Резултати от търсенето

Търсите психолог, с когото да изследвате Вашите въпроси? Опитайте с mytalkspace и Елена Мечева. Индивидуална работа Срещата между психолога и клиента е особена среща. Тя е взаимодействие, процес, и преди всичко - съвместна работа. Подчертавам последното, тъй като сред митовете за психологическата подкрепа е и този, че психологът е човек, който може да даде съвет за дадена ситуация. Няма по-далечна от истината представа от тази. Може би само митът, че психологът е "нещо като приятел". Психичната работа е трудна и понякога продължителна - инвестиция на време и ресурс. Ангажимент, за който понякога може да нямате време или сили. За съжаление (или за щастие) не е достатъчно да се започне един такъв процес с висока мотивация; истинското предизвикателство идва със задачата да се поддържа тази мотивация. В срещата с психолога няма да получите съвет или насока. Но приемете ли това, че няма готови решения, несъмнено ще получите нещо доста по-ценно - а именно възможност да намерите сами отговори на въпросите, които си задавате. Кризисна интервенция В някои случаи психологическата работа се случва по малко по-различен начин. Това са случаите, в които дадено събитие оказва толкова силно влияние върху личността, че блокира дори и най-елементарните възможности и стратегии за справяне, и изисква незабавна външна намеса. В кризисна интервенция най-важно е да се установи доверие. На тази основа психологът ще изгради план за работа, чиято най-незабавна цел ще е да се внесе спокойствие у клиента и да намали до минимум възможностите за необмислено, рисково поведение. След преодоляване на острата фаза на кризата, психологическата работа може да бъде прекратена, или при наличие на желание и личностов ресурс, да премине в по-дългосрочен ангажимент. Предизвикателства Чувства за непълноценност, умора, безразличие. Повишена тревога в ежедневни ситуации. Житейска криза - раздяла/развод с партньор, смърт на близък човек. Ниска самооценка/самочувствие. Проблеми в семейството, чести конфликти с партньор/деца. Трудности в работата. Повишена раздразнителност, нервност.

Политика за поверителност - основни правила по отношение на изискванията за поверителност. Политика за поверителност Вашата лична информация Тази политика за защита на личните данни обяснява как събираме и обработваме Вашите лични данни. Лични данни означава всяка информация или набор от информация, която идентифицира или би могла да бъде използвана за Вашето идентифициране (заедно с друга информация). Това включва информация, която споделяте с нас, какво научаваме от Вас. Тази политика обяснява как обработваме Вашите лични данни, какви са Вашите права и как законът Ви защитава. Промени в законовата рамка за защита на личните данните Законовата рамка във връзка със защитата на данните Ви се променя на 25 май 2018 г., когато в Европейския съюз започва да се прилага Общият регламент за защита на данните (GDPR). Тази политика за защита на личните данни Ви дава повече информация относно правата Ви във връзка с Регламента. Ние ще Ви уведомяваме всеки път, когато направим промяна в тази политика. Може да се наложи да поискаме от Вас да приемете промените или да дадете наново съгласието си за използването на Вашата лични данни. Как събираме вашите лични данни? Ние може да събираме лична информация за вас по следните начини: Данни, които самите Вие споделяте с нас: – Данни, които споделяте с нас, когато говорите с нас по телефона; – Данни, които ни изпращате в имейли или писма до нас; – Данни във връзка с Ваше участие в наши промоции или събития; – Данни, които изпращате към нас под формата на обратна връзка. Данните, които събираме за Вас: Ние можем да събираме, използваме, съхраняваме и прехвърляме различни видове лични данни за Вас, които сме групирали по следния начин: Данни за самоличността Ви – име; Данни за връзка – адрес за фактуриране, имейл адрес или телефонни номера; Финансови данни – данни за банкови сметки и разплащателни карти; Данни за транзакциите – подробности за плащанията от Вас и други подробности за услугите, които сте зaкупили от нас; Маркетингови и комуникационни данни – Вашите предпочитания при получаване на маркетингови съобщения от нас, както и Вашите комуникационни предпочитания. С каква цел обработваме личните Ви данни? Вашите лични данни се ползват със законова защита. Имаме право да обработваме Ваши лични данни само ако разполагаме с правно основание за това и обработката отговаря на легитимни цели. Целите, предвидени в настоящата политика, са: – Цели, необходими за използването на нашите услуги; – Цели, за които сте дали изричното си съгласие. С кого споделяме Вашите лични данни? Понякога, с цел да предоставим услугите, които Вие сте поискали от нас, ние може да споделим личната Ви информация с външни доставчици на услуги. Ние изискваме от всички доставчици на услуги, с които споделяме Вашите данни, да спазват сигурността на Вашите лични данни и да ги третират в съответствие със закона. Не разрешаваме никой от нашите доставчици на услуги да използва Вашите лични данни за свои собствени цели и им разрешаваме да обработват Вашите лични данни само за определени цели и в съответствие с нашите указания. Непредоставяне на лични данни В случаите, когато трябва да обработваме Ваши лични данни във връзка със законово изискване или съгласно условията на договор, който имаме с Вас, и не можете да предоставите тези данни при поискване, може да не успеем да изпълним договора, който имаме или се опитваме да сключим с вас (например да ви предоставим дадена услуга). В този случай може да се наложи да не предоставим услугата, която желаете от нас, но ние ще ви уведомим, ако това е така. Защита на данните Ние сме въвели подходящи мерки за сигурност, за да предотвратим случайно изгубване, използване или достъп до Вашите лични данни по неразрешен начин, промяна или разкриване. Освен това ограничаваме достъпа до Вашите лични данни на тези служители, доставчици на външни услуги и други трети страни, които имат легитимно право на достъп до тях. Те ще обработват Вашите лични данни само по нашите указания и те са обект на задължение за поверителност. Ние въведохме процедури за справяне с всяко предполагаемо нарушение на лични данни и ще уведомим Вас и компетентните органи за нарушение, когато сме законно задължени да го направим. Колко време ще съхраняваме Вашите лични данни? Ще съхраняваме Вашите лични данни само толкова дълго, колкото е необходимо, за да изпълним целите, за които сме ги събрали, включително за целите на удовлетворяването на законови, счетоводни или отчетни изисквания. За да определим подходящия период за съхранение на личните данни, ние отчитаме обема, естеството и чувствителността на личните данни, потенциалния риск от вреди от неразрешено използване или разкриване на Вашите лични данни, целите, за които ние обработваме Вашите лични данни и дали можем да постигнем тези цели чрез други средства, както и приложимите законови изисквания. Маркетинг Можем да използваме Вашата лична информация, за да ви уведомим за съответните услуги и предстоящи оферти. Можем да използваме Вашите лични данни за да Ви изпращаме маркетингови съобщения само ако имаме Вашето съгласие или законния интерес да го направим. Можете да ни помолите да престанем да ви изпращаме маркетингови съобщения по всяко време – просто трябва да се свържете с нас или да използвате връзките за отказване от всяко съобщение, изпратено до Вас. Вашите права Общият регламент за защита на лични данни Ви гарантира определен набор от права, които може да упражните във връзка с обработваните от нас Ваши лични данни. По-конкретно вие имате: – Право на получаване на копие от информацията, която съхраняваме – Право да ни кажете дали информацията, която съхраняваме, е неправилна – Да ни кажете, че искате да преустановим използването на Вашите лични данни Имате право да: - възразите срещу използването на Вашите лични данни; - поискате да изтрием личните Ви данни; - поискате ограничаване на обработката; - ни помолите да спрем да ги използваме, ако няма нужда да го правим (известно като правото да бъдеш забравен). Възможно е да има правни основания, поради които трябва да запазим или използваме вашите данни, които ние ще споделим с вас, когато упражнявате някое от гореизброените права. Оттегляне на съгласието Можете да оттеглите вашето съгласие за това да използваме Вашите лични данни по всяко време. Моля, свържете се с нас на elena.mecheva@mytalkspace.bg , ако искате да оттеглите Вашето съгласие. Ако оттеглите съгласието си, може да не сме в състояние да Ви предоставим определени продукти или услуги. Моля, уведомете ни, ако не сте доволни от начина, по който сме използвали личните Ви данни, като ни изпратите имейл на elena.mecheva@mytalkspace.bg Юни 2018г.

