Статии|Архитектура и психология Как си служим с пространството? Къде стоим, от какво сме заобиколени, какво срещаме в ежедневието и харесваме ли онова, което срещаме? Какви са вътрешните и външните ни пространства? < Към "Статии" Пространства Архитектура и психология Как си служим с пространството? Къде стоим, от какво сме заобиколени, какво срещаме в ежедневието и харесваме ли онова, което срещаме? Какви са вътрешните и външните ни пространства? Kазват, че архитектурата е нещо много повече от това как изглежда една сграда. Дори да не виждаме подробностите и често да не можем да оценим техния замисъл, има нещо в добрата архитектурна идея, което привлича, гали окото, но и добавя различен смисъл и послание. Чрез тези видими елементи от средата ние можем да я променяме и облагородяваме, както и да съчетаем естетичното с функционалното. Действително, там където вирее добрата архитектура, пространствата не само изглеждат различно, но и са проводник на изкуство, социални събития, по-хармоничен и пълноценен живот. Дотук добре. Но какво се случва с носителите на пространства, които навяват разруха, мръсотия и грозота? Ако тези носители са сгради и инфраструктура, те могат да бъдат вградени, вплетени по нов начин в градската среда, или пък да отстъпят място на нещо съвсем ново; т.е. реновация или разрушаване. Има обаче носители, които са одушевени – хората, които виждаме в необлагородените пространства и които носят сходна енергия. Какво ли се случва с тях, когато тяхната „естествена среда“ се промени? Дали промяната ги включва и подпомага адаптацията им към новото? Или те остават като петно върху нова дреха? А може би търсят и намират ново пространство, изтласкани отвъд красивото и функционалното, което да де-облагородят със своето присъствие? Все по-често вървя в града и виждам коренните разлики. Разбира се, сетивата предпочитат онова, което звучи добре и ухае вкусно. Погледът се спира на красивите образци – сгради или хора. За другото не искаме да знаем, не искаме да пречи. Гневим се, че го има, че е допуснато да мърси и грози „нашите пространства“. Всяка реновирана стара сграда, спасена от бръшляна и разрухата, ни вдъхновява. Всяко пространство, което градът си извоюва за фестивал, изкуство или изложение на книги, добавя към стойността на нашите градски преживявания. …Но другото, другото…което пречи на тази атмосфера. Това, което не се вписва и никак не пасва на модерните ни възгледи за архитектурата, функцията и емоцията на нашия живот. Какво правим с него? …то харесва ли онова, което ние имаме да предложим? Дали когато ни срещне, на разходка след вкусен брънч в Стара София, мисли: „Искам и аз!“. Или ни мрази, защото знае, че никога не може да е като нас; и при удал се случай се стреми да ни унищожи? Все по-често се чудя: наистина ли има два свята, от които единият излишен? Предишна статия Следваща статия

Статии|Направете си експеримент – влезте в който прецените блог, сайт, страница в социална мрежа, които се занимават с психично здраве, и потърсете думата „тревожност“. Гарантирам ви, че в близо 100% от източниците ще срещнете тази дума, както и подробна информация за това какво означава, какви са причините за тревожността и как можем да се справим с нея. Все повече млади хора говорят, че са имали личен сблъсък с паник-атаката; познават симптомите й от първо лице. Изследвания в световен мащаб доказват, че в съвременния свят случаите на тревожни разстройства или симптоми от този спектър се увеличават. И както в последните години масово започна да се говори за депресията, пък макар и в популярния изказ („В депресия съм“, „Нещо съм се депресирал“), така не бих се изненадала в годините занапред да започнем да „диагностицираме“ и тревожността в този мащаб – при това не без основание. < Към "Статии" Филмът, в който живея - тревожността Направете си експеримент – влезте в който прецените блог, сайт, страница в социална мрежа, които се занимават с психично здраве, и потърсете думата „тревожност“. Гарантирам ви, че в близо 100% от източниците ще срещнете тази дума, както и подробна информация за това какво означава, какви са причините за тревожността и как можем да се справим с нея. Все повече млади хора говорят, че са имали личен сблъсък с паник-атаката; познават симптомите й от първо лице. Изследвания в световен мащаб доказват, че в съвременния свят случаите на тревожни разстройства или симптоми от този спектър се увеличават. И както в последните години масово започна да се говори за депресията, пък макар и в популярния изказ („В депресия съм“, „Нещо съм се депресирал“), така не бих се изненадала в годините занапред да започнем да „диагностицираме“ и тревожността в този мащаб – при това не без основание. „Генезис“ Няма да направим изключение с настоящата статия – първо е редно да имаме ясна представа за това какво всъщност е тревожността? Психологическата теория е щедра на обяснителни модели, всеки от които има своя логика и основания. Конкретно тук ще се спрем накратко на идеите на някои от представителите на т.нар.школа на обектните отношения. Мелани Клайн изгражда цялостен модел за развитието на психичното от най-ранна детска възраст, в който тревожността намира място. Тя смята, че в първите 4 до 6 месеца от раждането си детето е в състояние на висока тревожност всеки път, когато външен или вътрешен дразнител се прояви спрямо него. Глад, шум, неприятна манипулация, липса на внимание, носят толкова голямо напрежение, че се възприемат буквално като животозастрашаващи, а съответните ситуации като източник на заплаха от унищожение. Единственият начин на малкото бебе да се справи с всичко това е да потърси и намери опора и грижа у възрастните около себе си. Тревожността, която залива психиката на малкото дете, ще бъде негов постоянен спътник нататък в живота, в този си вид като тревожност от унищожение . След 6-я месец, бебето започва да осъзнава, че представлява цялост, отделно тяло с отделни желания, емоции и усещания. Хората около него също вече са индивидуални образи, а не разпокъсани парчета. Майката е една и съща; не е една добра и една лоша. Тогава се появява следното предизвикателство: „ако имам само една майка, която понякога мразя, то тогава моята омраза може да я унищожи. Но това означава, че ще унищожа и добрата й част, не само лошата“. Ето зараждането на чувството за вина, както и на страха да не унищожиш някого, когото обичаш, идващ на мястото на страха да не бъдеш сам ти унищожен . Уилфред Бион ще допълни тази идея със своята концепция за майката като контейнер – буквално. Тя е човекът, който ще трябва да посрещне тревогите на своето бебе, да ги овладее и да му върне усещането, че всичко е наред и няма да се случи нищо ужасяващо. Когато бебето плаче, тя ще трябва да разбере плача и да му отговори с грижа; а ако нищо от стореното не възпира плача, то да удържи пред своето дете, без да позволи майчината й тревога да я парализира и да застраши отношенията спрямо малкото. В тази игра на емоции невинаги можем да излезем победители, и неслучайно и в живота на порасналия човек често „емоциите вземат връх“. Но целта е тревожността да не държи контрола непрекъснато, а личността да изгради механизми, с които да й противодейства . Резултатът от подобно противоборство ще предопредели дали светът ще изглежда по-скоро добро или пък ужасяващо място. Какво се случва по-нататък? Както в едноименния филм („Генезис“) , така и в живота, обречени сме да влизаме в непрестанни повторения. Сходни ситуации, със сходни предизвикателства, подклаждат еднакви емоции и най-вече – реакции от наша страна. Понякога е много трудно да се определи какво точно причинява това въртене в кръг, с което се затруднява и излизането оттам. А когато тревожността е фонът, на който се развива действието, става още по-трудно. Защото се оказва, че тревожността притежава едно завидно оръжие; нейната „способност“ да се превръща в нещо различно, в симптом, който може да няма нищо общо с обичайните форми, които приема (най-видимите проявления са паник-атаката и фобията). Човекът, който иска да се справи, ще атакува симптома, но доста често няма да види задлежащия причинител – тревогата. „Хлапето“ Такъв беше случаят на В., 9г. Истинска тревожност прозираше у него (и у неговата майката всъщност) във всяка дума и действие. В широко разтворените му очи, задъхания начин на говорене, понякога защото не спира да поеме въздух, в жестовете му – нервни и припрени, в постоянното въртене навсякъде, безцелно и безспирно. И най-вече в думите – опасност навсякъде, страх от животни, улици, вода, затворени пространства, от смъртта и т.н., и т.