Резултати от търсенето

Всеки практикуващ специалист ще потвърди, че това е измежду най-честите въпроси, които чува в кабинета си. В днешния текст ще се опитам да обясня къде е проблемът с тази постановка на нещата и защо охотата, с която често психолозите се втурват да формулират отговор, може да бъде не по-малко проблематична. < Към "Статии" "Моля Ви, кажете какъв е проблемът?" Всеки практикуващ специалист ще потвърди, че това е измежду най-честите въпроси, които чува в кабинета си. В днешния текст ще се опитам да обясня къде е проблемът с тази постановка на нещата и защо охотата, с която често психолозите се втурват да формулират отговор, може да бъде не по-малко проблематична. Знаем ли наистина какъв е проблемът? Отправната точка, която на теория всички знаем, е че проблемът се формулира от самия клиент. Той е носителят на смисъл за нещата, които му се случват, и съответно изпитва „на гърба си“ последствията от свои и чужди избори, както и от случайно (или не) подредили се житейски обстоятелства. Всъщност първата крачка към това да започне един процес на промяна е свързана именно с начина, по който клиентът ще формулира своя въпрос към теpапевта. Кое е проблематичното ако той е: „Кажете Вие какъв е проблемът“? Общо взето върви в две посоки. От една страна винаги има надежда, че специалистът може веднага, много бързо да разбере ситуацията, да набележи конфликтните точки и да даде готово решение. Често сме призовани да направим именно това и често се случва да се подхлъзнем по това очакване; включително с конфронтиране от страна на клиента на онази инфантилна наша част, която иска да докаже колко много знае! Подобно фантастично искане има своите дълбоки основания и често отразява една безизходна ситуация, понякога и отчаяние, със сигурност лично страдание. За съжаление нещата далеч не са така прости, че да си позволим да „вземем думата“ и да говорим с категоричност. Общо взето с практиката става ясно, че изглежда ли случаят лесен и не особено интересен, значи вероятно нещо важно убягва и има риск да бъдат пренебрегнати значими моменти, да бъде подценена ситуацията – със съответните последствия. Затова никога не бива да се избързва със заключенията – да, почваме отнякъде, но с времето информацията се увеличава, а хипотезите търпят промени. Закотвим ли само едно обяснение („Проблемът е…ТОВА!“) на практика работата е обречена да спре, преди истински да е започнала. По-скоро иде реч за поставяне на начало. („Можем да започнем да мислим за ТОВА, но със сигурност няма да става дума само за него“). Така че - още в самото начало се идентифицират (но само през думите на клиента!) най-големите трудности. Обсъждат се нагласите и възможностите, както и се съгражда най-общ план за нататък. Но спецификата в работата с човешкото е такава, че е невъзможно да се състави „най-добрата формула“, при това с придружаваща гаранция. Защо? Ето и вторият момент. Защото с всеки случай си имаме работа с нещо различно. Да, клише е, но е факт. Никой случай, колкото и да прилича на предишен, не е идентичен, така че това което е проработило веднъж, не е гаранция, че ще проработи пак. Забележителното в психологическата работа е способността да се изобретява всеки път, с всеки човек нещо различно, което да е адаптирано само и единствено към неговия контекст. Общите принципи, хипотезите които се изграждат вследствие на една стабилна теоретична подготовка – да, те съществуват и полагат „скелето“, без тях не може да се работи (тоест може, но нека не се спираме на тази неприятна тема). Ако използвам една архитектурна метафора – за да бъде възможна и устойчива една сграда, тя има нужда от добра инженерна оценка, от сериозен конструктивен проект. Но характерността, спецификата на сградата ще придадат фините детайли – материалите, цветовете, светлината, изкуството, което е „вложено“ в постройката. Така разбирам аз психологическата работа – то е изкуството да се сътворява нещо специфично, в детайли, на основата на придобитите знания, умения и личен опит. И както ще ви каже всеки човек на изкуството, то не се създава „по калъп“, трудно влиза в рамки и иска време, време, време. Всеки един момент от сътрудничеството между психолог и клиент е момент, в който се случват много неща едновременно – слушането на думите, проследяването на тялото, търсенето на логически несъответствия тук и сега, а в същото време изследване на нови хипотези, отхвърляне или препотвърждаване на стари, наместване на парчета, които още търсят мястото си. Трудно е да се обясни един толкова динамичен процес, но ако успявам поне малко, то вече сами виждате защо „проблемът“ не е еднократно постижима величина, която търпи бърза n-стъпкова корекция. Готовото решение категорично не може да отговори на горните условия – подадено в неподходящо време и по неподходящ начин то може не просто да блокира процеса, но и неимоверно да го усложни. И както няма еднократна формулировка на проблема – той се видоизменя, допълва, преформулира, така не може да има и готова успешна формула. Системата е далеч по-сложна. „Проблемът“ съществува само в контекста на човека, който сяда срещу психолога. Извън личната му история, проблемът такъв, какъвто се изказва, няма тежест. Следователно няма как аз, психологът, да „знам какъв е проблемът“, защото моята история е съвсем друга. Моята работа е да оставя настана именно личното, без да спирам да работя с него, за да дам пространство за чуждите думи – такива, каквито се изказват СЕГА, в този момент от живота на даден човек. Позволя ли си да отнема правото на клиента сам да дефинира кое е трудното за него и сам да потърси начините, по които да се справи, (а това може да отнеме много време), то моята работа е под въпрос. Защото тогава значи аз работя с моите моите думи и предположения за някой друг, а не с неговите. В заключение ми се иска да добавя само още един фин детайл. Дори и най-точните думи, отразяващи достоверно чутото чуждо страдание, могат да загубят своята острота, смисъл и емпатия, ако моментът в който са казани, не е точният за клиента момент. Така че, освен да говори и да „казва“, не е лошо психологът да умее и…да мълчи. Кога едното и кога другото? Както стана дума по-горе, въпрос на лично изобретяване. Предишна статия Следваща статия

