мълчанието за нея. - „Нашият любим човек заспа/отиде си/отиде на небето“ . Всички тези думи не са съвсем точни по отношение на това какво представлява смъртта. Заспиването, отиването някъде всъщност крият в себе си очакване за събуждане, завръщане, тоест те в някаква степен смекчават необратимостта на процеса живот-смърт. Когато използваме тях, ние сякаш си оставяме вратичка на надежда, която държим открехната и за детето. Неслучайно и често децата питат „А аз кога ще отида на небето при баба/дядо...?“ Колкото и да е трудно, трябва да дадем послание, в което да стане ясно какво точно се е случило. По-трудно е когато детето е малко, но дори да не успява съвсем да разбере конкретната дума, с времето ще я интегрира. - „Баба/дядо е в болница, замина и др.“ Отново в тези ситуации възрастният е този, който е изправен пред трудността да понесе детското страдание и се опитва да отложи тежкия разговор. Децата обаче имат изключителна интуиция и ако им се представи неверен разказ за случилото се, рано или късно успяват да разберат, че това не е достоверна информация. На мястото на истината се настаняват детските фантазии, с чиято помощ се търси обяснение на случващото се. От опит смело мога да твърдя, че фантазиите могат да са далеч по-травмиращи от истината; и тъй като възрастният не говори, то и детето няма на кого да зададе въпросите си, съответно няма кой да му окаже подкрепа. Траурът има различни лица, и никое от тях не може да бъде осъдено, родителите също имат право на своите реакции. Но понякога се забравя, че детето страда не по-малко, че то, бидейки чувствително към чуждата болка, мълчи за своята собствена, че неговите схващания за смъртта може да са детски, но не са детински . Една от най-трудните задачи за детето, преживяло загуба, е как да съчетае две несъчетаеми на пръв поглед неща – от една страна ми се случва най-трудното - човек, когото обичам вече го няма, а от друга животът тече както досега. Усещането за драстична разлика между вътрешното преживяване и външния свят, е болезнено, особено ако не е споделено. Семейството има тази особеност, че в ситуация на криза мобилизира всичките си ресурси, за да се съхрани, да се реорганизира. Говоренето за починалия, за промените след неговата смърт, за личните преживявания, споделянето на спомени и страхове, със сигурност улесняват детето в процеса на траур – то се чувства част от семейството, а не изолиран и мълчалив свидетел на нещо, което не разбира, за което не са му дадени думи . Как да преживееш една загуба, която понякога не е призната от възрастните? Как да интегрираш една травма, която в реалността всички се правят, че не съществува, или пък говорят за нея сякаш е неестествена, чужда? Няма лесен отговор, но ако можем да изведем някаква нишка, с помощта на която да намерим ориентир, то вероятно верен помощник ще ни бъде истината – понякога сурова, но изговорена с детето. А на него я дължим. Предишна статия Следваща статия

Как да разбера дали съм социопат? Или социопат ли съм защо имам някои от белезите? Също мога ли да разбера дали съм в депресия? Обратно С.Е., мъж, 23 г Как да разбера дали съм социопат? Или социопат ли съм защо имам някои от белезите? Също мога ли да разбера дали съм в депресия? Здравейте. Въпросът Ви отваря тема, по която ще се радвам да дам някои разяснения. Ще започна от това какво всъщност означава термина "социопат", въпреки че надали ще съм изчерпателна. Въпреки че думата е особено разпространена и се използва често в популярната психология и в ежедневието, от научна гледна тя има съвсем конкретно значение. В МКБ (Международна класификация на болестите) има една специфична категория - т.нар. личностови разстройства. Това не са психични заболявания, а най-просто казано - изключително засилени характерови особености, които пречат в голяма степен на това, което наричаме "нормален живот". Те не се лекуват с лекарства, не се влияят от средата и са трайни, устойчиви модели на поведение и реакции. Едно от въпросните личностови разстройства е антисоциалното, а Вие очевидно се интересувате от неговите характеристики, така че няма да ги изброявам подробно: най-общо казано, антисоциалните личности поставят своя интерес пред този на другите, имат проблем да установяват и поддържат близки контакти с други хора, липсва им емпатия. И с тези теоретични разяснения ще спра дотук. Защото важното във Вашия случай е какво Вие поставяте в категорията "социопат"? Кое Ви навежда на мисълта, че бихте могъл да сте такъв? Мога категорично да кажа, че наличието на някои "белези", не означава наличие на "дигноза". Изключително неефективно е да се самодиагностицирате - липсва всякаква обективност, а и процесът по оценка е редно да се извършва от специалист (в случая, психиатър). Ако мога да бъда полезна по някакъв начин на запитването Ви, то ще е по посока на това да Ви