н. Проблем за околните беше невъзможността му да седи на едно място и странните действия на пораснало момче като него – без причина да издава нечленоразделни звуци или да пълзи. Описваха го като палав, странен, инфантилен, макар много интелигентен, по документи беше дете със специални образователни потребности. Дотук. Тревожността никога не беше „стояла на масата“ като вариант, който да се обмисли. Аз пък го нарекох „момчето с китовете“, заради рисунките му. Едни и същи рисунки, седмица след седмица на срещите ни в кабинета – толкова еднакви, че ако ги наложиш една върху друга, биха си паснали до последния детайл. И в центъра на всяка една, между водораслите в десния ъгъл, и медузата в левия, винаги имаше кит – колкото огромен, толкова и застрашителен. Над него кораб, който китът иска да потопи. В. можеше да стои повече от половин час, почти неподвижен, и да рисува. Сякаш удавяше своето напрежение в океана, който създава. Твърдеше, че иска да потъне там. Чудя се дали всъщност не е имал желание да се научи да плува, не толкова да потъне? Или пък угрозата от чудовището е била в неговите очи неизбежна, още повече, че на дъното вече имаше един потопен кораб? При всички случаи рисунката успяваше да пресъздаде вътрешното напрежение на едно беззащитно в лицето на своята тревога хлапе. „Формата на водата“ Описаният случай илюстрира някои от особеностите на тревожността – нека припомним, онази базисна тревожност, която препраща към най-ранното детство и към отношенията между бебето и неговите близки; и чиято причина откриваме в трудността на възрастния да понесе емоцията на малкото бебе и с това да внесе спокойствие. Често няма конкретен обект . Тя е фон – като океана. Огромно пространство, в което е трудно да се ориентираш, а без котва си обречен на теченията и бурите. Често се „разлива“ в удобна за нея форма, предизвиквайки едно цялостно напрежение в ежедневието, едно неназовано страдание, което се отразява на всеки аспект от живота. Да, не е изключено да наподобява кит, или змия, или пък страх от височини, но това всъщност са: Различни поводи, една и съща причина. В зависимост от конкретния човек, поводът за трудностите ще е различен. Тревожността ще приеме различни форми, но винаги ще стои в основата. Хранително разстройство, злоупотреба с медикаменти, депресивни прояви, асоциално поведение понякога започват с една неназована и незабелязана тревожност, с която личността не е имала шанс да се справи, донякъде и поради това, че: Тревожността не е свързана с конкретна емоция . При различните хора може да прозира зад различни емоции. Например зад гнева – родителите може би разпознават чувството за гняв към детето, което се е разболяло, макар да е напълно нелогично да се ядосват за това („Точно сега ли? Как винаги в най-неподходящия момент?“ и др.); или пък раздразнението когато се иска разрешение за купон с приятели („Пак ли? Ти на хотел ли живееш?“). Друг път на преден план стои тъгата . Или на помощ се викат позитивните самовнушения, медитацията, изкуствено предизвиканата радост . Може дори да изглежда сякаш няма емоция – „Абе нещо ми е едно такова…никакво“, „Чувствам напрежение, а уж всичко е наред“, „Нямам сериозни проблеми, а не ми е добре“. А дали ако не се запитаме във всеки един от тези случаи, няма да се окаже, че тревожим за нещо – родителят за детето си, усмихнатият човек за преживявано чувство на самота, тъжният за възприета или очаквана загуба, а „никаквото“ – за цялостно усещане за безсмислие в живота? Тревожността невинаги е твоя собствена . Споменахме за родителя като контейнер. Ами ако той не е съумял да удържи тревожността на бебето? Нещо повече, ако собствената му тревожност е била толкова всеобхватна, че е заглушила гласа на бебето? Изведнъж вече не е възможно да се водиш от усета, от интуицията, да чуеш детето, а господства цялостното усещане, че нещо не е наред. Родителската тревожност ще се върне към детето, непреработена, дори усилена, а то вероятно ще повярва безусловно, че има причина да го е страх (от вода, куче, училище). В същината си обаче неговата тревожност не е само негова, и никога не е била само негова. „Анализирай това“ Работата с тревожността е истинско предизвикателство вследствие на всичко, за което стана дума по-горе. Макар и под различна форма, тя винаги напомня и на специалиста за онези критични точки, в които той самият е уязвим. Няма да е некоректно да сравня психолога с „контейнер“, отново в термините на Бион, който има за задача да удържи тревожността на клиента си. Ако клиентът говори прекалено – да съумее да замълчи; ако клиентът непрекъснато пита - да успее да отрази въпросите обратно; ако клиентът е несигурен - да намери макар и малка в началото опора, от която да се започне дългият процес по възвръщане на увереността и спокойствието. Тъй като при децата тревожността често „излиза“ под формата на хиперактивност и неконтролируемо поведение, а санкционирането и изискването за послушание имат обратен ефект, от изключителна важност е да се осигури пространство на детето, в което то да може да изрази вербално и физически себе си и своите тревоги . Като втора стъпка, психологът ще чуе, ще интерпретира и ще сподели с детето неговите собствени детски думи, но вече по нов начин . В същото време, необходимо е да се удържи и тревожността не само на детето, но и тази на родителя . Бион ще ни каже, че понякога в грижата за малкото дете майката може да почувства усещането за разпад, ужасяващата паника (че не се справя, например) – тревогата на малкото й бебе завладява и нея самата. Завърта се омагьосан кръг, от който не е ясно дали и кога ще се излезе. Терапевтичната работа тук следва да реализира своята деликатна „намеса“, при това без по никакъв начин да застраши и без това крехкото родителско самочувствие. Рискът съществува на всяка крачка от този процес – често пъти повишаването на доверието от страна на детето към психолога се интерпретира като опит да се компрометира и замени родителската функция. За да избягам от традиционната структура на психологическия текст, мислех да пропусна съветите за справяне ; няма универсални рецепти и предписания. Припомних си обаче основното за тревожността – тя рядко се заявява открито. Затова, ето и малко за ресурсите за справяне. Колкото и парадоксално да звучи, единият от тях се крие в непоносимостта на тревогата. Колкото повече психично пространство заема тя, колкото повече натрапва въздействието си върху живота на личността, толкова по-голяма е вероятността да обърнем внимание на случващото се и да търсим решения . Друг вариант за противодействие е наименуването й, осветляването на онова в дълбините , което често пъти крием дори от себе си, но което е способно да потопи и най-здравия кораб. Подобен процес може да се окаже болезнен, но едва в научаването да се удържа и понася болката, ще се появи и умението да се удържи и понесе тревогата. „Завръщане в бъдещето“ Ако се върнем там, откъдето започнахме, към теориите за ранното детство, може би ще звучи сякаш влизаме в популярното клише за определящото значение на „първите 7“. Имаме основания обаче да потвърдим истинността на това клише. За съжаление при децата симптомите на тревожни разстройства трудно се разпознават – тревогата удобно е замаскирана като „детски, възрастов“ страх, който ще отмине от само себе си. А всъщност с времето тревожността пораства заедно с детето – да, вече няма страх от кучета или асансьори, но пък с пълна сила се разгръща хипохондрия; или употреба на субстанции; или в живота на човека се настанява емоционален фон, който пречи на спокойното и пълноценно общуване с противоположния пол… В същината си аз разбирам базисната тревожност като феномен, който всички хора споделят в по-малка или по-голяма степен – никому не е чужд страхът от унищожение, загиване на Аза, или онзи от унищожение, загуба на обичан Друг. Както подсказва заглавието на това своеобразно заключение обаче, важно е да вървим към бъдещето с повече яснота за това през какво сме преминали. Да се завръщаме към добре забравеното старо, към предишен опит - макар и в нов контекст - но с нови умения и с убеждението, че има начин да се живее и без тревожността. Предишна статия Следваща статия

