Резултати от търсенето

Търсите психолог, с когото да изследвате Вашите въпроси - добре дошли в mytalkspace с Елена Мечева. Специалист с богат опит в работа с възрастни и деца, на живо в София или онлайн. If you're looking for a psychologist to explore your questions with, welcome to mytalkspace with Elena Mecheva. За мен Завърших бакалавърска, а след това и магистърска степен към СУ "Св. Климент Охридски". След завършването ми на личен опит и асистентско ниво по психодрама, разбрах че интересите ми в областта се разгръщат по посока на т.нар. дълбинни методи. Така стигнах до психоанализата - като методът, който най-задълбочено и изчерпателно изследва психиката. Професионалните си знания и умения надграждам чрез постоянно участие във формати, предназначени за практикуващи специалисти - семинари, клинични ателиета, групи за интервизия, супервизия. Практиката ми е ориентирана от лаканианската психоанализа, в тясно сътрудничество със специалисти от Българско общество за лаканианска психоанализа (част от New Lacanian School - Новата лаканианска школа и World Association of Psychoanalysis - Световна Асоциация по психоанализа). Подходът Психологическата работа е толкова индивидуална, колкото специалисти я практикуват. С времето съм се убедила, че всеки психолог, в зависимост от своето виждане за работата и от човека, който стои срещу него, открива и прецизира непрекъснато метода си. Всичко има значение, и в зависимост от контекста се променят и целите на психологическата работа – дали ще са краткосрочни или дългосрочни, дали основна ще е подкрепата в кризисна ситуация или конфронтацията с цел личностно израстване. Това са въпроси, които клиентът ще има възможност да постави, да изследва и отработи. Именно да отработи; чрез активност и включване в процеса. Психоанализа Парадигмата, която зададе нова посока на професионалното ми развитие е психоанализата. Понастоящем това е методът, в чиито теоретични рамки мисля. По отношение на практиката, усъвършенствам уменията си за консултиране и терапия именно през психоаналитичната призма (без да практикувам същинска психоанализа). Много са критиките към този метод - някои от тях основателни. Самата аз, в началото на обучението си, силно го критикувах. С течение на времето се оказа, че голяма част от предубежденията ми за психоанализата се дължат на непознаването ѝ. Методът дава обширни теоретични познания за развитието на психиката, защитните механизми, формирането на симптоми, психичната болест и страдание и т.н. Ценното е, че тези знания могат да се интегрират в работата на всеки психолог, който има любопитство към дълбинното изучаване на човешкото поведение; разбира се, задължително под ръководството на по-опитен колега, който осъществява т.нар. супервизия - гарант за качествената работа на всеки специалист в нашата професия. Психодрама Креативността и уменията си за импровизация съм имала възможността да усъвършенствам в рамките на психодраматичната си подготовка. Действен метод, предизвикващ както водещият, така и консултираният да бъдат спонтанни; да създадат заедно една специфична „реалност“ - отражение на онова, което човек носи в себе си. При това тази "реалност" не само се изгражда, но и може да бъде онагледена, преструктурирана, изживяна по нов начин. Психодрамата е метод, който е много подходящ за изследване на нови и непознати за личността роли, или пък на добре познати стари роли, но неефективни. Възможностите за изразяване на емоции, нагласи, страхове дават на клиента интересна посока, в която да мисли случващото се в живота му, да експериментира, или пък да намери работещите за него модели. Квалификация Бакалавър по "Психология" към Софийски Университет "Св. Климент Охридски" Магистър "Клинична и консултативна психология" към Софийски Университет "Св. Климент Охридски" Специализация Психодрама-асистент към Институт по психодрама, индивидуална и групова психотерапия "Бернхард Ахтерберг" Кандидат-член към Българско общество за лаканианска психоанализа Формиращ се психоаналитик под супервизия Практика С 12 години опит като училищен психолог в държавно училище Консултант към ЧСУ "Артис" в продължение на 4 години Консултант към полското студио за гейм дизайн 11 bit Studios - 2 години В самостоятелна частна практика от 2017 година Ориентация Работата ми е ориентирана от лаканианската психоанализа Основен инструмент в работата ми са езикът, думите и техните съзнателни и несъзнавани значения Откриването и подкрепянето на субективността и индивидуалността са най-значимите цели в аналитичния процес Качества Любознателност Отговорност С желание за самоусъвършенстване Интереси Лаканианска психоанализа - вчера, днес и утре Приложение на психоанализата в разнообразни сфери на живота Движение Пътуването е винаги по-важно от целта, както в личен, така и в професионален план В търсене на личните си силни страни и слабости като анализант към БОЛП Редовен участник в теоретични картели, семинари, клинични ателиета Хоби Четенето и писането Музиката и танците Планината, кафето Колелото Моето пространсво

Преди 2 години по това време се бях оплела в тежко отчаяние заради трудността ми по създаването на материал, посветен на филма „Жокера“. В крайна сметка думите се подредиха, а статията е най-четената и споделяна досега сред моите и предишни, и следващи материали (ако сте пропуснали - ето я тук!). Сантиментът ми към този образ е толкова значим, че бях категорична – най-добрият Жокер е именно на Хоакин Финикс. Точка. ​Преди няколко дни за трети път, но след доста години от първите два, гледах „Черният рицар“. Друг сантимент се появи – към брилянтния Хийт Леджър – когото така много харесвах. И една мисъл, заедно с носталгията, ярка и категорична – „Това е Жокерът!“... < Към "Статии" Кой е Жокера? Преди 2 години по това време се бях оплела в тежко отчаяние заради трудността ми по създаването на материал, посветен на филма „Жокера“. В крайна сметка думите се подредиха, а статията е най-четената и споделяна досега сред моите и предишни, и следващи материали (ако сте пропуснали - ето я тук!). Сантиментът ми към този образ е толкова значим, че бях категорична – най-добрият Жокер е именно на Хоакин Финикс. Точка. Преди няколко дни за трети път, но след доста години от първите два, гледах „Черният рицар“. Друг сантимент се появи – към брилянтния Хийт Леджър – когото така много харесвах. И една мисъл, заедно с носталгията, ярка и категорична – „Това е Жокерът!