Изчезва ли любопитството?

Малко след събитието имах сесия с тийнейджърка, с която говорехме по същата тема. Полека-лека стана дума и за алтернативите. Въпросът „Какво обичаш да правиш?“ е въпрос, който винаги ми е служил в работата, особено с деца. С него трудните сесии се разчупват, а и кой не обича да говори за любимите си неща? В този случай обаче единственото, което се разчупи, беше увереността ми, че познавам добре езика на младите поколения.

„Какво обичаш да правиш, кои са любимите ти неща?“ потъна в мълчание. Не за друго, а защото младата симпатична дама просто нямаше какво да каже. Свиване на рамене, някоя свенлива усмивка, „да слушам музика“, „да излизам с приятели“ и кажи-речи това. „Какво обичате да правите с приятелите?“, „Как те кара да се чувстваш твоята любима музика?“, „Какво те вълнува, какво ти е интересно?“ не произведоха никакъв ефект.

Разбира се, че не е редно да обобщавам на базата на един случай. Проблемът е, че той не е един. Картината на млади хора, взрени в телефоните си, които уж са „заедно“, но всъщност не говорят помежду си, я виждаме всеки ден. Друга част от проявленията на тази специфична „самодостатъчност“ са функционалната неграмотност, липсата на гражданско самосъзнание, ужасяващата статистика за финансовата грамотност на младите хора, отношението им към собственото здраве и т.н., и т.н. Сложна е мрежата от взаимовръзки между тези и още много други фактори, но аз бих обърнала поглед към едно забележително формирование на човешкия ум, за да намеря по-различна отправна точка към проблема. И това е вроденото на човешкото същество любопитство.

Неслучайно датираме този феномен най-лесно в периода на детството. За едно дете да е любопитно е толкова естествено, колкото да диша. Или поне така е било винаги от зараждането на човешката цивилизация. Възможно ли е интересът към света, към себе си и към другите, да изчезва? От този въпрос тръгнах и аз за днешната статия.

Ако тръгнем от това какво значи да си любопитен, аз бих формулирала едно просто обяснение – да си задаваш въпроса „защо?“, и в някакъв смисъл да си го задаваш непрекъснато. Този елементарен наглед процес обаче изисква някои предварителни условия:

1. Питането е отправяне на заявка към някой друг. Това значи: а) да намериш някой, който ти се иска да попиташ, и б) да имаш достатъчно доверие в него, за да приемеш отговора му. Това е ролята на авторитета, на ментора.

2. За да инвестираш време и сили в света около себе си (най-общо казано), трябва да можеш да дезинвестираш себе си; или да можеш да изместиш фокуса от себе си някъде навън.

3. Интересът към света често пъти минава и през оттласкване от нивото на материално-битовите теми; когато животът е сведен до базови потребности, трудно е да се влага енергия в неща, които не водят до прякото им задоволяване.

4. За да може да се осмисли въпросът „защо?“ са нужни натрупани пасивни знания, набор от информация, която да се систематизира, и да се превърне от насипен хаос в причинно-следствени връзки.

5. И последно, любопитството извира от незнанието, от липсата. Ако няма празнота, няма да има и желание нещо да я запълни.

Стигаме до онова, което завладява света на младите хора днес. Нека го отнесем към петте точки по-горе:

1. Свят без авторитети – или защото липсват, или защото нямат диалог с младите поколения. Дори да има опит за свързване, за предаване на опит или мъдрост, дали това се чува изобщо?

2. Свят, в който повелите „Изразявай себе си, защото си уникален!“ и „Забавлявай се!“ насищат пространството до пръсване. Индивидуализмът е висша ценност, фокусът е в огледалото и в неговото удобно и безопасно продължение – екранът.

3. Свят, в който материално-битовото заема все по-голяма част от пирамидата на потребностите, а консуматорството на блага носи статут и престиж.

4. Свят, в който постигането на бързо удоволствие е необходимост, а не привилегия, за която да се пребориш. А знанието, осмислянето на процесите не предполагат нито бързо, нито краткосрочно обозримо удовлетворение.

5. Свят, в който нищо да не ти липсва, е садистичен идеал.

В крайна сметка стремежът към това да разбираш процесите около себе си, да търсиш нова информация, за да познаваш света по-добре и да изследваш различните аспекти на живота, се оказва трудоемка и дългосрочна инвестиция. Особено сложно става това когато потокът от информация е толкова обемен, че отсяването й изисква далеч по-голям ресурс, отколкото само преди няколко години. Наводняването със стимули от всякакъв характер не е обичайна среда за човешката психика, която не може да функционира адекватно в състояние на непрекъсната възбуда и в изискването да се поддържа една много висока скорост на живеене (работа, взимане на решения и т.н.).

И логично следва да се запитаме как бъдещите поколения ще се ориентират в тази сложност, и ако продължат да се плъзгат по повърхността на процесите, какво ще им коства това? От позицията на времето вероятно ще бъде дадена оценка. Дотогава надеждата ми е, че еволюционното значение на нашето вродено любопитство – насочено навътре към нас самите, и към огромния свят навън - е твърде голямо, за да бъде претопено така лесно. И че стремежът към това да бъдем изследователи, да знаем повече и да влагаме отвъд собственото си его, никога няма да угасне.