Резултати от търсенето

Адрес: София, ж.к. Манастирски ливади-изток, бул.България 105А, сграда 1, вход А, ет.4, офис 12 Записване на час Телефон: 0899 88 61 30 Адрес: София, бул. България 105А, сграда 1, вход А, ет.4, офис 12 Е-мейл: elena.mecheva@mytalkspace.bg Facebook LinkedIn Задай своя въпрос Име:* Фамилия: Email:* Съобщение: Изпрати

С цялата условност на едно такова обобщение и с ясното съзнание, че се фокусираме върху конкретна социоикономическа група, в тази статия съм изброила някои от характерните особености на „днешното дете“ – различно от предходните поколения, и с твърде много въпроси към нас, възрастните, на които ние сякаш невинаги намираме отговор. Да видим… < Към "Статии" Днешното дете С цялата условност на едно такова обобщение и с ясното съзнание, че се фокусираме върху конкретна социоикономическа група, в тази статия съм изброила някои от характерните особености на „днешното дете“ – различно от предходните поколения, и с твърде много въпроси към нас, възрастните, на които ние сякаш невинаги намираме отговор. Да видим… 1. Днешното дете не приема авторитетите наготово. Днешните деца имат потребност авторитетът да им се ДОКАЖЕ като такъв. При това не е еднократно, а непрекъснато – да отстоява себе си, да парира провокациите по добър начин, да вдъхнови, окуражи, да даде пример. Нерзбирането на това от страна на възрастните води до етикетиране на децата, а самите деца се притовопоставят с всички сили. Всъщност те имат нужда повече от всякога от добри примери, и са много склонни да чуят какво им се говори. Първо обаче ще провокират, и това е което авторитетът ще трябва да удържи. 2. Днешното дете е много интелигентно. Това няма да учуди никого, но ключът към разбирането на интелигентността е да я възприемаме като множествена. Мнозинството родители поставят акцент върху онези типове, които традиционно са на почит в западното общество – логико-математическата, езикова, пространствена. Останалите са деликатно отклонявани като „второстепенни“, а талантите на децата в тези области обикновено се подценяват – включително в училище. Това оставя чувство на неудовлетвореност, и в много случаи води до цялостна липса на мотивация и смисъл. В последните години има опити за промяна на тази тенденция – например, много се говори за т.нар.soft skills (меки умения), които в основата си са свързани с емоционалната и социална интелигентност. За съжаление, има още какво да се желае по повод разбирането, че заниманията с музика са точно толкова важни колкото тези с математика…за някои деца дори повече. 3. Днешното дете е индивидуалист. Индивидуализмът е хубаво нещо, но не и във вида, който често срещаме. Поради високия си интелект децата се чувстват уверени в себе си. Те често пъти се описват като „уникални“, и до голяма степен са прави. Но в същото време тези умни, талантливи всяко по своему деца не могат да носят отговорност, да полагат усилия, да се трудят; а най-трудно им е да работят в екип. Техният индивидуализъм приключва само до техните права. Пропастта се задълбочава още повече в училище, в което количествените оценки, сравняването, конкурентния принцип още повече увеличават индивидуализма, за сметка на подпомагането и сътрудничеството. Няма чувство за общност, за обща посока. 4. Днешното дете има много силна потребност да бъде видяно, чуто, разбрано. Както и да види, чуе, разбере, да получи обяснение. Свързано е с възприемането му на авторитети, за което вече стана дума. Децата имат право да знаят онова, което ги касае пряко. Именно защото са умни и талантливи, те няма да се оставят да бъдат инструмент в ръцете на възрастни, които твърдят че знаят по-добре от тях. Те бунтуват срещу свят, в който техните емоции, трудности, потребности са оставени на заден план, за сметка на количествени показатели (оценки, курсове) кой колко „знае“. „Така казах“ не е аргумент – за добро или лошо. Предизвикателство пред родители и учители е КАК обясняваме на днешното дете; особено ако вземем предвид и коренно различния контекст, в който живеем, в сравнение с онзи от нашето детство. 