Статии|Направете си експеримент – влезте в който прецените блог, сайт, страница в социална мрежа, които се занимават с психично здраве, и потърсете думата „тревожност“. Гарантирам ви, че в близо 100% от източниците ще срещнете тази дума, както и подробна информация за това какво означава, какви са причините за тревожността и как можем да се справим с нея. Все повече млади хора говорят, че са имали личен сблъсък с паник-атаката; познават симптомите й от първо лице. Изследвания в световен мащаб доказват, че в съвременния свят случаите на тревожни разстройства или симптоми от този спектър се увеличават. И както в последните години масово започна да се говори за депресията, пък макар и в популярния изказ („В депресия съм“, „Нещо съм се депресирал“), така не бих се изненадала в годините занапред да започнем да „диагностицираме“ и тревожността в този мащаб – при това не без основание. < Към "Статии" Филмът, в който живея - тревожността Направете си експеримент – влезте в който прецените блог, сайт, страница в социална мрежа, които се занимават с психично здраве, и потърсете думата „тревожност“. Гарантирам ви, че в близо 100% от източниците ще срещнете тази дума, както и подробна информация за това какво означава, какви са причините за тревожността и как можем да се справим с нея. Все повече млади хора говорят, че са имали личен сблъсък с паник-атаката; познават симптомите й от първо лице. Изследвания в световен мащаб доказват, че в съвременния свят случаите на тревожни разстройства или симптоми от този спектър се увеличават. И както в последните години масово започна да се говори за депресията, пък макар и в популярния изказ („В депресия съм“, „Нещо съм се депресирал“), така не бих се изненадала в годините занапред да започнем да „диагностицираме“ и тревожността в този мащаб – при това не без основание. „Генезис“ Няма да направим изключение с настоящата статия – първо е редно да имаме ясна представа за това какво всъщност е тревожността? Психологическата теория е щедра на обяснителни модели, всеки от които има своя логика и основания. Конкретно тук ще се спрем накратко на идеите на някои от представителите на т.нар.школа на обектните отношения. Мелани Клайн изгражда цялостен модел за развитието на психичното от най-ранна детска възраст, в който тревожността намира място. Тя смята, че в първите 4 до 6 месеца от раждането си детето е в състояние на висока тревожност всеки път, когато външен или вътрешен дразнител се прояви спрямо него. Глад, шум, неприятна манипулация, липса на внимание, носят толкова голямо напрежение, че се възприемат буквално като животозастрашаващи, а съответните ситуации като източник на заплаха от унищожение. Единственият начин на малкото бебе да се справи с всичко това е да потърси и намери опора и грижа у възрастните около себе си. Тревожността, която залива психиката на малкото дете, ще бъде негов постоянен спътник нататък в живота, в този си вид като тревожност от унищожение . След 6-я месец, бебето започва да осъзнава, че представлява цялост, отделно тяло с отделни желания, емоции и усещания. Хората около него също вече са индивидуални образи, а не разпокъсани парчета. Майката е една и съща; не е една добра и една лоша. Тогава се появява следното предизвикателство: „ако имам само една майка, която понякога мразя, то тогава моята омраза може да я унищожи. Но това означава, че ще унищожа и добрата й част, не само лошата“. Ето зараждането на чувството за вина, както и на страха да не унищожиш някого, когото обичаш, идващ на мястото на страха да не бъдеш сам ти унищожен . Уилфред Бион ще допълни тази идея със своята концепция за майката като контейнер – буквално. Тя е човекът, който ще трябва да посрещне тревогите на своето бебе, да ги овладее и да му върне усещането, че всичко е наред и няма да се случи нищо ужасяващо. Когато бебето плаче, тя ще трябва да разбере плача и да му отговори с грижа; а ако нищо от стореното не възпира плача, то да удържи пред своето дете, без да позволи майчината й тревога да я парализира и да застраши отношенията спрямо малкото. В тази игра на емоции невинаги можем да излезем победители, и неслучайно и в живота на порасналия човек често „емоциите вземат връх“. Но целта е тревожността да не държи контрола непрекъснато, а личността да изгради механизми, с които да й противодейства . Резултатът от подобно противоборство ще предопредели дали светът ще изглежда по-скоро добро или пък ужасяващо място. Какво се случва по-нататък? Както в едноименния филм („Генезис“) , така и в живота, обречени сме да влизаме в непрестанни повторения. Сходни ситуации, със сходни предизвикателства, подклаждат еднакви емоции и най-вече – реакции от наша страна. Понякога е много трудно да се определи какво точно причинява това въртене в кръг, с което се затруднява и излизането оттам. А когато тревожността е фонът, на който се развива действието, става още по-трудно. Защото се оказва, че тревожността притежава едно завидно оръжие; нейната „способност“ да се превръща в нещо различно, в симптом, който може да няма нищо общо с обичайните форми, които приема (най-видимите проявления са паник-атаката и фобията). Човекът, който иска да се справи, ще атакува симптома, но доста често няма да види задлежащия причинител – тревогата. „Хлапето“ Такъв беше случаят на В., 9г. Истинска тревожност прозираше у него (и у неговата майката всъщност) във всяка дума и действие. В широко разтворените му очи, задъхания начин на говорене, понякога защото не спира да поеме въздух, в жестовете му – нервни и припрени, в постоянното въртене навсякъде, безцелно и безспирно. И най-вече в думите – опасност навсякъде, страх от животни, улици, вода, затворени пространства, от смъртта и т.н., и т.н. Проблем за околните беше невъзможността му да седи на едно място и странните действия на пораснало момче като него – без причина да издава нечленоразделни звуци или да пълзи. Описваха го като палав, странен, инфантилен, макар много интелигентен, по документи беше дете със специални образователни потребности. Дотук. Тревожността никога не беше „стояла на масата“ като вариант, който да се обмисли. Аз пък го нарекох „момчето с китовете“, заради рисунките му. Едни и същи рисунки, седмица след седмица на срещите ни в кабинета – толкова еднакви, че ако ги наложиш една върху друга, биха си паснали до последния детайл. И в центъра на всяка една, между водораслите в десния ъгъл, и медузата в левия, винаги имаше кит – колкото огромен, толкова и застрашителен. Над него кораб, който китът иска да потопи. В. можеше да стои повече от половин час, почти неподвижен, и да рисува. Сякаш удавяше своето напрежение в океана, който създава. Твърдеше, че иска да потъне там. Чудя се дали всъщност не е имал желание да се научи да плува, не толкова да потъне? Или пък угрозата от чудовището е била в неговите очи неизбежна, още повече, че на дъното вече имаше един потопен кораб? При всички случаи рисунката успяваше да пресъздаде вътрешното напрежение на едно беззащитно в лицето на своята тревога хлапе. „Формата на водата“ Описаният случай илюстрира някои от особеностите на тревожността – нека припомним, онази базисна тревожност, която препраща към най-ранното детство и към отношенията между бебето и неговите близки; и чиято причина откриваме в трудността на възрастния да понесе емоцията на малкото бебе и с това да внесе спокойствие. Често няма конкретен обект . Тя е фон – като океана. Огромно пространство, в което е трудно да се ориентираш, а без котва си обречен на теченията и бурите. Често се „разлива“ в удобна за нея форма, предизвиквайки едно цялостно напрежение в ежедневието, едно неназовано страдание, което се отразява на всеки аспект от живота. Да, не е изключено да наподобява кит, или змия, или пък страх от височини, но това всъщност са: Различни поводи, една и съща причина. В зависимост от конкретния човек, поводът за трудностите ще е различен. Тревожността ще приеме различни форми, но винаги ще стои в основата. Хранително разстройство, злоупотреба с медикаменти, депресивни прояви, асоциално поведение понякога започват с една неназована и незабелязана тревожност, с която личността не е имала шанс да се справи, донякъде и поради това, че: Тревожността не е свързана с конкретна емоция . При различните хора може да прозира зад различни емоции. Например зад гнева – родителите може би разпознават чувството за гняв към детето, което се е разболяло, макар да е напълно нелогично да се ядосват за това („Точно сега ли? Как винаги в най-неподходящия момент?