Резултати от търсенето

< Обратно Репортаж на БНТ 29.08.2021 г. Омбудсманът поиска мерки в подкрепа на психичното здраве на децата Репортажът можете да чуете тук. Омбудсманът Диана Ковачева изпрати препоръка до министъра на образованието и науката проф. Николай Денков, в която поиска да бъдат изготвени заселени мерки за психосоциална подкрепа на учениците в контекста на предстоящата нова COVID вълна и евентуалното преминаването на децата отново в дистанционен режим на обучение. В тази връзка с мен се свързаха за коментар от БНТ. Разбира се, в ефир не се чу целия разговор, но тъй като впоследстие от платформата "КОЖА" също се поинтересуваха, изготвих материал, който публикувам и тук. В ситуация на продължаваща пандемична обстановка и огромна неяснота кога ще има някакъв изход от здравната криза, в която отново се намираме, призивът на омбудсмана на България е изключително уместен. Той идва на фона и на предходна нейна инициатива („Синьо лято“), организирана в сътрудничество с колеги-психолози през юни 2021 г. Изключителна рядкост е институция извън училищната да обърне поглед към темата за психичното здраве (в частност на децата) – особено ако не става дума за някой скандален или нашумял с тежестта си случай. Темата за профилактиката, превенцията, психичното здраве като цяло, не е сред популярните в обществото ни, затова всяко усилие в тази посока е ценно. Какви са обаче условията, в които трябва да се случва дейността по превенция и подпомагане на учениците в период на онлайн обучение? Като най-голям проблем се явява липсата на цялостна политика и идея как е нужно да се процедира в сложната обстановка, в която се намираме всички. Конкретно по отношение на дейността в училище има множество неясноти във връзка с реализацията на дейността на училищния психолог и педагогически съветник - по принцип, но и конкретно по обсъжданата тема. Реалността показва, че една добра идея, дори да е много нужна за осъществяване, не може да се приложи на практика без да има някои условия. В репортажа стана дума за липсата на психолози в някои училища, за огромния брой деца, с които се налага да работят колегите. Не стана дума обаче за всички други дейности, които са „в юрисдикцията“ на тези специалисти в училище, за липсата на конкретно, ясно и неподлежащо на тълкувание определение какво ПРАВИ и какво НЕ ПРАВИ психологът в училище. Не стана дума за документалния хаос, за подкрепата на деца със специални потребности, за програмите и механизмите, които колеги са длъжни да изпълняват, защото са на национално ниво, но често – само на хартия; нито за липсата на квалификационна, обучителна, професионална подкрепа спрямо онези, които са на „първа линия“ и всеки ден посрещат трудностите на деца, семейства, учители. На въпроса на репортера дали тази идея е реализируема –отговорът ми беше по посока на това, че въпреки отдадеността и желанието на гилдията, важно е колегите в училище да не останат сами на „фронта“, да не се разчита както досега на техните индивидуални усилия и мотивация. Те са, които са в междинното звено между последствията от онлайн-обучението и очакванията за резултати. Но кой ще подкрепи подкрепящите, и реалистично ли е изобщо да се очаква именно те да поемат тежестта на една ситуация, касаеща цялото общество, не само училищната общност? Разбира се, имаше и въпрос за изхода от тази ситуация. Честно казано, радвам се, че не съм на мястото на здравния министър – толкова са разнопосочни посланията към него, толкова са високи очакванията. Ако има едно ясно нещо – то е че готово решение няма. В този смисъл, решението може да бъде плод само на широк диалог между заинтересованите страни, от който да произтече ясен консенсус по определени позиции. Изключително важно е да бъдат чути специалистите „на терен“, за да е ясно от какво имат нужда те – а не просто да се дадат разпореждания от високо ниво и да се включи и тази тема в дългия им списък от дейности и ангажименти. В заключение. Несъмнено, не е въпросът дали, а КАК да бъдат подкрепени децата на прага на поредна учебна година в пандемия и онлайн обучение. Смятам, че ресурс има, но на този етап липсва консенсус за механизмите, по които това може да се случи, както и цялостна концепция с ясно разписани правила и отговорности – не на ниво училище и психолог там, а на ниво институции. Може би е нужно да се случи и един разговор между специалистите по психично здраве, не само тези в училище, за да се мобилизират и други структури и действително да се изгради „мрежа“ от подкрепа за всички, които имат нужда от такава. Предишна Следваща

< Обратно Репортаж за BTV 8.07.2023 г. Профил на семейството днес Какъв е профилът на семейството днес, защо голяма част от семействата нямат деца или пък имат само по едно? Малко повече в репортажа - https://btvnovinite.bg/bulgaria/profilat-na-semejstvoto-dnes-nad-27-ot-dvojkite-s-deca-v-balgarija-njamat-skljuchen-brak.html Предишна Следваща