В деня след като гледах филма, седях пред телефона си в блокаж. Впечатленията ми не ме оставяха намира, а не се сещах за нищо, което да ми звучи достоверно, нищо убедително, за да ги пресъздам. Такъв беше и постът: “Не знам какво да напиша…“. ​Антигероят на Тод Филипс закономерно е описван като мрачен. Мракът – буквално, е липса на светлина. Ето паралел, който може да послужи – липсата на светлина и липсата на думи. И двете блокират действието – ако не виждаш, ако не знаеш, ако не разбираш, то какво следва, какво правиш? И тук сякаш идва отговорът на въпроса какво е това, което принуждава написването на този текст – желание да осветлиш мрака, и да дадеш свои думи на немислимото и неизказаното. ​Тексът съдържа информация около сюжета, с други думи - spoiler alert. < Към "Статии" Роден да разсмива В деня след като гледах филма, седях пред телефона си в блокаж. Впечатленията ми не ме оставяха намира, а не се сещах за нищо, което да ми звучи достоверно, нищо убедително, за да ги пресъздам. Такъв беше и постът: “Не знам какво да напиша…“. Антигероят на Тод Филипс закономерно е описван като мрачен. Мракът – буквално, е липса на светлина. Ето паралел, който може да послужи – липсата на светлина и липсата на думи. И двете блокират действието – ако не виждаш, ако не знаеш, ако не разбираш, то какво следва, какво правиш? И тук сякаш идва отговорът на въпроса какво е това, което принуждава написването на този текст – желание да осветлиш мрака, и да дадеш свои думи на немислимото и неизказаното. Тексът съдържа информация около сюжета, с други думи - spoiler alert. “Човешкото същество е преди всичко говорещо същество. Езикът, с който си служи това същество, изразява неутолимото му желание да се среща с другия, бил той подобен или различен от него, и да общува с него“. („Всичко е език“) Артър Флек рядко говори. Хората около него го намират за особняк, и това съвсем не е преувеличено. Пестелив е на думи, но пък е изразителен в своите фантазии – единственото пространство, в което казаното от него придобива тежест и уважение. Най-забележителното у Флек е смехът, често пъти заглушаващ думите му, когато има нужда да говори. Вместо това носи в себе си обяснителна бележка – „имам проблем, състояние“. Най-потискащото от всичко – смехът, в същината си позитивно послание към другия, за Флек е тик, който не може да контролира. И не само не носи позитивно послание, но сякаш призовава агресия към себе си – със своето несъответствие на ситуациите, в които се поражда. Парадоксално – роден да разсмива, а пък предизвиква насилие. „Несъзнаваното е структурирано като език и има важни неща, които трябва да се впишат в него в хода на индивидуалното развитие на човека. Без тях е застрашено психичното здраве на човека… При психоза не са вписани… символичният смисъл на собственото име, разликата между живота и смъртта… разликата между възможното и невъзможното.“ („Истината за психичните болести“) Флек има мечта – да е смешен. Това е всъщност мечтата на неговата майка, но без значение – стремеж, който нейното момче Happy се стреми да реализира. Той натрапчиво пише в тетрадката си всички шеги, които му хрумват. Никой не знае, че фон на шегите му - буквално - е съвсем друго емоционално състояние, изразено през един ръбат почерк, тревожен щрих и голямо тъжно съобщение към самия себе си (поради липса на друг адресат) - как да се справи в свят, който очаква психично болният да се държи като че не е. А дали наистина няма значение, че изборът на житейското му призвание е чужд избор? Любопитна е динамиката между идентификацията с прякора, даден от майката - Happy (щастлив/ец). Нищо не би могло да е по-далеч от истината що се отнася до начина, по който се развива живота му. Самата майка сякаш ни най-малко не си дава сметка колко неуместна е нейната фантазия за сина й. Да, именно, фантазия, една от многото, които тя поддържа за себе си и за него. Но ще стигнем и дотам. Инвестирането му като “щастливец” за Артър ще се окаже - парадоксално - както разрушаващ, така и съграждащ момент. Деструкцията е свързана с липсата на каквато и да е съответност от страна на единствения му близък човек на света - майка, която не вижда, не чува и не се интересува от нищо друго, освен от това сина й да е щастлив, като по този начин демонстрира абсолютната си неспособност да отрази каквото и да било от неговата същинска личност. Уиникът ще ни помогне тук с теорията си за фалшивия и същинския Аз (true self/false self theory) и ще ни каже, че когато майката няма чувствителност към сигналите на детето, а очаква детето да удържи нейните емоционални състояния, това предопределя изграждането на защита - създаване и поддържане на неавтентичен образ за себе си. Аз, който се съобразява с родителския, угажда, внимава, грижи се, но на свой ред не получава нищо от това. Фалшив толкова, че се усеща като изпразнен, като изгубил смисъл и значение. В този контекст усмивката на Артър изпълнява точно това предназначение. Тя е неадекватен, но животоспасяващ защитен механизъм, който поддържа динамиката между майка и син в една патологична зависимост. Единственото, което Флек наистина пламенно желае, по линия на идентификацията с майчиното си желание, е да предизвиква усмивки у другите – колкото и абсурдно да е това на фона на възможностите му. А кое е онова, което усмивката му успява да изгради? За това накрая. „Агресивността е действие, извършено от тялото, което разрешава едно напрежение и се разминава с езика. То се случва извън езика.