“... Ако изобщо е нужно двата образа да се сравняват, то аз бих пречупила това сравнение през призмата на онова, което Хоакин Финикс изгради по безапелационен начин в своята интерпретация – човешката история. Добре изграден образ, фактори от средата, патологични семейни модели, голяма тайна и много травматизъм – идеалната рецепта за превръщането на един нищожен човек в опасен, налуден убиец. Поднесена по впечатляващ начин, през цвета, звука и картината, историята не остави безучастен който и да е зрител. Неслучайно и във всички материали, които четох след това, основно място заемаха емоциите – лепкави и мъчителни до степен на физическа болка. Без да можеш да оправдаеш нищо от последвалото насилие, Хоакиновият Жокер даде цялостно, логично и откровено обяснение защо елементите на историята водят до точно този финал. И въпреки изблиците му на лудост, той увлече през състраданието, през емпатията. Във версията на Нолан Алфред предупреждава Брус Уейн – „някои хора просто искат да видят света да гори“. И да, това е което аз съотнесох първоначално и към героя на Тод Филипс. Но дали? За Артър Флек имаме яснота, имаме предистория. И ако се запитаме – действително ли „светът в пламъци“ е неговият мотив, може би ще трябва да признаем, че не е точно така. Той има мотив, разписан дума по дума, събитие след събитие. В крайна сметка светът на лудостта, в който той живее така дълго и самотно, се екстернализира през действията му навън. Вече всички знаят какво е, а хаосът за другите се превръща в негов личен триумф. Какво знаем за Жокера на Нолан? Нищо. Абсолютно, всеобхватно и пронизително нищо. Няма история, за която да се закачиш, няма точка на захващане на минали събития, след които той да се „появи“. Не знаем нищо за белезите му – краткият момент на откровение, в който Жокерът разказва за един баща-насилник, се изпарява без следа след втората „версия“ – любовта на живота му е обезобразена, а той причинява същото на себе си. Това, което си мислим, че знаем, се оказва една поредна, но не последна заблуда. А с какво си имаме работа всъщност, докато наблюдаваме образа на Хийт Леджър? Това са действията му, въплътени в Желанието му – „светът да гори“. Без причина. Най-добрите да бъдат унищожени, но в отсъствие на какъвто и да е мотив, извън този на „играта“, на чистото забавление и прищявка (може би онова, което Лакан ще нарече „наслаждение“?). При това игра по неговите правила. От началото до края за никого от нас не става ясно кое е онова, което движи този Жокер. Вероятно думата „зло“ би била на място тук, зло толкова органично въплътено, сякаш няма място за нещо друго в това подобие на човек. Нищо човешко, нищо от слабостите, които изграждат всеки от нас, нито дори пукнатина; освен стремеж да бъде наранен всеки друг, а играта да продължава още и още. Този образ не се вълнува от пари, власт, любов, отмъщение – ето ги човешките слабости, които са му абсолютно чужди. Не изпитва страх, не преговаря и не подлежи на убеждаване. В някакъв смисъл – божествено недостъпен за всички останали, и точно поради тази причина– ужасяващ. И ето мястото на сравнение: Там, където имаме история (Жокера на Хоакин Финикс), там има място и за други емоции – отвращение, гняв, състрадание, болка. Можем нещо да съпреживеем, да се идентифицираме дори и да изпитаме страдание заедно с един страдащ човек. Да, лудостта настъпва постепенно и залива всичко друго, но тя е в резултат на някаква, макар трагична, логика. А в липсата на сюжет и обяснение (Жокера на Хийт Леджър), какво друго да открием, освен най-първичната сред емоциите? Само и единствено страх. Няма думи и история, само инстинктивен ужас - че без ред и замисъл играта може да загрубее, а човекът е безсилен пред безчовечното, пред произвола. Каква по-зловеща шега от тази? Предишна статия Следваща статия

1. Как да не се изнервяме за дребни неща? 2. Защо се изнервям за незначителни неща? Обратно Я.С., жена, 24 г. и Н.П., жена, 25 г. 1. Как да не се изнервяме за дребни неща? 2. Защо се изнервям за незначителни неща? Въпросът е интересен, а също така интересно е, че е зададен по сходен начин от две различни дами. Колкото и да е кратък и ясен, без допълнителна информация е трудно да се каже "защо" човек се ядосва и "как" да не го прави толкова често. Бих помолила питащите да помислят кое е повтарящото се в ситуациите, в които се чувстват раздразнени в ежедневието си? По какво случките на изнервеност си приличат - дали става дума за ситуации, в които попадате, или пък ви дразни поведението на определен тип хора, в работа ли се случва по-често, а също така в какви случаи изнервянето липсва? Всичката тази информация може да очертае нещо много конкретно, а без да изпаднете в конкретика, ще ви е трудно да се справите със задачата. Има обаче един любопитен аспект на въпроса, по който мога да дам разяснения. В психологията много често боравим с емоции, а заедно с това провокираме клиентите си към същото. В случая няма да е пресилено да кажем, че основната емоция, съдържаща се във въпроса (в същината си един и същ) е гневът - по-големият брат на раздразнението, изнервеността. Много често когато стане дума за това какво ядосва клиентите, те започват да се оправдават: "Е, чак пък гняв, чак пък да се ядосвам...не! Просто е изнервящо/дразнещо/неприятно, но не се гневя!" Въпросът е, че макар да степенуват различно, в основата си става дума за едно и също нещо - ситуация, в която човек се изправя пред нещо, с което не се справя, и това му носи...гняв - било на себе си, на другия, на лошото стечение на обстоятелствата, без значение. Ядосването за дребни неща не е просто ядосване за дребни неща. То би могло да се интерпретира по много начини, и именно поради това е важно да си изясним какво го причинява. 1. Възможно е раздразнителността Ви да е вследствие на т.нар.нисък праг на фрустрация - срещате препятствие, и това веднага Ви носи гняв, независимо за колко дребна ситуация става дума. Подобно поведение е особено силно при децата, но с порастването е важно те да се учат да го контролират, да проявяват търпение и сдържаност. Добрата новина е, че реакциите на фрустрация могат да се "тренират", и постепенно устойчивостта да се повиши. 2. Възможно е да не проявявате толерантност към поведение и мнение, неприличащо на Вашето. Светът е шарен, нещата се случват твърде различно от това, което ни се иска, и разочарованието също би могло да се изразява в едно непрестанно раздразнение - че не е "както трябва", "както искам". 