Да можеш да разпознаеш емоциите си, да ги назовеш е първа крачка към това да ги овладееш (или пък обратното) когато е необходимо. Да разпознаеш чуждата емоция – това е пък първа стъпка към разбирането на другия, търсенето на сътрудничество, справянето с проблем или конфликт. < Към "Статии" Детските емоции Да можеш да разпознаеш емоциите си, да ги назовеш е първа крачка към това да ги овладееш (или пък обратното) когато е необходимо. Да разпознаеш чуждата емоция – това е пък първа стъпка към разбирането на другия, търсенето на сътрудничество, справянето с проблем или конфликт. Все повече изследвания доказват, че емоционалната интелигентност не просто е част от интелигентността по принцип, а е дори по-важната част – фактор с огромно влияние върху живота на човек. Защо се получава така тогава, че за децата е все по-трудно да се справят с емоциите си? Съвсем доскоро емоциите при децата са били нещо, което изобщо не се взима под внимание от страна на възрастните; а дръзналите да посмеят да реагират емоционално, особено пред авторитет, са били обикновено санкционирани. Днес е различно – тонове литература засипват родителите с призив да се научат отрано да разпознават и приемат емоциите на детето, да го насърчават да изразява онова, което чувства. Днешната статия е посветена на един особен феномен, който се забелязва все повече и в училище – интелигентните деца, които общуват с възрастни без никакъв проблем, никога не са удряни или наказвани, чувстват се свободни да търсят и изразяват себе си, но не съумяват да показват самоконтрол, търпение или разбиране на чужда гледна точка. Емоциите са в пряка връзка с ранното възпитание, което детето получава. Ще кажете, разбира се, това не е ново. Нека поставим акцент върху това какво точно означава възпитание. Ето определението в тълковния речник – „Системно въздействие върху някого (обикн. дете) с цел да се формира характерът му; навици за добро поведение.“ Звучи ясно и разбираемо, на практика никак не е така, и това знае всеки родител. В предишната статия стана дума за това колко важни са правилата при детето. Ето, сега е моментът да маркираме още едно тяхно ключово значение, а именно колко важни са в изграждането на стабилен вътрешен емоционален свят. Задаването на граници е задаване на граници и по отношение на изразяването на емоции. Както вече обясних в предишната статия, няма ли авторитет, който отрано да постави правилата пред детето, то е изцяло в контрола на собствените си импулси; тоест емоции. И не се ли научи постепенно то самото да контролира себе си, ескалацията е неизбежна. „Бебешкият пубертет“, както често се нарича онази възраст около 2-та годинка, е израз на зараждането на Аз-а у детето. Тогава то започва да говори за себе си в първо лице, да се налага, да се опитва да манипулира околните, а любимата дума е „не“. Процесът е изключително труден, но и изключително важен. Затова и къде на шега, къде не, може да се каже че по-добре детето да е от „тръшкащите се“. Няма ли индикации за опозиционно поведение, съгласява ли се винаги детето с родителя, това е по-притеснителното поведение. Но за това друг път. Та, всички сме били свидетели на тръшкащо се малко дете - емоцията е толкова завладяваща, че обикновено абсолютно нищо не помага за успокояване. Всеки родител се опитва да намери малките свои трикове, за да се справи с подобни изблици. Но често пъти покрай изчерпването, което води след себе си едно опозиционно малко човече, забравяме голямата картина – периодът ще остане период, а не постоянен модел на поведение, само ако освен да търпим емоционалните изблици и да признаваме гнева на детето при отказ, отстояваме онези правила, които са важни за нас като родители . Тоест, останем ли на ниво само да наблюдаваме поведението на детето като преходно, без да му придадем стойност на нещо повече, без да намерим думите, с които да подкрепим това лутане, намираме ли оправдание за емоционалните му реакции винаги, поддадем ли се на провокации, защото „то има право на емоциите си“ – битката е загубена. Тогава много родители започват да се чудят защо уж периодът приключвал, а порасналото им дете е все така неконтролируемо и невъздържано. Нека се върнем на определението и го прочетем пак. „Системно въздействие“, „навици“, „добро поведение“ – съществени компоненти в процеса на възпитание, които обаче не се изграждат от само себе си, а чрез въвеждането на правилата. В контекста на емоциите означава да съумеем едновременно да дадем пространство на детето да ги опознае, но и да му дадем начин да ги контролира. Да преминем една крачка отвъд това да търпим емоционални изблици след определено време, само защото трябва да уважим детската личност; а именно защото приемаме детето за личност, а не за същество, контролирано от импулси и прищевки, да обясним кога и как може да реагира. Предишна статия Следваща статия

