Първият момент, в който детето ще назове себе си „Аз“ е едновременно начало и край. Той обозначава края на едно постепенно изграждане на субекта- повечето изследователи го ситуират между 6-я и 18-я месец на детето.  В същото време е начало - на осъзнаването на себе си като личност (хронологично около 2,5-3 години), с всички количествени и качествени натрупвания, които ще се реализират занапред. Не е случайно, че успоредно на този ключов период в живота на детето започват да се появяват и всички „симптоми“ на „бебешкия пубертет“.

Съществува пряка връзка между формирането на Аз и думата „не“. Много майки ще потвърдят, че детето им първо е казало „не“, преди да започне да казва „да“. Или пък, че казва „не“ на абсолютно всичко, дори на нещата, които иска. Няма да е никак пресилено да кажем, че възможността на детето да казва „не“ е жизненоважна за него – може би не във физическо отношение, но във връзка с жизнеността на неговото психично.

Докато расте, детето постепенно разбира, че е отделна личност – има собствено тяло, което може да контролира, има потребности, свои емоции и желания. За да „скъса“ връзката с другия (най-често майката), и да започне да се проявява като различно от нея, то ще каже точно това – Не! Ако си представим, че детето говори на чужд език, и се опитаме да преведем тази дума, в неговото „не“ можем да открием ето това:

· Аз съм друг човек, отделен от теб, и ще правя нещата различно.

· Не се съгласявам с теб, за да ти покажа различието си.

· Искам различни неща от тези, които ти искаш (за мен).

· Искам да постигам нещата по различен начин, дори ти да ми казваш, че моят начин е грешен (и да си прав)[i].

Франсоаз Долто е изразила прекрасно процеса със следното изречение: „Детето казва „не“, за да направи „да“. Неговият отказ е насочен директно към родителя и желанието на родителя; отказът е демонстрация, неподчинение, провокация. Или поне така бива възприет от повечето родители. В същината си обаче отказът от желанието на родителя е път към осъзнаването на собственото желание“.

Но темата днес е за децата, които не казват „не“ – те обикновено не се тръшкат, не противоречат на родителите си, не изпадат в истерия по най-дребни поводи и като цяло будят благородна завист у майките, чиито хлапета събират погледите на всички наоколо с поредното бурноизразено недоволство. Тогава къде би могъл да се крие евентуален проблем?

Както посочихме по-горе, отказът от желанието на родителите е начин да се достигне до собственото желание; също така е път в израстването на детето като отделна, независима личност. Ако приемем тези две твърдения за истинни, можете да си представите какъв е залогът на играта на нерви между детето и родителите му – свободата да бъдеш себе си, да бъдеш различен.

Представяте ли си всъщност? Какво означава за едно дете, което съвсем доскоро е смятало, че е физически съединено с майка си, да рискува да загуби нейното одобрение (дори любов, ако визираме изказвания от рода на „няма да те обичам повече, ако правиш/не правиш това!“)? Можете ли да си представите от каква значимост за детето е това себеотстояване, за да е готово то да понесе негативната родителска реакция?

Между впрочем, не всички деца успяват. За някои дилемата винаги се разрешава в полза на родителското изискване и потребности. А доста от тях продължават да следват тази линия на поведение и в зряла възраст. [ii]Възможните затруднения вследствие на невъзможността на детето да каже „не“, са колкото предвидими, толкова и непредвидими. Но можем да изброим няколко от най-често срещаните и разпознаваеми:

· Плахост и неувереност в ситуации във и извън дома;

· Непрекъсната необходимост от родителска подкрепа дори по дребни поводи (обикновено след тръгване в детска градина или училище тази отговорност се прехвърля на учителя);

· Невъзможност да се вземе самостоятелно решение, дори при изрично настояване от родителя;

· Неумение на детето да се защити в социални ситуации;

· Съобразяване с чуждото мнение поради липса на собствено, или страх да се изрази собственото мнение.

· Безпрекословно подчинение на възрастен, възприет като авторитет.

Всичко това неминуемо води до натрупване на негативни емоции, които обаче не могат да бъдат канализирани в адекватна посока, към тези хора и/ли събития, причинили ги. И тъй като знаем, че в природата нищо не се губи, следва да се запитаме какво се случва с емоциите, изтласкани от психичното?

Вариантите и тук са много, но едно е сигурно – ситуацията носи неприятни преживявания и на детето, и на семейството му; често пъти проблемът се случва далеч след като периодът на „бебешкия пубертет“ е отминал, а предизвикателствата му са останали нерешени. В унисон с концепцията на Ерик Ериксон за стадиите на психосоциалното развитие, се оказва вярно твърдението, че ако кризата в определена възраст не бъде преодоляна по градивен начин, тя се задълбочава; в този смисъл появата на следваща криза добавя към себе си непреработените дилеми на предходната.

За финал нека отново се позова на Франсоаз Долто: „На тази възраст емоциите, които изпитва детето, се изразяват в двигателно напрежение. То иска играчка, но в даден момент (ако не я получи веднага) е прекалено напрегнато, за да може да я приеме. Нужно му е първо да освободи свръхнапрежението, и то по подобен бурен начин чрез отхвърляне, за да може после да приеме силно желания обект. Трябва да оставим на детето свободата да отказва, за да получи свободата да приема“.

(Откъс от „Основни етапи на детството“)

[i] Възрастта е много трудна, поради сблъсъка на двете – от една страна всичко гореизброено, от друга – невъзможността на детето наистина да се справи само. В ръцете на възрастните е да преценят как да балансират двете крайности, създавайки едновременно самостоятелност и съобразяване с правилата (№3).

[ii] Нека кажем все пак, че обобщенията направени тук, все пак имат и своите ограничения и изключения.