Резултати от търсенето

В студентските си години с колегите се шегувахме около няколкото най-чести въпроса, които ни се задаваха в момента, в който кажем, че учим психология. С времето и опита изкристализираха повтарящи се непрекъснато твърдения, които смело мога да нарека „митове“. Част от работата ни е да разясняваме реалните измерения на дейността си, както и да разрушаваме митовете, а настоящият текст е едно своеобразно синтезиране на най-честите заблуди относно психологическата работа…или както ние бихме ги нарекли, най-честите фантазии. < Към "Статии" Митове за психологическата работа В студентските си години с колегите се шегувахме около няколкото най-чести въпроса, които ни се задаваха в момента, в който кажем, че учим психология. С времето и опита изкристализираха повтарящи се непрекъснато твърдения, които смело мога да нарека „митове“. Част от работата ни е да разясняваме реалните измерения на дейността си, както и да разрушаваме митовете, а настоящият текст е едно своеобразно синтезиране на най-честите заблуди относно психологическата работа…или както ние бихме ги нарекли, най-честите фантазии. 1. Психологът не чете мисли. Това което се случва в процеса на работата е да се събере необходимата информация, да се отсее важното, да се „чуе“ реалната заявка, да бъдат осмислени реалните затруднения, до които клиентът често няма достъп – и всичко това с цел да се зададат правилните въпроси. Усещането че психологът е „прочел мислите ми“ е всъщност добро боравене с теоретичната база, прилагане на набор от усвоени умения и много професионален опит. Разбира се, има известна доза интуитивно знание, но то бива обогатено и приложимо само в рамките на другите опитности. 2. Психологическа работа не се извършва „на кафе“. Психологът не е приятел. Заради българската традиция да смятаме, че „тук нямаме нужда от терапевти, защото имаме приятели“ често пъти професионалните ни граници биват атакувани. За работата ни е важно да се удържа контекстът, което означава да бъдат отстоявани правилата – мястото на срещата, часът, заплащането. Бихте ли имали доверие в диагнозата и предписаното лечение на лекар, с когото си пиете кафето в местната сладкарница? 3. Няма рецепта, психологът не е „пенкилер“. Наскоро се замислих за сходността на думата с английското painkiller (болкоуспокоително). Интересно е как идеята за премахване на болката логично се свързва със значение на „пенкилер“ като нещо, което задължително и неизбежно ще свърши работа – при всички обстоятелства и без ограничения. Коректно е да кажем, че психологическата работа има своите ограничения; дори нещо повече - тя поставя условия и изисквания. Не дава рецепти, предписания и обещания. И именно в това се крие нейната ефективност. 4. В продължение на предишното – психологът няма да ви даде съвет. Работата е съвместна и се реализира двустранно. Психологът знае, че не знае – неговата работа е да насочи клиента да се справи сам, в съответствие със собствените си ресурси, емоции, модели. 5. Работата на психолога няма нищо общо с манипулацията. Даже обратното, ако клиентът се чувства манипулиран, това е категорично основание да прекрати взаимодействието си с дадения психолог. Манипулацията означава процес на налагане на своето мнение, при това с користна цел – което не само няма общо с добрите психологически практики, но и из основи им противоречи. 6. Успешността на работата не е пряко свързана с незабавното изпитване на позитивни емоции. Точно обратното. Процесът понякога е дълъг и тежък, и поставя пред изпитание клиента. Справянето с болезнените въпроси и теми е като цяло болезнен процес – но пък категорично необходим. Идеята е да се преодолеят моментните негативни преживявания, за да се инвестира в дългосрочните благоприятни. 7. Успешността на работата не е пряко свързана с бързината на резултатите. Често пъти чувам изказвания като това – „Ходихме на психолог, ама не помогна, нищо не направи“. А на въпроса колко време ходихте, се отговаря „веднъж“ или „няколко пъти“. Обикновено това разочарование се появява когато клиентът очаква психологът да даде предписанията си (точки 3 и 4), и те подействат мигновено. Разбира се, има случаи, в които затрудненията се преодоляват по-бързо, но те не са норма. 8. „Не е задължително детският психолог да има деца, за да си свърши работата“. Тук имам предвид не само конкретния пример с децата, но и цялостното разбиране, че ако психологът не е преживял нещо конкретно от опита на клиента, не може да бъде полезен. Важни са опитът и обективността. 9. Психологическата работа е субективна. Факт е, че работата ни често е дълбоко свързана с явления, които са субективни. Неслучайно обаче на подобно „обвинение“ аз винаги противопоставям друг безспорен (според мен) факт – а именно, психологическото знание е силно обективизирано вследствие на научните принципи и закономерности, които психологията изповядва – наред с всички други науки. Много хора смятат, че психологическото знание няма стойност, тъй като не може да бъде измерено, предсказано. Много други пренебрегват „научността“, позовавайки се на непроверяеми и недоказани постулати, и съотнасят психологията към изключително ненаучни явления – езотерика, източни практики, магии и прочее. Истината е, че макар и не всесилни, статистиката и научно-изследователският подход са един от начините да останем обективни. Дори в полето на психоанализата, която най-често е критикувана заради използването на индивидуален клиничен подход (без доказателство в широката популация), вече се натрупват изследвания, които потвърждават твърденията на популярните психоаналитици. Другият важен елемент в стремежа да избягаме от субективността е наличието на интервизия и супервизия – а именно, споделянето на опит с колеги и ментори, с цел да се „свери часовника“ и да се минимизират грешките. 10. „Психолог“ е само една от ролите, които човек заема… Единственото, което мога да допълня, е следното: „…но е важно с клиента си, в кабинета, да е именно в тази си роля!“ Предишна статия Следваща статия

С цялата условност на едно такова обобщение и с ясното съзнание, че се фокусираме върху конкретна социоикономическа група, в тази статия съм изброила някои от характерните особености на „днешното дете“ – различно от предходните поколения, и с твърде много въпроси към нас, възрастните, на които ние сякаш невинаги намираме отговор. Да видим… < Към "Статии" Днешното дете С цялата условност на едно такова обобщение и с ясното съзнание, че се фокусираме върху конкретна социоикономическа група, в тази статия съм изброила някои от характерните особености на „днешното дете“ – различно от предходните поколения, и с твърде много въпроси към нас, възрастните, на които ние сякаш невинаги намираме отговор. Да видим… 1. Днешното дете не приема авторитетите наготово. Днешните деца имат потребност авторитетът да им се ДОКАЖЕ като такъв. При това не е еднократно, а непрекъснато – да отстоява себе си, да парира провокациите по добър начин, да вдъхнови, окуражи, да даде пример. Нерзбирането на това от страна на възрастните води до етикетиране на децата, а самите деца се притовопоставят с всички сили. Всъщност те имат нужда повече от всякога от добри примери, и са много склонни да чуят какво им се говори. Първо обаче ще провокират, и това е което авторитетът ще трябва да удържи. 2. Днешното дете е много интелигентно. Това няма да учуди никого, но ключът към разбирането на интелигентността е да я възприемаме като множествена. Мнозинството родители поставят акцент върху онези типове, които традиционно са на почит в западното общество – логико-математическата, езикова, пространствена. Останалите са деликатно отклонявани като „второстепенни“, а талантите на децата в тези области обикновено се подценяват – включително в училище. Това оставя чувство на неудовлетвореност, и в много случаи води до цялостна липса на мотивация и смисъл. В последните години има опити за промяна на тази тенденция – например, много се говори за т.нар.soft skills (меки умения), които в основата си са свързани с емоционалната и социална интелигентност. За съжаление, има още какво да се желае по повод разбирането, че заниманията с музика са точно толкова важни колкото тези с математика…за някои деца дори повече. 3. Днешното дете е индивидуалист. Индивидуализмът е хубаво нещо, но не и във вида, който често срещаме. Поради високия си интелект децата се чувстват уверени в себе си. Те често пъти се описват като „уникални“, и до голяма степен са прави. Но в същото време тези умни, талантливи всяко по своему деца не могат да носят отговорност, да полагат усилия, да се трудят; а най-трудно им е да работят в екип. Техният индивидуализъм приключва само до техните права. Пропастта се задълбочава още повече в училище, в което количествените оценки, сравняването, конкурентния принцип още повече увеличават индивидуализма, за сметка на подпомагането и сътрудничеството. Няма чувство за общност, за обща посока. 4. Днешното дете има много силна потребност да бъде видяно, чуто, разбрано. Както и да види, чуе, разбере, да получи обяснение. Свързано е с възприемането му на авторитети, за което вече стана дума. Децата имат право да знаят онова, което ги касае пряко. Именно защото са умни и талантливи, те няма да се оставят да бъдат инструмент в ръцете на възрастни, които твърдят че знаят по-добре от тях. Те бунтуват срещу свят, в който техните емоции, трудности, потребности са оставени на заден план, за сметка на количествени показатели (оценки, курсове) кой колко „знае“. „Така казах“ не е аргумент – за добро или лошо. Предизвикателство пред родители и учители е КАК обясняваме на днешното дете; особено ако вземем предвид и коренно различния контекст, в който живеем, в сравнение с онзи от нашето детство. 5. Днешното дете живее в пъти по-динамичен живот от родителите си. Бързат родителите, бърза и детето. В противовес на много изказвания на предното поколение, че днес деца се гледат по-лесно, един задълбочен поглед към ситуацията разкрива точно обратното. Бъркат се две различни неща – осигуряването на физически удобства с осигуряването на психически комфорт. И ако днес имаме първото, то с второто сме по-скоро около чертата на критичния минимум. Деца, за които приключването на 8, 9, 10-часов ден в училище съвсем не е краят, защото след това са на уроци и/ли спорт, или дописват домашно, или се упражняват допълнително. Деца, за които събота и неделя не се отличават съществено от делничните дни. Да, факт е, че в ранна възраст знания се усвояват по-бързо, но нека бъдем честни и помислим за сметка на какво едно толкова ангажирано дете ще натрупа знания – свободно време, игри, приятели, семейни занимания? Ще ги натрупа ли изобщо? А за какво ще ги използва? За да създаде за себе си живот, който носи повече от същото? 6. Изискванията към днешното дете са изключително много. Както родителските към тях, така и собствените им към себе си. Изисквания за справяне с учебния материал, с хобито – с концерти, участия, състезания, с придвижването в големия град навреме, с ужасяващата сложност на човешките отношения. Изисквания за послушание, седене кротко на едно място, липса на движение, за начина по който говорят помежду си, за начина, по който разговарят с възрастните, за начина, по който изглеждат. И всичко това, гарнирано с едно непрестанно бързане. Къде е границата на физическия и емоционален потенциал? Това всяко семейство преценява за себе си, но тъй като всеки от нас ще признае, че стресът за всички е в повече…то може би често преминаваме тази граница. 7. Днешното дете е много повече обсебено от начина, по който се представя пред другите, както и от начина, по който другите го възприемат. Кои са причините тепърва може да се разсъждава, но фактът е, че значителен принос към това имат социалните мрежи и технологичния напредък. Виждаме, гледаме, сравняваме, и ако за един стъпил здраво на земята възрастен това няма особено значение, то неукрепналата детска психика възприема темата като въпрос на живот и смърт. Особено в пубертета. Живот под зоркия поглед на Големия брат – социалните мрежи, споделянето на всяка минута, тревожното очакване как другите ще възприемат мен, ще ме харесат ли. Почти винаги акцентът се поставя върху средата, а средата сама по себе си не можем да държим отговорна за начина, по който децата я възприемат. Можем обаче да изграждаме у детето стабилно отношение към себе си, сигурен Аз-образ, за да може то самото да устоява на натиска отвън. И след всичко казано, представяте ли си, днешното дете някак се справя. Понякога с помощта на възрастните, а понякога въпреки тях. Да се опитваме да вкараме детето в нашия калъп, да го научим да гледа света през нашата призма, не е работещ вариант. И не става дума да предоставим неограничена свобода, да свалим всички граници. Става дума да спрем да търсим готовите решения, с които сме свикнали, а да признаем, че е трудно. Че понякога не знаем как да се справим с днешното дете, защото то е толкова различно, но че чувайки неговите послания поне можем да уцелим посоката. Предишна статия Следваща статия