Благодаря на всички, участвали с отговор на този въпрос. < Към "Статии" Какво е важно да знае детето? Благодаря на всички, участвали с отговор на този въпрос. Много пъти съм мислила по въпроса къде е основният проблем в училище. Ще кажете – ами в обществото, в семейството, връзката с училището. Е хубаво де, но какво точно? Липса на ценности? Агресия? Липса на възпитание? Това за мен са клишета. Както всички клишета, те са дълбоко истинни, но и доста подвеждащи. Защото клишетата са готов отговор, зад който обаче се крие още нещо. Тъй като то е трудно да се посочи, да се обясни, да се приложи, ние държим „линията на клишетата“ и се плъзгаме по повърхността на проблема. За мен истинският въпрос, с който трябва да започва всичко, е този: „Какво е важно да знае детето?“ . Не как да задържим отпадащите ученици, не как да се справим с агресията, нито как да мотивираме децата и дали да се използват високи технологии в училище, а само и единствено какво е онова, което ние всички искаме нашите деца да научат. По принцип. В живота си. За целите на днешния текст си позволих да се допитам до хора в обкръжението си и да поставя въпроса точно така. Ето какви бяха резултатите (обобщени). 1. Важно е детето да знае, че е обичано, подкрепено, ценно. Че има мнение и може да го изразява, че има права. 2. Важно е детето да знае истината, винаги истината! 3. Семейството е „крепост“, опора, убежище. Родителите понякога грешат, но друг път са прави, а самото дете има много какво да научи. 4. Важно е детето да разпознава и изразява емоциите си без да изпитва срам, вина, страх. 5. Важно е да бъде смело, да поема рискове, да носи отговорност за действията си, да избира. Да разчита на себе си преди всичко. 6. Важно е да търси и намира баланс, да общува с другите. Да знае, че хората са различни и всеки има собствени потребности и желания, нищо не е само черно или бяло. 7. Светът се ръководи от някакви принципи, от някакви „закони“, по които функционират човешките същества, има логика в нещата. Понякога дори се случват чудеса. И в крайна сметка може да е хубаво място. Забелязахте ли? Не зададох въпроса „Какво е важно да знае/да научи детето в училище ?“. Част от проблема за мен се състои в това, че делим „на парче“ . Училището не е просто някаква структура, която съществува отделно от живота на децата, макар те да прекарват повечето време от деня си там. Прехвърлянето на отговорност за проблемите на децата между институции и семейство, между учители и родители, е израз на криворазбраната функция на училището. Така линията на разделение е поставена, а състезанието е кой ще прехвърли топката по-бързо в полето на противника. Нека влезем в конкретика. Два отговора, които получих бяха следните: 1) „важно е детето да се научи да меси хляб“,2) „да диференцира и интегрира“. Звучат коренно различни, и никак свързани помежду си, но според мен всяко знание има връзка с гореизброените важни за детето неща . Знанието делим на различни категории, но независимо в коя негова област се насочим, то става основа, върху която градим отношенията със себе си и света. Научаването и натрупването на опит и факти започва още преди раждането, то е естествен процес, а училището просто следва да улови този процес и да го усъвършенства и обогати. Логиката, причинно-следствените връзки, общата култура, развиването на вниманието, паметта, мисленето, способностите за анализ, способността за извеждане на теза, уменията за взимане на решение на база на някакви данни, опознаването на света в неговата всеобхватност, човешките отношения, опознаването на себе си – добавете каквото искате към този списък - всички те имат връзка с изучаваното в училище. Децата няма как да изведат сами подобни връзки. В някакъв смисъл те виждат само цифри, ченгели, химически формули, слушат за места и хора на светлинни години от тях и мислят, че това не им е нужно. Не мисля, че е работа да ги убеждаваме в каквото и да е. Въпросът е да им се даде достъп до всичкото това знание и да им се обясни какво значение има то за всичко, което им е важно. А децата знаят кое е важно за тях, и отговорите им няма да се различават съществено от отговорите на възрастните. Не намерим ли място в учебните планове за важните теми на днешните деца, няма как да ги „накараме да усвоят каквито и да било знания и умения“. Сложим ли равенство между учебните постижения (оценките) и личността на детето, губим го завинаги като активен участник в училищния живот. И не само в училищния. Защо от училище отпадат все повече деца? Защо са агресивни? Защо българските деца са най-функционално неграмотните в Европа? Дали пък не е защото никога нито едно от тези деца не е било попитано: „А за теб какво е важно да знаеш?“ Предишна статия Следваща статия

< Обратно Start game! 7.06.2022 г. Психолог за видеоигра? Защо не? Има ситуации, в които възможностите се появяват сякаш между другото, но всъщност са точно на мястото си. С огромно вълнение споделям за един проект, в който имам възможността да участвам, и който, макар да е все още в работна фаза, задава нова посока в професионалното ми портфолио. Понастоящем участвам като психолог-консултант в разработването на видеоигра, в партньорство с 11 bit studios . Проектът, разбира се, е абсолютна тайна. Макар че подобна професионална задача е новост за мен, още след първата среща с дизайнерския екип, се почувствах в „свои води“. Или както се шегувах, най-накрая ще се отплатят годините, прекарани в разнообразни геймърски активности. Благодарна съм за възможността да разширя границите си като специалист, и за съпътстващото удоволствие да творя с подобен страхотен екип! П.С. Вероятно се досещате, но когато му дойде времето, ще кажа и повече. Предишна Следваща

