< Към "Статии" Роден да разсмива В деня след като гледах филма, седях пред телефона си в блокаж. Впечатленията ми не ме оставяха намира, а не се сещах за нищо, което да ми звучи достоверно, нищо убедително, за да ги пресъздам. Такъв беше и постът: “Не знам какво да напиша…“. ​Антигероят на Тод Филипс закономерно е описван като мрачен. Мракът – буквално, е липса на светлина. Ето паралел, който може да послужи – липсата на светлина и липсата на думи. И двете блокират действието – ако не виждаш, ако не знаеш, ако не разбираш, то какво следва, какво правиш? И тук сякаш идва отговорът на въпроса какво е това, което принуждава написването на този текст – желание да осветлиш мрака, и да дадеш свои думи на немислимото и неизказаното. ​Тексът съдържа информация около сюжета, с други думи - spoiler alert. “Човешкото същество е преди всичко говорещо същество. Езикът, с който си служи това същество, изразява неутолимото му желание да се среща с другия, бил той подобен или различен от него, и да общува с него“. („Всичко е език“) Артър Флек рядко говори. Хората около него го намират за особняк, и това съвсем не е преувеличено. Пестелив е на думи, но пък е изразителен в своите фантазии – единственото пространство, в което казаното от него придобива тежест и уважение. Най-забележителното у Флек е смехът, често пъти заглушаващ думите му, когато има нужда да говори. Вместо това носи в себе си обяснителна бележка – „имам проблем, състояние“. Най-потискащото от всичко – смехът, в същината си позитивно послание към другия, за Флек е тик, който не може да контролира. И не само не носи позитивно послание, но сякаш призовава агресия към себе си – със своето несъответствие на ситуациите, в които се поражда. Парадоксално – роден да разсмива, а пък предизвиква насилие. „Несъзнаваното е структурирано като език и има важни неща, които трябва да се впишат в него в хода на индивидуалното развитие на човека. Без тях е застрашено психичното здраве на човека… При психоза не са вписани… символичният смисъл на собственото име, разликата между живота и смъртта… разликата между възможното и невъзможното.“ („Истината за психичните болести“) Флек има мечта – да е смешен. Това е всъщност мечтата на неговата майка, но без значение – стремеж, който нейното момче Happy се стреми да реализира. Той натрапчиво пише в тетрадката си всички шеги, които му хрумват. Никой не знае, че фон на шегите му - буквално - е съвсем друго емоционално състояние, изразено през един ръбат почерк, тревожен щрих и голямо тъжно съобщение към самия себе си (поради липса на друг адресат) - как да се справи в свят, който очаква психично болният да се държи като че не е. А дали наистина няма значение, че изборът на житейското му призвание е чужд избор? Любопитна е динамиката между идентификацията с прякора, даден от майката - Happy (щастлив/ец). Нищо не би могло да е по-далеч от истината що се отнася до начина, по който се развива живота му. Самата майка сякаш ни най-малко не си дава сметка колко неуместна е нейната фантазия за сина й. Да, именно, фантазия, една от многото, които тя поддържа за себе си и за него. Но ще стигнем и дотам. Инвестирането му като “щастливец” за Артър ще се окаже - парадоксално - както разрушаващ, така и съграждащ момент. Деструкцията е свързана с липсата на каквато и да е съответност от страна на единствения му близък човек на света - майка, която не вижда, не чува и не се интересува от нищо друго, освен от това сина й да е щастлив, като по този начин демонстрира абсолютната си неспособност да отрази каквото и да било от неговата същинска личност. Уиникът ще ни помогне тук с теорията си за фалшивия и същинския Аз (true self/false self theory) и ще ни каже, че когато майката няма чувствителност към сигналите на детето, а очаква детето да удържи нейните емоционални състояния, това предопределя изграждането на защита - създаване и поддържане на неавтентичен образ за себе си. Аз, който се съобразява с родителския, угажда, внимава, грижи се, но на свой ред не получава нищо от това. Фалшив толкова, че се усеща като изпразнен, като изгубил смисъл и значение. В този контекст усмивката на Артър изпълнява точно това предназначение. Тя е неадекватен, но животоспасяващ защитен механизъм, който поддържа динамиката между майка и син в една патологична зависимост. Единственото, което Флек наистина пламенно желае, по линия на идентификацията с майчиното си желание, е да предизвиква усмивки у другите – колкото и абсурдно да е това на фона на възможностите му. А кое е онова, което усмивката му успява да изгради? За това накрая. „Агресивността е действие, извършено от тялото, което разрешава едно напрежение и се разминава с езика. То се случва извън езика.“ „Агресивността е възел от намерение да кажеш нещо, което не достига – нещо не успява да бъде изказано; и образ на тялото, който е затруднен…“ („Детето и неговите симптоми“) Реалността започва неумолимо да настъпва – апогеят е случка в метрото. Мотивът – самозащита, емоцията – неописуема. Лудостта на цялата ситуация е запечатана с танц, който Флек превръща в своя запазена марка; несъответен на реалните събития, нито на емоционалното му състояние, но пък някак убедително пресъздаващ хаоса в неговото психично. Всичко започва отново със смеха, неподлежащ на контрол – удобна възможност за агресора да набележи своята жертва. Флек няма време, няма и възможност да обясни, да преведе в думи случващото се, поради което намира съвсем различно решение. Вероятно подобно действие изглежда импулсивно, но твърде много предпоставки залагат такова развитие. В контрапункт на вечния недостиг на контрол върху собственото тяло, собствените желания и непрекъснатата фрустрация, спусъкът, който бива натиснат дава ново начало - в способността да контролира, да държи в ръцете си нещо свое. Флек трудно ще се откаже от тази власт. „Името-на-бащата е бащата такъв, какъвто субектът го използва в ситуации, където липсват предварително установени правила, които да ни посочат как да действаме и какво да направим…“ ("Бащите днес") Артър Флек не познава баща си. Но типично по човешки има представа за това какъв е бащиният образ, който му приляга. Той искрено се възхищава на комика Мъри, споделя малкото си жилище с него всяка вечер, макар и през телевизионния екран. Чува думите му, шегите му, общува с него през фантазиите си, където и Мъри го чува и одобрява. Макар и през призмата на майчиното желание, Артър искрено желае да утвърди комедийния си талант именно в очите на Мъри, да бъде като него. Вследствие на загуба на почти всичките си ориентири в живота – работата, лечението, срещите със социален работник, тежкото състояние на майка му, Артър взима решението да опита поне…да стане комедиант. Това решение най-накрая го прави разпознаваем – Мъри споделя видеото от неговото участие и говори за него… Името-на-бащата не е конкретен човек, образ или представа. Това е метафора, която гарантира един психичен порядък насред хаоса. Това е Закон, с който си служим, за да препотвърдим правилото, че има ред, в който и ние сме вписани, в който ни има. Това е метафора за бащата (не биологичен задължително), който въвежда в света на правилата, но сам се съобразява с тях, и който може да сложи граница на наслаждението на майка в отношенията със сина й. Липсата на подобна метафора е вратата към лудостта. Какво се случва, когато субектът няма изградена тази метафора, но пък съществуват “ситуации без правила”? И кой посочва как да действаме и какво да направим? Особено когато онзи, в когото Флек има надежда за подкрепа и утвърждаване превръща смеха му в присмех, а комедиантът отново е поставен в ролята на клоун, на шут. Краткотрайната надежда, че все пак съществува някакъв установен ред, в който Флек заслужава подобаващо място, угасва под звуците на собствения му налудничав смях, разнасящ се от телевизора в болничната стая. Well, who’s laughing now? „ "Когато името на бащата е несъстоятелно означава, че нищо не може да отговори на повика на субекта тогава, когато той се намира в „рискова“ ситуация; той остава потопен в тревогата…“ ("Бащите днес") Томас Уейн също за кратко заема мястото на бащата, който никога не е бил познаван. Той е всичко, което Артър не е – богат, успешен, с ясен глас и категорични послания, и олицетворява привилегированата класа, „красивите и умните“; но не задължително състрадателните. В живота на Флек, който напълно кореспондира с града потънал в отпадъци, неочаквано се заражда надежда, че все пак, въпреки всичките му несполуки, той самият притежава нещо здраво и достойно; че има място за него в света, гарантирано му от кръвната връзка с един от лидерите в обществото. Крахът на тези примамливи илюзии се случва на стълбището в заведението за психично болни „Аркам“. „В учението на Лакан културата е това, което той нарича полето на Другия; това, което ние получаваме от езика с идването си на света; семейната история и мястото което субектът заема в нея; но също начинът, по който човек действа, казва, говори…“ („Детето и неговите симптоми“) Човекът, който е бил отговорен да даде думи на Флек за неговия произход, за неговата история, не просто не го е направил. Този човек, тази майка подменя историята изцяло, пренаписва я в на си. Флек се оказва актьор в театър, в който няма основи, структура или логика. Нищо за което да се захване, което да внесе сигурност в и без това разклатената му представа за себе си. Прозрението за тази лъжа на практика къса последната нишка, която е свързвала Флек със света на рационалното, логичното. В неговата представа Другият, в лицето на неговата майка/осиновителка, подменя най-базисното му човешко право – да знаеш кой си, идеята за собствена идентичност. Нейната фантазия на практика остава куха претенция към дете, което няма никакъв шанс да отговори на нея. След всичко това Артър няма скрупули с лекота да задуши източника на желания, заместил неговите собствени. Насилието, с което е заобиколен, се оказва негов спътник още от ранните му детски години – добър познайник, който затвърждава