5. Днешното дете живее в пъти по-динамичен живот от родителите си. Бързат родителите, бърза и детето. В противовес на много изказвания на предното поколение, че днес деца се гледат по-лесно, един задълбочен поглед към ситуацията разкрива точно обратното. Бъркат се две различни неща – осигуряването на физически удобства с осигуряването на психически комфорт. И ако днес имаме първото, то с второто сме по-скоро около чертата на критичния минимум. Деца, за които приключването на 8, 9, 10-часов ден в училище съвсем не е краят, защото след това са на уроци и/ли спорт, или дописват домашно, или се упражняват допълнително. Деца, за които събота и неделя не се отличават съществено от делничните дни. Да, факт е, че в ранна възраст знания се усвояват по-бързо, но нека бъдем честни и помислим за сметка на какво едно толкова ангажирано дете ще натрупа знания – свободно време, игри, приятели, семейни занимания? Ще ги натрупа ли изобщо? А за какво ще ги използва? За да създаде за себе си живот, който носи повече от същото? 6. Изискванията към днешното дете са изключително много. Както родителските към тях, така и собствените им към себе си. Изисквания за справяне с учебния материал, с хобито – с концерти, участия, състезания, с придвижването в големия град навреме, с ужасяващата сложност на човешките отношения. Изисквания за послушание, седене кротко на едно място, липса на движение, за начина по който говорят помежду си, за начина, по който разговарят с възрастните, за начина, по който изглеждат. И всичко това, гарнирано с едно непрестанно бързане. Къде е границата на физическия и емоционален потенциал? Това всяко семейство преценява за себе си, но тъй като всеки от нас ще признае, че стресът за всички е в повече…то може би често преминаваме тази граница. 7. Днешното дете е много повече обсебено от начина, по който се представя пред другите, както и от начина, по който другите го възприемат. Кои са причините тепърва може да се разсъждава, но фактът е, че значителен принос към това имат социалните мрежи и технологичния напредък. Виждаме, гледаме, сравняваме, и ако за един стъпил здраво на земята възрастен това няма особено значение, то неукрепналата детска психика възприема темата като въпрос на живот и смърт. Особено в пубертета. Живот под зоркия поглед на Големия брат – социалните мрежи, споделянето на всяка минута, тревожното очакване как другите ще възприемат мен, ще ме харесат ли. Почти винаги акцентът се поставя върху средата, а средата сама по себе си не можем да държим отговорна за начина, по който децата я възприемат. Можем обаче да изграждаме у детето стабилно отношение към себе си, сигурен Аз-образ, за да може то самото да устоява на натиска отвън. И след всичко казано, представяте ли си, днешното дете някак се справя. Понякога с помощта на възрастните, а понякога въпреки тях. Да се опитваме да вкараме детето в нашия калъп, да го научим да гледа света през нашата призма, не е работещ вариант. И не става дума да предоставим неограничена свобода, да свалим всички граници. Става дума да спрем да търсим готовите решения, с които сме свикнали, а да признаем, че е трудно. Че понякога не знаем как да се справим с днешното дете, защото то е толкова различно, но че чувайки неговите послания поне можем да уцелим посоката. Предишна статия Следваща статия

Кратки и полезни съвети за трудни ситуации, в които родителите понякога попадат. Съвети за родители Всеки родител е чувал от свои по-възрастни роднини или приятели, че днес деца се гледат далеч по-лесно отпреди. Аз лично не съм съгласна. Светът днес е далеч по-сложен, което залага нови и непознати "капани" за родителите. Опитът на предишните поколения невинаги върши работа. Ето някои актуални теми, както и конкретни съвети за действие. Авторитет ли? Някои важни правила във връзка с начина, по който родителите заемат позицията на авторитет? Това естествен процес ли е? Нужно ли е да сме приятели с децата си? Авторитет значи ли да налагаме правила насила? Повече Вечното бързане Светът, в който живеем, е в пъти по-забързан откогато и да било. Задачите се трупат, а времето е все толкова - 24 часа - ни повече, ни по-малко. Как да се справим с това? Повече Колко са ценни парите? Дали парите са само "разменна монета" в съвременния свят? Или всички ние влагаме далеч по-дълбок смисъл в употребата им? Какво е отношението на децата към парите, и как да не залитаме в крайности в свят, в който всичко около нас крещи "Купувай!" Повече