“ „Агресивността е възел от намерение да кажеш нещо, което не достига – нещо не успява да бъде изказано; и образ на тялото, който е затруднен…“ („Детето и неговите симптоми“) Реалността започва неумолимо да настъпва – апогеят е случка в метрото. Мотивът – самозащита, емоцията – неописуема. Лудостта на цялата ситуация е запечатана с танц, който Флек превръща в своя запазена марка; несъответен на реалните събития, нито на емоционалното му състояние, но пък някак убедително пресъздаващ хаоса в неговото психично. Всичко започва отново със смеха, неподлежащ на контрол – удобна възможност за агресора да набележи своята жертва. Флек няма време, няма и възможност да обясни, да преведе в думи случващото се, поради което намира съвсем различно решение. Вероятно подобно действие изглежда импулсивно, но твърде много предпоставки залагат такова развитие. В контрапункт на вечния недостиг на контрол върху собственото тяло, собствените желания и непрекъснатата фрустрация, спусъкът, който бива натиснат дава ново начало - в способността да контролира, да държи в ръцете си нещо свое. Флек трудно ще се откаже от тази власт. „Името-на-бащата е бащата такъв, какъвто субектът го използва в ситуации, където липсват предварително установени правила, които да ни посочат как да действаме и какво да направим…“ ("Бащите днес") Артър Флек не познава баща си. Но типично по човешки има представа за това какъв е бащиният образ, който му приляга. Той искрено се възхищава на комика Мъри, споделя малкото си жилище с него всяка вечер, макар и през телевизионния екран. Чува думите му, шегите му, общува с него през фантазиите си, където и Мъри го чува и одобрява. Макар и през призмата на майчиното желание, Артър искрено желае да утвърди комедийния си талант именно в очите на Мъри, да бъде като него. Вследствие на загуба на почти всичките си ориентири в живота – работата, лечението, срещите със социален работник, тежкото състояние на майка му, Артър взима решението да опита поне…да стане комедиант. Това решение най-накрая го прави разпознаваем – Мъри споделя видеото от неговото участие и говори за него… Името-на-бащата не е конкретен човек, образ или представа. Това е метафора, която гарантира един психичен порядък насред хаоса. Това е Закон, с който си служим, за да препотвърдим правилото, че има ред, в който и ние сме вписани, в който ни има. Това е метафора за бащата (не биологичен задължително), който въвежда в света на правилата, но сам се съобразява с тях, и който може да сложи граница на наслаждението на майка в отношенията със сина й. Липсата на подобна метафора е вратата към лудостта. Какво се случва, когато субектът няма изградена тази метафора, но пък съществуват “ситуации без правила”? И кой посочва как да действаме и какво да направим? Особено когато онзи, в когото Флек има надежда за подкрепа и утвърждаване превръща смеха му в присмех, а комедиантът отново е поставен в ролята на клоун, на шут. Краткотрайната надежда, че все пак съществува някакъв установен ред, в който Флек заслужава подобаващо място, угасва под звуците на собствения му налудничав смях, разнасящ се от телевизора в болничната стая. Well, who’s laughing now? „ "Когато името на бащата е несъстоятелно означава, че нищо не може да отговори на повика на субекта тогава, когато той се намира в „рискова“ ситуация; той остава потопен в тревогата…“ ("Бащите днес") Томас Уейн също за кратко заема мястото на бащата, който никога не е бил познаван. Той е всичко, което Артър не е – богат, успешен, с ясен глас и категорични послания, и олицетворява привилегированата класа, „красивите и умните“; но не задължително състрадателните. В живота на Флек, който напълно кореспондира с града потънал в отпадъци, неочаквано се заражда надежда, че все пак, въпреки всичките му несполуки, той самият притежава нещо здраво и достойно; че има място за него в света, гарантирано му от кръвната връзка с един от лидерите в обществото. Крахът на тези примамливи илюзии се случва на стълбището в заведението за психично болни „Аркам“. „В учението на Лакан културата е това, което той нарича полето на Другия; това, което ние получаваме от езика с идването си на света; семейната история и мястото което субектът заема в нея; но също начинът, по който човек действа, казва, говори…“ („Детето и неговите симптоми“) Човекът, който е бил отговорен да даде думи на Флек за неговия произход, за неговата история, не просто не го е направил. Този човек, тази майка подменя историята изцяло, пренаписва я в на си. Флек се оказва актьор в театър, в който няма основи, структура или логика. Нищо за което да се захване, което да внесе сигурност в и без това разклатената му представа за себе си. Прозрението за тази лъжа на практика къса последната нишка, която е свързвала Флек със света на рационалното, логичното. В неговата представа Другият, в лицето на неговата майка/осиновителка, подменя най-базисното му човешко право – да знаеш кой си, идеята за собствена идентичност. Нейната фантазия на практика остава куха претенция към дете, което няма никакъв шанс да отговори на нея. След всичко това Артър няма скрупули с лекота да задуши източника на желания, заместил неговите собствени. Насилието, с което е заобиколен, се оказва негов спътник още от ранните му детски години – добър познайник, който затвърждава преноса на патологични модели на поведение между поколения, нескрепени с кръвна връзка (наистина, какво значение има роднинството за патологичното, което прониква по съвсем друг начин?). Пиесата на Пени Флек е трагедия, плод на болните й фантазии, но тя ни най-малко не подхожда на един същински изгряващ комедиант, който започва да сглобява най-сетне парчетата на своя Аз-образ в една автентична и абсурдна комедия. Оттук нататък пътят на Артър води само надолу – по едни други стълби, по които победоносно слиза, за да се озове в пълния си блясък, с нова маска и нов прякор, в телевизионното студио на Мъри, пред публика за която цял живот е копнял. Тревогата, мъчителният хаос, в които той е съществувал досега, изкристализират в решението да насочи унищожителния си импулс не навътре, а навън - към външния свят. Човекът, който не слуша и никога не е слушал, „липсващият баща“, липсата на Закон досега оставят само празнота и усещане за неавтентичност. На тяхно място обаче, в последен опит за самосъхранение, се появява Жокерът – най-силният коз на