споделя моето професионално убеждение - диагностицирането, класифицирането, поставянето на някаква диагноза/етикет не решава трудностите на личността. Каквото и да "впишем в епикризата", същинската работа започва "отвъд диагнозата". Дори да имате силно изразени характеристики за едно или друго, Вие имате сензитивност спрямо себе си (самият факт, че питате е показател за това), имате свободна воля да взимате решения и разполагате с възможностите, които Ви предлагат съвременните стандарти за психична грижа. Ако смятате, че имате затруднения в общуването, емоционални блокажи, проблем с другите хора, и ако всичко това Ви пречи до степен да не можете да функционирате пълноценно, спрямо потенциала, който имате, една бъдеща работа с психолог би могла да има позитивно влияние. В същата степен тези думи се отнасят и до депресията - ако се притеснявате, че имате симптомите, потърсете експертно мнение и/ли консултация със специалист. Вие поне сте от едно по-осъзнато поколение, което няма скрупули да се грижи за себе си, физически и психически. Предишен Следващ

< Обратно Отворено писмо 29.11.2021 г. Позиция на работещите специалисти ДО АКАДЕМИК НИКОЛАЙ ДЕНКОВ МИНИСТЪР НА ОБРАЗОВАНИЕТО И НАУКАТА Д-Р СТОЙЧО КАЦАРОВ МИНИСТЪР НА ЗДРАВЕОПАЗВАНЕТО ДОЦ. Д-Р ДИАНА КОВАЧЕВА ОМБУДСМАН НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ ОТВОРЕНО ПИСМО От група училищни психолози и педагогически съветници Уважаеми академик Денков, д-р Кацаров, доц. Ковачева, В последните месеци и години в обществото ни е по-разединено от всякога и противопоставянията ескалират. В моменти на криза е необходимо да се мобилизират ресурсите на човека - с ясното съзнание, че тези ресурси много често са недостатъчни. Тук идва мястото и на психологическото знание и умение, мястото на специалиста по психично здраве. От подобна позиция пишем и настоящото писмо – едновременно от професионална дистанция, за да запазим доколкото е възможно обективност, но и достатъчно близо, за да уловим разнопосочните настроения на всички нас, но и на всички с които работим и живеем – родители, деца, учители, колеги, приятели, далечни познати и дори непознати. В обществото вече бяха чути по една или друга линия множество мнения по отношение на случващото се в училище в ситуация на пандемия. Всички ние, работещите психолози и педагогически съветници, от началото на пандемията и онлайн обучението, също сме на „първа линия“ – в посрещането на психическото страдание . Ние всички, всеки ден се срещаме с най-разнообразните му форми, и както професионално, така и лично, понасяме част от тежестта на последствията за всички участници в училищния живот – най-вече за децата. Децата са изключително потърпевши от продължаващата с месеци ситуация на дистанционно обучение и недостъпността на училищната среда. Ако има група в обществото ни, която е сред най-засегнатите от пандемията – това са те. Включително и в този момент, в който се намираме, те продължават да са изкупителна жертва на множество процеси в обществото, които можем да отчетем. Те плащат цената на това, че като общество, като възрастни, не намерихме начин да поемем отговорност както за себе си, така и за тях. И ако това е основната ни задача като родители и зрели хора, то там ние се проваляме; а най-лошото е, че няма изгледи нещата да претърпят особена промяна занапред. Децата са най-важни! Става дума за тяхното нормално физическо и психическо развитие, за достъпа им до адекватно обучение, подкрепа и грижа. А това за нас означава: децата да бъдат в училище до последния възможен момент, училищата да бъдат безопасна среда за обучение и да бъдат затваряни само при крайна необходимост! За съжаление моделът, който наблюдаваме до момента, не поставя подобна отправна точка. На практика към днешна дата единствената мярка за справяне с пандемията, която действа безапелационно и без изключение, е празното училище . По отношение на въведените други ограничения (несъмнено необходими при определени условия), включително „зеления сертификат“, наблюдаваме дискриминационна практика. Тази ситуация на несправедливост и несъразмерно поемане на тежестта на пандемията следва да бъде преустановена! На практика отново децата ни се явяват онези, които поставихме в условия на най-тежки ограничения, докато ние – възрастните – отново не поемаме отговорност за ситуацията такава, каквато е, такава каквато я създадохме със своите непредвидливост и страхове. Както проведени изследвания на територията на България, така и работата на всеки един от нас във и извън училище, потвърждават един изключително тъжен, но и опасен извод – неблагоприятните последствия върху психичното здраве и благополучие на децата са все по-трайни и носят все по-голям риск. Особено уязвими са деца и юноши в неравностойно положение, в неблагоприятна семейна среда, от бедни и социално изключени