Резултати от търсенето

Преди 2 години по това време се бях оплела в тежко отчаяние заради трудността ми по създаването на материал, посветен на филма „Жокера“. В крайна сметка думите се подредиха, а статията е най-четената и споделяна досега сред моите и предишни, и следващи материали (ако сте пропуснали - ето я тук!). Сантиментът ми към този образ е толкова значим, че бях категорична – най-добрият Жокер е именно на Хоакин Финикс. Точка. ​Преди няколко дни за трети път, но след доста години от първите два, гледах „Черният рицар“. Друг сантимент се появи – към брилянтния Хийт Леджър – когото така много харесвах. И една мисъл, заедно с носталгията, ярка и категорична – „Това е Жокерът!“... < Към "Статии" Кой е Жокера? Преди 2 години по това време се бях оплела в тежко отчаяние заради трудността ми по създаването на материал, посветен на филма „Жокера“. В крайна сметка думите се подредиха, а статията е най-четената и споделяна досега сред моите и предишни, и следващи материали (ако сте пропуснали - ето я тук!). Сантиментът ми към този образ е толкова значим, че бях категорична – най-добрият Жокер е именно на Хоакин Финикс. Точка. Преди няколко дни за трети път, но след доста години от първите два, гледах „Черният рицар“. Друг сантимент се появи – към брилянтния Хийт Леджър – когото така много харесвах. И една мисъл, заедно с носталгията, ярка и категорична – „Това е Жокерът!“... Ако изобщо е нужно двата образа да се сравняват, то аз бих пречупила това сравнение през призмата на онова, което Хоакин Финикс изгради по безапелационен начин в своята интерпретация – човешката история. Добре изграден образ, фактори от средата, патологични семейни модели, голяма тайна и много травматизъм – идеалната рецепта за превръщането на един нищожен човек в опасен, налуден убиец. Поднесена по впечатляващ начин, през цвета, звука и картината, историята не остави безучастен който и да е зрител. Неслучайно и във всички материали, които четох след това, основно място заемаха емоциите – лепкави и мъчителни до степен на физическа болка. Без да можеш да оправдаеш нищо от последвалото насилие, Хоакиновият Жокер даде цялостно, логично и откровено обяснение защо елементите на историята водят до точно този финал. И въпреки изблиците му на лудост, той увлече през състраданието, през емпатията. Във версията на Нолан Алфред предупреждава Брус Уейн – „някои хора просто искат да видят света да гори“. И да, това е което аз съотнесох първоначално и към героя на Тод Филипс. Но дали? За Артър Флек имаме яснота, имаме предистория. И ако се запитаме – действително ли „светът в пламъци“ е неговият мотив, може би ще трябва да признаем, че не е точно така. Той има мотив, разписан дума по дума, събитие след събитие. В крайна сметка светът на лудостта, в който той живее така дълго и самотно, се екстернализира през действията му навън. Вече всички знаят какво е, а хаосът за другите се превръща в негов личен триумф. Какво знаем за Жокера на Нолан? Нищо. Абсолютно, всеобхватно и пронизително нищо. Няма история, за която да се закачиш, няма точка на захващане на минали събития, след които той да се „появи“. Не знаем нищо за белезите му – краткият момент на откровение, в който Жокерът разказва за един баща-насилник, се изпарява без следа след втората „версия“ – любовта на живота му е обезобразена, а той причинява същото на себе си. Това, което си мислим, че знаем, се оказва една поредна, но не последна заблуда. А с какво си имаме работа всъщност, докато наблюдаваме образа на Хийт Леджър? Това са действията му, въплътени в Желанието му – „светът да гори“. Без причина. Най-добрите да бъдат унищожени, но в отсъствие на какъвто и да е мотив, извън този на „играта“, на чистото забавление и прищявка (може би онова, което Лакан ще нарече „наслаждение“?). При това игра по неговите правила. От началото до края за никого от нас не става ясно кое е онова, което движи този Жокер. Вероятно думата „зло“ би била на място тук, зло толкова органично въплътено, сякаш няма място за нещо друго в това подобие на човек. Нищо човешко, нищо от слабостите, които изграждат всеки от нас, нито дори пукнатина; освен стремеж да бъде наранен всеки друг, а играта да продължава още и още. Този образ не се вълнува от пари, власт, любов, отмъщение – ето ги човешките слабости, които са му абсолютно чужди. Не изпитва страх, не преговаря и не подлежи на убеждаване. В някакъв смисъл – божествено недостъпен за всички останали, и точно поради тази причина– ужасяващ. И ето мястото на сравнение: Там, където имаме история (Жокера на Хоакин Финикс), там има място и за други емоции – отвращение, гняв, състрадание, болка. Можем нещо да съпреживеем, да се идентифицираме дори и да изпитаме страдание заедно с един страдащ човек. Да, лудостта настъпва постепенно и залива всичко друго, но тя е в резултат на някаква, макар трагична, логика. А в липсата на сюжет и обяснение (Жокера на Хийт Леджър), какво друго да открием, освен най-първичната сред емоциите? Само и единствено страх. Няма думи и история, само инстинктивен ужас - че без ред и замисъл играта може да загрубее, а човекът е безсилен пред безчовечното, пред произвола. Каква по-зловеща шега от тази? Предишна статия Следваща статия

