Резултати от търсенето

Моят въпрос е как да не се стремим да се харесаме на всички и да не се сравняваме с другите? Обратно И.В., жена, 24 г. Моят въпрос е как да не се стремим да се харесаме на всички и да не се сравняваме с другите? Малко по-нагоре имаше подобен въпрос, мисля че и във Вашия случай бих отговорила по същия начин. Опитът да се харесвате на другите, да се сравнявате с тях, е твърде възможно да означава, че изпитвате неувереност в собствените си качества и преценки. Сякаш другите знаят по-добре от Вас, и поради това е наложително Вие да се съобразявате с тях, да с сравнявате и да приличате на тях. Както и в предния въпрос, сходен на Вашия, ще подчертая, че всичко започва и завършва с това коя сте Вие. Едва когато се чувствате убедена, че знаете поне в някаква степен именно коя сте Вие, ще можете да се поставите СРЕД другите без да Ви тежи, че сте различна (забележете, казвам различна, а не "по-добра/по-лоша"). А и с кои други се сравнявате? С по-красивите, по-умните, по-успешните? Какво значи това? Къде е върхът, към който се стремите? ИМА ЛИ ВРЪХ ИЗОБЩО? Има ли едно крайно постижение, след което да си отдъхнете, че сте постигнала своя идеал, или всичко в човешкия живот е процес, пътуване без край, вечно усъвършенстване? Щом знаете, че не сте идеална и търсите начин да се развивате, сте на верния път. Сега остава само да разберете, че няма да бъдете идеална никога, но това не значи, че не можете да се развивате все повече. Другите и тяхното харесване не са в това уравнение. П.С. В статиите в тази рубрика се засягат част от проблемите, които описвате, а тъй като с подобен на Вашия въпрос се оказаха и доста други, смятам да посветя следваща статия на темата. Предишен Следващ

< Обратно Репортаж за БНТ 2.01.2021 г. "Агресията в анимациите. Как да научим децата си на състрадание?" Ще започна с това, че и за мен беше интересно да се запозная подробно с изследването, тъй като повечето от цитираните филмчета съм гледала, а някои са измежду добрите образци според мен за детски филми. Това което всъщност се изследва в проучването, е броят ситуации, в които героите изпитват болка (в някои от тях причинена от друг) и реакцията на това. Оказва се, че са изброени множество такива, а в поне половината липсва емпатиен отговор към този, който е наранен. Всъщност основният фокус на това проучване е към повишаване на вниманието към това, че децата изпитват болка – физическа и емоционална . Основен извод е, че може би следва да сме малко по-чувствителни към този факт. Кое за мен е по-важното обаче? Акцентът се поставя върху образци на масовата култура, които със сигурност имат своите достойнства като приказни истории за деца и възрастни, и вероятно могат да представят проблема с болката с по-голяма чувствителност. Важният акцент обаче е за това как децата биват запознати по принцип с феномените на света и отношенията между хората, а единственият верен отговор на този въпрос е – през мирогледа, примера и отношението на възрастните, и най-вече техните родители . Ако си представим информацията, която постъпва в главичката на детето, като поток, то най-важният филтър за този поток от информация са думите и действията на родителите. На възрастта 4-6 г. (която е проучена в изследването) значимите възрастни са тези, които имат отговорността да бъдат подобен филтър, да внимават какво съдържание е достъпно за техните деца и най-важното – да обясняват на децата, да дават примери – във всякакви житейски ситуации как можем да спестим болка на другия, как можем да помогнем или какво значи да съчувстваме . В този смисъл, въпросът не е дали даваме на децата си да гледат филмчета – разбира се, че това не е проблем, но със сигурност е добра идея да гледаме с тях например, за да можем да отговорим на техните въпроси, когато се появят. Всяко дете ще „види“ филмчето по различен начин, ще му направи впечатление нещо различно, и не е добра идея да обобщаваме, а да се опитаме да разберем кое вълнува детето. То със сигурност ще зададе въпросите си, ако му се удаде възможност. Наивно е да очакваме от телевизора да „обучи“ детето на емпатия; това става само и единствено през човешкия контакт и личния пример. Как влияят детските? Трудно е да се обобщи, но тук мнението ми е, че каквито и модели на поведение да „усвои“ детето от екрана, те няма да се задържат, няма да „залепнат“, ако в дългосрочен план това дете е било насърчавано от родителите си по посока на добрите примери. Не във всяка почва покълват някои зрънца и следва да се мисли за това, че най-важните отношения, задаващи идеите за ненасилие, съчувствие и емпатия, са тези в семейството. Ако там е поставена здрава основа, външни фактори, включително анимационни филмчета, няма да окажат съществено влияние. Възможни действия за улеснение на родителя: Да се избягва материал, неподходящ за съответната възраст, което в наши дни с т.нар. функционалности „родителски контрол“ не е невъзможно. Да се говори много, да се обясняват ситуациите, които родителят смята, че не са представени подходящо. Да се следи по кои теми детето проявява интерес. Да се прави разлика между „на игра“ и „в реалността“. До известна възраст децата не знаят, че съществува такава разлика, затова е важно родителят да я въведе. Да стане ясно, че когато другият страда, това вече не е игра, не е забавление. Предишна Следваща

