Статии|Преди години имах възможността да посетя кратък семинар на тема „Арт-терапия и приказки“. За пръв път се замислих за онова специално в психичното, което психологът може да узнае за детето през приказката, любимия герой, сюжета, дори злодея. И не само да узнае, но и да интерпретира, да проиграе в работата си заедно с детето с терапевтична цел. < Към "Статии" Приказките и "малките герои" Преди години имах възможността да посетя кратък семинар на тема „Арт-терапия и приказки“. За пръв път се замислих за онова специално в психичното, което психологът може да узнае за детето през приказката, любимия герой, сюжета, дори злодея. И не само да узнае, но и да интерпретира, да проиграе в работата си заедно с детето с терапевтична цел. Светът на приказното, през погледа на порастващото момиче с червена шапчица, за пръв път сблъскала се с реалността (вълка), на пасивната девойка, която чака да бъде „спасена“, само защото е красива и добра (Пепеляшка), на глуповатия най-малък син, който обаче надхитря всички, е свят в който децата разпознават всичко от света на възрастните – от най-прекрасното до най-зловещото. От няколко години насам все по-често се среща един нов феномен, а именно да се видоизменят най-популярните детски приказки, да се пренаписват така, че да не бъдат травмиращи за децата. Попадала съм на издания, в които вълкът не изяжда бабата и Червената шапчица, а те успяват да се скрият в килера, където дочакват ловеца; в които Хензел и Гретел не са изоставяни от родителите си в гората. Най-популярният пример е „Малката русалка“, където в най-драстична степен е пренебрегнато характерното светоусещане на Андерсен, всичко което той въплъщава в историите си; русалката оживява, детето е предпазено от темата за смъртта. Като стана дума за смъртта, особено е отношението към тази тема - естествена част от живота, а колко неестествено е понякога възприятието ни за нея. Най- чувствителни са възрастните що се отнася до начина, по който детето се сблъсква със загубата и последствията върху детската психика. В училище тази тема също присъства; въпреки че средата е строга и структурирана, часовете вървят един след друг, често децата търсят подкрепа за случващото се около тях. Една от най-трудните задачи за детето, преживяло загуба, е как да съчетае две несъчетаеми на пръв поглед неща – от една страна ми се случва най-трудното- човек, когото обичам вече го няма, а от друга животът тече както досега. Усещането за драстична разлика между вътрешното преживяване и външния свят, е болезнено. Традиционно у нас в семействата за смъртта се говори много малко, дори никак, или изопачено, а когато тя настъпи, често пъти родителите правят опит да „предпазят“ детето. Вариантите за това са най-различни. Някои не позволяват детето да плаче, опитват се да позитивират ситуацията, за присъствие на погребението дори не може да става дума. Други се затварят в себе си и не говорят за случилото се, сякаш нищо не се е променило. Траурът има различни лица, и никое от тях не може да бъде осъдено, родителите също имат право на своите реакции. Но понякога се забравя, че детето страда не по-малко, че то, бидейки чувствително към чуждата болка, мълчи за своята собствена, че неговите схващания за смъртта може да са детски, но не са детински . Как да преживееш една загуба, която не е призната от възрастните? Как да интегрираш една травма, която в реалността всички се правят, че не съществува, или пък говорят за нея сякаш е неестествена, чужда? Да се върнем на приказките и онова, на което ни учат. Приказното слово от най-древни времена, от различни култури, носи в себе си теми, познати до днес, съхранява човешкия опит и мъдрост. През историите децата се учат, подреждат сложните човешки отношения, виждат различното у другия, разпознават емоции, характери, проблеми. Чрез идентификацията с героите те попадат в ситуации, които в реалността ще са драматични за тях, но в приказката ще могат да отработят. Те ще видят как героят се справя с трудностите, оцелява и получава признание. Ще научат повече за доброто и злото и за връзката между двете. В контекста на темата за травмата – те ще видят колко естествено се вписва тя в приказния свят, и как