Резултати от търсенето

С обогатяването на опита си в работата с деца все по-силно се убеждавам в това, че днешните родители са изправени пред една тиха и често неравна битка – тази с прекомерното наличие на информация. Въпреки че е възможно тази теза да подбуди почуда у някои, на практика се оказва че уж помагащата роля на ориентировъчните данни за развитието на детето може да доведе до дългосрочни и трудни за преодоляване проблеми. < Към "Статии" Подкрепа за майката на бебето С обогатяването на опита си в работата с деца все по-силно се убеждавам в това, че днешните родители са изправени пред една тиха и често неравна битка – тази с прекомерното наличие на информация. Въпреки че е възможно тази теза да подбуди почуда у някои, на практика се оказва че уж помагащата роля на ориентировъчните данни за развитието на детето може да доведе до дългосрочни и трудни за преодоляване проблеми. По темите около детското развитие се вихрят особено ожесточени спорове – във и извън виртуалното пространство. Дотолкова са крайни понякога, че се забравя най-важното – всички участници в тези разговори всъщност са родители, търсещи или намерили най-добрия според тях подход към своите деца. Дори обаче да се абстрахираме от неприятните нападки и непотърсени мнения, остава един голям риск, който поемаме докато търсим информация как да бъдем най-добрите родители – сравняването. Сравняване на детето с други деца. С неговите братя и(ли) сестри, ако има такива. Сравняване с вас, неговите родители, на същата възраст. Или пък с мерките и теглилките, които особено в бебешка възраст следите с особен интерес – колко тежи, колко милилитра хапва (и защо толкова?), какво може или не може да направи в сравнение със средностатистическото бебе/дете на неговата възраст? Нека да ви попитам - а какво всъщност значи „средностатистическо бебе“? За мен като професионалист, работещ с деца от години, това е категория, изпразнена от съдържание. Всъщност наблюденията ми са че родителите са тези, които придават форма, които влагат съдържание във всяко едно нещо, което детето прави или не прави. В техните представи, очаквания, фантазии и тревоги е заключено всичко онова от детето и неговото развитие, което има стойност, което има значение. И там таблиците и сравняването с други деца са безсилни да отговорят на въпросите, да успокоят тревогата – дори могат да я задълбочат. Затова и понякога се случва майка, чието хлапе хапва и расте съвсем порядъчно, да отдава огромно значение на храненето и да се тревожи ако то по някаква причина не си изяде всичко в чинийката. Или пък да се следи стриктно процеса на изхождане при новороденото, и всяко излизане извън „нормалното“ (като цвят и честота) да бъде повод за притеснение. Или да придава огромно значение на проговарянето, а да остане незабележима способността на детето да ритмува прекрасно, или пък усета му към цветове и форми. Случва се и обратното – в някои случаи има индикации за трудности в развитието, които обаче се тушират припряно със съвети от типа „И моето беше така, ще мине от само себе си!“, „Няма ненаучено дете!“ и т.н. Подобни заключения са отново направени на база на сравнение между две деца, без да се отчитат хилядите променливи, които правят ситуациите различни. Има един виден до днес остатък от минало време, който касае ситуацията на майката по нашите географски ширини. Говоря за време, в което развитието на бебето и детето минават почти само и единствено през грижата за тялото (представете си ситуацията в днешните ясли, в които все още няма и намек от специалисти по ранно детско развитие – емоционално и психическо). Която и родила жена да питате, която е имала трудности след появата на детето, ще ви каже, че най-големият проблем е липсата на подкрепа. В същото време и във и извън форумите, по улиците, сред роднините – бъде ли видяно бебе, се задейства лавина от въпроси, съвети, разсъждения; всичките около това КАК е редно да се гледа това бебе. Къде се къса връзката – има хора, които проявяват интерес и някаква форма на загриженост, но масово майките не намират подкрепа. Не е ли това парадокс? Според мен подкрепата, която средата оказва, не е в посоката, която е необходима на майката. Убеждението ми е, че всяка майка (особено начинаеща) има нужда от доказателства, че се справя добре, че може да намери ритъма, в който тя и бебето са синхронизирани. Има нужда да бъде придружена по пътя към личното осъзнаване, че се справя, че детето не е застрашено от действията й, а напротив. Има нужда да знае с категоричност, че нейното дете няма