Здравейте! Майка съм на 2 годишно момиченце. По думите на тати, принцесата. Имаме проблем, ако мога така да го нарека, често малката Н. протестира, тръшка се, реве, пищи, когато иска да стане по нейния начин. Често пъти не мога да я успокоя. И с таткото се отдалечаваме, защото малката спи между нас. Как да се справя, вече ми свършиха всички методи? Обратно Л.Х., майка на момиче, 2 г Здравейте! Майка съм на 2 годишно момиченце. По думите на тати, принцесата. Имаме проблем, ако мога така да го нарека, често малката Н. протестира, тръшка се, реве, пищи, когато иска да стане по нейния начин. Често пъти не мога да я успокоя. И с таткото се отдалечаваме, защото малката спи между нас. Как да се справя, вече ми свършиха всички методи? При всички случаи партньорът Ви има някаква идея кое е важно за възпитанието на едно дете, може би е време да го обсъдите. Дори не е толкова важно дали бащата присъства физически или не - но когато детето знае, че родителите са единодушни, се чувства далеч по-спокойно. Всякакви Ваши колебания, трудности, несигурност могат да бъдат обсъдени с другия родител, нали? В крайна сметка отговорността не е само Ваша! Дори да не сте съгласна с него, важно е да потърсите неговата позиция. Ето например със спането. Как вижда бащата това положение? Опитва ли се да обясни на дъщеря си, че вече е време да спи в собственото си легло? Всъщност инициативата за това отделяне от майката трябва да е на бащата. Ако той смята, че трябва да се справите сама, не виждам как ще постигнете напредък, нека вземе отношение и е по-настоятелен. Защото в крайна сметка подобряването на отношенията между двама партньори зависи и от това дали те могат да отделят време и един за друг, само за тях, без детето да се "намес(т)ва" помежду им. Всъщност проблемът с тръшкането и налагането е пряко свързан с умението Ви да обясните на дъщеря си, че тя не може да решава вместо Вас и да контролира положението. Да, възрастта има голямо значение, децата не могат да се контролират добре на 2 годинки, но вече знаят как да предизвикват родителите си. Тук е ролята на бащата - да Ви защити от детските капризи и да постави някакви ограничения. Детето сигурно вече разбира когато й обяснявате, и със сигурност може да усети кога "няма да мине номерът". "Дори тати да го няма вкъщи, той би ме подкрепил, можем да се обадим, да го попитаме ако искаш" - и в този дух, за да свикне, че думите Ви са основателни и че имате подкрепа. Като цяло във Вашия случай можете да опитате да подобрите комуникацията с партньора си, по отношение на дъщера ви, но не само. Вие го знаете не по-зле от мен, за да е спокойно детето, родителите трябва да се спокойни, така че всяка подкрепа, която можете да получите, за да се погрижите и за себе си, може да Ви свърши добра работа. А по отношението на умората, която всяко дете на 2 поднася на майка си, всеки има начини за презареждане на батериите извън майчинството. :) Предишен Следващ

Търсите психолог, с когото да изследвате Вашите въпроси? Опитайте с mytalkspace и Елена Мечева. Тест за училищна готовност - ТУГ Тестът за училищна готовност е инструмент, с който се оценява дали детето е усвоило базисни знания и умения преди началото на първата му година в училище. Има най-различни варианти на тестове, но аз използвам този на проф. Пламен Калчев, създаден през 2013 г., за който съм преминала обучение. Тестът се състои от 5 скали - езикови умения, математически умения, фина моторика, зрителна дискриминация и скала за изследване на внимание и концентрация. ТУГ е подходящ за деца на възраст 6-7 години. Провежда се в рамките на 40-60 минути, индивидуално, от сертифициран за това психолог. Полученият резултат (във вида на точки и графично изображение) дава информация не само дали детето е преминало успешно, но и в кои области резултатите са най-добри; съответно най-слаби. Това би могло да е от помощ на началния учител, който от самото начало ще има яснота в кои направления трябва да работи допълнително, или пък да развива. Ако евентуално детето не успее да покрие минимума точки, за да се смята, че е готово за училище, следвайки стандартизираната процедура, тестът се прави повторно. С това се стремим да избегнем влиянието на други фактори при резултата - например разсеяност, притеснение, умора и т.н. Като последен етап на тестовия процес резултатите се коментират с родител, в отделна среща. Нa този етап можете да зададете въпросите си и да получите обратна връзка за цялостното поведение на детето през времето на тестиране. Провеждане на ТУГ Цена на провеждане на ТУГ: 75 евро/150 лв. В цената се включва: Провеждане на теста - 40-60 минути; Повторно провеждане при непокриване на необходимите точки от първия опит; Изчисляване на резултат и представянето му във вида на точки и графика; Представяне на резултатите на родител и обсъждане в отделна среща или по телефона - 10-15 минути (по желание).