В деня след като гледах филма, седях пред телефона си в блокаж. Впечатленията ми не ме оставяха намира, а не се сещах за нищо, което да ми звучи достоверно, нищо убедително, за да ги пресъздам. Такъв беше и постът: “Не знам какво да напиша…“. ​Антигероят на Тод Филипс закономерно е описван като мрачен. Мракът – буквално, е липса на светлина. Ето паралел, който може да послужи – липсата на светлина и липсата на думи. И двете блокират действието – ако не виждаш, ако не знаеш, ако не разбираш, то какво следва, какво правиш? И тук сякаш идва отговорът на въпроса какво е това, което принуждава написването на този текст – желание да осветлиш мрака, и да дадеш свои думи на немислимото и неизказаното. ​Тексът съдържа информация около сюжета, с други думи - spoiler alert. < Към "Статии" Роден да разсмива В деня след като гледах филма, седях пред телефона си в блокаж. Впечатленията ми не ме оставяха намира, а не се сещах за нищо, което да ми звучи достоверно, нищо убедително, за да ги пресъздам. Такъв беше и постът: “Не знам какво да напиша…“. Антигероят на Тод Филипс закономерно е описван като мрачен. Мракът – буквално, е липса на светлина. Ето паралел, който може да послужи – липсата на светлина и липсата на думи. И двете блокират действието – ако не виждаш, ако не знаеш, ако не разбираш, то какво следва, какво правиш? И тук сякаш идва отговорът на въпроса какво е това, което принуждава написването на този текст – желание да осветлиш мрака, и да дадеш свои думи на немислимото и неизказаното. Тексът съдържа информация около сюжета, с други думи - spoiler alert. “Човешкото същество е преди всичко говорещо същество. Езикът, с който си служи това същество, изразява неутолимото му желание да се среща с другия, бил той подобен или различен от него, и да общува с него“. („Всичко е език“) Артър Флек рядко говори. Хората около него го намират за особняк, и това съвсем не е преувеличено. Пестелив е на думи, но пък е изразителен в своите фантазии – единственото пространство, в което казаното от него придобива тежест и уважение. Най-забележителното у Флек е смехът, често пъти заглушаващ думите му, когато има нужда да говори. Вместо това носи в себе си обяснителна бележка – „имам проблем, състояние“. Най-потискащото от всичко – смехът, в същината си позитивно послание към другия, за Флек е тик, който не може да контролира. И не само не носи позитивно послание, но сякаш призовава агресия към себе си – със своето несъответствие на ситуациите, в които се поражда. Парадоксално – роден да разсмива, а пък предизвиква насилие. „Несъзнаваното е структурирано като език и има важни неща, които трябва да се впишат в него в хода на индивидуалното развитие на човека. Без тях е застрашено психичното здраве на човека… При психоза не са вписани… символичният смисъл на собственото име, разликата между живота и смъртта… разликата между възможното и невъзможното.“ („Истината за психичните болести“) Флек има мечта – да е смешен. Това е всъщност мечтата на неговата майка, но без значение – стремеж, който нейното момче Happy се стреми да реализира. Той натрапчиво пише в тетрадката си всички шеги, които му хрумват. Никой не знае, че фон на шегите му - буквално - е съвсем друго емоционално състояние, изразено през един ръбат почерк, тревожен щрих и голямо тъжно съобщение към самия себе си (поради липса на друг адресат) - как да се справи в свят, който очаква психично болният да се държи като че не е. А дали наистина няма значение, че изборът на житейското му призвание е чужд избор? Любопитна е динамиката между идентификацията с прякора, даден от майката - Happy (щастлив/ец). Нищо не би могло да е по-далеч от истината що се отнася до начина, по който се развива живота му. Самата майка сякаш ни най-малко не си дава сметка колко неуместна е нейната фантазия за сина й. Да, именно, фантазия, една от многото, които тя поддържа за себе си и за него. Но ще стигнем и дотам. Инвестирането му като “щастливец” за Артър ще се окаже - парадоксално - както разрушаващ, така и съграждащ момент. Деструкцията е свързана с липсата на каквато и да е съответност от страна на единствения му близък човек на света - майка, която не вижда, не чува и не се интересува от нищо друго, освен от това сина й да е щастлив, като по този начин демонстрира абсолютната си неспособност да отрази каквото и да било от неговата същинска личност. Уиникът ще ни помогне тук с теорията си за фалшивия и същинския Аз (true self/false self theory) и ще ни каже, че когато майката няма чувствителност към сигналите на детето, а очаква детето да удържи нейните емоционални състояния, това предопределя изграждането на защита - създаване и поддържане на неавтентичен образ за себе си. Аз, който се съобразява с родителския, угажда, внимава, грижи се, но на свой ред не получава нищо от това. Фалшив толкова, че се усеща като изпразнен, като изгубил смисъл и значение. В този контекст усмивката на Артър изпълнява точно това предназначение. Тя е неадекватен, но животоспасяващ защитен механизъм, който поддържа динамиката между майка и син в една патологична зависимост. Единственото, което Флек наистина пламенно желае, по линия на идентификацията с майчиното си желание, е да предизвиква усмивки у другите – колкото и абсурдно да е това на фона на възможностите му. А кое е онова, което усмивката му успява да изгради? За това накрая. „Агресивността е действие, извършено от тялото, което разрешава едно напрежение и се разминава с езика. То се случва извън езика.“ „Агресивността е възел от намерение да кажеш нещо, което не достига – нещо не успява да бъде изказано; и образ на тялото, който е затруднен…“ („Детето и неговите симптоми“) Реалността започва неумолимо да настъпва – апогеят е случка в метрото. Мотивът – самозащита, емоцията – неописуема. Лудостта на цялата ситуация е запечатана с танц, който Флек превръща в своя запазена марка; несъответен на реалните събития, нито на емоционалното му състояние, но пък някак убедително пресъздаващ хаоса в неговото психично. Всичко започва отново със смеха, неподлежащ на контрол – удобна възможност за агресора да набележи своята жертва. Флек няма време, няма и възможност да обясни, да преведе в думи случващото се, поради което намира съвсем различно решение. Вероятно подобно действие изглежда импулсивно, но твърде много предпоставки залагат такова развитие. В контрапункт на вечния недостиг на контрол върху собственото тяло, собствените желания и непрекъснатата фрустрация, спусъкът, който бива натиснат дава ново начало - в способността да контролира, да държи в ръцете си нещо свое. Флек трудно ще се откаже от тази власт. „Името-на-бащата е бащата такъв, какъвто субектът го използва в ситуации, където липсват предварително установени правила, които да ни посочат как да действаме и какво да направим…“ ("Бащите днес") Артър Флек не познава баща си. Но типично по човешки има представа за това какъв е бащиният образ, който му приляга. Той искрено се възхищава на комика Мъри, споделя малкото си жилище с него всяка вечер, макар и през телевизионния екран. Чува думите му, шегите му, общува с него през фантазиите си, където и Мъри го чува и одобрява. Макар и през призмата на майчиното желание, Артър искрено желае да утвърди комедийния си талант именно в очите на Мъри, да бъде като него. Вследствие на загуба на почти всичките си ориентири в живота – работата, лечението, срещите със социален работник, тежкото състояние на майка му, Артър взима решението да опита поне…да стане комедиант. Това решение най-накрая го прави разпознаваем – Мъри споделя видеото от неговото участие и говори за него… Името-на-бащата не е конкретен човек, образ или представа. Това е метафора, която гарантира един психичен порядък насред хаоса. Това е Закон, с който си служим, за да препотвърдим правилото, че има ред, в който и ние сме вписани, в който ни има. Това е метафора за бащата (не биологичен задължително), който въвежда в света на правилата, но сам се съобразява с тях, и който може да сложи граница на наслаждението на майка в отношенията със сина й. Липсата на подобна метафора е вратата към лудостта. Какво се случва, когато субектът няма изградена тази метафора, но пък съществуват “ситуации без правила”? И кой посочва как да действаме и какво да направим? Особено когато онзи, в когото Флек има надежда за подкрепа и утвърждаване превръща смеха му в присмех, а комедиантът отново е поставен в ролята на клоун, на шут. Краткотрайната надежда, че все пак съществува някакъв установен ред, в който Флек заслужава подобаващо място, угасва под звуците на собствения му налудничав смях, разнасящ се от телевизора в болничната стая. Well, who’s laughing now? „ "Когато името на бащата е несъстоятелно означава, че нищо не може да отговори на повика на субекта тогава, когато той се намира в „рискова“ ситуация; той остава потопен в тревогата…“ ("Бащите днес") Томас Уейн също за кратко заема мястото на бащата, който никога не е бил познаван. Той е всичко, което Артър не е – богат, успешен, с ясен глас и категорични послания, и олицетворява привилегированата класа, „красивите и умните“; но не задължително състрадателните. В живота на Флек, който напълно кореспондира с града потънал в отпадъци, неочаквано се заражда надежда, че все пак, въпреки всичките му несполуки, той самият притежава нещо здраво и достойно; че има място за него в света, гарантирано му от кръвната връзка с един от лидерите в обществото. Крахът на тези примамливи илюзии се случва на стълбището в заведението за психично болни „Аркам“. „В учението на Лакан културата е това, което той нарича полето на Другия; това, което ние получаваме от езика с идването си на света; семейната история и мястото което субектът заема в нея; но също начинът, по който човек действа, казва, говори…“ („Детето и неговите симптоми“) Човекът, който е бил отговорен да даде думи на Флек за неговия произход, за неговата история, не