Резултати от търсенето

С обогатяването на опита си в работата с деца все по-силно се убеждавам в това, че днешните родители са изправени пред една тиха и често неравна битка – тази с прекомерното наличие на информация. Въпреки че е възможно тази теза да подбуди почуда у някои, на практика се оказва че уж помагащата роля на ориентировъчните данни за развитието на детето може да доведе до дългосрочни и трудни за преодоляване проблеми. < Към "Статии" Подкрепа за майката на бебето С обогатяването на опита си в работата с деца все по-силно се убеждавам в това, че днешните родители са изправени пред една тиха и често неравна битка – тази с прекомерното наличие на информация. Въпреки че е възможно тази теза да подбуди почуда у някои, на практика се оказва че уж помагащата роля на ориентировъчните данни за развитието на детето може да доведе до дългосрочни и трудни за преодоляване проблеми. По темите около детското развитие се вихрят особено ожесточени спорове – във и извън виртуалното пространство. Дотолкова са крайни понякога, че се забравя най-важното – всички участници в тези разговори всъщност са родители, търсещи или намерили най-добрия според тях подход към своите деца. Дори обаче да се абстрахираме от неприятните нападки и непотърсени мнения, остава един голям риск, който поемаме докато търсим информация как да бъдем най-добрите родители – сравняването. Сравняване на детето с други деца. С неговите братя и(ли) сестри, ако има такива. Сравняване с вас, неговите родители, на същата възраст. Или пък с мерките и теглилките, които особено в бебешка възраст следите с особен интерес – колко тежи, колко милилитра хапва (и защо толкова?), какво може или не може да направи в сравнение със средностатистическото бебе/дете на неговата възраст? Нека да ви попитам - а какво всъщност значи „средностатистическо бебе“? За мен като професионалист, работещ с деца от години, това е категория, изпразнена от съдържание. Всъщност наблюденията ми са че родителите са тези, които придават форма, които влагат съдържание във всяко едно нещо, което детето прави или не прави. В техните представи, очаквания, фантазии и тревоги е заключено всичко онова от детето и неговото развитие, което има стойност, което има значение. И там таблиците и сравняването с други деца са безсилни да отговорят на въпросите, да успокоят тревогата – дори могат да я задълбочат. Затова и понякога се случва майка, чието хлапе хапва и расте съвсем порядъчно, да отдава огромно значение на храненето и да се тревожи ако то по някаква причина не си изяде всичко в чинийката. Или пък да се следи стриктно процеса на изхождане при новороденото, и всяко излизане извън „нормалното“ (като цвят и честота) да бъде повод за притеснение. Или да придава огромно значение на проговарянето, а да остане незабележима способността на детето да ритмува прекрасно, или пък усета му към цветове и форми. Случва се и обратното – в някои случаи има индикации за трудности в развитието, които обаче се тушират припряно със съвети от типа „И моето беше така, ще мине от само себе си!“, „Няма ненаучено дете!“ и т.н. Подобни заключения са отново направени на база на сравнение между две деца, без да се отчитат хилядите променливи, които правят ситуациите различни. Има един виден до днес остатък от минало време, който касае ситуацията на майката по нашите географски ширини. Говоря за време, в което развитието на бебето и детето минават почти само и единствено през грижата за тялото (представете си ситуацията в днешните ясли, в които все още няма и намек от специалисти по ранно детско развитие – емоционално и психическо). Която и родила жена да питате, която е имала трудности след появата на детето, ще ви каже, че най-големият проблем е липсата на подкрепа. В същото време и във и извън форумите, по улиците, сред роднините – бъде ли видяно бебе, се задейства лавина от въпроси, съвети, разсъждения; всичките около това КАК е редно да се гледа това бебе. Къде се къса връзката – има хора, които проявяват интерес и някаква форма на загриженост, но масово майките не намират подкрепа. Не е ли това парадокс? Според мен подкрепата, която средата оказва, не е в посоката, която е необходима на майката. Убеждението ми е, че всяка майка (особено начинаеща) има нужда от доказателства, че се справя добре, че може да намери ритъма, в който тя и бебето са синхронизирани. Има нужда да бъде придружена по пътя към личното осъзнаване, че се справя, че детето не е застрашено от действията й, а напротив. Има нужда да знае с категоричност, че нейното дете няма по-добра майка от нея! Това разбира се, не е вроден, автоматичен процес. При някои жени се получава по-бързо и по-леко, при други изисква време и помощ. Но именно това е подкрепата, която липсва в нашето общество; познавачите са много, а емоционално подкрепящите именно майката - не чак толкова. В дългосрочен план никоя майка няма нужда да бъде съветвана за точните милилитри, които е нужно да хапва бебето, или каква да е температурата в стаята, или колко често трябва да се оставя бебето по корем; такава информация се намира, с помощта на педиатър може и да се отсее. Много по-необходимо е да се появи един доверен човек, който да пита: „Знаеш ли, има доктори за тази работа, ами ти как си и защо се тревожиш толкова за това?“, или „Какво се промени между теб и партньора ти с появата на това бебе?“, или „Как се справяш с намирането на време за себе си, та било то и за няколко минути през деня?“. Само така може да бъде чута една майка, за да може да й бъде подсигурено спокойствието тя самата на свой ред да чуе своето бебе. Задейства ли се този процес таблиците и сравняването вече няма да имат същия смисъл, а водеща ще бъде уникалността на отношението майка-бебе-среда. В заключение – родителите остойностяват различни аспекти от развитието на своето дете, приемат за важни различни неща, стремят се към различни цели. Затова и допитването до външни източници трябва да бъде премерено и винаги с едно наум. Стремежът към външен коректив, който е носител на достоверна информация и трябва да бъде следван на всяка цена, измества фокуса от сигналите, които самото бебе подава. Далеч по-трудно е да бъде следван гласът на мъничето, което понякога толкова ни тревожи, защото не сме сигурни какво казва. И колко по-изкушаващо е да се последва нечий съвет или някое готово решение (често със съмнителен успех). Важното – усетът спрямо това гласче може да укрепне, сигурността на всяка майка може да бъде изведена на преден план – та дори и през грешките, които са необходими и неизбежни. Стъпи ли се на тази плоскост…не, майчинството не става кой знае колко по-леко, но олекват чуждите разбирания и съвети, за да придобият тежест вътрешните гласове – на мама и бебе. Предишна статия Следваща статия