по-добра майка от нея! Това разбира се, не е вроден, автоматичен процес. При някои жени се получава по-бързо и по-леко, при други изисква време и помощ. Но именно това е подкрепата, която липсва в нашето общество; познавачите са много, а емоционално подкрепящите именно майката - не чак толкова. В дългосрочен план никоя майка няма нужда да бъде съветвана за точните милилитри, които е нужно да хапва бебето, или каква да е температурата в стаята, или колко често трябва да се оставя бебето по корем; такава информация се намира, с помощта на педиатър може и да се отсее. Много по-необходимо е да се появи един доверен човек, който да пита: „Знаеш ли, има доктори за тази работа, ами ти как си и защо се тревожиш толкова за това?“, или „Какво се промени между теб и партньора ти с появата на това бебе?“, или „Как се справяш с намирането на време за себе си, та било то и за няколко минути през деня?“. Само така може да бъде чута една майка, за да може да й бъде подсигурено спокойствието тя самата на свой ред да чуе своето бебе. Задейства ли се този процес таблиците и сравняването вече няма да имат същия смисъл, а водеща ще бъде уникалността на отношението майка-бебе-среда. В заключение – родителите остойностяват различни аспекти от развитието на своето дете, приемат за важни различни неща, стремят се към различни цели. Затова и допитването до външни източници трябва да бъде премерено и винаги с едно наум. Стремежът към външен коректив, който е носител на достоверна информация и трябва да бъде следван на всяка цена, измества фокуса от сигналите, които самото бебе подава. Далеч по-трудно е да бъде следван гласът на мъничето, което понякога толкова ни тревожи, защото не сме сигурни какво казва. И колко по-изкушаващо е да се последва нечий съвет или някое готово решение (често със съмнителен успех). Важното – усетът спрямо това гласче може да укрепне, сигурността на всяка майка може да бъде изведена на преден план – та дори и през грешките, които са необходими и неизбежни. Стъпи ли се на тази плоскост…не, майчинството не става кой знае колко по-леко, но олекват чуждите разбирания и съвети, за да придобият тежест вътрешните гласове – на мама и бебе. Предишна статия Следваща статия

Картина: "Death and the Maiden" by Egon Schiele - 1915 < Към "Статии" "Носферату" - отвъд ужаса Картина: "Death and the Maiden" by Egon Schiele - 1915 Смразяващо красив е „Носферату“ на Робърт Егерс. Почеркът на режисьора си личи от първия до последния кадър, но освен да е характерен и разпознаваем, той отново влага още нещо, нещо повече от предходните му проекти, така че да не може зрителят да каже „О, това вече съм го гледал!“. Филмът едновременно прави реверанс към стила на старите филми на ужасите, сякаш кадрите са излезли от някоя прашасала прожекционна, а в същото време не лъха на повторение, на бледо копие. Прекрасно усещане у зрителя остава, когато дадена творба е и вярна на традицията, но заедно с това прекроява и визуално, и емоционално историята по начин, който да е съвременен, иновативен. Визуално филмът е великолепен. Рамкирането на кадрите, светлината или липсата на такава, начинът, по който камерата имитира движението на погледа в определени сцени – всички те създават хармония, чиято цел е да ужасява и провокира. А ужасът не е просто в атмосферата, не е само нагнетен и постепенно нарастващ ужас, постигнат с прекрасен монтаж или въздействаща музика. Ужасът е директен, не просто символен – болестта, лудостта, омразата, са осезаеми – виждат се, вкусват се, можеш да ги помиришеш и докоснеш. А по-ужасяващото от всичко това е как на обратната страна на нашето отвращение ще заварим сладострастие, изкушение и невинност. Противопоставянето на двете не е основното, с което си имаме работа, въпреки че е очевидно да става дума за него – живот срещу смърт. Не. На втори план, и далеч по-въздействащо, е прозрението, че ужасът и страстта съществуват в неделима симбиоза, и че означаването на нещо като красиво и ефимерно, не разказва цялата истина за него. Там, в сянката на тази голяма тайна, се крият срамът, вината, похотта – неизказани с думи, но обозначени през разказа на плътта, на телесното. Дали злото е нещо, което идва отвън или вътрешно състояние? Дали благочестието и романтиката могат да съществуват без върху им да натегне изкушението и неудовлетворението? И къде е мястото на любовта във всичко това - може би като последно убежище, сигурен пристан, спасение? Филмът дава своите отговори, а за почитателя на истории за кръвопийци остава удоволствието, че сме оттласнали далеч от