просто не го е направил. Този човек, тази майка подменя историята изцяло, пренаписва я в на си. Флек се оказва актьор в театър, в който няма основи, структура или логика. Нищо за което да се захване, което да внесе сигурност в и без това разклатената му представа за себе си. Прозрението за тази лъжа на практика къса последната нишка, която е свързвала Флек със света на рационалното, логичното. В неговата представа Другият, в лицето на неговата майка/осиновителка, подменя най-базисното му човешко право – да знаеш кой си, идеята за собствена идентичност. Нейната фантазия на практика остава куха претенция към дете, което няма никакъв шанс да отговори на нея. След всичко това Артър няма скрупули с лекота да задуши източника на желания, заместил неговите собствени. Насилието, с което е заобиколен, се оказва негов спътник още от ранните му детски години – добър познайник, който затвърждава преноса на патологични модели на поведение между поколения, нескрепени с кръвна връзка (наистина, какво значение има роднинството за патологичното, което прониква по съвсем друг начин?). Пиесата на Пени Флек е трагедия, плод на болните й фантазии, но тя ни най-малко не подхожда на един същински изгряващ комедиант, който започва да сглобява най-сетне парчетата на своя Аз-образ в една автентична и абсурдна комедия. Оттук нататък пътят на Артър води само надолу – по едни други стълби, по които победоносно слиза, за да се озове в пълния си блясък, с нова маска и нов прякор, в телевизионното студио на Мъри, пред публика за която цял живот е копнял. Тревогата, мъчителният хаос, в които той е съществувал досега, изкристализират в решението да насочи унищожителния си импулс не навътре, а навън - към външния свят. Човекът, който не слуша и никога не е слушал, „липсващият баща“, липсата на Закон досега оставят само празнота и усещане за неавтентичност. На тяхно място обаче, в последен опит за самосъхранение, се появява Жокерът – най-силният коз на Артър. Алтернативният Жокер е необременен от задръжки и възнаграден с мегаломанни идеи, а те на свой ред биват подклаждани от мнозина, възприемани и възприемащи се като отпадъци в свят, който не им принадлежи. “…психологическа нищета на масите… тази опасност ни заплашва най-напред там, където социалната връзка е осъществена главно чрез идентификацията на нейните участници помежду им, докато водачите не разберат полагащото им се значение като личности при формирането на масите. “ („Ерос и култура“) Жокерът не би могъл да съществува извън един специфичен контекст. В заобикалящия го свят са заложени всички потенциални „спасителни котви“ или обратното – „спусъци“ (trigger – в преносен смисъл, „пусков механизъм“, събитие, което привежда индивида в действие). Достъпът до едното или другото може да наклони везните в дадена посока, при все че в личната история на клоуна Артър Флек натежават взаимоотношения и трагични обстоятелства, които сякаш предопределят финала на историята. Едно е ясно - обществото ще си получи заслуженото ако не намери пространство за лудостта преди тя да е разгърнала своя потенциал; при все че самото то заражда и подклажа същата тази лудост. Ако Артър Флек е роден да разсмива, то със сигурност той категорично се проваля в това; в опитите си да се впише, остава Клоун/посмешище в очите на другите. Приемливият, „когато трябва“, нормален смях е чужд за него, както чужди са му и хората - които не разбира, и които на свой ред не го разбират и се страхуват от него. По един уродлив начин обаче, Жокерът реализира призванието на майка си. Неговият смях е неговата лудост, и ако той не съумява ни най-малко да предизвика социално желателен смях…то през новата си идентичност съумява да постигне контрол както над себе си, така и над другите – не да разсмее, а да увлече в лудостта. Това е което специфичната му усмивка успява да конструира в този контекст – истинско, автентично Аз. "Жокера" е и филм за опустошаващата, крещяща самота, която никой смях не може да заглуши. Поради което единствено спасение се оказва потапянето на света в същото налудно състояние. Там където вече никоя личност не говори, а се чуват само крясъците на тълпата; най-после всички знаят какво е да си луд. Единственият, който вече няма нужда да говори, нито пък има желание да го прави, е бивш клоун, намерил неповторим начин да изпълни житейското си призвание. Веднъж приел своята несъответност, той няма потребността другият да разбере шегата. Жокерът вече се шегува за сметка на другите. Цитирана литература: Божкова, Е. - "Истината за психичните болести", 2013 Долто, Ф. - "Всичко е език", 2006 Фройд, З. - "Ерос и култура", 2015 "Бащите днес - сборник с материали от II-ри колоквиум ЖАК ЛАКАН", 2012 "Детето и неговите симптоми", 2008 Предишна статия Следваща статия

Преди 2 години по това време се бях оплела в тежко отчаяние заради трудността ми по създаването на материал, посветен на филма „Жокера“. В крайна сметка думите се подредиха, а статията е най-четената и споделяна досега сред моите и предишни, и следващи материали (ако сте пропуснали - ето я тук!). Сантиментът ми към този образ е толкова значим, че бях категорична – най-добрият Жокер е именно на Хоакин Финикс. Точка. ​Преди няколко дни за трети път, но след доста години от първите два, гледах „Черният рицар“. Друг сантимент се появи – към брилянтния Хийт Леджър – когото така много харесвах. И една мисъл, заедно с носталгията, ярка и категорична – „Това е Жокерът!“... < Към "Статии" Кой е Жокера? Преди 2 години по това време се бях оплела в тежко отчаяние заради трудността ми по създаването на материал, посветен на филма „Жокера“. В крайна сметка думите се подредиха, а статията е най-четената и споделяна досега сред моите и предишни, и следващи материали (ако сте пропуснали - ето я тук!). Сантиментът ми към този образ е толкова значим, че бях категорична – най-добрият Жокер е именно на Хоакин Финикс. Точка. Преди няколко дни за трети път, но след доста години от първите два, гледах „Черният рицар“. Друг сантимент се появи – към брилянтния Хийт Леджър – когото така много харесвах. И една мисъл, заедно с носталгията, ярка и категорична – „Това е Жокерът!“... Ако изобщо е нужно двата образа да се сравняват, то аз бих пречупила това сравнение през призмата на онова, което Хоакин Финикс изгради по безапелационен начин в своята интерпретация – човешката история. Добре изграден образ, фактори от средата, патологични семейни модели, голяма тайна и много травматизъм – идеалната рецепта за превръщането на един нищожен човек в опасен, налуден убиец. Поднесена по впечатляващ начин, през цвета, звука и картината, историята не остави безучастен който и да е зрител. Неслучайно и във всички материали, които четох след това, основно място заемаха емоциите – лепкави и мъчителни до степен на физическа болка. Без да можеш да оправдаеш нищо от последвалото насилие, Хоакиновият Жокер даде цялостно, логично и откровено обяснение защо елементите на историята водят до точно този финал. И въпреки изблиците му на лудост, той увлече през състраданието, през емпатията. Във версията на Нолан Алфред предупреждава Брус Уейн – „някои хора просто искат да видят света да гори“. И да, това е което аз съотнесох първоначално и към героя на Тод Филипс. Но дали? За Артър Флек имаме яснота, имаме предистория. И ако се запитаме – действително ли „светът в пламъци“ е неговият мотив, може би ще трябва да признаем, че не е точно така. Той има мотив, разписан дума по дума, събитие след събитие. В крайна сметка светът на лудостта, в който той живее така дълго и самотно, се екстернализира през действията му навън. Вече всички знаят какво е, а хаосът за другите се превръща в негов личен триумф. Какво знаем за Жокера на Нолан? Нищо. Абсолютно, всеобхватно и пронизително нищо. Няма история, за която да се закачиш, няма точка на захващане на минали събития, след които той да се „появи“. Не знаем нищо за белезите му – краткият момент на откровение, в който Жокерът разказва за един баща-насилник, се изпарява без следа след втората „версия“ – любовта на живота му е обезобразена, а той причинява същото на себе си. Това, което си мислим, че знаем, се оказва една поредна, но не последна заблуда. А с какво си имаме работа всъщност, докато наблюдаваме образа на Хийт Леджър? Това са действията му, въплътени в Желанието му – „светът да гори“. Без причина. Най-добрите да бъдат унищожени, но в отсъствие на какъвто и да е мотив, извън този на „играта“, на чистото забавление и прищявка (може би онова, което Лакан ще нарече „наслаждение“?). При това игра по неговите правила. От началото до края за никого от нас не става ясно кое е онова, което движи този Жокер. Вероятно думата „зло“ би била на място тук, зло толкова органично въплътено, сякаш няма място за нещо друго в това подобие на човек. Нищо човешко, нищо от слабостите, които изграждат всеки от нас, нито дори пукнатина; освен стремеж да бъде наранен всеки друг, а играта да продължава още и още. Този образ не се вълнува от пари, власт, любов, отмъщение – ето ги човешките слабости, които са му абсолютно чужди. Не изпитва страх, не преговаря и не подлежи на убеждаване. В някакъв смисъл – божествено недостъпен за всички останали, и точно поради тази причина– ужасяващ. И ето мястото на сравнение: Там, където имаме история (Жокера на Хоакин Финикс), там има място и за други емоции – отвращение, гняв, състрадание, болка. Можем нещо да съпреживеем, да се идентифицираме дори и да изпитаме страдание заедно с един страдащ човек. Да, лудостта настъпва постепенно и залива всичко друго, но тя е в резултат на някаква, макар трагична, логика. А в липсата на сюжет и обяснение (Жокера на Хийт Леджър), какво друго да открием, освен най-първичната сред емоциите? Само и единствено страх. Няма думи и история, само инстинктивен ужас - че без ред и замисъл играта може да загрубее, а човекът е безсилен пред безчовечното, пред произвола. Каква по-зловеща шега от тази? Предишна статия Следваща статия