“ и др.); или пък раздразнението когато се иска разрешение за купон с приятели („Пак ли? Ти на хотел ли живееш?“). Друг път на преден план стои тъгата . Или на помощ се викат позитивните самовнушения, медитацията, изкуствено предизвиканата радост . Може дори да изглежда сякаш няма емоция – „Абе нещо ми е едно такова…никакво“, „Чувствам напрежение, а уж всичко е наред“, „Нямам сериозни проблеми, а не ми е добре“. А дали ако не се запитаме във всеки един от тези случаи, няма да се окаже, че тревожим за нещо – родителят за детето си, усмихнатият човек за преживявано чувство на самота, тъжният за възприета или очаквана загуба, а „никаквото“ – за цялостно усещане за безсмислие в живота? Тревожността невинаги е твоя собствена . Споменахме за родителя като контейнер. Ами ако той не е съумял да удържи тревожността на бебето? Нещо повече, ако собствената му тревожност е била толкова всеобхватна, че е заглушила гласа на бебето? Изведнъж вече не е възможно да се водиш от усета, от интуицията, да чуеш детето, а господства цялостното усещане, че нещо не е наред. Родителската тревожност ще се върне към детето, непреработена, дори усилена, а то вероятно ще повярва безусловно, че има причина да го е страх (от вода, куче, училище). В същината си обаче неговата тревожност не е само негова, и никога не е била само негова. „Анализирай това“ Работата с тревожността е истинско предизвикателство вследствие на всичко, за което стана дума по-горе. Макар и под различна форма, тя винаги напомня и на специалиста за онези критични точки, в които той самият е уязвим. Няма да е некоректно да сравня психолога с „контейнер“, отново в термините на Бион, който има за задача да удържи тревожността на клиента си. Ако клиентът говори прекалено – да съумее да замълчи; ако клиентът непрекъснато пита - да успее да отрази въпросите обратно; ако клиентът е несигурен - да намери макар и малка в началото опора, от която да се започне дългият процес по възвръщане на увереността и спокойствието. Тъй като при децата тревожността често „излиза“ под формата на хиперактивност и неконтролируемо поведение, а санкционирането и изискването за послушание имат обратен ефект, от изключителна важност е да се осигури пространство на детето, в което то да може да изрази вербално и физически себе си и своите тревоги . Като втора стъпка, психологът ще чуе, ще интерпретира и ще сподели с детето неговите собствени детски думи, но вече по нов начин . В същото време, необходимо е да се удържи и тревожността не само на детето, но и тази на родителя . Бион ще ни каже, че понякога в грижата за малкото дете майката може да почувства усещането за разпад, ужасяващата паника (че не се справя, например) – тревогата на малкото й бебе завладява и нея самата. Завърта се омагьосан кръг, от който не е ясно дали и кога ще се излезе. Терапевтичната работа тук следва да реализира своята деликатна „намеса“, при това без по никакъв начин да застраши и без това крехкото родителско самочувствие. Рискът съществува на всяка крачка от този процес – често пъти повишаването на доверието от страна на детето към психолога се интерпретира като опит да се компрометира и замени родителската функция. За да избягам от традиционната структура на психологическия текст, мислех да пропусна съветите за справяне ; няма универсални рецепти и предписания. Припомних си обаче основното за тревожността – тя рядко се заявява открито. Затова, ето и малко за ресурсите за справяне. Колкото и парадоксално да звучи, единият от тях се крие в непоносимостта на тревогата. Колкото повече психично пространство заема тя, колкото повече натрапва въздействието си върху живота на личността, толкова по-голяма е вероятността да обърнем внимание на случващото се и да търсим решения . Друг вариант за противодействие е наименуването й, осветляването на онова в дълбините , което често пъти крием дори от себе си, но което е способно да потопи и най-здравия кораб. Подобен процес може да се окаже болезнен, но едва в научаването да се удържа и понася болката, ще се появи и умението да се удържи и понесе тревогата. „Завръщане в бъдещето“ Ако се върнем там, откъдето започнахме, към теориите за ранното детство, може би ще звучи сякаш влизаме в популярното клише за определящото значение на „първите 7“. Имаме основания обаче да потвърдим истинността на това клише. За съжаление при децата симптомите на тревожни разстройства трудно се разпознават – тревогата удобно е замаскирана като „детски, възрастов“ страх, който ще отмине от само себе си. А всъщност с времето тревожността пораства заедно с детето – да, вече няма страх от кучета или асансьори, но пък с пълна сила се разгръща хипохондрия; или употреба на субстанции; или в живота на човека се настанява емоционален фон, който пречи на спокойното и пълноценно общуване с противоположния пол… В същината си аз разбирам базисната тревожност като феномен, който всички хора споделят в по-малка или по-голяма степен – никому не е чужд страхът от унищожение, загиване на Аза, или онзи от унищожение, загуба на обичан Друг. Както подсказва заглавието на това своеобразно заключение обаче, важно е да вървим към бъдещето с повече яснота за това през какво сме преминали. Да се завръщаме към добре забравеното старо, към предишен опит - макар и в нов контекст - но с нови умения и с убеждението, че има начин да се живее и без тревожността. Предишна статия Следваща статия

Статии|Статията е публикувана в сп."Майчинство" < Към "Статии" Скуката, или за "липсата на липса" Статията е публикувана в сп."Майчинство" “Скучно ми е!“ Дълбоко съм убедена, че репликата е една тези, които всеки родител би посочил като най-изнервящи и досадни реплики на децата им. Също така съм убедена, че голямата част от днешните млади хора (някои вече родители) не са си и помисляли да се оплачат на техните родители точно от това. Или ако се е случвало, то в голямата част от случаите никой не им е обърнал внимание и ги е принудил безславно да се оттеглят в другата стая с призив да намерят с какво да играят. Кои са причините именно в наши дни скуката да присъства толкова изразено в пространството (и в думите на деца и възрастни)? Контекстът, в който живеем, дава част от отговора. Не е нужно да се проведе мащабно социологическо проучване, за да се констатират някои видими факти. Като например, всепоглъщащото влияние на технологиите; или скоростта, с която се случва всичко около нас; или достъпността на всякакви услуги с минимум усилия. Факт е и съвсем новата диагноза „gaming disorder“ в последното издание на МКБ през 2018, в рубриката на зависимостите. Съществува някаква „модерна закономерност“, според която динамичният, пълен със забавления живот е „пълноценен“ живот. Следователно, скуката е крайно неприемлива, а основното желание е да бъде избегната на всяка цена. Модерният лукс ( modern luxury според Patricia Meyer Spacks ) – скуката, е съвсем ново явление от цивилизационна гледна точка. Допреди няколко десетки години хората не са имали привилегията да скучаят, тъй като ежедневието им е било твърде заето с дейности от първа необходимост. Индустриализацията и модерните технологии отменят голяма част от задълженията на съвременния човек и отварят едно време (и пространство), в което той има избор с какво да се занимава. „Няма празно“ – тоест няма пропуск, няма липса, има от всичко, кипи дейност, живот, активност, има изобилие от възможности, купони, връзки и т.