3. Не е изключено фонът на вечното раздразнение да е заради липсата на реакция спрямо хора и ситуации, в които не сте защитили себе си, не сте успели да отстоите нещо важно за Вас. Гневът може да е добър ориентир за промяна към по-добро, но само ако е адресиран в правилната посока! А той често не е. И вместо да го насочим към причината за появата му, го потискаме с цената на това неблагополучие, че отвреме-навреме, в дребни и наглед незначителни ситуации, той напомня за себе си, пък макар и по малко. С други думи, канализираме емоцията си в погрешна посока, но приемлива, поносима. Като част от процеса на себепознание е важно човек да си дава сметка какво се случва с негативните му емоции - често пъти замитани "под килима" на социално-желателното поведение (поведение, с което се представяме пред другите по добър, приемлив начин, така че да бъдем харесани). А гневът определено не е от емоциите, които ни правят особено привлекателни в очите на другите. Но както в природата, така и в психичното, нищо не се губи - процесите, които стоят в основата на нашите реакции, поведение, емоции, имат своя логика - често недостъпна за съзнанието, но съвсем истинска. В този смисъл - зад дребните препъникамъчета може да стои някое огромно предизвикателство. И за финал, ако ми позволите да преформулирам зададените въпроси, бих го направила така: Кои са истинските трудности в живота ми, за които се гневя, и какво мога да направя, за да ги разреша? Предишен Следващ

< Обратно Интервю за MediaCafe 13.09.2021 г. Ваксините - още едно нещо, за което да сме в противоречие Оригиналната статия на MediaCafe на репортера Ивелина Василева можете да видите тук. - Явно се улавя напрежение в разговорите за ваксинацията. Има хора, които изказват крайни и непоклатими мнения по темата. Защо се получава така? Мисля, че е защото пандемията нахлу в живота ни по изключително категоричен и неочакван начин. Това не е събитие, което касае конкретна група хора, общество или държава, а засегна всеки човек – по един или друг начин. Не съм сигурна дали има някой на планетата, който да е успял да се абстрахира от случващото се, и да продължава да живее по същия начин като преди. Т.е. пандемията, въпросът за ваксините касаят абсолютно всички. Колкото и да говорим за личен избор, факт е, че ние не сме изолирани от другите. Следователно изборът не е само личен, а влиянието ни едни върху други е по-голямо, отколкото ни се иска вероятно. Не контролираме сами този процес. И второ – може да е малко пресилено, но когато говорим за пандемията и вируса, поставяме въпросите за живота и смъртта. „Как живеем?“ е фундаментален, екзистенциален въпрос, ако щете. В този смисъл, не е възможно да бъдем изцяло рационални; темата е изключително емоционална, а всички знаем, че където има силна емоция, има конфликти, разделение, неразбиране. - Може ли да ни скара, дори с близки приятели, темата за личния избор дали да се ваксинираме или не? Защо? Абсолютно може, и мисля, че малко са хората, които още не са имали конфликти със свои близки, роднини или познати по темата за ваксините. Причините са точно в това, че тъй като пандемията засегна всички и промени „правилата на играта“, всеки човек се опитва да се адаптира към „новата реалност“. Различните хора обаче се справят по коренно различен начин; и тъй като живеем в свободно общество, имаме възможност да избираме различни поведения. В зависимост от конкретната личност, неговите личен опит, история, нагласи, реакциите понякога са крайно противоположни. И ако в други ситуации можем да не сме засегнати от мнението и поведението на другия, но тук всички изпитваме на гърба си определени последствия. Например, аз мога да искам или да не искам да се ваксинирам, но всички деца няма да ходят на училище при определени условия. Мога да нося маска или да не нося маска, но всички заведения може да затворят. Мога да спазвам всички мерки и въпреки това да загубя работата си, защото в моя бранш дейността е замряла. Това са тежки, неблагоприятни условия, които естествено пораждат негативни емоции у хората и изострят напрежението между различни групи хора. Започваме да се питаме „Кой е виновен за всичко това?“, и всеки намира различен отговор – обикновено онзи, който не е на моето мнение. Търсим адресат на своя гняв, можем да си позволим да мразим онези, които са различни от нас. - Правилно ли е да преценяваме човека за неговия личен избор? Мисля, че е важно всеки сам да прецени за себе си кое би било комфортно за самия него. По принцип в общуването с хора трябва да си даваме сметка, че мнението и личността са две различни неща. Че можем да бъдем близки с хора, които съвсем не споделят нашите вярвания и убеждения. Трудността идва оттам, че когато не познаваме мотивите на хората за дадена тяхна позиция, когато не сме „в техните обувки“ е твърде лесно да ги категоризираме, да ги наречем по един или друг нелицеприятен начин. Има една схема, която много добре илюстрира това – представете си човешките нагласи като дърво. Видимата му част, короната на дървото е изградена от твърдения, които са на повърхността („Ваксините са опасни“, „Някой управлява пандемията“ и т.н.). Под повърхността обаче са мотивите, които не можем да знаем – понякога и човек не си дава сметка за тях, защото може да са несъзнавани. Там може да има тревога, страх, нещо от историята на този човек, лично преживяване, идеология, идентификация – това са дълбинни процеси, които са толкова базисни, че всяко поведение отвън, което се възприема като нападателно, като заплаха, бива грубо, остро конфронтирано. Говорим за защитните механизми на психиката – затова ги наричаме защитни, защото имаме нужда от тях, тъй като те предпазват най-уязвимите, най-дълбинните структури на личността. А какво по-лично от въпроса за живота и смъртта? Казано иначе, не можем да се сърдим на хората или да ги обвиняваме, за техните убеждения, защото те вършат някаква работа, няма как без тях. Можем да не сме съгласни, но толкова. Човек има право на своите защитни механизми. - Как да овладеем страстите у себе си или на отсрещния, когато говорим за тази тема? Много е важно да не се стига до ескалация. Казват се силни думи, често пъти човек съжалява. Дава си сметка, че не е трябвало за тази тема да се кара с хора, които са му наистина близки. Ако за вас тази тема е наболяла или другият човек се опитва да ви въвлече в спор може да се каже директно – "тази тема ни скарва, хайде да я поставим в "забранения списък" и да не я коментираме". Това е и правило в психологията, когато един човек е много категоричен в своята позиция, той трудно я променя, почти е невъзможно. Ако не се чувстваме комфортно да се виждаме с този човек, може би по-добре за някакъв период от време да не го виждаме и да бъде ясно – нямам нищо против теб и личността ти, но тази тема ни разединява и е по-добре да сложим границата. Трябва да умеем да правим разлика между мнението на човек, поведението му, неговата личност. Това са коренно различни неща. Ние можем да не сме съгласни с неговото мнение и въпреки това да го обичаме и уважаваме. Това разграничение малко трудно го правим в България, но е много важно - Може ли сериозно да ни разедини една такава тема, която се базира на личен избор? Струва ми се, че най-разединяващите теми са именно тези, касаещи личния избор и начина, по който всеки човек разбира това. Само един пример. Един ще каже „Аз имам право да не се ваксинирам!