преноса на патологични модели на поведение между поколения, нескрепени с кръвна връзка (наистина, какво значение има роднинството за патологичното, което прониква по съвсем друг начин?). Пиесата на Пени Флек е трагедия, плод на болните й фантазии, но тя ни най-малко не подхожда на един същински изгряващ комедиант, който започва да сглобява най-сетне парчетата на своя Аз-образ в една автентична и абсурдна комедия. Оттук нататък пътят на Артър води само надолу – по едни други стълби, по които победоносно слиза, за да се озове в пълния си блясък, с нова маска и нов прякор, в телевизионното студио на Мъри, пред публика за която цял живот е копнял. Тревогата, мъчителният хаос, в които той е съществувал досега, изкристализират в решението да насочи унищожителния си импулс не навътре, а навън - към външния свят. Човекът, който не слуша и никога не е слушал, „липсващият баща“, липсата на Закон досега оставят само празнота и усещане за неавтентичност. На тяхно място обаче, в последен опит за самосъхранение, се появява Жокерът – най-силният коз на Артър. Алтернативният Жокер е необременен от задръжки и възнаграден с мегаломанни идеи, а те на свой ред биват подклаждани от мнозина, възприемани и възприемащи се като отпадъци в свят, който не им принадлежи. “…психологическа нищета на масите… тази опасност ни заплашва най-напред там, където социалната връзка е осъществена главно чрез идентификацията на нейните участници помежду им, докато водачите не разберат полагащото им се значение като личности при формирането на масите. “ („Ерос и култура“) Жокерът не би могъл да съществува извън един специфичен контекст. В заобикалящия го свят са заложени всички потенциални „спасителни котви“ или обратното – „спусъци“ (trigger – в преносен смисъл, „пусков механизъм“, събитие, което привежда индивида в действие). Достъпът до едното или другото може да наклони везните в дадена посока, при все че в личната история на клоуна Артър Флек натежават взаимоотношения и трагични обстоятелства, които сякаш предопределят финала на историята. Едно е ясно - обществото ще си получи заслуженото ако не намери пространство за лудостта преди тя да е разгърнала своя потенциал; при все че самото то заражда и подклажа същата тази лудост. Ако Артър Флек е роден да разсмива, то със сигурност той категорично се проваля в това; в опитите си да се впише, остава Клоун/посмешище в очите на другите. Приемливият, „когато трябва“, нормален смях е чужд за него, както чужди са му и хората - които не разбира, и които на свой ред не го разбират и се страхуват от него. По един уродлив начин обаче, Жокерът реализира призванието на майка си. Неговият смях е неговата лудост, и ако той не съумява ни най-малко да предизвика социално желателен смях…то през новата си идентичност съумява да постигне контрол както над себе си, така и над другите – не да разсмее, а да увлече в лудостта. Това е което специфичната му усмивка успява да конструира в този контекст – истинско, автентично Аз. "Жокера" е и филм за опустошаващата, крещяща самота, която никой смях не може да заглуши. Поради което единствено спасение се оказва потапянето на света в същото налудно състояние. Там където вече никоя личност не говори, а се чуват само крясъците на тълпата; най-после всички знаят какво е да си луд. Единственият, който вече няма нужда да говори, нито пък има желание да го прави, е бивш клоун, намерил неповторим начин да изпълни житейското си призвание. Веднъж приел своята несъответност, той няма потребността другият да разбере шегата. Жокерът вече се шегува за сметка на другите. Цитирана литература: Божкова, Е. - "Истината за психичните болести", 2013 Долто, Ф. - "Всичко е език", 2006 Фройд, З. - "Ерос и култура", 2015 "Бащите днес - сборник с материали от II-ри колоквиум ЖАК ЛАКАН", 2012 "Детето и неговите симптоми", 2008 Предишна статия Следваща статия

< Към "Статии" "Агресорът" Т, 13 г. Има сериозен проблем със спазването на правила в училище. Непредпочитан сред връстниците си. Поддържа контакти с агитки. Агресивен, силно импулсивен. Често в наши дни за агресията се говори като за нещо изключително зловредно, което следва да бъде изкоренено на всички нива. Да бъдеш агресивен е синоним на това да бъдеш злодей. Дотолкова обществото е чувствително към тази тема, че начинът на говорене за агресията започва постепенно също да носи агресивен импулс – в смисъл, че всякаква конструктивност и рационалност остават на заден план. В днешната статия ми се иска да разкажа за едно малко по-различно лице на „агресията“. Кавичките не са случайни, ще говорим за агресията, която спасява от психичен разпад . Деструктивната страна на агресивността е добре позната, видовете ѝ – също. Онова, което убягва понякога, е необходимостта, принудата с която може да бъде натоварен един агресивен симптом . Именно – симптом. Т: Аз мразя циганите, левскарите, наркоманите. Като ги видя, и ми се иска да ги набия, ей така, без да са ми направили нищо. Расист съм. Знам, че е лошо. Искам да се променя, но не мога. Как да се променя, всъщност не искам да бия никого? Реални думи на един юноша, който не можеше да намери място за себе си където и да отиде – дете на разведени родители, с липсващ баща и майка, която отказваше да чуе сина си и настояваше, че нейните решения за него са най-добрите възможни. Изключително възпитан и отзивчив по принцип, неговата агресия беше стихийна, внезапна и без да преувеличавам, умееше да вдъхва страх; емоциите му (веднъж отприщени) бяха несъразмерни на реалните ситуации и неподлежащи на волеви контрол. В минал текст стана дума за нагоните към живота и нагоните към смъртта. Ето и малко повече за понятието нагон : Нагон Енергиен заряд, който кара организмът да се стреми към дадена цел. Той идва отвътре, влияе върху психиката и има постоянна сила. Целта Да се премахне напрежението, да се постигне задоволяване. Обект Онова, чрез което нагонът постига целта си; когато нагонът се обвърже с един-единствен обект, това е фиксация . Да приложим същата схема към описания случай: Нагон Господство на нагона към смъртта. Обърнат навътре води до самоунищожение. В случая - обърнат навън, което го превръща в агресивен, деструктивен нагон (понятието е въведено от Алфред Адлер). Целта За да се премахне напрежението и да се постигне задоволяване – да се унищожи обекта. Обект Чрез кой обект може да се постигне целта? Кой обект да бъде унищожен? По думите на юношата обектите са „циганите, левскарите, наркоманите“. Да тръгнем отзад-напред. Наистина ли обектът е този, който Т. вербализира? Действително ли неговата агресия спрямо изброените социални групи се дължи на негативен опит с тях? Може би не точно, ако цитираме самия него – „Като ги видя, и ми се иска да ги набия, ей така, без да са ми направили нищо“. Тогава срещу какво (или кого) е тази агресия? Нека си дадем ясна сметка за това, че не можем да държим отговорни за дадено агресивно действие (особено ако е злонамерено и умишлено) фактори от външната среда. Силните негативни емоции на Т. не бяха „създадени“ от някой или нещо; те бяха лично негови, свързани с трудната му семейна история, лошите учебни резултати, отхвърлянето му от връстниците, неумението му да се впише конструктивно в група, проблема му да спазва правила. Вследствие на сесия с него, в която трябваше да групира емоции, стана ясно, че за него омразата и тъгата са в един цветови спектър, отчаянието пък вървеше ръка за ръка с гнева и яростта. Един юноша на 13 г. трудно би могъл да се справи с всичко това. В конкретния случай Т. не се справяше. Всъщност психичното му беше застрашено от разпад, поради невъзможността да отреагира на подобно напрежение . Единствено решение е включването на защитните механизми – изобретения на психиката, чрез които човек се справя с негативните емоции (страх, омраза, фрустрация, тревога). Например: Изтласкването – когато субектът се стреми да изтласка от съзнанието си мисли, образи, спомени, свързани с един нагон. При това нагон, чието задоволяване ще донесе удоволствие, но пък и ще понесе неудоволствие поради други изисквания. (В случая можем да спекулираме кои фантазии биха били толкова неприемливи, но категорично те са във връзка с нагона към смъртта.) Изместването – има някой, който фрустрира, но той не може да бъде атакуван директно. Субектът се чувства безсилен, обиден, неуважаван. Той не може да се справи с обекта на фрустрацията си, с „причинителя“, поради което насочва отрицателните си чувства към друг обект, който е „безопасен“, незастрашаващ, незначим за психичното му. Преминаването към действие – изтласканото се опитва да се завърне, да бъде осъзнато, но неговата непоносимост провокира не осъзнаване, а действие – импулсивно, автоагресивно или агресивно спрямо други. Целта на агресивния нагон е постигната посредством действието на защитите. Макар и само временно, напрежението което тлее в психичното на Т. ще намалее. При това без да се конфронтират причините за неговото страдание – нерешените проблеми в семейството, трудностите в порастването, ниската му самооценка и липсата на алтернативи, в които да гради качествата си, а не да разрушава. Обектът на агресивния нагон е „безопасен“ – хора, които не познава, или познава съвсем слабо, но които идентифицира като врагове, защото има нужда от тях. По-горе нарекох агресията „симптом“. Надали някой би я избрал като механизъм за справяне с житейските кризи, ако можеше да избира. Понякога обаче няма друг начин, или поне не начин, който да е достъпен за субекта, и само през агресивното поведение той успява да „изкаже“ своето страдание, останало незабелязано, омаловажено от другите. Въпреки санкциите, които ще понесе оттук-нататък, агресията на Т. към онзи момент беше (и може би все още е ) бариерата срещу нещо далеч по-страшно. Предишна статия Следваща статия