Т, 13 г. Има сериозен проблем със спазването на правила в училище. Непредпочитан сред връстниците си. Поддържа контакти с агитки. Агресивен, силно импулсивен. < Към "Статии" "Агресорът" Т, 13 г. Има сериозен проблем със спазването на правила в училище. Непредпочитан сред връстниците си. Поддържа контакти с агитки. Агресивен, силно импулсивен. Често в наши дни за агресията се говори като за нещо изключително зловредно, което следва да бъде изкоренено на всички нива. Да бъдеш агресивен е синоним на това да бъдеш злодей. Дотолкова обществото е чувствително към тази тема, че начинът на говорене за агресията започва постепенно също да носи агресивен импулс – в смисъл, че всякаква конструктивност и рационалност остават на заден план. В днешната статия ми се иска да разкажа за едно малко по-различно лице на „агресията“. Кавичките не са случайни, ще говорим за агресията, която спасява от психичен разпад . Деструктивната страна на агресивността е добре позната, видовете ѝ – също. Онова, което убягва понякога, е необходимостта, принудата с която може да бъде натоварен един агресивен симптом . Именно – симптом. Т: Аз мразя циганите, левскарите, наркоманите. Като ги видя, и ми се иска да ги набия, ей така, без да са ми направили нищо. Расист съм. Знам, че е лошо. Искам да се променя, но не мога. Как да се променя, всъщност не искам да бия никого? Реални думи на един юноша, който не можеше да намери място за себе си където и да отиде – дете на разведени родители, с липсващ баща и майка, която отказваше да чуе сина си и настояваше, че нейните решения за него са най-добрите възможни. Изключително възпитан и отзивчив по принцип, неговата агресия беше стихийна, внезапна и без да преувеличавам, умееше да вдъхва страх; емоциите му (веднъж отприщени) бяха несъразмерни на реалните ситуации и неподлежащи на волеви контрол. В минал текст стана дума за нагоните към живота и нагоните към смъртта. Ето и малко повече за понятието нагон : Нагон Енергиен заряд, който кара организма да се стреми към дадена цел. Той идва отвътре, влияе върху психиката и има постоянна сила. Целта Да се премахне напрежението, да се постигне задоволяване. Обект Онова, чрез което нагонът постига целта си; когато нагонът се обвърже с един-единствен обект, това е фиксация . Да приложим същата схема към описания случай: Нагон Господство на нагона към смъртта. Обърнат навътре води до самоунищожение. В случая - обърнат навън, което го превръща в агресивен, деструктивен нагон (понятието е въведено от Алфред Адлер). Целта За да се премахне напрежението и да се постигне задоволяване – да се унищожи обекта. Обект Чрез кой обект може да се постигне целта? Кой обект да бъде унищожен? По думите на юношата обектите са „циганите, левскарите, наркоманите“. Да тръгнем отзад-напред. Наистина ли обектът е този, който Т. вербализира? Действително ли неговата агресия спрямо изброените социални групи се дължи на негативен опит с тях? Може би не точно, ако цитираме самия него – „Като ги видя, и ми се иска да ги набия, ей така, без да са ми направили нищо“. Тогава срещу какво (или кого) е тази агресия? Нека си дадем ясна сметка за това, че не можем да държим отговорни за дадено агресивно действие (особено ако е злонамерено и умишлено) фактори от външната среда. Силните негативни емоции на Т. не бяха „създадени“ от някой или нещо; те бяха лично негови, свързани с трудната му семейна история, лошите учебни резултати, отхвърлянето му от връстниците, неумението му да се впише конструктивно в група, трудността му да спазва правила. Вследствие на сесия с него, в която трябваше да групира емоции, стана ясно, че за него омразата и тъгата са в един цветови спектър, отчаянието пък вървеше ръка за ръка с гнева и яростта. Един юноша на 13 г. трудно би могъл да се справи с всичко това. В конкретния случай Т. не се справяше. Всъщност психичното му беше застрашено от разпад, поради невъзможността да отреагира на подобно напрежение . Единствено решение е включването на защитните механизми – изобретения на психиката, чрез които човек се справя с негативните емоции (страх, омраза, фрустрация, тревога). Целта на агресивния нагон е постигната посредством действието на защитите. Макар и само временно, напрежението което тлее в психичното на Т. ще намалее. При това без да се конфронтират причините за неговото страдание – нерешените проблеми в семейството, трудностите в порастването, ниската му самооценка и липсата на алтернативи, в които да гради качествата си, а не да разрушава. Обектът на агресивния нагон е „безопасен“ – хора, които не познава, или познава съвсем слабо, но които идентифицира като врагове, защото има нужда от тях. По-горе нарекох агресията „симптом“. Надали някой би я избрал като механизъм за справяне с житейските кризи, ако можеше да избира. Понякога обаче няма друг начин, или поне не начин, който да е достъпен за субекта, и само през агресивното поведение той успява да „изкаже“ своето страдание, останало незабелязано, омаловажено от другите. Въпреки санкциите, които ще понесе оттук-нататък, агресията на Т. към онзи момент беше (и може би все още е ) бариерата срещу нещо далеч по-страшно. Предишна статия Следваща статия

Няколко основни неща хрумват на родителите като отговор когато детето попита „Защо да ходя на училище, защо да уча много?“: За да научиш много неща, да придобиеш ценни умения; За да си намериш добра работа (под добра обикновено се има предвид високо платена); За да влезеш в добро училище/добър университет (особено актуален аргумент след 7 клас); За да имаш добър живот; И т.н. < Към "Статии" „Защо учим?“ Лесен въпрос? Няколко основни неща хрумват на родителите като отговор когато детето попита „Защо да ходя на училище, защо да уча много?“: За да научиш много неща, да придобиеш ценни умения; За да си намериш добра работа (под добра обикновено се има предвид високо платена); За да влезеш в добро училище/добър университет (особено актуален аргумент след 7 клас); За да имаш добър живот; И т.н. Странното е, че тези наглед елементарни за осмисляне отговори, които са истинни, за мнозинството от децата не представляват никакъв мотивиращ фактор; те им звучат изтъркано, неубедително и дори дразнещо. Когато на свой ред попитаме самото дете, то рецитира същите фрази, но някак механично. Да разгледаме и друга обичайна ситуация от училище. На въпроса „За какво най-често ти се карат родителите?“ познайте какво отговарят децата…за оценки. Всяко дете се изправя пред различни предизвикателства в училище. Някои имат трудности да се впишат в средата, други – да приемат и да се съобразяват с правилата, трети – да отговорят на високи за техните възможности учебни изисквания. Но при почти всички се оказва, че оценката се явява основен, централен критерий за родителя. Тя се превръща в самоцел, в онова, което ще ни даде увереност, че детето е стойностно и справящо се (ако е отличник), или пък което трябва да атакуваме с всички средства, защото обезценява моето дете и неглижира възможностите му (ако има затруднения). Още по-неприятно става, когато именно оценките се превръщат в залог за една или друга награда, в залог за похвала, одобрение, проява на обич. А каква е връзката между двата въпроса? Всъщност, ако за детето е неясно каква е функцията на доброто образование, ако няма вътрешната мотивация да се труди, да упорства, да учи, то пребивава в училище, подтиквано само и единствено от външни мотиви; външната мотивация се определя от оценки, похвали, награди, или наказания, отнемане на нещо желано и т.н. И тъй като външната мотивация има способността бързо да изтлява, в един момент се оказва, че няма нищо, с което детето да бъде „накарано“ да учи повече и да се старае (особено голям проблем в юношеството). „Не мога да го накарам“ е много честа фраза сред родителите; а зад нея стои желанието да обясниш на детето си, че искаш за него най-доброто, както и безсилието от това, че то сякаш изобщо не се трогва от този факт. Казано по друг начин, ако ние се движим по повърхността в обяснението си защо е важно човек да учи, да се развива, да се усъвършенства, то и детето ще търси повърхностни начини да изпълнява задачите си. То надали ще има представа какво значи „добър живот“, със сигурност му е безразлична „успешната кариера“ – но твърде добре осъзнава какво значи да прекараш качествено време с родителите си, да имаш добри приятели, да получаваш подкрепа в нужда, да се разбираш с братята и сестрите си, знае какво удоволствие носят неговите любими хобита, пътуванията, игрите. Накратко, онова, което печелим в училище, губейки много други неща, е възможността за избор . Да може да избере най-доброто за себе си, ето това е което родителите искат за децата си, това е резултатът от доброто образование, към което ги подтикват – да избере училище, университет, професия, а покрай тях и среда, възможности, хора. Особено трудна задача е всичко това в контекста на общество, в което удоволствието тук и сега, неподплътено с усилия, е със статут на ценност. А знанието, трудът, които се отплащат незнайно кога в бъдещето, са изключително далечни на учениците. Именно тук е ролята на родителите, в обяснението, че умението да отложиш удоволствието в името на нещо по-стойностно, по-значимо, е полезно и необходимо. И то не само на думи, но и в отношението им спрямо детето; да, знам, че ще те ядосам когато те моля да оставиш компютъра (да се прибереш у дома), но това е което трябва да се случи. Потенциалът на детето няма как да се разгърне, ако то не съумее да пренебрегне моментното желание, ако не успее да контролира поривите си да се забавлява неограничено и на всяка цена. Всичко това, в контекста на училището, означава един постоянен интерес към (по)знанието и от страна на родителя, регулярна комуникация с учителя, дори в случаи, когато не сме съгласни с него, внимание към затрудненията на детето още от самото начало на училище, но и пространство, в което то да се справя само – трудно постижим баланс, но веднъж постигнат е стабилна основа за всичко, което предстои занапред. Предишна статия Следваща статия

Направете си експеримент – влезте в който прецените блог, сайт, страница в социална мрежа, които се занимават с психично здраве, и потърсете думата „тревожност“. Гарантирам ви, че в близо 100% от източниците ще срещнете тази дума, както и подробна информация за това какво означава, какви са причините за тревожността и как можем да се справим с нея. Все повече млади хора говорят, че са имали личен сблъсък с паник-атаката; познават симптомите й от първо лице. Изследвания в световен мащаб доказват, че в съвременния свят случаите на тревожни разстройства или симптоми от този спектър се увеличават. И както в последните години масово започна да се говори за депресията, пък макар и в популярния изказ („В депресия съм“, „Нещо съм се депресирал“), така не бих се изненадала в годините занапред да започнем да „диагностицираме“ и тревожността в този мащаб – при това не без основание. < Към "Статии" Филмът, в който живея - или за тревожността Направете си експеримент – влезте в който прецените блог, сайт, страница в социална мрежа, които се занимават с психично здраве, и потърсете думата „тревожност“. Гарантирам ви, че в близо 100% от източниците ще срещнете тази дума, както и подробна информация за това какво означава, какви са причините за тревожността и как можем да се справим с нея. Все повече млади хора говорят, че са имали личен сблъсък с паник-атаката; познават симптомите й от първо лице. Изследвания в световен мащаб доказват, че в съвременния свят случаите на тревожни разстройства или симптоми от този спектър се увеличават. И както в последните години масово започна да се говори за депресията, пък макар и в популярния изказ („В депресия съм“, „Нещо съм се депресирал“), така не бих се изненадала в годините занапред да започнем да „диагностицираме“ и тревожността в този мащаб – при това не без основание. „Генезис“ Няма да направим изключение с настоящата статия – първо е редно да имаме ясна представа за това какво всъщност е тревожността? Психологическата теория е щедра на обяснителни модели, всеки от които има своя логика и основания. Конкретно тук ще се спрем накратко на идеите на някои от представителите на т.нар.