Закъде бързаме? Светът ли се забързва или ние забравяме да сложим пауза? Малко повече за тези процеси и как да намалим темпото. "Нарочно ли се бавиш?" ВАЖНО : Децата нямат представа за време, но имат представа за тревожността от закъсняването! Бързаме ние, бърза и детето. Само че децата нямат представа за време. Дори дете, което вече познава часовника, трудно може да се ориентира в това кога са минали 30 минути например. За тях „закъсняваме“ е абстрактно понятие, те не знаят какво точно значи това (особено по-малките). Но пък емоцията около бързането я разпознават безпогрешно – раздразнение, напрежение, гняв, тревога. Случва се разминаване между часовника, който всички следваме в ежедневието си, и техния вътрешен „часовник“, отмерващ времето по коренно различен начин. Бавенето и суетнята, в която изпадат децата в разгара на нашето бързане, не е нищо повече от невъзможност (психична и организационна) да се достигне този бесен ритъм на родителите. В този смисъл, не бива да ги принуждаваме да ни следват в бързането, защото най-вероятно няма да успеят, а просто ще натоварим и тях с нашето раздразнение и притеснение. Как се справяме? Добра предварителна организация. ВАЖНО : Планирайте отрано! Колкото се може по-отрано свършете нещата, които можете, за да избегнете изненади в последните минути. Дори да ви се струва, че има време, почти винаги възниква нещо извънредно, което не можем да избегнем – поне ще сме отметнали рутинните задачи. Приоритети ВАЖНО : Отсявайте кое наистина е важно! Ясно е, че 24 часа в денонощието не достигат за всичко, което трябва да се свърши. Като казвам „трябва“, нека спрем за момент и се замислим – кое действително е необходимо? Ако имате твърде много задачи, игнорирайте тези, които търпят отлагане. За всеки човек различни дейности за различно важни, но със сигурност има неща, които и да не се свършат нищо фатално няма да се случи. Тук е групата основно на домакинските задължения. Как беше приказката за щастливите деца и мръсните подове? Кой може да помогне? ВАЖНО : Делегирайте права! Да, така е - на вълка му е дебел вратът, защото сам си върши работата. Проблемът е, че клонирането все още не е измислено. Ако имате възможност да отстъпите част от задачите си на някой друг – не се колебайте. Тук е мястото да споменем, че помощта, която постепенно може да оказва порастващото ви дете, не е за подценяване. Без значение дали в началото ще свърши работата качествено – въпросът е принципен. Другият аспект на делегирането на права е включването на човек, който да остане за малко с детето, за да можете вие да свършите нещо за себе си. Дълга е темата, но дори да има неща, които трудно приемате във възпитателните подходи на бабите и дядовците – децата имат нужда от време с тях. А родителите имат нужда от време за себе си като партньори…без деца. Кога за последно се погрижихте за себе си? ВАЖНО : Намирайте време за почивка! Колкото и да е интензивно ежедневието ни, винаги може да се намери пролука, в която да се отдъхне. Ако тук си кажете „Да бе, да, ама не е вярно!“ съветвам ви да спрете за момент и отново да се върнете на предните точки. Задачите никога няма да се изчерпат, ако ние не успеем да ги подредим/пренебрегнем/отложим, за да вземем въздух. А и всяко нещо има цена – коя е цената, която сте готови да платите заради липсата на почивка? Кога за последно се погрижихте за себе си? - 2 ВАЖНО : Давайте пример! Не забравяйте – вие сте тези, които дават пример на децата си. Включително с това КАК (и дали изобщо) успявате да се погрижите за себе си насред хаоса, в който всички живеем. Факт е твърдението „Щастливи родители – щастливи деца!“. Успех в отстояването му! Още съвети Услуги

Правилата са един от фундаментите, които ръководят човека и отношенията му с другите. Нищо от света на човешкото не може да съществува без тях; нещо повече, те са предпоставка за зараждането на човешкото. < Към "Статии" Ах, тези правила! Правилата са един от фундаментите, които ръководят човека и отношенията му с другите. Нищо от света на човешкото не може да съществува без тях; нещо повече, те са предпоставка за зараждането на човешкото. От най-ранна детска възраст всяко човешко същество има потребността да бъде вписано сред другите – първо в семейството, в най-близкото обкръжение, после в средата извън семейството, а около и след 2-та година в средата от връстници. Този процес не се случва от само себе си; той е ръководен от родителите на детето, от хората, които се грижат за малкото бебе. Докато то постепенно опознава света, значимите възрастни го въвеждат неусетно и в структурата на човешките отношения; те са които ще назоват детето като личност и ще му покажат неговото място сред другите, ръководени самите те от писаните и неписани човешки закони. Наистина, за децата правилата са особено значими и необходими. Те не могат сами да организират поведението си; няма ли възрастен, който да им постави граници (дотук може, нататък – не!), децата са обречени да се лутат в дебрите на собствените си импулси. Макар от позицията на родители да ни се струва примамливо да позволим на детето повече, всъщност разширяването на границите може да бъде натоварващо за него – дори травмиращо в дългосрочен план. С порастването би следвало детето да успее да интернализира (приеме в себе си) основните правила на поведение, с което и контролът върху импулсите се повишава. Чували сте изказването „Той/тя е малък/малка, не разбира“. Несъмнено до определена възраст това е така. С времето обаче детето се учи да разбира, и тогава с помощта на възрастния трябва да се научи да приема собствените си ограничения и да излезе от позицията на всемогъщество. Всичко това е невъзможно, ако то не се учи да следва правилата. А какво се случва в училище? От ден първи детето влиза в една огромна система от правила. То трябва да се ориентира в системата, да се впише. Много родители подхождат с недоверие към училищната институция, а основанията им са логични и несъмнени (особено ако говорим за дефицитите в българската образователна система). Но докато повечето успяват да се доверят на отговорните възрастни в училище и децата им свикват, при други недоверието не изчезва с времето, а дори се задълбочава. Детето усеща тази позиция, настройва се негативно, отказва да спазва правилата, а се опитва да наложи свои собствени, такива, които са комфортни за него. Адаптацията му обаче ще се окаже значително затруднена, то може не припознае учителя като авторитет, да не желае да участва в обучителния процес, дори да саботира създаването на приятелски контакти с другите деца (дори в игрите има правила, а онзи, който не ги спазва, бива отхвърлен от другите играчи), разбира се, без да иска всичко това. В следствие училището се превръща в непосилно бреме, с което и детето, и родителите му няма да могат да се справят, особено с повишаването на изискванията всяка следваща учебна година. Всичко това защото в такива случаи зад родителското недоверие се крие нещо повече – съзнателно или несъзнателно нежелание на самите родители да изискат от детето си да приеме правилата (и ограниченията), които училището поставя . Всички деца са различни и уникални сами по себе си, те не могат и не трябва да бъдат унифицирани. Училището до голяма степен се опитва да ги постави в еднакви условия, но това не означава, че за да съхраним детската индивидуалност, креативност и свобода, трябва да атакуваме училищните правила и техните носители – учителите. В училище може да се усеща липсата на достатъчно време, ресурс и пространство за работа с всяко дете поотделно, но до голяма степен това се компенсира от учителите. А дори като родители да чувствате подобна липса, има и други начини тя да се преодолее и смекчи, без да се конфронтират училищните правила и изисквания. Може за детето да е трудно да ги приеме, но приемането им със сигурност ще улесни пребиваването му там, ще му донесе позитивни преживявания. Колкото до индивидуалността, креативността и свободата, ако родителят ги подкрепя и насърчава, никоя училищна система няма да може да ги отнеме и/ли пречупи . Предишна статия Следваща статия