винаги е път към личното израстване на героя. Всичко това няма как да се случи, ако липсва Големия лош вълк или Малката русалка оживее и се омъжи за принца. Значимостта на приказното в отработването на важните общочовешки теми е голяма, и независимо от опитите „травмиращите събития“ да бъдат смекчени, вярвам че това никога няма да се случи. Няма история без злодей, конфликт или перипетия. Или поне не реална такава. А колкото повече възрастните се стремят да преведат в думи онова от реалността, което може да травмира детето, толкова по-подготвено ще е то да посрещне случващото се. „Надявам се да обясня ролята на „истинното говорене“, говоренето на истината такава, каквато големите хора я предават на децата, които не само несъзнавано я желаят, но имат нужда от истина и имат право на нея…истината която често боли, но която…позволява на субекта да се структурира и да се очовечи“. Франсоаз Долто („Всичко е език“) Предишна статия Следваща статия

Статии|Преди няколко години присъствах на събитие в училището, в което работех, на което популярна дама говореше за вредата от наркотиците. Не лошо събитие, предназначено да отвори темата сред децата по различен начин – не чрез назидание и сплашване, а по-скоро като диалог и споделяне. Беше застъпена и темата за алтернативите; когато се почувствате зле, обърнете се към нещата, които обичате да правите. Логично, нали? < Към "Статии" Изчезва ли любопитството? Преди няколко години присъствах на събитие в училището, в което работех, на което популярна дама говореше за вредата от наркотиците. Не лошо събитие, предназначено да отвори темата сред децата по различен начин – не чрез назидание и сплашване, а по-скоро като диалог и споделяне. Беше застъпена и темата за алтернативите; когато се почувствате зле, обърнете се към нещата, които обичате да правите. Логично, нали? Малко след събитието имах сесия с тийнейджърка, с която говорехме по същата тема. Полека-лека стана дума и за алтернативите. Въпросът „Какво обичаш да правиш?“ е въпрос, който винаги ми е служил в работата, особено с деца. С него трудните сесии се разчупват, а и кой не обича да говори за любимите си неща? В този случай обаче единственото, което се разчупи, беше увереността ми, че познавам добре езика на младите поколения. „Какво обичаш да правиш, кои са любимите ти неща?“ потъна в мълчание. Не за друго, а защото младата симпатична дама просто нямаше какво да каже. Свиване на рамене, някоя свенлива усмивка, „да слушам музика“, „да излизам с приятели“ и кажи-речи това. „Какво обичате да правите с приятелите?“, „Как те кара да се чувстваш твоята любима музика?“, „Какво те вълнува, какво ти е интересно?“ не произведоха никакъв ефект. Разбира се, че не е редно да обобщавам на базата на един случай. Проблемът е, че той не е един. Картината на млади хора, взрени в телефоните си, които уж са „заедно“, но всъщност не говорят помежду си, я виждаме всеки ден. Друга част от проявленията на тази специфична „самодостатъчност“ са функционалната неграмотност, липсата на гражданско самосъзнание, ужасяващата статистика за финансовата грамотност на младите хора, отношението им към собственото здраве и т.н., и т.н. Сложна е мрежата от взаимовръзки между тези и още много други фактори, но аз бих обърнала поглед към едно забележително формирование на човешкия ум, за да намеря по-различна отправна точка към проблема. И това е вроденото на човешкото същество любопитство . Неслучайно датираме този феномен най-лесно в периода на детството. За едно дете да е любопитно е толкова естествено, колкото да диша. Или поне така е било винаги от зараждането на човешката цивилизация. Възможно ли е интересът към света, към себе си и към другите, да изчезва? От този въпрос тръгнах и аз за днешната статия. Ако тръгнем от това какво значи да си любопитен, аз бих формулирала едно просто обяснение – да си задаваш въпроса „защо?“, и в някакъв смисъл да си го задаваш непрекъснато. Този елементарен наглед процес обаче изисква някои предварителни условия: 1. Питането е отправяне на заявка към някой друг. Това значи: а) да намериш някой, който ти се иска да попиташ, и б) да имаш достатъчно доверие в него, за да приемеш отговора му. Това е ролята на авторитета, на ментора. 