школа на обектните отношения. Мелани Клайн изгражда цялостен модел за развитието на психичното от най-ранна детска възраст, в който тревожността намира място. Тя смята, че в първите 4 до 6 месеца от раждането си детето е в състояние на висока тревожност всеки път, когато външен или вътрешен дразнител се прояви спрямо него. Глад, шум, неприятна манипулация, липса на внимание, носят толкова голямо напрежение, че се възприемат буквално като животозастрашаващи, а съответните ситуации като източник на заплаха от унищожение. Единственият начин на малкото бебе да се справи с всичко това е да потърси и намери опора и грижа у възрастните около себе си. Тревожността, която залива психиката на малкото дете, ще бъде негов постоянен спътник нататък в живота, в този си вид като тревожност от унищожение . След 6-я месец, бебето започва да осъзнава, че представлява цялост, отделно тяло с отделни желания, емоции и усещания. Хората около него също вече са индивидуални образи, а не разпокъсани парчета. Майката е една и съща; не е една добра и една лоша. Тогава се появява следното предизвикателство: „ако имам само една майка, която понякога мразя, то тогава моята омраза може да я унищожи. Но това означава, че ще унищожа и добрата й част, не само лошата“. Ето зараждането на чувството за вина, както и на страха да не унищожиш някого, когото обичаш, идващ на мястото на страха да не бъдеш сам ти унищожен . Уилфред Бион ще допълни тази идея със своята концепция за майката като контейнер – буквално. Тя е човекът, който ще трябва да посрещне тревогите на своето бебе, да ги овладее и да му върне усещането, че всичко е наред и няма да се случи нищо ужасяващо. Когато бебето плаче, тя ще трябва да разбере плача и да му отговори с грижа; а ако нищо от стореното не възпира плача, то да удържи пред своето дете, без да позволи майчината й тревога да я парализира и да застраши отношенията спрямо малкото. В тази игра на емоции невинаги можем да излезем победители, и неслучайно и в живота на порасналия човек често „емоциите вземат връх“. Но целта е тревожността да не държи контрола непрекъснато, а личността да изгради механизми, с които да й противодейства . Резултатът от подобно противоборство ще предопредели дали светът ще изглежда по-скоро добро или пък ужасяващо място. Какво се случва по-нататък? Както в едноименния филм („Генезис“) , така и в живота, обречени сме да влизаме в непрестанни повторения. Сходни ситуации, със сходни предизвикателства, подклаждат еднакви емоции и най-вече – реакции от наша страна. Понякога е много трудно да се определи какво точно причинява това въртене в кръг, с което се затруднява и излизането оттам. А когато тревожността е фонът, на който се развива действието, става още по-трудно. Защото се оказва, че тревожността притежава едно завидно оръжие; нейната „способност“ да се превръща в нещо различно, в симптом, който може да няма нищо общо с обичайните форми, които приема (най-видимите проявления са паник-атаката и фобията). Човекът, който иска да се справи, ще атакува симптома, но доста често няма да види задлежащия причинител – тревогата. „Хлапето“ Такъв беше случаят на В., 9г. Истинска тревожност прозираше у него (и у неговата майката всъщност) във всяка дума и действие. В широко разтворените му очи, задъхания начин на говорене, понякога защото не спира да поеме въздух, в жестовете му – нервни и припрени, в постоянното въртене навсякъде, безцелно и безспирно. И най-вече в думите – опасност навсякъде, страх от животни, улици, вода, затворени пространства, от смъртта и т.н., и т.н. Проблем за околните беше невъзможността му да седи на едно място и странните действия на пораснало момче като него – без причина да издава нечленоразделни звуци или да пълзи. Описваха го като палав, странен, инфантилен, макар много интелигентен, по документи беше дете със специални образователни потребности. Дотук. Тревожността никога не беше „стояла на масата“ като вариант, който да се обмисли. Аз пък го нарекох „момчето с китовете“, заради рисунките му. Едни и същи рисунки, седмица след седмица на срещите ни в кабинета – толкова еднакви, че ако ги наложиш една върху друга, биха си паснали до последния детайл. И в центъра на всяка една, между водораслите в десния ъгъл, и медузата в левия, винаги имаше кит – колкото огромен, толкова и застрашителен. Над него кораб, който китът иска да потопи. В. можеше да стои повече от половин час, почти неподвижен, и да рисува. Сякаш удавяше своето напрежение в океана, който създава. Твърдеше, че иска да потъне там. Чудя се дали всъщност не е имал желание да се научи да плува, не толкова да потъне? Или пък угрозата от чудовището е била в неговите очи неизбежна, още повече, че на дъното вече имаше един потопен кораб? При всички случаи рисунката успяваше да пресъздаде вътрешното напрежение на едно беззащитно в лицето на своята тревога хлапе. „Формата на водата“ Описаният случай илюстрира някои от особеностите на тревожността – нека припомним, онази базисна тревожност, която препраща към най-ранното детство и към отношенията между бебето и неговите близки; и чиято причина откриваме в трудността на възрастния да понесе емоцията на малкото бебе и с това да внесе спокойствие. Често няма конкретен обект . Тя е фон – като океана. Огромно пространство, в което е трудно да се ориентираш, а без котва си обречен на теченията и бурите. Често се „разлива“ в удобна за нея форма, предизвиквайки едно цялостно напрежение в ежедневието, едно неназовано страдание, което се отразява на всеки аспект от живота. Да, не е изключено да наподобява кит, или змия, или пък страх от височини, но това всъщност са: Различни поводи, една и съща причина. В зависимост от конкретния човек, поводът за трудностите ще е различен. Тревожността ще приеме различни форми, но винаги ще стои в основата. Хранително разстройство, злоупотреба с медикаменти, депресивни прояви, асоциално поведение понякога започват с една неназована и незабелязана тревожност, с която личността не е имала шанс да се справи, донякъде и поради това, че: Тревожността не е свързана с конкретна емоция . При различните хора може да прозира зад различни емоции. Например зад гнева – родителите може би разпознават чувството за гняв към детето, което се е разболяло, макар да е напълно нелогично да се ядосват за това („Точно сега ли? Как винаги в най-неподходящия момент?“ и др.); или пък раздразнението когато се иска разрешение за купон с приятели („Пак ли? Ти на хотел ли живееш?“). Друг път на преден план стои тъгата . Или на помощ се викат позитивните самовнушения, медитацията, изкуствено предизвиканата радост . Може дори да изглежда сякаш няма емоция – „Абе нещо ми е едно такова…никакво“, „Чувствам напрежение, а уж всичко е наред“, „Нямам сериозни проблеми, а не ми е добре“. А дали ако не се запитаме във всеки един от тези случаи, няма да се окаже, че тревожим за нещо – родителят за детето си, усмихнатият човек за преживявано чувство на самота, тъжният за възприета или очаквана загуба, а „никаквото“ – за цялостно усещане за безсмислие в живота? Тревожността невинаги е твоя собствена . Споменахме за родителя като контейнер. Ами ако той не е съумял да удържи тревожността на бебето? Нещо повече, ако собствената му тревожност е била толкова всеобхватна, че е заглушила гласа на бебето? Изведнъж вече не е възможно да се водиш от усета, от интуицията, да чуеш детето, а господства цялостното усещане, че нещо не е наред. Родителската тревожност ще се върне към детето, непреработена, дори усилена, а то вероятно ще повярва безусловно, че има причина да го е страх (от вода, куче, училище). В същината си обаче неговата тревожност не е само негова, и никога не е била само негова. „Анализирай това“ Работата с тревожността е истинско предизвикателство вследствие на всичко, за което стана дума по-горе. Макар и под различна форма, тя винаги напомня и на специалиста за онези критични точки, в които той самият е уязвим. Няма да е некоректно да сравня психолога с „контейнер“, отново в термините на Бион, който има за задача да удържи тревожността на клиента си. Ако клиентът говори прекалено – да съумее да замълчи; ако клиентът непрекъснато пита - да успее да отрази въпросите обратно; ако клиентът е несигурен - да намери макар и малка в началото опора, от която да се започне дългият процес по възвръщане на увереността и спокойствието. Тъй като при децата тревожността често „излиза“ под формата на хиперактивност и неконтролируемо поведение, а санкционирането и изискването за послушание имат обратен ефект, от изключителна важност е да се осигури пространство на детето, в което то да може да изрази вербално и физически себе си и своите тревоги . Като втора стъпка, психологът ще чуе, ще интерпретира и ще сподели с детето неговите собствени детски думи, но вече по нов начин . В същото време, необходимо е да се удържи и тревожността не само на детето, но и тази на родителя . Бион ще ни каже, че понякога в грижата за малкото дете майката може да почувства усещането за разпад, ужасяващата паника (че не се справя, например) – тревогата на малкото й бебе завладява и нея самата. Завърта се омагьосан кръг, от който не е ясно дали и кога ще се излезе. Терапевтичната работа тук следва да реализира своята деликатна „намеса“, при това без по никакъв начин да застраши и без това крехкото родителско самочувствие. Рискът съществува на всяка крачка от този процес – често пъти повишаването на доверието от страна на детето към психолога се интерпретира като опит да се компрометира и замени родителската функция. За да избягам от традиционната структура на психологическия текст, мислех да пропусна съветите за справяне ; няма универсални рецепти и предписания. Припомних си обаче основното за тревожността – тя рядко се заявява открито. Затова, ето и малко за ресурсите за справяне. Колкото и парадоксално да звучи, единият от тях се крие в непоносимостта на тревогата. Колкото повече психично пространство заема тя, колкото повече натрапва въздействието си върху живота на личността, толкова по-голяма е вероятността да обърнем внимание на случващото се и да търсим решения . Друг вариант за противодействие е наименуването й, осветляването на онова в дълбините , което често пъти крием дори от себе си, но което е способно да потопи и най-здравия кораб. Подобен процес може да се окаже болезнен, но едва в научаването да се удържа и понася болката, ще се появи и умението да се удържи и понесе тревогата. „Завръщане в бъдещето“ Ако се върнем там, откъдето започнахме, към теориите за ранното детство, може би ще звучи сякаш влизаме в популярното клише за определящото значение на „първите 7“. Имаме основания обаче да потвърдим истинността на това клише. За съжаление при децата симптомите на тревожни разстройства трудно се разпознават – тревогата удобно е замаскирана като „детски, възрастов“ страх, който ще отмине от само себе си. А всъщност с времето тревожността пораства заедно с детето – да, вече няма страх от кучета или асансьори, но пък с пълна сила се разгръща хипохондрия; или употреба на субстанции; или в живота на човека се настанява емоционален фон, който пречи на спокойното и пълноценно общуване с противоположния пол… В същината си аз разбирам базисната тревожност като феномен, който всички хора споделят в по-малка или по-голяма степен – никому не е чужд страхът от унищожение, загиване на Аза, или онзи от унищожение, загуба на обичан Друг. Както подсказва заглавието на това своеобразно заключение обаче, важно е да вървим към бъдещето с повече яснота за това през какво сме преминали. Да се завръщаме към добре забравеното старо, към предишен опит - макар и в нов контекст - но с нови умения и с убеждението, че има начин да се живее и без тревожността. Предишна статия Следваща статия