Професионалният път на всеки психолог се формира изключително индивидуално. Казвайки "психология" можем да имаме предвид коренно различни неща. Затова е важно работещият специалист да направи своя избор на парадигма (школа, направление), в която да "намести" своята работа. Малко повече за моя избор и защо е такъв - можете да прочетете в текста. < Към "Статии" И психолозите избират Професионалният път на всеки психолог се формира изключително индивидуално. Казвайки "психология" можем да имаме предвид коренно различни неща. Затова е важно работещият специалист да направи своя избор на парадигма (школа, направление), в която да "намести" своята работа. Малко повече за моя избор и защо е такъв - можете да прочетете в текста. Представете си системата от вярвания за себе си и света на човека като съд. Разбира се, този съд няма как да е празен, защото през годините и с опита, със самия факт, че сме хора, съзнателно или не всеки от нас го „запълва“ с неща. Можем да дадем имена на тези „неща“ – ценности, принципи, опит, убеждения…допълвайте и вие както ви идва отвътре. Защо започвам с това? Ще стане ясно след малко, но със сигурност има общо с едно противоречие, което дълго време не можех да помиря в себе си. И то е противоречието между една страна от човешката природа с друга, също толкова присъща за човека. 1) Човекът трудно понася хаоса и неяснотата. Чудя се дали изобщо е нужно да обяснявам това, и вероятно е достатъчно само да посоча, че дори в най-примитивните култури се срещат доказателства, че е имало опити да бъдат обяснени феномените, които ни заобикалят (природните явления, например). За онази част от психичното, която съзнаваме и познаваме, хаосът е като минимум досадно, а често и силно тревожещо ни „състояние на нещата“. Нетолерантни сме към това да не знаем, да не разбираме, да не ни е ясно. Дотолкова последните са ни непоносими, че на практика цялото човешко познание е ориентирано към това да успеем да си обясним разнообразни вътрешнопсихични и външни феномени. Как? Като започнем от науката и фактите и стигнем до…общо взето каквото се сетите - звезди, карма, конспирации, магия и т.н., и т.н. 2) От друга страна, точно както не можем да понесем хаоса и неяснотата, непознаваемата, несъзнавана част от нас носи след себе си точно това. И ако хванем вяра на това, което ни казват психоаналитиците (и все по-нарастващия брой изследвания) – че несъзнаваното е далеч повече от съзнаваното, то сами разбирате накъде отива мисълта. Значи има толкова много от нас самите, което е неясно и непознаваемо… Как се помиряват тези две противоречиви позиции? Ами с това, с което започнах. Със способността на всеки един от нас да запълни с „неща“, да придаде смисъл на случващото се, на света и на самия себе си. Аз например избрах да уча психология. На малко по-късен етап избрах психоанализата като „най-добър“ метод. А още по-нататък във времето – лаканианската психоанализа. Струва ми се, че тези избори доведоха до възможността ми да приема споменатото противоречие – в професионален план, но не само. В самото начало фантазията ми беше, че психологията е много структурирана наука, с ясни правила. Разбира се, няма как да разбереш в каква голяма заблуда си, докато не извървиш всяка една стъпка по посока на заблудата. Основното, за което се оказах в грешка беше, че с времето и опита нещата ще стават все по-ясни и лесни. Всъщност на много ниво усещах работата си все по-затруднена, защото зад Готовите формулировки (човекът е такъв и такъв, защото…, и от това следва…, съответно нашият подход трябва да е…), та зад тях прозираха фините детайли, едни тънки струни, в началото невидими, които обаче веднъж уловени, не могат да бъдат натикани обратно в Голямата работеща формулировка. Просто не пасваха там, а аз не знаех какво да правя с това уловено, с думите на човека срещу мен. В крайна сметка кое се оказа работещо за мен? Липсата на Готова формулировка. Някъде сред цялото многообразие от методи, поучения, твърдения, факти и знание, чух „не знаем“. Прозвуча ми почти скандално в началото, а всъщност спечели интереса ми, и така до днес. В моята професионална история онази школа, дръзнала да каже това „не знаем“ , е лаканианската психоанализа. Сега е моментът да кажа, че не става дума за липса на теория, обосновка или доказателства – нищо подобно. Всеки, който е седял пред формулите на Лакан (да, точно така, математически формули) е наясно, че обемът от информация може да запълни далеч повече от скромния индивидуален запас от „дупки в знанието“. Става дума за това да кажеш „не знам“, защото отказваш да приложиш Голямата психологическа формулировка наготово и веднага; а вместо това даваш пространство на един сложен процес на търсене и мислене какво, защо и как се е случило в историята на човека отсреща. Ако се върна пак от началото към двете противоречиви състояния – на хаос и структура, за мен лаканианската психоанализа отказва да прибере, да намести даден феномен в структура, просто за да няма хаос; в същото време намира в хаоса нещо, което да въведе структура. Оказва се важно умението да стоиш в неизвестното, в неясното – при това в професионален контекст стоиш с още един човек и неговото неизвестно; сложете отгоре и нетърпението, с което всеки човек отправя своето страдание и чака облекчение. Добавете учудването от факта, че отказвам да „закова“ диагнозата, а вместо това задавам въпроси; понякога и разочарованието в думите „Ама ние само си говорим, вие какви техники използвате?“ Обратно на готовността, с която някои школи в психологията предоставят техники, методики и стандарти за работа, в лаканианската психоанализа е необходимо да се остане в тревожността на „незнанието“, в нажеженото очакване нещо да се случи, но да се случи на свой естествен ход, а не защото „сядаме тук сега да приложим една техника“. На практика това означава, че не е в мен инициативата да посочвам темите, които ми се струват важни. Не е моето темпо, с което работата да се съобрази. Има тема, която според мен е в основата на проблема? Поставям я, но човекът отсреща не реагира, не я подхваща? Е, значи не е дошъл моментът. Той може да отвърне поглед от онова, което аз съм извела като важен извод, да не го чуе – и това е ОК. Моята работа е да насърча думите отново, и ако човекът удържи да продължи да говори, ще поставя същия акцент тогава, когато вече ще има чуваемост. Балансът е труден, защото случаите са „всеки сам за себе си“; понякога е нужно да се преосмисли дори позицията, за която досега ставаше дума (т.е. нужно е да се използва конкретна техника, например). Преценката дали човекът има нужда от повече подкрепа и „удържане“, или може да „удържи“ сам в този момент; кога, как и дали изобщо да се зададат някои трудни въпроси; в кои ситуации (обикновено спешни) от терапевтично въздействие трябва да се премине в кризисна интервенция и т.н., и т.н. – всичко това и много повече стои като казус за терапевта във всеки един момент от процеса. Точно затова и определяща за начина, по който той структурира работа си, е парадигмата, в която работи, с нейните ориентири – теоретичната подготовка, системата от обучители и колеги, които подкрепят, етичните принципи и др. Вчера една дама, с която работя, ме попита – как избра точно това, мина ли през други школи, или знаеше още в началото? Истината е, че нито едното, нито другото – нужно беше търпение, информация, общуване с колеги, колебания – за да съм спокойна в избора си. Мислейки за текста, давам си сметка, че същото би могъл да напише колега от съвсем друго направление. Или пък колега със същите интереси като моите да каже, че усеща процеса и лаканианската психоанализа по коренно различен начин. Но отново в духа на индивидуалния подход: при всеки е различно и така трябва да бъде. Основното е всички в процеса на психологическата работа – специалисти и клиенти – да имат възможност да избират. Предишна статия Следваща статия