Мястото, на което работя. Или по-точно, мястото, в което се срещам с онова, което е важно за всеки един, избрал да бъде тук. Моето пространство "Топло, земно, уютно" - това беше заданието. Да знаеш какво искаш невинаги значи, че можеш да си го представиш конкретно, но в момента, в който видях предложението за интериор, знаех че това е моето пространство. За какво служи пространството? В аналитичния дискурс казваме, че "даваме пространство" всеки да разположи онова, което го вълнува. Погледнато по този начин, макар мястото на срещата да е едно и също, то се насища с различна окраска при всяка среща. Това прави взаимодействието различно и индивидуално с всеки човек, в зависимост от желанието и потребността. Пространството като платно Повече от година мина преди всяко платно да дойде на мястото си. За целта се обърнах към хора, които творят - по различен и индивидуален начин, и споделих своята визия с тях. В резултат се появиха три минималистични акварела и една имплозия на цветове и усещания. Повече за творците и начина, по който те оставиха своя отпечатък в моето пространство: Little pieces of art Art Nienor

Правилата са един от фундаментите, които ръководят човека и отношенията му с другите. Нищо от света на човешкото не може да съществува без тях; нещо повече, те са предпоставка за зараждането на човешкото. < Към "Статии" Ах, тези правила! Правилата са един от фундаментите, които ръководят човека и отношенията му с другите. Нищо от света на човешкото не може да съществува без тях; нещо повече, те са предпоставка за зараждането на човешкото. От най-ранна детска възраст всяко човешко същество има потребността да бъде вписано сред другите – първо в семейството, в най-близкото обкръжение, после в средата извън семейството, а около и след 2-та година в средата от връстници. Този процес не се случва от само себе си; той е ръководен от родителите на детето, от хората, които се грижат за малкото бебе. Докато то постепенно опознава света, значимите възрастни го въвеждат неусетно и в структурата на човешките отношения; те са които ще назоват детето като личност и ще му покажат неговото място сред другите, ръководени самите те от писаните и неписани човешки закони. Наистина, за децата правилата са особено значими и необходими. Те не могат сами да организират поведението си; няма ли възрастен, който да им постави граници (дотук може, нататък – не!), децата са обречени да се лутат в дебрите на собствените си импулси. Макар от позицията на родители да ни се струва примамливо да позволим на детето повече, всъщност разширяването на границите може да бъде натоварващо за него – дори травмиращо в дългосрочен план. С порастването би следвало детето да успее да интернализира (приеме в себе си) основните правила на поведение, с което и контролът върху импулсите се повишава. Чували сте изказването „Той/тя е малък/малка, не разбира“. Несъмнено до определена възраст това е така. С времето обаче детето се учи да разбира, и тогава с помощта на възрастния трябва да се научи да приема собствените си ограничения и да излезе от позицията на всемогъщество. Всичко това е невъзможно, ако то не се учи да следва правилата. А какво се случва в училище? От ден първи детето влиза в една огромна система от правила. То трябва да се ориентира в системата, да се впише. Много родители подхождат с недоверие към училищната институция, а основанията им са логични и несъмнени (особено ако говорим за дефицитите в българската образователна система). Но докато повечето успяват да се доверят на отговорните възрастни в училище и децата им свикват, при други недоверието не изчезва с времето, а дори се задълбочава. Детето усеща тази позиция, настройва се негативно, отказва да спазва правилата, а се опитва да наложи свои собствени, такива, които са комфортни за него. Адаптацията му обаче ще се окаже значително затруднена, то може не припознае учителя като авторитет, да не желае да участва в обучителния процес, дори да саботира създаването на приятелски контакти с другите деца (дори в игрите има правила, а онзи, който не ги спазва, бива отхвърлен от другите играчи), разбира се, без да иска всичко това. В следствие училището се превръща в непосилно бреме, с което и детето, и родителите му няма да могат да се справят, особено с повишаването на изискванията всяка следваща учебна година. Всичко това защото в такива случаи зад родителското недоверие се крие нещо повече – съзнателно или несъзнателно нежелание на самите родители да изискат от детето си да приеме правилата (и ограниченията), които училището поставя . Всички деца са различни и уникални сами по себе си, те не могат и не трябва да бъдат унифицирани. Училището до голяма степен се опитва да ги постави в еднакви условия, но това не означава, че за да съхраним детската индивидуалност, креативност и свобода, трябва да атакуваме училищните правила и техните носители – учителите. В училище може да се усеща липсата на достатъчно време, ресурс и пространство за работа с всяко дете поотделно, но до голяма степен това се компенсира от учителите. А дори като родители да чувствате подобна липса, има и други начини тя да се преодолее и смекчи, без да се конфронтират училищните правила и изисквания. Може за детето да е трудно да ги приеме, но приемането им със сигурност ще улесни пребиваването му там, ще му донесе позитивни преживявания. Колкото до индивидуалността, креативността и свободата, ако родителят ги подкрепя и насърчава, никоя училищна система няма да може да ги отнеме и/ли пречупи . Предишна статия Следваща статия