В днешната история има от всичко – малко от света на детето, предаден в една рисунка; малко от света на възрастните, които често, за да си обяснят мислите на детето, използват толкова сложни думи; и малко за пространството, където двете се срещат – работният кабинет на психолога, в който комиксите оживяват, емоциите - също. < Към "Статии" Фантазия и реалност В днешната история има от всичко – малко от света на детето, предаден в една рисунка; малко от света на възрастните, които често, за да си обяснят мислите на детето, използват толкова сложни думи; и малко за пространството, където двете се срещат – работният кабинет на психолога, в който комиксите оживяват, емоциите - също. Човекът-паяк. Много от днешните деца (и не само деца) обичат комиксите, както и филмите по тях – съвременните прототипи на добрите „стари“ приказки. Какво ли е това, което толкова ги увлича? Със сигурност един от възможните отговори е онова така характерно противопоставяне на героя и неговия достоен съперник; колкото по-силен е героят, толкова по-зловещ е антигероят, „архиврагът“. Но как тази динамика се вписва в детската психика и какво от отношението герой – злодей е толкова близко до детето? Изключително интересно беше илюстрирал конфликтът „добър Аз-лош Аз“ един 9-годишен „герой“. Любимият му образ – Спайдърмен. На подканата ми да нарисува картина с него, хлапето направи Спайдърмен, а до него – Venom. С изключение на цветовата гама на двата персонажа, нищо не друго не ги отличаваше визуално. Бяха нарисувани еднакви по големина, с еднакви тела, в еднакви пози. Основната разлика за момчето между двата образа беше, че единият е добър, а другият – лош. Интересно за образа на Venom е, че той всъщност е извънземно същество, което има нужда от приемник, за да съществува. Първият такъв приемник е именно Питър Паркър, или Спайдърмен. Постепенно става ясно, че костюмът дава сила, но отнема идентичност; дори води самостоятелен живот през нощта чрез тялото на Паркър, в резултат на което бива отхвърлен – само за да намери следващ приемник и да започне битката си със Спайдърмен. I. Да се опитаме да разгледаме по-подробно тези процеси през погледа на психоанализата - една от психологическите теории, чрез които може да се научи повече за детската психика и за начините, по които тя функционира. Още откакто Фройд за първи път противопоставя нагоните на живота и нагоните на смъртта, към последните от които се числи и агресивният нагон, до ден днешен психолозите изследват техните сложни взаимовръзки. Едно е безспорно, а именно че човекът действително е обречен да търси баланса между тези две сили, често пъти действащи несъзнавано, „през нощта“. Рисунката на 9-годишния последовател на Спайдърмен може да се интерпретира в няколко насоки. В семейството му имаха особено отношение към агресията; без да се отчитат нейните съвсем здравословни проявления, които синът въплъщаваше в едно будно и подвижно тяло, с буден и гъвкав ум, родителите му не просто не толерираха, но и санкционираха неговата детска енергия (парадоксално, често с агресия). В него на практика се сблъскваха два противоположни импулса – от една страна желанието му да бъде „добър“ и „послушен“, от друга потребността да изразява емоциите си, някои от които несъмнено деструктивни. Именно този психичен конфликт беше нарисувал той. Без да се впускаме в обяснение на причините, довели до подобно „раздвояване“, резултатът беше налице – един Спайдърмен и един Венъм; едно добро и едно „зло, (което) обладава и сякаш отнема свободната воля на човека“(цитат от проведена сесия). Според Фройд „Аз-ът…приема в себе си източниците на удоволствие, интроецира ги, а от друга страна изхвърля от себе си онова, което му причинява неудоволствие отвътре…От себе си той е отделил една част, изхвърлил я е във външния свят и я възприема като враждебна“. Това се случва поради невъзможността на психичното да реагира на вътрешни дразнителите, които са прекалено интензивни, прекалено неприемливи. В този смисъл, не е трудно да се досетим какво би могло да привлече детето към супергероя, дори не толкова към него конкретно, а към онази битка, която героят ще води винаги със своя „архивраг “. Чрез механизма на идентификацията се усвоява нещо от света на доброто, а чрез проекцията се извежда навън нещо от лошото. Заплахата вече има лице, срещу което героят може да се бори. Понятието за нагоните към смъртта е увърдено от Фройд през 1920 г. Той ги противопоставя на нагоните към живота, а за тяхна цел определя връщането на живото към състояние на пълен покой, неорганичност. Това самоунищожение, в началото насочено навътре, се проявява външно чрез агресивни и деструктивни действия, целящи да унищожат обекта. Тази теза се развива още по-нататък от Мелани Клайн. II. Представителите на английската школа в психоанализата развиват теорията за обектните отношения и поставят акцент именно върху дуализма на двата вида нагони. Още от най-ранна възраст малкото бебе разграничава един значим обект в обкръжението си – майката. Съответно и двата вида нагони са насочени само и единствено към нея; когато откликва и се отзовава, тя е добра, когато я „няма“, е лоша. Оттук произлизат някои следствия: - Образът на майката става арена на битка между две противоположни сили; - Тъй като агресивните нагони са много мощни, а омразата – силна, психичното е длъжно да се защити от едно евентуално отмъщение на майката заради тях; - Всичко това поражда една всепоглъщаща тревога; - За да не „унищожи“ добрия обект (майката), а само лошия“, и за да потуши тревогата, обектът бива разцепен на две; - Аз-ът също. Всичко гореописано се случва докъм 4-я месец от развитието на бебето. Постепенно, с порастването то разбира, че майката е само една, и че нейните добра и лоша част съществуват неизменно (и неизбежно) заедно. Ако детето не успее да интегрира това знание, не успее да го понесе, се включва защитният механизъм на „разцепването“ – светът ще остане черно-бял, обектите ще бъдат или обичани, или мразени, самият Аз ще остане завинаги в позиция да е или добър, или лош, ни никога двете едновременно. Тук рисунката, която разглеждаме, придобива допълнително значение. Заедно с нея и въпросът към момчето „Нима човек не може да крие в себе си и добро, и зло?“ – с категоричен отговор „Не!