Различно професионално предизвикателство в света на гейм дизайна, като независим консултант за видеоигра. Изследване на пресечните точки между психология и гейм дизайн. Психология и гейм дизайн Има ситуации, в които възможностите се появяват сякаш случайно, но всъщност са точно на мястото си. С огромно вълнение споделям за проект, в който имам шанса да участвам; проект, още в работна фаза, но такъв, който задава нова посока в професионалното ми портфолио. В момента участвам като психолог-консултант в разработването на видео-игра, в партньорство с полското студио ‘11 bit’. Проектът е все още тайна, разбира се. И въпреки че професионална задача като тази е нещо съвсем ново за мен, имах усещането, че принадлежа в такава среда още след първата среща с колегите си. Както започнах да се шегувам – най-накрая ще се отплатят годините, инвестирани в различни геймърски активности. Признателна съм за възможността да разширя границите си като специалист, и за придружаващото я удоволствие да работя с такъв страхотен екип! А когато му дойде времето, ще споделя и повече подробности. Приключение в 11 bit Studios През октомври 2022 г. бях поканена във Варшава, Полша, за да прекарам цяла седмица в офиса на студиото ‘11 bit’. За пръв път се срещнах на живо с хората зад Проект 8. След посещението си знаех със сигурност, че най-ценният ресурс на всяка компания, са хората, които работят в нея. Разбира се, работата ми винаги е била свързана с хора, и винаги е било важно да установя връзка с тях, за да постигна дадена цел – дали ще е личностово израстване, разрешаване на конфликт или намиране на начин за справяне с трудна ситуация. Опитът ми като консултант за видео-играта не направи изключение. Някъде между различните психологически теории и ученето на нови неща от света на гейм дизайна, основен фокус все още са взаимодействията с хората – какво знаят те, какво преживяват, какво казват (или не казват). Да чета между редовете изглежда и тук е основният ми инструмент за работа. Виж повече

В кой момент от развитието на децата се препоръчва да бъдат запознати с по-чувствителни теми (секс, смърт (на роднина), телесни деформации и др.)?" Обратно Н.Б., майка на дете, 2 г - въпрос 2 В кой момент от развитието на децата се препоръчва да бъдат запознати с по-чувствителни теми (секс, смърт (на роднина), телесни деформации и др.)?" Въпросът е изключително важен, защото засяга най-чувствителните теми в човешкия живот. Ситуацията е донякъде парадоксална, защото тези теми на практика съпътстват всеки един от нас от самото начало на живота ни, бидейки неразривно свързани; и това е естественото положение на нещата. В същото време не съм сигурна дали има въпроси, по които родителите да са впрягали до такава степен фантазията си, само и само да не „травмират“ детето, което пита – за собствения произход, за естествения край на живота, за това какво е то и защо е такова. Свикнали сме да смятаме, че децата, поради причина че са деца, нямат нужния капацитет, за да осмислят подобни обяснения. И да, донякъде това е вярно – логически погледнато, техните познавателни (когнитивни) способности до някаква възраст не могат да „обхванат“ какво значи например да умреш. Но логиката е едната страна на медала, защото децата компенсират когнитивните си „неумения“ с изключителна интуиция, с невероятна чувствителност по отношение на важните неща. Те умеят да долавят тревогите на родителите; дори да не разбират съвсем добре думите, те разбират смисъла на случващото се. Когато близък почине, те ще усетят тъгата в околните, и ако родителят не разкаже, не даде никакви думи, детето ще остане в една неопределена тревожност – „Нещо се случва, но аз не знам какво, и това ме тревожи. Всички казват, че няма нищо, а самите те не реагират като да няма нищо. Значи нещо ужасяващо се е случило, щом никой не говори за това“. (Повече по темата за смъртта - тук) Що се отнася до темата за секса, психологическото познание ни е доказало, че децата от малки имат любопитство към собственото си тяло, към тялото на другите, към разликите между момчето и момичето. Отново, не дадете ли думи за тези съвсем естествени различия, вие „казвате“, че темата е табу. Важно е да говорите според възрастта на детето, а правилото е да отговаряте на това, което ви пита. В случай, че се затруднявате, има подходящи книжки за различните възрасти, които могат да бъдат от помощ. А ето и един акцент, който обикновено се забравя – децата не искат да знаят толкова за подробностите около интимния акт, те всъщност се вълнуват от идеята за любовта, отношенията между мъжа и жената. Та нали именно оттам започва тяхната история, а и продължава в тяхното бъдещо „аз като порасна“! А колкото до третия Ви пример, за телесните особености – ако детето е родено по някакъв начин различно, това е което следва да се каже. Независимо за какво става дума, тялото му е такова, каквото е, и приемането от страна на детето ще е следствие от приемането от страна на родителите. Когато те говорят с истинни думи, а не залъгват детето си, то няма да има проблем със себе си - още повече, че човешкият потенциал върви в толкова различни посоки! В обобщение, няма определен момент, в който да е подходящо да се започнат разговорите с детето по деликатните теми. Те са част от случващото се около всички нас, и можете да започнете тогава, когато прецените, че има нужда; когато детето попита, или когато Ви разкаже нещо по тези теми, което не отговаря на истината, но пък явно го интересува. Предишен Следващ