< Към "Статии" От self-esteem до selfie Self-esteem – самочувствие, самоувереност ​Selfie – една от новите думи за 2012 г. Снимка на самия себе си. Да започнем от самочувствието - състояние на духа, настроение, което се определя от мнението за собствените достойнства и възможности. Запознати ли сте с т.нар. self-esteem movement? Датира от 60/70-те години на XX век, и обозначава цялостно ориентиране към това колко ценно е да се насърчава вярата в себе си. Идеята е, че ниската самооценка е предпоставка за проблеми в бъдеще - за да расте детето щастливо и уверено, е необходимо да бъде непрекъснато хвалено и никога критикувано . Движението е толкова убедително, че повлиява на няколко поколения родители върху начина, по който възпитават децата си. Интересното е, че дългосрочният ефект от подобно отношение към децата, не е очакваният. Както времето, така и множество проучвания опровергават идеята – някои дори наричат последствията от движението пълен крах. Става ясно, че вместо да се изгради стабилна увереност и добро самочувствие, децата придобиват излишна доза арогантност, фалшив образ за себе си и непоклатимо убеждения, че са винаги в правото си. Нарцис и образа за себе си. Вероятно всички знаят легендата за Нарцис, който бил толкова запленен от своята красота, че загинал. Повечето асоциации с думата “нарцисизъм” са негативни - свързани с проявленията на т.нар.нарцистично личностно разстройство, или по - леките му масови форми. Нарцистичните личности се познават по изключително преувеличеното си чувство за собствена значимост, силна потребност от одобрение и възхищение и липса на състрадателност. Малко познат обаче е фактът, че в психологията, и по - конкретно в психоанализата, понятието не просто не носи подобна негативна окраска, но и обозначава етап от развитието на психичното, който е задължителен. Говорим за ранното детство (а дори и преди раждането), когато вече могат да се наблюдават представите и очакванията на родителите за тяхното (неродено) малко дете. Фройд го нарича His majesty the baby – което според него „трябва да осъществи несбъдналите се мечти на родителите, да стане велик човек и герой вместо баща си, да се омъжи за принц (вместо) майката…Трогателната и всъщност така детинска любов на родителите към бебето не е нищо друго, освен техния възроден нарцисизъм…“ С други думи няма личност, няма Аз без този изначален, първичен нарцисизъм, който посяват родителите. В този смисъл, оказва се, че ние всички сме „нарциси“, всеки от нас има вродена потребност от друго човешко същество, което да го утвърди и да му вдъхне усещането, че е ценен и важен. Затова и самочувствието трябва да бъде укрепвано; факт, който self-esteem движението взима под (заслужено) внимание и поставя на пиедестал. Какво обаче наблюдаваме в последните години, сред младото поколение? Един съвсем нов феномен - „процъфтяване“ на нарцистичното начало в мащаби, непознати досега. Модерното западно общество цени качества като индивидуалност, лична амбиция, високо самочувствие. Логично е да се запитаме по-нарцистични ли са младите хора в 21 век от предните поколения? Редица изследвания търсят отговора на този въпрос. Има заключения и в двете посоки. Някои изследователи смятат, че всички млади хора са нарцистични, което се променя с времето; с възрастта “забравят” колко себецентрирани са били, в същото време съдят младите. А също и че подобна повишена самооценка не е нищо лошо, и дори е напълно оправдана от постиженията на последните поколения. Други изследователи пък мислят точно обратното - повсеместното насърчаване и култивиране на качества като индивидуализъм, уникалност, “специалност”, има пряка връзка с нарцистични прояви на младото поколение. В епохата на бързите решения и многобройните възможности, на непрекъснатата връзка с удоволствени преживявания (виртуални или не), нарцисизмът намира идеалната почва, за да расте неограничено . „Impossible is nothing“, “Искам всичко”, “Бъди себе си” са думи на съвременния човек, който е далеч по-амбициозен, осъзнат и мотивиран, но също така много често не може да понесе да му откажат онова, което желае. Модерно е да се желае неограничено и да се мисли за света като за място с ресурс, който ти се полага по default. И ако малкото дете, по силата на психическата си незрялост, наистина вярва, че е център на вселената, то пробуждащата се зряла личност би следвало да е разрушила тази фантазия. Проблемът ще се появи тогава, когато необходимата, “здрава” доза нарцисизъм в детството, без която няма как да се зароди личността, продължава да расте пропорционално на възрастта. Вместо младият човек да се опита да се впише в реалността, той търси една (фантазна, негова) реалност, която непременно да го задоволява, да му предоставя възможности наготово и да го подкрепя, та дори да няма за какво. И нека не бъда разбрана погрешно. В нарцистичното, в самоувереността се съхранява огромна доза градивност. Но има голяма разлика между полета на мисълта, действието и фантазията на човека, които му носят успехи и вдъхновение, и разрушителната сила на неговото самодоволство , такова каквото виждаме в полета на Икар. Както винаги, отровата е в дозата. Какво ли ще се случи с личността, която отказва да се откаже от своя нарцисизъм, и дори намира за нужно да го утвърждава все повече? Може би това е същата личност, която в името на своя self-esteem ще остане затворена само и единствено в представата за себе си като selfie? Оставям на всеки читател да прецени сам. Предишна статия Следваща статия

< Към "Статии" Детските емоции Да можеш да разпознаеш емоциите си, да ги назовеш е първа крачка към това да ги овладееш (или пък обратното) когато е необходимо. Да разпознаеш чуждата емоция – това е пък първа стъпка към разбирането на другия, търсенето на сътрудничество, справянето с проблем или конфликт. Все повече изследвания доказват, че емоционалната интелигентност не просто е част от интелигентността по принцип, а е дори по-важната част – фактор с огромно влияние върху живота на човек. Защо се получава така тогава, че за децата е все по-трудно да се справят с емоциите си? Съвсем доскоро емоциите при децата са били нещо, което изобщо не се взима под внимание от страна на възрастните; а дръзналите да посмеят да реагират емоционално, особено пред авторитет, са били обикновено санкционирани. Днес е различно – тонове литература засипват родителите с призив да се научат отрано да разпознават и приемат емоциите на детето, да го насърчават да изразява онова, което чувства. Днешната статия е посветена на един особен феномен, който се забелязва все повече и в училище – интелигентните деца, които общуват с възрастни без никакъв проблем, никога не са удряни или наказвани, чувстват се свободни да търсят и изразяват себе си, но не съумяват да показват самоконтрол, търпение или разбиране на чужда гледна точка. Емоциите са в пряка връзка с ранното възпитание, което детето получава. Ще кажете, разбира се, това не е ново. Нека поставим акцент върху това какво точно означава възпитание. Ето определението в тълковния речник – „Системно въздействие върху някого (обикн. дете) с цел да се формира характерът му; навици за добро поведение.“ Звучи ясно и разбираемо, на практика никак не е така, и това знае всеки родител. В предишната статия стана дума за това колко важни са правилата при детето. Ето, сега е моментът да маркираме още едно тяхно ключово значение, а именно колко важни са в изграждането на стабилен вътрешен емоционален свят. Задаването на граници е задаване на граници и по отношение на изразяването на емоции. Както вече обясних в предишната статия, няма ли авторитет, който отрано да постави правилата пред детето, то е изцяло в контрола на собствените си импулси; тоест емоции. И не се ли научи постепенно то самото да контролира себе си, ескалацията е неизбежна. „Бебешкият пубертет“, както често се нарича онази възраст около 2-та годинка, е израз на зараждането на Аз-а у детето. Тогава то започва да говори за себе си в първо лице, да се налага, да се опитва да манипулира околните, а любимата дума е „не“. Процесът е изключително труден, но и изключително важен. Затова и къде на шега, къде не, може да се каже че по-добре детето да е от „тръшкащите се“. Няма ли индикации за опозиционно поведение, съгласява ли се винаги детето с родителя, това е по-притеснителното поведение. Но за това друг път. Та, всички сме били свидетели на тръшкащо се малко дете - емоцията е толкова завладяваща, че обикновено абсолютно нищо не помага за успокояване. Всеки родител се опитва да намери малките свои трикове, за да се справи с подобни изблици. Но често пъти покрай изчерпването, което води след себе си едно опозиционно малко човече, забравяме голямата картина – периодът ще остане период, а не постоянен модел на поведение, само ако освен да търпим емоционалните изблици и да признаваме гнева на детето при отказ, отстояваме онези правила, които са важни за нас като родители . Тоест, останем ли на ниво само да наблюдаваме поведението на детето като преходно, без да му придадем стойност на нещо повече, без да намерим думите, с които да подкрепим това лутане, намираме ли оправдание за емоционалните му реакции винаги, поддадем ли се на провокации, защото „то има право на емоциите си“ – битката е загубена. Тогава много родители започват да се чудят защо уж периодът приключвал, а порасналото им дете е все така неконтролируемо и невъздържано. Нека се върнем на определението и го прочетем пак. „Системно въздействие“, „навици“, „добро поведение“ – съществени компоненти в процеса на възпитание, които обаче не се изграждат от само себе си, а чрез въвеждането на правилата. В контекста на емоциите означава да съумеем едновременно да дадем пространство на детето да ги опознае, но и да му дадем начин да ги контролира. Да преминем една крачка отвъд това да търпим емоционални изблици след определено време, само защото трябва да уважим детската личност; а именно защото приемаме детето за личност, а не за същество, контролирано от импулси и прищевки, да обясним кога и как може да реагира. Предишна статия Следваща статия

