Оригиналната статия на MediaCafe на репортера Ивелина Василева можете да видите тук.

- Явно се улавя напрежение в разговорите за ваксинацията. Има хора, които изказват крайни и непоклатими мнения по темата. Защо се получава така? ​ Мисля, че е защото пандемията нахлу в живота ни по изключително категоричен и неочакван начин. Това не е събитие, което касае конкретна група хора, общество или държава, а засегна всеки човек – по един или друг начин. Не съм сигурна дали има някой на планетата, който да е успял да се абстрахира от случващото се, и да продължава да живее по същия начин като преди. Т.е. пандемията, въпросът за ваксините касаят абсолютно всички. Колкото и да говорим за личен избор, факт е, че ние не сме изолирани от другите. Следователно изборът не е само личен, а влиянието ни едни върху други е по-голямо, отколкото ни се иска вероятно. Не контролираме сами този процес. И второ – може да е малко пресилено, но когато говорим за пандемията и вируса, поставяме въпросите за живота и смъртта. „Как живеем?“ е фундаментален, екзистенциален въпрос, ако щете. В този смисъл, не е възможно да бъдем изцяло рационални; темата е изключително емоционална, а всички знаем, че където има силна емоция, има конфликти, разделение, неразбиране. - Може ли да ни скара, дори с близки приятели, темата за личния избор дали да се ваксинираме или не? Защо? ​ Абсолютно може, и мисля, че малко са хората, които още не са имали конфликти със свои близки, роднини или познати по темата за ваксините. Причините са точно в това, че тъй като пандемията засегна всички и промени „правилата на играта“, всеки човек се опитва да се адаптира към „новата реалност“. Различните хора обаче се справят по коренно различен начин; и тъй като живеем в свободно общество, имаме възможност да избираме различни поведения. В зависимост от конкретната личност, неговите личен опит, история, нагласи, реакциите понякога са крайно противоположни. И ако в други ситуации можем да не сме засегнати от мнението и поведението на другия, но тук всички изпитваме на гърба си определени последствия. Например, аз мога да искам или да не искам да се ваксинирам, но всички деца няма да ходят на училище при определени условия. Мога да нося маска или да не нося маска, но всички заведения може да затворят. Мога да спазвам всички мерки и въпреки това да загубя работата си, защото в моя бранш дейността е замряла. Това са тежки, неблагоприятни условия, които естествено пораждат негативни емоции у хората и изострят напрежението между различни групи хора. Започваме да се питаме „Кой е виновен за всичко това?“, и всеки намира различен отговор – обикновено онзи, който не е на моето мнение. Търсим адресат на своя гняв, можем да си позволим да мразим онези, които са различни от нас. - Правилно ли е да преценяваме човека за неговия личен избор? Мисля, че е важно всеки сам да прецени за себе си кое би било комфортно за самия него. По принцип в общуването с хора трябва да си даваме сметка, че мнението и личността са две различни неща. Че можем да бъдем близки с хора, които съвсем не споделят нашите вярвания и убеждения. Трудността идва оттам, че когато не познаваме мотивите на хората за дадена тяхна позиция, когато не сме „в техните обувки“ е твърде лесно да ги категоризираме, да ги наречем по един или друг нелицеприятен начин. Има една схема, която много добре илюстрира това – представете си човешките нагласи като дърво. Видимата му част, короната на дървото е изградена от твърдения, които са на повърхността („Ваксините са опасни“, „Някой управлява пандемията“ и т.