н., и т.н. А действително ли е така в реалността? По-често и честно казано – не, никак не е така. Принципът на удоволствието („Искам всичко, сега, веднага!“) „катастрофира“ в принципа на реалността – точно толкова безславно, колкото детето, пратено да си играе в другата стая, нищо че му е скучно. Въпреки този очевиден факт, сме свидетели как нуждата да бъде потисната, дори изкоренена скуката, е все по-неотложна. На помощ за решение на този „проблем“ идват непрекъснатата „свързаност“, активност, която технологиите предлагат – от включения телевизор, който никой не гледа („ама да не е тихо“) до слушалките (или книгата, нека сме честни) в градския транспорт; от преглеждането на newsfeed-a на всеки час до всекидневното „постване“ на всякаква значима или незначителна информация. Струва ми се, че подобно поведение може да е ефективно в борбата със скуката, но носи със себе си едно интересно противоречие. Гореизброените активности не са проблем по принцип, но подобно втурване към забавни и увлекателни дейности противоречи на механизма, по който действа психичното. То има нужда от „липса“. Нещо повече, наличието на „липса“, празнота, може да бъде изключително мощен механизъм за поставяне на цел, справяне с житейски трудности, постигане на успех или реализиране на дълго чакана мечта . Оказва се, че в желанието си да не скучаем можем да нарушим някои съвсем естествени психични процеси и да постигнем точно обратния на желания ефект. Един пример: в стремежа си да не сме сами непрекъснато търсим контакти с други хора през социалните мрежи, но парадоксално, обикновено се чувстваме още по-сами. Или пък - детето което за да не скучае бива отрупвано с играчки, а в същото време не може да се заиграе с нищо и непрекъснато търси нови и нови забавления (съответно се оплаква, че му е още по-скучно, въпреки изобилието). Според някои изследователи умението да се поскучае е развитийно постижение за малкото дете. Накратко казано, то не (иска да) чака – или ако се наложи, реагира с бурно неодобрение (меко казано). Това е така поради особеностите на нервната му система, която е твърде незряла, и действително не търпи отлагане. Мисълта, че трябва да се чака е толкова непоносима, че е напълно възможно в главата на детето „светът да свършва“ когато не получи желаното. За да се научи да „отлага удоволствието“ (да чака, да проявява търпение) е необходимо родителите от един момент нататък да въвеждат постепенно и по малко „липсата“. Колкото и да е неприятно и за двете страни, отлагането на бързото задоволяване е изключително възпитателно. И жизненоважно. Буквално . В света на възрастните да се понесе скуката значи, да се понесе несигурността, че няма план, че няма програма за действие, и в крайна сметка да се изчака, без от последното да произтича особена драма или тревожност . Като стана дума за тревожността, именно нея психолозите поставят често в основата на страха от скучаенето. Докато се чудех как да обясня точно този тип тревожност, попаднах на израза FOMO – fear of missing out . Буквално означава страх, тревога, че ще пропуснеш нещо важно или значимо, но ако разширим кръга FOMO значи още усещането, че: - изпускам изгодна сделка и/ли възможност; - изпускам страхотен купон/среща; - изпускам важна новина или съобщение (от което следва веднага да проверя мейла или месинджъра си); - чувствам, че си пропилявам времето, не правя нищо смислено, докато: - виждам как други хора живеят много по-пълноценно, по-смислено от мен. Мисля, че именно това лице на тревожността се опитваме да прикрием със стремежа си да уплътняваме непрекъснато времето и пространството около себе си – с други хора, материални придобивки, преживявания и т.н. Когато съчетаем потребността на всеки човек от успех, одобрение и възхищение (1) с възможностите, които ни предлагат модерните технологии - резултатът няма да изненада никого. Искате да ви харесват и одобряват? Имате социалните мрежи. Имате свободно време? Ето в ръката ви всички функционалности на мобилното устройство. Нямате свободно време? За какво са създадени приложенията, мобилните данни, скоростния интернет? Каквото и когато да ви е нужно, било то информация, развлечение или връзка с конкретен човек – то е вече налично. Забелязвате ли какво липсва? Скуката, „нищоправенето“. А истината е, че има нещо изключително градивно в това да понесеш скуката. То е като да умееш да останеш сам, без да си самотен, без да чувстваш, че „светът се разпада“. Умението е да се овладее тревожността, за която стана дума, без опит да се запълни липса, която няма как да се запълни. Просто защото светът е така устроен, че винаги нещо ще ни липсва (или ще имаме такова чувство). Дали ще е любов, разбиране, възможности, или справедливост, красота, знания, партньор, деца, кариера – няма значение. Ето как неусетно се завръщаме към това, че призивът на детето „скучно ми е“ не е трагичен сам по себе си. Или ако се върнем на примера с отрупаното с играчки дете - то няма как да се научи да измисля игри тип „от нищо нещо“, докато не почувства липса, която да го мотивира да впрегне усилия в друга посока. Оставено „в плен“ на умерено количество скука, то ще впрегне креативността си и само̀ ще намери с какво да играе. Нещо повече, има хипотези, че понасянето на скуката е част от съзряването. Осъзнаването, че има още към какво да се стремим може да мотивира и развива. И отново - няма да се случи, ако непрекъснато търсим начини да уплътняваме времето си, без да си дадем малко почивка от информационния и „социален“ поток, в който така или иначе се давим ежедневно. В същото време същата тази непоносимост да се приеме липсващото в живота не е изключено да създаде тежък психичен конфликт . Редно е да спомена, че ако възприемането на живота като твърде скучен и безсмислен, или натрапчивото усещане за празнота взимат връх в ежедневието, човек следва да вземе мерки и да потърси решение. Някои подобни състояния не само са неприятни, но могат да са начало на по-сериозен проблем и не бива да се подценяват. За финал оставям на вас да помислите - с какво запълвате липсите в живота си? Предишна статия Следваща статия

Статии|Преходът към първи клас несъмнено е от ключовите периоди в развитието на детето, както и голямо вълнение за неговите родители. Въпреки че детето може да е посещавало детска градина или да има опит в друг социален/обучителен контекст, училищната среда предоставя свои, специфични предизвикателства. < Към "Статии" Първи клас Преходът към първи клас несъмнено е от ключовите периоди в развитието на детето, както и голямо вълнение за неговите родители. Въпреки че детето може да е посещавало детска градина или да има опит в друг социален/обучителен контекст, училищната среда предоставя свои, специфични предизвикателства. Най-общо може да се каже, че училищната готовност обхваща два аспекта. Първият е обучителният, в чието укрепване се инвестира усилено в детските предучилищни групи. Всички занятия, не само за ориентиране в буквите и цифрите, но и за груба и фина моторика, опознаване на света, придобиване на умения при общуване, навици и прочее, са част от учебните програми за най-малките и дават добра основа за предстоящия първи клас. Доколко детето е усвоило тези и други знания и умения , както и кои са силните и съответно слабите му страни, може да изясни например един тест за училищна готовност. Вече има практика в някои ДГ и училища да се използват добри методики, което значително улеснява учителите от една страна, и успокоява родителите от друга. С помощта на такива тестове, провеждани от сертифицирани специалисти, за да се гарантира валидност на резултатите, се изгражда един ориентир върху какво следва да се обърне