< Към "Статии" Днешните родители Повечето от материалите ми са посветени на децата и техните трудности. Тук обаче акцентът е върху родителите. След статията "Днешното дете" - логично - нека кажем малко повече и за днешните родители; такива, каквито ги виждам в личния си и професионален път... ​Най-честите предизвикателства пред тях? Ето... 1. Удавени в морето от информация. За разлика от предходните поколения, когато начините за грижа на детето се ограничават до опита на бабите (основно) и на тясната общност, в която семейството живее, днес имаме на практика неограничен достъп до информация. Няма тема, буквално няма такава – по която да не можете да намерите крайно противоположни мнения. И това несъмнено е добре…до една степен. Психическото изтощение от това да се подлага всяко решение на съмнение, да се претегля, обмисля, разпитва, е новата реалност на всеки родител. Напрежението от многообразието на подходи и варианти понякога залива по начин, непознат на нашите родители, например. И тъкмо когато сте решили, че сте направили точния избор, се оказва, че в случая на някой друг е проработило нещо съвсем различно. Във форумите често четем „Всичко е индивидуално“ – от една страна защото е точно така, но от друга – сякаш, за да се презастраховаме, че изборите на всички ни съвсем не съвпадат. 2. „Перфектният родител“. Изискванията на средата, съчетани с подчертано индивидуалистичното ни общество, водят към един безумен стремеж за съвършенство във всичките му измерения. До степен, че колкото и да е нелогична за всички нас идеята да сме идеални в процеса на родителстване, грешките и несполуките понякога приемаме като фатални. Много родители идват с въпроса „Дали не травмирах детето си?“. Носят вината от това, че са избрали „погрешно“, че са реагирали не „както трябва“. Изобщо, идеята за допускането на грешка е крайно неприемлива, и колкото и да си повтаряме мантрата „Не е нужно да си перфектен“, толкова на всички ни е до болка познато усещането „Добре де, къде сгреших?“. Въпреки това, все по-често родителите посрещат изказвания от типа „всичко е въпрос на организация“ по начин, който подлага на съмнение това изказване – та, има светлина в тунела. И може би не е проблемът в нас, и че не успяваме да се организираме перфектно , а в това че е сложно по принцип. 3. „Детето преди всичко“. Още една тема, която не е непозната за днешния родител, но трудно бива интегрирана в практиката. Детето не е центърът на Вселената – да, на нашата семейна система, може би, но това следва да има една естествена граница, отвъд която детето ще трябва да се нагажда към средата, а не обратното. Тоест, то не е и не може да бъде „център“, не може да е „преди всичко и всички“. Съвременните родители силно залитат в тази крайност – да се обгрижи, да се осигури, да се занимава детето с неща, които не сме и подозирали, че съществуват преди появата му. И това само по себе си не е проблем – не и докато всичко друго не остане на заден план, защото „детето е най-важно“. Къде е границата? Запитайте се кога за последно правихте нещо, което вие обичате, нещо лично ваше? Ако не се сещате или отговорът препраща много назад във времето, ако в деня не остава време за нищо друго, освен за заниманията и суетенето около децата, то ето ви ориентир, около който да мислите. 4. „Партньори ли?“. Хайде още един въпрос – „Кога за последно имахте време за половинката си?“ Естествено следствие от дете-центрираната ни действителност е фактът, че след появата на малкия наследник, родителите се отчуждават един от друг. Този процес не е необичаен по принцип, тъй като в ранните месеци и години на детето, диадата между него и майката е особена, специфична. Така че, отношенията между двойката се променят по начин, непознат за тях. Нужно е време да се подредят отношенията, да се внесе спокойствие, че за всички има място, че всеки е важен. Отново обаче – случва ли се от един момент нататък „след детето“ преоткриването на двамата партньори, или ежедневието им се разгръща само около ролите на „мама“ и „татко“ и нищо извън тях? Има ли моменти, в които детето не участва, защото това са моменти между мъж и жена, а не между родители? 5. Границите не са тормоз. Много съвременни родители се страхуват да поставят граници. Почти винаги обяснението е „Не искам да бъда като моите родители, които бяха (най-често чувам) авторитарни“. Проблемът е, че се сравняват несравними ситуации. Не може да се сравни дете, което е силно ограничавано, с дете, което не е чувало думата „не“. Тоест, прилагането на правилото „Не както мен са ме възпитавали“ е нерелевантно. Следователно изборът на родителя да НЕ постави граница в случай, в който собственото му дете изисква именно това, е избор, който на практика не отчита потребността на самото дете. В такива случаи винаги питам „Когато избирате онова, от което Вие сте имали нужда като малки, то за кого избирате всъщност сега – за Вашето дете или за Вас самите?“ И се оказва, че решението е на базата на потребността на едно бивше дете – настоящ родител; само дето неговото собствено е съвсем различно. 6. „Бързото родителстване“. Така за себе си наименувах онова нетърпение, което като че ли обзема всички ни когато става дума за нашите деца. Този сценарий се разиграва на всички нива в ежедневието ни – все пак говорим за ужасяващо забързано ежедневие, времето на бързите храни, бързите телефони и бързите решения. Проблемът е, че процесът на родителстване и етапите на развитие на детските мозък и психика…не са се забързали. Тоест няма как да вкараме в рамките на единица време процес, който отнема далеч повече – дни, месеци, понякога години. Типичен пример е проблемът за тръшкането при децата – има едно физиологично развитие, което трябва да се случи, за да спрат тантрумите, едно психоемоционално съзряване, което следва да се подпомогне у детето. А това не става от днес за утре – понякога отнема…ами да, дълго, дълго време. Винаги има с какво да се подпомогнат родителите в този и подобни трудни процеси, но невинаги решението е „направете ето това и всичко ще е ОК“. Тук бързите мерки не работят. 7. Много дини под една мишница. Познато, нали? Май с всички е така. Само че моята позиция по въпроса е следната: не е въпросът да се учим как да носим дините без да ги изпуснем, а как да се научим да „изпускаме“ без това да води усещане за провал и отчаяние; как да оставяме по някоя и друга задачка настрани – когато станат твърде много – за да не прегорим. В заключение не мога да не отбележа парадокса – да, този материал е също пореден по темата за деца и родители, един от многото в океана от препоръки и съвети. Може съвсем да не сте съгласни, и това е ОК. Не се разпознавате в текста – идеално! Правите нещата по вашия си начин, и дори се дразните някой да ви обяснява от своята трибуна „как трябва“? Браво на вас! Генерализациите са относително нещо, такива са и моите, убедена съм. Затова и няма да изведа никакви стъпки като за финал, но ще се позова отново на личния си и професионален опит, за да кажа следното: грешките са неизбежни, перфектният родител е химера. Дали пък единственото, на което можем да научим децата си, не е признанието, че колкото и да грешим, продължаваме да правим най-доброто, на което сме способни за тях? Нека поне в това не се съмняваме. Предишна статия Следваща статия

< Обратно Участие в Дарик радио 4.12.2021 г. С онлайн обучението децата стават апатични Репортажът можете да слушате тук. Предишна Следваща

< Към "Статии" Днешното дете С цялата условност на едно такова обобщение и с ясното съзнание, че се фокусираме върху конкретна социоикономическа група, в тази статия съм изброила някои от характерните особености на „днешното дете“ – различно от предходните поколения, и с твърде много въпроси към нас, възрастните, на които ние сякаш невинаги намираме отговор. Да видим… 1. Днешното дете не приема авторитетите наготово. Днешните деца имат потребност авторитетът да им се ДОКАЖЕ като такъв. При това не е еднократно, а непрекъснато – да отстоява себе си, да парира провокациите по добър начин, да вдъхнови, окуражи, да даде пример. Нерзбирането на това от страна на възрастните води до етикетиране на децата, а самите деца се притовопоставят с всички сили. Всъщност те имат нужда повече от всякога от добри примери, и са много склонни да чуят какво им се говори. Първо обаче ще провокират, и това е което авторитетът ще трябва да удържи. 2. Днешното дете е много интелигентно. Това няма да учуди никого, но ключът към разбирането на интелигентността е да я възприемаме като множествена. Мнозинството родители поставят акцент върху онези типове, които традиционно са на почит в западното общество – логико-математическата, езикова, пространствена. Останалите са деликатно отклонявани като „второстепенни“, а талантите на децата в тези области обикновено се подценяват – включително в училище. Това оставя чувство на неудовлетвореност, и в много случаи води до цялостна липса на мотивация и смисъл. В последните години има опити за промяна на тази тенденция – например, много се говори за т.нар.soft skills (меки умения), които в основата си са свързани с емоционалната и социална интелигентност. За съжаление, има още какво да се желае по повод разбирането, че заниманията с музика са точно толкова важни колкото тези с математика…за някои деца дори повече. 3. Днешното дете е индивидуалист. Индивидуализмът е хубаво нещо, но не и във вида, който често срещаме. Поради високия си интелект децата се чувстват уверени в себе си. Те често пъти се описват като „уникални“, и до голяма степен са прави. Но в същото време тези умни, талантливи всяко по своему деца не могат да носят отговорност, да полагат усилия, да се трудят; а най-трудно им е да работят в екип. Техният индивидуализъм приключва само до техните права. Пропастта се задълбочава още повече в училище, в което количествените оценки, сравняването, конкурентния принцип още повече увеличават индивидуализма, за сметка на подпомагането и сътрудничеството. Няма чувство за общност, за обща посока. 