Мястото на авторитета в живота на детето. Защо е важно да имаме авторитет и как да го постигнем като родители? Детето има огромна потребност от авторитет ВАЖНО: Не залитайте в позиция да бъдете приятели на детето си! Противно на очакваното, все по-силна е потребността на децата от силно, авторитетно присъствие в живота им; Колкото по-яростно се съпротивлява детето на авторитетите (родители, учители и др.), толкова по-голяма е необходимостта му от такива; Авторитетът (също като приятелят) е носител на доверие, но добавя към това и нещо също толкова важно - поставя граници; Детето може само да избере приятелите си, но не може да има друг родител - това е ролята, от която има нужда! Авторитетът не се приема наготово! ВАЖНО: Проявявайте постоянство! Авторитетът няма да се възприеме по default, просто заради неговата социална роля (на родител, учител, директор, полицай...), а ще трябва да се докаже като такъв; При това ще трябва да го направи нееднократно, отново и отново във всяка ситуация, в която детето се позовава на него. Позиция на авторитет се гради трудно, но се руши лесно - това е ежедневна битка. Авторитетът отговаря на провокациите... ВАЖНО: Засвидетелствайте уважение! ...с уважение към личността на детето; ...с търпение да го изслуша; ...и ако прецени, да НЕ се съобрази с мнението на детето; ...с обяснение защо постъпва по даден начин. Авторитетът дава добър пример! ВАЖНО: Говорете чрез поведението си! Авторитетът не само обяснява поведението и решенията си, но и ги подкрепя с дела; Не е коректно да изисквате от детето си неща, които самите вие не правите, особено ако аргументът е "Добре е за теб!" (спортуване, четене на книги, по-малко време на телефон/телевизор, компютър). Авторитетът поставя граници! ВАЖНО: Не се страхувайте да поемете отговорност за решенията си! Правилата са необходими във всяка област на човешкия живот - от изграждането на силна индивидуалност до вписването по добър начин в обществото; Липсата на правила и граници повишава тревожността у децата и може сериозно да затрудни тяхната адаптация и отношения; Децата не могат да носят отговорност за решенията които взимат до определена възраст, тази отговорност е на родителите; Свободният дух и чувството за отговорност се изграждат през поставянето на правила, а не през нарушаването им.

Статията е публикувана в сп."Майчинство" < Към "Статии" Скуката, или за "липсата на липса" Статията е публикувана в сп."Майчинство" “Скучно ми е!“ Дълбоко съм убедена, че репликата е една тези, които всеки родител би посочил като най-изнервящи и досадни реплики на децата им. Също така съм убедена, че голямата част от днешните млади хора (някои вече родители) не са си и помисляли да се оплачат на техните родители точно от това. Или ако се е случвало, то в голямата част от случаите никой не им е обърнал внимание и ги е принудил безславно да се оттеглят в другата стая с призив да намерят с какво да играят. Кои са причините именно в наши дни скуката да присъства толкова изразено в пространството (и в думите на деца и възрастни)? Контекстът, в който живеем, дава част от отговора. Не е нужно да се проведе мащабно социологическо проучване, за да се констатират някои видими факти. Като например, всепоглъщащото влияние на технологиите; или скоростта, с която се случва всичко около нас; или достъпността на всякакви услуги с минимум усилия. Факт е и съвсем новата диагноза „gaming disorder“ в последното издание на МКБ през 2018, в рубриката на зависимостите. Съществува някаква „модерна закономерност“, според която динамичният, пълен със забавления живот е „пълноценен“ живот. Следователно, скуката е крайно неприемлива, а основното желание е да бъде избегната на всяка цена. Модерният лукс ( modern luxury според Patricia Meyer Spacks ) – скуката, е съвсем ново явление от цивилизационна гледна точка. Допреди няколко десетки години хората не са имали привилегията да скучаят, тъй като ежедневието им е било твърде заето с дейности от първа необходимост. Индустриализацията и модерните технологии отменят голяма част от задълженията на съвременния човек и отварят едно време (и пространство), в което той има избор с какво да се занимава. „Няма празно“ – тоест няма пропуск, няма липса, има от всичко, кипи дейност, живот, активност, има изобилие от възможности, купони, връзки и т.н., и т.н. А действително ли е така в реалността? По-често и честно казано – не, никак не е така. Принципът на удоволствието („Искам всичко, сега, веднага!