внимание в самото начало, както и кои са сферите, в които са най-силните козове на детето за справяне с трудностите. Другият аспект на училищната готовност е готовността като умение за адаптация в нова и непозната среда. Тук вече е по-трудно да се предскаже само на базата на тестова методика как ще се справи едно дете. Твърде много фактори могат да окажат влияние върху процеса на адаптация в училище. Все пак важно е да знаем, че колкото и приспособимо да е едно дете, период на „свикване“ ще има, и дори да възникнат някои особени поведения у него, те вероятно ще отминат постепенно и от само себе си. Ако пък промените се задържат твърде дълго (обикновено се дава време до края на първия срок) или с прекомерна интензивност, която ви тревожи, тогава вече може да се мисли в посока какво е онова, което пречи на детето да приключи успешно своята адаптация. Нека бъдем откровени – можем да подберем внимателно училището, да проучим подробно педагогическите практики, материалната база, учителите; можем дори да успеем да изберем учителя, струващ ни се най-подходящ за нашето дете. Но няма как да знаем със сигурност дали и кога ще се случи онази именно динамика, за която мечтаем, и която осигурява безоблачно преминаване на началния образователен етап. Очевидно не можем да контролираме средата, но несъмнено можем да подготвим и себе си и детето за онова, което предстои. Можем да поговорим с него за училището по принцип, за училището от нашето детство, за това, което то си представя, но и за предизвикателствата, които може би не очаква. Важно е не да идеализираме училището като нещо прекрасно, а да дадем на детето една реална, достъпна представа. Възможно е то да има и страхове които да пожелае да сподели, случки, макар илюзорни, които да го тревожат. Родителят може да даде насоки за това как детето да намери начин да се справи само; още повече, че в училищна среда има изградена структура, което значително улеснява. Колкото по-добре то опознае тази структура, ролята на учителя, директора, училищния психолог, медицинската сестра, толкова по-комфортно ще се чувства в тази среда на възрастни, всеки със своята роля. Така при всеки случай, в който почувства необходимост от подкрепа, ще знае към кого да се обърне; а вашето доверие в училищната среда и хората там са предпоставка и детето ви да се довери. То ще вижда и усеща вашето спокойствие. Идеята зад всичко това е детето да чуе думи, които ще му вдъхнат кураж за предстоящата промяна, думи, откъсващи го полека от крилото на детската градина. Нека то знае, че го подкрепяте, но нека научи, че може и без вас. Позовете се на училищните авторитети – учителите. Но не в смисъла на учители, които обичат децата и се грижат за тях, а именно като авторитети – да, обичащи и грижовни, но и изискващи, поставящи правила, понякога строги. В името на целта да предадат знания и умения, ценности и навици; все неща, които ще отнемат на детето малко от неговото време за забавления и игри, малко повече от свободното му време и от свободата му на действие. И като че ли вашата роля в подготовката за училище на вашето дете може би всъщност е точно тази – да му обясните в името на какво то ще стъпи там, и в името на какво ще води своите малки, но важни детски битки. Е, на какво? Предишна статия Следваща статия

Статии|Всеки практикуващ специалист ще потвърди, че това е измежду най-честите въпроси, които чува в кабинета си. В днешния текст ще се опитам да обясня къде е проблемът с тази постановка на нещата и защо охотата, с която често психолозите се втурват да формулират отговор, може да бъде не по-малко проблематична. < Към "Статии" "Моля Ви, кажете какъв е проблемът?" Всеки практикуващ специалист ще потвърди, че това е измежду най-честите въпроси, които чува в кабинета си. В днешния текст ще се опитам да обясня къде е проблемът с тази постановка на нещата и защо охотата, с която често психолозите се втурват да формулират отговор, може да бъде не по-малко проблематична. Знаем ли наистина какъв е проблемът? Отправната точка, която на теория всички знаем, е че проблемът се формулира от самия клиент. Той е носителят на смисъл за нещата, които му се случват, и съответно изпитва „на гърба си“ последствията от свои и чужди избори, както и от случайно (или не) подредили се житейски обстоятелства. Всъщност първата крачка към това да започне един процес на промяна е свързана именно с начина, по който клиентът ще формулира своя въпрос към теpапевта. Кое е проблематичното ако той е: „Кажете Вие какъв е проблемът“? Общо взето върви в две посоки. От една страна винаги има надежда, че специалистът може веднага, много бързо да разбере ситуацията, да набележи конфликтните точки и да даде готово решение. Често сме призовани да направим именно това и често се случва да се подхлъзнем по това очакване; включително с конфронтиране от страна на клиента на онази инфантилна наша част, която иска да докаже колко много знае! Подобно фантастично искане има своите дълбоки основания и често отразява една безизходна ситуация, понякога и отчаяние, със сигурност лично страдание. За съжаление нещата далеч не са така прости, че да си позволим да „вземем думата“ и да говорим с категоричност. Общо взето с практиката става ясно, че изглежда ли случаят лесен и не особено интересен, значи вероятно нещо важно убягва и има риск да бъдат пренебрегнати значими моменти, да бъде подценена ситуацията – със съответните последствия. Затова никога не бива да се избързва със заключенията – да, почваме отнякъде, но с времето информацията се увеличава, а хипотезите търпят промени. Закотвим ли само едно обяснение („Проблемът е…ТОВА!“) на практика работата е обречена да спре, преди истински да е започнала. По-скоро иде реч за поставяне на начало. („Можем да започнем да мислим за ТОВА, но със сигурност няма да става дума само за него“). Така че - още в самото начало се идентифицират (но само през думите на клиента!) най-големите трудности. Обсъждат се нагласите и възможностите, както и се съгражда най-общ план за нататък. Но спецификата в работата с човешкото е такава, че е невъзможно да се състави „най-добрата формула“, при това с придружаваща гаранция. Защо? Ето и вторият момент. Защото с всеки случай си имаме работа с нещо различно. Да, клише е, но е факт. Никой случай, колкото и да прилича на предишен, не е идентичен, така че това което е проработило веднъж, не е гаранция, че ще проработи пак. Забележителното в психологическата работа е способността да се изобретява всеки път, с всеки човек нещо различно, което да е адаптирано само и единствено към неговия контекст. Общите принципи, хипотезите които се изграждат вследствие на една стабилна теоретична подготовка – да, те съществуват и полагат „скелето“, без тях не може да се работи (тоест може, но нека не се спираме на тази неприятна тема). Ако използвам една архитектурна метафора – за да бъде възможна и устойчива една сграда, тя има нужда от добра инженерна оценка, от сериозен конструктивен проект. Но характерността, спецификата на сградата ще придадат фините детайли – материалите, цветовете, светлината, изкуството, което е „вложено“ в постройката. Така разбирам аз психологическата работа – то е изкуството да се сътворява нещо специфично, в детайли, на основата на придобитите знания, умения и личен опит. И както ще ви каже всеки човек на изкуството, то не се създава „по калъп“, трудно влиза в рамки и иска време, време, време. Всеки един момент от сътрудничеството между психолог и клиент е момент, в който се случват много неща едновременно – слушането на думите, проследяването на тялото, търсенето на логически несъответствия тук и сега, а в същото време изследване на нови хипотези, отхвърляне или препотвърждаване на стари, наместване на парчета, които още търсят мястото си. Трудно е да се обясни един толкова динамичен процес, но ако успявам поне малко, то вече сами