4. Днешното дете има много силна потребност да бъде видяно, чуто, разбрано. Както и да види, чуе, разбере, да получи обяснение. Свързано е с възприемането му на авторитети, за което вече стана дума. Децата имат право да знаят онова, което ги касае пряко. Именно защото са умни и талантливи, те няма да се оставят да бъдат инструмент в ръцете на възрастни, които твърдят че знаят по-добре от тях. Те бунтуват срещу свят, в който техните емоции, трудности, потребности са оставени на заден план, за сметка на количествени показатели (оценки, курсове) кой колко „знае“. „Така казах“ не е аргумент – за добро или лошо. Предизвикателство пред родители и учители е КАК обясняваме на днешното дете; особено ако вземем предвид и коренно различния контекст, в който живеем, в сравнение с онзи от нашето детство. 5. Днешното дете живее в пъти по-динамичен живот от родителите си. Бързат родителите, бърза и детето. В противовес на много изказвания на предното поколение, че днес деца се гледат по-лесно, един задълбочен поглед към ситуацията разкрива точно обратното. Бъркат се две различни неща – осигуряването на физически удобства с осигуряването на психически комфорт. И ако днес имаме първото, то с второто сме по-скоро около чертата на критичния минимум. Деца, за които приключването на 8, 9, 10-часов ден в училище съвсем не е краят, защото след това са на уроци и/ли спорт, или дописват домашно, или се упражняват допълнително. Деца, за които събота и неделя не се отличават съществено от делничните дни. Да, факт е, че в ранна възраст знания се усвояват по-бързо, но нека бъдем честни и помислим за сметка на какво едно толкова ангажирано дете ще натрупа знания – свободно време, игри, приятели, семейни занимания? Ще ги натрупа ли изобщо? А за какво ще ги използва? За да създаде за себе си живот, който носи повече от същото? 6. Изискванията към днешното дете са изключително много. Както родителските към тях, така и собствените им към себе си. Изисквания за справяне с учебния материал, с хобито – с концерти, участия, състезания, с придвижването в големия град навреме, с ужасяващата сложност на човешките отношения. Изисквания за послушание, седене кротко на едно място, липса на движение, за начина по който говорят помежду си, за начина, по който разговарят с възрастните, за начина, по който изглеждат. И всичко това, гарнирано с едно непрестанно бързане. Къде е границата на физическия и емоционален потенциал? Това всяко семейство преценява за себе си, но тъй като всеки от нас ще признае, че стресът за всички е в повече…то може би често преминаваме тази граница. 7. Днешното дете е много повече обсебено от начина, по който се представя пред другите, както и от начина, по който другите го възприемат. Кои са причините тепърва може да се разсъждава, но фактът е, че значителен принос към това имат социалните мрежи и технологичния напредък. Виждаме, гледаме, сравняваме, и ако за един стъпил здраво на земята възрастен това няма особено значение, то неукрепналата детска психика възприема темата като въпрос на живот и смърт. Особено в пубертета. Живот под зоркия поглед на Големия брат – социалните мрежи, споделянето на всяка минута, тревожното очакване как другите ще възприемат мен, ще ме харесат ли. Почти винаги акцентът се поставя върху средата, а средата сама по себе си не можем да държим отговорна за начина, по който децата я възприемат. Можем обаче да изграждаме у детето стабилно отношение към себе си, сигурен Аз-образ, за да може то самото да устоява на натиска отвън. И след всичко казано, представяте ли си, днешното дете някак се справя. Понякога с помощта на възрастните, а понякога въпреки тях. Да се опитваме да вкараме детето в нашия калъп, да го научим да гледа света през нашата призма, не е работещ вариант. И не става дума да предоставим неограничена свобода, да свалим всички граници. Става дума да спрем да търсим готовите решения, с които сме свикнали, а да признаем, че е трудно. Че понякога не знаем как да се справим с днешното дете, защото то е толкова различно, но че чувайки неговите послания поне можем да уцелим посоката. Предишна статия Следваща статия

< Към "Статии" Подкрепа за майката на бебето С обогатяването на опита си в работата с деца все по-силно се убеждавам в това, че днешните родители са изправени пред една тиха и често неравна битка – тази с прекомерното наличие на информация. Въпреки че е възможно тази теза да подбуди почуда у някои, на практика се оказва че уж помагащата роля на ориентировъчните данни за развитието на детето може да доведе до дългосрочни и трудни за преодоляване проблеми. По темите около детското развитие се вихрят особено ожесточени спорове – във и извън виртуалното пространство. Дотолкова са крайни понякога, че се забравя най-важното – всички участници в тези разговори всъщност са родители, търсещи или намерили най-добрия според тях подход към своите деца. Дори обаче да се абстрахираме от неприятните нападки и непотърсени мнения, остава един голям риск, който поемаме докато търсим информация как да бъдем най-добрите родители – сравняването. Сравняване на детето с други деца. С неговите братя и(ли) сестри, ако има такива. Сравняване с вас, неговите родители, на същата възраст. Или пък с мерките и теглилките, които особено в бебешка възраст следите с особен интерес – колко тежи, колко милилитра хапва (и защо толкова?), какво може или не може да направи в сравнение със средностатистическото бебе/дете на неговата възраст? Нека да ви попитам - а какво всъщност значи „средностатистическо бебе“? За мен като професионалист, работещ с деца от години, това е категория, изпразнена от съдържание. Всъщност наблюденията ми са че родителите са тези, които придават форма, които влагат съдържание във всяко едно нещо, което детето прави или не прави. В техните представи, очаквания, фантазии и тревоги е заключено всичко онова от детето и неговото развитие, което има стойност, което има значение. И там таблиците и сравняването с други деца са безсилни да отговорят на въпросите, да успокоят тревогата – дори могат да я задълбочат. Затова и понякога се случва майка, чието хлапе хапва и расте съвсем порядъчно, да отдава огромно значение на храненето и да се тревожи ако то по някаква причина не си изяде всичко в чинийката. Или пък да се следи стриктно процеса на изхождане при новороденото, и всяко излизане извън „нормалното“ (като цвят и честота) да бъде повод за притеснение. Или да придава огромно значение на проговарянето, а да остане незабележима способността на детето да ритмува прекрасно, или пък усета му към цветове и форми. Случва се и обратното – в някои случаи има индикации за трудности в развитието, които обаче се тушират припряно със съвети от типа „И моето беше така, ще мине от само себе си!“, „Няма ненаучено дете!“ и т.н. Подобни заключения са отново направени на база на сравнение между две деца, без да се отчитат хилядите променливи, които правят ситуациите различни. Има един виден до днес остатък от минало време, който касае ситуацията на майката по нашите географски ширини. Говоря за време, в което развитието на бебето и детето минават почти само и единствено през грижата за тялото (представете си ситуацията в днешните ясли, в които все още няма и намек от специалисти по ранно детско развитие – емоционално и психическо). Която и родила жена да питате, която е имала трудности след появата на детето, ще ви каже, че най-големият проблем е липсата на подкрепа. В същото време и във и извън форумите, по улиците, сред роднините – бъде ли видяно бебе, се задейства лавина от въпроси, съвети, разсъждения; всичките около това КАК е редно да се гледа това бебе. Къде се къса връзката – има хора, които проявяват интерес и някаква форма на загриженост, но масово майките не намират подкрепа. Не е ли това парадокс? Според мен подкрепата, която средата оказва, не е в посоката, която е необходима на майката. Убеждението ми е, че всяка майка (особено начинаеща) има нужда от доказателства, че се справя добре, че може да намери ритъма, в който тя и бебето са синхронизирани. Има нужда да бъде придружена по пътя към личното осъзнаване, че се справя, че детето не е застрашено от действията й, а напротив. Има нужда да знае с категоричност, че нейното дете няма по-добра майка от нея! Това разбира се, не е вроден, автоматичен процес. При някои жени се получава по-бързо и по-леко, при други изисква време и помощ. Но именно това е подкрепата, която липсва в нашето общество; познавачите са много, а емоционално подкрепящите именно майката - не чак толкова. В дългосрочен план никоя майка няма нужда да бъде съветвана за точните милилитри, които е нужно да хапва бебето, или каква да е температурата в стаята, или колко често трябва да се оставя бебето по корем; такава информация се намира, с помощта на педиатър може и да се отсее. Много по-необходимо е да се появи един доверен човек, който да пита: „Знаеш ли, има доктори за тази работа, ами ти как си и защо се тревожиш толкова за това?“, или „Какво се промени между теб и партньора ти с появата на това бебе?“, или „Как се справяш с намирането на време за себе си, та било то и за няколко минути през деня?“. Само така може да бъде чута една майка, за да може да й бъде подсигурено спокойствието тя самата на свой ред да чуе своето бебе. Задейства ли се този процес таблиците и сравняването вече няма да имат същия смисъл, а водеща ще бъде уникалността на отношението майка-бебе-среда. В заключение – родителите остойностяват различни аспекти от развитието на своето дете, приемат за важни различни неща, стремят се към различни цели. Затова и допитването до външни източници трябва да бъде премерено и винаги с едно наум. Стремежът към външен коректив, който е носител на достоверна информация и трябва да бъде следван на всяка цена, измества фокуса от сигналите, които самото бебе подава. Далеч по-трудно е да бъде следван гласът на мъничето, което понякога толкова ни тревожи, защото не сме сигурни какво казва. И колко по-изкушаващо е да се последва нечий съвет или някое готово решение (често със съмнителен успех). Важното – усетът спрямо това гласче може да укрепне, сигурността на всяка майка може да бъде изведена на преден план – та дори и през грешките, които са необходими и неизбежни. Стъпи ли се на тази плоскост…не, майчинството не става кой знае колко по-леко, но олекват чуждите разбирания и съвети, за да придобият тежест вътрешните гласове – на мама и бебе. Предишна статия Следваща статия