“) „катастрофира“ в принципа на реалността – точно толкова безславно, колкото детето, пратено да си играе в другата стая, нищо че му е скучно. Въпреки този очевиден факт, сме свидетели как нуждата да бъде потисната, дори изкоренена скуката, е все по-неотложна. На помощ за решение на този „проблем“ идват непрекъснатата „свързаност“, активност, която технологиите предлагат – от включения телевизор, който никой не гледа („ама да не е тихо“) до слушалките (или книгата, нека сме честни) в градския транспорт; от преглеждането на newsfeed-a на всеки час до всекидневното „постване“ на всякаква значима или незначителна информация. Струва ми се, че подобно поведение може да е ефективно в борбата със скуката, но носи със себе си едно интересно противоречие. Гореизброените активности не са проблем по принцип, но подобно втурване към забавни и увлекателни дейности противоречи на механизма, по който действа психичното. То има нужда от „липса“. Нещо повече, наличието на „липса“, празнота, може да бъде изключително мощен механизъм за поставяне на цел, справяне с житейски трудности, постигане на успех или реализиране на дълго чакана мечта . Оказва се, че в желанието си да не скучаем можем да нарушим някои съвсем естествени психични процеси и да постигнем точно обратния на желания ефект. Един пример: в стремежа си да не сме сами непрекъснато търсим контакти с други хора през социалните мрежи, но парадоксално, обикновено се чувстваме още по-сами. Или пък - детето което за да не скучае бива отрупвано с играчки, а в същото време не може да се заиграе с нищо и непрекъснато търси нови и нови забавления (съответно се оплаква, че му е още по-скучно, въпреки изобилието). Според някои изследователи умението да се поскучае е развитийно постижение за малкото дете. Накратко казано, то не (иска да) чака – или ако се наложи, реагира с бурно неодобрение (меко казано). Това е така поради особеностите на нервната му система, която е твърде незряла, и действително не търпи отлагане. Мисълта, че трябва да се чака е толкова непоносима, че е напълно възможно в главата на детето „светът да свършва“ когато не получи желаното. За да се научи да „отлага удоволствието“ (да чака, да проявява търпение) е необходимо родителите от един момент нататък да въвеждат постепенно и по малко „липсата“. Колкото и да е неприятно и за двете страни, отлагането на бързото задоволяване е изключително възпитателно. И жизненоважно. Буквално . В света на възрастните да се понесе скуката значи, да се понесе несигурността, че няма план, че няма програма за действие, и в крайна сметка да се изчака, без от последното да произтича особена драма или тревожност . Като стана дума за тревожността, именно нея психолозите поставят често в основата на страха от скучаенето. Докато се чудех как да обясня точно този тип тревожност, попаднах на израза FOMO – fear of missing out . Буквално означава страх, тревога, че ще пропуснеш нещо важно или значимо, но ако разширим кръга FOMO значи още усещането, че: - изпускам изгодна сделка и/ли възможност; - изпускам страхотен купон/среща; - изпускам важна новина или съобщение (от което следва веднага да проверя мейла или месинджъра си); - чувствам, че си пропилявам времето, не правя нищо смислено, докато: - виждам как други хора живеят много по-пълноценно, по-смислено от мен. Мисля, че именно това лице на тревожността се опитваме да прикрием със стремежа си да уплътняваме непрекъснато времето и пространството около себе си – с други хора, материални придобивки, преживявания и т.н. Когато съчетаем потребността на всеки човек от успех, одобрение и възхищение (1) с възможностите, които ни предлагат модерните технологии - резултатът няма да изненада никого. Искате да ви харесват и одобряват? Имате социалните мрежи. Имате свободно време? Ето в ръката ви всички функционалности на мобилното устройство. Нямате свободно време? За какво са създадени приложенията, мобилните данни, скоростния интернет? Каквото и когато да ви е нужно, било то информация, развлечение или връзка с конкретен човек – то е вече налично. Забелязвате ли какво липсва? Скуката, „нищоправенето“. А истината е, че има нещо изключително градивно в това да понесеш скуката. То е като да умееш да останеш сам, без да си самотен, без да чувстваш, че „светът се разпада“. Умението е да се овладее тревожността, за която стана дума, без опит да се запълни липса, която няма как да се запълни. Просто защото светът е така устроен, че винаги нещо ще ни липсва (или ще имаме такова чувство). Дали ще е любов, разбиране, възможности, или справедливост, красота, знания, партньор, деца, кариера – няма значение. Ето как неусетно се завръщаме към това, че призивът на детето „скучно ми е“ не е трагичен сам по себе си. Или ако се върнем на примера с отрупаното с играчки дете - то няма как да се научи да измисля игри тип „от нищо нещо“, докато не почувства липса, която да го мотивира да впрегне усилия в друга посока. Оставено „в плен“ на умерено количество скука, то ще впрегне креативността си и само̀ ще намери с какво да играе. Нещо повече, има хипотези, че понасянето на скуката е част от съзряването. Осъзнаването, че има още към какво да се стремим може да мотивира и развива. И отново - няма да се случи, ако непрекъснато търсим начини да уплътняваме времето си, без да си дадем малко почивка от информационния и „социален“ поток, в който така или иначе се давим ежедневно. В същото време същата тази непоносимост да се приеме липсващото в живота не е изключено да създаде тежък психичен конфликт . Редно е да спомена, че ако възприемането на живота като твърде скучен и безсмислен, или натрапчивото усещане за празнота взимат връх в ежедневието, човек следва да вземе мерки и да потърси решение. Някои подобни състояния не само са неприятни, но могат да са начало на по-сериозен проблем и не бива да се подценяват. За финал оставям на вас да помислите - с какво запълвате липсите в живота си? Предишна статия Следваща статия

Високите технологии са още един начин за достъп до психологически консултации. Малко повече - тук. Онлайн консултации Обадете се или пишете, за да дадете заявката си за консултация. Ще изберем начина, за да се "срещнем" в мрежата - WhatsApp, Viber, Messenger. Заплащането е по банков път, а сумата се превежда предварително - преди всяка сесия или по уговорка веднъж месечно. В случаи, в които става дума за деца или юноши, онлайн консултирането не е добър вариант за работа. Нужно е да се срещнем на живо. Онлайн консултирането не може да замести живия контакт между психолог и клиент, но би могло да е удачен вариант при липса на алтернатива.