Картина: "Death and the Maiden" by Egon Schiele - 1915 < Към "Статии" "Носферату" - отвъд ужаса Картина: "Death and the Maiden" by Egon Schiele - 1915 Смразяващо красив е „Носферату“ на Робърт Егерс. Почеркът на режисьора си личи от първия до последния кадър, но освен да е характерен и разпознаваем, той отново влага още нещо, нещо повече от предходните му проекти, така че да не може зрителят да каже „О, това вече съм го гледал!“. Филмът едновременно прави реверанс към стила на старите филми на ужасите, сякаш кадрите са излезли от някоя прашасала прожекционна, а в същото време не лъха на повторение, на бледо копие. Прекрасно усещане у зрителя остава, когато дадена творба е и вярна на традицията, но заедно с това прекроява и визуално, и емоционално историята по начин, който да е съвременен, иновативен. Визуално филмът е великолепен. Рамкирането на кадрите, светлината или липсата на такава, начинът, по който камерата имитира движението на погледа в определени сцени – всички те създават хармония, чиято цел е да ужасява и провокира. А ужасът не е просто в атмосферата, не е само нагнетен и постепенно нарастващ ужас, постигнат с прекрасен монтаж или въздействаща музика. Ужасът е директен, не просто символен – болестта, лудостта, омразата, са осезаеми – виждат се, вкусват се, можеш да ги помиришеш и докоснеш. А по-ужасяващото от всичко това е как на обратната страна на нашето отвращение ще заварим сладострастие, изкушение и невинност. Противопоставянето на двете не е основното, с което си имаме работа, въпреки че е очевидно да става дума за него – живот срещу смърт. Не. На втори план, и далеч по-въздействащо, е прозрението, че ужасът и страстта съществуват в неделима симбиоза, и че означаването на нещо като красиво и ефимерно, не разказва цялата истина за него. Там, в сянката на тази голяма тайна, се крият срамът, вината, похотта – неизказани с думи, но обозначени през разказа на плътта, на телесното. Дали злото е нещо, което идва отвън или вътрешно състояние? Дали благочестието и романтиката могат да съществуват без върху им да натегне изкушението и неудовлетворението? И къде е мястото на любовта във всичко това - може би като последно убежище, сигурен пристан, спасение? Филмът дава своите отговори, а за почитателя на истории за кръвопийци остава удоволствието, че сме оттласнали далеч от вампирите екшън-герои (нищо лошо за тях обаче) и (не дай Боже) вампирите, романтизирани до неузнаваемост. Разбира се, темата за взаимодействието между смъртта и девицата е експлоатирана в изкуството от векове, при това винаги в своята неделимост – животът, който е предопределен да умре, независимо колко силно е желанието да живееш, колко могъща е младостта; и смъртта, която дебне от всеки ъгъл и сковава в ужас със своята сянка всяка разумна мисъл, всяка човешка трезвост и разсъдък. В този ред на мисли, което прави „Носферату“ запомнящ се и убедителен филм, е умелото представяне на тези вечни, непреходни теми. Без изтощително многословие, без драматични монолози, само с няколко добре подредени сцени между действащите лица и с кратки, но съдържателни диалози, режисьорът дава посока на психологическите компоненти, с които отварата на тази готическа история да постигне ефекта си. На фона на богатата визия и пищен, разточителен ужас, тези бисери овкусяват историята още по-убедително и придават плътност; така че външната обвивка да не е изпразнена от по-дълбок смисъл и мъдрост. Във време, в което предлаганите на публиката истории и сюжети са зле прикрити предъвкани повторения – захаросани и безвкусни, Егерс успява да предложи свежа, смислена интерпретация – подозирам, че единственото обяснение на това е, че прави нещата през себе си, дълбоко автентично и без основната мисъл да е рекорд по приходи в киносалоните. Можем само да му пожелаем да продължи да работи по същия начин. Предишна статия Следваща статия

Как да разбера дали съм социопат? Или социопат ли съм защо имам някои от белезите? Също мога ли да разбера дали съм в депресия? Обратно С.Е., мъж, 23 г Как да разбера дали съм социопат? Или социопат ли съм защо имам някои от белезите? Също мога ли да разбера дали съм в депресия? Здравейте. Въпросът Ви отваря тема, по която ще се радвам да дам някои разяснения. Ще започна от това какво всъщност означава термина "социопат", въпреки че надали ще съм изчерпателна. Въпреки че думата е особено разпространена и се използва често в популярната психология и в ежедневието, от научна гледна тя има съвсем конкретно значение. В МКБ (Международна класификация на болестите) има една специфична категория - т.