н.). Под повърхността обаче са мотивите, които не можем да знаем – понякога и човек не си дава сметка за тях, защото може да са несъзнавани. Там може да има тревога, страх, нещо от историята на този човек, лично преживяване, идеология, идентификация – това са дълбинни процеси, които са толкова базисни, че всяко поведение отвън, което се възприема като нападателно, като заплаха, бива грубо, остро конфронтирано. Говорим за защитните механизми на психиката – затова ги наричаме защитни, защото имаме нужда от тях, тъй като те предпазват най-уязвимите, най-дълбинните структури на личността. А какво по-лично от въпроса за живота и смъртта? Казано иначе, не можем да се сърдим на хората или да ги обвиняваме, за техните убеждения, защото те вършат някаква работа, няма как без тях. Можем да не сме съгласни, но толкова. Човек има право на своите защитни механизми. - Как да овладеем страстите у себе си или на отсрещния, когато говорим за тази тема? ​ Много е важно да не се стига до ескалация. Казват се силни думи, често пъти човек съжалява. Дава си сметка, че не е трябвало за тази тема да се кара с хора, които са му наистина близки. Ако за вас тази тема е наболяла или другият човек се опитва да ви въвлече в спор може да се каже директно – "тази тема ни скарва, хайде да я поставим в "забранения списък" и да не я коментираме". Това е и правило в психологията, когато един човек е много категоричен в своята позиция, той трудно я променя, почти е невъзможно. Ако не се чувстваме комфортно да се виждаме с този човек, може би по-добре за някакъв период от време да не го виждаме и да бъде ясно – нямам нищо против теб и личността ти, но тази тема ни разединява и е по-добре да сложим границата. Трябва да умеем да правим разлика между мнението на човек, поведението му, неговата личност. Това са коренно различни неща. Ние можем да не сме съгласни с неговото мнение и въпреки това да го обичаме и уважаваме. Това разграничение малко трудно го правим в България, но е много важно - Може ли сериозно да ни разедини една такава тема, която се базира на личен избор? ​ Струва ми се, че най-разединяващите теми са именно тези, касаещи личния избор и начина, по който всеки човек разбира това. Само един пример. Един ще каже „Аз имам право да не се ваксинирам!“ и ще бъде прав за себе си. Друг ща каже „Аз пък имам право на здраве, а в пандемия това право не ми е осигурено!“ и също ще е прав за себе си. И в двата случая човек вижда ситуацията през собствения си избор. Между другото се оказва, че навсякъде по света хората намират обществото си доста по-разединено, отколкото е било преди. Тоест, това не е процес, който наблюдаваме само у нас. За съжаление в нашето общество нямаме изградени умения за водене на диалог, за отделяне на мнение/поведение от личност. Емоциите надделяват, няма чуваемост, аргументите нямат стойност, а сякаш е важно кой крещи по-силно. Разединяването е огромно, по всякакви теми впрочем, не само по тази, и аз лично не виждам на този етап появата на по-зряло поведение. Нещата, които правят разцеплението фундаментално, са много отпреди пандемията – някои такива фактори са: 1) сривът на авторитетите; 2) пълната липса на доверие в институциите, в държавата; 3) изначално грешното възприемане на това какво значи „свобода“. Скоро го казах по друг повод, но в България е много важното личното мнение…но само ако е същото като твоето. Ако не е – значи нямаш право на лично мнение – съответно се атакува личността, наред с мнението. И ето ви процес, който когато е съчетан с общество, в което водим монолог, при това през емоциите си – стигаме до мястото, на което сме. - Натискът сякаш се увеличава със забраната да ходим на места, които намирахме за отдушник – театър, кино, музикални събития? ​ Струва ми се, че справянето с тези ограничения и лишения, не бива да се превръща в драма. Да, неприятно е, да, нужни са някакви промени в плановете ни и начина ни на живот, но в сравнение с лишенията и изпитанията на едни минали поколения, невъзможността да се пътува (при това вече има начини, макар и в определени условия) не е повод за трагизъм или траур. Смятам, че пандемията беше едно важно напомняне на съвременния човек, че има процеси, които той не може да управлява – с каквито и технологии и разум да е снабден; и това може да е повод за отрезвяване на съвременното нарцистично и консуматорско общество, свикнало да получава всичко с един клик. Друг е въпросът дали успяхме да си направим изводите или упорито продължаваме да тропаме с краче като малко дете, че тези лишения са едва ли не непоносими и че не можем да ги приемем за „нормални“ и съответно се бунтуваме с всички сили срещу тях.