Преди няколко години присъствах на събитие в училището, в което работех, на което популярна дама говореше за вредата от наркотиците. Не лошо събитие, предназначено да отвори темата сред децата по различен начин – не чрез назидание и сплашване, а по-скоро като диалог и споделяне. Беше застъпена и темата за алтернативите; когато се почувствате зле, обърнете се към нещата, които обичате да правите. Логично, нали? < Към "Статии" Изчезва ли любопитството? Преди няколко години присъствах на събитие в училището, в което работех, на което популярна дама говореше за вредата от наркотиците. Не лошо събитие, предназначено да отвори темата сред децата по различен начин – не чрез назидание и сплашване, а по-скоро като диалог и споделяне. Беше застъпена и темата за алтернативите; когато се почувствате зле, обърнете се към нещата, които обичате да правите. Логично, нали? Малко след събитието имах сесия с тийнейджърка, с която говорехме по същата тема. Полека-лека стана дума и за алтернативите. Въпросът „Какво обичаш да правиш?“ е въпрос, който винаги ми е служил в работата, особено с деца. С него трудните сесии се разчупват, а и кой не обича да говори за любимите си неща? В този случай обаче единственото, което се разчупи, беше увереността ми, че познавам добре езика на младите поколения. „Какво обичаш да правиш, кои са любимите ти неща?“ потъна в мълчание. Не за друго, а защото младата симпатична дама просто нямаше какво да каже. Свиване на рамене, някоя свенлива усмивка, „да слушам музика“, „да излизам с приятели“ и кажи-речи това. „Какво обичате да правите с приятелите?“, „Как те кара да се чувстваш твоята любима музика?“, „Какво те вълнува, какво ти е интересно?“ не произведоха никакъв ефект. Разбира се, че не е редно да обобщавам на базата на един случай. Проблемът е, че той не е един. Картината на млади хора, взрени в телефоните си, които уж са „заедно“, но всъщност не говорят помежду си, я виждаме всеки ден. Друга част от проявленията на тази специфична „самодостатъчност“ са функционалната неграмотност, липсата на гражданско самосъзнание, ужасяващата статистика за финансовата грамотност на младите хора, отношението им към собственото здраве и т.н., и т.н. Сложна е мрежата от взаимовръзки между тези и още много други фактори, но аз бих обърнала поглед към едно забележително формирование на човешкия ум, за да намеря по-различна отправна точка към проблема. И това е вроденото на човешкото същество любопитство . Неслучайно датираме този феномен най-лесно в периода на детството. За едно дете да е любопитно е толкова естествено, колкото да диша. Или поне така е било винаги от зараждането на човешката цивилизация. Възможно ли е интересът към света, към себе си и към другите, да изчезва? От този въпрос тръгнах и аз за днешната статия. Ако тръгнем от това какво значи да си любопитен, аз бих формулирала едно просто обяснение – да си задаваш въпроса „защо?“, и в някакъв смисъл да си го задаваш непрекъснато. Този елементарен наглед процес обаче изисква някои предварителни условия: 1. Питането е отправяне на заявка към някой друг. Това значи: а) да намериш някой, който ти се иска да попиташ, и б) да имаш достатъчно доверие в него, за да приемеш отговора му. Това е ролята на авторитета, на ментора. 2. За да инвестираш време и сили в света около себе си (най-общо казано), трябва да можеш да дезинвестираш себе си; или да можеш да изместиш фокуса от себе си някъде навън. 3. Интересът към света често пъти минава и през оттласкване от нивото на материално-битовите теми; когато животът е сведен до базови потребности, трудно е да се влага енергия в неща, които не водят до прякото им задоволяване. 4. За да може да се осмисли въпросът „защо?“ са нужни натрупани пасивни знания, набор от информация, която да се систематизира, и да се превърне от насипен хаос в причинно-следствени връзки. 5. И последно, любопитството извира от незнанието, от липсата. Ако няма празнота, няма да има и желание нещо да я запълни. Стигаме до онова, което завладява света на младите хора днес. Нека го отнесем към петте точки по-горе: 1. Свят без авторитети – или защото липсват, или защото нямат диалог с младите поколения. Дори да има опит за свързване, за предаване на опит или мъдрост, дали това се чува изобщо? 2. Свят, в който повелите „Изразявай себе си, защото си уникален!“ и „Забавлявай се!“ насищат пространството до пръсване. Индивидуализмът е висша ценност, фокусът е в огледалото и в неговото удобно и безопасно продължение – екранът. 