виждате защо „проблемът“ не е еднократно постижима величина, която търпи бърза n-стъпкова корекция. Готовото решение категорично не може да отговори на горните условия – подадено в неподходящо време и по неподходящ начин то може не просто да блокира процеса, но и неимоверно да го усложни. И както няма еднократна формулировка на проблема – той се видоизменя, допълва, преформулира, така не може да има и готова успешна формула. Системата е далеч по-сложна. „Проблемът“ съществува само в контекста на човека, който сяда срещу психолога. Извън личната му история, проблемът такъв, какъвто се изказва, няма тежест. Следователно няма как аз, психологът, да „знам какъв е проблемът“, защото моята история е съвсем друга. Моята работа е да оставя настана именно личното, без да спирам да работя с него, за да дам пространство за чуждите думи – такива, каквито се изказват СЕГА, в този момент от живота на даден човек. Позволя ли си да отнема правото на клиента сам да дефинира кое е трудното за него и сам да потърси начините, по които да се справи, (а това може да отнеме много време), то моята работа е под въпрос. Защото тогава значи аз работя с моите моите думи и предположения за някой друг, а не с неговите. В заключение ми се иска да добавя само още един фин детайл. Дори и най-точните думи, отразяващи достоверно чутото чуждо страдание, могат да загубят своята острота, смисъл и емпатия, ако моментът в който са казани, не е точният за клиента момент. Така че, освен да говори и да „казва“, не е лошо психологът да умее и…да мълчи. Кога едното и кога другото? Както стана дума по-горе, въпрос на лично изобретяване. Предишна статия Следваща статия

Статии|В студентските си години с колегите се шегувахме около няколкото най-чести въпроса, които ни се задаваха в момента, в който кажем, че учим психология. С времето и опита изкристализираха повтарящи се непрекъснато твърдения, които смело мога да нарека „митове“. Част от работата ни е да разясняваме реалните измерения на дейността си, както и да разрушаваме митовете, а настоящият текст е едно своеобразно синтезиране на най-честите заблуди относно психологическата работа…или както ние бихме ги нарекли, най-честите фантазии. < Към "Статии" Митове за психологическата работа В студентските си години с колегите се шегувахме около няколкото най-чести въпроса, които ни се задаваха в момента, в който кажем, че учим психология. С времето и опита изкристализираха повтарящи се непрекъснато твърдения, които смело мога да нарека „митове“. Част от работата ни е да разясняваме реалните измерения на дейността си, както и да разрушаваме митовете, а настоящият текст е едно своеобразно синтезиране на най-честите заблуди относно психологическата работа…или както ние бихме ги нарекли, най-честите фантазии. 1. Психологът не чете мисли. Това което се случва в процеса на работата е да се събере необходимата информация, да се отсее важното, да се „чуе“ реалната заявка, да бъдат осмислени реалните затруднения, до които клиентът често няма достъп – и всичко това с цел да се зададат правилните въпроси. Усещането че психологът е „прочел мислите ми“ е всъщност добро боравене с теоретичната база, прилагане на набор от усвоени умения и много професионален опит. Разбира се, има известна доза интуитивно знание, но то бива обогатено и приложимо само в рамките на другите опитности. 2. Психологическа работа не се извършва „на кафе“. Психологът не е приятел. Заради българската традиция да смятаме, че „тук нямаме нужда от терапевти, защото имаме приятели“ често пъти професионалните ни граници биват атакувани. За работата ни е важно да се удържа контекстът, което означава да бъдат отстоявани правилата – мястото на срещата, часът, заплащането. Бихте ли имали доверие в диагнозата и предписаното лечение на лекар, с когото си пиете кафето в местната сладкарница? 3. Няма рецепта, психологът не е „пенкилер“. Наскоро се замислих за сходността на думата с английското painkiller (болкоуспокоително). Интересно е как идеята за премахване на болката логично се свързва със значение на „пенкилер“ като нещо, което задължително и неизбежно ще свърши работа – при всички обстоятелства и без ограничения. Коректно е да кажем, че психологическата работа има своите ограничения; дори нещо повече - тя поставя условия и изисквания. Не дава рецепти, предписания и обещания. И именно в това се крие нейната ефективност. 4. В продължение на предишното – психологът няма да ви даде съвет. Работата е съвместна и се реализира двустранно. Психологът знае, че не знае – неговата работа е да насочи клиента да се справи сам, в съответствие със собствените си ресурси, емоции, модели. 5. Работата на психолога няма нищо общо с манипулацията. Даже обратното, ако клиентът се чувства манипулиран, това е категорично основание да прекрати взаимодействието си с дадения психолог. Манипулацията означава процес на налагане на своето мнение, при това с користна цел – което не само няма общо с добрите психологически практики, но и из основи им противоречи. 6. Успешността на работата не е пряко свързана с незабавното изпитване на позитивни емоции. Точно обратното. Процесът понякога е дълъг и тежък, и поставя пред изпитание клиента. Справянето с болезнените въпроси и теми е като цяло болезнен процес – но пък категорично необходим. Идеята е да се преодолеят моментните негативни преживявания, за да се инвестира в дългосрочните благоприятни. 7. Успешността на работата не е пряко свързана с бързината на резултатите. Често пъти чувам изказвания като това – „Ходихме на психолог, ама не помогна, нищо не направи“. А на въпроса колко време ходихте, се отговаря „веднъж“ или „няколко пъти“. Обикновено това разочарование се появява когато клиентът очаква психологът да даде предписанията си (точки 3 и 4), и те подействат мигновено. Разбира се, има случаи, в които затрудненията се преодоляват по-бързо, но те не са норма. 8. „Не е задължително детският психолог да има деца, за да си свърши работата“. Тук имам предвид не само конкретния пример с децата, но и цялостното разбиране, че ако психологът не е преживял нещо конкретно от опита на клиента, не може да бъде полезен. Важни са опитът и обективността. 9. Психологическата работа е субективна. Факт е, че работата ни често е дълбоко свързана с явления, които са субективни. Неслучайно обаче на подобно „обвинение“ аз винаги противопоставям друг безспорен (според мен) факт – а именно, психологическото знание е силно обективизирано вследствие на научните принципи и закономерности, които психологията изповядва – наред с всички други науки. Много хора смятат, че психологическото знание няма стойност, тъй като не може да бъде измерено, предсказано. Много други пренебрегват „научността“, позовавайки се на непроверяеми и недоказани постулати, и съотнасят психологията към изключително ненаучни явления – езотерика, източни практики, магии и прочее. Истината е, че макар и не всесилни, статистиката и научно-изследователският подход са един от начините да останем обективни. Дори в полето на психоанализата, която най-често е критикувана заради използването на индивидуален клиничен подход (без доказателство в широката популация), вече се натрупват изследвания, които потвърждават твърденията на популярните психоаналитици. Другият важен елемент в стремежа да избягаме от субективността е наличието на интервизия и супервизия – а именно, споделянето на опит с колеги и ментори, с цел да се „свери часовника“ и да се минимизират грешките. 10. „Психолог“ е само една от ролите, които човек заема… Единственото, което мога да допълня, е следното: „…но е важно с клиента си, в кабинета, да е именно в тази си роля!“ Предишна статия Следваща статия