Преди 2 години по това време се бях оплела в тежко отчаяние заради трудността ми по създаването на материал, посветен на филма „Жокера“. В крайна сметка думите се подредиха, а статията е най-четената и споделяна досега сред моите и предишни, и следващи материали (ако сте пропуснали - ето я тук!). Сантиментът ми към този образ е толкова значим, че бях категорична – най-добрият Жокер е именно на Хоакин Финикс. Точка. ​Преди няколко дни за трети път, но след доста години от първите два, гледах „Черният рицар“. Друг сантимент се появи – към брилянтния Хийт Леджър – когото така много харесвах. И една мисъл, заедно с носталгията, ярка и категорична – „Това е Жокерът!“... < Към "Статии" Кой е Жокера? Преди 2 години по това време се бях оплела в тежко отчаяние заради трудността ми по създаването на материал, посветен на филма „Жокера“. В крайна сметка думите се подредиха, а статията е най-четената и споделяна досега сред моите и предишни, и следващи материали (ако сте пропуснали - ето я тук!). Сантиментът ми към този образ е толкова значим, че бях категорична – най-добрият Жокер е именно на Хоакин Финикс. Точка. Преди няколко дни за трети път, но след доста години от първите два, гледах „Черният рицар“. Друг сантимент се появи – към брилянтния Хийт Леджър – когото така много харесвах. И една мисъл, заедно с носталгията, ярка и категорична – „Това е Жокерът!“... Ако изобщо е нужно двата образа да се сравняват, то аз бих пречупила това сравнение през призмата на онова, което Хоакин Финикс изгради по безапелационен начин в своята интерпретация – човешката история. Добре изграден образ, фактори от средата, патологични семейни модели, голяма тайна и много травматизъм – идеалната рецепта за превръщането на един нищожен човек в опасен, налуден убиец. Поднесена по впечатляващ начин, през цвета, звука и картината, историята не остави безучастен който и да е зрител. Неслучайно и във всички материали, които четох след това, основно място заемаха емоциите – лепкави и мъчителни до степен на физическа болка. Без да можеш да оправдаеш нищо от последвалото насилие, Хоакиновият Жокер даде цялостно, логично и откровено обяснение защо елементите на историята водят до точно този финал. И въпреки изблиците му на лудост, той увлече през състраданието, през емпатията. Във версията на Нолан Алфред предупреждава Брус Уейн – „някои хора просто искат да видят света да гори“. И да, това е което аз съотнесох първоначално и към героя на Тод Филипс. Но дали? За Артър Флек имаме яснота, имаме предистория. И ако се запитаме – действително ли „светът в пламъци“ е неговият мотив, може би ще трябва да признаем, че не е точно така. Той има мотив, разписан дума по дума, събитие след събитие. В крайна сметка светът на лудостта, в който той живее така дълго и самотно, се екстернализира през действията му навън. Вече всички знаят какво е, а хаосът за другите се превръща в негов личен триумф. Какво знаем за Жокера на Нолан? Нищо. Абсолютно, всеобхватно и пронизително нищо. Няма история, за която да се закачиш, няма точка на захващане на минали събития, след които той да се „появи“. Не знаем нищо за белезите му – краткият момент на откровение, в който Жокерът разказва за един баща-насилник, се изпарява без следа след втората „версия“ – любовта на живота му е обезобразена, а той причинява същото на себе си. Това, което си мислим, че знаем, се оказва една поредна, но не последна заблуда. А с какво си имаме работа всъщност, докато наблюдаваме образа на Хийт Леджър? Това са действията му, въплътени в Желанието му – „светът да гори“. Без причина. Най-добрите да бъдат унищожени, но в отсъствие на какъвто и да е мотив, извън този на „играта“, на чистото забавление и прищявка (може би онова, което Лакан ще нарече „наслаждение“?). При това игра по неговите правила. От началото до края за никого от нас не става ясно кое е онова, което движи този Жокер. Вероятно думата „зло“ би била на място тук, зло толкова органично въплътено, сякаш няма място за нещо друго в това подобие на човек. Нищо човешко, нищо от слабостите, които изграждат всеки от нас, нито дори пукнатина; освен стремеж да бъде наранен всеки друг, а играта да продължава още и още. Този образ не се вълнува от пари, власт, любов, отмъщение – ето ги човешките слабости, които са му абсолютно чужди. Не изпитва страх, не преговаря и не подлежи на убеждаване. В някакъв смисъл – божествено недостъпен за всички останали, и точно поради тази причина– ужасяващ. И ето мястото на сравнение: Там, където имаме история (Жокера на Хоакин Финикс), там има място и за други емоции – отвращение, гняв, състрадание, болка. Можем нещо да съпреживеем, да се идентифицираме дори и да изпитаме страдание заедно с един страдащ човек. Да, лудостта настъпва постепенно и залива всичко друго, но тя е в резултат на някаква, макар трагична, логика. А в липсата на сюжет и обяснение (Жокера на Хийт Леджър), какво друго да открием, освен най-първичната сред емоциите? Само и единствено страх. Няма думи и история, само инстинктивен ужас - че без ред и замисъл играта може да загрубее, а човекът е безсилен пред безчовечното, пред произвола. Каква по-зловеща шега от тази? Предишна статия Следваща статия