Статии|Преди 2 години по това време се бях оплела в тежко отчаяние заради трудността ми по създаването на материал, посветен на филма „Жокера“. В крайна сметка думите се подредиха, а статията е най-четената и споделяна досега сред моите и предишни, и следващи материали (ако сте пропуснали - ето я тук!). Сантиментът ми към този образ е толкова значим, че бях категорична – най-добрият Жокер е именно на Хоакин Финикс. Точка. ​Преди няколко дни за трети път, но след доста години от първите два, гледах „Черният рицар“. Друг сантимент се появи – към брилянтния Хийт Леджър – когото така много харесвах. И една мисъл, заедно с носталгията, ярка и категорична – „Това е Жокерът!“... < Към "Статии" Кой е Жокера? Преди 2 години по това време се бях оплела в тежко отчаяние заради трудността ми по създаването на материал, посветен на филма „Жокера“. В крайна сметка думите се подредиха, а статията е най-четената и споделяна досега сред моите и предишни, и следващи материали (ако сте пропуснали - ето я тук!). Сантиментът ми към този образ е толкова значим, че бях категорична – най-добрият Жокер е именно на Хоакин Финикс. Точка. Преди няколко дни за трети път, но след доста години от първите два, гледах „Черният рицар“. Друг сантимент се появи – към брилянтния Хийт Леджър – когото така много харесвах. И една мисъл, заедно с носталгията, ярка и категорична – „Това е Жокерът!“... Ако изобщо е нужно двата образа да се сравняват, то аз бих пречупила това сравнение през призмата на онова, което Хоакин Финикс изгради по безапелационен начин в своята интерпретация – човешката история. Добре изграден образ, фактори от средата, патологични семейни модели, голяма тайна и много травматизъм – идеалната рецепта за превръщането на един нищожен човек в опасен, налуден убиец. Поднесена по впечатляващ начин, през цвета, звука и картината, историята не остави безучастен който и да е зрител. Неслучайно и във всички материали, които четох след това, основно място заемаха емоциите – лепкави и мъчителни до степен на физическа болка. Без да можеш да оправдаеш нищо от последвалото насилие, Хоакиновият Жокер даде цялостно, логично и откровено обяснение защо елементите на историята водят до точно този финал. И въпреки изблиците му на лудост, той увлече през състраданието, през емпатията. Във версията на Нолан Алфред предупреждава Брус Уейн – „някои хора просто искат да видят света да гори“. И да, това е което аз съотнесох първоначално и към героя на Тод Филипс. Но дали? За Артър Флек имаме яснота, имаме предистория. И ако се запитаме – действително ли „светът в пламъци“ е неговият мотив, може би ще трябва да признаем, че не е точно така. Той има мотив, разписан дума по дума, събитие след събитие. В крайна сметка светът на лудостта, в който той живее така дълго и самотно, се екстернализира през действията му навън. Вече всички знаят какво е, а хаосът за другите се превръща в негов личен триумф. Какво знаем за Жокера на Нолан? Нищо. Абсолютно, всеобхватно и пронизително нищо. Няма история, за която да се закачиш, няма точка на захващане на минали събития, след които той да се „появи“. Не знаем нищо за белезите му – краткият момент на откровение, в който Жокерът разказва за един баща-насилник, се изпарява без следа след втората „версия“ – любовта на живота му е обезобразена, а той причинява същото на себе си. Това, което си мислим, че знаем, се оказва една поредна, но не последна заблуда. А с какво си имаме работа всъщност, докато наблюдаваме образа на Хийт Леджър? Това са действията му, въплътени в Желанието му – „светът да гори“. Без причина. Най-добрите да бъдат унищожени, но в отсъствие на какъвто и да е мотив, извън този на „играта“, на чистото забавление и прищявка (може би онова, което Лакан ще нарече „наслаждение“?). При това игра по неговите правила. От началото до края за никого от нас не става ясно кое е онова, което движи този Жокер. Вероятно думата „зло“ би била на място тук, зло толкова органично въплътено, сякаш няма място за нещо друго в това подобие на човек. Нищо човешко, нищо от слабостите, които изграждат всеки от нас, нито дори пукнатина; освен стремеж да бъде наранен всеки друг, а играта да продължава още и още. Този образ не се вълнува от пари, власт, любов, отмъщение – ето ги човешките слабости, които са му абсолютно чужди. Не изпитва страх, не преговаря и не подлежи на убеждаване. В някакъв смисъл – божествено недостъпен за всички останали, и точно поради тази причина– ужасяващ. И ето мястото на сравнение: Там, където имаме история (Жокера на Хоакин Финикс), там има място и за други емоции – отвращение, гняв, състрадание, болка. Можем нещо да съпреживеем, да се идентифицираме дори и да изпитаме страдание заедно с един страдащ човек. Да, лудостта настъпва постепенно и залива всичко друго, но тя е в резултат на някаква, макар трагична, логика. А в липсата на сюжет и обяснение (Жокера на Хийт Леджър), какво друго да открием, освен най-първичната сред емоциите? Само и единствено страх. Няма думи и история, само инстинктивен ужас - че без ред и замисъл играта може да загрубее, а човекът е безсилен пред безчовечното, пред произвола. Каква по-зловеща шега от тази? Предишна статия Следваща статия

Статии|Всеки практикуващ специалист ще потвърди, че това е измежду най-честите въпроси, които чува в кабинета си. В днешния текст ще се опитам да обясня къде е проблемът с тази постановка на нещата и защо охотата, с която често психолозите се втурват да формулират отговор, може да бъде не по-малко проблематична. < Към "Статии" "Моля Ви, кажете какъв е проблемът?" Всеки практикуващ специалист ще потвърди, че това е измежду най-честите въпроси, които чува в кабинета си. В днешния текст ще се опитам да обясня къде е проблемът с тази постановка на нещата и защо охотата, с която често психолозите се втурват да формулират отговор, може да бъде не по-малко проблематична. Знаем ли наистина какъв е проблемът? Отправната точка, която на теория всички знаем, е че проблемът се формулира от самия клиент. Той е носителят на смисъл за нещата, които му се случват, и съответно изпитва „на гърба си“ последствията от свои и чужди избори, както и от случайно (или не) подредили се житейски обстоятелства. Всъщност първата крачка към това да започне един процес на промяна е свързана именно с начина, по който клиентът ще формулира своя въпрос към теpапевта. Кое е проблематичното ако той е: „Кажете Вие какъв е проблемът“? Общо взето върви в две посоки. От една страна винаги има надежда, че специалистът може веднага, много бързо да разбере ситуацията, да набележи конфликтните точки и да даде готово решение. Често сме призовани да направим именно това и често се случва да се подхлъзнем по това очакване; включително с конфронтиране от страна на клиента на онази инфантилна наша част, която иска да докаже колко много знае! Подобно фантастично искане има своите дълбоки основания и често отразява една безизходна ситуация, понякога и отчаяние, със сигурност лично страдание. За съжаление нещата далеч не са така прости, че да си позволим да „вземем думата“ и да говорим с категоричност. Общо взето с практиката става ясно, че изглежда ли случаят лесен и не особено интересен, значи вероятно нещо важно убягва и има риск да бъдат пренебрегнати значими моменти, да бъде подценена ситуацията – със съответните последствия. Затова никога не бива да се избързва със заключенията – да, почваме отнякъде, но с времето информацията се увеличава, а хипотезите търпят промени. Закотвим ли само едно обяснение („Проблемът е…ТОВА!“) на практика работата е обречена да спре, преди истински да е започнала. По-скоро иде реч за поставяне на начало. („Можем да започнем да мислим за ТОВА, но със сигурност няма да става дума само за него“). Така че - още в самото начало се идентифицират (но само през думите на клиента!) най-големите трудности. Обсъждат се нагласите и възможностите, както и се съгражда най-общ план за нататък. Но спецификата в работата с човешкото е такава, че е невъзможно да се състави „най-добрата формула“, при това с придружаваща гаранция. Защо? Ето и вторият момент. Защото с всеки случай си имаме работа с нещо различно. Да, клише е, но е факт. Никой случай, колкото и да прилича на предишен, не е идентичен, така че това което е проработило веднъж, не е гаранция, че ще проработи пак. Забележителното в психологическата работа е способността да се изобретява всеки път, с всеки човек нещо различно, което да е адаптирано само и единствено към неговия контекст. Общите принципи, хипотезите които се изграждат вследствие на една стабилна теоретична подготовка – да, те съществуват и полагат „скелето“, без тях не може да се работи (тоест може, но нека не се спираме на тази неприятна тема). Ако използвам една архитектурна метафора – за да бъде възможна и устойчива една сграда, тя има нужда от добра инженерна оценка, от сериозен конструктивен проект. Но характерността, спецификата на сградата ще придадат фините детайли – материалите, цветовете, светлината, изкуството, което е „вложено“ в постройката. Така разбирам аз психологическата работа – то е изкуството да се сътворява нещо специфично, в детайли, на основата на придобитите знания, умения и личен опит. И както ще ви каже всеки човек на изкуството, то не се създава „по калъп“, трудно влиза в рамки и иска време, време, време. Всеки един момент от сътрудничеството между психолог и клиент е момент, в който се случват много неща едновременно – слушането на думите, проследяването на тялото, търсенето на логически несъответствия тук и сега, а в същото време изследване на нови хипотези, отхвърляне или препотвърждаване на стари, наместване на парчета, които още търсят мястото си. Трудно е да се обясни един толкова динамичен процес, но ако успявам поне малко, то вече сами виждате защо „проблемът“ не е еднократно постижима величина, която търпи бърза n-стъпкова корекция. Готовото решение категорично не може да отговори на горните условия – подадено в неподходящо време и по неподходящ начин то може не просто да блокира процеса, но и неимоверно да го усложни. И както няма еднократна формулировка на проблема – той се видоизменя, допълва, преформулира, така не може да има и готова успешна формула. Системата е далеч по-сложна. „Проблемът“ съществува само в контекста на човека, който сяда срещу психолога. Извън личната му история, проблемът такъв, какъвто се изказва, няма тежест. Следователно няма как аз, психологът, да „знам какъв е проблемът“, защото моята история е съвсем друга. Моята работа е да оставя настана именно личното, без да спирам да работя с него, за да дам пространство за чуждите думи – такива, каквито се изказват СЕГА, в този момент от живота на даден човек. Позволя ли си да отнема правото на клиента сам да дефинира кое е трудното за него и сам да потърси начините, по които да се справи, (а това може да отнеме много време), то моята работа е под въпрос. Защото тогава значи аз работя с моите моите думи и предположения за някой друг, а не с неговите. В заключение ми се иска да добавя само още един фин детайл. Дори и най-точните думи, отразяващи достоверно чутото чуждо страдание, могат да загубят своята острота, смисъл и емпатия, ако моментът в който са казани, не е точният за клиента момент. Така че, освен да говори и да „казва“, не е лошо психологът да умее и…да мълчи. Кога едното и кога другото? Както стана дума по-горе, въпрос на лично изобретяване. Предишна статия Следваща статия