Най-трудното за всеки начинаещ специалист е да направи мост между теорията и практиката. Особено когато няма никаква идея как точно се случва това. Описаният случай ме учи дори днес, години след срещата с него... < Към "Статии" Субектът отвъд диагнозата Най-трудното за всеки начинаещ специалист е да направи мост между теорията и практиката. Особено когато няма никаква идея как точно се случва това. Описаният случай ме учи дори днес, години след срещата с него... Общото В училище все повече и по-видими стават децата със СОП – нелепо (според мен) наименование на деца със специални образователни потребности. За мен като начинаещ специалист беше предизвикателство да работя с тях; още повече че в училищната система няма добре регулиран процес на приобщаването им, нито пък голям брой подготвени за това хора. Разбира се, натрупването на теоретични знания за някои от най-честите диагнози в областта на детската патология, е абсолютно необходима стъпка за всеки психолог. Теорията върви заедно с някои стандартизирани, и далеч по-голям брой нестандартизирани за България методики за оценка на детското развитие, с помощта на които се определя какви са дефицитите, и съответно ресурсите на всяко дете. Част от работата в училище е да се сигнализира за деца, които до този момент не са били обследвани от екип специалисти, а показват особености на едно или друго нарушение. В друга част децата вече имат становища, необходими документи, родителско съгласие, и с тях вече може да се структурира специфичната работа в училище. Започва създаването на оценка, екип, назначаване на координатор и членове на екипа, включват се (според потребностите на детето) ресурсен учител, логопед, учители, разбира се – педагогически съветник и/ли психолог. А според компетенциите си всеки педагогически съветник/психолог започва да работи с децата със СОП. Горе-долу на този етап приключва ангажимента на институцията спрямо детето със СОП. Всички формални стъпки са извървени, а компетентните специалисти „знаят какво да правят“. Знаят ли обаче наистина какво правят? Ще кажете, този въпрос е абсурден, та нали затова са специалисти? Проблемът е обаче, че за разлика от други области на познанието, в психологическата работа трудно можете да се позовете на „n-стъпкови модели“ или разписани процедури. Такива просто няма, а дори и да има, аз лично бих подходила към тях с огромно недоверие. Защото психиката е динамична структура. Поведението е върхът на айсберга, а отдолу са разположени – с натрупване – всякакви знайни и незнайни факти от историята на човека, осъзнати или не. Поведението сигнализира, но изследването отвъд него е дълга и сложна задача. С други думи - независимо от обективните факти, върху които е поставена дадена диагноза, тя самата е „разположена“ в пространството на психичния субект – индивидуалната личност с индивидуална история. Диагностичните категории са ясни, неясното е да се прогнозира как точно те влияят върху конкретния човек в неговия контекст. Спомням си първото, което правех в началото на работата си в училище. Четях епикризите. Точно и ясно – име, възраст, пол, диагноза. Познавателни способности – внимание, памет, мислене, интелект – всичко в числа и проценти. Накрая – заключение и препоръки. Следователно, за да имам идея как да работя с детето, трябваше да прочета теорията за неговото нарушение, да извлека най-важното от епикризата и да намеря методики за работа с него… Суховато разказано, нещата изглеждат най-общо така. По същия начин суховата се получаваше и самата работа с децата – несъдържателна (в моята представа), изпълнена с колебания, с усещането, че има нещо, което липсва. Ще звучи много вдъхновяващо да кажа, че в някакъв момент съм предприела съзнателно решение да променя подхода си. Истината е, че промяната се случи по необходимост, беше неизбежна – с влизането в кабинета ми на едно конкретно дете. Частното Когато за пръв път се срещнах с А. бях чувала от колегите за него. Подготвена бях, че става дума за дете, с което се работи трудно, но вече имах опит с какви ли не случаи и смятах, че имам капацитет да се справя с него. Твърде бързо ми стана ясно, че никакви думи не могат да ме подготвят за реалността. В начален етап на образование когато започнахме да работим, поведението му беше абсолютно неконтролируемо; и като казвам това, имам предвид – абсолютно! Никакви заплахи, убеждения, обещания или пазарлъци не бяха способни да накарат А. да спре да прави това, което му е хрумнало. А то почти винаги беше или рисково за него (катерене по первази, скачане, бъркане в контакти) или деструктивно за вещите наоколо. Нямаше случай да не „направи поразия“ при срещите ни – да избяга извън кабинета (или дори сградата на училището), да изтрие нещо от компютъра или пък да изхвърли нещо от прозореца. И както в епикризата всичко може да изглежда логично и подредено, така в реалната работа се оказа, че нищо не работи. До момента, в който един ден, отново в чудене как да работя с точно това дете, не си казах: „Е, добре де, ето ги диагнозите. И какво от това? С какво те променят факта, че тук влиза едно дете, към което аз не намирам път?“ Вече се бях запознала с Франсоаз Долто. Нататък нещата се подредиха, и макар никога да не стана истински лесно, нагласата ми вече беше друга. Преди това се чудех кои са онези магически думи, които можеш да кажеш на дете, което сякаш не те чува и разбира? Дадох си сметка, че няма как да говориш и да чуваш на свой ред , ако преди това не си осмислил „елементарния“ факт, че срещу себе си имаш Субект, личност – не дете с диагноза, СОП, с еди-колко си процента инвалидност, лека умствена изостаналост, ДВХ, или каквото друго се сетите. Стъпка 1. Какво значи Субект? В психологическата литература субект понякога се пише с главно С. Това съвсем не е случайно. В последните години все повече се променя схващането, че новороденото не знае, не може, не разбира; постепенно става ясно, че неговият психичен живот започва още отпреди раждането. Не са новост и концепциите за влиянието на различни фактори върху психиката на детето много преди то да започне да говори и помни. В този смисъл да наречем детето Субект още от деня на раждането, че и преди това, не е нито скандално, нито изненадващо. Но дали защото новороденото е така беззащитно, или поради невъзможността му на ранен етап да общува целенасочено и съзнателно, често пъти то става по-скоро обект. Така говорим за него: обект на процедури, обект на грижи, обект на внимание и любов. За родителите започва цялата гама от въпроси с какво, как и колко се храни, развитието му следва ли средните стойности в таблиците, защо плаче и т.н., и т.н. Всичко това е важно, несъмнено, но дали оставя пространство за родителите да обърнат внимание на самото дете – от какво има нужда в действителност то? Говорят ли му за истински важните за самото него неща? Разпознават ли Субекта ? Стъпка 2. Субектът понякога страда. Децата нямали проблеми? Точната формулировка тук е, че те просто не могат да ги изразят – по линията на това, че са когнитивно и емоционално незрели. Светът е толкова по-сложен и ужасяващ за тях именно защото са деца. Тежко въоръжени със своите защитни механизми, логика, опит, интелект – възрастните понякога пренебрегват детското страдание. А децата не търпят това и дават ясна заявка със своите симптоми. Стъпка 3. Какво казва Субектът със симптомите си? Понякога не мога да разбера защо възрастните се учудват толкова на детето, когато то им отговори с „не знам“. Питат и се чудят. Но то наистина не знае! Само като се замислим колко често самите ние постъпваме по начин, който не разбираме, а какво остава за дете. Терапевтичната работа е именно опит да се разберат и интерпретират симптомите на Субекта. „Не става дума за дисфункция от психичен или соматичен порядък, въз основа на която да се постави диагноза. Става дума за онази специфична точка на страдание на субекта и какво ни казва тя за него самия“ („Детето и неговите симптоми“) . Или простичко казано: с поведението си (симптома си, какъвто и да е той) детето говори, то казва неща, които все още не може да изрази пълноценно вербално; изразява емоции, пита. Стъпка 4. Субектът е разположен отвъд диагнозата . Медицинските експертизи и заключения не разбират Субекта, те го категоризират и поставят в чекмедже с номер някъде сред останалите диагностицирани. И това не е проблем, разбира се. Проблемът е какво се случва после, на всички нива – от семейство през училище, до общността. Кои са вълшебните думички, които можеш да кажеш на дете, за да те чуе и разбере? Няма такива. Няма ги в дебелите книги, в научните статии, в думите на университетските преподаватели, в методиките за изследване. Има обаче Субект, който говори. Когато има и някой, който да го чуе – тогава „магията се е случила“. А диагнозата няма никакво съществено значение. П.С. А. остава най-емблематичният случай в моята практика. В периода, в който се срещахме и разговаряхме, той успя да разпознае свое пространство в училище, включително сред съучениците си. Към днешна дата мога само да се надявам да му е даден шанс да случи същото. Предишна статия Следваща статия

По мотиви от Отмъстителите: Война без край/Краят (Avengers: Infinity War/Endgame) Нали знаете какво значи „guilty pleasure“? В жаргонния речник се определя така: „когато се забавляваш истински с музика или филм/тв предаване, но те е срам да си признаеш, че слушаш/гледаш“. Е, не че ме е срам да го призная, но би могло да се каже, че за мен „guilty pleasure“ са филмите за супергерои. Никой от тях не попада в класацията на „Най-любимите ми филми на всички времена“ (освен един, може би), но с удоволствие ги гледам и симпатизирам на героите. < Към "Статии" Да загубиш геройски По мотиви от Отмъстителите: Война без край/Краят (Avengers: Infinity War/Endgame) Нали знаете какво значи „guilty pleasure“? В жаргонния речник се определя така: „когато се забавляваш истински с музика или филм/тв предаване, но те е срам да си признаеш, че слушаш/гледаш“. Е, не че ме е срам да го призная, но би могло да се каже, че за мен „guilty pleasure“ са филмите за супергерои. Никой от тях не попада в класацията на „Най-любимите ми филми на всички времена“ (освен един, може би), но с удоволствие ги гледам и симпатизирам на героите. Съвсем скоро го гледах отново и отново се удивих на един факт във филма, който мира не ми дава. Финалът на предния епизод остави феновете по света съкрушени – не мисля, че във филмовата история е имало сценарно решение, което да „изпепели“ за няколко минути десетки филмови образи, градени с години, и спечелили симпатиите на милиони хора по света. Изчезването на ключовите герои беше решение дръзко, непредвидимо и…ами…обратимо. Но да се върнем малко назад, с началото на втората, заключителна серия. Какво заварихме след изчезването на половината популация на Земята, по-конкретно след 5 години? Много изненадващо за мен – разруха, отчаяние и един световен, огромен отказ да се приеме случилото се. Не просто, че супергероите отказваха да приемат поражението си, това беше ясно (още от трейлъра), че ще е така - но сякаш цялото човечество се беше отказало да се справи с последствията от трагично и неочаквано събитие - както казва самият Танос – неизбежно . И точно тук двете линии на разсъждение ще тръгнат в различни дименсии – тази на един добре замислен свят, населен с пълнокръвни герои, но все пак фантазни; и един реалистичен свят, в който (за съжаление или за щастие) има неизбежни неща. Защо тази тъжна, хаотична планета ме впечатли толкова, ще питате, и какво от така представеното бъдеще на цивилизацията ми се стори неправдоподобно? Може би нещо по средата между моя вечен оптимизъм, и логиката на психичното – такава, каквато аз я виждам. Способността на същата тази психика да отработи, да приеме и да продължи. Разбира се, че тук говорим за загубата. Загубата по начина, по който супергероите я виждат, а и всички ние – през техните очи – е нещо неприемливо, срещу което впрягаме всичките си жизнени сили. Борбата срещу загубата е „до последен дъх“, „до последна капка кръв“, „на всяка цена“, „на живот и смърт“. И поне във филмите, отдадеността с която любимият ни персонаж се изправя през поредното „неизбежно“ предизвикателство, в почти 100% от случаите му носи победа. Даже има известна закономерност – колкото по-голяма е била загубата, толкова по-яростни са съпротивителните сили срещу нея, и толкова по-епична е следващата победа. Изкушаваща закономерност, но дали така се случват нещата и в реалността? С думата „загуба“ в психологията често назоваваме смъртта; но не само, а и всяко събитие, което е свързано с трудна раздяла с човек, събитие, период от живота. Губим близки, доверие, почвата под краката си, губим пари, илюзии, невинността си. И след всяка загуба би следвало да преживеем един период, в който се случва пренареждане на всички фронтове[i]– личен, професионален, приятелски и т.