< Обратно Ново пространство 18.09.2024 г. Ново начало! От месец октомври 2024 г. ще имам възможност да ви посрещна в самостоятелния си кабинет, който е последна спирка от търсене на точното място, в което да разположа дейността си. Пространството се намира в Комплекс "Кошер" с адрес: бул. България 105А, сграда А, ет.4, офис 12. За записване на час и точна локация - тук . Предишна Следваща

1. Как да не се изнервяме за дребни неща? 2. Защо се изнервям за незначителни неща? Обратно Я.С., жена, 24 г. и Н.П., жена, 25 г. 1. Как да не се изнервяме за дребни неща? 2. Защо се изнервям за незначителни неща? Въпросът е интересен, а също така интересно е, че е зададен по сходен начин от две различни дами. Колкото и да е кратък и ясен, без допълнителна информация е трудно да се каже "защо" човек се ядосва и "как" да не го прави толкова често. Бих помолила питащите да помислят кое е повтарящото се в ситуациите, в които се чувстват раздразнени в ежедневието си? По какво случките на изнервеност си приличат - дали става дума за ситуации, в които попадате, или пък ви дразни поведението на определен тип хора, в работа ли се случва по-често, а също така в какви случаи изнервянето липсва? Всичката тази информация може да очертае нещо много конкретно, а без да изпаднете в конкретика, ще ви е трудно да се справите със задачата. Има обаче един любопитен аспект на въпроса, по който мога да дам разяснения. В психологията много често боравим с емоции, а заедно с това провокираме клиентите си към същото. В случая няма да е пресилено да кажем, че основната емоция, съдържаща се във въпроса (в същината си един и същ) е гневът - по-големият брат на раздразнението, изнервеността. Много често когато стане дума за това какво ядосва клиентите, те започват да се оправдават: "Е, чак пък гняв, чак пък да се ядосвам...не! Просто е изнервящо/дразнещо/неприятно, но не се гневя!" Въпросът е, че макар да степенуват различно, в основата си става дума за едно и също нещо - ситуация, в която човек се изправя пред нещо, с което не се справя, и това му носи...гняв - било на себе си, на другия, на лошото стечение на обстоятелствата, без значение. Ядосването за дребни неща не е просто ядосване за дребни неща. То би могло да се интерпретира по много начини, и именно поради това е важно да си изясним какво го причинява. 1. Възможно е раздразнителността Ви да е вследствие на т.нар.нисък праг на фрустрация - срещате препятствие, и това веднага Ви носи гняв, независимо за колко дребна ситуация става дума. Подобно поведение е особено силно при децата, но с порастването е важно те да се учат да го контролират, да проявяват търпение и сдържаност. Добрата новина е, че реакциите на фрустрация могат да се "тренират", и постепенно устойчивостта да се повиши. 2. Възможно е да не проявявате толерантност към поведение и мнение, неприличащо на Вашето. Светът е шарен, нещата се случват твърде различно от това, което ни се иска, и разочарованието също би могло да се изразява в едно непрестанно раздразнение - че не е "както трябва", "както искам". 3. Не е изключено фонът на вечното раздразнение да е заради липсата на реакция спрямо хора и ситуации, в които не сте защитили себе си, не сте успели да отстоите нещо важно за Вас. Гневът може да е добър ориентир за промяна към по-добро, но само ако е адресиран в правилната посока! А той често не е. И вместо да го насочим към причината за появата му, го потискаме с цената на това неблагополучие, че отвреме-навреме, в дребни и наглед незначителни ситуации, той напомня за себе си, пък макар и по малко. С други думи, канализираме емоцията си в погрешна посока, но приемлива, поносима. Като част от процеса на себепознание е важно човек да си дава сметка какво се случва с негативните му емоции - често пъти замитани "под килима" на социално-желателното поведение (поведение, с което се представяме пред другите по добър, приемлив начин, така че да бъдем харесани). А гневът определено не е от емоциите, които ни правят особено привлекателни в очите на другите. Но както в природата, така и в психичното, нищо не се губи - процесите, които стоят в основата на нашите реакции, поведение, емоции, имат своя логика - често недостъпна за съзнанието, но съвсем истинска. В този смисъл - зад дребните препъникамъчета може да стои някое огромно предизвикателство. И за финал, ако ми позволите да преформулирам зададените въпроси, бих го направила така: Кои са истинските трудности в живота ми, за които се гневя, и какво мога да направя, за да ги разреша? Предишен Следващ