“. I+II. Вечната битка. Героят в този комикс не може да изпитва съмнение. Той е праволинеен, и това е най-голямата му сила. Светът и всичко в него е толкова ясно и разбираемо, а злодеят трябва да бъде победен, на всяка цена. Дори ако цената, която героят плаща, е да отрече всичко зло у себе си; или пък да отрече всичко добро у другия. Колко ли огромна ще да е тревожността му, за да не остава място за колебание? Битката ще е вечна, защото тя сама по себе си не включва възможността за интегриране на външния свят или на Аз-а. Тревожността от този конфликт без изход, в който „лошият“ винаги преследва „добрия“, но и обратното, е факт. Но където има желание за унищожение, има агресия. Дали тогава ще е изненада да споменем и основното, което притесняваше (агресивните) родители(те) на малкия Човек-паяк? А именно, че е твърде агресивен? III. Финалът на историята. Да кажем, че надеждата ни е доброто да победи злото, означава самите ние да активираме механизма на разцепване. Всъщност, надеждата ни за Спайдърмен е да осъзнае, че притежава качества, които го правят герой, но и такива, които го провокират да показа най-лошото у себе си. А също и че всички хора преживяват сходен психичен конфликт. Дали това знание изобщо е възможно в семейство, в което изискването за безпрекословно подчинение е издигнато на пиедестал, а образът на сина не може да бъде възприет в своята естествена цялост? Имаме своите съмнения. Но да кажем, че знаем как завършва всичко…също ще е невярно. Защото се оказва, че героите на приказките не са просто обекти на нечия фантазия, а след един момент нататък започват сами да творят своята история. Предишна статия Следваща статия

Няколко основни неща хрумват на родителите като отговор когато детето попита „Защо да ходя на училище, защо да уча много?“: За да научиш много неща, да придобиеш ценни умения; За да си намериш добра работа (под добра обикновено се има предвид високо платена); За да влезеш в добро училище/добър университет (особено актуален аргумент след 7 клас); За да имаш добър живот; И т.н. < Към "Статии" „Защо учим?“ Лесен въпрос? Няколко основни неща хрумват на родителите като отговор когато детето попита „Защо да ходя на училище, защо да уча много?“: За да научиш много неща, да придобиеш ценни умения; За да си намериш добра работа (под добра обикновено се има предвид високо платена); За да влезеш в добро училище/добър университет (особено актуален аргумент след 7 клас); За да имаш добър живот; И т.н. Странното е, че тези наглед елементарни за осмисляне отговори, които са истинни, за мнозинството от децата не представляват никакъв мотивиращ фактор; те им звучат изтъркано, неубедително и дори дразнещо. Когато на свой ред попитаме самото дете, то рецитира същите фрази, но някак механично. Да разгледаме и друга обичайна ситуация от училище. На въпроса „За какво най-често ти се карат родителите?“ познайте какво отговарят децата…за оценки. Всяко дете се изправя пред различни предизвикателства в училище. Някои имат трудности да се впишат в средата, други – да приемат и да се съобразяват с правилата, трети – да отговорят на високи за техните възможности учебни изисквания. Но при почти всички се оказва, че оценката се явява основен, централен критерий за родителя. Тя се превръща в самоцел, в онова, което ще ни даде увереност, че детето е стойностно и справящо се (ако е отличник), или пък което трябва да атакуваме с всички средства, защото обезценява моето дете и неглижира възможностите му (ако има затруднения). Още по-неприятно става, когато именно оценките се превръщат в залог за една или друга награда, в залог за похвала, одобрение, проява на обич. А каква е връзката между двата въпроса? Всъщност, ако за детето е неясно каква е функцията на доброто образование, ако няма вътрешната мотивация да се труди, да упорства, да учи, то пребивава в училище, подтиквано само и единствено от външни мотиви; външната мотивация се определя от оценки, похвали, награди, или наказания, отнемане на нещо желано и т.н. И тъй като външната мотивация има способността бързо да изтлява, в един момент се оказва, че няма нищо, с което детето да бъде „накарано“ да учи повече и да се старае (особено голям проблем в юношеството). „Не мога да го накарам“ е много честа фраза сред родителите; а зад нея стои желанието да обясниш на детето си, че искаш за него най-доброто, както и безсилието от това, че то сякаш изобщо не се трогва от този факт. Казано по друг начин, ако ние се движим по повърхността в обяснението си защо е важно човек да учи, да се развива, да се усъвършенства, то и детето ще търси повърхностни начини да изпълнява задачите си. То надали ще има представа какво значи „добър живот“, със сигурност му е безразлична „успешната кариера“ – но твърде добре осъзнава какво значи да прекараш качествено време с родителите си, да имаш добри приятели, да получаваш подкрепа в нужда, да се разбираш с братята и сестрите си, знае какво удоволствие носят неговите любими хобита, пътуванията, игрите. Накратко, онова, което печелим в училище, губейки много други неща, е възможността за избор . Да може да избере най-доброто за себе си, ето това е което родителите искат за децата си, това е резултатът от доброто образование, към което ги подтикват – да избере училище, университет, професия, а покрай тях и среда, възможности, хора. Особено трудна задача е всичко това в контекста на общество, в което удоволствието тук и сега, неподплътено с усилия, е със статут на ценност. А знанието, трудът, които се отплащат незнайно кога в бъдещето, са изключително далечни на учениците. Именно тук е ролята на родителите, в обяснението, че умението да отложиш удоволствието в името на нещо по-стойностно, по-значимо, е полезно и необходимо. И то не само на думи, но и в отношението им спрямо детето; да, знам, че ще те ядосам когато те моля да оставиш компютъра (да се прибереш у дома), но това е което трябва да се случи. Потенциалът на детето няма как да се разгърне, ако то не съумее да пренебрегне моментното желание, ако не успее да контролира поривите си да се забавлява неограничено и на всяка цена. Всичко това, в контекста на училището, означава един постоянен интерес към (по)знанието и от страна на родителя, регулярна комуникация с учителя, дори в случаи, когато не сме съгласни с него, внимание към затрудненията на детето още от самото начало на училище, но и пространство, в което то да се справя само – трудно постижим баланс, но веднъж постигнат е стабилна основа за всичко, което предстои занапред. Предишна статия Следваща статия