“ и ще бъде прав за себе си. Друг ща каже „Аз пък имам право на здраве, а в пандемия това право не ми е осигурено!“ и също ще е прав за себе си. И в двата случая човек вижда ситуацията през собствения си избор. Между другото се оказва, че навсякъде по света хората намират обществото си доста по-разединено, отколкото е било преди. Тоест, това не е процес, който наблюдаваме само у нас. За съжаление в нашето общество нямаме изградени умения за водене на диалог, за отделяне на мнение/поведение от личност. Емоциите надделяват, няма чуваемост, аргументите нямат стойност, а сякаш е важно кой крещи по-силно. Разединяването е огромно, по всякакви теми впрочем, не само по тази, и аз лично не виждам на този етап появата на по-зряло поведение. Нещата, които правят разцеплението фундаментално, са много отпреди пандемията – някои такива фактори са: 1) сривът на авторитетите; 2) пълната липса на доверие в институциите, в държавата; 3) изначално грешното възприемане на това какво значи „свобода“. Скоро го казах по друг повод, но в България е много важното личното мнение…но само ако е същото като твоето. Ако не е – значи нямаш право на лично мнение – съответно се атакува личността, наред с мнението. И ето ви процес, който когато е съчетан с общество, в което водим монолог, при това през емоциите си – стигаме до мястото, на което сме. - Натискът сякаш се увеличава със забраната да ходим на места, които намирахме за отдушник – театър, кино, музикални събития? Струва ми се, че справянето с тези ограничения и лишения, не бива да се превръща в драма. Да, неприятно е, да, нужни са някакви промени в плановете ни и начина ни на живот, но в сравнение с лишенията и изпитанията на едни минали поколения, невъзможността да се пътува (при това вече има начини, макар и в определени условия) не е повод за трагизъм или траур. Смятам, че пандемията беше едно важно напомняне на съвременния човек, че има процеси, които той не може да управлява – с каквито и технологии и разум да е снабден; и това може да е повод за отрезвяване на съвременното нарцистично и консуматорско общество, свикнало да получава всичко с един клик. Друг е въпросът дали успяхме да си направим изводите или упорито продължаваме да тропаме с краче като малко дете, че тези лишения са едва ли не непоносими и че не можем да ги приемем за „нормални“ и съответно се бунтуваме с всички сили срещу тях. Предишна Следваща

Как да помогнем на приятел, става дума за панически пристъпи на ОКР (обсесивно-компулсивно разстройство)? Обратно М.Д., жена, 23 г. Как да помогнем на приятел, става дума за панически пристъпи на ОКР (обсесивно-компулсивно разстройство)? Ще започна с уточнение, че ОКР се диагностицира от лекар-психиатър. Поставена ли е диагноза, или човекът сам е стигнал до това описание? Ако има консултация с лекар, важно е да се следват неговите предписания. Като втора стъпка вече е възможно да се включи и психолог/психотерапевт, с който да се отработят проблемите на едно друго ниво - не физиологично, а емоционално. Ако пък човекът има съпротиви да отиде на психиатър, възможно е да направи първо среща с психолог, и да се обсъдят стъпките занапред. Паническите атаки са едни от най-често срещаните затруднения в нашето съвремие. Огромна е темата за техния произход, има изключително много информация по отношение на това как бихме могли да се справим, статии с описани конкретни стъпки и начини за реакция. За съжаление понякога подобни проблеми са много устойчиви във времето и сякаш не се повлияват от нищо. Като специалист смятам, че приятелската подкрепа не е достатъчна за човек с изразени панически атаки. Ако проблемът продължава дълго време, редно е да се потърси консултация със специалист. Все пак ще дам някои разяснения около това. Паник-атаките са проява на вътрешна тревожност, чийто генезис може да се търси в десетки посоки. Обикновено имат "пусков механизъм", конкретен повод в живота на човек, след който започват да се случват. Рядко обаче поводът е и причината. При някои хора паническите атаки имат отношение към личността - дали ще става дума за хора перфекционисти, амбициозни, или пък обратно - плахи, неуверени; общото е в съществуването на една силно изразена вътрешна тревога, напрежение, които "напомнят за себе си" през паник-атаките. Това е един вид сигнал от психичното, че нещо не е наред, и трябва да се вземат мерки. Работата със специалист ще помогне да се потърси причината за състоянието, както и начините, по които човек да се справи; а те са различни за всеки, което обяснява и защо "предписанията" в Интернет невинаги имат ефект. Тъй като работата с панически атаки може да е трудна и да отнеме време, Вашата роля като приятел (ако разбира се започне процес на консултиране с психолог/психотерапевт) е да напомняте, че за да се стигне до това, към което човек се стреми, може да се наложи да премине през неща, които не иска в живота си. Нали и затова е изразът "No pain, no gain". Ако приятелят Ви е мотивиран да разбере какво се случва, ще намери начин да го направи. П.С. Повече за тревожността може да прочетете в статията "Филмът, в който живея, или за тревожността" Предишен Следващ

Да можеш да разпознаеш емоциите си, да ги назовеш е първа крачка към това да ги овладееш (или пък обратното) когато е необходимо. Да разпознаеш чуждата емоция – това е пък първа стъпка към разбирането на другия, търсенето на сътрудничество, справянето с проблем или конфликт. < Към "Статии" Детските емоции Да можеш да разпознаеш емоциите си, да ги назовеш е първа крачка към това да ги овладееш (или пък обратното) когато е необходимо. Да разпознаеш чуждата емоция – това е пък първа стъпка към разбирането на другия, търсенето на сътрудничество, справянето с проблем или конфликт. Все повече изследвания доказват, че емоционалната интелигентност не просто е част от интелигентността по принцип, а е дори по-важната част – фактор с огромно влияние върху живота на човек. Защо се получава така тогава, че за децата е все по-трудно да се справят с емоциите си? Съвсем доскоро емоциите при децата са били нещо, което изобщо не се взима под внимание от страна на възрастните; а дръзналите да посмеят да реагират емоционално, особено пред авторитет, са били обикновено санкционирани. Днес е различно – тонове литература засипват родителите с призив да се научат отрано да разпознават и приемат емоциите на детето, да го насърчават да изразява онова, което чувства. Днешната статия е посветена на един особен феномен, който се забелязва все повече и в училище – интелигентните деца, които общуват с възрастни без никакъв проблем, никога не са удряни или наказвани, чувстват се свободни да търсят и изразяват себе си, но не съумяват да показват самоконтрол, търпение или разбиране на чужда гледна точка. Емоциите са в пряка връзка с ранното възпитание, което детето получава. Ще кажете, разбира се, това не е ново. Нека поставим акцент върху това какво точно означава възпитание. Ето определението в тълковния речник – „Системно въздействие върху някого (обикн. дете) с цел да се формира характерът му; навици за добро поведение.