нар. личностови разстройства. Това не са психични заболявания, а най-просто казано - изключително засилени характерови особености, които пречат в голяма степен на това, което наричаме "нормален живот". Те не се лекуват с лекарства, не се влияят от средата и са трайни, устойчиви модели на поведение и реакции. Едно от въпросните личностови разстройства е антисоциалното, а Вие очевидно се интересувате от неговите характеристики, така че няма да ги изброявам подробно: най-общо казано, антисоциалните личности поставят своя интерес пред този на другите, имат проблем да установяват и поддържат близки контакти с други хора, липсва им емпатия. И с тези теоретични разяснения ще спра дотук. Защото важното във Вашия случай е какво Вие поставяте в категорията "социопат"? Кое Ви навежда на мисълта, че бихте могъл да сте такъв? Мога категорично да кажа, че наличието на някои "белези", не означава наличие на "дигноза". Изключително неефективно е да се самодиагностицирате - липсва всякаква обективност, а и процесът по оценка е редно да се извършва от специалист (в случая, психиатър). Ако мога да бъда полезна по някакъв начин на запитването Ви, то ще е по посока на това да Ви споделя моето професионално убеждение - диагностицирането, класифицирането, поставянето на някаква диагноза/етикет не решава трудностите на личността. Каквото и да "впишем в епикризата", същинската работа започва "отвъд диагнозата". Дори да имате силно изразени характеристики за едно или друго, Вие имате сензитивност спрямо себе си (самият факт, че питате е показател за това), имате свободна воля да взимате решения и разполагате с възможностите, които Ви предлагат съвременните стандарти за психична грижа. Ако смятате, че имате затруднения в общуването, емоционални блокажи, проблем с другите хора, и ако всичко това Ви пречи до степен да не можете да функционирате пълноценно, спрямо потенциала, който имате, една бъдеща работа с психолог би могла да има позитивно влияние. В същата степен тези думи се отнасят и до депресията - ако се притеснявате, че имате симптомите, потърсете експертно мнение и/ли консултация със специалист. Вие поне сте от едно по-осъзнато поколение, което няма скрупули да се грижи за себе си, физически и психически. Предишен Следващ

< Обратно Интервю за в."Доктор" 26.09.2021 г. Пандемия и психично здраве при децата Elena_Mecheva v.Doktor1 .pdf Изтегляне на PDF • 4.41MB Предишна Следваща

Т, 13 г. Има сериозен проблем със спазването на правила в училище. Непредпочитан сред връстниците си. Поддържа контакти с агитки. Агресивен, силно импулсивен. < Към "Статии" "Агресорът" Т, 13 г. Има сериозен проблем със спазването на правила в училище. Непредпочитан сред връстниците си. Поддържа контакти с агитки. Агресивен, силно импулсивен. Често в наши дни за агресията се говори като за нещо изключително зловредно, което следва да бъде изкоренено на всички нива. Да бъдеш агресивен е синоним на това да бъдеш злодей. Дотолкова обществото е чувствително към тази тема, че начинът на говорене за агресията започва постепенно също да носи агресивен импулс – в смисъл, че всякаква конструктивност и рационалност остават на заден план. В днешната статия ми се иска да разкажа за едно малко по-различно лице на „агресията“. Кавичките не са случайни, ще говорим за агресията, която спасява от психичен разпад . Деструктивната страна на агресивността е добре позната, видовете ѝ – също. Онова, което убягва понякога, е необходимостта, принудата с която може да бъде натоварен един агресивен симптом . Именно – симптом. Т: Аз мразя циганите, левскарите, наркоманите. Като ги видя, и ми се иска да ги набия, ей така, без да са ми направили нищо. Расист съм. Знам, че е лошо. Искам да се променя, но не мога. Как да се променя, всъщност не искам да бия никого? Реални думи на един юноша, който не можеше да намери място за себе си където и да отиде – дете на разведени родители, с липсващ баща и майка, която отказваше да чуе сина си и настояваше, че нейните решения за него са най-добрите възможни. Изключително възпитан и отзивчив по принцип, неговата агресия беше стихийна, внезапна и без да преувеличавам, умееше да вдъхва страх; емоциите му (веднъж отприщени) бяха несъразмерни на реалните ситуации и неподлежащи на волеви контрол. В минал текст стана дума за нагоните към живота и нагоните към смъртта. Ето и малко повече за понятието нагон : Нагон Енергиен заряд, който кара организма да се стреми към дадена цел. Той идва отвътре, влияе върху психиката и има постоянна сила. Целта Да се премахне напрежението, да се постигне задоволяване. Обект Онова, чрез което нагонът постига целта си; когато нагонът се обвърже с един-единствен обект, това е фиксация . Да приложим същата схема към описания случай: Нагон Господство на нагона към смъртта. Обърнат навътре води до самоунищожение. В случая - обърнат навън, което го превръща в агресивен, деструктивен нагон (понятието е въведено от Алфред Адлер). Целта За да се премахне напрежението и да се постигне задоволяване – да се унищожи обекта. Обект Чрез кой обект може да се постигне целта? Кой обект да бъде унищожен? По думите на юношата обектите са „циганите, левскарите, наркоманите“. Да тръгнем отзад-напред. Наистина ли обектът е този, който Т. вербализира? Действително ли неговата агресия спрямо изброените социални групи се дължи на негативен опит с тях? Може би не точно, ако цитираме самия него – „Като ги видя, и ми се иска да ги набия, ей така, без да са ми направили нищо“. Тогава срещу какво (или кого) е тази агресия? Нека си дадем ясна сметка за това, че не можем да държим