Все повече изследвания доказват, че емоционалната интелигентност не просто е част от интелигентността по принцип, а е дори по-важната част – фактор с огромно влияние върху живота на човек. Защо се получава така тогава, че за децата е все по-трудно да се справят с емоциите си?

Съвсем доскоро емоциите при децата са били нещо, което изобщо не се взима под внимание от страна на възрастните; а дръзналите да посмеят да реагират емоционално, особено пред авторитет, са били обикновено санкционирани. Днес е различно – тонове литература засипват родителите с призив да се научат отрано да разпознават и приемат емоциите на детето, да го насърчават да изразява онова, което чувства. Днешната статия е посветена на един особен феномен, който се забелязва все повече и в училище – интелигентните деца, които общуват с възрастни без никакъв проблем, никога не са удряни или наказвани, чувстват се свободни да търсят и изразяват себе си, но не съумяват да показват самоконтрол, търпение или разбиране на чужда гледна точка.

Емоциите са в пряка връзка с ранното възпитание, което детето получава. Ще кажете, разбира се, това не е ново. Нека поставим акцент върху това какво точно означава възпитание. Ето определението в тълковния речник – „Системно въздействие върху някого (обикн. дете) с цел да се формира характерът му; навици за добро поведение.“ Звучи ясно и разбираемо, на практика никак не е така, и това знае всеки родител. В предишната статия стана дума за това колко важни са правилата при детето. Ето, сега е моментът да маркираме още едно тяхно ключово значение, а именно колко важни са в изграждането на стабилен вътрешен емоционален свят.

Задаването на граници е задаване на граници и по отношение на изразяването на емоции. Както вече обясних в предишната статия, няма ли авторитет, който отрано да постави правилата пред детето, то е изцяло в контрола на собствените си импулси; тоест емоции. И не се ли научи постепенно то самото да контролира себе си, ескалацията е неизбежна.

„Бебешкият пубертет“, както често се нарича онази възраст около 2-та годинка, е израз на зараждането на Аз-а у детето. Тогава то започва да говори за себе си в първо лице, да се налага, да се опитва да манипулира околните, а любимата дума е „не“. Процесът е изключително труден, но и изключително важен. Затова и къде на шега, къде не, може да се каже че по-добре детето да е от „тръшкащите се“. Няма ли индикации за опозиционно поведение, съгласява ли се винаги детето с родителя, това е по-притеснителното поведение. Но за това друг път.

Та, всички сме били свидетели на тръшкащо се малко дете - емоцията е толкова завладяваща, че обикновено абсолютно нищо не помага за успокояване. Всеки родител се опитва да намери малките свои трикове, за да се справи с подобни изблици. Но често пъти покрай изчерпването, което води след себе си едно опозиционно малко човече, забравяме голямата картина – периодът ще остане период, а не постоянен модел на поведение, само ако освен да търпим емоционалните изблици и да признаваме гнева на детето при отказ, отстояваме онези правила, които са важни за нас като родители. Тоест, останем ли на ниво само да наблюдаваме поведението на детето като преходно, без да му придадем стойност на нещо повече, без да намерим думите, с които да подкрепим това лутане, намираме ли оправдание за емоционалните му реакции винаги, поддадем ли се на провокации, защото „то има право на емоциите си“ – битката е загубена. Тогава много родители започват да се чудят защо уж периодът приключвал, а порасналото им дете е все така неконтролируемо и невъздържано.

Нека се върнем на определението и го прочетем пак. „Системно въздействие“, „навици“, „добро поведение“ – съществени компоненти в процеса на възпитание, които обаче не се изграждат от само себе си, а чрез въвеждането на правилата. В контекста на емоциите означава да съумеем едновременно да дадем пространство на детето да ги опознае, но и да му дадем начин да ги контролира. Да преминем една крачка отвъд това да търпим емоционални изблици след определено време, само защото трябва да уважим детската личност; а именно защото приемаме детето за личност, а не за същество, контролирано от импулси и прищевки, да обясним кога и как може да реагира.