3. Свят, в който материално-битовото заема все по-голяма част от пирамидата на потребностите, а консуматорството на блага носи статут и престиж. 4. Свят, в който постигането на бързо удоволствие е необходимост, а не привилегия, за която да се пребориш. А знанието, осмислянето на процесите не предполагат нито бързо, нито краткосрочно обозримо удовлетворение. 5. Свят, в който нищо да не ти липсва, е садистичен идеал. В крайна сметка стремежът към това да разбираш процесите около себе си, да търсиш нова информация, за да познаваш света по-добре и да изследваш различните аспекти на живота, се оказва трудоемка и дългосрочна инвестиция. Особено сложно става това когато потокът от информация е толкова обемен, че отсяването й изисква далеч по-голям ресурс, отколкото само преди няколко години. Наводняването със стимули от всякакъв характер не е обичайна среда за човешката психика, която не може да функционира адекватно в състояние на непрекъсната възбуда и в изискването да се поддържа една много висока скорост на живеене (работа, взимане на решения и т.н.). И логично следва да се запитаме как бъдещите поколения ще се ориентират в тази сложност, и ако продължат да се плъзгат по повърхността на процесите, какво ще им коства това? От позицията на времето вероятно ще бъде дадена оценка. Дотогава надеждата ми е, че еволюционното значение на нашето вродено любопитство – насочено навътре към нас самите, и към огромния свят навън - е твърде голямо, за да бъде претопено така лесно. И че стремежът към това да бъдем изследователи, да знаем повече и да влагаме отвъд собственото си его, никога няма да угасне. Предишна статия Следваща статия

< Обратно Психолог към ЧСУ "Артис" 16.03.2021 г. Ново професионално предизвикателство След прекъсване от две години и половина, отново се върнах в училище! Този път като външен психолог-консултант към ЧСУ по изкуства и чужди езици "Артис" . Благодаря на екипа за доверието и за възможността отново да уча от най-добрите учители - децата! Предишна Следваща

Картина: "Death and the Maiden" by Egon Schiele - 1915 < Към "Статии" "Носферату" - отвъд ужаса Картина: "Death and the Maiden" by Egon Schiele - 1915 Смразяващо красив е „Носферату“ на Робърт Егерс. Почеркът на режисьора си личи от първия до последния кадър, но освен да е характерен и разпознаваем, той отново влага още нещо, нещо повече от предходните му проекти, така че да не може зрителят да каже „О, това вече съм го гледал!“. Филмът едновременно прави реверанс към стила на старите филми на ужасите, сякаш кадрите са излезли от някоя прашасала прожекционна, а в същото време не лъха на повторение, на бледо копие. Прекрасно усещане у зрителя остава, когато дадена творба е и вярна на традицията, но заедно с това прекроява и визуално, и емоционално историята по начин, който да е съвременен, иновативен. Визуално филмът е великолепен. Рамкирането на кадрите, светлината или липсата на такава, начинът, по който камерата имитира движението на погледа в определени сцени – всички те създават хармония, чиято цел е да ужасява и провокира. А ужасът не е просто в атмосферата, не е само нагнетен и постепенно нарастващ ужас, постигнат с прекрасен монтаж или въздействаща музика. Ужасът е директен, не просто символен – болестта, лудостта, омразата, са осезаеми – виждат се, вкусват се, можеш да ги помиришеш и докоснеш. А по-ужасяващото от всичко това е как на обратната страна на нашето отвращение ще заварим сладострастие, изкушение и невинност. Противопоставянето на двете не е основното, с което си имаме работа, въпреки че е очевидно да става дума за него – живот срещу смърт. Не. На втори план, и далеч по-въздействащо, е прозрението, че ужасът и страстта съществуват в неделима симбиоза, и че означаването на нещо като красиво и ефимерно, не разказва цялата истина за него. Там, в сянката на тази голяма тайна, се крият срамът, вината, похотта – неизказани с думи, но обозначени през разказа на плътта, на телесното. Дали злото е нещо, което идва отвън или вътрешно състояние? Дали благочестието и романтиката могат да съществуват без върху им да натегне изкушението и неудовлетворението? И къде е мястото на любовта във всичко това - може би като последно убежище, сигурен пристан, спасение? Филмът дава своите отговори, а за почитателя на истории за кръвопийци остава удоволствието, че сме оттласнали далеч от вампирите екшън-герои (нищо лошо за тях обаче) и (не дай Боже) вампирите, романтизирани до неузнаваемост. Разбира се, темата за взаимодействието между смъртта и девицата е експлоатирана в изкуството от векове, при това винаги в своята неделимост – животът, който е предопределен да умре, независимо колко силно е желанието да живееш, колко могъща е младостта; и смъртта, която дебне от всеки ъгъл и сковава в ужас със своята сянка всяка разумна мисъл, всяка човешка трезвост и разсъдък. В този ред на мисли, което прави „Носферату“ запомнящ се и убедителен филм, е умелото представяне на тези вечни, непреходни теми. Без изтощително многословие, без драматични монолози, само с няколко добре подредени сцени между действащите лица и с кратки, но съдържателни диалози, режисьорът дава посока на психологическите компоненти, с които отварата на тази готическа история да постигне ефекта си. На фона на богатата визия и пищен, разточителен ужас, тези бисери овкусяват историята още по-убедително и придават плътност; така че външната обвивка да не е изпразнена от по-дълбок смисъл и мъдрост. Във време, в което предлаганите на публиката истории и сюжети са зле прикрити предъвкани повторения – захаросани и безвкусни, Егерс успява да предложи свежа, смислена интерпретация – подозирам, че единственото обяснение на това е, че прави нещата през себе си, дълбоко автентично и без основната мисъл да е рекорд по приходи в киносалоните. Можем само да му пожелаем да продължи да работи по същия начин. Предишна статия Следваща статия

< Обратно Участие в Дарик радио 4.12.2021 г. С онлайн обучението децата стават апатични Репортажът можете да слушате тук. Предишна Следваща

По мотиви от Отмъстителите: Война без край/Краят (Avengers: Infinity War/Endgame) Нали знаете какво значи „guilty pleasure“? В жаргонния речник се определя така: „когато се забавляваш истински с музика или филм/тв предаване, но те е срам да си признаеш, че слушаш/гледаш“. Е, не че ме е срам да го призная, но би могло да се каже, че за мен „guilty pleasure“ са филмите за супергерои. Никой от тях не попада в класацията на „Най-любимите ми филми на всички времена“ (освен един, може би), но с удоволствие ги гледам и симпатизирам на героите. < Към "Статии" Да загубиш геройски По мотиви от Отмъстителите: Война без край/Краят (Avengers: Infinity War/Endgame) Нали знаете какво значи „guilty pleasure“? В жаргонния речник се определя така: „когато се забавляваш истински с музика или филм/тв предаване, но те е срам да си признаеш, че слушаш/гледаш“. Е, не че ме е срам да го призная, но би могло да се каже, че за мен „guilty pleasure“ са филмите за супергерои. Никой от тях не попада в класацията на „Най-любимите ми филми на всички времена“ (освен един, може би), но с удоволствие ги гледам и симпатизирам на героите. Съвсем скоро го гледах отново и отново се удивих на един факт във филма, който мира не ми дава. Финалът на предния епизод остави феновете по света съкрушени – не мисля, че във филмовата история е имало сценарно решение, което да „изпепели“ за няколко минути десетки филмови образи, градени с години, и спечелили симпатиите на милиони хора по света. Изчезването на ключовите герои беше решение дръзко, непредвидимо и…ами…обратимо. Но да се върнем малко назад, с началото на втората, заключителна серия. Какво заварихме след изчезването на половината популация на Земята, по-конкретно след 5 години? Много изненадващо за мен – разруха, отчаяние и един световен, огромен отказ да се приеме случилото се. Не просто, че супергероите отказваха да приемат поражението си, това беше ясно (още от трейлъра), че ще е така - но сякаш цялото човечество се беше отказало да се справи с последствията от трагично и неочаквано събитие - както казва самият Танос – неизбежно . И точно тук двете линии на разсъждение ще тръгнат в различни дименсии – тази на един добре замислен свят, населен с пълнокръвни герои, но все пак фантазни; и един реалистичен свят, в който (за съжаление или за щастие) има неизбежни неща. Защо тази тъжна, хаотична планета ме впечатли толкова, ще питате, и какво от така представеното бъдеще на цивилизацията ми се стори неправдоподобно? Може би нещо по средата между моя вечен оптимизъм, и логиката на психичното – такава, каквато аз я виждам. Способността на същата тази психика да отработи, да приеме и да продължи. Разбира се, че тук говорим за загубата. Загубата по начина, по