Статии|В студентските си години с колегите се шегувахме около няколкото най-чести въпроса, които ни се задаваха в момента, в който кажем, че учим психология. С времето и опита изкристализираха повтарящи се непрекъснато твърдения, които смело мога да нарека „митове“. Част от работата ни е да разясняваме реалните измерения на дейността си, както и да разрушаваме митовете, а настоящият текст е едно своеобразно синтезиране на най-честите заблуди относно психологическата работа…или както ние бихме ги нарекли, най-честите фантазии. < Към "Статии" Митове за психологическата работа В студентските си години с колегите се шегувахме около няколкото най-чести въпроса, които ни се задаваха в момента, в който кажем, че учим психология. С времето и опита изкристализираха повтарящи се непрекъснато твърдения, които смело мога да нарека „митове“. Част от работата ни е да разясняваме реалните измерения на дейността си, както и да разрушаваме митовете, а настоящият текст е едно своеобразно синтезиране на най-честите заблуди относно психологическата работа…или както ние бихме ги нарекли, най-честите фантазии. 1. Психологът не чете мисли. Това което се случва в процеса на работата е да се събере необходимата информация, да се отсее важното, да се „чуе“ реалната заявка, да бъдат осмислени реалните затруднения, до които клиентът често няма достъп – и всичко това с цел да се зададат правилните въпроси. Усещането че психологът е „прочел мислите ми“ е всъщност добро боравене с теоретичната база, прилагане на набор от усвоени умения и много професионален опит. Разбира се, има известна доза интуитивно знание, но то бива обогатено и приложимо само в рамките на другите опитности. 2. Психологическа работа не се извършва „на кафе“. Психологът не е приятел. Заради българската традиция да смятаме, че „тук нямаме нужда от терапевти, защото имаме приятели“ често пъти професионалните ни граници биват атакувани. За работата ни е важно да се удържа контекстът, което означава да бъдат отстоявани правилата – мястото на срещата, часът, заплащането. Бихте ли имали доверие в диагнозата и предписаното лечение на лекар, с когото си пиете кафето в местната сладкарница? 3. Няма рецепта, психологът не е „пенкилер“. Наскоро се замислих за сходността на думата с английското painkiller (болкоуспокоително). Интересно е как идеята за премахване на болката логично се свързва със значение на „пенкилер“ като нещо, което задължително и неизбежно ще свърши работа – при всички обстоятелства и без ограничения. Коректно е да кажем, че психологическата работа има своите ограничения; дори нещо повече - тя поставя условия и изисквания. Не дава рецепти, предписания и обещания. И именно в това се крие нейната ефективност. 4. В продължение на предишното – психологът няма да ви даде съвет. Работата е съвместна и се реализира двустранно. Психологът знае, че не знае – неговата работа е да насочи клиента да се справи сам, в съответствие със собствените си ресурси, емоции, модели. 5. Работата на психолога няма нищо общо с манипулацията. Даже обратното, ако клиентът се чувства манипулиран, това е категорично основание да прекрати взаимодействието си с дадения психолог. Манипулацията означава процес на налагане на своето мнение, при това с користна цел – което не само няма общо с добрите психологически практики, но и из основи им противоречи. 6. Успешността на работата не е пряко свързана с незабавното изпитване на позитивни емоции. Точно обратното. Процесът понякога е дълъг и тежък, и поставя пред изпитание клиента. Справянето с болезнените въпроси и теми е като цяло болезнен процес – но пък категорично необходим. Идеята е да се преодолеят моментните негативни преживявания, за да се инвестира в дългосрочните благоприятни. 7. Успешността на работата не е пряко свързана с бързината на резултатите. Често пъти чувам изказвания като това – „Ходихме на психолог, ама не помогна, нищо не направи“. А на въпроса колко време ходихте, се отговаря „веднъж“ или „няколко пъти“. Обикновено това разочарование се появява когато клиентът очаква психологът да даде предписанията си (точки 3 и 4), и те подействат мигновено. Разбира се, има случаи, в които затрудненията се преодоляват по-бързо, но те не са норма. 8. „Не е задължително детският психолог да има деца, за да си свърши работата“. Тук имам предвид не само конкретния пример с децата, но и цялостното разбиране, че ако психологът не е преживял нещо конкретно от опита на клиента, не може да бъде полезен. Важни са опитът и обективността. 9. Психологическата работа е субективна. Факт е, че работата ни често е дълбоко свързана с явления, които са субективни. Неслучайно обаче на подобно „обвинение“ аз винаги противопоставям друг безспорен (според мен) факт – а именно, психологическото знание е силно обективизирано вследствие на научните принципи и закономерности, които психологията изповядва – наред с всички други науки. Много хора смятат, че психологическото знание няма стойност, тъй като не може да бъде измерено, предсказано. Много други пренебрегват „научността“, позовавайки се на непроверяеми и недоказани постулати, и съотнасят психологията към изключително ненаучни явления – езотерика, източни практики, магии и прочее. Истината е, че макар и не всесилни, статистиката и научно-изследователският подход са един от начините да останем обективни. Дори в полето на психоанализата, която най-често е критикувана заради използването на индивидуален клиничен подход (без доказателство в широката популация), вече се натрупват изследвания, които потвърждават твърденията на популярните психоаналитици. Другият важен елемент в стремежа да избягаме от субективността е наличието на интервизия и супервизия – а именно, споделянето на опит с колеги и ментори, с цел да се „свери часовника“ и да се минимизират грешките. 10. „Психолог“ е само една от ролите, които човек заема… Единственото, което мога да допълня, е следното: „…но е важно с клиента си, в кабинета, да е именно в тази си роля!“ Предишна статия Следваща статия

Статии|Правилата са един от фундаментите, които ръководят човека и отношенията му с другите. Нищо от света на човешкото не може да съществува без тях; нещо повече, те са предпоставка за зараждането на човешкото. < Към "Статии" Ах, тези правила! Правилата са един от фундаментите, които ръководят човека и отношенията му с другите. Нищо от света на човешкото не може да съществува без тях; нещо повече, те са предпоставка за зараждането на човешкото. От най-ранна детска възраст всяко човешко същество има потребността да бъде вписано сред другите – първо в семейството, в най-близкото обкръжение, после в средата извън семейството, а около и след 2-та година в средата от връстници. Този процес не се случва от само себе си; той е ръководен от родителите на детето, от хората, които се грижат за малкото бебе. Докато то постепенно опознава света, значимите възрастни го въвеждат неусетно и в структурата на човешките отношения; те са които ще назоват детето като личност и ще му покажат неговото място сред другите, ръководени самите те от писаните и неписани човешки закони. Наистина, за децата правилата са особено значими и необходими. Те не могат сами да организират поведението си; няма ли възрастен, който да им постави граници (дотук може, нататък – не!), децата са обречени да се лутат в дебрите на собствените си импулси. Макар от позицията на родители да ни се струва примамливо да позволим на детето повече, всъщност разширяването на границите може да бъде натоварващо за него – дори травмиращо в дългосрочен план. С порастването би следвало детето да успее да интернализира (приеме в себе си) основните правила на поведение, с което и контролът върху импулсите се повишава. Чували сте изказването „Той/тя е малък/малка, не разбира“. Несъмнено до определена възраст това е така. С времето обаче