< Обратно Интервю за MediaCafe 13.09.2021 г. Ваксините - още едно нещо, за което да сме в противоречие Оригиналната статия на MediaCafe на репортера Ивелина Василева можете да видите тук. - Явно се улавя напрежение в разговорите за ваксинацията. Има хора, които изказват крайни и непоклатими мнения по темата. Защо се получава така? Мисля, че е защото пандемията нахлу в живота ни по изключително категоричен и неочакван начин. Това не е събитие, което касае конкретна група хора, общество или държава, а засегна всеки човек – по един или друг начин. Не съм сигурна дали има някой на планетата, който да е успял да се абстрахира от случващото се, и да продължава да живее по същия начин като преди. Т.е. пандемията, въпросът за ваксините касаят абсолютно всички. Колкото и да говорим за личен избор, факт е, че ние не сме изолирани от другите. Следователно изборът не е само личен, а влиянието ни едни върху други е по-голямо, отколкото ни се иска вероятно. Не контролираме сами този процес. И второ – може да е малко пресилено, но когато говорим за пандемията и вируса, поставяме въпросите за живота и смъртта. „Как живеем?“ е фундаментален, екзистенциален въпрос, ако щете. В този смисъл, не е възможно да бъдем изцяло рационални; темата е изключително емоционална, а всички знаем, че където има силна емоция, има конфликти, разделение, неразбиране. - Може ли да ни скара, дори с близки приятели, темата за личния избор дали да се ваксинираме или не? Защо? Абсолютно може, и мисля, че малко са хората, които още не са имали конфликти със свои близки, роднини или познати по темата за ваксините. Причините са точно в това, че тъй като пандемията засегна всички и промени „правилата на играта“, всеки човек се опитва да се адаптира към „новата реалност“. Различните хора обаче се справят по коренно различен начин; и тъй като живеем в свободно общество, имаме възможност да избираме различни поведения. В зависимост от конкретната личност, неговите личен опит, история, нагласи, реакциите понякога са крайно противоположни. И ако в други ситуации можем да не сме засегнати от мнението и поведението на другия, но тук всички изпитваме на гърба си определени последствия. Например, аз мога да искам или да не искам да се ваксинирам, но всички деца няма да ходят на училище при определени условия. Мога да нося маска или да не нося маска, но всички заведения може да затворят. Мога да спазвам всички мерки и въпреки това да загубя работата си, защото в моя бранш дейността е замряла. Това са тежки, неблагоприятни условия, които естествено пораждат негативни емоции у хората и изострят напрежението между различни групи хора. Започваме да се питаме „Кой е виновен за всичко това?“, и всеки намира различен отговор – обикновено онзи, който не е на моето мнение. Търсим адресат на своя гняв, можем да си позволим да мразим онези, които са различни от нас. - Правилно ли е да преценяваме човека за неговия личен избор? Мисля, че е важно всеки сам да прецени за себе си кое би било комфортно за самия него. По принцип в общуването с хора трябва да си даваме сметка, че мнението и личността са две различни неща. Че можем да бъдем близки с хора, които съвсем не споделят нашите вярвания и убеждения. Трудността идва оттам, че когато не познаваме мотивите на хората за дадена тяхна позиция, когато не сме „в техните обувки“ е твърде лесно да ги категоризираме, да ги наречем по един или друг нелицеприятен начин. Има една схема, която много добре илюстрира това – представете си човешките нагласи като дърво. Видимата му част, короната на дървото е изградена от твърдения, които са на повърхността („Ваксините са опасни“, „Някой управлява пандемията“ и т.н.). Под повърхността обаче са мотивите, които не можем да знаем – понякога и човек не си дава сметка за тях, защото може да са несъзнавани. Там може да има тревога, страх, нещо от историята на този човек, лично преживяване, идеология, идентификация – това са дълбинни процеси, които са толкова базисни, че всяко поведение отвън, което се възприема като нападателно, като заплаха, бива грубо, остро конфронтирано. Говорим за защитните механизми на психиката – затова ги наричаме защитни, защото имаме нужда от тях, тъй като те предпазват най-уязвимите, най-дълбинните структури на личността. А какво по-лично от въпроса за живота и смъртта? Казано иначе, не можем да се сърдим на хората или да ги обвиняваме, за техните убеждения, защото те вършат някаква работа, няма как без тях. Можем да не сме съгласни, но толкова. Човек има право на своите защитни механизми. - Как да овладеем страстите у себе си или на отсрещния, когато говорим за тази тема? Много е важно да не се стига до ескалация. Казват се силни думи, често пъти човек съжалява. Дава си сметка, че не е трябвало за тази тема да се кара с хора, които са му наистина близки. Ако за вас тази тема е наболяла или другият човек се опитва да ви въвлече в спор