Unfortunalety, all games end. And sometimes it's not what you hoped for... The end of the journey It’s been a while since it became clear that P8 is cancelled. Although I had already distanced myself from the working process and in way had closed this page of my life, the news caused quite the stir – I was convinced that the game was going to be great; especially knowing some of the people involved. So, the time has come, to evaluate, put into words and give meaning to what happened for me in the last two and a half years. Where do I belong? I was invited in this project as a consultant from the point of view of a psychologist. Truth is, it was a bit blurry what that meant at the time, and it’s difficult to summarize it even now, because there are some aspects that I stumbled upon in the process itself and whichever concern the particular project and no other. First of all, there’s no rule book. It’s not like you can call a colleague and ask something you’re wondering about. There’s very little information online, too. Psychologists are more involved in marketing research, user experience, players’ motivation and expectations; or as people who can make a career in game design, using some of their knowledge in psychology. As a working therapist – neither of those was my area of expertise. I had to discover on my own exactly where I could position myself, no one could appoint it for me. Shortly, the main task was to find the intersection point between game design and various processes that take place in creating a game, and knowledge about the psyche and human emotions. I didn’t find appropriate to just outline the basics – what is grief, for example, or how do people cope with difficult emotions, what are the complications that one can face... Those you can find easily. The question was how to represent complicated theory and years of practice, so that it “speaks” to a game designer – which I’m not, so what do I know about their work? There you go with the first challenge – how do you build a bridge between these two different areas? Individual approach Moving on, there’s something else I discovered. Even if one can outline some basics, read some articles and watch some insights from professionals about psychology in game development, this information is not particularly useful, as it’s too general. So, the second challenge was to adapt every single piece of information, so that it makes sense in the specific context of this particular game. Of course, you can’t find that in a rule book – what your team is doing hasn’t been done before, not like this. This is exactly what it means to find an individual approach to a task. Connection Reflecting on what made things easier, it was the open-mindedness and creativity of my colleagues. I presume it was hard for them too – as I said, this cooperation was an uncharted territory. But what surprised me was how open and eager were they in our communication. It was pure pleasure, but most importantly – it gave me reassurance and courage, at times when I felt insecurity of how to approach certain tasks. I was given the space to make proposals, to participate in fields that border psychology, but aren’t exactly that, in order to expand the possibilities of my knowledge and its application in the whole process. As someone who has always worked with conflicts and people’s difficulties, the “creativity chain” (as I called it) was a brand-new experience. It is extremely gratifying to see how an idea emerges, changes and finds its shape over time; it is passed from one person to the other, and then the other gives something back, and from one element of the chain to the next something appears at the end, which consists of the creativity and skill of all team members involved. This meaning of the phrase “team effort” I didn’t discern until P8. At the end of that incredible experience, I was surprised to discover that my most valuable assets in the work with game designers aren’t different than those I use on a daily bases in my therapeutic sessions. Social skills. The ability to listen carefully and read between the lines is a great investment; people say way more than one might think. If you can recognize the need, the question in their statements, that’s half the way to offering something solid and concrete that they can make use of in building the story, the characters, the conflicts. Creativity. Some elements go well together, but you don’t know that until you dare to combine them. There’s invention and innovation in this process. It works with clients; it works with game design. Practicality. I work with all kinds of people – ones who understand and trust me, and others who don’t. I’ve always aimed at finding common ground with all of them through the use of different set of “tools” in order to establish good communication between us. The ultimate goal – to get the job done; who cares if you’re familiar with something, unless you can communicate it to others in a constructive and useful way? Curiosity. You can’t expand the borders of your abilities, if you aren’t curious. There were a lot of side aspects in my cooperation that I was eager to explore – it was never only about providing counseling, but also about learning enough to be able to combine elements - script, visuals, symbols, traits of the characters. I had to know a bit more about how game design worked, about what each specialist did. How does the story come to life? How do words become drawings? How do characters appear and why are they like this? How do they interact with other characters and in what way is this going to become a “playable reality”? And most of all, when all pieces of the puzzle come together, would that bring credibility to the character and story? All of this was fascinating to observe and participate in. (And I really miss it) Set of skills Game over P8 will not have the chance to be given what it deserved – a title, a name – colorful and meaningful. And of course, that brings a lot of disappointment and regret – “Could’ve it been better? Probably.” But what I’ve believed in my entire life, is that the journey itself is more important than the final destination. The impact this project had on me is something beyond words, a mark that will never be erased. And that definitely counts.