Често пъти в работата ми става дума за смъртта. Това е една от темите, които будят много най-тревога у възрастния, особено що се касае до начина, по който детето се сблъсква със загубата, както и последствията които това има върху детската психика. Особено е отношението към тази тема - естествена част от живота, а колко неестествено е понякога възприятието ни за нея. И колко трудно идват думите когато трябва да отговорим на детските въпроси. ​В днешната статия основният акцент попада не върху темата за смъртта, а върху начина, по който говорим за нея. < Към "Статии" Как говорим за смъртта? Често пъти в работата ми става дума за смъртта. Това е една от темите, които будят много най-тревога у възрастния, особено що се касае до начина, по който детето се сблъсква със загубата, както и последствията които това има върху детската психика. Особено е отношението към тази тема - естествена част от живота, а колко неестествено е понякога възприятието ни за нея. И колко трудно идват думите когато трябва да отговорим на детските въпроси. В днешната статия основният акцент попада не върху темата за смъртта, а върху начина, по който говорим за нея. Традиционно у нас в семействата за смъртта се говори много малко, понякога изобщо не се споменава. Или пък се говори изопачено. Когато (неминуемо) семейството се изправи пред загубата, най-важното за родителите е да направят опит да „предпазят“ детето. Вариантите за това са най-различни: - „Недей да плачеш!“ . Разбира се, че родителят го прави с най-добри намерения, но нека направим важно уточнение – липсата на сълзи не намалява болката от загубата. Дори точно обратното. Потискането на естествената емоция би могло да усложни процеса на траур и да има доста по-негативни последствия, отколкото ако детето бъде оставено да плаче, ако почувства нужда от това. Или казано по друг начин, може би родителят е този, който няма сили да се справи със своята болка, и не може да понесе да види детето си да плаче – поради което казва тези думи? И не само това – нима най-обичаните ни близки не заслужават да плачем за тях? - „Не плачи, на нашия любим човек ще му бъде тъжно, че страдаш“ . Тук отново опитът е да се даде подкрепа на детето, само че парадоксално...се постига точно обратното – не стига, че няма пространство за страданието, но и когато то се появява, детето ще се чувства виновно, че плаче – защото не иска да натъжи починалия си близък. - „Ако говорим за смъртта, детето ще се травмира“ . Много често липсва конкретната дума, означаваща приключването на живота. Децата я знаят, но мълчанието около тях ги респектира до степен, в която самите те не смеят да кажат думите „смърт“, „умиране“ – прошепват ги, сякаш самата дума, ако бъде казана гласно, носи след себе си нещо ужасяващо. Всъщност, най-ужасяващото около смърта е мълчанието за нея. - „Нашият любим човек заспа/отиде си/отиде на небето“ . Всички тези думи не са съвсем точни по отношение на това какво представлява смъртта. Заспиването, отиването някъде всъщност крият в себе си очакване за събуждане, завръщане, тоест те в някаква степен смекчават необратимостта на процеса живот-смърт. Когато използваме тях, ние сякаш си оставяме вратичка на надежда, която държим открехната и за детето. Неслучайно и често децата питат „А аз кога ще отида на небето при баба/дядо...?“ Колкото и да е трудно, трябва да дадем послание, в което да стане ясно какво точно се е случило. По-трудно е когато детето е малко, но дори да не успява съвсем да разбере конкретната дума, с времето ще я интегрира. - „Баба/дядо е в болница, замина и др.“ Отново в тези ситуации възрастният е този, който е изправен пред трудността да понесе детското страдание и се опитва да отложи тежкия разговор. Децата обаче имат изключителна интуиция и ако им се представи неверен разказ за случилото се, рано или късно успяват да разберат, че това не е достоверна информация. На мястото на истината се настаняват детските фантазии, с чиято помощ се търси обяснение на случващото се. От опит смело мога да твърдя, че фантазиите могат да са далеч по-травмиращи от истината; и тъй като възрастният не говори, то и детето няма на кого да зададе въпросите си, съответно няма кой да му окаже подкрепа. Траурът има различни лица, и никое от тях не може да бъде осъдено, родителите също имат право на своите реакции. Но понякога се забравя, че детето страда не по-малко, че то, бидейки чувствително към чуждата болка, мълчи за своята собствена, че неговите схващания за смъртта може да са детски, но не са детински . Една от най-трудните задачи за детето, преживяло загуба, е как да съчетае две несъчетаеми на пръв поглед неща – от една страна ми се случва най-трудното - човек, когото обичам вече го няма, а от друга животът тече както досега. Усещането за драстична разлика между вътрешното преживяване и външния свят, е болезнено, особено ако не е споделено. Семейството има тази особеност, че в ситуация на криза мобилизира всичките си ресурси, за да се съхрани, да се реорганизира. Говоренето за починалия, за промените след неговата смърт, за личните преживявания, споделянето на спомени и страхове, със сигурност улесняват детето в процеса на траур – то се чувства част от семейството, а не изолиран и мълчалив свидетел на нещо, което не разбира, за което не са му дадени думи . Как да преживееш една загуба, която понякога не е призната от възрастните? Как да интегрираш една травма, която в реалността всички се правят, че не съществува, или пък говорят за нея сякаш е неестествена, чужда? Няма лесен отговор, но ако можем да изведем някаква нишка, с помощта на която да намерим ориентир, то вероятно верен помощник ще ни бъде истината – понякога сурова, но изговорена с детето. А на него я дължим. Предишна статия Следваща статия

"Аз съм една майка на която й свършва майчинството и трябва да се върне на работа, за мен ще е важно моето дете да знае, че мама не го е изоставила, а такъв е животът, той трябва да се научи да бъде без мама всеки час, минута и мама без него! " Обратно Б.Б., майка на момче, 2 г "Аз съм една майка на която й свършва майчинството и трябва да се върне на работа, за мен ще е важно моето дете да знае, че мама не го е изоставила, а такъв е животът, той трябва да се научи да бъде без мама всеки час, минута и мама без него! " Разбираемо е да изпитвате тревоги относно преминаването - Вашето и на детето - в нов етап от живота ви. Приключването на майчинството и преходът към детско заведение е нещо различно, по много причини - Вие се завръщате към работен режим, от който сте отсъствала 2 години; детето започва процеса на социализация, несъмнено труден период. Отделно винаги има страхове как ще съвместявате двете неща, дали ще се справите. Майчинството е благодатен период, защото носи спокойствие и сигурност - имате си режим, дейности, ясно е как минават дните, а сега сте изправени пред момент, в който има повече несигурност. Част от справянето с този труден период е това да приемете, че периодът Е труден. Няма лесно решение, въпрос е на организация, мобилизация, търпение, и за съжаление, нерви. Все пак малките неща, които мога да Ви насоча да обмислите са следните. Вие наистина се разделяте в някакъв смисъл с детето си, затова и тъгата. Но разбирате ли, редно е да "разделите" (сложила съм го в кавички, защото става дума за емоционална раздяла, не толкова физическа), за да можете да преоткриете заедно всички нови и вълнуващи открития на следващия период. А именно първото му пребиваване с връстници, възможността да се справя повече сам, всички дейности, които се осигуряват на децата в ДГ, първите тържества, рождени дни и т.