Всеки практикуващ специалист ще потвърди, че това е измежду най-честите въпроси, които чува в кабинета си. В днешния текст ще се опитам да обясня къде е проблемът с тази постановка на нещата и защо охотата, с която често психолозите се втурват да формулират отговор, може да бъде не по-малко проблематична. < Към "Статии" "Моля Ви, кажете какъв е проблемът?" Всеки практикуващ специалист ще потвърди, че това е измежду най-честите въпроси, които чува в кабинета си. В днешния текст ще се опитам да обясня къде е проблемът с тази постановка на нещата и защо охотата, с която често психолозите се втурват да формулират отговор, може да бъде не по-малко проблематична. Знаем ли наистина какъв е проблемът? Отправната точка, която на теория всички знаем, е че проблемът се формулира от самия клиент. Той е носителят на смисъл за нещата, които му се случват, и съответно изпитва „на гърба си“ последствията от свои и чужди избори, както и от случайно (или не) подредили се житейски обстоятелства. Всъщност първата крачка към това да започне един процес на промяна е свързана именно с начина, по който клиентът ще формулира своя въпрос към теpапевта. Кое е проблематичното ако той е: „Кажете Вие какъв е проблемът“? Общо взето върви в две посоки. От една страна винаги има надежда, че специалистът може веднага, много бързо да разбере ситуацията, да набележи конфликтните точки и да даде готово решение. Често сме призовани да направим именно това и често се случва да се подхлъзнем по това очакване; включително с конфронтиране от страна на клиента на онази инфантилна наша част, която иска да докаже колко много знае! Подобно фантастично искане има своите дълбоки основания и често отразява една безизходна ситуация, понякога и отчаяние, със сигурност лично страдание. За съжаление нещата далеч не са така прости, че да си позволим да „вземем думата“ и да говорим с категоричност. Общо взето с практиката става ясно, че изглежда ли случаят лесен и не особено интересен, значи вероятно нещо важно убягва и има риск да бъдат пренебрегнати значими моменти, да бъде подценена ситуацията – със съответните последствия. Затова никога не бива да се избързва със заключенията – да, почваме отнякъде, но с времето информацията се увеличава, а хипотезите търпят промени. Закотвим ли само едно обяснение („Проблемът е…ТОВА!“) на практика работата е обречена да спре, преди истински да е започнала. По-скоро иде реч за поставяне на начало. („Можем да започнем да мислим за ТОВА, но със сигурност няма да става дума само за него“). Така че - още в самото начало се идентифицират (но само през думите на клиента!) най-големите трудности. Обсъждат се нагласите и възможностите, както и се съгражда най-общ план за нататък. Но спецификата в работата с човешкото е такава, че е невъзможно да се състави „най-добрата формула“, при това с придружаваща гаранция. Защо? Ето и вторият момент. Защото с всеки случай си имаме работа с нещо различно. Да, клише е, но е факт. Никой случай, колкото и да прилича на предишен, не е идентичен, така че това което е проработило веднъж, не е гаранция, че ще проработи пак. Забележителното в психологическата работа е способността да се изобретява всеки път, с всеки човек нещо различно, което да е адаптирано само и единствено към неговия контекст. Общите принципи, хипотезите които се изграждат вследствие на една стабилна теоретична подготовка – да, те съществуват и полагат „скелето“, без тях не може да се работи (тоест може, но нека не се спираме на тази неприятна тема). Ако използвам една архитектурна метафора – за да бъде възможна и устойчива една сграда, тя има нужда от добра инженерна оценка, от сериозен конструктивен проект. Но характерността, спецификата на сградата ще придадат фините детайли – материалите, цветовете, светлината, изкуството, което е „вложено“ в постройката. Така разбирам аз психологическата работа – то е изкуството да се сътворява нещо специфично, в детайли, на основата на придобитите знания, умения и личен опит. И както ще ви каже всеки човек на изкуството, то не се създава „по калъп“, трудно влиза в рамки и иска време, време, време. Всеки един момент от сътрудничеството между психолог и клиент е момент, в който се случват много неща едновременно – слушането на думите, проследяването на тялото, търсенето на логически несъответствия тук и сега, а в същото време изследване на нови хипотези, отхвърляне или препотвърждаване на стари, наместване на парчета, които още търсят мястото си. Трудно е да се обясни един толкова динамичен процес, но ако успявам поне малко, то вече сами виждате защо „проблемът“ не е еднократно постижима величина, която търпи бърза n-стъпкова корекция. Готовото решение категорично не може да отговори на горните условия – подадено в неподходящо време и по неподходящ начин то може не просто да блокира процеса, но и неимоверно да го усложни. И както няма еднократна формулировка на проблема – той се видоизменя, допълва, преформулира, така не може да има и готова успешна формула. Системата е далеч по-сложна. „Проблемът“ съществува само в контекста на човека, който сяда срещу психолога. Извън личната му история, проблемът такъв, какъвто се изказва, няма тежест. Следователно няма как аз, психологът, да „знам какъв е проблемът“, защото моята история е съвсем друга. Моята работа е да оставя настана именно личното, без да спирам да работя с него, за да дам пространство за чуждите думи – такива, каквито се изказват СЕГА, в този момент от живота на даден човек. Позволя ли си да отнема правото на клиента сам да дефинира кое е трудното за него и сам да потърси начините, по които да се справи, (а това може да отнеме много време), то моята работа е под въпрос. Защото тогава значи аз работя с моите моите думи и предположения за някой друг, а не с неговите. В заключение ми се иска да добавя само още един фин детайл. Дори и най-точните думи, отразяващи достоверно чутото чуждо страдание, могат да загубят своята острота, смисъл и емпатия, ако моментът в който са казани, не е точният за клиента момент. Така че, освен да говори и да „казва“, не е лошо психологът да умее и…да мълчи. Кога едното и кога другото? Както стана дума по-горе, въпрос на лично изобретяване. Предишна статия Следваща статия