Артър. Алтернативният Жокер е необременен от задръжки и възнаграден с мегаломанни идеи, а те на свой ред биват подклаждани от мнозина, възприемани и възприемащи се като отпадъци в свят, който не им принадлежи. “…психологическа нищета на масите… тази опасност ни заплашва най-напред там, където социалната връзка е осъществена главно чрез идентификацията на нейните участници помежду им, докато водачите не разберат полагащото им се значение като личности при формирането на масите. “ („Ерос и култура“) Жокерът не би могъл да съществува извън един специфичен контекст. В заобикалящия го свят са заложени всички потенциални „спасителни котви“ или обратното – „спусъци“ (trigger – в преносен смисъл, „пусков механизъм“, събитие, което привежда индивида в действие). Достъпът до едното или другото може да наклони везните в дадена посока, при все че в личната история на клоуна Артър Флек натежават взаимоотношения и трагични обстоятелства, които сякаш предопределят финала на историята. Едно е ясно - обществото ще си получи заслуженото ако не намери пространство за лудостта преди тя да е разгърнала своя потенциал; при все че самото то заражда и подклажа същата тази лудост. Ако Артър Флек е роден да разсмива, то със сигурност той категорично се проваля в това; в опитите си да се впише, остава Клоун/посмешище в очите на другите. Приемливият, „когато трябва“, нормален смях е чужд за него, както чужди са му и хората - които не разбира, и които на свой ред не го разбират и се страхуват от него. По един уродлив начин обаче, Жокерът реализира призванието на майка си. Неговият смях е неговата лудост, и ако той не съумява ни най-малко да предизвика социално желателен смях…то през новата си идентичност съумява да постигне контрол както над себе си, така и над другите – не да разсмее, а да увлече в лудостта. Това е което специфичната му усмивка успява да конструира в този контекст – истинско, автентично Аз. "Жокера" е и филм за опустошаващата, крещяща самота, която никой смях не може да заглуши. Поради което единствено спасение се оказва потапянето на света в същото налудно състояние. Там където вече никоя личност не говори, а се чуват само крясъците на тълпата; най-после всички знаят какво е да си луд. Единственият, който вече няма нужда да говори, нито пък има желание да го прави, е бивш клоун, намерил неповторим начин да изпълни житейското си призвание. Веднъж приел своята несъответност, той няма потребността другият да разбере шегата. Жокерът вече се шегува за сметка на другите. Цитирана литература: Божкова, Е. - "Истината за психичните болести", 2013 Долто, Ф. - "Всичко е език", 2006 Фройд, З. - "Ерос и култура", 2015 "Бащите днес - сборник с материали от II-ри колоквиум ЖАК ЛАКАН", 2012 "Детето и неговите симптоми", 2008 Предишна статия Следваща статия

Как да подходим към подчинен, който оправдава пропуските в работата си заради семейни проблеми и също поради такива злоупотребява с желанията относно смени за сметка на другите колеги? Обратно С.С., жена Как да подходим към подчинен, който оправдава пропуските в работата си заради семейни проблеми и също поради такива злоупотребява с желанията относно смени за сметка на другите колеги? Допускам, че поставяйки го, Вие сте човекът, от когото зависи да се справя с подобни проблеми на работното Ви място. В такъв случай част от отговора можете да намерите като се позовете на собствените си умения за разрешаване на конфликтни ситуации. Как обикновено реагирате и като цяло дали имате трудности да се конфронтирате с подчинените си? Не бих могла да знам, а само да предполагам – че поставяте въпроса именно защото Ви е трудно да се заявите като ръководител, като лидер? Ако случаят е този, бих могла да дам следната посока. Независимо от личните качества на ръководителя, в крайна сметка има една граница, отвъд която личното трябва да остане на заден план – за да работи системата, за да се случват нещата в екипа (на работното ви място). Хората, ангажирани с дадена дейност, са там, за да свършат конкретни задачи. Наблюдението ми е, че в българската действителност много силно се смесват лично и професионално – за разлика от това, което е в някои западни държави. Подхождайки по този начин става много трудно понякога за ръководителя да извърши дейността, за която е поставен. А разграничението е важно – Вашите симпатии или антипатии нямат отношение към работата. Има ли неравновесие в екипа, Вие следва да вземете мерки, да поставите ясно правилата и да отстоявате тяхното спазване. Не искам да омаловажа чисто човешката гледна точка – хора сме, всичко се случва, и следва тези неща да се имат предвид. Отново обаче е въпрос на преценка кога даден подчинен вече злоупотребява (съзнателно или несъзнавано), съответно трябва да се търси решение. Ако отправната Ви точка е, че Вие трябва да упражните Вашите ръководни функции, за които сте упълномощени и Ви се търси отговорност – личните Ви съображения и трудности не могат да са решението; позовете се на ролята си („Аз съм тук в качеството си на…ръководител, мениджър и моята роля изисква да предприема мерки, та дори да санкционирам, ако се налага!“) Другият важен момент е благополучието и на останалите членове на екипа. Не знам дали имате информация за тяхното мнение по въпроса (не Ваши догадки, а конкретна заявка от тях). Ако нямате – лесно можете да получите такова с въпрос дали ситуацията им е изгодна или не. Предполагам, че не би било редно нещата да са за тяхна сметка, така че отново на преден план излиза Вашата роля – те очакват от ръководителя си да вземе решение, изгодно за всички, справедливо. Конкретно спрямо човека, който Ви затруднява – няма по-добро измислено решение от честния и откровен разговор. От една страна можете да влезете в положение, но от друга – да поставите ясни граници докъде тази ситуация може да продължи. Може да дадете краен срок, след който вече няма да се въвеждат промени, независимо от личната ситуация. Тук би било от значение как се е справял човекът с функциите си в предишен период, съответно от това ще зависи колко отсрочка може да се даде. По Ваша преценка можете да направите обща среща и с неговите колеги, за да се решат нещата заедно (това би било вероятно по-сложно все пак). Акцентирайте върху факта, че не става дума за лична прищявка, за лично негативно отношение, а за работни функции, които Ви задължават да се грижите за целия екип. Важно е да кажа също така, че балансираното и справедливо лидерство не бива да се разколебава от негативната реакция на един конкретен човек. В крайна сметка не можете да бъдете отговорна за начина, по който другият ще приеме организационните правила, нали така? Предишен Следващ