н. Уменията, които детето трябва да придобие след втората си година са неизменно свързани със социализацията. Те невинаги са приятни, ето например децата не се радват особено, че в ДГ има правила, но са необходими. Така че, за да дадете път на новото, ще трябва да се разделите със старото. Друго - имате ресурс в семейството, използвайте го, особено в лицето на бащата на детенцето Ви, който би могъл да внесе едно здравословно мъжко спокойствие. Трикът да бъде водено детето от по-малко тревожния родител го знаете, нали? Трето. От разказа Ви ми се струва, че детето Ви знае много добре, че е обичано. Оттук нататък обясненията са по-скоро по посока на това, че все пак всички хора имат ангажименти, което не значи, че се обичат по-малко, но всеки си има работа, занимания. Времето прекарано заедно намалява, за сметка на много нови неща, които също могат да са приятни, нали? В началото всички деца плачат, майките също, но след това нещата си идват на мястото. На този етап това са основните неща около Вашия случай. Не е нужно непременно периодът на адаптация към детско заведение да е лесен, нито пък приятен, но никоя майка, оставила детето си в ясла/ДГ не е лоша майка заради това, уверявам Ви. Колкото по-спокойна сте Вие, толкова по-спокойно и уверено ще е детенцето. Предишен Следващ

Unfortunalety, all games end. And sometimes it's not what you hoped for... The end of the journey It’s been a while since it became clear that P8 is cancelled. Although I had already distanced myself from the working process and in way had closed this page of my life, the news caused quite the stir – I was convinced that the game was going to be great; especially knowing some of the people involved. So, the time has come, to evaluate, put into words and give meaning to what happened for me in the last two and a half years. Where do I belong? I was invited in this project as a consultant from the point of view of a psychologist. Truth is, it was a bit blurry what that meant at the time, and it’s difficult to summarize it even now, because there are some aspects that I stumbled upon in the process itself and whichever concern the particular project and no other. First of all, there’s no rule book. It’s not like you can call a colleague and ask something you’re wondering about. There’s very little information online, too. Psychologists are more involved in marketing research, user experience, players’ motivation and expectations; or as people who can make a career in game design, using some of their knowledge in psychology. As a working therapist – neither of those was my area of expertise. I had to discover on my own exactly where I could position myself, no one could appoint it for me. Shortly, the main task was to find the intersection point between game design and various processes that take place in creating a game, and knowledge about the psyche and human emotions. I didn’t find appropriate to just outline the basics – what is grief, for example, or how do people cope with difficult emotions, what are the complications that one can face... Those you can find easily. The question was how to represent complicated theory and years of practice, so that it “speaks” to a game designer – which I’m not, so what do I know about their work? There you go with the first challenge – how do you build a bridge between these two different areas? Individual approach Moving on, there’s something else I discovered. Even if one can outline some basics, read some articles and watch some insights from professionals about psychology in game development, this information is not particularly useful, as it’s too general. So, the second challenge was to adapt every single piece of information, so that it makes sense in the specific context of this particular game. Of course, you can’t find that in a rule book – what your team is doing hasn’t been done before, not like this. This is exactly what it means to find an individual approach to a task. Connection Reflecting on what made things easier, it was the open-mindedness and creativity of my colleagues. I presume it was hard for them too – as I said, this cooperation was an uncharted territory. But what surprised me was how open and eager were they in our communication. It was pure pleasure, but most importantly – it gave me reassurance and courage, at times when I felt insecurity of how to approach certain tasks. I was given the space to make proposals, to participate in fields that border psychology, but aren’t exactly that, in order to expand the possibilities of my knowledge and its application in the whole process. As someone who has always worked with conflicts and people’s difficulties, the “creativity chain” (as I called it) was a brand-new experience. It is extremely gratifying to see how an idea emerges, changes and finds its shape over time; it is passed from one person to the other, and then the other gives something back, and from one element of the chain to the next something appears at the end, which consists of the creativity and skill of all team members involved. This meaning of the phrase “team effort” I didn’t discern until P8. At the end of that incredible experience, I was surprised to discover that my most valuable assets in the work with game designers aren’t different than those I use on a daily bases in my therapeutic sessions. Social skills. The ability to listen carefully and read between the lines is a great investment; people say way more than one might think. If you can recognize the need, the question in their statements, that’s half the way to offering something solid and concrete that they can make use of in building the story, the characters, the conflicts. Creativity. Some elements go well together, but you don’t know that until you dare to combine them. There’s invention and innovation in this process. It works with clients; it works with game design. Practicality. I work with all kinds of people – ones who understand and trust me, and others who don’t. I’ve always aimed at finding common ground with all of them through the use of different set of “tools” in order to establish good communication between us. The ultimate goal – to get the job done; who cares if you’re familiar with something, unless you can communicate it to others in a constructive and useful way? Curiosity. You can’t expand the borders of your abilities, if you aren’t curious. There were a lot of side aspects in my cooperation that I was eager to explore – it was never only about providing counseling, but also about learning enough to be able to combine elements - script, visuals, symbols, traits of the characters. I had to know a bit more about how game design worked, about what each specialist did. How does the story come to life? How do words become drawings? How do characters appear and why are they like this? How do they interact with other characters and in what way is this going to become a “playable reality”? And most of all, when all pieces of the puzzle come together, would that bring credibility to the character and story? All of this was fascinating to observe and participate in. (And I really miss it) Set of skills Game over P8 will not have the chance to be given what it deserved – a title, a name – colorful and meaningful. And of course, that brings a lot of disappointment and regret – “Could’ve it been better? Probably.” But what I’ve believed in my entire life, is that the journey itself is more important than the final destination. The impact this project had on me is something beyond words, a mark that will never be erased. And that definitely counts.