Можем ли да твърдим, че отглеждаме и участваме активно във възпитанието на детето като прекарваме 2 часа на днес с него (+ уикенд)? Ако твърдим, че семейството е приоритет, тогава трябва ли да се чувстваме гузни, че отделяме 20% от времето си тях а останалите 80 % за работа? Обратно А.Г., баща на момиче, 3 г. Можем ли да твърдим, че отглеждаме и участваме активно във възпитанието на детето като прекарваме 2 часа на днес с него (+ уикенд)? Ако твърдим, че семейството е приоритет, тогава трябва ли да се чувстваме гузни, че отделяме 20% от времето си тях а останалите 80 % за работа? Има няколко аспекта, които могат да се вземат предвид. Ще ги изкоментирам с първото и най-важно уточнение, че всичко е изключително индивидуално, и няма "рецепта", която да е валидна за всички семейства. Та, като за начало ще дам разяснения около един много интересен термин, а именно good-enough. Въпреки че се използва най-вече за майки (good-enough mother), може спокойно да се генерализира. Често се бърка в интерпретацията - това според създателя на термина не означава "перфектната" майка, "перфектният" родител, а "достатъчно добрият". Не този, който винаги присъства около детето, а този, който присъства, когато ДЕТЕТО ИМА НУЖДА. Това значи понякога да помага, а друг път да ОТСЪСТВА, да го няма, за да подкрепи детето в неговата самостоятелност, смелост и т.н. Перфектен родител няма, но стремежът да бъдем такива носи след себе си обикновено вина. Не е нужно да сме гузни, защото не сме перфектни родители, а да сме наясно, че грешките са неизбежни - и това не означава, че не даваме 100% от себе си. Good-enough parent е в баланса, в преценяването кога и как да сме до детето, и кога и как да ни няма. И тук е мястото да добавя вторият аспект. Разковничето е в качеството, а не в количеството. Може да са 20%, или дори по-малко, но ако са good-enough, ако времето с детето е подчинено на онова, от което то се нуждае (а всеки родител знае от какво се нуждае детето му), то всичко е наред. Третият аспект произлиза от ролята, а именно от това, че ролята на майката и ролята на бащата са различни. Неизбежно е когато единият родител осигурява доходите в семейството, времето му за работа да е повече от времето за семейство - и това няма нищо общо с приоритетите, а бива наложено от реалността. Не е нужно бащата да е втора майка, да прави онова, което майката прави, за да е пълноценен родител. Има едно специфично "бащино" присъствие (и отсъствие), и когато детето знае за него, отново...всичко е ОК. Хлапето с нетърпение ще чака времето на тати за прибиране, и ще знае, че макар по-малко, ще е взаимно споделено и готино, различно готино от времето с мама. На четвърто и последно място. Да си го кажем направо - при децата важи правилото "колкото повече, толкова повече". Често най-оплакващите се от липса на родителско внимание са децата, които са най-заобиколени с родителско внимание. Парадокс, но е така. В дългосрочен план прекомерното родителско внимание има точно толкова вредно влияние, колкото неглижирането на детето. То трябва да знае, че родителите имат живот извън грижата за него - било работа, партньор, приятелски кръг и т.н. Може да "ревнува", и да се цупи, но е важно да знае, че не може родителите да се въртят около него. Не може и не бива. Предишен Следващ

Т, 13 г. Има сериозен проблем със спазването на правила в училище. Непредпочитан сред връстниците си. Поддържа контакти с агитки. Агресивен, силно импулсивен. < Към "Статии" "Агресорът" Т, 13 г. Има сериозен проблем със спазването на правила в училище. Непредпочитан сред връстниците си. Поддържа контакти с агитки. Агресивен, силно импулсивен. Често в наши дни за агресията се говори като за нещо изключително зловредно, което следва да бъде изкоренено на всички нива. Да бъдеш агресивен е синоним на това да бъдеш злодей. Дотолкова обществото е чувствително към тази тема, че начинът на говорене за агресията започва постепенно също да носи агресивен импулс – в смисъл, че всякаква конструктивност и рационалност остават на заден план. В днешната статия ми се иска да разкажа за едно малко по-различно лице на „агресията“. Кавичките не са случайни, ще говорим за агресията, която спасява от психичен разпад . Деструктивната страна на агресивността е добре позната, видовете ѝ – също. Онова, което убягва понякога, е необходимостта, принудата с която може да бъде натоварен един агресивен симптом . Именно – симптом. Т: Аз мразя циганите, левскарите, наркоманите. Като ги видя, и ми се иска да ги набия, ей така, без да са ми направили нищо. Расист съм. Знам, че е лошо. Искам да се променя, но не мога. Как да се променя, всъщност не искам да бия никого? Реални думи на един юноша, който не можеше да намери място за себе си където и да отиде – дете на разведени родители, с липсващ баща и майка, която отказваше да чуе сина си и настояваше, че нейните решения за него са най-добрите възможни. Изключително възпитан и отзивчив по принцип, неговата агресия беше стихийна, внезапна и без да преувеличавам, умееше да вдъхва страх; емоциите му (веднъж отприщени) бяха несъразмерни на реалните ситуации и неподлежащи на волеви контрол. В минал текст стана дума за нагоните към живота и нагоните към смъртта. Ето и малко повече за понятието нагон : Нагон Енергиен заряд, който кара организма да се стреми към дадена цел. Той идва отвътре, влияе върху психиката и има постоянна сила. Целта Да се премахне напрежението, да се постигне задоволяване. Обект Онова, чрез което нагонът постига целта си; когато нагонът се обвърже с един-единствен обект, това е фиксация . Да приложим същата схема към описания случай: Нагон Господство на нагона към смъртта. Обърнат навътре води до самоунищожение. В случая - обърнат навън, което го превръща в агресивен, деструктивен нагон (понятието е въведено от Алфред Адлер). Целта За да се премахне напрежението и да се постигне задоволяване – да се унищожи обекта. Обект Чрез кой обект може да се постигне целта? Кой обект да бъде унищожен? По думите на юношата обектите са „циганите, левскарите, наркоманите“. Да тръгнем отзад-напред. Наистина ли