който супергероите я виждат, а и всички ние – през техните очи – е нещо неприемливо, срещу което впрягаме всичките си жизнени сили. Борбата срещу загубата е „до последен дъх“, „до последна капка кръв“, „на всяка цена“, „на живот и смърт“. И поне във филмите, отдадеността с която любимият ни персонаж се изправя през поредното „неизбежно“ предизвикателство, в почти 100% от случаите му носи победа. Даже има известна закономерност – колкото по-голяма е била загубата, толкова по-яростни са съпротивителните сили срещу нея, и толкова по-епична е следващата победа. Изкушаваща закономерност, но дали така се случват нещата и в реалността? С думата „загуба“ в психологията често назоваваме смъртта; но не само, а и всяко събитие, което е свързано с трудна раздяла с човек, събитие, период от живота. Губим близки, доверие, почвата под краката си, губим пари, илюзии, невинността си. И след всяка загуба би следвало да преживеем един период, в който се случва пренареждане на всички фронтове[i]– личен, професионален, приятелски и т.н. С други думи, тъгуваме. Този в същината си оздравителен процес, т.нар. траур, е естествен процес – продължава различно при различните хора, но дава шанс за затваряне на една прелистена (искаме или не) страница и започване на нова. Като стана дума за неизбежността, някои неща са неизбежни и ние нищо не можем да направим…освен да ги приемем. Приемането в здравословния психичен смисъл е началото на края на тъгуването. То бележи навлизането в нов период, в който „падналият герой“ ще е преосмислил случилото се такова каквото е, ще е приел, че животът му вече няма как да е същият, и ще продължи напред – по начин, различен отпреди. Сега вече става ясно кое е изумителното за мен в реакцията на преживяваната загуба от населението на Земята, пък макар и в измисления свят на Отмъстителите. Героите имат своето оправдание - ако приемат загубата си, то какви герои ще са изобщо? Кое е оправданието в нашата Вселена, в нашето измерение, в което закотвянето в загубата не е героизъм, а точно обратното? В този ред на мисли образът на Танос неслучайно е толкова застрашителен - идеята за неизбежността не е привлекателна колкото тази за непримирима борба с щастлив край. Което е една от причините да сме толкова запленени от героите; те съумяват да направят света малко по-добър, по-справедлив. Нека не ги съдим с аршина на нашето измерение – не би било честно. Това са знаели и сценаристите на Endgame, които след като пометоха и най-големите песимисти сред феновете на сагата, удобно дадоха крачка назад, пренаредиха шахматната дъска и доведоха нещата до щастлив край с минимум загуби и очакваната смърт/остаряване на първите двама Отмъстители. Като се замисля, големите супергерои „произлизат“ от големите загуби – на родители, близки, на идентичност и прочее. Чудя се дали това не е нещо, което да си откраднем от супергеройския свят, с тази малка подробност, че може би не е нужно да се вкопчваме в онова, което не можем да имаме, а да приемем, че и без железен костюм, специални умения или генетична мутация бихме могли да бъдем герои в собствените си житейски истории. 1. Думата „фронт“ не е случайна – говорим за тежка битка. Предишна статия Следваща статия

Как да се абстрахираме от мнението на другите и да не се впрягаш от това "какво ще си кажат другите" и "как ще изглежда това в очите на хората", да успяваш да правиш това което има значение за теб като изключваш другите?... Не знам дали се разбира какво искам да кажа обаче... Обратно Д.Д., жена, 24 г. Как да се абстрахираме от мнението на другите и да не се впрягаш от това "какво ще си кажат другите" и "как ще изглежда това в очите на хората", да успяваш да правиш това което има значение за теб като изключваш другите?... Не знам дали се разбира какво искам да кажа обаче... Много добре се разбира даже. Въпросът директно отправя към това „Кой всъщност съм аз?