Важна информация относно записването на час за психологическа консултация. Какво трябва да знам? Една от предпоставките за успешното начало на работата с психолог е т.нар. "договор". Как се провеждат срещите, колко време продължават, можем ли да сме гъвкави? Ето някои детайли, свързани с графика, отмяната на часове, заплащането. Записване на час Записването на часове може да се случи по телефона, по е-мейл или през контактната форма в сайта. Работно време за сесии на живо в кабинета е в дните от понеделник до четвъртък, от 08.00 до 18.00 часа. Онлайн сесии се провеждат в предварително уговорено време. Повече детайли за онлайн консултирането може да видите тук . Начин на плащане Дейността си извършвам като самоосигуряващо се лице със свободна професия. Можете да изберете начина на плащане, според това, което е по-удобно за Вас – в брой на място след сесия с възможност за издаване на фактура, по банков път, чрез Transferwise или Revolut . При работа онлайн заплащането на сесиите се случва преди провеждането на часа. Необходимо е да изпратите снимка или скрийншот за извършеното плащане преди да потвърдя часа Ви! При недоказано плащане, сесията НЕ се провежда. Банкова сметка в лева: Общинска банка АД - BG51 SOMB 9130 1045 5281 01 Банкова сметка в евро (Revolut) - LT88 3250 0124 2334 0221 Продължителност на сесиите С възрастни – 45 до 50 минути максимум. С деца – 40 до 50 минути, според възрастта и възможностите на детето. В някои случаи методът на лаканианската психоанализа позволява прекъсване на сесията преди изтичането на определените минути. Преценката за това е според хода на работата. Закъснение за сесия Препоръчително е да си предвидите няколко минути в повече ако се придвижвате с автомобил. В района на кабинета няма зелена или синя зона, и понякога отнема време да се намери паркомясто. При закъснение трябва да имате предвид, че загубените минути няма как да бъдат компенсирани! Сесиите се провеждат на кръгъл час и излизане извън договореното време означава да се ощети следващ клиент. Отмяна на записан час Отмяна на записан час е препоръчително да се направи поне 24 часа преди провеждането му. В противен случай сесията се таксува, независимо, че не е проведена . Ако по някаква извънредна причина това не е възможно, часът може да бъде предоговорен, но без гаранция за запазване на същия ден и час занапред. Моля да имате предвид, че при отмяна в последния момент, или неявяване за сесия без предупреждение, такава може да бъде отказана изцяло! Неявяване в записан час При неявяване в записана сесия и липса на уведомление поне 24 часа по-рано, тя се заплаща. Единствено изключение са случаи, в които е настъпило внезапно боледуване на Вас или детето Ви. Локация Препоръчително е да си предвидите няколко минути в повече ако се придвижвате с автомобил. В района на кабинета няма зелена или синя зона, и понякога отнема време да се намери паркомясто. Градски транспорт - трамваи 7 и 27, автобуси 64 и 304.

Статията е публикувана в сп."Майчинство" < Към "Статии" Скуката, или за "липсата на липса" Статията е публикувана в сп."Майчинство" “Скучно ми е!“ Дълбоко съм убедена, че репликата е една тези, които всеки родител би посочил като най-изнервящи и досадни реплики на децата им. Също така съм убедена, че голямата част от днешните млади хора (някои вече родители) не са си и помисляли да се оплачат на техните родители точно от това. Или ако се е случвало, то в голямата част от случаите никой не им е обърнал внимание и ги е принудил безславно да се оттеглят в другата стая с призив да намерят с какво да играят. Кои са причините именно в наши дни скуката да присъства толкова изразено в пространството (и в думите на деца и възрастни)? Контекстът, в който живеем, дава част от отговора. Не е нужно да се проведе мащабно социологическо проучване, за да се констатират някои видими факти. Като например, всепоглъщащото влияние на технологиите; или скоростта, с която се случва всичко около нас; или достъпността на всякакви услуги с минимум усилия. Факт е и съвсем новата диагноза „gaming disorder“ в последното издание на МКБ през 2018, в рубриката на зависимостите. Съществува някаква „модерна закономерност“, според която динамичният, пълен със забавления живот е „пълноценен“ живот. Следователно, скуката е крайно неприемлива, а основното желание е да бъде избегната на всяка цена. Модерният лукс ( modern luxury според Patricia Meyer Spacks ) – скуката, е съвсем ново явление от цивилизационна гледна точка. Допреди няколко десетки години хората не са имали привилегията да скучаят, тъй като ежедневието им е било твърде заето с дейности от първа необходимост. Индустриализацията и модерните технологии отменят голяма част от задълженията на съвременния човек и отварят едно време (и пространство), в което той има избор с какво да се занимава. „Няма празно“ – тоест няма пропуск, няма липса, има от всичко, кипи дейност, живот, активност, има изобилие от възможности, купони, връзки и т.н., и т.н. А действително ли е така в реалността? По-често и честно казано – не, никак не е така. Принципът на удоволствието („Искам всичко, сега, веднага!“) „катастрофира“ в принципа на реалността – точно толкова безславно, колкото детето, пратено да си играе в другата стая, нищо че му е скучно. Въпреки този очевиден факт, сме свидетели как нуждата да бъде потисната, дори изкоренена скуката, е все по-неотложна. На помощ за решение на този „проблем“ идват непрекъснатата „свързаност“, активност, която технологиите предлагат – от включения телевизор, който никой не гледа („ама да не е тихо“) до слушалките (или книгата, нека сме честни) в градския транспорт; от преглеждането на newsfeed-a на всеки час до всекидневното „постване“ на всякаква значима или незначителна информация. Струва ми се, че подобно поведение може да е ефективно в борбата със скуката, но носи със себе си едно интересно противоречие. Гореизброените активности не са проблем по принцип, но подобно втурване към забавни и увлекателни дейности противоречи на механизма, по който действа психичното. То има нужда от „липса“. Нещо повече, наличието на „липса“, празнота, може да бъде изключително мощен механизъм за поставяне на цел, справяне с житейски трудности, постигане на успех или реализиране на дълго чакана мечта . Оказва се, че в желанието си да не скучаем можем да нарушим някои съвсем естествени психични процеси и да постигнем точно обратния на желания ефект. Един пример: в стремежа си да не сме сами непрекъснато търсим контакти с други хора през социалните мрежи, но парадоксално, обикновено се чувстваме още по-сами. Или пък - детето което за да не скучае бива отрупвано с играчки, а в същото време не може