обектът е този, който Т. вербализира? Действително ли неговата агресия спрямо изброените социални групи се дължи на негативен опит с тях? Може би не точно, ако цитираме самия него – „Като ги видя, и ми се иска да ги набия, ей така, без да са ми направили нищо“. Тогава срещу какво (или кого) е тази агресия? Нека си дадем ясна сметка за това, че не можем да държим отговорни за дадено агресивно действие (особено ако е злонамерено и умишлено) фактори от външната среда. Силните негативни емоции на Т. не бяха „създадени“ от някой или нещо; те бяха лично негови, свързани с трудната му семейна история, лошите учебни резултати, отхвърлянето му от връстниците, неумението му да се впише конструктивно в група, трудността му да спазва правила. Вследствие на сесия с него, в която трябваше да групира емоции, стана ясно, че за него омразата и тъгата са в един цветови спектър, отчаянието пък вървеше ръка за ръка с гнева и яростта. Един юноша на 13 г. трудно би могъл да се справи с всичко това. В конкретния случай Т. не се справяше. Всъщност психичното му беше застрашено от разпад, поради невъзможността да отреагира на подобно напрежение . Единствено решение е включването на защитните механизми – изобретения на психиката, чрез които човек се справя с негативните емоции (страх, омраза, фрустрация, тревога). Целта на агресивния нагон е постигната посредством действието на защитите. Макар и само временно, напрежението което тлее в психичното на Т. ще намалее. При това без да се конфронтират причините за неговото страдание – нерешените проблеми в семейството, трудностите в порастването, ниската му самооценка и липсата на алтернативи, в които да гради качествата си, а не да разрушава. Обектът на агресивния нагон е „безопасен“ – хора, които не познава, или познава съвсем слабо, но които идентифицира като врагове, защото има нужда от тях. По-горе нарекох агресията „симптом“. Надали някой би я избрал като механизъм за справяне с житейските кризи, ако можеше да избира. Понякога обаче няма друг начин, или поне не начин, който да е достъпен за субекта, и само през агресивното поведение той успява да „изкаже“ своето страдание, останало незабелязано, омаловажено от другите. Въпреки санкциите, които ще понесе оттук-нататък, агресията на Т. към онзи момент беше (и може би все още е ) бариерата срещу нещо далеч по-страшно. Предишна статия Следваща статия

Много се пише и коментира в наши дни т.нар.бебешки пубертет. В предишен текст стана дума за него, но днес темата е изцяло посветена на това какво значи всъщност това понятие, кога и как се случва (и дали изобщо?). < Към "Статии" Вълшебната думичка "Не" Много се пише и коментира в наши дни т.нар.бебешки пубертет. В предишен текст стана дума за него, но днес темата е изцяло посветена на това какво значи всъщност това понятие, кога и как се случва (и дали изобщо?). Първият момент, в който детето ще назове себе си „Аз“ е едновременно начало и край. Той обозначава края на едно постепенно изграждане на субекта - повечето изследователи го ситуират между 6-я и 18-я месец на детето. В същото време е начало - на осъзнаването на себе си като личност (хронологично около 2,5-3 години), с всички количествени и качествени натрупвания, които ще се реализират занапред. Не е случайно, че успоредно на този ключов период в живота на детето започват да се появяват и всички „симптоми“ на „бебешкия пубертет“. Съществува пряка връзка между формирането на Аз и думата „не“. Много майки ще потвърдят, че детето им първо е казало „не“, преди да започне да казва „да“. Или пък, че казва „не“ на абсолютно всичко, дори на нещата, които иска. Няма да е никак пресилено да кажем, че възможността на детето да казва „не“ е жизненоважна за него – може би не във физическо отношение, но във връзка с жизнеността на неговото психично . Докато расте, детето постепенно разбира, че е отделна личност – има собствено тяло, което може да контролира, има потребности, свои емоции и желания. За да „скъса“ връзката с другия (най-често майката), и да започне да се проявява като различно от нея, то ще каже точно това – Не! Ако си представим, че детето говори на чужд език, и се опитаме да преведем тази дума, в неговото „не“ можем да открием ето това: · Аз съм друг човек, отделен от теб, и ще правя нещата различно. · Не се съгласявам с теб, за да ти покажа различието си. · Искам различни неща от тези, които ти искаш (за мен). · Искам да постигам нещата по различен начин, дори ти да ми казваш, че моят начин е грешен (и да си прав)[i]. Франсоаз Долто е изразила прекрасно процеса със следното изречение: „Детето казва „не“, за да направи „да“. Неговият отказ е насочен директно към родителя и желанието на родителя; отказът е демонстрация, неподчинение, провокация. Или поне така бива възприет от повечето родители. В същината си обаче отказът от желанието на родителя е път към осъзнаването на собственото желание“. Но темата днес е за децата, които не казват „не“ – те обикновено не се тръшкат, не противоречат на родителите си, не изпадат в истерия по най-дребни поводи и като цяло будят благородна завист у майките, чиито хлапета събират погледите на всички наоколо с поредното бурноизразено недоволство. Тогава къде би могъл да се крие евентуален проблем? Както посочихме по-горе, отказът от желанието на родителите е начин да се достигне до собственото желание; също така е път в израстването на детето като отделна, независима личност. Ако приемем тези две твърдения за истинни, можете да си представите какъв е залогът на играта на нерви между детето и родителите му – свободата да бъдеш себе си, да бъдеш различен. Представяте ли си всъщност? Какво означава за едно дете, което съвсем доскоро е смятало, че е физически съединено с майка си, да рискува да загуби нейното одобрение (дори любов, ако визираме изказвания от рода на „няма да те обичам повече, ако правиш/не правиш това!