“ Звучи ясно и разбираемо, на практика никак не е така, и това знае всеки родител. В предишната статия стана дума за това колко важни са правилата при детето. Ето, сега е моментът да маркираме още едно тяхно ключово значение, а именно колко важни са в изграждането на стабилен вътрешен емоционален свят. Задаването на граници е задаване на граници и по отношение на изразяването на емоции. Както вече обясних в предишната статия, няма ли авторитет, който отрано да постави правилата пред детето, то е изцяло в контрола на собствените си импулси; тоест емоции. И не се ли научи постепенно то самото да контролира себе си, ескалацията е неизбежна. „Бебешкият пубертет“, както често се нарича онази възраст около 2-та годинка, е израз на зараждането на Аз-а у детето. Тогава то започва да говори за себе си в първо лице, да се налага, да се опитва да манипулира околните, а любимата дума е „не“. Процесът е изключително труден, но и изключително важен. Затова и къде на шега, къде не, може да се каже че по-добре детето да е от „тръшкащите се“. Няма ли индикации за опозиционно поведение, съгласява ли се винаги детето с родителя, това е по-притеснителното поведение. Но за това друг път. Та, всички сме били свидетели на тръшкащо се малко дете - емоцията е толкова завладяваща, че обикновено абсолютно нищо не помага за успокояване. Всеки родител се опитва да намери малките свои трикове, за да се справи с подобни изблици. Но често пъти покрай изчерпването, което води след себе си едно опозиционно малко човече, забравяме голямата картина – периодът ще остане период, а не постоянен модел на поведение, само ако освен да търпим емоционалните изблици и да признаваме гнева на детето при отказ, отстояваме онези правила, които са важни за нас като родители . Тоест, останем ли на ниво само да наблюдаваме поведението на детето като преходно, без да му придадем стойност на нещо повече, без да намерим думите, с които да подкрепим това лутане, намираме ли оправдание за емоционалните му реакции винаги, поддадем ли се на провокации, защото „то има право на емоциите си“ – битката е загубена. Тогава много родители започват да се чудят защо уж периодът приключвал, а порасналото им дете е все така неконтролируемо и невъздържано. Нека се върнем на определението и го прочетем пак. „Системно въздействие“, „навици“, „добро поведение“ – съществени компоненти в процеса на възпитание, които обаче не се изграждат от само себе си, а чрез въвеждането на правилата. В контекста на емоциите означава да съумеем едновременно да дадем пространство на детето да ги опознае, но и да му дадем начин да ги контролира. Да преминем една крачка отвъд това да търпим емоционални изблици след определено време, само защото трябва да уважим детската личност; а именно защото приемаме детето за личност, а не за същество, контролирано от импулси и прищевки, да обясним кога и как може да реагира. Предишна статия Следваща статия

"Аз съм една майка на която й свършва майчинството и трябва да се върне на работа, за мен ще е важно моето дете да знае, че мама не го е изоставила, а такъв е животът, той трябва да се научи да бъде без мама всеки час, минута и мама без него! " Обратно Б.Б., майка на момче, 2 г "Аз съм една майка на която й свършва майчинството и трябва да се върне на работа, за мен ще е важно моето дете да знае, че мама не го е изоставила, а такъв е животът, той трябва да се научи да бъде без мама всеки час, минута и мама без него! " Разбираемо е да изпитвате тревоги относно преминаването - Вашето и на детето - в нов етап от живота ви. Приключването на майчинството и преходът към детско заведение е нещо различно, по много причини - Вие се завръщате към работен режим, от който сте отсъствала 2 години; детето започва процеса на социализация, несъмнено труден период. Отделно винаги има страхове как ще съвместявате двете неща, дали ще се справите. Майчинството е благодатен период, защото носи спокойствие и сигурност - имате си режим, дейности, ясно е как минават дните, а сега сте изправени пред момент, в който има повече несигурност. Част от справянето с този труден период е това да приемете, че периодът Е труден. Няма лесно решение, въпрос е на организация, мобилизация, търпение, и за съжаление, нерви. Все пак малките неща, които мога да Ви насоча да обмислите са следните. Вие наистина се разделяте в някакъв смисъл с детето си, затова и тъгата. Но разбирате ли, редно е да "разделите" (сложила съм го в кавички, защото става дума за емоционална раздяла, не толкова физическа), за да можете да преоткриете заедно всички нови и вълнуващи открития на следващия период. А именно първото му пребиваване с връстници, възможността да се справя повече сам, всички дейности, които се осигуряват на децата в ДГ, първите тържества, рождени дни и т.н. Уменията, които детето трябва да придобие след втората си година са неизменно свързани със социализацията. Те невинаги са приятни, ето например децата не се радват особено, че в ДГ има правила, но са необходими. Така че, за да дадете път на новото, ще трябва да се разделите със старото. Друго - имате ресурс в семейството, използвайте го, особено в лицето на бащата на детенцето Ви, който би могъл да внесе едно здравословно мъжко спокойствие. Трикът да бъде водено детето от по-малко тревожния родител го знаете, нали? Трето. От разказа Ви ми се струва, че детето Ви знае много добре, че е обичано. Оттук нататък обясненията са по-скоро по посока на това, че все пак всички хора имат ангажименти, което не значи, че се обичат по-малко, но всеки си има работа, занимания. Времето прекарано заедно намалява, за сметка на много нови неща, които също могат да са приятни, нали? В началото всички деца плачат, майките също, но след това нещата си идват на мястото. На този етап това са основните неща около Вашия случай. Не е нужно непременно периодът на адаптация към детско заведение да е лесен, нито пък приятен, но никоя майка, оставила детето си в ясла/ДГ не е лоша майка заради това, уверявам Ви. Колкото по-спокойна сте Вие, толкова по-спокойно и уверено ще е детенцето. Предишен Следващ