“. Това е основното, около което е добре да помислите, а не толкова за другите. Огромна част от моята работа е да задавам въпросите така, че те да казват по нов начин неща, които човек често сам знае, но е забравил или пък не желае да мисли за тях. Ще си позволя да попитам и Вас: Колко често мислите за другите повече, отколкото за себе си? Трудно ли Ви е да изисквате неща за себе си, или се съобразявате с чуждите изисквания? Ако си представите живота като спектакъл, коя е Вашата роля – режисьор, актьор, статист, оператор или нещо друго? А коя роля бихте искали да играете? А защо казах, че „другите“ не са на преден план (не че не са важни)? Още в най-ранна детска възраст, първите ориентири за това какви сме ние и дали правим добро или лошо, са родителите ни. Ние черпим от тяхното поведение, знания и реакции, оглеждаме се в техните очи. Тези първи стъпки в процеса на социализация са необходими, за да можем да добием някаква представа за себе си и света. Това обаче е до време. С порастването се учим да отстояваме собствено мнение и поведение, което преминава през конфронтация с другите – първо и най-важно…с родителите. Звучи ли познато, защото става дума за тийнейджърството и неговия бунт? От битката с най-значимите ни хора ще зависи как ще влезем в света – дали ще се примирим с това да изглеждаме „лоши“ в нечии очи, защото имаме куража и дързостта да се отстояваме и да се грижим за себе си, да допускаме наши грешки? Или ще приемем пътя на най-малкото съпротивление, в който имаме комфорта на това да продължим да се оглеждаме в чуждите очи и да се съобразяваме с чуждото мнение? Изключително тежка е ролята на актьора, избрал да участва в собствения си филм, но не по собствен сценарий. Тази роля носи в себе си едно огромно противоречие, защото какво всъщност искат другите? Нима искат едни и същи неща, с които да се съобразим? Де да беше толкова лесно. Какво се случва, когато се разкъсваме между коренно различни искания? Единственият верен отговор е свързан с изграждането на един собствен център, едно стабилно ядро, което малко се влияе от другите. Как, ще ме попитате? Всеки човек има свой начин за справяне, но ориентири могат да бъдат Вашите емоции, например; 1) чувайте какво Ви казва гневът, тъгата, радостта. Или пък 2) приемането, че както и да постъпвате, все ще има някой, на когото това няма да му хареса. Възможно е да някой близък на Вас, което не отменя Вашата потребност и право да постъпите спрямо Вашето желание. Или пък 3) осъзнаването, че Вашите решения могат да изглеждат глупави, нелогични, грешни, и точно това да е най-голямата им ценност. Или нещо друго, Ваше, което си знаете, но сте позабравили. Успех! Предишен Следващ

< Обратно Безплатни консултации 28.11.2021 г. В сътрудничество с "КОЖА - платформа за психично здраве" Фондация "КОЖА - платформа за психично здраве стартира кампания за безплатно психологическо консултиране на деца и родители в ситуации на загуба на техен близък. По тяхна покана се включих в инициативата като част от екипа, който ще осигурява тези консултации. Повече информация за инициативата и как можете да се възползвате - тук . Междувременно споделете за тази възможност на хора, които смятате, че имат нужда от подкрепа. Макар и много лично, интимно преживяване, загубата е важно да не остане капсулирана, но да намери някой, който да я "чуе". Предишна Следваща

< Обратно Участие в БНТ - Сутрешен блок 24.10.2025 г. Oтново за насилието, агресията и нашите децa В изданието на "Денят започва" на 24.10.2025 г. бях поканена за коментар по все така актуалната, за съжаление, тема за насилието сред подрастващите. Във времето, което имахме, стана дума за авторитетите и какво се случва с тях, за илюзорната сила на "силните", и за необходимостта да говорим повече не когато кризата вече е ескалирала, а преди и след това - когато реално може нещо да се направи различно. Повече по темата може да чуете в самия линк: https://bnt.bg/news/psihologat-elena-mecheva-osnoven-vapros-e-zashto-deca-vse-po-chesto-nosyat-nyakakvo-orazhie-v400572-343119news.html?fbclid=IwY2xjawNsc7BleHRuA2FlbQIxMQABHrvvw1JBL9_o5181Eblh2pv5RKHogHtRZkaR298ea6rwpiMVtxYo-s3yrNXr_aem_zq_dbyM_amCw0g9hJOzGxg Предишна Следваща