детето се учи да разбира, и тогава с помощта на възрастния трябва да се научи да приема собствените си ограничения и да излезе от позицията на всемогъщество. Всичко това е невъзможно, ако то не се учи да следва правилата. А какво се случва в училище? От ден първи детето влиза в една огромна система от правила. То трябва да се ориентира в системата, да се впише. Много родители подхождат с недоверие към училищната институция, а основанията им са логични и несъмнени (особено ако говорим за дефицитите в българската образователна система). Но докато повечето успяват да се доверят на отговорните възрастни в училище и децата им свикват, при други недоверието не изчезва с времето, а дори се задълбочава. Детето усеща тази позиция, настройва се негативно, отказва да спазва правилата, а се опитва да наложи свои собствени, такива, които са комфортни за него. Адаптацията му обаче ще се окаже значително затруднена, то може не припознае учителя като авторитет, да не желае да участва в обучителния процес, дори да саботира създаването на приятелски контакти с другите деца (дори в игрите има правила, а онзи, който не ги спазва, бива отхвърлен от другите играчи), разбира се, без да иска всичко това. В следствие училището се превръща в непосилно бреме, с което и детето, и родителите му няма да могат да се справят, особено с повишаването на изискванията всяка следваща учебна година. Всичко това защото в такива случаи зад родителското недоверие се крие нещо повече – съзнателно или несъзнателно нежелание на самите родители да изискат от детето си да приеме правилата (и ограниченията), които училището поставя . Всички деца са различни и уникални сами по себе си, те не могат и не трябва да бъдат унифицирани. Училището до голяма степен се опитва да ги постави в еднакви условия, но това не означава, че за да съхраним детската индивидуалност, креативност и свобода, трябва да атакуваме училищните правила и техните носители – учителите. В училище може да се усеща липсата на достатъчно време, ресурс и пространство за работа с всяко дете поотделно, но до голяма степен това се компенсира от учителите. А дори като родители да чувствате подобна липса, има и други начини тя да се преодолее и смекчи, без да се конфронтират училищните правила и изисквания. Може за детето да е трудно да ги приеме, но приемането им със сигурност ще улесни пребиваването му там, ще му донесе позитивни преживявания. Колкото до индивидуалността, креативността и свободата, ако родителят ги подкрепя и насърчава, никоя училищна система няма да може да ги отнеме и/ли пречупи . Предишна статия Следваща статия

Статии|Много се пише и коментира в наши дни т.нар.бебешки пубертет. В предишен текст стана дума за него, но днес темата е изцяло посветена на това какво значи всъщност това понятие, кога и как се случва (и дали изобщо?). < Към "Статии" Вълшебната думичка "Не" Много се пише и коментира в наши дни т.нар.бебешки пубертет. В предишен текст стана дума за него, но днес темата е изцяло посветена на това какво значи всъщност това понятие, кога и как се случва (и дали изобщо?). Първият момент, в който детето ще назове себе си „Аз“ е едновременно начало и край. Той обозначава края на едно постепенно изграждане на субекта - повечето изследователи го ситуират между 6-я и 18-я месец на детето. В същото време е начало - на осъзнаването на себе си като личност (хронологично около 2,5-3 години), с всички количествени и качествени натрупвания, които ще се реализират занапред. Не е случайно, че успоредно на този ключов период в живота на детето започват да се появяват и всички „симптоми“ на „бебешкия пубертет“. Съществува пряка връзка между формирането на Аз и думата „не“. Много майки ще потвърдят, че детето им първо е казало „не“, преди да започне да казва „да“. Или пък, че казва „не“ на абсолютно всичко, дори на нещата, които иска. Няма да е никак пресилено да кажем, че възможността на детето да казва „не“ е жизненоважна за него – може би не във физическо отношение, но във връзка с жизнеността на неговото психично . Докато расте, детето постепенно разбира, че е отделна личност – има собствено тяло, което може да контролира, има потребности, свои емоции и желания. За да „скъса“ връзката с другия (най-често майката), и да започне да се проявява като различно от нея, то ще каже точно това – Не! Ако си представим, че детето говори на чужд език, и се опитаме да преведем тази дума, в неговото „не“ можем да открием ето това: · Аз съм друг човек, отделен от теб, и ще правя нещата различно. · Не се съгласявам с теб, за да ти покажа различието си. · Искам различни неща от тези, които ти искаш (за мен). · Искам да постигам нещата по различен начин, дори ти да ми казваш, че моят начин е грешен (и да си прав)[i]. Франсоаз Долто е изразила прекрасно процеса със следното изречение: „Детето казва „не“, за да направи „да“. Неговият отказ е насочен директно към родителя и желанието на родителя; отказът е демонстрация, неподчинение, провокация. Или поне така бива възприет от повечето родители. В същината си обаче отказът от желанието на родителя е път към осъзнаването на собственото желание“. Но темата днес е за децата, които не казват „не“ – те обикновено не се тръшкат, не противоречат на родителите си, не изпадат в истерия по най-дребни поводи и като цяло будят благородна завист у майките, чиито хлапета събират погледите на всички наоколо с поредното бурноизразено недоволство. Тогава къде би могъл да се крие евентуален проблем? Както посочихме по-горе, отказът от желанието на родителите е начин да се достигне до собственото желание; също така е път в израстването на детето като отделна, независима личност. Ако приемем тези две твърдения за истинни, можете да си представите какъв е залогът на играта на нерви между детето и родителите му – свободата да бъдеш себе си, да бъдеш различен. Представяте ли си всъщност? Какво означава за едно дете, което съвсем доскоро е смятало, че е физически съединено с майка си, да рискува да загуби нейното одобрение (дори любов, ако визираме изказвания от рода на „няма да те обичам повече, ако правиш/не правиш това!“)? Можете ли да си представите от каква значимост за детето е това себеотстояване, за да е готово то да понесе негативната родителска реакция? Между впрочем, не всички деца успяват. За някои дилемата винаги се разрешава в полза на родителското изискване и потребности. А доста от тях продължават да следват тази линия на поведение и в зряла възраст. [ii]Възможните затруднения вследствие на невъзможността на детето да каже „не“, са колкото предвидими, толкова и непредвидими. Но можем да изброим няколко от най-често срещаните и разпознаваеми: · Плахост и неувереност в ситуации във и извън дома; · Непрекъсната необходимост от родителска подкрепа дори по дребни поводи (обикновено след тръгване в детска градина или училище тази отговорност се прехвърля на учителя); · Невъзможност да се вземе самостоятелно решение, дори при изрично настояване от родителя; · Неумение на детето да се защити в социални ситуации; · Съобразяване с чуждото мнение поради липса на собствено, или страх да се изрази собственото мнение. · Безпрекословно подчинение на възрастен, възприет като авторитет. Всичко това неминуемо води до натрупване на негативни емоции, които обаче не могат да бъдат канализирани в адекватна посока, към тези хора и/ли събития, причинили ги . И тъй като знаем, че в природата нищо не се губи, следва да се запитаме какво се случва с емоциите, изтласкани от психичното? Вариантите и тук са много, но едно е сигурно – ситуацията носи неприятни преживявания и на детето, и на семейството му; често пъти проблемът се случва далеч след като периодът на „бебешкия пубертет“ е отминал, а предизвикателствата му са останали нерешени. В унисон с концепцията на Ерик Ериксон за стадиите на психосоциалното развитие, се оказва вярно твърдението, че ако кризата в определена възраст не бъде преодоляна по градивен начин, тя се задълбочава; в този смисъл появата на следваща криза добавя към себе си непреработените дилеми на предходната . За финал нека отново се позова на Франсоаз Долто: „На тази възраст емоциите, които изпитва детето, се изразяват в двигателно напрежение. То иска играчка, но в даден момент (ако не я получи веднага) е прекалено напрегнато, за да може да я приеме. Нужно му е първо да освободи свръхнапрежението, и то по подобен бурен начин чрез отхвърляне, за да може после да приеме силно желания обект. Трябва да оставим на детето свободата да отказва, за да получи свободата да приема “. (Откъс от „Основни етапи на детството“) [i] Възрастта е много трудна, поради сблъсъка на двете – от една страна всичко гореизброено, от друга – невъзможността на детето наистина да се справи само. В ръцете на възрастните е да преценят как да балансират двете крайности, създавайки едновременно самостоятелност и съобразяване с правилата (№3). [ii] Нека кажем все пак, че обобщенията направени тук, все пак имат и своите ограничения и изключения. Предишна статия Следваща статия