Как да помогнем на приятел, става дума за панически пристъпи на ОКР (обсесивно-компулсивно разстройство)? Обратно М.Д., жена, 23 г. Как да помогнем на приятел, става дума за панически пристъпи на ОКР (обсесивно-компулсивно разстройство)? Ще започна с уточнение, че ОКР се диагностицира от лекар-психиатър. Поставена ли е диагноза, или човекът сам е стигнал до това описание? Ако има консултация с лекар, важно е да се следват неговите предписания. Като втора стъпка вече е възможно да се включи и психолог/психотерапевт, с който да се отработят проблемите на едно друго ниво - не физиологично, а емоционално. Ако пък човекът има съпротиви да отиде на психиатър, възможно е да направи първо среща с психолог, и да се обсъдят стъпките занапред. Паническите атаки са едни от най-често срещаните затруднения в нашето съвремие. Огромна е темата за техния произход, има изключително много информация по отношение на това как бихме могли да се справим, статии с описани конкретни стъпки и начини за реакция. За съжаление понякога подобни проблеми са много устойчиви във времето и сякаш не се повлияват от нищо. Като специалист смятам, че приятелската подкрепа не е достатъчна за човек с изразени панически атаки. Ако проблемът продължава дълго време, редно е да се потърси консултация със специалист. Все пак ще дам някои разяснения около това. Паник-атаките са проява на вътрешна тревожност, чийто генезис може да се търси в десетки посоки. Обикновено имат "пусков механизъм", конкретен повод в живота на човек, след който започват да се случват. Рядко обаче поводът е и причината. При някои хора паническите атаки имат отношение към личността - дали ще става дума за хора перфекционисти, амбициозни, или пък обратно - плахи, неуверени; общото е в съществуването на една силно изразена вътрешна тревога, напрежение, които "напомнят за себе си" през паник-атаките. Това е един вид сигнал от психичното, че нещо не е наред, и трябва да се вземат мерки. Работата със специалист ще помогне да се потърси причината за състоянието, както и начините, по които човек да се справи; а те са различни за всеки, което обяснява и защо "предписанията" в Интернет невинаги имат ефект. Тъй като работата с панически атаки може да е трудна и да отнеме време, Вашата роля като приятел (ако разбира се започне процес на консултиране с психолог/психотерапевт) е да напомняте, че за да се стигне до това, към което човек се стреми, може да се наложи да премине през неща, които не иска в живота си. Нали и затова е изразът "No pain, no gain". Ако приятелят Ви е мотивиран да разбере какво се случва, ще намери начин да го направи. П.С. Повече за тревожността може да прочетете в статията "Филмът, в който живея, или за тревожността" Предишен Следващ

Здравейте! Майка съм на 2 годишно момиченце. По думите на тати, принцесата. Имаме проблем, ако мога така да го нарека, често малката Н. протестира, тръшка се, реве, пищи, когато иска да стане по нейния начин. Често пъти не мога да я успокоя. И с таткото се отдалечаваме, защото малката спи между нас. Как да се справя, вече ми свършиха всички методи? Обратно Л.Х., майка на момиче, 2 г Здравейте! Майка съм на 2 годишно момиченце. По думите на тати, принцесата. Имаме проблем, ако мога така да го нарека, често малката Н. протестира, тръшка се, реве, пищи, когато иска да стане по нейния начин. Често пъти не мога да я успокоя. И с таткото се отдалечаваме, защото малката спи между нас. Как да се справя, вече ми свършиха всички методи? При всички случаи партньорът Ви има някаква идея кое е важно за възпитанието на едно дете, може би е време да го обсъдите. Дори не е толкова важно дали бащата присъства физически или не - но когато детето знае, че родителите са единодушни, се чувства далеч по-спокойно. Всякакви Ваши колебания, трудности, несигурност могат да бъдат обсъдени с другия родител, нали? В крайна сметка отговорността не е само Ваша! Дори да не сте съгласна с него, важно е да потърсите неговата позиция. Ето например със спането. Как вижда бащата това положение? Опитва ли се да обясни на дъщеря си, че вече е време да спи в собственото си легло? Всъщност инициативата за това отделяне от майката трябва да е на бащата. Ако той смята, че трябва да се справите сама, не виждам как ще постигнете напредък, нека вземе отношение и е по-настоятелен. Защото в крайна сметка подобряването на отношенията между двама партньори зависи и от това дали те могат да отделят време и един за друг, само за тях, без детето да се "намес(т)ва" помежду им. Всъщност проблемът с тръшкането и налагането е пряко свързан с умението Ви да обясните на дъщеря си, че тя не може да решава вместо Вас и да контролира положението. Да, възрастта има голямо значение, децата не могат да се контролират добре на 2 годинки, но вече знаят как да предизвикват родителите си. Тук е ролята на бащата - да Ви защити от детските капризи и да постави някакви ограничения. Детето сигурно вече разбира когато й обяснявате, и със сигурност може да усети кога "няма да мине номерът". "Дори тати да го няма вкъщи, той би ме подкрепил, можем да се обадим, да го попитаме ако искаш" - и в този дух, за да свикне, че думите Ви са основателни и че имате подкрепа. Като цяло във Вашия случай можете да опитате да подобрите комуникацията с партньора си, по отношение на дъщера ви, но не само. Вие го знаете не по-зле от мен, за да е спокойно детето, родителите трябва да се спокойни, така че всяка подкрепа, която можете да получите, за да се погрижите и за себе си, може да Ви свърши добра работа. А по отношението на умората, която всяко дете на 2 поднася на майка си, всеки има начини за презареждане на батериите извън майчинството. :) Предишен Следващ