вампирите екшън-герои (нищо лошо за тях обаче) и (не дай Боже) вампирите, романтизирани до неузнаваемост. Разбира се, темата за взаимодействието между смъртта и девицата е експлоатирана в изкуството от векове, при това винаги в своята неделимост – животът, който е предопределен да умре, независимо колко силно е желанието да живееш, колко могъща е младостта; и смъртта, която дебне от всеки ъгъл и сковава в ужас със своята сянка всяка разумна мисъл, всяка човешка трезвост и разсъдък. В този ред на мисли, което прави „Носферату“ запомнящ се и убедителен филм, е умелото представяне на тези вечни, непреходни теми. Без изтощително многословие, без драматични монолози, само с няколко добре подредени сцени между действащите лица и с кратки, но съдържателни диалози, режисьорът дава посока на психологическите компоненти, с които отварата на тази готическа история да постигне ефекта си. На фона на богатата визия и пищен, разточителен ужас, тези бисери овкусяват историята още по-убедително и придават плътност; така че външната обвивка да не е изпразнена от по-дълбок смисъл и мъдрост. Във време, в което предлаганите на публиката истории и сюжети са зле прикрити предъвкани повторения – захаросани и безвкусни, Егерс успява да предложи свежа, смислена интерпретация – подозирам, че единственото обяснение на това е, че прави нещата през себе си, дълбоко автентично и без основната мисъл да е рекорд по приходи в киносалоните. Можем само да му пожелаем да продължи да работи по същия начин. Предишна статия Следваща статия

Self-esteem – самочувствие, самоувереност ​Selfie – една от новите думи за 2012 г. Снимка на самия себе си. < Към "Статии" От self-esteem до selfie Self-esteem – самочувствие, самоувереност Selfie – една от новите думи за 2012 г. Снимка на самия себе си. Да започнем от самочувствието - състояние на духа, настроение, което се определя от мнението за собствените достойнства и възможности. Запознати ли сте с т.нар. self-esteem movement? Датира от 60/70-те години на XX век, и обозначава цялостно ориентиране към това колко ценно е да се насърчава вярата в себе си. Идеята е, че ниската самооценка е предпоставка за проблеми в бъдеще - за да расте детето щастливо и уверено, е необходимо да бъде непрекъснато хвалено и никога критикувано . Движението е толкова убедително, че повлиява на няколко поколения родители върху начина, по който възпитават децата си. Интересното е, че дългосрочният ефект от подобно отношение към децата, не е очакваният. Както времето, така и множество проучвания опровергават идеята – някои дори наричат последствията от движението пълен крах. Става ясно, че вместо да се изгради стабилна увереност и добро самочувствие, децата придобиват излишна доза арогантност, фалшив образ за себе си и непоклатимо убеждения, че са винаги в правото си. Нарцис и образа за себе си. Вероятно всички знаят легендата за Нарцис, който бил толкова запленен от своята красота, че загинал. Повечето асоциации с думата “нарцисизъм” са негативни - свързани с проявленията на т.нар.нарцистично личностно разстройство, или по - леките му масови форми. Нарцистичните личности се познават по изключително преувеличеното си чувство за собствена значимост, силна потребност от одобрение и възхищение и липса на състрадателност. Малко познат обаче е фактът, че в психологията, и по - конкретно в психоанализата, понятието не просто не носи подобна негативна окраска, но и обозначава етап от развитието на психичното, който е задължителен. Говорим за ранното детство (а дори и преди раждането), когато вече могат да се наблюдават представите и очакванията на родителите за тяхното (неродено) малко дете. Фройд го нарича His majesty the baby – което според него „трябва да осъществи несбъдналите се мечти на родителите, да стане велик човек и герой вместо баща си, да се омъжи за принц (вместо) майката…Трогателната и всъщност така детинска любов на родителите към бебето не е нищо друго, освен техния възроден нарцисизъм…“ С други думи няма личност, няма Аз без този изначален, първичен нарцисизъм, който посяват родителите. В този смисъл, оказва се, че ние всички сме „нарциси“, всеки от нас има вродена потребност от друго човешко същество, което да го утвърди и да му вдъхне усещането, че е ценен и важен. Затова и самочувствието трябва да бъде укрепвано; факт, който self-esteem движението взима под (заслужено) внимание и поставя на пиедестал. Какво обаче наблюдаваме в последните години, сред младото поколение? Един съвсем нов феномен - „процъфтяване“ на нарцистичното начало в мащаби, непознати