< Обратно Тревожният родител 11.07.2023 г. Дискусия с 1 наум Колко се тревожим за детето? Докъде тревогата е реална, обективна и необходима и къде вместо да пази - пречи. На нас, родителите и на детето. Къде е пресечната точка на тревогата, самостоятелността и усещането ни за контрол? Как понасяме трудностите в родителството? https://www.youtube.com/watch?v=Tpt9XwBVNNE&t=6s Предишна Следваща

Важна информация относно записването на час за психологическа консултация. Какво трябва да знам? Една от предпоставките за успешното начало на работата с психолог е т.нар. "договор". Как се провеждат срещите, колко време продължават, можем ли да сме гъвкави? Ето някои детайли, свързани с графика, отмяната на часове, заплащането. Записване на час Записването на часове може да се случи по телефона, по е-мейл или през контактната форма в сайта. Работно време за сесии на живо в кабинета е в дните от понеделник до четвъртък, от 08.00 до 18.00 часа. Онлайн сесии се провеждат в предварително уговорено време. Повече детайли за онлайн консултирането може да видите тук . Начин на плащане Дейността си извършвам като самоосигуряващо се лице със свободна професия. Можете да изберете начина на плащане, според това, което е по-удобно за Вас – в брой на място след сесия с възможност за издаване на фактура, по банков път, чрез Transferwise или Revolut . При работа онлайн заплащането на сесиите се случва преди провеждането на часа. Необходимо е да изпратите снимка или скрийншот за извършеното плащане преди да потвърдя часа Ви! При недоказано плащане, сесията НЕ се провежда. Банкова сметка в лева: Общинска банка АД - BG51 SOMB 9130 1045 5281 01 Банкова сметка в евро (Revolut) - LT88 3250 0124 2334 0221 Продължителност на сесиите С възрастни – 45 до 50 минути максимум. С деца – 40 до 50 минути, според възрастта и възможностите на детето. В някои случаи методът на лаканианската психоанализа позволява прекъсване на сесията преди изтичането на определените минути. Преценката за това е според хода на работата. Закъснение за сесия Препоръчително е да си предвидите няколко минути в повече ако се придвижвате с автомобил. В района на кабинета няма зелена или синя зона, и понякога отнема време да се намери паркомясто. При закъснение трябва да имате предвид, че загубените минути няма как да бъдат компенсирани! Сесиите се провеждат на кръгъл час и излизане извън договореното време означава да се ощети следващ клиент. Отмяна на записан час Отмяна на записан час е препоръчително да се направи поне 24 часа преди провеждането му. В противен случай сесията се таксува, независимо, че не е проведена . Ако по някаква извънредна причина това не е възможно, часът може да бъде предоговорен, но без гаранция за запазване на същия ден и час занапред. Моля да имате предвид, че при отмяна в последния момент, или неявяване за сесия без предупреждение, такава може да бъде отказана изцяло! Неявяване в записан час При неявяване в записана сесия и липса на уведомление поне 24 часа по-рано, тя се заплаща. Единствено изключение са случаи, в които е настъпило внезапно боледуване на Вас или детето Ви. Локация Препоръчително е да си предвидите няколко минути в повече ако се придвижвате с автомобил. В района на кабинета няма зелена или синя зона, и понякога отнема време да се намери паркомясто. Градски транспорт - трамваи 7 и 27, автобуси 64 и 304.