семейства, и деца със специални потребности. За всички тях училището е един огромен ресурс – за придобиване на образование, за срещи с връстници, за формиране на ценни житейски умения и намиране на подкрепа. А достъпът им до този ресурс е ограничен за вече трета поредна учебна година. Нека бъдем разбрани правилно – компенсиране на това загубено време не може да има. Точно обратното всъщност всеки ден, всяка седмица, в която хиляди деца са принудени да „учат“, „общуват“, „взаимодействат със света“ от мониторите си у дома, е време на натрупване на нови и нови трудности за тях и техните семейства. След определен момент нищо, което се случва извън социалното обкръжение, не функционира адекватно на естествените човешки потребности за контакт и споделяне. Нарастват случаите на психични затруднения от всякакъв тип у деца и юноши, вследствие на изключително дългите периоди, в които те биват физически, образователно и емоционално закотвени пред плоските екрани. За съжаление, пребиваването на психичното за дълъг период от време в ситуация на криза способства за затвърждаването на поведения и дефицити, които продължават съществуването си много СЛЕД преминаване на кризата. Затова и наблюдаваните тенденции са крайно обезпокоителни, а този проблем се задълбочава от липсата на предвидимост, план за действие и последователност. В ситуация на криза и при наличие на ограничени ресурси, голяма част от работата ни като психолози е да търсим заедно с човека, с когото работим, онези най-важни опори , на които може да се стъпи стабилно; които да дадат усещане, че не всичко е загубено, че има посока и начин за справяне. От позицията си на поведенчески специалисти, имащи отношение към психично здраве и работещи в училище, настояваме за следното: Да бъде предоставена възможност, при това в най-кратки срокове, всички деца и юноши, които имат желание, да се върнат в присъствена форма на обучение – при наличие на ясни правила и спазване на всички възможни противоепидемични мерки. Посещението в училище да не бъде обвързано с условия (някои от които на практика неизпълними - например тестовете), които се прилагат единствено на територията на българското училище, но никъде другаде. Да се заложат и разпишат дългосрочни мерки с основна задача училищата да бъдат затваряни последни . Всички действия в идващите месеци (както на настоящата, така и на следващата учебна година) да бъдат съобразени с именно тази най-важна за децата опорна точка, т.е. това да е основна цел , а не средство за реакция в ситуация на неотложна спешност. Всички действия да бъдат последователни, добре планирани и добре комуникирани с участниците в учебния процес, включително учители и родители. Да бъде изведено като основен приоритет, наравно с образованието, психичното здраве на децата и техните учители. В заключение следва да подчертаем – никой от нас не подценява сериозността на пандемичната обстановка, нито пък целта ни е да поставим поредна линия на противопоставяне. Това, което ни обединява, е позицията ни като професионалисти в училище, които имат наблюдения върху влиянието на пандемията и онлайн обучението върху голям процент деца и юноши. Като хора, които работят с думите, наясно сме с тяхната сила. Но също така сме наясно, че когато думите не са подкрепени с действия – ясни, последователни и категорични – те „олекват“, губят своята стойност и в дългосрочен план не само не вдъхват доверие, но и пораждат конфликти и напрежение. Така е, защото съвместяването на думи и дела, носи усещане за разбиране и доверие . А не са ли именно тези две неща толкова необходими в обществото ни днес? П.С. Писмото е подкрепено от училищни и психолози от цялата страна, продължава събирането на подписи. Предишна Следваща

По мотиви от Отмъстителите: Война без край/Краят (Avengers: Infinity War/Endgame) Нали знаете какво значи „guilty pleasure“? В жаргонния речник се определя така: „когато се забавляваш истински с музика или филм/тв предаване, но те е срам да си признаеш, че слушаш/гледаш“. Е, не че ме е срам да го призная, но би могло да се каже, че за мен „guilty pleasure“ са филмите за супергерои. Никой от тях не попада в класацията на „Най-любимите ми филми на всички времена“ (освен един, може би), но с удоволствие ги гледам и симпатизирам на героите. < Към "Статии" Да загубиш геройски По мотиви от Отмъстителите: Война без край/Краят (Avengers: Infinity War/Endgame) Нали знаете какво значи „guilty pleasure“? В жаргонния речник се определя така: „когато се забавляваш истински с музика или филм/тв предаване, но те е срам да си признаеш, че слушаш/гледаш“. Е, не че ме е срам да го призная, но би могло да се каже, че за мен „guilty pleasure“ са филмите за супергерои. Никой от тях не попада в класацията на „Най-любимите ми филми на всички времена“ (освен един, може би), но с удоволствие ги гледам и