досега. Модерното западно общество цени качества като индивидуалност, лична амбиция, високо самочувствие. Логично е да се запитаме по-нарцистични ли са младите хора в 21 век от предните поколения? Редица изследвания търсят отговора на този въпрос. Има заключения и в двете посоки. Някои изследователи смятат, че всички млади хора са нарцистични, което се променя с времето; с възрастта “забравят” колко себецентрирани са били, в същото време съдят младите. А също и че подобна повишена самооценка не е нищо лошо, и дори е напълно оправдана от постиженията на последните поколения. Други изследователи пък мислят точно обратното - повсеместното насърчаване и култивиране на качества като индивидуализъм, уникалност, “специалност”, има пряка връзка с нарцистични прояви на младото поколение. В епохата на бързите решения и многобройните възможности, на непрекъснатата връзка с удоволствени преживявания (виртуални или не), нарцисизмът намира идеалната почва, за да расте неограничено . „Impossible is nothing“, “Искам всичко”, “Бъди себе си” са думи на съвременния човек, който е далеч по-амбициозен, осъзнат и мотивиран, но също така много често не може да понесе да му откажат онова, което желае. Модерно е да се желае неограничено и да се мисли за света като за място с ресурс, който ти се полага по default. И ако малкото дете, по силата на психическата си незрялост, наистина вярва, че е център на вселената, то пробуждащата се зряла личност би следвало да е разрушила тази фантазия. Проблемът ще се появи тогава, когато необходимата, “здрава” доза нарцисизъм в детството, без която няма как да се зароди личността, продължава да расте пропорционално на възрастта. Вместо младият човек да се опита да се впише в реалността, той търси една (фантазна, негова) реалност, която непременно да го задоволява, да му предоставя възможности наготово и да го подкрепя, та дори да няма за какво. И нека не бъда разбрана погрешно. В нарцистичното, в самоувереността се съхранява огромна доза градивност. Но има голяма разлика между полета на мисълта, действието и фантазията на човека, които му носят успехи и вдъхновение, и разрушителната сила на неговото самодоволство , такова каквото виждаме в полета на Икар. Както винаги, отровата е в дозата. Какво ли ще се случи с личността, която отказва да се откаже от своя нарцисизъм, и дори намира за нужно да го утвърждава все повече? Може би това е същата личност, която в името на своя self-esteem ще остане затворена само и единствено в представата за себе си като selfie? Оставям на всеки читател да прецени сам. Предишна статия Следваща статия

Кои са добрите решения когато детето има проблем? Как могат родителите да му помогнат? Как психологът съдейства в тези случаи? Работа със семейства Консултирането на семейства е естествен процес, следващ логично при психологическата работа с деца. Няма затруднение при което и да е дете, което да бъде ограничено само в неговата психика и характер. Нишките, които водят до разплитането на всеки случай, отпращат към родителите и към семейството. Логиката се търси в цялата система, никога (или много рядко) извън нея. При това не толкова, за да се търсят причини за дадено поведение и/ли затруднение, а за да се търсят решения. Съвместната работа с родителите е задължителна предпоставка за успешното развитие на всеки случай. Възможностите за интервенция се увеличават значително, когато всички членове на семейството участват заедно в процеса, а не само детето. Кой вариант е подходящ за Вашия случай - семейно консултиране или индивидуална работа? Това става ясно постепенно, и зависи от конкретния случай и от потребностите на детето и родителите. Предизвикателства Зачестяващи конфликти с партньора. Криза в отношенията - изневяра, раздяла. Житейска криза - раздяла/развод с партньор, смърт на член на семейството. Проблеми в семейството, касаещи децата. Трудности в разширеното семейство.

Високите технологии са още един начин за достъп до психологически консултации. Малко повече - тук. Онлайн консултации Обадете се или пишете, за да дадете заявката си за консултация. Ще изберем начина, за да се "срещнем" в мрежата - WhatsApp, Viber, Messenger. Заплащането е по банков път, а сумата се превежда предварително - преди всяка сесия или по уговорка веднъж месечно. В случаи, в които става дума за деца или юноши, онлайн консултирането не е добър вариант за работа. Нужно е да се срещнем на живо. Онлайн консултирането не може да замести живия контакт между психолог и клиент, но би могло да е удачен вариант при липса на алтернатива.