Кратки и полезни съвети за трудни ситуации, в които родителите понякога попадат. Съвети за родители Всеки родител е чувал от свои по-възрастни роднини или приятели, че днес деца се гледат далеч по-лесно отпреди. Аз лично не съм съгласна. Светът днес е далеч по-сложен, което залага нови и непознати "капани" за родителите. Опитът на предишните поколения невинаги върши работа. Ето някои актуални теми, както и конкретни съвети за действие. Авторитет ли? Някои важни правила във връзка с начина, по който родителите заемат позицията на авторитет? Това естествен процес ли е? Нужно ли е да сме приятели с децата си? Авторитет значи ли да налагаме правила насила? Повече Вечното бързане Светът, в който живеем, е в пъти по-забързан откогато и да било. Задачите се трупат, а времето е все толкова - 24 часа - ни повече, ни по-малко. Как да се справим с това? Повече Колко са ценни парите? Дали парите са само "разменна монета" в съвременния свят? Или всички ние влагаме далеч по-дълбок смисъл в употребата им? Какво е отношението на децата към парите, и как да не залитаме в крайности в свят, в който всичко около нас крещи "Купувай!" Повече

< Обратно Психолог към ЧСУ "Артис" 16.03.2021 г. Ново професионално предизвикателство След прекъсване от две години и половина, отново се върнах в училище! Този път като външен психолог-консултант към ЧСУ по изкуства и чужди езици "Артис" . Благодаря на екипа за доверието и за възможността отново да уча от най-добрите учители - децата! Предишна Следваща

Адрес: София, ж.к. Манастирски ливади-изток, бул.България 105А, сграда 1, вход А, ет.4, офис 12 Записване на час Телефон: 0899 88 61 30 Адрес: София, бул. България 105А, сграда 1, вход А, ет.4, офис 12 Е-мейл: elena.mecheva@mytalkspace.bg Facebook LinkedIn Задай своя въпрос Име:* Фамилия: Email:* Съобщение: Изпрати

Професионалният път на всеки психолог се формира изключително индивидуално. Казвайки "психология" можем да имаме предвид коренно различни неща. Затова е важно работещият специалист да направи своя избор на парадигма (школа, направление), в която да "намести" своята работа. Малко повече за моя избор и защо е такъв - можете да прочетете в текста. < Към "Статии" И психолозите избират Професионалният път на всеки психолог се формира изключително индивидуално. Казвайки "психология" можем да имаме предвид коренно различни неща. Затова е важно работещият специалист да направи своя избор на парадигма (школа, направление), в която да "намести" своята работа. Малко повече за моя избор и защо е такъв - можете да прочетете в текста. Представете си системата от вярвания за себе си и света на човека като съд. Разбира се, този съд няма как да е празен, защото през годините и с опита, със самия факт, че сме хора, съзнателно или не всеки от нас го „запълва“ с неща. Можем да дадем имена на тези „неща“ – ценности, принципи, опит, убеждения…допълвайте и вие както ви идва отвътре. Защо започвам с това? Ще стане ясно след малко, но със сигурност има общо с едно противоречие, което дълго време не можех да помиря в себе си. И то е противоречието между една страна от човешката природа с друга, също толкова присъща за човека. 1) Човекът трудно понася хаоса и неяснотата. Чудя се дали изобщо е нужно да обяснявам това, и вероятно е достатъчно само да посоча, че дори в най-примитивните култури се срещат доказателства, че е имало опити да бъдат обяснени феномените, които ни заобикалят (природните явления, например). За онази част от психичното, която съзнаваме и познаваме, хаосът е като минимум досадно, а често и силно тревожещо ни „състояние на нещата“. Нетолерантни сме към това да не знаем, да не разбираме, да не ни е ясно. Дотолкова последните са ни непоносими, че на практика цялото човешко познание е ориентирано към това да успеем да си обясним разнообразни вътрешнопсихични и външни феномени. Как? Като започнем от науката и фактите и стигнем до…общо взето каквото се сетите - звезди, карма, конспирации, магия и т.н., и т.н. 2) От друга страна, точно както не можем да понесем хаоса и неяснотата, непознаваемата, несъзнавана част от нас носи след себе си точно това. И ако хванем вяра на това, което ни казват психоаналитиците (и все по-нарастващия брой изследвания) – че несъзнаваното е далеч повече от съзнаваното, то сами разбирате накъде отива мисълта. Значи има толкова много от нас самите, което е неясно и непознаваемо… Как се помиряват тези две противоречиви позиции? Ами с това, с което започнах. Със способността на всеки един от нас да запълни с „неща“, да придаде смисъл на случващото се, на света и на самия себе си. Аз например избрах да уча психология. На малко по-късен етап избрах психоанализата като „най-добър“ метод. А още по-нататък във времето – лаканианската психоанализа. Струва ми се, че тези избори доведоха до възможността ми да приема споменатото противоречие – в професионален план, но не само. В самото начало фантазията ми беше, че психологията е много структурирана наука, с ясни правила. Разбира се, няма как да разбереш в каква голяма заблуда си, докато не извървиш всяка една стъпка по посока на заблудата. Основното, за което се оказах в грешка беше, че с времето и опита нещата ще стават все по-ясни и лесни. Всъщност на много ниво усещах работата си все по-затруднена, защото зад Готовите формулировки (човекът е такъв и такъв, защото…, и от това следва…, съответно нашият подход трябва да е…), та зад тях прозираха фините детайли, едни тънки струни, в началото невидими, които обаче веднъж уловени, не могат да бъдат натикани обратно в Голямата работеща формулировка. Просто не пасваха там, а аз не знаех какво да правя с това уловено, с думите на човека срещу мен. В крайна сметка кое се оказа работещо за мен? Липсата на Готова формулировка. Някъде сред цялото многообразие