Валидиране на емоции-кое не работи?
В работата си имаме възможност да проследяваме тенденции в родителството далеч преди те да бъдат разпознати масово с негативните им следствия. Днешният материал е по повод една тенденция, която се наложи изключително бързо, но също така бързо премина в обратната крайност на онова, на което се противопоставя. А както знаем – никоя крайност не е добра идея.
Ще поговорим за валидирането на емоции. Нека кажем няколко думи какво точно означава това - да признаем, да се опитаме да разберем и да изразим емпатия към емоциите на другия. В процеса на валидиране подхождаме уважително към чуждото емоционално състояние и/ли назоваваме емоцията. Всичко това е особено важно в ранна възраст – децата получават първи впечатления как да се справят с емоционалния си живот именно през отношението на близките си. В детството можем да заложим основите на онова, което наричаме емоционална интелигентност, а валидирането на емоции е част от нея.
Защо стана модерно да говорим за валидиране на емоции? Вероятно защото е тема, която в основните си принципи много се различава от практиките в нашето общество, дори към днешна дата. Прословутото „Ще те нашамаря, поне да знаеш за какво ревеш!“ обикновено изчерпва разговора около емоциите. В този смисъл, да започнем да виждаме нещата различно – и да признаем емоцията на малкото дете – си е огромна крачка напред.
Тъй като обаче говорим за тенденции – ето накъде върви тенденцията. Валидирането започва да добива статут на мощно оръжие срещу детските тантруми, срещу нестабилността на емоциите у малкото дете, а вече и спрямо предизвикателствата на подрастващите. Защо тогава много родители продължават да имат трудности, при положение че упражняват „валидирането на емоции“, а пък резултатите така и не идват? Често ситуациите дори се влошават.
Оказва се - защото само валидирането на емоции не е достатъчно. Използването на този „инструмент“, колкото и да е добър, колкото и да е важно посланието му, не може самосиндикално да промени поведението на детето, ако липсва втората част от уравнението. А тя е, че емоциите са си емоции, но в реалността ние се грижим да регулираме и поведението – което понякога значи да фрустрираме детето чрез поставяне на ясна граница кое е позволено и кое не. Можем да сме ядосани, тъжни, разочаровани, но това не е оправдание да се държим по начин, който засяга други хора, който пренебрегва нормите, правилата – писани и неписани. Между другото, в тази втора част от родителската работа се оказва, че в миналото като че ли са се справяли по-добре; т.е. не е много ясно защо и не се обяснява, но поведението е регулирано и има последствия за детето при нарушаване на правило (с всички минуси на това, не ги забравяме!).
В опит да дам конкретни примери, ето и някои ориентири за това какво валидирането на емоции НЕ е:
- Не значи да се съгласиш.
Пример: „Разбирам че си ядосан, но няма да ти позволя да ме удряш!“
- Не значи задължително да разбираш. Опитът да се разбере понякога е по-важен.
Пример: „Не мога да те разбера добре, реакцията ти ме изненадва, но приемам емоцията ти (и пак – няма да ти позволя да ме удряш).“
- Не значи да пренебрегваш собствените си емоции за сметка на чуждите.
Пример: „Виждам, че си гневен, но аз също се ядосвам. Аз също имам нужда да се справя с емоциите си, както ти имаш нужда да се справиш със своите“. (Акцентът е, че често родителите пренебрегват себе си, за да са в услуга на детето, а това невинаги е доброто решение).
- Не значи да спестиш важните уроци.
Пример: „Добре, бил си ядосан когато счупи еди-какво си, но последствията са такива, каквито са. Не е наказание спрямо емоцията, а спрямо действията ти“.
- Не значи да оправдаеш.
„Разбирам емоцията ти, но не оправдавам и не подкрепям поведението ти.“
Всичко това означава, че обясняването не е достатъчно само по себе си, ако не е придружено с действия. Думи и дела трябва да вървят заедно, за да бъде процесът успешен. В този смисъл, валидирането на емоции представлява думите, но подкрепата на детето минава и през прилагането на действие в моментите, в които това се налага.
В заключение ще се окаже, че пак стигаме до темата за това колко е важно родителските ни действия да са продиктувани не само от любов, емпатия и разбиране, но и от убеденост, че за да се влезе по добър начин в обществото, в света на хората, следва да претърпим и разочарования, лишения и забрани. В добрия баланс между двете детето ще придобие увереност, с която умело да борави и с трудностите, пред които се изправя – били те емоционални, вътрешнопсихични или не.