да се заиграе с нищо и непрекъснато търси нови и нови забавления (съответно се оплаква, че му е още по-скучно, въпреки изобилието). Според някои изследователи умението да се поскучае е развитийно постижение за малкото дете. Накратко казано, то не (иска да) чака – или ако се наложи, реагира с бурно неодобрение (меко казано). Това е така поради особеностите на нервната му система, която е твърде незряла, и действително не търпи отлагане. Мисълта, че трябва да се чака е толкова непоносима, че е напълно възможно в главата на детето „светът да свършва“ когато не получи желаното. За да се научи да „отлага удоволствието“ (да чака, да проявява търпение) е необходимо родителите от един момент нататък да въвеждат постепенно и по малко „липсата“. Колкото и да е неприятно и за двете страни, отлагането на бързото задоволяване е изключително възпитателно. И жизненоважно. Буквално . В света на възрастните да се понесе скуката значи, да се понесе несигурността, че няма план, че няма програма за действие, и в крайна сметка да се изчака, без от последното да произтича особена драма или тревожност . Като стана дума за тревожността, именно нея психолозите поставят често в основата на страха от скучаенето. Докато се чудех как да обясня точно този тип тревожност, попаднах на израза FOMO – fear of missing out . Буквално означава страх, тревога, че ще пропуснеш нещо важно или значимо, но ако разширим кръга FOMO значи още усещането, че: - изпускам изгодна сделка и/ли възможност; - изпускам страхотен купон/среща; - изпускам важна новина или съобщение (от което следва веднага да проверя мейла или месинджъра си); - чувствам, че си пропилявам времето, не правя нищо смислено, докато: - виждам как други хора живеят много по-пълноценно, по-смислено от мен. Мисля, че именно това лице на тревожността се опитваме да прикрием със стремежа си да уплътняваме непрекъснато времето и пространството около себе си – с други хора, материални придобивки, преживявания и т.н. Когато съчетаем потребността на всеки човек от успех, одобрение и възхищение (1) с възможностите, които ни предлагат модерните технологии - резултатът няма да изненада никого. Искате да ви харесват и одобряват? Имате социалните мрежи. Имате свободно време? Ето в ръката ви всички функционалности на мобилното устройство. Нямате свободно време? За какво са създадени приложенията, мобилните данни, скоростния интернет? Каквото и когато да ви е нужно, било то информация, развлечение или връзка с конкретен човек – то е вече налично. Забелязвате ли какво липсва? Скуката, „нищоправенето“. А истината е, че има нещо изключително градивно в това да понесеш скуката. То е като да умееш да останеш сам, без да си самотен, без да чувстваш, че „светът се разпада“. Умението е да се овладее тревожността, за която стана дума, без опит да се запълни липса, която няма как да се запълни. Просто защото светът е така устроен, че винаги нещо ще ни липсва (или ще имаме такова чувство). Дали ще е любов, разбиране, възможности, или справедливост, красота, знания, партньор, деца, кариера – няма значение. Ето как неусетно се завръщаме към това, че призивът на детето „скучно ми е“ не е трагичен сам по себе си. Или ако се върнем на примера с отрупаното с играчки дете - то няма как да се научи да измисля игри тип „от нищо нещо“, докато не почувства липса, която да го мотивира да впрегне усилия в друга посока. Оставено „в плен“ на умерено количество скука, то ще впрегне креативността си и само̀ ще намери с какво да играе. Нещо повече, има хипотези, че понасянето на скуката е част от съзряването. Осъзнаването, че има още към какво да се стремим може да мотивира и развива. И отново - няма да се случи, ако непрекъснато търсим начини да уплътняваме времето си, без да си дадем малко почивка от информационния и „социален“ поток, в който така или иначе се давим ежедневно. В същото време същата тази непоносимост да се приеме липсващото в живота не е изключено да създаде тежък психичен конфликт . Редно е да спомена, че ако възприемането на живота като твърде скучен и безсмислен, или натрапчивото усещане за празнота взимат връх в ежедневието, човек следва да вземе мерки и да потърси решение. Някои подобни състояния не само са неприятни, но могат да са начало на по-сериозен проблем и не бива да се подценяват. За финал оставям на вас да помислите - с какво запълвате липсите в живота си? Предишна статия Следваща статия

Преди години имах възможността да посетя кратък семинар на тема „Арт-терапия и приказки“. За пръв път се замислих за онова специално в психичното, което психологът може да узнае за детето през приказката, любимия герой, сюжета, дори злодея. И не само да узнае, но и да интерпретира, да проиграе в работата си заедно с детето с терапевтична цел. < Към "Статии" Приказките и "малките герои" Преди години имах възможността да посетя кратък семинар на тема „Арт-терапия и приказки“. За пръв път се замислих за онова специално в психичното, което психологът може да узнае за детето през приказката, любимия герой, сюжета, дори злодея. И не само да узнае, но и да интерпретира, да проиграе в работата си заедно с детето с терапевтична цел. Светът на приказното, през погледа на порастващото момиче с червена шапчица, за пръв път сблъскала се с реалността (вълка), на пасивната девойка, която чака да бъде „спасена“, само защото е красива и добра (Пепеляшка), на глуповатия най-малък син, който обаче надхитря всички, е свят в който децата разпознават всичко от света на възрастните – от най-прекрасното до най-зловещото. От няколко години насам все по-често се среща един нов феномен, а именно да се видоизменят най-популярните детски приказки, да се пренаписват така, че да не бъдат травмиращи за децата. Попадала съм на издания, в които вълкът не изяжда бабата и Червената шапчица, а те успяват да се скрият в килера, където дочакват ловеца; в които Хензел и Гретел не са изоставяни от родителите си в гората. Най-популярният пример е „Малката русалка“, където в най-драстична степен е пренебрегнато характерното светоусещане на Андерсен, всичко което той въплъщава в историите си; русалката оживява, детето е предпазено от темата за смъртта. Като стана дума за смъртта, особено е отношението към тази тема - естествена част от живота, а колко неестествено е понякога възприятието ни за нея. Най- чувствителни са възрастните що се отнася до начина, по който детето се сблъсква със загубата и последствията върху детската психика. В училище тази тема също присъства; въпреки че средата е строга и структурирана, часовете вървят един след друг, често децата търсят подкрепа за случващото се около тях. Една от най-трудните задачи за детето, преживяло загуба, е