н. С други думи, тъгуваме. Този в същината си оздравителен процес, т.нар. траур, е естествен процес – продължава различно при различните хора, но дава шанс за затваряне на една прелистена (искаме или не) страница и започване на нова. Като стана дума за неизбежността, някои неща са неизбежни и ние нищо не можем да направим…освен да ги приемем. Приемането в здравословния психичен смисъл е началото на края на тъгуването. То бележи навлизането в нов период, в който „падналият герой“ ще е преосмислил случилото се такова каквото е, ще е приел, че животът му вече няма как да е същият, и ще продължи напред – по начин, различен отпреди. Сега вече става ясно кое е изумителното за мен в реакцията на преживяваната загуба от населението на Земята, пък макар и в измисления свят на Отмъстителите. Героите имат своето оправдание - ако приемат загубата си, то какви герои ще са изобщо? Кое е оправданието в нашата Вселена, в нашето измерение, в което закотвянето в загубата не е героизъм, а точно обратното? В този ред на мисли образът на Танос неслучайно е толкова застрашителен - идеята за неизбежността не е привлекателна колкото тази за непримирима борба с щастлив край. Което е една от причините да сме толкова запленени от героите; те съумяват да направят света малко по-добър, по-справедлив. Нека не ги съдим с аршина на нашето измерение – не би било честно. Това са знаели и сценаристите на Endgame, които след като пометоха и най-големите песимисти сред феновете на сагата, удобно дадоха крачка назад, пренаредиха шахматната дъска и доведоха нещата до щастлив край с минимум загуби и очакваната смърт/остаряване на първите двама Отмъстители. Като се замисля, големите супергерои „произлизат“ от големите загуби – на родители, близки, на идентичност и прочее. Чудя се дали това не е нещо, което да си откраднем от супергеройския свят, с тази малка подробност, че може би не е нужно да се вкопчваме в онова, което не можем да имаме, а да приемем, че и без железен костюм, специални умения или генетична мутация бихме могли да бъдем герои в собствените си житейски истории. 1. Думата „фронт“ не е случайна – говорим за тежка битка. Предишна статия Следваща статия

Професионалният път на всеки психолог се формира изключително индивидуално. Казвайки "психология" можем да имаме предвид коренно различни неща. Затова е важно работещият специалист да направи своя избор на парадигма (школа, направление), в която да "намести" своята работа. Малко повече за моя избор и защо е такъв - можете да прочетете в текста. < Към "Статии" И психолозите избират Професионалният път на всеки психолог се формира изключително индивидуално. Казвайки "психология" можем да имаме предвид коренно различни неща. Затова е важно работещият специалист да направи своя избор на парадигма (школа, направление), в която да "намести" своята работа. Малко повече за моя избор и защо е такъв - можете да прочетете в текста. Представете си системата от вярвания за себе си и света на човека като съд. Разбира се, този съд няма как да е празен, защото през годините и с опита, със самия факт, че сме хора, съзнателно или не всеки от нас го „запълва“ с неща. Можем да дадем имена на тези „неща“ – ценности, принципи, опит, убеждения…допълвайте и вие както ви идва отвътре. Защо започвам с това? Ще стане ясно след малко, но със сигурност има общо с едно противоречие, което дълго време не можех да помиря в себе си. И то е противоречието между една страна от човешката природа с друга, също толкова присъща за човека. 1) Човекът трудно понася хаоса и неяснотата. Чудя се дали изобщо е нужно да обяснявам това, и вероятно е достатъчно само да посоча, че дори в най-примитивните култури се срещат доказателства, че е имало опити да бъдат обяснени феномените, които ни заобикалят (природните явления, например). За онази част от психичното, която съзнаваме и познаваме, хаосът е като минимум досадно, а често и силно тревожещо ни „състояние на нещата“. Нетолерантни сме към това да не знаем, да не разбираме, да не ни е ясно. Дотолкова последните са ни непоносими, че на практика цялото човешко познание е ориентирано към това да успеем да си обясним разнообразни вътрешнопсихични и външни феномени. Как? Като започнем от науката и фактите и стигнем до…общо взето каквото се сетите - звезди, карма, конспирации, магия и т.н., и т.н. 2) От друга страна, точно както не можем да понесем хаоса и неяснотата, непознаваемата, несъзнавана част от нас носи след себе си точно това. И ако хванем вяра на това, което ни казват психоаналитиците (и все по-нарастващия брой изследвания) – че несъзнаваното е далеч повече от съзнаваното, то сами разбирате накъде отива мисълта. Значи има толкова много от нас самите, което е неясно и непознаваемо… Как се помиряват тези две противоречиви позиции? Ами с това, с което започнах. Със способността на всеки един от нас да запълни с „неща“, да придаде смисъл на случващото се, на света и на самия себе си. Аз например избрах да уча психология. На малко по-късен етап избрах психоанализата като „най-добър“ метод. А още по-нататък във времето – лаканианската психоанализа. Струва ми се, че тези избори доведоха до възможността ми да приема споменатото противоречие – в професионален план, но не само. В самото начало фантазията ми беше, че психологията е много структурирана наука, с ясни правила. Разбира се, няма как да разбереш в каква голяма заблуда си, докато не извървиш всяка една стъпка по посока на заблудата. Основното, за което се оказах в грешка беше, че с времето и опита нещата ще стават все по-ясни и лесни. Всъщност на много ниво усещах работата си все по-затруднена, защото зад Готовите формулировки (човекът е такъв и такъв, защото…, и от това следва…, съответно нашият подход трябва да е…), та зад тях прозираха фините детайли, едни тънки струни, в началото невидими, които обаче веднъж уловени, не могат да бъдат натикани обратно в Голямата работеща формулировка. Просто не пасваха там, а аз не знаех какво да правя с това уловено, с думите на човека срещу мен. В крайна сметка кое се оказа работещо за мен? Липсата на Готова формулировка. Някъде сред цялото многообразие от методи, поучения, твърдения, факти и знание, чух „не знаем“. Прозвуча ми почти скандално в началото, а всъщност спечели интереса ми, и така до днес. В моята професионална история онази школа, дръзнала да каже това „не знаем“ , е лаканианската психоанализа. Сега е моментът да кажа, че не става дума за липса на теория, обосновка или доказателства – нищо подобно. Всеки, който е седял пред формулите на Лакан (да, точно така, математически формули) е наясно, че обемът от информация може да запълни далеч повече от скромния индивидуален запас от „дупки в знанието“. Става дума за това да кажеш „не знам“, защото отказваш да приложиш Голямата психологическа формулировка наготово и веднага; а вместо това даваш пространство на един сложен процес на търсене и мислене какво, защо и как се е случило в историята на човека отсреща. Ако се върна пак от началото към двете противоречиви състояния – на хаос и структура, за мен лаканианската психоанализа отказва да прибере, да намести даден феномен в структура, просто за да няма хаос; в същото време намира в хаоса нещо, което да въведе структура. Оказва се важно умението да стоиш в неизвестното, в неясното – при това в професионален контекст стоиш с още един човек и неговото неизвестно; сложете отгоре и нетърпението, с което всеки човек отправя своето страдание и чака облекчение. Добавете учудването от факта, че отказвам да „закова“ диагнозата, а вместо това задавам въпроси; понякога и разочарованието в думите „Ама ние само си говорим, вие какви техники използвате?“ Обратно на готовността, с която някои школи в психологията предоставят техники, методики и стандарти за работа, в лаканианската психоанализа е необходимо да се остане в тревожността на „незнанието“, в нажеженото очакване нещо да се случи, но да се случи на свой естествен ход, а не защото „сядаме тук сега да приложим една техника“. На практика това означава, че не е в мен инициативата да посочвам темите, които ми се струват важни. Не е моето темпо, с което работата да се съобрази. Има тема, която според мен е в основата на проблема? Поставям я, но човекът отсреща не реагира, не я подхваща? Е, значи не е дошъл моментът. Той може да отвърне поглед от онова, което аз съм извела като важен извод, да не го чуе – и това е ОК. Моята работа е да насърча думите отново, и ако човекът удържи да продължи да говори, ще поставя същия акцент тогава, когато вече ще има чуваемост. Балансът е труден, защото случаите са „всеки сам за себе си“; понякога е нужно да се преосмисли дори позицията, за която досега ставаше дума (т.е. нужно е да се използва конкретна техника, например). Преценката дали човекът има нужда от повече подкрепа и „удържане“, или може да „удържи“ сам в този момент; кога, как и дали изобщо да се зададат някои трудни въпроси; в кои ситуации (обикновено спешни) от терапевтично въздействие трябва да се премине в кризисна интервенция и т.н., и т.н. – всичко това и много повече стои като казус за терапевта във всеки един момент от процеса. Точно затова и определяща за начина, по който той структурира работа си, е парадигмата, в която работи, с нейните ориентири – теоретичната подготовка, системата от обучители и колеги, които подкрепят, етичните принципи и др. Вчера една дама, с която работя, ме попита – как избра точно това, мина ли през други школи, или знаеше още в началото? Истината е, че нито едното, нито другото – нужно беше търпение, информация, общуване с колеги, колебания – за да съм спокойна в избора си. Мислейки за текста, давам си сметка, че същото би могъл да напише колега от съвсем друго направление. Или пък колега със същите интереси като моите да каже, че усеща процеса и лаканианската психоанализа по коренно различен начин. Но отново в духа на индивидуалния подход: при всеки е различно и така трябва да бъде. Основното е всички в процеса на психологическата работа – специалисти и клиенти – да имат възможност да избират. Предишна статия Следваща статия