симпатизирам на героите. Съвсем скоро го гледах отново и отново се удивих на един факт във филма, който мира не ми дава. Финалът на предния епизод остави феновете по света съкрушени – не мисля, че във филмовата история е имало сценарно решение, което да „изпепели“ за няколко минути десетки филмови образи, градени с години, и спечелили симпатиите на милиони хора по света. Изчезването на ключовите герои беше решение дръзко, непредвидимо и…ами…обратимо. Но да се върнем малко назад, с началото на втората, заключителна серия. Какво заварихме след изчезването на половината популация на Земята, по-конкретно след 5 години? Много изненадващо за мен – разруха, отчаяние и един световен, огромен отказ да се приеме случилото се. Не просто, че супергероите отказваха да приемат поражението си, това беше ясно (още от трейлъра), че ще е така - но сякаш цялото човечество се беше отказало да се справи с последствията от трагично и неочаквано събитие - както казва самият Танос – неизбежно . И точно тук двете линии на разсъждение ще тръгнат в различни дименсии – тази на един добре замислен свят, населен с пълнокръвни герои, но все пак фантазни; и един реалистичен свят, в който (за съжаление или за щастие) има неизбежни неща. Защо тази тъжна, хаотична планета ме впечатли толкова, ще питате, и какво от така представеното бъдеще на цивилизацията ми се стори неправдоподобно? Може би нещо по средата между моя вечен оптимизъм, и логиката на психичното – такава, каквато аз я виждам. Способността на същата тази психика да отработи, да приеме и да продължи. Разбира се, че тук говорим за загубата. Загубата по начина, по който супергероите я виждат, а и всички ние – през техните очи – е нещо неприемливо, срещу което впрягаме всичките си жизнени сили. Борбата срещу загубата е „до последен дъх“, „до последна капка кръв“, „на всяка цена“, „на живот и смърт“. И поне във филмите, отдадеността с която любимият ни персонаж се изправя през поредното „неизбежно“ предизвикателство, в почти 100% от случаите му носи победа. Даже има известна закономерност – колкото по-голяма е била загубата, толкова по-яростни са съпротивителните сили срещу нея, и толкова по-епична е следващата победа. Изкушаваща закономерност, но дали така се случват нещата и в реалността? С думата „загуба“ в психологията често назоваваме смъртта; но не само, а и всяко събитие, което е свързано с трудна раздяла с човек, събитие, период от живота. Губим близки, доверие, почвата под краката си, губим пари, илюзии, невинността си. И след всяка загуба би следвало да преживеем един период, в който се случва пренареждане на всички фронтове[i]– личен, професионален, приятелски и т.н. С други думи, тъгуваме. Този в същината си оздравителен процес, т.нар. траур, е естествен процес – продължава различно при различните хора, но дава шанс за затваряне на една прелистена (искаме или не) страница и започване на нова. Като стана дума за неизбежността, някои неща са неизбежни и ние нищо не можем да направим…освен да ги приемем. Приемането в здравословния психичен смисъл е началото на края на тъгуването. То бележи навлизането в нов период, в който „падналият герой“ ще е преосмислил случилото се такова каквото е, ще е приел, че животът му вече няма как да е същият, и ще продължи напред – по начин, различен отпреди. Сега вече става ясно кое е изумителното за мен в реакцията на преживяваната загуба от населението на Земята, пък макар и в измисления свят на Отмъстителите. Героите имат своето оправдание - ако приемат загубата си, то какви герои ще са изобщо? Кое е оправданието в нашата Вселена, в нашето измерение, в което закотвянето в загубата не е героизъм, а точно обратното? В този ред на мисли образът на Танос неслучайно е толкова застрашителен - идеята за неизбежността не е привлекателна колкото тази за непримирима борба с щастлив край. Което е една от причините да сме толкова запленени от героите; те съумяват да направят света малко по-добър, по-справедлив. Нека не ги съдим с аршина на нашето измерение – не би било честно. Това са знаели и сценаристите на Endgame, които след като пометоха и най-големите песимисти сред феновете на сагата, удобно дадоха крачка назад, пренаредиха шахматната дъска и доведоха нещата до щастлив край с минимум загуби и очакваната смърт/остаряване на първите двама Отмъстители. Като се замисля, големите супергерои „произлизат“ от големите загуби – на родители, близки, на идентичност и прочее. Чудя се дали това не е нещо, което да си откраднем от супергеройския свят, с тази малка подробност, че може би не е нужно да се вкопчваме в онова, което не можем да имаме, а да приемем, че и без железен костюм, специални умения или генетична мутация бихме могли да бъдем герои в собствените си житейски истории. 1. Думата „фронт“ не е случайна – говорим за тежка битка. Предишна статия Следваща статия