отговорни за дадено агресивно действие (особено ако е злонамерено и умишлено) фактори от външната среда. Силните негативни емоции на Т. не бяха „създадени“ от някой или нещо; те бяха лично негови, свързани с трудната му семейна история, лошите учебни резултати, отхвърлянето му от връстниците, неумението му да се впише конструктивно в група, трудността му да спазва правила. Вследствие на сесия с него, в която трябваше да групира емоции, стана ясно, че за него омразата и тъгата са в един цветови спектър, отчаянието пък вървеше ръка за ръка с гнева и яростта. Един юноша на 13 г. трудно би могъл да се справи с всичко това. В конкретния случай Т. не се справяше. Всъщност психичното му беше застрашено от разпад, поради невъзможността да отреагира на подобно напрежение . Единствено решение е включването на защитните механизми – изобретения на психиката, чрез които човек се справя с негативните емоции (страх, омраза, фрустрация, тревога). Целта на агресивния нагон е постигната посредством действието на защитите. Макар и само временно, напрежението което тлее в психичното на Т. ще намалее. При това без да се конфронтират причините за неговото страдание – нерешените проблеми в семейството, трудностите в порастването, ниската му самооценка и липсата на алтернативи, в които да гради качествата си, а не да разрушава. Обектът на агресивния нагон е „безопасен“ – хора, които не познава, или познава съвсем слабо, но които идентифицира като врагове, защото има нужда от тях. По-горе нарекох агресията „симптом“. Надали някой би я избрал като механизъм за справяне с житейските кризи, ако можеше да избира. Понякога обаче няма друг начин, или поне не начин, който да е достъпен за субекта, и само през агресивното поведение той успява да „изкаже“ своето страдание, останало незабелязано, омаловажено от другите. Въпреки санкциите, които ще понесе оттук-нататък, агресията на Т. към онзи момент беше (и може би все още е ) бариерата срещу нещо далеч по-страшно. Предишна статия Следваща статия

< Обратно Start game! 7.06.2022 г. Психолог за видеоигра? Защо не? Има ситуации, в които възможностите се появяват сякаш между другото, но всъщност са точно на мястото си. С огромно вълнение споделям за един проект, в който имам възможността да участвам, и който, макар да е все още в работна фаза, задава нова посока в професионалното ми портфолио. Понастоящем участвам като психолог-консултант в разработването на видеоигра, в партньорство с 11 bit studios . Проектът, разбира се, е абсолютна тайна. Макар че подобна професионална задача е новост за мен, още след първата среща с дизайнерския екип, се почувствах в „свои води“. Или както се шегувах, най-накрая ще се отплатят годините, прекарани в разнообразни геймърски активности. Благодарна съм за възможността да разширя границите си като специалист, и за съпътстващото удоволствие да творя с подобен страхотен екип! П.С. Вероятно се досещате, но когато му дойде времето, ще кажа и повече. Предишна Следваща

Най-трудното за всеки начинаещ специалист е да направи мост между теорията и практиката. Особено когато няма никаква идея как точно се случва това. Описаният случай ме учи дори днес, години след срещата с него... < Към "Статии" Субектът отвъд диагнозата Най-трудното за всеки начинаещ специалист е да направи мост между теорията и практиката. Особено когато няма никаква идея как точно се случва това. Описаният случай ме учи дори днес, години след срещата с него... Общото В училище все повече и по-видими стават децата със СОП – нелепо (според мен) наименование на деца със специални образователни потребности. За мен като начинаещ специалист беше предизвикателство да работя с тях; още повече че в училищната система няма добре регулиран процес на приобщаването им, нито пък голям брой подготвени за това хора. Разбира се, натрупването на теоретични знания за някои от най-честите диагнози в областта на детската патология, е абсолютно необходима стъпка за всеки психолог. Теорията върви заедно с някои стандартизирани, и далеч по-голям брой нестандартизирани за България методики за оценка на детското развитие, с помощта на които се определя какви са дефицитите, и съответно ресурсите на всяко дете. Част от работата в училище е да се сигнализира за деца, които до този момент не са били обследвани от екип специалисти, а показват особености на едно или друго нарушение. В друга част децата вече имат становища, необходими документи, родителско съгласие, и с тях вече може да се структурира специфичната работа в училище. Започва създаването на оценка, екип, назначаване на координатор и членове на екипа, включват се (според потребностите на детето) ресурсен учител, логопед, учители, разбира се – педагогически съветник и/ли психолог. А според компетенциите си всеки педагогически съветник/психолог започва да работи с децата със СОП. Горе-долу на този етап приключва ангажимента на институцията спрямо детето със СОП. Всички формални стъпки са извървени, а компетентните специалисти „знаят какво да правят“. Знаят ли обаче наистина какво правят? Ще кажете, този въпрос е абсурден, та нали затова са специалисти? Проблемът е обаче, че за разлика от други области на познанието, в психологическата работа трудно можете да се позовете