С цялата условност на едно такова обобщение и с ясното съзнание, че се фокусираме върху конкретна социоикономическа група, в тази статия съм изброила някои от характерните особености на „днешното дете“ – различно от предходните поколения, и с твърде много въпроси към нас, възрастните, на които ние сякаш невинаги намираме отговор. Да видим… < Към "Статии" Днешното дете С цялата условност на едно такова обобщение и с ясното съзнание, че се фокусираме върху конкретна социоикономическа група, в тази статия съм изброила някои от характерните особености на „днешното дете“ – различно от предходните поколения, и с твърде много въпроси към нас, възрастните, на които ние сякаш невинаги намираме отговор. Да видим… 1. Днешното дете не приема авторитетите наготово. Днешните деца имат потребност авторитетът да им се ДОКАЖЕ като такъв. При това не е еднократно, а непрекъснато – да отстоява себе си, да парира провокациите по добър начин, да вдъхнови, окуражи, да даде пример. Нерзбирането на това от страна на възрастните води до етикетиране на децата, а самите деца се притовопоставят с всички сили. Всъщност те имат нужда повече от всякога от добри примери, и са много склонни да чуят какво им се говори. Първо обаче ще провокират, и това е което авторитетът ще трябва да удържи. 2. Днешното дете е много интелигентно. Това няма да учуди никого, но ключът към разбирането на интелигентността е да я възприемаме като множествена. Мнозинството родители поставят акцент върху онези типове, които традиционно са на почит в западното общество – логико-математическата, езикова, пространствена. Останалите са деликатно отклонявани като „второстепенни“, а талантите на децата в тези области обикновено се подценяват – включително в училище. Това оставя чувство на неудовлетвореност, и в много случаи води до цялостна липса на мотивация и смисъл. В последните години има опити за промяна на тази тенденция – например, много се говори за т.нар.soft skills (меки умения), които в основата си са свързани с емоционалната и социална интелигентност. За съжаление, има още какво да се желае по повод разбирането, че заниманията с музика са точно толкова важни колкото тези с математика…за някои деца дори повече. 3. Днешното дете е индивидуалист. Индивидуализмът е хубаво нещо, но не и във вида, който често срещаме. Поради високия си интелект децата се чувстват уверени в себе си. Те често пъти се описват като „уникални“, и до голяма степен са прави. Но в същото време тези умни, талантливи всяко по своему деца не могат да носят отговорност, да полагат усилия, да се трудят; а най-трудно им е да работят в екип. Техният индивидуализъм приключва само до техните права. Пропастта се задълбочава още повече в училище, в което количествените оценки, сравняването, конкурентния принцип още повече увеличават индивидуализма, за сметка на подпомагането и сътрудничеството. Няма чувство за общност, за обща посока. 4. Днешното дете има много силна потребност да бъде видяно, чуто, разбрано. Както и да види, чуе, разбере, да получи обяснение. Свързано е с възприемането му на авторитети, за което вече стана дума. Децата имат право да знаят онова, което ги касае пряко. Именно защото са умни и талантливи, те няма да се оставят да бъдат инструмент в ръцете на възрастни, които твърдят че знаят по-добре от тях. Те бунтуват срещу свят, в който техните емоции, трудности, потребности са оставени на заден план, за сметка на количествени показатели (оценки, курсове) кой колко „знае“. „Така казах“ не е аргумент – за добро или лошо. Предизвикателство пред родители и учители е КАК обясняваме на днешното дете; особено ако вземем предвид и коренно различния контекст, в който живеем, в сравнение с онзи от нашето детство. 5. Днешното дете живее в пъти по-динамичен живот от родителите си. Бързат родителите, бърза и детето. В противовес на много изказвания на предното поколение, че днес деца се гледат по-лесно, един задълбочен поглед към ситуацията разкрива точно обратното. Бъркат се две различни неща – осигуряването на физически удобства с осигуряването на психически комфорт. И ако днес имаме първото, то с второто сме по-скоро около чертата на критичния минимум. Деца, за които приключването на 8, 9, 10-часов ден в училище съвсем не е краят, защото след това са на уроци и/ли спорт, или дописват домашно, или се упражняват допълнително. Деца, за които събота и неделя не се отличават съществено от делничните дни. Да, факт е, че в ранна възраст знания се усвояват по-бързо, но нека бъдем честни и помислим за сметка на какво едно толкова ангажирано дете ще натрупа знания – свободно време, игри, приятели, семейни занимания? Ще ги натрупа ли изобщо? А за какво ще ги използва? За да създаде за себе си живот, който носи повече от същото? 6. Изискванията към днешното дете са изключително много. Както родителските към тях, така и собствените им към себе си. Изисквания за справяне с учебния материал, с хобито – с концерти, участия, състезания, с придвижването в големия град навреме, с ужасяващата сложност на човешките отношения. Изисквания за послушание, седене кротко на едно място, липса на движение, за начина по който говорят помежду си, за начина, по който разговарят с възрастните, за начина, по който изглеждат. И всичко това, гарнирано с едно непрестанно бързане. Къде е границата на физическия и емоционален потенциал? Това всяко семейство преценява за себе си, но тъй като всеки от нас ще признае, че стресът за всички е в повече…то може би често преминаваме тази граница. 7. Днешното дете е много повече обсебено от начина, по който се представя пред другите, както и от начина, по който другите го възприемат. Кои са причините тепърва може да се разсъждава, но фактът е, че значителен принос към това имат социалните мрежи и технологичния напредък. Виждаме, гледаме, сравняваме, и ако за един стъпил здраво на земята възрастен това няма особено значение, то неукрепналата детска психика възприема темата като въпрос на живот и смърт. Особено в пубертета. Живот под зоркия поглед на Големия брат – социалните мрежи, споделянето на всяка минута, тревожното очакване как другите ще възприемат мен, ще ме харесат ли. Почти винаги акцентът се поставя върху средата, а средата сама по себе си не можем да държим отговорна за начина, по който децата я възприемат. Можем обаче да изграждаме у детето стабилно отношение към себе си, сигурен Аз-образ, за да може то самото да устоява на натиска отвън. И след всичко казано, представяте ли си, днешното дете някак се справя. Понякога с помощта на възрастните, а понякога въпреки тях. Да се опитваме да вкараме детето в нашия калъп, да го научим да гледа света през нашата призма, не е работещ вариант. И не става дума да предоставим неограничена свобода, да свалим всички граници. Става дума да спрем да търсим готовите решения, с които сме свикнали, а да признаем, че е трудно. Че понякога не знаем как да се справим с днешното дете, защото то е толкова различно, но че чувайки неговите послания поне можем да уцелим посоката. Предишна статия Следваща статия