“)? Можете ли да си представите от каква значимост за детето е това себеотстояване, за да е готово то да понесе негативната родителска реакция? Между впрочем, не всички деца успяват. За някои дилемата винаги се разрешава в полза на родителското изискване и потребности. А доста от тях продължават да следват тази линия на поведение и в зряла възраст. [ii]Възможните затруднения вследствие на невъзможността на детето да каже „не“, са колкото предвидими, толкова и непредвидими. Но можем да изброим няколко от най-често срещаните и разпознаваеми: · Плахост и неувереност в ситуации във и извън дома; · Непрекъсната необходимост от родителска подкрепа дори по дребни поводи (обикновено след тръгване в детска градина или училище тази отговорност се прехвърля на учителя); · Невъзможност да се вземе самостоятелно решение, дори при изрично настояване от родителя; · Неумение на детето да се защити в социални ситуации; · Съобразяване с чуждото мнение поради липса на собствено, или страх да се изрази собственото мнение. · Безпрекословно подчинение на възрастен, възприет като авторитет. Всичко това неминуемо води до натрупване на негативни емоции, които обаче не могат да бъдат канализирани в адекватна посока, към тези хора и/ли събития, причинили ги . И тъй като знаем, че в природата нищо не се губи, следва да се запитаме какво се случва с емоциите, изтласкани от психичното? Вариантите и тук са много, но едно е сигурно – ситуацията носи неприятни преживявания и на детето, и на семейството му; често пъти проблемът се случва далеч след като периодът на „бебешкия пубертет“ е отминал, а предизвикателствата му са останали нерешени. В унисон с концепцията на Ерик Ериксон за стадиите на психосоциалното развитие, се оказва вярно твърдението, че ако кризата в определена възраст не бъде преодоляна по градивен начин, тя се задълбочава; в този смисъл появата на следваща криза добавя към себе си непреработените дилеми на предходната . За финал нека отново се позова на Франсоаз Долто: „На тази възраст емоциите, които изпитва детето, се изразяват в двигателно напрежение. То иска играчка, но в даден момент (ако не я получи веднага) е прекалено напрегнато, за да може да я приеме. Нужно му е първо да освободи свръхнапрежението, и то по подобен бурен начин чрез отхвърляне, за да може после да приеме силно желания обект. Трябва да оставим на детето свободата да отказва, за да получи свободата да приема “. (Откъс от „Основни етапи на детството“) [i] Възрастта е много трудна, поради сблъсъка на двете – от една страна всичко гореизброено, от друга – невъзможността на детето наистина да се справи само. В ръцете на възрастните е да преценят как да балансират двете крайности, създавайки едновременно самостоятелност и съобразяване с правилата (№3). [ii] Нека кажем все пак, че обобщенията направени тук, все пак имат и своите ограничения и изключения. Предишна статия Следваща статия

Търсите психолог, с когото да изследвате Вашите въпроси - добре дошли в mytalkspace с Елена Мечева. Специалист с богат опит в работа с възрастни и деца, на живо в София или онлайн. If you're looking for a psychologist to explore your questions with, welcome to mytalkspace with Elena Mecheva. Елена Мечева Психолог Всяко "Аз" е начало на история Запиши час Ако търсите съвет, готово решение или бърз начин да справяне с трудностите, психоанализата няма да оправдае очакванията Ви. Изследването на субективното страдание има своята цена. Тя не идва под формата на техника или стратегия, а на едно време и пространство, които е нужно да дадете на себе си. В този процес няма място за състезание или себедоказване, нито пък за сравнение с други. Пътуването е дълбоко лично и коства време, усилие, търпение. Дали Ви подхожда - това ще знаете, ако го започнете. Изчезва ли любопитството? Нова статия Коментар за БНТ: отново за насилието Новини Изкуство в пространството Моето пространство Какво трябва да знам преди срещата с психолог? Важни правила Една от предпоставките за успешното начало на работата с психолог е т.нар. "договор". Как се провеждат срещите, колко време продължават, можем ли да сме гъвкави? Повече Психологическо консултиране Индивидуална работа Срещата между психолога и клиента е особена среща. Тя е взаимодействие, процес, и преди всичко - съвместна работа... Повече Работа с деца и юноши ...всяко едно дете, без значение от възраст, пол, социален статут или ниво на когнитивно развитие, има потребност да бъде чуто... Повече Работа със семейства Нишките, които водят до разплитането на всеки случай, отпращат към родителите и към семейството... Повече Онлайн консултиране Онлайн консултирането би могло да е удачен вариант при невъзможност за консултация в кабинета. Повече Училищна психология Училището е специално място. Особено когато работиш там. А най-добрите учители всъщност, се оказват...децата. Повече Тест за училищна готовност Тестът за училищна готовност е инструмент, с който се оценява дали детето е усвоило базисни знания и умения преди първи клас. Повече Становище за преместване в друго училище Процедура за издаване на становище за преместване в ново училище. Повече Всяко "Аз" е начало на история От момента, в който реших, че ще уча психология, знаех каква е крайната ми цел - да имам свой кабинет и да бъда психотерапевт. През годините направих всички необходими малки стъпки в тази посока; и въпреки че не беше лесно, развитието ми следва устойчив и дългосрочен модел. Ето малко повече информация за мен, моя професионален път, както и за пространството, в което работя. За мен Моето пространство Партньори

Мястото, на което работя. Или по-точно, мястото, в което се срещам с онова, което е важно за всеки един, избрал да бъде тук. Моето пространство "Топло, земно, уютно" - това беше заданието. Да знаеш какво искаш невинаги значи, че можеш да си го представиш конкретно, но в момента, в който видях предложението за интериор, знаех че това е моето пространство. За какво служи пространството? В аналитичния дискурс казваме, че "даваме пространство" всеки да разположи онова, което го вълнува. Погледнато по този начин, макар мястото на срещата да е едно и също, то се насища с различна окраска при всяка среща. Това прави взаимодействието различно и индивидуално с всеки човек, в зависимост от желанието и потребността. Пространството като платно Повече от година мина преди всяко платно да дойде на мястото си. За целта се обърнах към хора, които творят - по различен и индивидуален начин, и споделих своята визия с тях. В резултат се появиха три минималистични акварела и една имплозия на цветове и усещания. Повече за творците и начина, по който те оставиха своя отпечатък в моето пространство: Little pieces of art Art Nienor