< Към "Статии" И психолозите избират Професионалният път на всеки психолог се формира изключително индивидуално. Казвайки "психология" можем да имаме предвид коренно различни неща. Затова е важно работещият специалист да направи своя избор на парадигма (школа, направление), в която да "намести" своята работа. Малко повече за моя избор и защо е такъв - можете да прочетете в текста. Представете си системата от вярвания за себе си и света на човека като съд. Разбира се, този съд няма как да е празен, защото през годините и с опита, със самия факт, че сме хора, съзнателно или не всеки от нас го „запълва“ с неща. Можем да дадем имена на тези „неща“ – ценности, принципи, опит, убеждения…допълвайте и вие както ви идва отвътре. Защо започвам с това? Ще стане ясно след малко, но със сигурност има общо с едно противоречие, което дълго време не можех да помиря в себе си. И то е противоречието между една страна от човешката природа с друга, също толкова присъща за човека. 1) Човекът трудно понася хаоса и неяснотата. Чудя се дали изобщо е нужно да обяснявам това, и вероятно е достатъчно само да посоча, че дори в най-примитивните култури се срещат доказателства, че е имало опити да бъдат обяснени феномените, които ни заобикалят (природните явления, например). За онази част от психичното, която съзнаваме и познаваме, хаосът е като минимум досадно, а често и силно тревожещо ни „състояние на нещата“. Нетолерантни сме към това да не знаем, да не разбираме, да не ни е ясно. Дотолкова последните са ни непоносими, че на практика цялото човешко познание е ориентирано към това да успеем да си обясним разнообразни вътрешнопсихични и външни феномени. Как? Като започнем от науката и фактите и стигнем до…общо взето каквото се сетите - звезди, карма, конспирации, магия и т.н., и т.н. 2) От друга страна, точно както не можем да понесем хаоса и неяснотата, непознаваемата, несъзнавана част от нас носи след себе си точно това. И ако хванем вяра на това, което ни казват психоаналитиците (и все по-нарастващия брой изследвания) – че несъзнаваното е далеч повече от съзнаваното, то сами разбирате накъде отива мисълта. Значи има толкова много от нас самите, което е неясно и непознаваемо… Как се помиряват тези две противоречиви позиции? Ами с това, с което започнах. Със способността на всеки един от нас да запълни с „неща“, да придаде смисъл на случващото се, на света и на самия себе си. Аз например избрах да уча психология. На малко по-късен етап избрах психоанализата като „най-добър“ метод. А още по-нататък във времето – лаканианската психоанализа. Струва ми се, че тези избори доведоха до възможността ми да приема споменатото противоречие – в професионален план, но не само. В самото начало фантазията ми беше, че психологията е много структурирана наука, с ясни правила. Разбира се, няма как да разбереш в каква голяма заблуда си, докато не извървиш всяка една стъпка по посока на заблудата. Основното, за което се оказах в грешка беше, че с времето и опита нещата ще стават все по-ясни и лесни. Всъщност на много ниво усещах работата си все по-затруднена, защото зад Готовите формулировки (човекът е такъв и такъв, защото…, и от това следва…, съответно нашият подход трябва да е…), та зад тях прозираха фините детайли, едни тънки струни, в началото невидими, които обаче веднъж уловени, не могат да бъдат натикани обратно в Голямата работеща формулировка. Просто не пасваха там, а аз не знаех какво да правя с това уловено, с думите на човека срещу мен. В крайна сметка кое се оказа работещо за мен? Липсата на Готова формулировка. Някъде сред цялото многообразие от методи, поучения, твърдения, факти и знание, чух „не знаем“. Прозвуча ми почти скандално в началото, а всъщност спечели интереса ми, и така до днес. В моята професионална история онази школа, дръзнала да каже това „не знаем“ , е лаканианската психоанализа. Сега е моментът да кажа, че не става дума за липса на теория, обосновка или доказателства – нищо подобно. Всеки, който е седял пред формулите на Лакан (да, точно така, математически формули) е наясно, че обемът от информация може да запълни далеч повече от скромния индивидуален запас от „дупки в знанието“. Става дума за това да кажеш „не знам“, защото отказваш да приложиш Голямата психологическа формулировка наготово и веднага; а вместо това даваш пространство на един сложен процес на търсене и мислене какво, защо и как се е случило в историята на човека отсреща. Ако се върна пак от началото към двете противоречиви състояния – на хаос и структура, за мен лаканианската психоанализа отказва да прибере, да намести даден феномен в структура, просто за да няма хаос; в същото време намира в хаоса нещо, което да въведе структура. Оказва се важно умението да стоиш в неизвестното, в неясното – при това в професионален контекст стоиш с още един човек и неговото неизвестно; сложете отгоре и нетърпението, с което всеки човек отправя своето страдание и чака облекчение. Добавете учудването от факта, че отказвам да „закова“ диагнозата, а вместо това задавам въпроси; понякога и разочарованието в думите „Ама ние само си говорим, вие какви техники използвате?“ Обратно на готовността, с която някои школи в психологията предоставят техники, методики и стандарти за работа, в лаканианската психоанализа е необходимо да се остане в тревожността на „незнанието“, в нажеженото очакване нещо да се случи, но да се случи на свой естествен ход, а не защото „сядаме тук сега да приложим една техника“. На практика това означава, че не е в мен инициативата да посочвам темите, които ми се струват важни. Не е моето темпо, с което работата да се съобрази. Има тема, която според мен е в основата на проблема? Поставям я, но човекът отсреща не реагира, не я подхваща? Е, значи не е дошъл моментът. Той може да отвърне поглед от онова, което аз съм извела като важен извод, да не го чуе – и това е ОК. Моята работа е да насърча думите отново, и ако човекът удържи да продължи да говори, ще поставя същия акцент тогава, когато вече ще има чуваемост. Балансът е труден, защото случаите са „всеки сам за себе си“; понякога е нужно да се преосмисли дори позицията, за която досега ставаше дума (т.е. нужно е да се използва конкретна техника, например). Преценката дали човекът има нужда от повече подкрепа и „удържане“, или може да „удържи“ сам в този момент; кога, как и дали изобщо да се зададат някои трудни въпроси; в кои ситуации (обикновено спешни) от терапевтично въздействие трябва да се премине в кризисна интервенция и т.н., и т.н. – всичко това и много повече стои като казус за терапевта във всеки един момент от процеса. Точно затова и определяща за начина, по който той структурира работа си, е парадигмата, в която работи, с нейните ориентири – теоретичната подготовка, системата от обучители и колеги, които подкрепят, етичните принципи и др. Вчера една дама, с която работя, ме попита – как избра точно това, мина ли през други школи, или знаеше още в началото? Истината е, че нито едното, нито другото – нужно беше търпение, информация, общуване с колеги, колебания – за да съм спокойна в избора си. Мислейки за текста, давам си сметка, че същото би могъл да напише колега от съвсем друго направление. Или пък колега със същите интереси като моите да каже, че усеща процеса и лаканианската психоанализа по коренно различен начин. Но отново в духа на индивидуалния подход: при всеки е различно и така трябва да бъде. Основното е всички в процеса на психологическата работа – специалисти и клиенти – да имат възможност да избират. Предишна статия Следваща статия

< Към "Статии" Вълшебната думичка "Не" Много се пише и коментира в наши дни т.нар.бебешки пубертет. В предишен текст стана дума за него, но днес темата е изцяло посветена на това какво значи всъщност това понятие, кога и как се случва (и дали изобщо?). Първият момент, в който детето ще назове себе си „Аз“ е едновременно начало и край. Той обозначава края на едно постепенно изграждане на субекта - повечето изследователи го ситуират между 6-я и 18-я месец на детето. В същото време е начало - на осъзнаването на себе си като личност (хронологично около 2,5-3 години), с всички количествени и качествени натрупвания, които ще се реализират занапред. Не е случайно, че успоредно на този ключов период в живота на детето започват да се появяват и всички „симптоми“ на „бебешкия пубертет“. Съществува пряка връзка между формирането на Аз и думата „не“. Много майки ще потвърдят, че детето им първо е казало „не“, преди да започне да казва „да“. Или пък, че казва „не“ на абсолютно всичко, дори на нещата, които иска. Няма да е никак пресилено да кажем, че възможността на детето да казва „не“ е жизненоважна за него – може би не във физическо отношение, но във връзка с жизнеността на неговото психично . Докато расте, детето постепенно разбира, че е отделна личност – има собствено тяло, което може да контролира, има потребности, свои емоции и желания. За да „скъса“ връзката с другия (най-често майката), и да започне да се проявява като различно от нея, то ще каже точно това – Не! Ако си представим, че детето говори на чужд език, и се опитаме да преведем тази дума, в неговото „не“ можем да открием ето това: · Аз съм друг човек, отделен от теб, и ще правя нещата различно. · Не се съгласявам с теб, за да ти покажа различието си. · Искам различни неща от тези, които ти искаш (за мен). · Искам да постигам нещата по различен начин, дори ти да ми казваш, че моят начин е грешен (и да си прав)[i]. Франсоаз Долто е изразила прекрасно процеса със следното изречение: „Детето казва „не“, за да направи „да“. Неговият отказ е насочен директно към родителя и желанието на родителя; отказът е демонстрация, неподчинение, провокация. Или поне така бива възприет от повечето родители. В същината си обаче отказът от желанието на родителя е път към осъзнаването на собственото желание“. Но темата днес е за децата, които не казват „не“ – те обикновено не се тръшкат, не противоречат на родителите си, не изпадат в истерия по най-дребни поводи и като цяло будят благородна завист у майките, чиито хлапета събират погледите на всички наоколо с поредното бурноизразено недоволство. Тогава къде би могъл да се крие евентуален проблем? Както посочихме по-горе, отказът от желанието на родителите е начин да се достигне до собственото желание; също така е път в израстването на детето като отделна, независима личност. Ако приемем тези две твърдения за истинни, можете да си представите какъв е залогът на играта на нерви между детето и родителите му – свободата да бъдеш себе си, да бъдеш различен. Представяте ли си всъщност? Какво означава за едно дете, което съвсем доскоро е смятало, че е физически съединено с майка си, да рискува да загуби нейното одобрение (дори любов, ако визираме изказвания от рода на „няма да те обичам повече, ако правиш/не правиш това!