В работата си имаме възможност да проследяваме тенденции в родителството далеч преди те да бъдат разпознати масово с негативните им следствия. Днешният материал е по повод една тенденция, която се наложи изключително бързо, но също така бързо премина в обратната крайност на онова, на което се противопоставя. А както знаем – никоя крайност не е добра идея. < Към "Статии" Валидиране на емоции-кое не работи? В работата си имаме възможност да проследяваме тенденции в родителството далеч преди те да бъдат разпознати масово с негативните им следствия. Днешният материал е по повод една тенденция, която се наложи изключително бързо, но също така бързо премина в обратната крайност на онова, на което се противопоставя. А както знаем – никоя крайност не е добра идея. Ще поговорим за валидирането на емоции. Нека кажем няколко думи какво точно означава това - да признаем, да се опитаме да разберем и да изразим емпатия към емоциите на другия. В процеса на валидиране подхождаме уважително към чуждото емоционално състояние и/ли назоваваме емоцията. Всичко това е особено важно в ранна възраст – децата получават първи впечатления как да се справят с емоционалния си живот именно през отношението на близките си. В детството можем да заложим основите на онова, което наричаме емоционална интелигентност, а валидирането на емоции е част от нея. Защо стана модерно да говорим за валидиране на емоции? Вероятно защото е тема, която в основните си принципи много се различава от практиките в нашето общество, дори към днешна дата. Прословутото „Ще те нашамаря, поне да знаеш за какво ревеш!“ обикновено изчерпва разговора около емоциите. В този смисъл, да започнем да виждаме нещата различно – и да признаем емоцията на малкото дете – си е огромна крачка напред. Тъй като обаче говорим за тенденции – ето накъде върви тенденцията. Валидирането започва да добива статут на мощно оръжие срещу детските тантруми, срещу нестабилността на емоциите у малкото дете, а вече и спрямо предизвикателствата на подрастващите. Защо тогава много родители продължават да имат трудности, при положение че упражняват „валидирането на емоции“, а пък резултатите така и не идват? Често ситуациите дори се влошават. Оказва се - защото само валидирането на емоции не е достатъчно . Използването на този „инструмент“, колкото и да е добър, колкото и да е важно посланието му, не може самосиндикално да промени поведението на детето, ако липсва втората част от уравнението . А тя е, че емоциите са си емоции, но в реалността ние се грижим да регулираме и поведението – което понякога значи да фрустрираме детето чрез поставяне на ясна граница кое е позволено и кое не. Можем да сме ядосани, тъжни, разочаровани, но това не е оправдание да се държим по начин, който засяга други хора, който пренебрегва нормите, правилата – писани и неписани. Между другото, в тази втора част от родителската работа се оказва, че в миналото като че ли са се справяли по-добре ; т.е. не е много ясно защо и не се обяснява, но поведението е регулирано и има последствия за детето при нарушаване на правило (с всички минуси на това, не ги забравяме!). В опит да дам конкретни примери, ето и някои ориентири за това какво валидирането на емоции НЕ е: - Не значи да се съгласиш. Пример: „Разбирам че си ядосан, но няма да ти позволя да ме удряш!“ - Не значи задължително да разбираш. Опитът да се разбере понякога е по-важен. Пример: „Не мога да те разбера добре, реакцията ти ме изненадва, но приемам емоцията ти (и пак – няма да ти позволя да ме удряш).“ - Не значи да пренебрегваш собствените си емоции за сметка на чуждите. Пример: „Виждам, че си гневен, но аз също се ядосвам. Аз също имам нужда да се справя с емоциите си, както ти имаш нужда да се справиш със своите“. (Акцентът е, че често родителите пренебрегват себе си, за да са в услуга на детето, а това невинаги е доброто решение). - Не значи да спестиш важните уроци. Пример: „Добре, бил си ядосан когато счупи еди-какво си, но последствията са такива, каквито са. Не е наказание спрямо емоцията, а спрямо действията ти“. - Не значи да оправдаеш. „Разбирам емоцията ти, но не оправдавам и не подкрепям поведението ти.“ Всичко това означава, че обясняването не е достатъчно само по себе си, ако не е придружено с действия. Думи и дела трябва да вървят заедно , за да бъде процесът успешен. В този смисъл, валидирането на емоции представлява думите, но подкрепата на детето минава и през прилагането на действие в моментите, в които това се налага . В заключение ще се окаже, че пак стигаме до темата за това колко е важно родителските ни действия да са продиктувани не само от любов, емпатия и разбиране, но и от убеденост, че за да се влезе по добър начин в обществото, в света на хората, следва да претърпим и разочарования, лишения и забрани. В добрия баланс между двете детето ще придобие увереност, с която умело да борави и с трудностите, пред които се изправя – били те емоционални, вътрешнопсихични или не. Предишна статия Следваща статия