Изготвяне на психологическо становище за преместване в друго училище. Становище за преместване в друго училище В някои случаи на преместване в друго училище от родителите се изисква да представят становище от психолог. За да се удостоверят обстоятелствата, които налагат такова преместване, се провеждат две срещи - едната с родителите, а втората - със самото дете. Забележка: при невъзможност за явяване лично, разговорите могат да се проведат онлайн или по телефона! Целта е да бъдат изяснени важни детайли, които имат отношение към евентуалната промяна, като например: - ситуацията в настоящото училище; - нагласите на ученика към новото училище и доколко реалистични са те; - мотивацията за промяна; - оценка на евентуалните рискове и/ли ползи от преместване в ново училище; - други. След провеждането на срещите се изготвя становище, което да послужи пред необходимите институции. ВАЖНО : В подготовката на документа е възможно да бъдат установени обстоятелства, които да крият рискове или трудности за детето във връзка с преместване в друго училище. Те биват комуникирани с родителите, при спазване на етичния принцип да се отстоява интереса на детето! Становището ще бъде изготвено, но не дава гаранция за прием; последното е от компетентността на други институции! Издаване на становище Цена:150 лв. В цената се включва: Разговор с родителите във връзка със заявката им за преместване на детето; Разговор с детето във връзка със заявката - проучване на мотивацията, нагласите, перспективите; Изготвяне на становището - подробно описание на всички факти и обстоятелства; Обратна връзка към родители/дете, при установяване на рискове или евентуални трудности.

Можем ли да твърдим, че отглеждаме и участваме активно във възпитанието на детето като прекарваме 2 часа на днес с него (+ уикенд)? Ако твърдим, че семейството е приоритет, тогава трябва ли да се чувстваме гузни, че отделяме 20% от времето си тях а останалите 80 % за работа? Обратно А.Г., баща на момиче, 3 г. Можем ли да твърдим, че отглеждаме и участваме активно във възпитанието на детето като прекарваме 2 часа на днес с него (+ уикенд)? Ако твърдим, че семейството е приоритет, тогава трябва ли да се чувстваме гузни, че отделяме 20% от времето си тях а останалите 80 % за работа? Има няколко аспекта, които могат да се вземат предвид. Ще ги изкоментирам с първото и най-важно уточнение, че всичко е изключително индивидуално, и няма "рецепта", която да е валидна за всички семейства. Та, като за начало ще дам разяснения около един много интересен термин, а именно good-enough. Въпреки че се използва най-вече за майки (good-enough mother), може спокойно да се генерализира. Често се бърка в интерпретацията - това според създателя на термина не означава "перфектната" майка, "перфектният" родител, а "достатъчно добрият". Не този, който винаги присъства около детето, а този, който присъства, когато ДЕТЕТО ИМА НУЖДА. Това значи понякога да помага, а друг път да ОТСЪСТВА, да го няма, за да подкрепи детето в неговата самостоятелност, смелост и т.н. Перфектен родител няма, но стремежът да бъдем такива носи след себе си обикновено вина. Не е нужно да сме гузни, защото не сме перфектни родители, а да сме наясно, че грешките са неизбежни - и това не означава, че не даваме 100% от себе си. Good-enough parent е в баланса, в преценяването кога и как да сме до детето, и кога и как да ни няма. И тук е мястото да добавя вторият аспект. Разковничето е в качеството, а не в количеството. Може да са 20%, или дори по-малко, но ако са good-enough, ако времето с детето е подчинено на онова, от което то се нуждае (а всеки родител знае от какво се нуждае детето му), то всичко е наред. Третият аспект произлиза от ролята, а именно от това, че ролята на майката и ролята на бащата са различни. Неизбежно е когато единият родител осигурява доходите в семейството, времето му за работа да е повече от времето за семейство - и това няма нищо общо с приоритетите, а бива наложено от реалността. Не е нужно бащата да е втора майка, да прави онова, което майката прави, за да е пълноценен родител. Има едно специфично "бащино" присъствие (и отсъствие), и когато детето знае за него, отново...всичко е ОК. Хлапето с нетърпение ще чака времето на тати за прибиране, и ще знае, че макар по-малко, ще е взаимно споделено и готино, различно готино от времето с мама. На четвърто и последно място. Да си го кажем направо - при децата важи правилото "колкото повече, толкова повече". Често най-оплакващите се от липса на родителско внимание са децата, които са най-заобиколени с родителско внимание. Парадокс, но е така. В дългосрочен план прекомерното родителско внимание има точно толкова вредно влияние, колкото неглижирането на детето. То трябва да знае, че родителите имат живот извън грижата за него - било работа, партньор, приятелски кръг и т.н. Може да "ревнува", и да се цупи, но е важно да знае, че не може родителите да се въртят около него. Не може и не бива. Предишен Следващ

Архитектура и психология Как си служим с пространството? Къде стоим, от какво сме заобиколени, какво срещаме в ежедневието и харесваме ли онова, което срещаме? Какви са вътрешните и външните ни пространства? < Към "Статии" Пространства Архитектура и психология Как си служим с пространството? Къде стоим, от какво сме заобиколени, какво срещаме в ежедневието и харесваме ли онова, което срещаме? Какви са вътрешните и външните ни пространства? Kазват, че архитектурата е нещо много повече от това как изглежда една сграда. Дори да не виждаме подробностите и често да не можем да оценим техния замисъл, има нещо в добрата архитектурна идея, което привлича, гали окото, но и добавя различен смисъл и послание. Чрез тези видими елементи от средата ние можем да я променяме и облагородяваме, както и да съчетаем естетичното с функционалното. Действително, там където вирее добрата архитектура, пространствата не само изглеждат различно, но и са проводник на изкуство, социални събития, по-хармоничен и пълноценен живот. Дотук добре. Но какво се случва с носителите на пространства, които навяват разруха, мръсотия и грозота? Ако тези носители са сгради и инфраструктура, те могат да бъдат вградени, вплетени по нов начин в градската среда, или пък да отстъпят място на нещо съвсем ново; т.