“)? Можете ли да си представите от каква значимост за детето е това себеотстояване, за да е готово то да понесе негативната родителска реакция? Между впрочем, не всички деца успяват. За някои дилемата винаги се разрешава в полза на родителското изискване и потребности. А доста от тях продължават да следват тази линия на поведение и в зряла възраст. [ii]Възможните затруднения вследствие на невъзможността на детето да каже „не“, са колкото предвидими, толкова и непредвидими. Но можем да изброим няколко от най-често срещаните и разпознаваеми: · Плахост и неувереност в ситуации във и извън дома; · Непрекъсната необходимост от родителска подкрепа дори по дребни поводи (обикновено след тръгване в детска градина или училище тази отговорност се прехвърля на учителя); · Невъзможност да се вземе самостоятелно решение, дори при изрично настояване от родителя; · Неумение на детето да се защити в социални ситуации; · Съобразяване с чуждото мнение поради липса на собствено, или страх да се изрази собственото мнение. · Безпрекословно подчинение на възрастен, възприет като авторитет. Всичко това неминуемо води до натрупване на негативни емоции, които обаче не могат да бъдат канализирани в адекватна посока, към тези хора и/ли събития, причинили ги . И тъй като знаем, че в природата нищо не се губи, следва да се запитаме какво се случва с емоциите, изтласкани от психичното? Вариантите и тук са много, но едно е сигурно – ситуацията носи неприятни преживявания и на детето, и на семейството му; често пъти проблемът се случва далеч след като периодът на „бебешкия пубертет“ е отминал, а предизвикателствата му са останали нерешени. В унисон с концепцията на Ерик Ериксон за стадиите на психосоциалното развитие, се оказва вярно твърдението, че ако кризата в определена възраст не бъде преодоляна по градивен начин, тя се задълбочава; в този смисъл появата на следваща криза добавя към себе си непреработените дилеми на предходната . За финал нека отново се позова на Франсоаз Долто: „На тази възраст емоциите, които изпитва детето, се изразяват в двигателно напрежение. То иска играчка, но в даден момент (ако не я получи веднага) е прекалено напрегнато, за да може да я приеме. Нужно му е първо да освободи свръхнапрежението, и то по подобен бурен начин чрез отхвърляне, за да може после да приеме силно желания обект. Трябва да оставим на детето свободата да отказва, за да получи свободата да приема “. (Откъс от „Основни етапи на детството“) [i] Възрастта е много трудна, поради сблъсъка на двете – от една страна всичко гореизброено, от друга – невъзможността на детето наистина да се справи само. В ръцете на възрастните е да преценят как да балансират двете крайности, създавайки едновременно самостоятелност и съобразяване с правилата (№3). [ii] Нека кажем все пак, че обобщенията направени тук, все пак имат и своите ограничения и изключения. Предишна статия Следваща статия

< Към "Статии" Трудности в трудна възраст Трудна работа с тези „пубертети“. Или „тийнейджъри“. Или както аз предпочитам да ги наричам - „юноши“. Нищо ново не ви казвам, особено на родителите, имащи пряк досег със споменатата възрастова група. Ще се опитам в този материал да обясня част от причините за трудностите, които срещаме при юношите, като с това изведа някои добри практики в отношението към тях. Спокойно можем да сложим знак за равенство между думите „преходен“ и „кризисен“. Преходът е между детството и зрялата възраст, а кризата е на всички нива – телесно, емоционално, социално. За съжаление много родители са склонни да омаловажават преживяванията на своите подрастващи с аргументи от типа на „Ние да не би да сме имали пубертет, това са модерни глупости!“. Истината е, че сега просто сме склонни да обръщаме внимание на феномени от психичното, които са били изключително неглижирани доскоро. Което не прави тези явления „глупости“ или измислици. (Типичен пример е депресията, която все още се възприема като „глезене“ и „слаба воля“, но реално е един от най-сериозните здравни, и не само, проблеми в световен мащаб.) Ако това е Ваше убеждение, нямам намерение да Ви разубеждавам, но по-скоро ще Ви посъветвам да не губите времето си да четете нататък. Изходната теза на целия текст е тази: в периода на юношество се случват едни от най-драматичните промени, и на начина, по който младият човек се опитва да се справи с тях следва да се обърне внимание . Понякога - да се окаже сериозна подкрепа. Ще започна с едно важно уточнение, което може да Ви се стори особено. Ще върна малко лентата назад – преди пубертета. Защо? Защото колкото и новости и странности да се появяват в този период, нищо не започва с него. Всъщност далеч преди юношеството детето вече има опит с други кризисни периоди. Както и има натрупан зад гърба си немалък житейски опит. Родителите на тийнейджъри често се учудват когато разпитвам за детството, но голяма част от проблемите (и техните решения) се съдържат именно там – в по-ранни взаимоотношения и трудности. Докато се стигне до пубертета, младият човек вече е утвърдил най-основните си вярвания, начините, по които се справя с конфликти, изградил е основата на ценностната си система. Много, много по-рано от 10-11-12 му година са се случили събития, които са оставили отпечатък върху него. И след като направих това важно уточнение, ето и най-сериозните предизвикателства пред родителите на тийнейджъри: ü Юношеството е период, в който върху много нестабилната актуална ситуация на криза, изкристализират проблематични въпроси от миналото . Завръщат се с пълна сила нерешените конфликти и отложените трудни разговори . Особено трудно е когато детето е било възприемано като „неразбиращо“ (защото децата не разбират и няма нужда да ги травмираме допълнително); ако е държано встрани от сериозните житейски несполуки в семейството. Ако до този период детето не е чуло думи за най-важните, най-човешките теми – интимните отношения между хората, живота и смъртта, провалите, загубите, собствените си слабости и ограничения – то ще преживее периода на юношество далеч по-проблематично от други свои връстници, които вече са отработили поне малко всички тези „зони на конфликт“. ü Втори сериозен проблем е липсата на каквато и да е подготовка на детето за настъпващия нов етап от живота му. Далеч преди да започнат промените в тялото, нужно е да се разговаря за предстоящите промени . Можем да проведем разговора както ни идва отвътре, но трябва да има думи – за тялото, за психичното, за емоциите, които ще връхлетят. Всички сме наясно колко сложен е животът; самите ние като възрастни често сме в чудене как да постъпим. А за детето/юношата е още по-сложно. Минималното, което можем да направим, е да му кажем откровено, че преходът между детето и възрастният е труден преход. ü И като говорим за подготовката, стигаме до трети важен момент. Вие можете да говорите с детето и да го подготвите, но не можете да извървите пътя вместо него . Често то няма да позволи дори да го придружавате по този път. Една от най-трудните за възприемане от родители истини е тази – че детето им вече не е точно дете и никога няма да бъде. Че за разлика от онова малко човече, което винаги е разчитало на тях, юношата ще ги неглижира, ще се изолира, ще омаловажава думите и делата им. Ще се бунтува. От опит ще кажа, че често конфликтите възникват именно поради невъзможността на родителя да приеме събитията (и дори се бунтува с всички сили срещу тях), а не защото юношата е „труден, та дори невъзможен“ . ü Най-честата дума, с която родители обясняват своето състояние около трудната възраст, е „отчаяние“. Обикновено защото се разиграва следния парадокс – „искам, но още не мога сам“. Срещат се две противоречащи си тенденции. Може би някои от вас ще разпознаят същата ситуация като при двегодишното, което много желае да пресича само улицата, но не умее да се пази от колите. Голям проблем е намирането на баланса – хем да се даде съвет на юношата, хем да не се приеме съветът за натрапване. Един ден хлапето моли да помогнете („Никога не ме защитаваш, никога не си на моя страна!“), на другия ден в същата ситуация ви пъди („Не ме оставяш да порасна, не ме чуваш!“). Тук е ходене по тънък лед - да се прецени в конкретната ситуация дали може да се остави младия човек да опита да се справи сам, или да се направи опит за деликатна намеса. Чудите се кое от двете – ами питайте! „Имаш ли нужда от мен? Искаш ли съвет?“ – но тук трябва да бъдете готови да чуете „Не!“ и да го зачетете . И друго – „Тук съм, ако имаш нужда от мен“, плюс търпение – понякога върши чудеса. Как децата и юношите поставят своите въпроси? Чрез своето поведение. Не защото правят напук на родителите си, не защото им е приятно, а защото не знаят друг начин, а усещат сериозни затруднения. За да илюстрирам с пример: една от най-честите теми в тази възраст си остава тази за училището, оценките, за успехите, за добрата работа, за изпитите след 7 клас, които се превръщат в тема номер 1 в семейството за година, че и повече. Мислех, че в миналото са останали репликите на моите собствени родители „Имаш едно задължение, и то е да учиш!