от методи, поучения, твърдения, факти и знание, чух „не знаем“. Прозвуча ми почти скандално в началото, а всъщност спечели интереса ми, и така до днес. В моята професионална история онази школа, дръзнала да каже това „не знаем“ , е лаканианската психоанализа. Сега е моментът да кажа, че не става дума за липса на теория, обосновка или доказателства – нищо подобно. Всеки, който е седял пред формулите на Лакан (да, точно така, математически формули) е наясно, че обемът от информация може да запълни далеч повече от скромния индивидуален запас от „дупки в знанието“. Става дума за това да кажеш „не знам“, защото отказваш да приложиш Голямата психологическа формулировка наготово и веднага; а вместо това даваш пространство на един сложен процес на търсене и мислене какво, защо и как се е случило в историята на човека отсреща. Ако се върна пак от началото към двете противоречиви състояния – на хаос и структура, за мен лаканианската психоанализа отказва да прибере, да намести даден феномен в структура, просто за да няма хаос; в същото време намира в хаоса нещо, което да въведе структура. Оказва се важно умението да стоиш в неизвестното, в неясното – при това в професионален контекст стоиш с още един човек и неговото неизвестно; сложете отгоре и нетърпението, с което всеки човек отправя своето страдание и чака облекчение. Добавете учудването от факта, че отказвам да „закова“ диагнозата, а вместо това задавам въпроси; понякога и разочарованието в думите „Ама ние само си говорим, вие какви техники използвате?“ Обратно на готовността, с която някои школи в психологията предоставят техники, методики и стандарти за работа, в лаканианската психоанализа е необходимо да се остане в тревожността на „незнанието“, в нажеженото очакване нещо да се случи, но да се случи на свой естествен ход, а не защото „сядаме тук сега да приложим една техника“. На практика това означава, че не е в мен инициативата да посочвам темите, които ми се струват важни. Не е моето темпо, с което работата да се съобрази. Има тема, която според мен е в основата на проблема? Поставям я, но човекът отсреща не реагира, не я подхваща? Е, значи не е дошъл моментът. Той може да отвърне поглед от онова, което аз съм извела като важен извод, да не го чуе – и това е ОК. Моята работа е да насърча думите отново, и ако човекът удържи да продължи да говори, ще поставя същия акцент тогава, когато вече ще има чуваемост. Балансът е труден, защото случаите са „всеки сам за себе си“; понякога е нужно да се преосмисли дори позицията, за която досега ставаше дума (т.е. нужно е да се използва конкретна техника, например). Преценката дали човекът има нужда от повече подкрепа и „удържане“, или може да „удържи“ сам в този момент; кога, как и дали изобщо да се зададат някои трудни въпроси; в кои ситуации (обикновено спешни) от терапевтично въздействие трябва да се премине в кризисна интервенция и т.н., и т.н. – всичко това и много повече стои като казус за терапевта във всеки един момент от процеса. Точно затова и определяща за начина, по който той структурира работа си, е парадигмата, в която работи, с нейните ориентири – теоретичната подготовка, системата от обучители и колеги, които подкрепят, етичните принципи и др. Вчера една дама, с която работя, ме попита – как избра точно това, мина ли през други школи, или знаеше още в началото? Истината е, че нито едното, нито другото – нужно беше търпение, информация, общуване с колеги, колебания – за да съм спокойна в избора си. Мислейки за текста, давам си сметка, че същото би могъл да напише колега от съвсем друго направление. Или пък колега със същите интереси като моите да каже, че усеща процеса и лаканианската психоанализа по коренно различен начин. Но отново в духа на индивидуалния подход: при всеки е различно и така трябва да бъде. Основното е всички в процеса на психологическата работа – специалисти и клиенти – да имат възможност да избират. Предишна статия Следваща статия

Търсите психолог, с когото да изследвате Вашите въпроси? Опитайте с mytalkspace и Елена Мечева. Индивидуална работа Срещата между психолога и клиента е особена среща. Тя е взаимодействие, процес, и преди всичко - съвместна работа. Подчертавам последното, тъй като сред митовете за психологическата подкрепа е и този, че психологът е човек, който може да даде съвет за дадена ситуация. Няма по-далечна от истината представа от тази. Може би само митът, че психологът е "нещо като приятел". Психичната работа е трудна и понякога продължителна - инвестиция на време и ресурс. Ангажимент, за който понякога може да нямате време или сили. За съжаление (или за щастие) не е достатъчно да се започне един такъв процес с висока мотивация; истинското предизвикателство идва със задачата да се поддържа тази мотивация. В срещата с психолога няма да получите съвет или насока. Но приемете ли това, че няма готови решения, несъмнено ще получите нещо доста по-ценно - а именно възможност да намерите сами отговори на въпросите, които си задавате. Кризисна интервенция В някои случаи психологическата работа се случва по малко по-различен начин. Това са случаите, в които дадено събитие оказва толкова силно влияние върху личността, че блокира дори и най-елементарните възможности и стратегии за справяне, и изисква незабавна външна намеса. В кризисна интервенция най-важно е да се установи доверие. На тази основа психологът ще изгради план за работа, чиято най-незабавна цел ще е да се внесе спокойствие у клиента и да намали до минимум възможностите за необмислено, рисково поведение. След преодоляване на острата фаза на кризата, психологическата работа може да бъде прекратена, или при наличие на желание и личностов ресурс, да премине в по-дългосрочен ангажимент. Предизвикателства Чувства за непълноценност, умора, безразличие. Повишена тревога в ежедневни ситуации. Житейска криза - раздяла/развод с партньор, смърт на близък човек. Ниска самооценка/самочувствие. Проблеми в семейството, чести конфликти с партньор/деца. Трудности в работата. Повишена раздразнителност, нервност.