как да съчетае две несъчетаеми на пръв поглед неща – от една страна ми се случва най-трудното- човек, когото обичам вече го няма, а от друга животът тече както досега. Усещането за драстична разлика между вътрешното преживяване и външния свят, е болезнено. Традиционно у нас в семействата за смъртта се говори много малко, дори никак, или изопачено, а когато тя настъпи, често пъти родителите правят опит да „предпазят“ детето. Вариантите за това са най-различни. Някои не позволяват детето да плаче, опитват се да позитивират ситуацията, за присъствие на погребението дори не може да става дума. Други се затварят в себе си и не говорят за случилото се, сякаш нищо не се е променило. Траурът има различни лица, и никое от тях не може да бъде осъдено, родителите също имат право на своите реакции. Но понякога се забравя, че детето страда не по-малко, че то, бидейки чувствително към чуждата болка, мълчи за своята собствена, че неговите схващания за смъртта може да са детски, но не са детински . Как да преживееш една загуба, която не е призната от възрастните? Как да интегрираш една травма, която в реалността всички се правят, че не съществува, или пък говорят за нея сякаш е неестествена, чужда? Да се върнем на приказките и онова, на което ни учат. Приказното слово от най-древни времена, от различни култури, носи в себе си теми, познати до днес, съхранява човешкия опит и мъдрост. През историите децата се учат, подреждат сложните човешки отношения, виждат различното у другия, разпознават емоции, характери, проблеми. Чрез идентификацията с героите те попадат в ситуации, които в реалността ще са драматични за тях, но в приказката ще могат да отработят. Те ще видят как героят се справя с трудностите, оцелява и получава признание. Ще научат повече за доброто и злото и за връзката между двете. В контекста на темата за травмата – те ще видят колко естествено се вписва тя в приказния свят, и как винаги е път към личното израстване на героя. Всичко това няма как да се случи, ако липсва Големия лош вълк или Малката русалка оживее и се омъжи за принца. Значимостта на приказното в отработването на важните общочовешки теми е голяма, и независимо от опитите „травмиращите събития“ да бъдат смекчени, вярвам че това никога няма да се случи. Няма история без злодей, конфликт или перипетия. Или поне не реална такава. А колкото повече възрастните се стремят да преведат в думи онова от реалността, което може да травмира детето, толкова по-подготвено ще е то да посрещне случващото се. „Надявам се да обясня ролята на „истинното говорене“, говоренето на истината такава, каквато големите хора я предават на децата, които не само несъзнавано я желаят, но имат нужда от истина и имат право на нея…истината която често боли, но която…позволява на субекта да се структурира и да се очовечи“. Франсоаз Долто („Всичко е език“) Предишна статия Следваща статия

1. Какво поражда страха/неувереността от обвързване с някого? 2. Кои са основните фактори, които правят една връзка успешна? 3. Защо ми е трудно да се сприятелям дълбоко и как мога да променя това? Обратно П.Ч, мъж, 23 г. 1. Какво поражда страха/неувереността от обвързване с някого? 2. Кои са основните фактори, които правят една връзка успешна? 3. Защо ми е трудно да се сприятелям дълбоко и как мога да променя това? Въпросите Ви са толкова много, и по толкова различни теми, че не бих могла да отговоря на всички. Избрах тези тъй като до този момент не съм засягала темата за интимността. Ще започна с въпроса, който мен лично ме заинтригува най-много, а именно: „Здравословно ли е да общуваме всекидневно с приятеля/приятелката си/житейския си партньор?“ Какво би означавало да не е здравословно? Не знам Вие какво влагате като идея, но подозирам, че имате предвид здравословността на една такава връзка - един вид „прекомерното“, непрекъснато общуване би могло да изчерпи връзката, да я вкара в руслото на скуката и еднообразието, което в крайна сметка да доведе до нейния разпад. Нека бъдем реалисти, умората и еднообразието са пагубни и в най-пълноценните отношения. Тогава когато връзката е вече отдавна преминала фазата на „пеперудите“ и „не мога и 5 минути без теб“ - всеки от партньорите ще се изправи пред дилемата „А сега накъде?“. Изключително примамлива е страстта, с която формираме нови интимни отношения. Толкова, че за някои хора е трудно да я нямат в живота си, и обикновено след нейното изчерпване (пак да кажа, тя се изчерпва в един момент, рано или късно) я търсят другаде. За други пък ще настъпи преформулиране на връзката, те ще търсят и намерят съвсем нови и различни начини да БЪДАТ със своя партньор. И като че ли именно в последното изречение е синтезирана „здравословността“ на една връзка – в умението на партньорите да преоткриват по нов начин човека до себе си – отново и отново, да го виждат с други очи през годините. Някъде отвъд страстното, помитащо влюбване, е дълбоката привързаност, в чиито основи стоят конструкти като искреност, доверие, общи цели, познаване на другия, компромиси и т.н., и т.н. А като стана дума за основата. Вие питахте за основните фактори за една успешна връзка. Дали пък не е основата? Струва ми се важно КАК човек влиза в дадени взаимоотношения и какви са очакванията му за партньора и връзката. Нека припомня, че живеем във време, в което стремежът към съвършенство е издигнат в култ. Съвършеното пътуване, най-страхотната работа, перфектният родител, уникалното тяло…идеалната любов? Това постижими категории ли са изобщо, и не се ли подхлъзват много хора под външното лустро, за да избегнат разочарованието от осъзнаването, че подобни категории не съществуват? И че всяка връзка (интимна, приятелска, семейна) изисква - да, изисква - да се изправиш първо срещу себе си. Не на последно място, необходими са изключително много труд, отдаденост, компромиси, за да се съхранят отношения, които понякога е по-лесно просто да бъдат прекратени. Всеки преценява дали и кога да сложи точката, но едно е сигурно - ако изречението започва убедително, вероятно да завърши по същия начин не е никак малка. Успех на Вас! П.С. Можете да опитате следната техника. Напишете на лист всички категорични заключения, които имате по отношение на връзките. Например: „Връзките са…“ „Да бъдеш близък с някого означава…“ „В една връзка е възможно/невъзможно…“ „Искам/не искам връзка в която…?“ Напишете ги, прочетете ги отново. А сега честно отговорете пред себе си, какво очаквате от партньора до себе си, реалистично ли е, и можете ли да отговорите на същите очаквания по отношение на себе си? Когато намерите онова, което най-силно Ви тревожи или учудва, ще имате добра отправна точка да мислите нататък. Предишен Следващ