Статии|Преди 2 години по това време се бях оплела в тежко отчаяние заради трудността ми по създаването на материал, посветен на филма „Жокера“. В крайна сметка думите се подредиха, а статията е най-четената и споделяна досега сред моите и предишни, и следващи материали (ако сте пропуснали - ето я тук!). Сантиментът ми към този образ е толкова значим, че бях категорична – най-добрият Жокер е именно на Хоакин Финикс. Точка. ​Преди няколко дни за трети път, но след доста години от първите два, гледах „Черният рицар“. Друг сантимент се появи – към брилянтния Хийт Леджър – когото така много харесвах. И една мисъл, заедно с носталгията, ярка и категорична – „Това е Жокерът!“... < Към "Статии" Кой е Жокера? Преди 2 години по това време се бях оплела в тежко отчаяние заради трудността ми по създаването на материал, посветен на филма „Жокера“. В крайна сметка думите се подредиха, а статията е най-четената и споделяна досега сред моите и предишни, и следващи материали (ако сте пропуснали - ето я тук!). Сантиментът ми към този образ е толкова значим, че бях категорична – най-добрият Жокер е именно на Хоакин Финикс. Точка. Преди няколко дни за трети път, но след доста години от първите два, гледах „Черният рицар“. Друг сантимент се появи – към брилянтния Хийт Леджър – когото така много харесвах. И една мисъл, заедно с носталгията, ярка и категорична – „Това е Жокерът!“... Ако изобщо е нужно двата образа да се сравняват, то аз бих пречупила това сравнение през призмата на онова, което Хоакин Финикс изгради по безапелационен начин в своята интерпретация – човешката история. Добре изграден образ, фактори от средата, патологични семейни модели, голяма тайна и много травматизъм – идеалната рецепта за превръщането на един нищожен човек в опасен, налуден убиец. Поднесена по впечатляващ начин, през цвета, звука и картината, историята не остави безучастен който и да е зрител. Неслучайно и във всички материали, които четох след това, основно място заемаха емоциите – лепкави и мъчителни до степен на физическа болка. Без да можеш да оправдаеш нищо от последвалото насилие, Хоакиновият Жокер даде цялостно, логично и откровено обяснение защо елементите на историята водят до точно този финал. И въпреки изблиците му на лудост, той увлече през състраданието, през емпатията. Във версията на Нолан Алфред предупреждава Брус Уейн – „някои хора просто искат да видят света да гори“. И да, това е което аз съотнесох първоначално и към героя на Тод Филипс. Но дали? За Артър Флек имаме яснота, имаме предистория. И ако се запитаме – действително ли „светът в пламъци“ е неговият мотив, може би ще трябва да признаем, че не е точно така. Той има мотив, разписан дума по дума, събитие след събитие. В крайна сметка светът на лудостта, в който той живее така дълго и самотно, се екстернализира през действията му навън. Вече всички знаят какво е, а хаосът за другите се превръща в негов личен триумф. Какво знаем за Жокера на Нолан? Нищо. Абсолютно, всеобхватно и пронизително нищо. Няма история, за която да се закачиш, няма точка на захващане на минали събития, след които той да се „появи“. Не знаем нищо за белезите му – краткият момент на откровение, в който Жокерът разказва за един баща-насилник, се изпарява без следа след втората „версия“ – любовта на живота му е обезобразена, а той причинява същото на себе си. Това, което си мислим, че знаем, се оказва една поредна, но не последна заблуда. А с какво си имаме работа всъщност, докато наблюдаваме образа на Хийт Леджър? Това са действията му, въплътени в Желанието му – „светът да гори“. Без причина. Най-добрите да бъдат унищожени, но в отсъствие на какъвто и да е мотив, извън този на „играта“, на чистото забавление и прищявка (може би онова, което Лакан ще нарече „наслаждение“?). При това игра по неговите правила. От началото до края за никого от нас не става ясно кое е онова, което движи този Жокер. Вероятно думата „зло“ би била на място тук, зло толкова органично въплътено, сякаш няма място за нещо друго в това подобие на човек. Нищо човешко, нищо от слабостите, които изграждат всеки от нас, нито дори пукнатина; освен стремеж да бъде наранен всеки друг, а играта да продължава още и още. Този образ не се вълнува от пари, власт, любов, отмъщение – ето ги човешките слабости, които са му абсолютно чужди. Не изпитва страх, не преговаря и не подлежи на убеждаване. В някакъв смисъл – божествено недостъпен за всички останали, и точно поради тази причина– ужасяващ. И ето мястото на сравнение: Там, където имаме история (Жокера на Хоакин Финикс), там има място и за други емоции – отвращение, гняв, състрадание, болка. Можем нещо да съпреживеем, да се идентифицираме дори и да изпитаме страдание заедно с един страдащ човек. Да, лудостта настъпва постепенно и залива всичко друго, но тя е в резултат на някаква, макар трагична, логика. А в липсата на сюжет и обяснение (Жокера на Хийт Леджър), какво друго да открием, освен най-първичната сред емоциите? Само и единствено страх. Няма думи и история, само инстинктивен ужас - че без ред и замисъл играта може да загрубее, а човекът е безсилен пред безчовечното, пред произвола. Каква по-зловеща шега от тази? Предишна статия Следваща статия

Статии|В работата си имаме възможност да проследяваме тенденции в родителството далеч преди те да бъдат разпознати масово с негативните им следствия. Днешният материал е по повод една тенденция, която се наложи изключително бързо, но също така бързо премина в обратната крайност на онова, на което се противопоставя. А както знаем – никоя крайност не е добра идея. < Към "Статии" Валидиране на емоции-кое не работи? В работата си имаме възможност да проследяваме тенденции в родителството далеч преди те да бъдат разпознати масово с негативните им следствия. Днешният материал е по повод една тенденция, която се наложи изключително бързо, но също така бързо премина в обратната крайност на онова, на което се противопоставя. А както знаем – никоя крайност не е добра идея. Ще поговорим за валидирането на емоции. Нека кажем няколко думи какво точно означава това - да признаем, да се опитаме да разберем и да изразим емпатия към емоциите на другия. В процеса на валидиране подхождаме уважително към чуждото емоционално състояние и/ли назоваваме емоцията. Всичко това е особено важно в ранна възраст – децата получават първи впечатления как да се справят с емоционалния си живот именно през отношението на близките си. В детството можем да заложим основите на онова, което наричаме емоционална интелигентност, а валидирането на емоции е част от нея. Защо стана модерно да говорим за валидиране на емоции? Вероятно защото е тема, която в основните си принципи много се различава от практиките в нашето общество, дори към днешна дата. Прословутото „Ще те нашамаря, поне да знаеш за какво ревеш!“ обикновено изчерпва разговора около емоциите. В този смисъл, да започнем да виждаме нещата различно – и да признаем емоцията на малкото дете – си е огромна крачка напред. Тъй като обаче говорим за тенденции – ето накъде върви тенденцията. Валидирането започва да добива статут на мощно оръжие срещу детските тантруми, срещу нестабилността на емоциите у малкото дете, а вече и спрямо предизвикателствата на подрастващите. Защо тогава много родители продължават да имат трудности, при положение че упражняват „валидирането на емоции“, а пък резултатите така и не идват? Често ситуациите дори се влошават. Оказва се - защото само валидирането на емоции не е достатъчно . Използването на този „инструмент“, колкото и да е добър, колкото и да е важно посланието му, не може самосиндикално да промени поведението на детето, ако липсва втората част от уравнението . А тя е, че емоциите са си емоции, но в реалността ние се грижим да регулираме и поведението – което понякога значи да фрустрираме детето чрез поставяне на ясна граница кое е позволено и кое не. Можем да сме ядосани, тъжни, разочаровани, но това не е оправдание да се държим по начин, който засяга други хора, който пренебрегва нормите, правилата – писани и неписани. Между другото, в тази втора част от родителската работа се оказва, че в миналото като че ли са се справяли по-добре ; т.