Статии|Статията е публикувана в сп."Майчинство" < Към "Статии" Скуката, или за "липсата на липса" Статията е публикувана в сп."Майчинство" “Скучно ми е!“ Дълбоко съм убедена, че репликата е една тези, които всеки родител би посочил като най-изнервящи и досадни реплики на децата им. Също така съм убедена, че голямата част от днешните млади хора (някои вече родители) не са си и помисляли да се оплачат на техните родители точно от това. Или ако се е случвало, то в голямата част от случаите никой не им е обърнал внимание и ги е принудил безславно да се оттеглят в другата стая с призив да намерят с какво да играят. Кои са причините именно в наши дни скуката да присъства толкова изразено в пространството (и в думите на деца и възрастни)? Контекстът, в който живеем, дава част от отговора. Не е нужно да се проведе мащабно социологическо проучване, за да се констатират някои видими факти. Като например, всепоглъщащото влияние на технологиите; или скоростта, с която се случва всичко около нас; или достъпността на всякакви услуги с минимум усилия. Факт е и съвсем новата диагноза „gaming disorder“ в последното издание на МКБ през 2018, в рубриката на зависимостите. Съществува някаква „модерна закономерност“, според която динамичният, пълен със забавления живот е „пълноценен“ живот. Следователно, скуката е крайно неприемлива, а основното желание е да бъде избегната на всяка цена. Модерният лукс ( modern luxury според Patricia Meyer Spacks ) – скуката, е съвсем ново явление от цивилизационна гледна точка. Допреди няколко десетки години хората не са имали привилегията да скучаят, тъй като ежедневието им е било твърде заето с дейности от първа необходимост. Индустриализацията и модерните технологии отменят голяма част от задълженията на съвременния човек и отварят едно време (и пространство), в което той има избор с какво да се занимава. „Няма празно“ – тоест няма пропуск, няма липса, има от всичко, кипи дейност, живот, активност, има изобилие от възможности, купони, връзки и т.н., и т.н. А действително ли е така в реалността? По-често и честно казано – не, никак не е така. Принципът на удоволствието („Искам всичко, сега, веднага!“) „катастрофира“ в принципа на реалността – точно толкова безславно, колкото детето, пратено да си играе в другата стая, нищо че му е скучно. Въпреки този очевиден факт, сме свидетели как нуждата да бъде потисната, дори изкоренена скуката, е все по-неотложна. На помощ за решение на този „проблем“ идват непрекъснатата „свързаност“, активност, която технологиите предлагат – от включения телевизор, който никой не гледа („ама да не е тихо“) до слушалките (или книгата, нека сме честни) в градския транспорт; от преглеждането на newsfeed-a на всеки час до всекидневното „постване“ на всякаква значима или незначителна информация. Струва ми се, че подобно поведение може да е ефективно в борбата със скуката, но носи със себе си едно интересно противоречие. Гореизброените активности не са проблем по принцип, но подобно втурване към забавни и увлекателни дейности противоречи на механизма, по който действа психичното. То има нужда от „липса“. Нещо повече, наличието на „липса“, празнота, може да бъде изключително мощен механизъм за поставяне на цел, справяне с житейски трудности, постигане на успех или реализиране на дълго чакана мечта . Оказва се, че в желанието си да не скучаем можем да нарушим някои съвсем естествени психични процеси и да постигнем точно обратния на желания ефект. Един пример: в стремежа си да не сме сами непрекъснато търсим контакти с други хора през социалните мрежи, но парадоксално, обикновено се чувстваме още по-сами. Или пък - детето което за да не скучае бива отрупвано с играчки, а в същото време не може да се заиграе с нищо и непрекъснато търси нови и нови забавления (съответно се оплаква, че му е още по-скучно, въпреки изобилието). Според някои изследователи умението да се поскучае е развитийно постижение за малкото дете. Накратко казано, то не (иска да) чака – или ако се наложи, реагира с бурно неодобрение (меко казано). Това е така поради особеностите на нервната му система, която е твърде незряла, и действително не търпи отлагане. Мисълта, че трябва да се чака е толкова непоносима, че е напълно възможно в главата на детето „светът да свършва“ когато не получи желаното. За да се научи да „отлага удоволствието“ (да чака, да проявява търпение) е необходимо родителите от един момент нататък да въвеждат постепенно и по малко „липсата“. Колкото и да е неприятно и за двете страни, отлагането на бързото задоволяване е изключително възпитателно. И жизненоважно. Буквално . В света на възрастните да се понесе скуката значи, да се понесе несигурността, че няма план, че няма програма за действие, и в крайна сметка да се изчака, без от последното да произтича особена драма или тревожност . Като стана дума за тревожността, именно нея психолозите поставят често в основата на страха от скучаенето. Докато се чудех как да обясня точно този тип тревожност, попаднах на израза FOMO – fear of missing out . Буквално означава страх, тревога, че ще пропуснеш нещо важно или значимо, но ако разширим кръга FOMO значи още усещането, че: - изпускам изгодна сделка и/ли възможност; - изпускам страхотен купон/среща; - изпускам важна новина или съобщение (от което следва веднага да проверя мейла или месинджъра си); - чувствам, че си пропилявам времето, не правя нищо смислено, докато: - виждам как други хора живеят много по-пълноценно, по-смислено от мен. Мисля, че именно това лице на тревожността се опитваме да прикрием със стремежа си да уплътняваме непрекъснато времето и пространството около себе си – с други хора, материални придобивки, преживявания и т.н. Когато съчетаем потребността на всеки човек от успех, одобрение и възхищение (1) с възможностите, които ни предлагат модерните технологии - резултатът няма да изненада никого. Искате да ви харесват и одобряват? Имате социалните мрежи. Имате свободно време? Ето в ръката ви всички функционалности на мобилното устройство. Нямате свободно време? За какво са създадени приложенията, мобилните данни, скоростния интернет? Каквото и когато да ви е нужно, било то информация, развлечение или връзка с конкретен човек – то е вече налично. Забелязвате ли какво липсва? Скуката, „нищоправенето“. А истината е, че има нещо изключително градивно в това да понесеш скуката. То е като да умееш да останеш сам, без да си самотен, без да чувстваш, че „светът се разпада“. Умението е да се овладее тревожността, за която стана дума, без опит да се запълни липса, която няма как да се запълни. Просто защото светът е така устроен, че винаги нещо ще ни липсва (или ще имаме такова чувство). Дали ще е любов, разбиране, възможности, или справедливост, красота, знания, партньор, деца, кариера – няма значение. Ето как неусетно се завръщаме към това, че призивът на детето „скучно ми е“ не е трагичен сам по себе си. Или ако се върнем на примера с отрупаното с играчки дете - то няма как да се научи да измисля игри тип „от нищо нещо“, докато не почувства липса, която да го мотивира да впрегне усилия в друга посока. Оставено „в плен“ на умерено количество скука, то ще впрегне креативността си и само̀ ще намери с какво да играе. Нещо повече, има хипотези, че понасянето на скуката е част от съзряването. Осъзнаването, че има още към какво да се стремим може да мотивира и развива. И отново - няма да се случи, ако непрекъснато търсим начини да уплътняваме времето си, без да си дадем малко почивка от информационния и „социален“ поток, в който така или иначе се давим ежедневно. В същото време същата тази непоносимост да се приеме липсващото в живота не е изключено да създаде тежък психичен конфликт . Редно е да спомена, че ако възприемането на живота като твърде скучен и безсмислен, или натрапчивото усещане за празнота взимат връх в ежедневието, човек следва да вземе мерки и да потърси решение. Някои подобни състояния не само са неприятни, но могат да са начало на по-сериозен проблем и не бива да се подценяват. За финал оставям на вас да помислите - с какво запълвате липсите в живота си? Предишна статия Следваща статия