на „n-стъпкови модели“ или разписани процедури. Такива просто няма, а дори и да има, аз лично бих подходила към тях с огромно недоверие. Защото психиката е динамична структура. Поведението е върхът на айсберга, а отдолу са разположени – с натрупване – всякакви знайни и незнайни факти от историята на човека, осъзнати или не. Поведението сигнализира, но изследването отвъд него е дълга и сложна задача. С други думи - независимо от обективните факти, върху които е поставена дадена диагноза, тя самата е „разположена“ в пространството на психичния субект – индивидуалната личност с индивидуална история. Диагностичните категории са ясни, неясното е да се прогнозира как точно те влияят върху конкретния човек в неговия контекст. Спомням си първото, което правех в началото на работата си в училище. Четях епикризите. Точно и ясно – име, възраст, пол, диагноза. Познавателни способности – внимание, памет, мислене, интелект – всичко в числа и проценти. Накрая – заключение и препоръки. Следователно, за да имам идея как да работя с детето, трябваше да прочета теорията за неговото нарушение, да извлека най-важното от епикризата и да намеря методики за работа с него… Суховато разказано, нещата изглеждат най-общо така. По същия начин суховата се получаваше и самата работа с децата – несъдържателна (в моята представа), изпълнена с колебания, с усещането, че има нещо, което липсва. Ще звучи много вдъхновяващо да кажа, че в някакъв момент съм предприела съзнателно решение да променя подхода си. Истината е, че промяната се случи по необходимост, беше неизбежна – с влизането в кабинета ми на едно конкретно дете. Частното Когато за пръв път се срещнах с А. бях чувала от колегите за него. Подготвена бях, че става дума за дете, с което се работи трудно, но вече имах опит с какви ли не случаи и смятах, че имам капацитет да се справя с него. Твърде бързо ми стана ясно, че никакви думи не могат да ме подготвят за реалността. В начален етап на образование когато започнахме да работим, поведението му беше абсолютно неконтролируемо; и като казвам това, имам предвид – абсолютно! Никакви заплахи, убеждения, обещания или пазарлъци не бяха способни да накарат А. да спре да прави това, което му е хрумнало. А то почти винаги беше или рисково за него (катерене по первази, скачане, бъркане в контакти) или деструктивно за вещите наоколо. Нямаше случай да не „направи поразия“ при срещите ни – да избяга извън кабинета (или дори сградата на училището), да изтрие нещо от компютъра или пък да изхвърли нещо от прозореца. И както в епикризата всичко може да изглежда логично и подредено, така в реалната работа се оказа, че нищо не работи. До момента, в който един ден, отново в чудене как да работя с точно това дете, не си казах: „Е, добре де, ето ги диагнозите. И какво от това? С какво те променят факта, че тук влиза едно дете, към което аз не намирам път?“ Вече се бях запознала с Франсоаз Долто. Нататък нещата се подредиха, и макар никога да не стана истински лесно, нагласата ми вече беше друга. Преди това се чудех кои са онези магически думи, които можеш да кажеш на дете, което сякаш не те чува и разбира? Дадох си сметка, че няма как да говориш и да чуваш на свой ред , ако преди това не си осмислил „елементарния“ факт, че срещу себе си имаш Субект, личност – не дете с диагноза, СОП, с еди-колко си процента инвалидност, лека умствена изостаналост, ДВХ, или каквото друго се сетите. Стъпка 1. Какво значи Субект? В психологическата литература субект понякога се пише с главно С. Това съвсем не е случайно. В последните години все повече се променя схващането, че новороденото не знае, не може, не разбира; постепенно става ясно, че неговият психичен живот започва още отпреди раждането. Не са новост и концепциите за влиянието на различни фактори върху психиката на детето много преди то да започне да говори и помни. В този смисъл да наречем детето Субект още от деня на раждането, че и преди това, не е нито скандално, нито изненадващо. Но дали защото новороденото е така беззащитно, или поради невъзможността му на ранен етап да общува целенасочено и съзнателно, често пъти то става по-скоро обект. Така говорим за него: обект на процедури, обект на грижи, обект на внимание и любов. За родителите започва цялата гама от въпроси с какво, как и колко се храни, развитието му следва ли средните стойности в таблиците, защо плаче и т.н., и т.н. Всичко това е важно, несъмнено, но дали оставя пространство за родителите да обърнат внимание на самото дете – от какво има нужда в действителност то? Говорят ли му за истински важните за самото него неща? Разпознават ли Субекта ? Стъпка 2. Субектът понякога страда. Децата нямали проблеми? Точната формулировка тук е, че те просто не могат да ги изразят – по линията на това, че са когнитивно и емоционално незрели. Светът е толкова по-сложен и ужасяващ за тях именно защото са деца. Тежко въоръжени със своите защитни механизми, логика, опит, интелект – възрастните понякога пренебрегват детското страдание. А децата не търпят това и дават ясна заявка със своите симптоми. Стъпка 3. Какво казва Субектът със симптомите си? Понякога не мога да разбера защо възрастните се учудват толкова на детето, когато то им отговори с „не знам“. Питат и