Kазват, че архитектурата е нещо много повече от това как изглежда една сграда. Дори да не виждаме подробностите и често да не можем да оценим техния замисъл, има нещо в добрата архитектурна идея, което привлича, гали окото, но и добавя различен смисъл и послание. Чрез тези видими елементи от средата ние можем да я променяме и облагородяваме, както и да съчетаем естетичното с функционалното. Действително, там където вирее добрата архитектура, пространствата не само изглеждат различно, но и са проводник на изкуство, социални събития, по-хармоничен и пълноценен живот.

Дотук добре. Но какво се случва с носителите на пространства, които навяват разруха, мръсотия и грозота? Ако тези носители са сгради и инфраструктура, те могат да бъдат вградени, вплетени по нов начин в градската среда, или пък да отстъпят място на нещо съвсем ново; т.е. реновация или разрушаване. Има обаче носители, които са одушевени – хората, които виждаме в необлагородените пространства и които носят сходна енергия. Какво ли се случва с тях, когато тяхната „естествена среда“ се промени? Дали промяната ги включва и подпомага адаптацията им към новото? Или те остават като петно върху нова дреха? А може би търсят и намират ново пространство, изтласкани отвъд красивото и функционалното, което да де-облагородят със своето присъствие?

Все по-често вървя в града и виждам коренните разлики. Разбира се, сетивата предпочитат онова, което звучи добре и ухае вкусно. Погледът се спира на красивите образци – сгради или хора. За другото не искаме да знаем, не искаме да пречи. Гневим се, че го има, че е допуснато да мърси и грози „нашите пространства“. Всяка реновирана стара сграда, спасена от бръшляна и разрухата, ни вдъхновява. Всяко пространство, което градът си извоюва за фестивал, изкуство или изложение на книги, добавя към стойността на нашите градски преживявания.

…Но другото, другото…което пречи на тази атмосфера. Това, което не се вписва и никак не пасва на модерните ни възгледи за архитектурата, функцията и емоцията на нашия живот. Какво правим с него?

…то харесва ли онова, което ние имаме да предложим? Дали когато ни срещне, на разходка след вкусен брънч в Стара София, мисли: „Искам и аз!“. Или ни мрази, защото знае, че никога не може да е като нас; и при удал се случай се стреми да ни унищожи?

Все по-често се чудя: наистина ли има два свята, от които единият излишен?