Повечето от материалите ми са посветени на децата и техните трудности. Тук обаче акцентът е върху родителите. След статията "Днешното дете" - логично - нека кажем малко повече и за днешните родители; такива, каквито ги виждам в личния си и професионален път... ​Най-честите предизвикателства пред тях? Ето... < Към "Статии" Днешните родители Повечето от материалите ми са посветени на децата и техните трудности. Тук обаче акцентът е върху родителите. След статията "Днешното дете" - логично - нека кажем малко повече и за днешните родители; такива, каквито ги виждам в личния си и професионален път... Най-честите предизвикателства пред тях? Ето... 1. Удавени в морето от информация. За разлика от предходните поколения, когато начините за грижа на детето се ограничават до опита на бабите (основно) и на тясната общност, в която семейството живее, днес имаме на практика неограничен достъп до информация. Няма тема, буквално няма такава – по която да не можете да намерите крайно противоположни мнения. И това несъмнено е добре…до една степен. Психическото изтощение от това да се подлага всяко решение на съмнение, да се претегля, обмисля, разпитва, е новата реалност на всеки родител. Напрежението от многообразието на подходи и варианти понякога залива по начин, непознат на нашите родители, например. И тъкмо когато сте решили, че сте направили точния избор, се оказва, че в случая на някой друг е проработило нещо съвсем различно. Във форумите често четем „Всичко е индивидуално“ – от една страна защото е точно така, но от друга – сякаш, за да се презастраховаме, че изборите на всички ни съвсем не съвпадат. 2. „Перфектният родител“. Изискванията на средата, съчетани с подчертано индивидуалистичното ни общество, водят към един безумен стремеж за съвършенство във всичките му измерения. До степен, че колкото и да е нелогична за всички нас идеята да сме идеални в процеса на родителстване, грешките и несполуките понякога приемаме като фатални. Много родители идват с въпроса „Дали не травмирах детето си?“. Носят вината от това, че са избрали „погрешно“, че са реагирали не „както трябва“. Изобщо, идеята за допускането на грешка е крайно неприемлива, и колкото и да си повтаряме мантрата „Не е нужно да си перфектен“, толкова на всички ни е до болка познато усещането „Добре де, къде сгреших?“. Въпреки това, все по-често родителите посрещат изказвания от типа „всичко е въпрос на организация“ по начин, който подлага на съмнение това изказване – та, има светлина в тунела. И може би не е проблемът в нас, и че не успяваме да се организираме перфектно , а в това че е сложно по принцип. 3. „Детето преди всичко“. Още една тема, която не е непозната за днешния родител, но трудно бива интегрирана в практиката. Детето не е центърът на Вселената – да, на нашата семейна система, може би, но това следва да има една естествена граница, отвъд която детето ще трябва да се нагажда към средата, а не обратното. Тоест, то не е и не може да бъде „център“, не може да е „преди всичко и всички“. Съвременните родители силно залитат в тази крайност – да се обгрижи, да се осигури, да се занимава детето с неща, които не сме и подозирали, че съществуват преди появата му. И това само по себе си не е проблем – не и докато всичко друго не остане на заден план, защото „детето е най-важно“. Къде е границата? Запитайте се кога за последно правихте нещо, което вие обичате, нещо лично ваше? Ако не се сещате или отговорът препраща много назад във времето, ако в деня не остава време за нищо друго, освен за заниманията и суетенето около децата, то ето ви ориентир, около който да мислите. 4. „Партньори ли?“. Хайде още един въпрос – „Кога за последно имахте време за половинката си?“ Естествено следствие от дете-центрираната ни действителност е фактът, че след появата на малкия наследник, родителите се отчуждават един от друг. Този процес не е необичаен по принцип, тъй като в ранните месеци и години на детето, диадата между него и майката е особена, специфична. Така че, отношенията между двойката се променят по начин, непознат за тях. Нужно е време да се подредят отношенията, да се внесе спокойствие, че за всички има място, че всеки е важен. Отново обаче – случва ли се от един момент нататък „след детето“ преоткриването на двамата партньори, или ежедневието им се разгръща само около ролите на „мама“ и „татко“ и нищо извън тях? Има ли моменти, в които детето не участва, защото това са моменти между мъж и жена, а не между родители? 5. Границите не са тормоз. Много съвременни родители се страхуват да поставят граници. Почти винаги обяснението е „Не искам да бъда като моите родители, които бяха (най-често чувам) авторитарни“. Проблемът е, че се сравняват несравними ситуации. Не може да се сравни дете, което е силно ограничавано, с дете, което не е чувало думата „не“. Тоест, прилагането на правилото „Не както мен са ме възпитавали“ е нерелевантно. Следователно изборът на родителя да НЕ постави граница в случай, в който собственото му дете изисква именно това, е избор, който на практика не отчита потребността на самото дете. В такива случаи винаги питам „Когато избирате онова, от което Вие сте имали нужда като малки, то за кого избирате всъщност сега – за Вашето дете или за Вас самите?“ И се оказва, че решението е на базата на потребността на едно бивше дете – настоящ родител; само дето неговото собствено е съвсем различно. 6. „Бързото родителстване“. Така за себе си наименувах онова нетърпение, което като че ли обзема всички ни когато става дума за нашите деца. Този сценарий се разиграва на всички нива в ежедневието ни – все пак говорим за ужасяващо забързано ежедневие, времето на бързите храни, бързите телефони и бързите решения. Проблемът е, че процесът на родителстване и етапите на развитие на детските мозък и психика…не са се забързали. Тоест няма как да вкараме в рамките на единица време процес, който отнема далеч повече – дни, месеци, понякога години. Типичен пример е проблемът за тръшкането при децата – има едно физиологично развитие, което трябва да се случи, за да спрат тантрумите, едно психоемоционално съзряване, което следва да се подпомогне у детето. А това не става от днес за утре – понякога отнема…ами да, дълго, дълго време. Винаги има с какво да се подпомогнат родителите в този и подобни трудни процеси, но невинаги решението е „направете ето това и всичко ще е ОК“. Тук бързите мерки не работят. 7. Много дини под една мишница. Познато, нали? Май с всички е така. Само че моята позиция по въпроса е следната: не е въпросът да се учим как да носим дините без да ги изпуснем, а как да се научим да „изпускаме“ без това да води усещане за провал и отчаяние; как да оставяме по някоя и друга задачка настрани – когато станат твърде много – за да не прегорим. В заключение не мога да не отбележа парадокса – да, този материал е също пореден по темата за деца и родители, един от многото в океана от препоръки и съвети. Може съвсем да не сте съгласни, и това е ОК. Не се разпознавате в текста – идеално! Правите нещата по вашия си начин, и дори се дразните някой да ви обяснява от своята трибуна „как трябва“? Браво на вас! Генерализациите са относително нещо, такива са и моите, убедена съм. Затова и няма да изведа никакви стъпки като за финал, но ще се позова отново на личния си и професионален опит, за да кажа следното: грешките са неизбежни, перфектният родител е химера. Дали пък единственото, на което можем да научим децата си, не е признанието, че колкото и да грешим, продължаваме да правим най-доброто, на което сме способни за тях? Нека поне в това не се съмняваме. Предишна статия Следваща статия

Правилата са един от фундаментите, които ръководят човека и отношенията му с другите. Нищо от света на човешкото не може да съществува без тях; нещо повече, те са предпоставка за зараждането на човешкото. < Към "Статии" Ах, тези правила! Правилата са един от фундаментите, които ръководят човека и отношенията му с другите. Нищо от света на човешкото не може да съществува без тях; нещо повече, те са предпоставка за зараждането на човешкото. От най-ранна детска възраст всяко човешко същество има потребността да бъде вписано сред другите – първо в семейството, в най-близкото обкръжение, после в средата извън семейството, а около и след 2-та година в средата от връстници. Този процес не се случва от само себе си; той е ръководен от родителите на детето, от хората, които се грижат за малкото бебе. Докато то постепенно опознава света, значимите възрастни го въвеждат неусетно и в структурата на човешките отношения; те са които ще назоват детето като личност и ще му покажат неговото място сред другите, ръководени самите те от писаните и неписани човешки закони. Наистина, за децата правилата са особено значими и необходими. Те не могат сами да организират поведението си; няма ли възрастен, който да им постави граници (дотук може, нататък – не!), децата са обречени да се лутат в дебрите на собствените си импулси. Макар от позицията на родители да ни се струва примамливо да позволим на детето повече, всъщност разширяването на границите може да бъде натоварващо за него – дори травмиращо в дългосрочен план. С порастването би следвало детето да успее да интернализира (приеме в себе си) основните правила на поведение, с което и контролът върху импулсите се повишава. Чували сте изказването „Той/тя е малък/малка, не разбира“. Несъмнено до определена възраст това е така. С времето обаче детето се учи да разбира, и тогава с помощта на възрастния трябва да се научи да приема собствените си ограничения и да излезе от позицията на всемогъщество. Всичко това е невъзможно, ако то не се учи да следва правилата. А какво се случва в училище? От ден първи детето влиза в една огромна система от правила. То трябва да се ориентира в системата, да се впише. Много родители подхождат с недоверие към училищната институция, а основанията им са логични и несъмнени (особено ако говорим за дефицитите в българската образователна система). Но докато повечето успяват да се доверят на отговорните възрастни в училище и децата им свикват, при други недоверието не изчезва с времето, а дори се задълбочава. Детето усеща тази позиция, настройва се негативно, отказва да спазва правилата, а се опитва да наложи свои собствени, такива, които са комфортни за него. Адаптацията му обаче ще се окаже значително затруднена, то може не припознае учителя като авторитет, да не желае да участва в обучителния процес, дори да саботира създаването на приятелски контакти с другите деца (дори в игрите има правила, а онзи, който не ги спазва, бива отхвърлен от другите играчи), разбира се, без да иска всичко това. В следствие училището се превръща в непосилно бреме, с което и детето, и родителите му няма да могат да се справят, особено с повишаването на изискванията всяка следваща учебна година. Всичко това защото в такива случаи зад родителското недоверие се крие нещо повече – съзнателно или несъзнателно нежелание на самите родители да изискат от детето си да приеме правилата (и ограниченията), които училището поставя . Всички деца са различни и уникални сами по себе си, те не могат и не трябва да бъдат унифицирани. Училището до голяма степен се опитва да ги постави в еднакви условия, но това не означава, че за да съхраним детската индивидуалност, креативност и свобода, трябва да атакуваме училищните правила и техните носители – учителите. В училище може да се усеща липсата на достатъчно време, ресурс и пространство за работа с всяко дете поотделно, но до голяма степен това се компенсира от учителите. А дори като родители да чувствате подобна липса, има и други начини тя да се преодолее и смекчи, без да се конфронтират училищните правила и изисквания. Може за детето да е трудно да ги приеме, но приемането им със сигурност ще улесни пребиваването му там, ще му донесе позитивни преживявания. Колкото до индивидуалността, креативността и свободата, ако родителят ги подкрепя и насърчава, никоя училищна система няма да може да ги отнеме и/ли пречупи . Предишна статия Следваща статия