може да се каже директно – "тази тема ни скарва, хайде да я поставим в "забранения списък" и да не я коментираме". Това е и правило в психологията, когато един човек е много категоричен в своята позиция, той трудно я променя, почти е невъзможно. Ако не се чувстваме комфортно да се виждаме с този човек, може би по-добре за някакъв период от време да не го виждаме и да бъде ясно – нямам нищо против теб и личността ти, но тази тема ни разединява и е по-добре да сложим границата. Трябва да умеем да правим разлика между мнението на човек, поведението му, неговата личност. Това са коренно различни неща. Ние можем да не сме съгласни с неговото мнение и въпреки това да го обичаме и уважаваме. Това разграничение малко трудно го правим в България, но е много важно - Може ли сериозно да ни разедини една такава тема, която се базира на личен избор? Струва ми се, че най-разединяващите теми са именно тези, касаещи личния избор и начина, по който всеки човек разбира това. Само един пример. Един ще каже „Аз имам право да не се ваксинирам!“ и ще бъде прав за себе си. Друг ща каже „Аз пък имам право на здраве, а в пандемия това право не ми е осигурено!“ и също ще е прав за себе си. И в двата случая човек вижда ситуацията през собствения си избор. Между другото се оказва, че навсякъде по света хората намират обществото си доста по-разединено, отколкото е било преди. Тоест, това не е процес, който наблюдаваме само у нас. За съжаление в нашето общество нямаме изградени умения за водене на диалог, за отделяне на мнение/поведение от личност. Емоциите надделяват, няма чуваемост, аргументите нямат стойност, а сякаш е важно кой крещи по-силно. Разединяването е огромно, по всякакви теми впрочем, не само по тази, и аз лично не виждам на този етап появата на по-зряло поведение. Нещата, които правят разцеплението фундаментално, са много отпреди пандемията – някои такива фактори са: 1) сривът на авторитетите; 2) пълната липса на доверие в институциите, в държавата; 3) изначално грешното възприемане на това какво значи „свобода“. Скоро го казах по друг повод, но в България е много важното личното мнение…но само ако е същото като твоето. Ако не е – значи нямаш право на лично мнение – съответно се атакува личността, наред с мнението. И ето ви процес, който когато е съчетан с общество, в което водим монолог, при това през емоциите си – стигаме до мястото, на което сме. - Натискът сякаш се увеличава със забраната да ходим на места, които намирахме за отдушник – театър, кино, музикални събития? Струва ми се, че справянето с тези ограничения и лишения, не бива да се превръща в драма. Да, неприятно е, да, нужни са някакви промени в плановете ни и начина ни на живот, но в сравнение с лишенията и изпитанията на едни минали поколения, невъзможността да се пътува (при това вече има начини, макар и в определени условия) не е повод за трагизъм или траур. Смятам, че пандемията беше едно важно напомняне на съвременния човек, че има процеси, които той не може да управлява – с каквито и технологии и разум да е снабден; и това може да е повод за отрезвяване на съвременното нарцистично и консуматорско общество, свикнало да получава всичко с един клик. Друг е въпросът дали успяхме да си направим изводите или упорито продължаваме да тропаме с краче като малко дете, че тези лишения са едва ли не непоносими и че не можем да ги приемем за „нормални“ и съответно се бунтуваме с всички сили срещу тях. Предишна Следваща

Търсите психолог, с когото да изследвате Вашите въпроси? Опитайте с mytalkspace и Елена Мечева. Работа с деца и юноши В практиката си като психолог, работещ с деца, съм имала възможността и привилегията да се запозная с много случаи. Убедила съм се, че независимо от различията помежду им, те всички си приличат по едно; а именно - всяко едно дете, без значение от възраст, пол, социален статут или ниво на когнитивно развитие, има потребност да бъде чуто. Всички деца говорят по своя си уникален начин, но с един и същ адресат - света на възрастните. Детските послания невинаги биват разбирани еднозначно, често пъти не могат да бъдат разтълкувани дори от самото дете. Но без всякакво съмнение носят важна информация за психичния му свят, дори когато то е толкова малко, че сякаш "нищо не разбира". Работата си с деца възприемам като своеобразен превод - от една "страна" на друга, от един език на друг. При това по възможно най-близкия до децата начин - чрез игрови методики, рисуване, психодрама, моделиране. Форматът на срещите се определя заедно с родителя - понякога с детето се работи индивидуално, друг път с един и/ли двама родители, а често се съчетават двете форми. Всичко това е с цел да се намери най-точния за самото дете вариант, за да се чувства то максимално защитено, но и насърчено да изследва своите затруднения. Предизвикателства Рязка промяна в поведението на детето; Забелязвате у детето си черти на характера, които му създават проблеми у дома и/ли в училище; Период на криза, вследствие на голяма промяна в живота на семейството; Проблеми в междуличностните отношения; Трудности в общуването ви с детето.