1. Как да не се изнервяме за дребни неща? 2. Защо се изнервям за незначителни неща? Обратно Я.С., жена, 24 г. и Н.П., жена, 25 г. 1. Как да не се изнервяме за дребни неща? 2. Защо се изнервям за незначителни неща? Въпросът е интересен, а също така интересно е, че е зададен по сходен начин от две различни дами. Колкото и да е кратък и ясен, без допълнителна информация е трудно да се каже "защо" човек се ядосва и "как" да не го прави толкова често. Бих помолила питащите да помислят кое е повтарящото се в ситуациите, в които се чувстват раздразнени в ежедневието си? По какво случките на изнервеност си приличат - дали става дума за ситуации, в които попадате, или пък ви дразни поведението на определен тип хора, в работа ли се случва по-често, а също така в какви случаи изнервянето липсва? Всичката тази информация може да очертае нещо много конкретно, а без да изпаднете в конкретика, ще ви е трудно да се справите със задачата. Има обаче един любопитен аспект на въпроса, по който мога да дам разяснения. В психологията много често боравим с емоции, а заедно с това провокираме клиентите си към същото. В случая няма да е пресилено да кажем, че основната емоция, съдържаща се във въпроса (в същината си един и същ) е гневът - по-големият брат на раздразнението, изнервеността. Много често когато стане дума за това какво ядосва клиентите, те започват да се оправдават: "Е, чак пък гняв, чак пък да се ядосвам...не! Просто е изнервящо/дразнещо/неприятно, но не се гневя!" Въпросът е, че макар да степенуват различно, в основата си става дума за едно и също нещо - ситуация, в която човек се изправя пред нещо, с което не се справя, и това му носи...гняв - било на себе си, на другия, на лошото стечение на обстоятелствата, без значение. Ядосването за дребни неща не е просто ядосване за дребни неща. То би могло да се интерпретира по много начини, и именно поради това е важно да си изясним какво го причинява. 1. Възможно е раздразнителността Ви да е вследствие на т.нар.нисък праг на фрустрация - срещате препятствие, и това веднага Ви носи гняв, независимо за колко дребна ситуация става дума. Подобно поведение е особено силно при децата, но с порастването е важно те да се учат да го контролират, да проявяват търпение и сдържаност. Добрата новина е, че реакциите на фрустрация могат да се "тренират", и постепенно устойчивостта да се повиши. 2. Възможно е да не проявявате толерантност към поведение и мнение, неприличащо на Вашето. Светът е шарен, нещата се случват твърде различно от това, което ни се иска, и разочарованието също би могло да се изразява в едно непрестанно раздразнение - че не е "както трябва", "както искам". 3. Не е изключено фонът на вечното раздразнение да е заради липсата на реакция спрямо хора и ситуации, в които не сте защитили себе си, не сте успели да отстоите нещо важно за Вас. Гневът може да е добър ориентир за промяна към по-добро, но само ако е адресиран в правилната посока! А той често не е. И вместо да го насочим към причината за появата му, го потискаме с цената на това неблагополучие, че отвреме-навреме, в дребни и наглед незначителни ситуации, той напомня за себе си, пък макар и по малко. С други думи, канализираме емоцията си в погрешна посока, но приемлива, поносима. Като част от процеса на себепознание е важно човек да си дава сметка какво се случва с негативните му емоции - често пъти замитани "под килима" на социално-желателното поведение (поведение, с което се представяме пред другите по добър, приемлив начин, така че да бъдем харесани). А гневът определено не е от емоциите, които ни правят особено привлекателни в очите на другите. Но както в природата, така и в психичното, нищо не се губи - процесите, които стоят в основата на нашите реакции, поведение, емоции, имат своя логика - често недостъпна за съзнанието, но съвсем истинска. В този смисъл - зад дребните препъникамъчета може да стои някое огромно предизвикателство. И за финал, ако ми позволите да преформулирам зададените въпроси, бих го направила така: Кои са истинските трудности в живота ми, за които се гневя, и какво мога да направя, за да ги разреша? Предишен Следващ

Търсите психолог, с когото да изследвате Вашите въпроси? Опитайте с mytalkspace и Елена Мечева. Работа с деца и юноши В практиката си като психолог, работещ с деца, съм имала възможността и привилегията да се запозная с много случаи. Убедила съм се, че независимо от различията помежду им, те всички си приличат по едно; а именно - всяко едно дете, без значение от възраст, пол, социален статут или ниво на когнитивно развитие, има потребност да бъде чуто. Всички деца говорят по своя си уникален начин, но с един и същ адресат - света на възрастните. Детските послания невинаги биват разбирани еднозначно, често пъти не могат да бъдат разтълкувани дори от самото дете. Но без всякакво съмнение носят важна информация за психичния му свят, дори когато то е толкова малко, че сякаш "нищо не разбира". Работата си с деца възприемам като своеобразен превод - от една "страна" на друга, от един език на друг. При това по възможно най-близкия до децата начин - чрез игрови методики, рисуване, психодрама, моделиране. Форматът на срещите се определя заедно с родителя - понякога с детето се работи индивидуално, друг път с един и/ли двама родители, а често се съчетават двете форми. Всичко това е с цел да се намери най-точния за самото дете вариант, за да се чувства то максимално защитено, но и насърчено да изследва своите затруднения. Предизвикателства Рязка промяна в поведението на детето; Забелязвате у детето си черти на характера, които му създават проблеми у дома и/ли в училище; Период на криза, вследствие на голяма промяна в живота на семейството; Проблеми в междуличностните отношения; Трудности в общуването ви с детето.