Статии|В работата си имаме възможност да проследяваме тенденции в родителството далеч преди те да бъдат разпознати масово с негативните им следствия. Днешният материал е по повод една тенденция, която се наложи изключително бързо, но също така бързо премина в обратната крайност на онова, на което се противопоставя. А както знаем – никоя крайност не е добра идея. < Към "Статии" Валидиране на емоции-кое не работи? В работата си имаме възможност да проследяваме тенденции в родителството далеч преди те да бъдат разпознати масово с негативните им следствия. Днешният материал е по повод една тенденция, която се наложи изключително бързо, но също така бързо премина в обратната крайност на онова, на което се противопоставя. А както знаем – никоя крайност не е добра идея. Ще поговорим за валидирането на емоции. Нека кажем няколко думи какво точно означава това - да признаем, да се опитаме да разберем и да изразим емпатия към емоциите на другия. В процеса на валидиране подхождаме уважително към чуждото емоционално състояние и/ли назоваваме емоцията. Всичко това е особено важно в ранна възраст – децата получават първи впечатления как да се справят с емоционалния си живот именно през отношението на близките си. В детството можем да заложим основите на онова, което наричаме емоционална интелигентност, а валидирането на емоции е част от нея. Защо стана модерно да говорим за валидиране на емоции? Вероятно защото е тема, която в основните си принципи много се различава от практиките в нашето общество, дори към днешна дата. Прословутото „Ще те нашамаря, поне да знаеш за какво ревеш!“ обикновено изчерпва разговора около емоциите. В този смисъл, да започнем да виждаме нещата различно – и да признаем емоцията на малкото дете – си е огромна крачка напред. Тъй като обаче говорим за тенденции – ето накъде върви тенденцията. Валидирането започва да добива статут на мощно оръжие срещу детските тантруми, срещу нестабилността на емоциите у малкото дете, а вече и спрямо предизвикателствата на подрастващите. Защо тогава много родители продължават да имат трудности, при положение че упражняват „валидирането на емоции“, а пък резултатите така и не идват? Често ситуациите дори се влошават. Оказва се - защото само валидирането на емоции не е достатъчно . Използването на този „инструмент“, колкото и да е добър, колкото и да е важно посланието му, не може самосиндикално да промени поведението на детето, ако липсва втората част от уравнението . А тя е, че емоциите са си емоции, но в реалността ние се грижим да регулираме и поведението – което понякога значи да фрустрираме детето чрез поставяне на ясна граница кое е позволено и кое не. Можем да сме ядосани, тъжни, разочаровани, но това не е оправдание да се държим по начин, който засяга други хора, който пренебрегва нормите, правилата – писани и неписани. Между другото, в тази втора част от родителската работа се оказва, че в миналото като че ли са се справяли по-добре ; т.е. не е много ясно защо и не се обяснява, но поведението е регулирано и има последствия за детето при нарушаване на правило (с всички минуси на това, не ги забравяме!). В опит да дам конкретни примери, ето и някои ориентири за това какво валидирането на емоции НЕ е: - Не значи да се съгласиш. Пример: „Разбирам че си ядосан, но няма да ти позволя да ме удряш!“ - Не значи задължително да разбираш. Опитът да се разбере понякога е по-важен. Пример: „Не мога да те разбера добре, реакцията ти ме изненадва, но приемам емоцията ти (и пак – няма да ти позволя да ме удряш).“ - Не значи да пренебрегваш собствените си емоции за сметка на чуждите. Пример: „Виждам, че си гневен, но аз също се ядосвам. Аз също имам нужда да се справя с емоциите си, както ти имаш нужда да се справиш със своите“. (Акцентът е, че често родителите пренебрегват себе си, за да са в услуга на детето, а това невинаги е доброто решение). - Не значи да спестиш важните уроци. Пример: „Добре, бил си ядосан когато счупи еди-какво си, но последствията са такива, каквито са. Не е наказание спрямо емоцията, а спрямо действията ти“. - Не значи да оправдаеш. „Разбирам емоцията ти, но не оправдавам и не подкрепям поведението ти.“ Всичко това означава, че обясняването не е достатъчно само по себе си, ако не е придружено с действия. Думи и дела трябва да вървят заедно , за да бъде процесът успешен. В този смисъл, валидирането на емоции представлява думите, но подкрепата на детето минава и през прилагането на действие в моментите, в които това се налага . В заключение ще се окаже, че пак стигаме до темата за това колко е важно родителските ни действия да са продиктувани не само от любов, емпатия и разбиране, но и от убеденост, че за да се влезе по добър начин в обществото, в света на хората, следва да претърпим и разочарования, лишения и забрани. В добрия баланс между двете детето ще придобие увереност, с която умело да борави и с трудностите, пред които се изправя – били те емоционални, вътрешнопсихични или не. Предишна статия Следваща статия

Статии|Преходът към първи клас несъмнено е от ключовите периоди в развитието на детето, както и голямо вълнение за неговите родители. Въпреки че детето може да е посещавало детска градина или да има опит в друг социален/обучителен контекст, училищната среда предоставя свои, специфични предизвикателства. < Към "Статии" Първи клас Преходът към първи клас несъмнено е от ключовите периоди в развитието на детето, както и голямо вълнение за неговите родители. Въпреки че детето може да е посещавало детска градина или да има опит в друг социален/обучителен контекст, училищната среда предоставя свои, специфични предизвикателства. Най-общо може да се каже, че училищната готовност обхваща два аспекта. Първият е обучителният, в чието укрепване се инвестира усилено в детските предучилищни групи. Всички занятия, не само за ориентиране в буквите и цифрите, но и за груба и фина моторика, опознаване на света, придобиване на умения при общуване, навици и прочее, са част от учебните програми за най-малките и дават добра основа за предстоящия първи клас. Доколко детето е усвоило тези и други знания и умения , както и кои са силните и съответно слабите му страни, може да изясни например един тест за училищна готовност. Вече има практика в някои ДГ и училища да се използват добри методики, което значително улеснява учителите от една страна, и успокоява родителите от друга. С помощта на такива тестове, провеждани от сертифицирани специалисти, за да се гарантира валидност на резултатите, се изгражда един ориентир върху какво следва да се обърне внимание в самото начало, както и кои са сферите, в които са най-силните козове на детето за справяне с трудностите. Другият аспект на училищната готовност е готовността като умение за адаптация в нова и непозната среда. Тук вече е по-трудно да се предскаже само на базата на тестова методика как ще се справи едно дете. Твърде много фактори могат да окажат влияние върху процеса на адаптация в училище. Все пак важно е да знаем, че колкото и приспособимо да е едно дете, период на „свикване“ ще има, и дори да възникнат някои особени поведения у него, те вероятно ще отминат постепенно и от само себе си. Ако пък промените се задържат твърде дълго (обикновено се дава време до края на първия срок) или с прекомерна интензивност, която ви тревожи, тогава вече може да се мисли в посока какво е онова, което пречи на детето да приключи успешно своята адаптация. Нека бъдем откровени – можем да подберем внимателно училището, да проучим подробно педагогическите практики, материалната база, учителите; можем дори да успеем да изберем учителя, струващ ни се най-подходящ за нашето дете. Но няма как да знаем със сигурност дали и кога ще се случи онази именно динамика, за която мечтаем, и която осигурява безоблачно преминаване на началния образователен етап. Очевидно не можем да контролираме средата, но несъмнено можем да подготвим и себе си и детето за онова, което предстои. Можем да поговорим с него за училището по принцип, за училището от нашето детство, за това, което то си представя, но и за предизвикателствата, които може би не очаква. Важно е не да идеализираме училището като нещо прекрасно, а да дадем на детето една реална, достъпна представа. Възможно е то да има и страхове които да пожелае да сподели, случки, макар илюзорни, които да го тревожат. Родителят може да даде насоки за това как детето да намери начин да се справи само; още повече, че в училищна среда има изградена структура, което значително улеснява. Колкото по-добре то опознае тази структура, ролята на учителя, директора, училищния психолог, медицинската сестра, толкова по-комфортно ще се чувства в тази среда на възрастни, всеки със своята роля. Така при всеки случай, в който почувства необходимост от подкрепа, ще знае към кого да се обърне; а вашето доверие в училищната среда и хората там са предпоставка и детето ви да се довери. То ще вижда и усеща вашето спокойствие. Идеята зад всичко това е детето да чуе думи, които ще му вдъхнат кураж за предстоящата промяна, думи, откъсващи го полека от крилото на детската градина. Нека то знае, че го подкрепяте, но нека научи, че може и без вас. Позовете се на училищните авторитети – учителите. Но не в смисъла на учители, които обичат децата и се грижат за тях, а именно като авторитети – да, обичащи и грижовни, но и изискващи, поставящи правила, понякога строги. В името на целта да предадат знания и умения, ценности и навици; все неща, които ще отнемат на детето малко от неговото време за забавления и игри, малко повече от свободното му време и от свободата му на действие. И като че ли вашата роля в подготовката за училище на вашето дете може би всъщност е точно тази – да му обясните в името на какво то ще стъпи там, и в името на какво ще води своите малки, но важни детски битки. Е, на какво? Предишна статия Следваща статия