се чудят. Но то наистина не знае! Само като се замислим колко често самите ние постъпваме по начин, който не разбираме, а какво остава за дете. Терапевтичната работа е именно опит да се разберат и интерпретират симптомите на Субекта. „Не става дума за дисфункция от психичен или соматичен порядък, въз основа на която да се постави диагноза. Става дума за онази специфична точка на страдание на субекта и какво ни казва тя за него самия“ („Детето и неговите симптоми“) . Или простичко казано: с поведението си (симптома си, какъвто и да е той) детето говори, то казва неща, които все още не може да изрази пълноценно вербално; изразява емоции, пита. Стъпка 4. Субектът е разположен отвъд диагнозата . Медицинските експертизи и заключения не разбират Субекта, те го категоризират и поставят в чекмедже с номер някъде сред останалите диагностицирани. И това не е проблем, разбира се. Проблемът е какво се случва после, на всички нива – от семейство през училище, до общността. Кои са вълшебните думички, които можеш да кажеш на дете, за да те чуе и разбере? Няма такива. Няма ги в дебелите книги, в научните статии, в думите на университетските преподаватели, в методиките за изследване. Има обаче Субект, който говори. Когато има и някой, който да го чуе – тогава „магията се е случила“. А диагнозата няма никакво съществено значение. П.С. А. остава най-емблематичният случай в моята практика. В периода, в който се срещахме и разговаряхме, той успя да разпознае свое пространство в училище, включително сред съучениците си. Към днешна дата мога само да се надявам да му е даден шанс да случи същото. Предишна статия Следваща статия

Всички статии Тук може да намерите разнообрани материали, свързани с различни аспекти на психологическата работа. ​ Рубрики: ​ #Пресечни точки - нова рубрика Детската психика Родители и деца Деца и училище Психология и изкуство За психологията Практика и теория Младите хора днес Пространства Прочети повече #Пресечни точки „Защо учим?“ Лесен въпрос? Прочети повече Деца и училище Първи клас Прочети повече Деца и училище За изборите Прочети повече Младите хора днес Ах, тези правила! Прочети повече Детската психика Фантазия и реалност Прочети повече Практика и теория Трудности в трудна възраст Прочети повече Родители и деца И психолозите избират Прочети повече За психологията Днешните родители Прочети повече Родители и деца Субектът отвъд диагнозата Прочети повече Практика и теория Кой е Жокера? Прочети повече Психология и изкуство Роден да разсмива Прочети повече Психология и изкуство Митове за психологическата работа Прочети повече За психологията Детските емоции Прочети повече Детската психика Приказките и "малките герои" Прочети повече Детската психика Вълшебната думичка "Не" Прочети повече Детската психика "Агресорът" Прочети повече Практика и теория Филмът, в който живея - или за тревожността Прочети повече Практика и теория Училище, заедно с родителите Прочети повече Деца и училище Какво е важно да знае детето? Прочети повече Детската психика Как говорим за смъртта? Прочети повече Детската психика Днешното дете Прочети повече Родители и деца Подкрепа за майката на бебето Прочети повече Родители и деца "Моля Ви, кажете какъв е проблемът?" Прочети повече За психологията Скуката, или за "липсата на липса" Прочети повече Младите хора днес От self-esteem до selfie Прочети повече Младите хора днес Да загубиш геройски Прочети повече Психология и изкуство

Обратно Н.Б., майка на дете, 2 г - въпрос 2 В кой момент от развитието на децата се препоръчва да бъдат запознати с по-чувствителни теми (секс, смърт (на роднина), телесни деформации и др.)?" Въпросът е изключително важен, защото засяга най-чувствителните теми в човешкия живот. Ситуацията е донякъде парадоксална, защото тези теми на практика съпътстват всеки един от нас от самото начало на живота ни, бидейки неразривно свързани; и това е естественото положение на нещата. В същото време не съм сигурна дали има въпроси, по които родителите да са впрягали до такава степен фантазията си, само и само да не „травмират“ детето, което пита – за собствения произход, за естествения край на живота, за това какво е то и защо е такова. ​ Свикнали сме да смятаме, че децата, поради причина че са деца, нямат нужния капацитет, за да осмислят подобни обяснения. И да, донякъде това е вярно – логически погледнато, техните познавателни (когнитивни) способности до някаква възраст не могат да „обхванат“ какво значи например да умреш. Но логиката е едната страна на медала, защото децата компенсират когнитивните си „неумения“ с изключителна интуиция, с невероятна чувствителност по отношение на важните неща. Те умеят да долавят тревогите на родителите; дори да не разбират съвсем добре думите, те разбират смисъла на случващото се. Когато близък почине, те ще усетят тъгата в околните, и ако родителят не разкаже, не даде никакви думи, детето ще остане в една неопределена тревожност – „Нещо се случва, но аз не знам какво, и това ме тревожи. Всички казват, че няма нищо, а самите те не реагират като да няма нищо. Значи нещо ужасяващо се е случило, щом никой не говори за това“. (Повече по темата за смъртта - тук) ​ Що се отнася до темата за секса, психологическото познание ни е доказало, че