Архитектура и психология Как си служим с пространството? Къде стоим, от какво сме заобиколени, какво срещаме в ежедневието и харесваме ли онова, което срещаме? Какви са вътрешните и външните ни пространства? < Към "Статии" Пространства Архитектура и психология Как си служим с пространството? Къде стоим, от какво сме заобиколени, какво срещаме в ежедневието и харесваме ли онова, което срещаме? Какви са вътрешните и външните ни пространства? Kазват, че архитектурата е нещо много повече от това как изглежда една сграда. Дори да не виждаме подробностите и често да не можем да оценим техния замисъл, има нещо в добрата архитектурна идея, което привлича, гали окото, но и добавя различен смисъл и послание. Чрез тези видими елементи от средата ние можем да я променяме и облагородяваме, както и да съчетаем естетичното с функционалното. Действително, там където вирее добрата архитектура, пространствата не само изглеждат различно, но и са проводник на изкуство, социални събития, по-хармоничен и пълноценен живот. Дотук добре. Но какво се случва с носителите на пространства, които навяват разруха, мръсотия и грозота? Ако тези носители са сгради и инфраструктура, те могат да бъдат вградени, вплетени по нов начин в градската среда, или пък да отстъпят място на нещо съвсем ново; т.е. реновация или разрушаване. Има обаче носители, които са одушевени – хората, които виждаме в необлагородените пространства и които носят сходна енергия. Какво ли се случва с тях, когато тяхната „естествена среда“ се промени? Дали промяната ги включва и подпомага адаптацията им към новото? Или те остават като петно върху нова дреха? А може би търсят и намират ново пространство, изтласкани отвъд красивото и функционалното, което да де-облагородят със своето присъствие? Все по-често вървя в града и виждам коренните разлики. Разбира се, сетивата предпочитат онова, което звучи добре и ухае вкусно. Погледът се спира на красивите образци – сгради или хора. За другото не искаме да знаем, не искаме да пречи. Гневим се, че го има, че е допуснато да мърси и грози „нашите пространства“. Всяка реновирана стара сграда, спасена от бръшляна и разрухата, ни вдъхновява. Всяко пространство, което градът си извоюва за фестивал, изкуство или изложение на книги, добавя към стойността на нашите градски преживявания. …Но другото, другото…което пречи на тази атмосфера. Това, което не се вписва и никак не пасва на модерните ни възгледи за архитектурата, функцията и емоцията на нашия живот. Какво правим с него? …то харесва ли онова, което ние имаме да предложим? Дали когато ни срещне, на разходка след вкусен брънч в Стара София, мисли: „Искам и аз!“. Или ни мрази, защото знае, че никога не може да е като нас; и при удал се случай се стреми да ни унищожи? Все по-често се чудя: наистина ли има два свята, от които единият излишен? Предишна статия Следваща статия

В студентските си години с колегите се шегувахме около няколкото най-чести въпроса, които ни се задаваха в момента, в който кажем, че учим психология. С времето и опита изкристализираха повтарящи се непрекъснато твърдения, които смело мога да нарека „митове“. Част от работата ни е да разясняваме реалните измерения на дейността си, както и да разрушаваме митовете, а настоящият текст е едно своеобразно синтезиране на най-честите заблуди относно психологическата работа…или както ние бихме ги нарекли, най-честите фантазии. < Към "Статии" Митове за психологическата работа В студентските си години с колегите се шегувахме около няколкото най-чести въпроса, които ни се задаваха в момента, в който кажем, че учим психология. С времето и опита изкристализираха повтарящи се непрекъснато твърдения, които смело мога да нарека „митове“. Част от работата ни е да разясняваме реалните измерения на дейността си, както и да разрушаваме митовете, а настоящият текст е едно своеобразно синтезиране на най-честите заблуди относно психологическата работа…или както ние бихме ги нарекли, най-честите фантазии. 1. Психологът не чете мисли. Това което се случва в процеса на работата е да се събере необходимата информация, да се отсее важното, да се „чуе“ реалната заявка, да бъдат осмислени реалните затруднения, до които клиентът често няма достъп – и всичко това с цел да се зададат правилните въпроси. Усещането че психологът е „прочел мислите ми“ е всъщност добро боравене с теоретичната база, прилагане на набор от усвоени умения и много професионален опит. Разбира се, има известна доза интуитивно знание, но то бива обогатено и приложимо само в рамките на другите опитности. 2. Психологическа работа не се извършва „на кафе“. Психологът не е приятел. Заради българската традиция да смятаме, че „тук нямаме нужда от терапевти, защото имаме приятели“ често пъти професионалните ни граници биват атакувани. За работата ни е важно да се удържа контекстът, което означава да бъдат отстоявани правилата – мястото на срещата, часът, заплащането. Бихте ли имали доверие в диагнозата и предписаното лечение на лекар, с когото си пиете кафето в местната сладкарница? 3. Няма рецепта, психологът не е „пенкилер“. Наскоро се замислих за сходността на думата с английското painkiller (болкоуспокоително). Интересно е как идеята за премахване на болката логично се свързва със значение на „пенкилер“ като нещо, което задължително и неизбежно ще свърши работа – при всички обстоятелства и без ограничения. Коректно е да кажем, че психологическата работа има своите ограничения; дори нещо повече - тя поставя условия и изисквания. Не дава рецепти, предписания и обещания. И именно в това се крие нейната ефективност. 4. В продължение на предишното – психологът няма да ви даде съвет. Работата е съвместна и се реализира двустранно. Психологът знае, че не знае – неговата работа е да насочи клиента да се справи сам, в съответствие със собствените си ресурси, емоции, модели. 