е. не е много ясно защо и не се обяснява, но поведението е регулирано и има последствия за детето при нарушаване на правило (с всички минуси на това, не ги забравяме!). В опит да дам конкретни примери, ето и някои ориентири за това какво валидирането на емоции НЕ е: - Не значи да се съгласиш. Пример: „Разбирам че си ядосан, но няма да ти позволя да ме удряш!“ - Не значи задължително да разбираш. Опитът да се разбере понякога е по-важен. Пример: „Не мога да те разбера добре, реакцията ти ме изненадва, но приемам емоцията ти (и пак – няма да ти позволя да ме удряш).“ - Не значи да пренебрегваш собствените си емоции за сметка на чуждите. Пример: „Виждам, че си гневен, но аз също се ядосвам. Аз също имам нужда да се справя с емоциите си, както ти имаш нужда да се справиш със своите“. (Акцентът е, че често родителите пренебрегват себе си, за да са в услуга на детето, а това невинаги е доброто решение). - Не значи да спестиш важните уроци. Пример: „Добре, бил си ядосан когато счупи еди-какво си, но последствията са такива, каквито са. Не е наказание спрямо емоцията, а спрямо действията ти“. - Не значи да оправдаеш. „Разбирам емоцията ти, но не оправдавам и не подкрепям поведението ти.“ Всичко това означава, че обясняването не е достатъчно само по себе си, ако не е придружено с действия. Думи и дела трябва да вървят заедно , за да бъде процесът успешен. В този смисъл, валидирането на емоции представлява думите, но подкрепата на детето минава и през прилагането на действие в моментите, в които това се налага . В заключение ще се окаже, че пак стигаме до темата за това колко е важно родителските ни действия да са продиктувани не само от любов, емпатия и разбиране, но и от убеденост, че за да се влезе по добър начин в обществото, в света на хората, следва да претърпим и разочарования, лишения и забрани. В добрия баланс между двете детето ще придобие увереност, с която умело да борави и с трудностите, пред които се изправя – били те емоционални, вътрешнопсихични или не. Предишна статия Следваща статия

Моят въпрос е как да не се стремим да се харесаме на всички и да не се сравняваме с другите? Обратно И.В., жена, 24 г. Моят въпрос е как да не се стремим да се харесаме на всички и да не се сравняваме с другите? Малко по-нагоре имаше подобен въпрос, мисля че и във Вашия случай бих отговорила по същия начин. Опитът да се харесвате на другите, да се сравнявате с тях, е твърде възможно да означава, че изпитвате неувереност в собствените си качества и преценки. Сякаш другите знаят по-добре от Вас, и поради това е наложително Вие да се съобразявате с тях, да с сравнявате и да приличате на тях. Както и в предния въпрос, сходен на Вашия, ще подчертая, че всичко започва и завършва с това коя сте Вие. Едва когато се чувствате убедена, че знаете поне в някаква степен именно коя сте Вие, ще можете да се поставите СРЕД другите без да Ви тежи, че сте различна (забележете, казвам различна, а не "по-добра/по-лоша"). А и с кои други се сравнявате? С по-красивите, по-умните, по-успешните? Какво значи това? Къде е върхът, към който се стремите? ИМА ЛИ ВРЪХ ИЗОБЩО? Има ли едно крайно постижение, след което да си отдъхнете, че сте постигнала своя идеал, или всичко в човешкия живот е процес, пътуване без край, вечно усъвършенстване? Щом знаете, че не сте идеална и търсите начин да се развивате, сте на верния път. Сега остава само да разберете, че няма да бъдете идеална никога, но това не значи, че не можете да се развивате все повече. Другите и тяхното харесване не са в това уравнение. П.С. В статиите в тази рубрика се засягат част от проблемите, които описвате, а тъй като с подобен на Вашия въпрос се оказаха и доста други, смятам да посветя следваща статия на темата. Предишен Следващ

< Обратно Безплатни консултации 29.11.2021 г. В сътрудничество с "КОЖА - платформа за психично здраве" Фондация "КОЖА - платформа за психично здраве стартира кампания за безплатно психологическо консултиране на деца и родители в ситуации на загуба на техен близък. По тяхна покана се включих в инициативата като част от екипа, който ще осигурява тези консултации. Повече информация за инициативата и как можете да се възползвате - тук . Междувременно споделете за тази възможност на хора, които смятате, че имат нужда от подкрепа. Макар и много лично, интимно преживяване, загубата е важно да не остане капсулирана, но да намери някой, който да я "чуе". Предишна Следваща

Как да се абстрахираме от мнението на другите и да не се впрягаш от това "какво ще си кажат другите" и "как ще изглежда това в очите на хората", да успяваш да правиш това което има значение за теб като изключваш другите?... Не знам дали се разбира какво искам да кажа обаче... Обратно Д.Д., жена, 24 г. Как да се абстрахираме от мнението на другите и да не се впрягаш от това "какво ще си кажат другите" и "как ще изглежда това в очите на хората", да успяваш да правиш това което има значение за теб като изключваш другите?... Не знам дали се разбира какво искам да кажа обаче... Много добре се разбира даже. Въпросът директно отправя към това „Кой всъщност съм аз?“. Това е основното, около което е добре да помислите, а не толкова за другите. Огромна част от моята работа е да задавам въпросите така, че те да казват по нов начин неща, които човек често сам знае, но е забравил или пък не желае да мисли за тях. Ще си позволя да попитам и Вас: Колко често мислите за другите повече, отколкото за себе си? Трудно ли Ви е да изисквате неща за себе си, или се съобразявате с чуждите изисквания? Ако си представите живота като спектакъл, коя е Вашата роля – режисьор, актьор, статист, оператор или нещо друго? А коя роля бихте искали да играете? А защо казах, че „другите“ не са на преден план (не че не са важни)? Още в най-ранна детска възраст, първите ориентири за това какви сме ние и дали правим добро или лошо, са родителите ни. Ние черпим от тяхното поведение, знания и реакции, оглеждаме се в техните очи. Тези първи стъпки в процеса на социализация са необходими, за да можем да добием някаква представа за себе си и света. Това обаче е до време. С порастването се учим да отстояваме собствено мнение и поведение, което преминава през конфронтация с другите – първо и най-важно…с родителите. Звучи ли познато, защото става дума за тийнейджърството и неговия бунт? От битката с най-значимите ни хора ще зависи как ще влезем в света – дали ще се примирим с това да изглеждаме „лоши“ в нечии очи, защото имаме куража и дързостта да се отстояваме и да се грижим за себе си, да допускаме наши грешки? Или ще приемем пътя на най-малкото съпротивление, в който имаме комфорта на това да продължим да се оглеждаме в чуждите очи и да се съобразяваме с чуждото мнение? Изключително тежка е ролята на актьора, избрал да участва в собствения си филм, но не по собствен сценарий. Тази роля носи в себе си едно огромно противоречие, защото какво всъщност искат другите? Нима искат едни и същи неща, с които да се съобразим? Де да беше толкова лесно. Какво се случва, когато се разкъсваме между коренно различни искания? Единственият верен отговор е свързан с изграждането на един собствен център, едно стабилно ядро, което малко се влияе от другите. Как, ще ме попитате? Всеки човек има свой начин за справяне, но ориентири могат да бъдат Вашите емоции, например; 1) чувайте какво Ви казва гневът, тъгата, радостта. Или пък 2) приемането, че както и да постъпвате, все ще има някой, на когото това няма да му хареса. Възможно е да някой близък на Вас, което не отменя Вашата потребност и право да постъпите спрямо Вашето желание. Или пък 3) осъзнаването, че Вашите решения могат да изглеждат глупави, нелогични, грешни, и точно това да е най-голямата им ценност. Или нещо друго, Ваше, което си знаете, но сте позабравили. Успех! Предишен Следващ