Статии|Картина: "Death and the Maiden" by Egon Schiele - 1915 < Към "Статии" "Носферату" - отвъд ужаса Картина: "Death and the Maiden" by Egon Schiele - 1915 Смразяващо красив е „Носферату“ на Робърт Егерс. Почеркът на режисьора си личи от първия до последния кадър, но освен да е характерен и разпознаваем, той отново влага още нещо, нещо повече от предходните му проекти, така че да не може зрителят да каже „О, това вече съм го гледал!“. Филмът едновременно прави реверанс към стила на старите филми на ужасите, сякаш кадрите са излезли от някоя прашасала прожекционна, а в същото време не лъха на повторение, на бледо копие. Прекрасно усещане у зрителя остава, когато дадена творба е и вярна на традицията, но заедно с това прекроява и визуално, и емоционално историята по начин, който да е съвременен, иновативен. Визуално филмът е великолепен. Рамкирането на кадрите, светлината или липсата на такава, начинът, по който камерата имитира движението на погледа в определени сцени – всички те създават хармония, чиято цел е да ужасява и провокира. А ужасът не е просто в атмосферата, не е само нагнетен и постепенно нарастващ ужас, постигнат с прекрасен монтаж или въздействаща музика. Ужасът е директен, не просто символен – болестта, лудостта, омразата, са осезаеми – виждат се, вкусват се, можеш да ги помиришеш и докоснеш. А по-ужасяващото от всичко това е как на обратната страна на нашето отвращение ще заварим сладострастие, изкушение и невинност. Противопоставянето на двете не е основното, с което си имаме работа, въпреки че е очевидно да става дума за него – живот срещу смърт. Не. На втори план, и далеч по-въздействащо, е прозрението, че ужасът и страстта съществуват в неделима симбиоза, и че означаването на нещо като красиво и ефимерно, не разказва цялата истина за него. Там, в сянката на тази голяма тайна, се крият срамът, вината, похотта – неизказани с думи, но обозначени през разказа на плътта, на телесното. Дали злото е нещо, което идва отвън или вътрешно състояние? Дали благочестието и романтиката могат да съществуват без върху им да натегне изкушението и неудовлетворението? И къде е мястото на любовта във всичко това - може би като последно убежище, сигурен пристан, спасение? Филмът дава своите отговори, а за почитателя на истории за кръвопийци остава удоволствието, че сме оттласнали далеч от вампирите екшън-герои (нищо лошо за тях обаче) и (не дай Боже) вампирите, романтизирани до неузнаваемост. Разбира се, темата за взаимодействието между смъртта и девицата е експлоатирана в изкуството от векове, при това винаги в своята неделимост – животът, който е предопределен да умре, независимо колко силно е желанието да живееш, колко могъща е младостта; и смъртта, която дебне от всеки ъгъл и сковава в ужас със своята сянка всяка разумна мисъл, всяка човешка трезвост и разсъдък. В този ред на мисли, което прави „Носферату“ запомнящ се и убедителен филм, е умелото представяне на тези вечни, непреходни теми. Без изтощително многословие, без драматични монолози, само с няколко добре подредени сцени между действащите лица и с кратки, но съдържателни диалози, режисьорът дава посока на психологическите компоненти, с които отварата на тази готическа история да постигне ефекта си. На фона на богатата визия и пищен, разточителен ужас, тези бисери овкусяват историята още по-убедително и придават плътност; така че външната обвивка да не е изпразнена от по-дълбок смисъл и мъдрост. Във време, в което предлаганите на публиката истории и сюжети са зле прикрити предъвкани повторения – захаросани и безвкусни, Егерс успява да предложи свежа, смислена интерпретация – подозирам, че единственото обяснение на това е, че прави нещата през себе си, дълбоко автентично и без основната мисъл да е рекорд по приходи в киносалоните. Можем само да му пожелаем да продължи да работи по същия начин. Предишна статия Следваща статия

Статии|Т, 13 г. Има сериозен проблем със спазването на правила в училище. Непредпочитан сред връстниците си. Поддържа контакти с агитки. Агресивен, силно импулсивен. < Към "Статии" "Агресорът" Т, 13 г. Има сериозен проблем със спазването на правила в училище. Непредпочитан сред връстниците си. Поддържа контакти с агитки. Агресивен, силно импулсивен. Често в наши дни за агресията се говори като за нещо изключително зловредно, което следва да бъде изкоренено на всички нива. Да бъдеш агресивен е синоним на това да бъдеш злодей. Дотолкова обществото е чувствително към тази тема, че начинът на говорене за агресията започва постепенно също да носи агресивен импулс – в смисъл, че всякаква конструктивност и рационалност остават на заден план. В днешната статия ми се иска да разкажа за едно малко по-различно лице на „агресията“. Кавичките не са случайни, ще говорим за агресията, която спасява от психичен разпад . Деструктивната страна на агресивността е добре позната, видовете ѝ – също. Онова, което убягва понякога, е необходимостта, принудата с която може да бъде натоварен един агресивен симптом . Именно – симптом. Т: Аз мразя циганите, левскарите, наркоманите. Като ги видя, и ми се иска да ги набия, ей така, без да са ми направили нищо. Расист съм. Знам, че е лошо. Искам да се променя, но не мога. Как да се променя, всъщност не искам да бия никого? Реални думи на един юноша, който не можеше да намери място за себе си където и да отиде – дете на разведени родители, с липсващ баща и майка, която отказваше да чуе сина си и настояваше, че нейните решения за него са най-добрите възможни. Изключително възпитан и отзивчив по принцип, неговата агресия беше стихийна, внезапна и без да преувеличавам, умееше да вдъхва страх; емоциите му (веднъж отприщени) бяха несъразмерни на реалните ситуации и неподлежащи на волеви контрол. В минал текст стана дума за нагоните към живота и нагоните към смъртта. Ето и малко повече за понятието нагон : Нагон Енергиен заряд, който кара организма да се стреми към дадена цел. Той идва отвътре, влияе върху психиката и има постоянна сила. Целта Да се премахне напрежението, да се постигне задоволяване. Обект Онова, чрез което нагонът постига целта си; когато нагонът се обвърже с един-единствен обект, това е фиксация . Да приложим същата схема към описания случай: Нагон Господство на нагона към смъртта. Обърнат навътре води до самоунищожение. В случая - обърнат навън, което го превръща в агресивен, деструктивен нагон (понятието е въведено от Алфред Адлер). Целта За да се премахне напрежението и да се постигне задоволяване – да се унищожи обекта. Обект Чрез кой обект може да се постигне целта? Кой обект да бъде унищожен? По думите на юношата обектите са „циганите, левскарите, наркоманите“. Да тръгнем отзад-напред. Наистина ли обектът е този, който Т. вербализира? Действително ли неговата агресия спрямо изброените социални групи се дължи на негативен опит с тях? Може би не точно, ако цитираме самия него – „Като ги видя, и ми се иска да ги набия, ей така, без да са ми направили нищо“. Тогава срещу какво (или кого) е тази агресия? Нека си дадем ясна сметка за това, че не можем да държим отговорни за дадено агресивно действие (особено ако е злонамерено и умишлено) фактори от външната среда. Силните негативни емоции на Т. не бяха „създадени“ от някой или нещо; те бяха лично негови, свързани с трудната му семейна история, лошите учебни резултати, отхвърлянето му от връстниците, неумението му да се впише конструктивно в група, трудността му да спазва правила. Вследствие на сесия с него, в която трябваше да групира емоции, стана ясно, че за него омразата и тъгата са в един цветови спектър, отчаянието пък вървеше ръка за ръка с гнева и яростта. Един юноша на 13 г. трудно би могъл да се справи с всичко това. В конкретния случай Т. не се справяше. Всъщност психичното му беше застрашено от разпад, поради невъзможността да отреагира на подобно напрежение . Единствено решение е включването на защитните механизми – изобретения на психиката, чрез които човек се справя с негативните емоции (страх, омраза, фрустрация, тревога). Целта на агресивния нагон е постигната посредством действието на защитите. Макар и само временно, напрежението което тлее в психичното на Т. ще намалее. При това без да се конфронтират причините за неговото страдание – нерешените проблеми в семейството, трудностите в порастването, ниската му самооценка и липсата на алтернативи, в които да гради качествата си, а не да разрушава. Обектът на агресивния нагон е „безопасен“ – хора, които не познава, или познава съвсем слабо, но които идентифицира като врагове, защото има нужда от тях. По-горе нарекох агресията „симптом“. Надали някой би я избрал като механизъм за справяне с житейските кризи, ако можеше да избира. Понякога обаче няма друг начин, или поне не начин, който да е достъпен за субекта, и само през агресивното поведение той успява да „изкаже“ своето страдание, останало незабелязано, омаловажено от другите. Въпреки санкциите, които ще понесе оттук-нататък, агресията на Т. към онзи момент беше (и може би все още е ) бариерата срещу нещо далеч по-страшно. Предишна статия Следваща статия