Как да се абстрахираме от мнението на другите и да не се впрягаш от това "какво ще си кажат другите" и "как ще изглежда това в очите на хората", да успяваш да правиш това което има значение за теб като изключваш другите?... Не знам дали се разбира какво искам да кажа обаче... Обратно Д.Д., жена, 24 г. Как да се абстрахираме от мнението на другите и да не се впрягаш от това "какво ще си кажат другите" и "как ще изглежда това в очите на хората", да успяваш да правиш това което има значение за теб като изключваш другите?... Не знам дали се разбира какво искам да кажа обаче... Много добре се разбира даже. Въпросът директно отправя към това „Кой всъщност съм аз?“. Това е основното, около което е добре да помислите, а не толкова за другите. Огромна част от моята работа е да задавам въпросите така, че те да казват по нов начин неща, които човек често сам знае, но е забравил или пък не желае да мисли за тях. Ще си позволя да попитам и Вас: Колко често мислите за другите повече, отколкото за себе си? Трудно ли Ви е да изисквате неща за себе си, или се съобразявате с чуждите изисквания? Ако си представите живота като спектакъл, коя е Вашата роля – режисьор, актьор, статист, оператор или нещо друго? А коя роля бихте искали да играете? А защо казах, че „другите“ не са на преден план (не че не са важни)? Още в най-ранна детска възраст, първите ориентири за това какви сме ние и дали правим добро или лошо, са родителите ни. Ние черпим от тяхното поведение, знания и реакции, оглеждаме се в техните очи. Тези първи стъпки в процеса на социализация са необходими, за да можем да добием някаква представа за себе си и света. Това обаче е до време. С порастването се учим да отстояваме собствено мнение и поведение, което преминава през конфронтация с другите – първо и най-важно…с родителите. Звучи ли познато, защото става дума за тийнейджърството и неговия бунт? От битката с най-значимите ни хора ще зависи как ще влезем в света – дали ще се примирим с това да изглеждаме „лоши“ в нечии очи, защото имаме куража и дързостта да се отстояваме и да се грижим за себе си, да допускаме наши грешки? Или ще приемем пътя на най-малкото съпротивление, в който имаме комфорта на това да продължим да се оглеждаме в чуждите очи и да се съобразяваме с чуждото мнение? Изключително тежка е ролята на актьора, избрал да участва в собствения си филм, но не по собствен сценарий. Тази роля носи в себе си едно огромно противоречие, защото какво всъщност искат другите? Нима искат едни и същи неща, с които да се съобразим? Де да беше толкова лесно. Какво се случва, когато се разкъсваме между коренно различни искания? Единственият верен отговор е свързан с изграждането на един собствен център, едно стабилно ядро, което малко се влияе от другите. Как, ще ме попитате? Всеки човек има свой начин за справяне, но ориентири могат да бъдат Вашите емоции, например; 1) чувайте какво Ви казва гневът, тъгата, радостта. Или пък 2) приемането, че както и да постъпвате, все ще има някой, на когото това няма да му хареса. Възможно е да някой близък на Вас, което не отменя Вашата потребност и право да постъпите спрямо Вашето желание. Или пък 3) осъзнаването, че Вашите решения могат да изглеждат глупави, нелогични, грешни, и точно това да е най-голямата им ценност. Или нещо друго, Ваше, което си знаете, но сте позабравили. Успех! Предишен Следващ

A psychologist in a game design studio? Well, seems like it's quite an adventure! My cooperation with 11 bit studios as a consultant. Психолог в гейм дизайн студио? Звучи като приключение! Малко повече за сътрудничеството ми с 11 bit studios в ролята на консултант. A journey in 11 bit studios Imagine a place where magic happens. Well, it might not be the kind of magic that you can find on platform 9 ¾ , or in the hands of a long-bearded white wizard, but still – the magic of bringing fantasies to life. A place, where creativity and logic, art and technology, what’s real and what’s not, exist together. The place There’s an independent (but not an indie!:)) game design studio in the very heart of Warsaw that revealed exactly this kind of magic to me last week. It’s an experience beyond everything I’ve ever imagined would happen in my life. As a person firmly planted on the ground, I’m telling myself – Oh, what an incredible luck! But as someone who never stops dreaming and exploring, this experience comes not as a surprise, but more as a challenge to be accepted - with great care and responsibility. After all, dreams should be nurtured carefully. And