“, но в кабинета си чувам същите думи непрекъснато. В такива моменти се чудя…ами къде остават теми като: - Какво се случва с тялото ми, защото вече не го усещам като мое, а като чуждо? - Защо все по-често не се харесвам? - Как да накарам другите да ме харесат? Какво е нужно да правя, за да се случи това? - Защо преди вярвах безрезервно на родителите си, а сега ги виждам толкова различни? - Защо ме дразнят толкова много? - Какво да правя с тези нови усещания, които се появяват? - Защо преди всичко беше толкова просто и лесно, а сега изглежда все по-сложно? - Защо се повишават очакванията спрямо мен и как да се справя с тях? - Какво да правя с това момче/момиче, което толкова много харесвам? - И т.н., и т.н. Списъкът е безкраен. Та, кой говори с тях за това? Струва ми се, че първото което трябва да направим преди да избухнем срещу юношата или да изпаднем в отчаяние, е признанието пред самите себе си, че и ние сме били там. В екзистенциалните въпроси и гнева към възрастните, объркването и несигурността. Почнем ли оттам – нататък би станало малко по-леко. За финал, някои конкретни насоки: 1. Не подценявайте случващото се! „Ще мине от само себе си, период е!“ може да доведе до много неприятни последици. По-добре да потърсите насоки ако се чувствате затруднени – няма да навреди; отколкото да рискувате да пропуснете важна индикация, че има сериозен проблем. Допълнителна сложност внася това, че в тази възраст децата са изключително непредвидими, поведението често е свързано с попадане в риск, а уменията за преценяване на ситуации – силно ограничено . Действително юношата мисли, че нищо не може да му се случи, и е важно отстрани да има сензитивност към някои сигнали. Всичко, което ви изглежда ново, нехарактерно, особено – обърнете му внимание. 2. Липсата на конфликти с юношата не е гаранция, че всичко върви добре . Понякога е точно обратното. Прекомерното съгласяване с родителя и липсата на противопоставяне също могат да са в основата си сигнал за затруднения. Ако се чудите как да разграничите едното от другото, потърсете обратна връзка от учител, например, външен човек, на чието мнение имате доверие. Спокойно у дома, но като цяло мълчаливо, оттеглено дете, в изолация от връстниците си – може да дава сигнал за депресивно или тревожно състояние, на което трябва да се обърне внимание . В годините си в училище винаги съветвах колегите си учители да са особено чувствителни към децата, които никога не създават проблеми, не шумят и „все едно ги няма“. Често те имат доста по-сериозни затруднения от шумните си, буйни връстници. 3. Научете се да „чукате на вратата“ . В пряк и преносен смисъл. Говорим за границите, които са толкова чувствителна тема за юношите. Порастващото дете има нужда от лично пространство, място, на което да не бъде безпокоено, и което вие да уважавате . В думите подобно зачитане чуваме в репликата по-горе „Тук съм, ако и когато имаш нужда от мен“ (но детето преценява кога е това време, не родителят!); във въпросите („Искаш ли да…?“, „Какво ще кажеш да…?“), в преговорите, допитването. Ако има семейна тема, по която да се взима решение, обсъдете я с тийнейджъра. Не казвам да се съобразите с мнението му; но да обсъдите, да го питате какво мисли. В практиката си съм имала случаи, в които решение пряко касаещо юношата (да бъде преместен в друго училище, например) не просто не се поставя като въпрос („Искаш ли да се преместиш?“), но се казва СЛЕД като вече то е записано в новото училище. Подобни действия дълбоко уязвяват; сякаш няма личност, която ще преживее промяна, а просто предмет, с който можем да разполагаме както искаме. 4. Бъдете гъвкави в ролята си на родител – нито прекалено изискващи, още по-малко „приятели“. Много достойна, авторитетна позиция, която ще изненада вашия тийнейджър (в позитивния смисъл) е тази: „Понякога наистина не знам какво да правя, хайде да мислим заедно! “. Далеч по-възможно е да постигнете успех с подобна реплика, отколкото с категорични твърдения, които не търпят възражения – „Аз съм родител и знам по-добре от теб!“. Обратното - опитите на родителя да влязат в позиция на приятел също рано или късно ще претърпи провал. Дори се създава по-голям риск, защото приятелят не може да е авторитет, а юношите (дори да отричат) имат особено силна нужда да виждат авторитетните, добрите примери, премерените в поведението си възрастни . Защо – защото от авторитетите идват правилата. Липсата на ясни и консенсусни правила е източник на изключително неприятни ситуации в тази (и не само) възраст. А ако родителят-авторитет не наложи правила, кой? Със сигурност няма да е приятелчето на тийнейджъра! 5. В продължение на предното – бъдете откровени. В тази възраст се случва т.нар. „детрониране“ на родителите. От божества, чиято дума е закон за детето, те се превръщат в…хора, с всичките си слабости. Юношите виждат пукнатините в перфектния дотогава образ на своите родители и обикновено удрят точно там в моментите на конфликт. Така че, вашите слабости вече са им ясни – а отричайки ги, вие все едно лъжете . Тук работещо е да обсъждате простичката житейска истина, че сме хора и не сме безгрешни; което не пречи да даваме най-доброто, на което сме способни. Не е сигурно, че бунтуващият се младеж или девойка ще ви чуе в настоящия момент, но в дългосрочен план подобни „инвестиции“ дават резултат. Предишна статия Следваща статия

< Към "Статии" Кой е Жокера? Преди 2 години по това време се бях оплела в тежко отчаяние заради трудността ми по създаването на материал, посветен на филма „Жокера“. В крайна сметка думите се подредиха, а статията е най-четената и споделяна досега сред моите и предишни, и следващи материали (ако сте пропуснали - ето я тук!). Сантиментът ми към този образ е толкова значим, че бях категорична – най-добрият Жокер е именно на Хоакин Финикс. Точка. ​Преди няколко дни за трети път, но след доста години от първите два, гледах „Черният рицар“. Друг сантимент се появи – към брилянтния Хийт Леджър – когото така много харесвах. И една мисъл, заедно с носталгията, ярка и категорична – „Това е Жокерът!“... Ако изобщо е нужно двата образа да се сравняват, то аз бих пречупила това сравнение през призмата на онова, което Хоакин Финикс изгради по безапелационен начин в своята интерпретация – човешката история. Добре изграден образ, фактори от средата, патологични семейни модели, голяма тайна и много травматизъм – идеалната рецепта за превръщането на един нищожен човек в опасен, налуден убиец. Поднесена по впечатляващ начин, през цвета, звука и картината, историята не остави безучастен който и да е зрител. Неслучайно и във всички материали, които четох след това, основно място заемаха емоциите – лепкави и мъчителни до степен на физическа болка. Без да можеш да оправдаеш нищо от последвалото насилие, Хоакиновият Жокер даде цялостно, логично и откровено обяснение защо елементите на историята водят до точно този финал. И въпреки изблиците му на лудост, той увлече през състраданието, през емпатията. Във версията на Нолан Алфред предупреждава Брус Уейн – „някои хора просто искат да видят света да гори“. И да, това е което аз съотнесох първоначално и към героя на Тод Филипс. Но дали? За Артър Флек имаме яснота, имаме предистория. И ако се запитаме – действително ли „светът в пламъци“ е неговият мотив, може би ще трябва да признаем, че не е точно така. Той има мотив, разписан дума по дума, събитие след събитие. В крайна сметка светът на лудостта, в който той живее така дълго и самотно, се екстернализира през действията му навън. Вече всички знаят какво е, а хаосът за другите се превръща в негов личен триумф. Какво знаем за Жокера на Нолан? Нищо. Абсолютно, всеобхватно и пронизително нищо. Няма история, за която да се закачиш, няма точка на захващане на минали събития, след които той да се „появи“. Не знаем нищо за белезите му – краткият момент на откровение, в който Жокерът разказва за един баща-насилник, се изпарява без следа след втората „версия“ – любовта на живота му е обезобразена, а той причинява същото на себе си. Това, което си мислим, че знаем, се оказва една поредна, но не последна заблуда. А с какво си имаме работа всъщност, докато наблюдаваме образа на Хийт Леджър? Това са действията му, въплътени в Желанието му – „светът да гори“. Без причина. Най-добрите да бъдат унищожени, но в отсъствие на какъвто и да е мотив, извън този на „играта“, на чистото забавление и прищявка (може би онова, което Лакан ще нарече „наслаждение“?). При това игра по неговите правила. От началото до края за никого от нас не става ясно кое е онова, което движи този Жокер. Вероятно думата „зло“ би била на място тук, зло толкова органично въплътено, сякаш няма място за нещо друго в това подобие на човек. Нищо човешко, нищо от слабостите, които изграждат всеки от нас, нито дори пукнатина; освен стремеж да бъде наранен всеки друг, а играта да продължава още и още. Този образ не се вълнува от пари, власт, любов, отмъщение – ето ги човешките слабости, които са му абсолютно чужди. Не изпитва страх, не преговаря и не подлежи на убеждаване. В някакъв смисъл – божествено недостъпен за всички останали, и точно поради тази причина– ужасяващ. И ето мястото на сравнение: Там, където имаме история (Жокера на Хоакин Финикс), там има място и за други емоции – отвращение, гняв, състрадание, болка. Можем нещо да съпреживеем, да се идентифицираме дори и да изпитаме страдание заедно с един страдащ човек. Да, лудостта настъпва постепенно и залива всичко друго, но тя е в резултат на някаква, макар трагична, логика. А в липсата на сюжет и обяснение (Жокера на Хийт Леджър), какво друго да открием, освен най-първичната сред емоциите? Само и единствено страх. Няма думи и история, само инстинктивен ужас - че без ред и замисъл играта може да загрубее, а човекът е безсилен пред безчовечното, пред произвола. Каква по-зловеща шега от тази? Предишна статия Следваща статия