Репортажът можете да чуете тук. ​

Омбудсманът Диана Ковачева изпрати препоръка до министъра на образованието и науката проф. Николай Денков, в която поиска да бъдат изготвени заселени мерки за психосоциална подкрепа на учениците в контекста на предстоящата нова COVID вълна и евентуалното преминаването на децата отново в дистанционен режим на обучение. ​ В тази връзка с мен се свързаха за коментар от БНТ. Разбира се, в ефир не се чу целия разговор, но тъй като впоследстие от платформата "КОЖА" също се поинтересуваха, изготвих материал, който публикувам и тук. ​ В ситуация на продължаваща пандемична обстановка и огромна неяснота кога ще има някакъв изход от здравната криза, в която отново се намираме, призивът на омбудсмана на България е изключително уместен. Той идва на фона и на предходна нейна инициатива („Синьо лято“), организирана в сътрудничество с колеги-психолози през юни 2021 г. Изключителна рядкост е институция извън училищната да обърне поглед към темата за психичното здраве (в частност на децата) – особено ако не става дума за някой скандален или нашумял с тежестта си случай. Темата за профилактиката, превенцията, психичното здраве като цяло, не е сред популярните в обществото ни, затова всяко усилие в тази посока е ценно. Какви са обаче условията, в които трябва да се случва дейността по превенция и подпомагане на учениците в период на онлайн обучение? ​ Като най-голям проблем се явява липсата на цялостна политика и идея как е нужно да се процедира в сложната обстановка, в която се намираме всички. Конкретно по отношение на дейността в училище има множество неясноти във връзка с реализацията на дейността на училищния психолог и педагогически съветник - по принцип, но и конкретно по обсъжданата тема. Реалността показва, че една добра идея, дори да е много нужна за осъществяване, не може да се приложи на практика без да има някои условия. В репортажа стана дума за липсата на психолози в някои училища, за огромния брой деца, с които се налага да работят колегите. Не стана дума обаче за всички други дейности, които са „в юрисдикцията“ на тези специалисти в училище, за липсата на конкретно, ясно и неподлежащо на тълкувание определение какво ПРАВИ и какво НЕ ПРАВИ психологът в училище. Не стана дума за документалния хаос, за подкрепата на деца със специални потребности, за програмите и механизмите, които колеги са длъжни да изпълняват, защото са на национално ниво, но често – само на хартия; нито за липсата на квалификационна, обучителна, професионална подкрепа спрямо онези, които са на „първа линия“ и всеки ден посрещат трудностите на деца, семейства, учители. ​ На въпроса на репортера дали тази идея е реализируема –отговорът ми беше по посока на това, че въпреки отдадеността и желанието на гилдията, важно е колегите в училище да не останат сами на „фронта“, да не се разчита както досега на техните индивидуални усилия и мотивация. Те са, които са в междинното звено между последствията от онлайн-обучението и очакванията за резултати. Но кой ще подкрепи подкрепящите, и реалистично ли е изобщо да се очаква именно те да поемат тежестта на една ситуация, касаеща цялото общество, не само училищната общност? ​ Разбира се, имаше и въпрос за изхода от тази ситуация. Честно казано, радвам се, че не съм на мястото на здравния министър – толкова са разнопосочни посланията към него, толкова са високи очакванията. Ако има едно ясно нещо – то е че готово решение няма. В този смисъл, решението може да бъде плод само на широк диалог между заинтересованите страни, от който да произтече ясен консенсус по определени позиции. Изключително важно е да бъдат чути специалистите „на терен“, за да е ясно от какво имат нужда те – а не просто да се дадат разпореждания от високо ниво и да се включи и тази тема в дългия им списък от дейности и ангажименти. В заключение. Несъмнено, не е въпросът дали, а КАК да бъдат подкрепени децата на прага на поредна учебна година в пандемия и онлайн обучение. Смятам, че ресурс има, но на този етап липсва консенсус за механизмите, по които това може да се случи, както и цялостна концепция с ясно разписани правила и отговорности – не на ниво училище и психолог там, а на ниво институции. Може би е нужно да се случи и един разговор между специалистите по психично здраве, не само тези в училище, за да се мобилизират и други структури и действително да се изгради „мрежа“ от подкрепа за всички, които имат нужда от такава.