it’s not the place itself, of course. What was most important to me during my one-week stay at the office of 11 bit studios in Poland, was the opportunity to meet the people behind the P8 project. All those designers, programmers, artists, producers, technicians, who can make worlds appear in front of your eyes. People from all around the world, speaking different languages, who can tell you all kinds of stories - funny, peculiar, dramatic, stories of bravery, treachery and friendship. Not only with what they say, but also with what they do. The people A psychologist? And in case you’re wondering what is a clinical psychologist doing in such a place (you’re quite right to wonder), I have the simplest, yet at this point mysterious explanation. I was working in a new environment, on a path that I’ve never taken before, in an effort to support the team of P8 on a journey through the labyrinth of emotions and behavior. They do what they do best, while I listen, observe and follow their steps. Then, with the help of my theoretical background in psychology, as well as my 15 years of clinical experience, I try to suggest a slightly different approach to the task – the one of a professional, working with the depths of psychic life. I’m back in Sofia. And while I’m returning to what I’ve been doing up until now, there’s this portal in my heart to a strange, mysterious dimension, in which emotions take different shapes, colours, sounds and images. A dimension of games, becoming something more than a product to be played. And if you think I’m overwhelmed with positive emotions (which I am) and not thinking straight after a wonderful week (which is somewhat true), do not be fooled. I’m experienced enough to know that there's plenty of time to also see the hardship, doubts, tiredness. I know they exist, and I would probably confront them too during my journey in the project. That’s to be expected. But have you ever been on an adventure without risk, difficult choices and hardship? Good luck to the team, and let’s hope that P8 makes its mark! What's next? The future

1. Как да не се изнервяме за дребни неща? 2. Защо се изнервям за незначителни неща? Обратно Я.С., жена, 24 г. и Н.П., жена, 25 г. 1. Как да не се изнервяме за дребни неща? 2. Защо се изнервям за незначителни неща? Въпросът е интересен, а също така интересно е, че е зададен по сходен начин от две различни дами. Колкото и да е кратък и ясен, без допълнителна информация е трудно да се каже "защо" човек се ядосва и "как" да не го прави толкова често. Бих помолила питащите да помислят кое е повтарящото се в ситуациите, в които се чувстват раздразнени в ежедневието си? По какво случките на изнервеност си приличат - дали става дума за ситуации, в които попадате, или пък ви дразни поведението на определен тип хора, в работа ли се случва по-често, а също така в какви случаи изнервянето липсва? Всичката тази информация може да очертае нещо много конкретно, а без да изпаднете в конкретика, ще ви е трудно да се справите със задачата. Има обаче един любопитен аспект на въпроса, по който мога да дам разяснения. В психологията много често боравим с емоции, а заедно с това провокираме клиентите си към същото. В случая няма да е пресилено да кажем, че основната емоция, съдържаща се във въпроса (в същината си един и същ) е гневът - по-големият брат на раздразнението, изнервеността. Много често когато стане дума за това какво ядосва клиентите, те започват да се оправдават: "Е, чак пък гняв, чак пък да се ядосвам...не! Просто е изнервящо/дразнещо/неприятно, но не се гневя!" Въпросът е, че макар да степенуват различно, в основата си става дума за едно и също нещо - ситуация, в която човек се изправя пред нещо, с което не се справя, и това му носи...гняв - било на себе си, на другия, на лошото стечение на обстоятелствата, без значение. Ядосването за дребни неща не е просто ядосване за дребни неща. То би могло да се интерпретира по много начини, и именно поради това е важно да си изясним какво го причинява. 1. Възможно е раздразнителността Ви да е вследствие на т.нар.нисък праг на фрустрация - срещате препятствие, и това веднага Ви носи гняв, независимо за колко дребна ситуация става дума. Подобно поведение е особено силно при децата, но с порастването е важно те да се учат да го контролират, да проявяват търпение и сдържаност. Добрата новина е, че реакциите на фрустрация могат да се "тренират", и постепенно устойчивостта да се повиши. 