децата от малки имат любопитство към собственото си тяло, към тялото на другите, към разликите между момчето и момичето. Отново, не дадете ли думи за тези съвсем естествени различия, вие „казвате“, че темата е табу. Важно е да говорите според възрастта на детето, а правилото е да отговаряте на това, което ви пита. В случай, че се затруднявате, има подходящи книжки за различните възрасти, които могат да бъдат от помощ. А ето и един акцент, който обикновено се забравя – децата не искат да знаят толкова за подробностите около интимния акт, те всъщност се вълнуват от идеята за любовта, отношенията между мъжа и жената. Та нали именно оттам започва тяхната история, а и продължава в тяхното бъдещо „аз като порасна“! ​ А колкото до третия Ви пример, за телесните особености – ако детето е родено по някакъв начин различно, това е което следва да се каже. Независимо за какво става дума, тялото му е такова, каквото е, и приемането от страна на детето ще е следствие от приемането от страна на родителите. Когато те говорят с истинни думи, а не залъгват детето си, то няма да има проблем със себе си - още повече, че човешкият потенциал върви в толкова различни посоки! В обобщение, няма определен момент, в който да е подходящо да се започнат разговорите с детето по деликатните теми. Те са част от случващото се около всички нас, и можете да започнете тогава, когато прецените, че има нужда; когато детето попита, или когато Ви разкаже нещо по тези теми, което не отговаря на истината, но пък явно го интересува. Предишен Следващ

Обратно С.С., жена Как да подходим към подчинен, който оправдава пропуските в работата си заради семейни проблеми и също поради такива злоупотребява с желанията относно смени за сметка на другите колеги? Допускам, че поставяйки го, Вие сте човекът, от когото зависи да се справя с подобни проблеми на работното Ви място. В такъв случай част от отговора можете да намерите като се позовете на собствените си умения за разрешаване на конфликтни ситуации. Как обикновено реагирате и като цяло дали имате трудности да се конфронтирате с подчинените си? Не бих могла да знам, а само да предполагам – че поставяте въпроса именно защото Ви е трудно да се заявите като ръководител, като лидер? Ако случаят е този, бих могла да дам следната посока. ​ Независимо от личните качества на ръководителя, в крайна сметка има една граница, отвъд която личното трябва да остане на заден план – за да работи системата, за да се случват нещата в екипа (на работното ви място). Хората, ангажирани с дадена дейност, са там, за да свършат конкретни задачи. Наблюдението ми е, че в българската действителност много силно се смесват лично и професионално – за разлика от това, което е в някои западни държави. Подхождайки по този начин става много трудно понякога за ръководителя да извърши дейността, за която е поставен. А разграничението е важно – Вашите симпатии или антипатии нямат отношение към работата. Има ли неравновесие в екипа, Вие следва да вземете мерки, да поставите ясно правилата и да отстоявате тяхното спазване. ​ Не искам да омаловажа чисто човешката гледна точка – хора сме, всичко се случва, и следва тези неща да се имат предвид. Отново обаче е въпрос на преценка кога даден подчинен вече злоупотребява (съзнателно или несъзнавано), съответно трябва да се търси решение. Ако отправната Ви точка е, че Вие трябва да упражните Вашите ръководни функции, за които сте упълномощени и Ви се търси отговорност – личните Ви съображения и трудности не могат да са решението; позовете се на ролята си („Аз съм тук в качеството си на…ръководител, мениджър и моята роля изисква да предприема мерки, та дори да санкционирам, ако се налага!“) ​ Другият важен момент е благополучието и на останалите членове на екипа. Не знам дали имате информация за тяхното мнение по въпроса (не Ваши догадки, а конкретна заявка от тях). Ако нямате – лесно можете да получите такова с въпрос дали ситуацията им е изгодна или не. Предполагам, че не би било редно нещата да са за тяхна сметка, така че отново на преден план излиза Вашата роля – те очакват от ръководителя си да вземе решение, изгодно за всички, справедливо. ​ Конкретно спрямо човека, който Ви затруднява – няма по-добро измислено решение от честния и откровен разговор. От една страна можете да влезете в положение, но от друга – да поставите ясни граници докъде тази ситуация може да продължи. Може да дадете краен срок, след който вече няма да се въвеждат промени, независимо от личната ситуация. Тук би било от значение как се е справял човекът с функциите си в предишен период, съответно от това ще зависи колко отсрочка може да се даде. По Ваша преценка можете да направите обща среща и с неговите колеги, за да се решат нещата заедно (това би било вероятно по-сложно все пак). Акцентирайте върху факта, че не става дума за лична прищявка, за лично негативно отношение, а за работни функции, които Ви задължават да се грижите за целия екип. Важно е да кажа също така, че балансираното и справедливо лидерство не бива да се разколебава от негативната реакция на един конкретен човек. В крайна сметка не можете да бъдете отговорна за начина, по който другият ще приеме организационните правила, нали така? Предишен Следващ