5. Работата на психолога няма нищо общо с манипулацията. Даже обратното, ако клиентът се чувства манипулиран, това е категорично основание да прекрати взаимодействието си с дадения психолог. Манипулацията означава процес на налагане на своето мнение, при това с користна цел – което не само няма общо с добрите психологически практики, но и из основи им противоречи. 6. Успешността на работата не е пряко свързана с незабавното изпитване на позитивни емоции. Точно обратното. Процесът понякога е дълъг и тежък, и поставя пред изпитание клиента. Справянето с болезнените въпроси и теми е като цяло болезнен процес – но пък категорично необходим. Идеята е да се преодолеят моментните негативни преживявания, за да се инвестира в дългосрочните благоприятни. 7. Успешността на работата не е пряко свързана с бързината на резултатите. Често пъти чувам изказвания като това – „Ходихме на психолог, ама не помогна, нищо не направи“. А на въпроса колко време ходихте, се отговаря „веднъж“ или „няколко пъти“. Обикновено това разочарование се появява когато клиентът очаква психологът да даде предписанията си (точки 3 и 4), и те подействат мигновено. Разбира се, има случаи, в които затрудненията се преодоляват по-бързо, но те не са норма. 8. „Не е задължително детският психолог да има деца, за да си свърши работата“. Тук имам предвид не само конкретния пример с децата, но и цялостното разбиране, че ако психологът не е преживял нещо конкретно от опита на клиента, не може да бъде полезен. Важни са опитът и обективността. 9. Психологическата работа е субективна. Факт е, че работата ни често е дълбоко свързана с явления, които са субективни. Неслучайно обаче на подобно „обвинение“ аз винаги противопоставям друг безспорен (според мен) факт – а именно, психологическото знание е силно обективизирано вследствие на научните принципи и закономерности, които психологията изповядва – наред с всички други науки. Много хора смятат, че психологическото знание няма стойност, тъй като не може да бъде измерено, предсказано. Много други пренебрегват „научността“, позовавайки се на непроверяеми и недоказани постулати, и съотнасят психологията към изключително ненаучни явления – езотерика, източни практики, магии и прочее. Истината е, че макар и не всесилни, статистиката и научно-изследователският подход са един от начините да останем обективни. Дори в полето на психоанализата, която най-често е критикувана заради използването на индивидуален клиничен подход (без доказателство в широката популация), вече се натрупват изследвания, които потвърждават твърденията на популярните психоаналитици. Другият важен елемент в стремежа да избягаме от субективността е наличието на интервизия и супервизия – а именно, споделянето на опит с колеги и ментори, с цел да се „свери часовника“ и да се минимизират грешките. 10. „Психолог“ е само една от ролите, които човек заема… Единственото, което мога да допълня, е следното: „…но е важно с клиента си, в кабинета, да е именно в тази си роля!“ Предишна статия Следваща статия

Търсите психолог, с когото да изследвате Вашите въпроси - добре дошли в mytalkspace с Елена Мечева. Специалист с богат опит в работа с възрастни и деца, на живо в София или онлайн. If you're looking for a psychologist to explore your questions with, welcome to mytalkspace with Elena Mecheva. Елена Мечева Психолог Всяко "Аз" е начало на история Запиши час Ако търсите съвет, готово решение или бърз начин да справяне с трудностите, психоанализата няма да оправдае очакванията Ви. Изследването на субективното страдание има своята цена. Тя не идва под формата на техника или стратегия, а на едно време и пространство, които е нужно да дадете на себе си. В този процес няма място за състезание или себедоказване, нито пък за сравнение с други. Пътуването е дълбоко лично и коства време, усилие, търпение. Дали Ви подхожда - това ще знаете, ако го започнете. Изчезва ли любопитството? Нова статия Коментар за БНТ: отново за насилието Новини Изкуство в пространството Моето пространство Какво трябва да знам преди срещата с психолог? Важни правила Една от предпоставките за успешното начало на работата с психолог е т.нар. "договор". Как се провеждат срещите, колко време продължават, можем ли да сме гъвкави? Повече Психологическо консултиране Индивидуална работа Срещата между психолога и клиента е особена среща. Тя е взаимодействие, процес, и преди всичко - съвместна работа... Повече Работа с деца и юноши ...всяко едно дете, без значение от възраст, пол, социален статут или ниво на когнитивно развитие, има потребност да бъде чуто... Повече Работа със семейства Нишките, които водят до разплитането на всеки случай, отпращат към родителите и към семейството... Повече Онлайн консултиране Онлайн консултирането би могло да е удачен вариант при невъзможност за консултация в кабинета. Повече Училищна психология Училището е специално място. Особено когато работиш там. А най-добрите учители всъщност, се оказват...децата. Повече Тест за училищна готовност Тестът за училищна готовност е инструмент, с който се оценява дали детето е усвоило базисни знания и умения преди първи клас. Повече Становище за преместване в друго училище Процедура за издаване на становище за преместване в ново училище. Повече Всяко "Аз" е начало на история От момента, в който реших, че ще уча психология, знаех каква е крайната ми цел - да имам свой кабинет и да бъда психотерапевт. През годините направих всички необходими малки стъпки в тази посока; и въпреки че не беше лесно, развитието ми следва устойчив и дългосрочен модел. Ето малко повече информация за мен, моя професионален път, както и за пространството, в което работя. За мен Моето пространство Партньори