< Обратно Безплатни консултации 28.11.2021 г. В сътрудничество с "КОЖА - платформа за психично здраве" Фондация "КОЖА - платформа за психично здраве стартира кампания за безплатно психологическо консултиране на деца и родители в ситуации на загуба на техен близък. По тяхна покана се включих в инициативата като част от екипа, който ще осигурява тези консултации. Повече информация за инициативата и как можете да се възползвате - тук . Междувременно споделете за тази възможност на хора, които смятате, че имат нужда от подкрепа. Макар и много лично, интимно преживяване, загубата е важно да не остане капсулирана, но да намери някой, който да я "чуе". Предишна Следваща

1. Какво поражда страха/неувереността от обвързване с някого? 2. Кои са основните фактори, които правят една връзка успешна? 3. Защо ми е трудно да се сприятелям дълбоко и как мога да променя това? Обратно П.Ч, мъж, 23 г. 1. Какво поражда страха/неувереността от обвързване с някого? 2. Кои са основните фактори, които правят една връзка успешна? 3. Защо ми е трудно да се сприятелям дълбоко и как мога да променя това? Въпросите Ви са толкова много, и по толкова различни теми, че не бих могла да отговоря на всички. Избрах тези тъй като до този момент не съм засягала темата за интимността. Ще започна с въпроса, който мен лично ме заинтригува най-много, а именно: „Здравословно ли е да общуваме всекидневно с приятеля/приятелката си/житейския си партньор?“ Какво би означавало да не е здравословно? Не знам Вие какво влагате като идея, но подозирам, че имате предвид здравословността на една такава връзка - един вид „прекомерното“, непрекъснато общуване би могло да изчерпи връзката, да я вкара в руслото на скуката и еднообразието, което в крайна сметка да доведе до нейния разпад. Нека бъдем реалисти, умората и еднообразието са пагубни и в най-пълноценните отношения. Тогава когато връзката е вече отдавна преминала фазата на „пеперудите“ и „не мога и 5 минути без теб“ - всеки от партньорите ще се изправи пред дилемата „А сега накъде?“. Изключително примамлива е страстта, с която формираме нови интимни отношения. Толкова, че за някои хора е трудно да я нямат в живота си, и обикновено след нейното изчерпване (пак да кажа, тя се изчерпва в един момент, рано или късно) я търсят другаде. За други пък ще настъпи преформулиране на връзката, те ще търсят и намерят съвсем нови и различни начини да БЪДАТ със своя партньор. И като че ли именно в последното изречение е синтезирана „здравословността“ на една връзка – в умението на партньорите да преоткриват по нов начин човека до себе си – отново и отново, да го виждат с други очи през годините. Някъде отвъд страстното, помитащо влюбване, е дълбоката привързаност, в чиито основи стоят конструкти като искреност, доверие, общи цели, познаване на другия, компромиси и т.н., и т.н. А като стана дума за основата. Вие питахте за основните фактори за една успешна връзка. Дали пък не е основата? Струва ми се важно КАК човек влиза в дадени взаимоотношения и какви са очакванията му за партньора и връзката. Нека припомня, че живеем във време, в което стремежът към съвършенство е издигнат в култ. Съвършеното пътуване, най-страхотната работа, перфектният родител, уникалното тяло…идеалната любов? Това постижими категории ли са изобщо, и не се ли подхлъзват много хора под външното лустро, за да избегнат разочарованието от осъзнаването, че подобни категории не съществуват? И че всяка връзка (интимна, приятелска, семейна) изисква - да, изисква - да се изправиш първо срещу себе си. Не на последно място, необходими са изключително много труд, отдаденост, компромиси, за да се съхранят отношения, които понякога е по-лесно просто да бъдат прекратени. Всеки преценява дали и кога да сложи точката, но едно е сигурно - ако изречението започва убедително, вероятно да завърши по същия начин не е никак малка. Успех на Вас! П.С. Можете да опитате следната техника. Напишете на лист всички категорични заключения, които имате по отношение на връзките. Например: „Връзките са…“ „Да бъдеш близък с някого означава…“ „В една връзка е възможно/невъзможно…“ „Искам/не искам връзка в която…?“ Напишете ги, прочетете ги отново. А сега честно отговорете пред себе си, какво очаквате от партньора до себе си, реалистично ли е, и можете ли да отговорите на същите очаквания по отношение на себе си? Когато намерите онова, което най-силно Ви тревожи или учудва, ще имате добра отправна точка да мислите нататък. Предишен Следващ