е. реновация или разрушаване. Има обаче носители, които са одушевени – хората, които виждаме в необлагородените пространства и които носят сходна енергия. Какво ли се случва с тях, когато тяхната „естествена среда“ се промени? Дали промяната ги включва и подпомага адаптацията им към новото? Или те остават като петно върху нова дреха? А може би търсят и намират ново пространство, изтласкани отвъд красивото и функционалното, което да де-облагородят със своето присъствие? Все по-често вървя в града и виждам коренните разлики. Разбира се, сетивата предпочитат онова, което звучи добре и ухае вкусно. Погледът се спира на красивите образци – сгради или хора. За другото не искаме да знаем, не искаме да пречи. Гневим се, че го има, че е допуснато да мърси и грози „нашите пространства“. Всяка реновирана стара сграда, спасена от бръшляна и разрухата, ни вдъхновява. Всяко пространство, което градът си извоюва за фестивал, изкуство или изложение на книги, добавя към стойността на нашите градски преживявания. …Но другото, другото…което пречи на тази атмосфера. Това, което не се вписва и никак не пасва на модерните ни възгледи за архитектурата, функцията и емоцията на нашия живот. Какво правим с него? …то харесва ли онова, което ние имаме да предложим? Дали когато ни срещне, на разходка след вкусен брънч в Стара София, мисли: „Искам и аз!“. Или ни мрази, защото знае, че никога не може да е като нас; и при удал се случай се стреми да ни унищожи? Все по-често се чудя: наистина ли има два свята, от които единият излишен? Предишна статия Следваща статия

Като човек, който повече от 12 години работи в училище като педагогически съветник (с диплома и компетенции на психолог ), смело мога да кажа, че най-голямото предизвикателство в тази работа е принципно нарушената връзка между институцията и родителите. Неслучайно първата крачка във всеки един случай, е опитът за изграждане на доверие у родителите – доверие, че в училище имаме знанията и уменията, с които да подпомогнем тяхното дете. В противен случай последната засегната страна е именно детето. < Към "Статии" Училище, заедно с родителите Като човек, който повече от 12 години работи в училище като педагогически съветник (с диплома и компетенции на психолог ), смело мога да кажа, че най-голямото предизвикателство в тази работа е принципно нарушената връзка между институцията и родителите. Неслучайно първата крачка във всеки един случай, е опитът за изграждане на доверие у родителите – доверие, че в училище имаме знанията и уменията, с които да подпомогнем тяхното дете. В противен случай последната засегната страна е именно детето. Ще си позволя да синтезирам някои от най-често срещаните предразсъдъци, с които се сблъсквам в кабинета си: 1. „Детето ми е нарочено“; 2. „Няма добър педагогически/психологически подход към детето ми“; 3. „Прави се всичко възможно детето ми да бъде изгонено“; 4. „В училище няма механизъм за подкрепа на различните деца“ и т.н., и т.н. Като представител на институцията, но и като част от общността на работещите в училище, ми е трудно да чувам подобни твърдения. Обективно погледнато обаче съм наясно, че зад всички тях стои страхът на родителите, че с детето се случва нещо, а те не знаят какво, и не могат да му помогнат. Обичта към собственото дете е причината даден родител да седне в кабинета и да изрече тези или подобни думи, обикновено с гняв . Погледнато от този ъгъл обвиненията вече не звучат като обвинения, а като сигнал – че е време да се случи взаимодействието между всички засегнати в училище страни и семейството. В практиката си съм се убедила, че случи ли се това взаимодействие, решение винаги се намира . Училището наистина е институция, с всички положителни и не толкова положителни страни. Често обаче се забравя, че всяка организация, дори най-тромавата и бюрократична, е система, изградена от хора, от личности . И именно те се явяват най-ценният ресурс в нея. Донякъде в изказванията на родителите се прокрадва онова цялостно усещане за недоверие в институциите като цяло – всички сме наясно какво означава това, буквално на всяко ниво в ежедневието ни. И както вече споменах, това е разбираемо, а нашата най-първа и най-тежка задача е да опровергаем тази нагласа . В стремежа си да работим професионално и на ниво, често забравяме да преведем на достъпен език естеството на нашата работа. А от това несъмнено произлиза и част от недоверието, за което стана дума. В този смисъл, ето и малко повече информация за работата на педагогическия съветник/училищния психолог; фигура, чиито функции и дейност все още не са особено познати и популярни. · Психологът в училище е посредник между училището и семейството. Това е баланс, който се поддържа трудно, защото засегнатите страни обикновено са много – деца, понякога повече от едно, родители, учители. Конфликтът се разглежда от всички страни, и едва тогава, обективно, се отстоява позиция и се препоръчва предприемането на действия на всички страни. · Психологът в училище е преди всичко психолог . Да, той е представител на институцията, което го задължава, но първата му отговорност в крайна сметка е благополучието на децата , които ежедневно биват поверени на нашите грижи от вас, родителите. · Психологът в училище не е там, за да заема страна в спора . В този смисъл, работата му не е да подкрепи дадено семейство/дете, за сметка на друго. Ние работим с емоции, но можем да си позволим емоциите да диктуват в нашата работа. · Психологът категорично не е наказателно звено в училище! Единствената удивителна в текста ще си позволя да сложа именно тук. Често пъти децата са ужасени, че изпращането им в кабинета е всъщност наказание; някои дори не смеят да съобщят на родителите си, че ни познават. Съществува подобна нагласа и у колеги. Искрено се надявам с течение на времето и практиката, все повече деца (и родители) да излизат от кабинета с усещането, че са били чути и разбрани, а не наказани. · Психологът може да констатира някакви неща, да насочи родителите, но не и да свърши работата вместо тях . Не бива да се поддържа илюзията, че с едно-две посещения ситуацията ще се разреши магически. Най-успешните случаи са тези, в които и родителите, и детето не губят мотивацията си да се справят с проблема; и ежедневно, колкото време е необходимо, работят заедно с нас, в училище. И последно, знаете ли как говорят всички в училище за децата, с които ежедневно работим - „мое дете“, „твоето дете“, „нашите деца“. Това е толкова вкоренено в неформалния изказ на всички колеги, че доскоро дори не бях го забелязала. Изводите оставям на вас. Предишна статия Следваща статия