2. Възможно е да не проявявате толерантност към поведение и мнение, неприличащо на Вашето. Светът е шарен, нещата се случват твърде различно от това, което ни се иска, и разочарованието също би могло да се изразява в едно непрестанно раздразнение - че не е "както трябва", "както искам". 3. Не е изключено фонът на вечното раздразнение да е заради липсата на реакция спрямо хора и ситуации, в които не сте защитили себе си, не сте успели да отстоите нещо важно за Вас. Гневът може да е добър ориентир за промяна към по-добро, но само ако е адресиран в правилната посока! А той често не е. И вместо да го насочим към причината за появата му, го потискаме с цената на това неблагополучие, че отвреме-навреме, в дребни и наглед незначителни ситуации, той напомня за себе си, пък макар и по малко. С други думи, канализираме емоцията си в погрешна посока, но приемлива, поносима. Като част от процеса на себепознание е важно човек да си дава сметка какво се случва с негативните му емоции - често пъти замитани "под килима" на социално-желателното поведение (поведение, с което се представяме пред другите по добър, приемлив начин, така че да бъдем харесани). А гневът определено не е от емоциите, които ни правят особено привлекателни в очите на другите. Но както в природата, така и в психичното, нищо не се губи - процесите, които стоят в основата на нашите реакции, поведение, емоции, имат своя логика - често недостъпна за съзнанието, но съвсем истинска. В този смисъл - зад дребните препъникамъчета може да стои някое огромно предизвикателство. И за финал, ако ми позволите да преформулирам зададените въпроси, бих го направила така: Кои са истинските трудности в живота ми, за които се гневя, и какво мога да направя, за да ги разреша? Предишен Следващ

Моят въпрос е как да не се стремим да се харесаме на всички и да не се сравняваме с другите? Обратно И.В., жена, 24 г. Моят въпрос е как да не се стремим да се харесаме на всички и да не се сравняваме с другите? Малко по-нагоре имаше подобен въпрос, мисля че и във Вашия случай бих отговорила по същия начин. Опитът да се харесвате на другите, да се сравнявате с тях, е твърде възможно да означава, че изпитвате неувереност в собствените си качества и преценки. Сякаш другите знаят по-добре от Вас, и поради това е наложително Вие да се съобразявате с тях, да с сравнявате и да приличате на тях. Както и в предния въпрос, сходен на Вашия, ще подчертая, че всичко започва и завършва с това коя сте Вие. Едва когато се чувствате убедена, че знаете поне в някаква степен именно коя сте Вие, ще можете да се поставите СРЕД другите без да Ви тежи, че сте различна (забележете, казвам различна, а не "по-добра/по-лоша"). А и с кои други се сравнявате? С по-красивите, по-умните, по-успешните? Какво значи това? Къде е върхът, към който се стремите? ИМА ЛИ ВРЪХ ИЗОБЩО? Има ли едно крайно постижение, след което да си отдъхнете, че сте постигнала своя идеал, или всичко в човешкия живот е процес, пътуване без край, вечно усъвършенстване? Щом знаете, че не сте идеална и търсите начин да се развивате, сте на верния път. Сега остава само да разберете, че няма да бъдете идеална никога, но това не значи, че не можете да се развивате все повече. Другите и тяхното харесване не са в това уравнение. П.С. В статиите в тази рубрика се засягат част от проблемите, които описвате, а тъй като с подобен на Вашия въпрос се оказаха и доста други, смятам да посветя следваща статия на темата. Предишен Следващ

< Обратно Start game! 7.06.2022 г. Психолог за видеоигра? Защо не? Има ситуации, в които възможностите се появяват сякаш между другото, но всъщност са точно на мястото си. С огромно вълнение споделям за един проект, в който имам възможността да участвам, и който, макар да е все още в работна фаза, задава нова посока в професионалното ми портфолио. Понастоящем участвам като психолог-консултант в разработването на видеоигра, в партньорство с 11 bit studios . Проектът, разбира се, е абсолютна тайна. Макар че подобна професионална задача е новост за мен, още след първата среща с дизайнерския екип, се почувствах в „свои води“. Или както се шегувах, най-накрая ще се отплатят годините, прекарани в разнообразни геймърски активности. Благодарна съм за възможността да разширя границите си като специалист, и за съпътстващото удоволствие да творя с подобен страхотен екип! П.С. Вероятно се досещате, но когато му дойде времето, ще кажа и повече. Предишна Следваща