< Обратно Психолог към ЧСУ "Артис" 17.03.2021 г. Ново професионално предизвикателство След прекъсване от две години и половина, отново се върнах в училище! Този път като външен психолог-консултант към ЧСУ по изкуства и чужди езици "Артис" . Благодаря на екипа за доверието и за възможността отново да уча от най-добрите учители - децата! Предишна Следваща

< Обратно Отворено писмо 30.11.2021 г. Позиция на работещите специалисти ДО АКАДЕМИК НИКОЛАЙ ДЕНКОВ МИНИСТЪР НА ОБРАЗОВАНИЕТО И НАУКАТА Д-Р СТОЙЧО КАЦАРОВ МИНИСТЪР НА ЗДРАВЕОПАЗВАНЕТО ДОЦ. Д-Р ДИАНА КОВАЧЕВА ОМБУДСМАН НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ ОТВОРЕНО ПИСМО От група училищни психолози и педагогически съветници Уважаеми академик Денков, д-р Кацаров, доц. Ковачева, В последните месеци и години в обществото ни е по-разединено от всякога и противопоставянията ескалират. В моменти на криза е необходимо да се мобилизират ресурсите на човека - с ясното съзнание, че тези ресурси много често са недостатъчни. Тук идва мястото и на психологическото знание и умение, мястото на специалиста по психично здраве. От подобна позиция пишем и настоящото писмо – едновременно от професионална дистанция, за да запазим доколкото е възможно обективност, но и достатъчно близо, за да уловим разнопосочните настроения на всички нас, но и на всички с които работим и живеем – родители, деца, учители, колеги, приятели, далечни познати и дори непознати. В обществото вече бяха чути по една или друга линия множество мнения по отношение на случващото се в училище в ситуация на пандемия. Всички ние, работещите психолози и педагогически съветници, от началото на пандемията и онлайн обучението, също сме на „първа линия“ – в посрещането на психическото страдание . Ние всички, всеки ден се срещаме с най-разнообразните му форми, и както професионално, така и лично, понасяме част от тежестта на последствията за всички участници в училищния живот – най-вече за децата. Децата са изключително потърпевши от продължаващата с месеци ситуация на дистанционно обучение и недостъпността на училищната среда. Ако има група в обществото ни, която е сред най-засегнатите от пандемията – това са те. Включително и в този момент, в който се намираме, те продължават да са изкупителна жертва на множество процеси в обществото, които можем да отчетем. Те плащат цената на това, че като общество, като възрастни, не намерихме начин да поемем отговорност както за себе си, така и за тях. И ако това е основната ни задача като родители и зрели хора, то там ние се проваляме; а най-лошото е, че няма изгледи нещата да претърпят особена промяна занапред. Децата са най-важни! Става дума за тяхното нормално физическо и психическо развитие, за достъпа им до адекватно обучение, подкрепа и грижа. А това за нас означава: децата да бъдат в училище до последния възможен момент, училищата да бъдат безопасна среда за обучение и да бъдат затваряни само при крайна необходимост! За съжаление моделът, който наблюдаваме до момента, не поставя подобна отправна точка. На практика към днешна дата единствената мярка за справяне с пандемията, която действа безапелационно и без изключение, е празното училище . По отношение на въведените други ограничения (несъмнено необходими при определени условия), включително „зеления сертификат“, наблюдаваме дискриминационна практика. Тази ситуация на несправедливост и несъразмерно поемане на тежестта на пандемията следва да бъде преустановена! На практика отново децата ни се явяват онези, които поставихме в условия на най-тежки ограничения, докато ние – възрастните – отново не поемаме отговорност за ситуацията такава, каквато е, такава каквато я създадохме със своите непредвидливост и страхове. Както проведени изследвания на територията на България, така и работата на всеки един от нас във и извън училище, потвърждават един изключително тъжен, но и опасен извод – неблагоприятните последствия върху психичното здраве и благополучие на децата са все по-трайни и носят все по-голям риск. Особено уязвими са деца и юноши в неравностойно положение, в неблагоприятна семейна среда, от бедни и социално изключени семейства, и деца със специални потребности. За всички тях училището е един огромен ресурс – за придобиване на образование, за срещи с връстници, за формиране на ценни житейски умения и намиране на подкрепа. А достъпът им до този ресурс е ограничен за вече трета поредна учебна година. Нека бъдем разбрани правилно – компенсиране на това загубено време не може да има. Точно обратното всъщност всеки ден, всяка седмица, в която хиляди деца са принудени да „учат“, „общуват“, „взаимодействат със света“ от мониторите си у дома, е време на натрупване на нови и нови трудности за тях и техните семейства. След определен момент нищо, което се случва извън социалното обкръжение, не функционира адекватно на естествените човешки потребности за контакт и споделяне. Нарастват случаите на психични затруднения от всякакъв тип у деца и юноши, вследствие на изключително дългите периоди, в които те биват физически, образователно и емоционално закотвени пред плоските екрани. За съжаление, пребиваването на психичното за дълъг период от време в ситуация на криза способства за затвърждаването на поведения и дефицити, които продължават съществуването си много СЛЕД преминаване на кризата. Затова и наблюдаваните тенденции са крайно обезпокоителни, а този проблем се задълбочава от липсата на предвидимост, план за действие и последователност. В ситуация на криза и при наличие на ограничени ресурси, голяма част от работата ни като психолози е да търсим заедно с човека, с когото работим, онези най-важни опори , на които може да се стъпи стабилно; които да дадат усещане, че не всичко е загубено, че има посока и начин за справяне. От позицията си на поведенчески специалисти, имащи отношение към психично здраве и работещи в училище, настояваме за следното: Да бъде предоставена възможност, при това в най-кратки срокове, всички деца и юноши, които имат желание, да се върнат в присъствена форма на обучение – при наличие на ясни правила и спазване на всички възможни противоепидемични мерки. Посещението в училище да не бъде обвързано с условия (някои от които на практика неизпълними - например тестовете), които се прилагат единствено на територията на българското училище, но никъде другаде. Да се заложат и разпишат дългосрочни мерки с основна задача училищата да бъдат затваряни последни . Всички действия в идващите месеци (както на настоящата, така и на следващата учебна година) да бъдат съобразени с именно тази най-важна за децата опорна точка, т.е. това да е основна цел , а не средство за реакция в ситуация на неотложна спешност. Всички действия да бъдат последователни, добре планирани и добре комуникирани с участниците в учебния процес, включително учители и родители. Да бъде изведено като основен приоритет, наравно с образованието, психичното здраве на децата и техните учители. В заключение следва да подчертаем – никой от нас не подценява сериозността на пандемичната обстановка, нито пък целта ни е да поставим поредна линия на противопоставяне. Това, което ни обединява, е позицията ни като професионалисти в училище, които имат наблюдения върху влиянието на пандемията и онлайн обучението върху голям процент деца и юноши. Като хора, които работят с думите, наясно сме с тяхната сила. Но също така сме наясно, че когато думите не са подкрепени с действия – ясни, последователни и категорични – те „олекват“, губят своята стойност и в дългосрочен план не само не вдъхват доверие, но и пораждат конфликти и напрежение. Така е, защото съвместяването на думи и дела, носи усещане за разбиране и доверие . А не са ли именно тези две неща толкова необходими в обществото ни днес? П.С. Писмото е подкрепено от училищни и психолози от цялата страна, продължава събирането на подписи. Предишна Следваща