Как да подходим към подчинен, който оправдава пропуските в работата си заради семейни проблеми и също поради такива злоупотребява с желанията относно смени за сметка на другите колеги? Обратно С.С., жена Как да подходим към подчинен, който оправдава пропуските в работата си заради семейни проблеми и също поради такива злоупотребява с желанията относно смени за сметка на другите колеги? Допускам, че поставяйки го, Вие сте човекът, от когото зависи да се справя с подобни проблеми на работното Ви място. В такъв случай част от отговора можете да намерите като се позовете на собствените си умения за разрешаване на конфликтни ситуации. Как обикновено реагирате и като цяло дали имате трудности да се конфронтирате с подчинените си? Не бих могла да знам, а само да предполагам – че поставяте въпроса именно защото Ви е трудно да се заявите като ръководител, като лидер? Ако случаят е този, бих могла да дам следната посока. Независимо от личните качества на ръководителя, в крайна сметка има една граница, отвъд която личното трябва да остане на заден план – за да работи системата, за да се случват нещата в екипа (на работното ви място). Хората, ангажирани с дадена дейност, са там, за да свършат конкретни задачи. Наблюдението ми е, че в българската действителност много силно се смесват лично и професионално – за разлика от това, което е в някои западни държави. Подхождайки по този начин става много трудно понякога за ръководителя да извърши дейността, за която е поставен. А разграничението е важно – Вашите симпатии или антипатии нямат отношение към работата. Има ли неравновесие в екипа, Вие следва да вземете мерки, да поставите ясно правилата и да отстоявате тяхното спазване. Не искам да омаловажа чисто човешката гледна точка – хора сме, всичко се случва, и следва тези неща да се имат предвид. Отново обаче е въпрос на преценка кога даден подчинен вече злоупотребява (съзнателно или несъзнавано), съответно трябва да се търси решение. Ако отправната Ви точка е, че Вие трябва да упражните Вашите ръководни функции, за които сте упълномощени и Ви се търси отговорност – личните Ви съображения и трудности не могат да са решението; позовете се на ролята си („Аз съм тук в качеството си на…ръководител, мениджър и моята роля изисква да предприема мерки, та дори да санкционирам, ако се налага!“) Другият важен момент е благополучието и на останалите членове на екипа. Не знам дали имате информация за тяхното мнение по въпроса (не Ваши догадки, а конкретна заявка от тях). Ако нямате – лесно можете да получите такова с въпрос дали ситуацията им е изгодна или не. Предполагам, че не би било редно нещата да са за тяхна сметка, така че отново на преден план излиза Вашата роля – те очакват от ръководителя си да вземе решение, изгодно за всички, справедливо. Конкретно спрямо човека, който Ви затруднява – няма по-добро измислено решение от честния и откровен разговор. От една страна можете да влезете в положение, но от друга – да поставите ясни граници докъде тази ситуация може да продължи. Може да дадете краен срок, след който вече няма да се въвеждат промени, независимо от личната ситуация. Тук би било от значение как се е справял човекът с функциите си в предишен период, съответно от това ще зависи колко отсрочка може да се даде. По Ваша преценка можете да направите обща среща и с неговите колеги, за да се решат нещата заедно (това би било вероятно по-сложно все пак). Акцентирайте върху факта, че не става дума за лична прищявка, за лично негативно отношение, а за работни функции, които Ви задължават да се грижите за целия екип. Важно е да кажа също така, че балансираното и справедливо лидерство не бива да се разколебава от негативната реакция на един конкретен човек. В крайна сметка не можете да бъдете отговорна за начина, по който другият ще приеме организационните правила, нали така? Предишен Следващ

< Обратно Участие в БНТ - Сутрешен блок 24.10.2025 г. Oтново за насилието, агресията и нашите децa В изданието на "Денят започва" на 24.10.2025 г. бях поканена за коментар по все така актуалната, за съжаление, тема за насилието сред подрастващите. Във времето, което имахме, стана дума за авторитетите и какво се случва с тях, за илюзорната сила на "силните", и за необходимостта да говорим повече не когато кризата вече е ескалирала, а преди и след това - когато реално може нещо да се направи различно. Повече по темата може да чуете в самия линк: https://bnt.bg/news/psihologat-elena-mecheva-osnoven-vapros-e-zashto-deca-vse-po-chesto-nosyat-nyakakvo-orazhie-v400572-343119news.html?fbclid=IwY2xjawNsc7BleHRuA2FlbQIxMQABHrvvw1JBL9_o5181Eblh2pv5RKHogHtRZkaR298ea6rwpiMVtxYo-s3yrNXr_aem_zq_dbyM_amCw0g9hJOzGxg Предишна Следваща