2. За да инвестираш време и сили в света около себе си (най-общо казано), трябва да можеш да дезинвестираш себе си; или да можеш да изместиш фокуса от себе си някъде навън. 3. Интересът към света често пъти минава и през оттласкване от нивото на материално-битовите теми; когато животът е сведен до базови потребности, трудно е да се влага енергия в неща, които не водят до прякото им задоволяване. 4. За да може да се осмисли въпросът „защо?“ са нужни натрупани пасивни знания, набор от информация, която да се систематизира, и да се превърне от насипен хаос в причинно-следствени връзки. 5. И последно, любопитството извира от незнанието, от липсата. Ако няма празнота, няма да има и желание нещо да я запълни. Стигаме до онова, което завладява света на младите хора днес. Нека го отнесем към петте точки по-горе: 1. Свят без авторитети – или защото липсват, или защото нямат диалог с младите поколения. Дори да има опит за свързване, за предаване на опит или мъдрост, дали това се чува изобщо? 2. Свят, в който повелите „Изразявай себе си, защото си уникален!“ и „Забавлявай се!“ насищат пространството до пръсване. Индивидуализмът е висша ценност, фокусът е в огледалото и в неговото удобно и безопасно продължение – екранът. 3. Свят, в който материално-битовото заема все по-голяма част от пирамидата на потребностите, а консуматорството на блага носи статут и престиж. 4. Свят, в който постигането на бързо удоволствие е необходимост, а не привилегия, за която да се пребориш. А знанието, осмислянето на процесите не предполагат нито бързо, нито краткосрочно обозримо удовлетворение. 5. Свят, в който нищо да не ти липсва, е садистичен идеал. В крайна сметка стремежът към това да разбираш процесите около себе си, да търсиш нова информация, за да познаваш света по-добре и да изследваш различните аспекти на живота, се оказва трудоемка и дългосрочна инвестиция. Особено сложно става това когато потокът от информация е толкова обемен, че отсяването й изисква далеч по-голям ресурс, отколкото само преди няколко години. Наводняването със стимули от всякакъв характер не е обичайна среда за човешката психика, която не може да функционира адекватно в състояние на непрекъсната възбуда и в изискването да се поддържа една много висока скорост на живеене (работа, взимане на решения и т.н.). И логично следва да се запитаме как бъдещите поколения ще се ориентират в тази сложност, и ако продължат да се плъзгат по повърхността на процесите, какво ще им коства това? От позицията на времето вероятно ще бъде дадена оценка. Дотогава надеждата ми е, че еволюционното значение на нашето вродено любопитство – насочено навътре към нас самите, и към огромния свят навън - е твърде голямо, за да бъде претопено така лесно. И че стремежът към това да бъдем изследователи, да знаем повече и да влагаме отвъд собственото си его, никога няма да угасне. Предишна статия Следваща статия

Статии|Като човек, който повече от 12 години работи в училище като педагогически съветник (с диплома и компетенции на психолог ), смело мога да кажа, че най-голямото предизвикателство в тази работа е принципно нарушената връзка между институцията и родителите. Неслучайно първата крачка във всеки един случай, е опитът за изграждане на доверие у родителите – доверие, че в училище имаме знанията и уменията, с които да подпомогнем тяхното дете. В противен случай последната засегната страна е именно детето. < Към "Статии" Училище, заедно с родителите Като човек, който повече от 12 години работи в училище като педагогически съветник (с диплома и компетенции на психолог ), смело мога да кажа, че най-голямото предизвикателство в тази работа е принципно нарушената връзка между институцията и родителите. Неслучайно първата крачка във всеки един случай, е опитът за изграждане на доверие у родителите – доверие, че в училище имаме знанията и уменията, с които да подпомогнем тяхното дете. В противен случай последната засегната страна е именно детето. Ще си позволя да синтезирам някои от най-често срещаните предразсъдъци, с които се сблъсквам в кабинета си: 1. „Детето ми е нарочено“; 2. „Няма добър педагогически/психологически подход към детето ми“; 3. „Прави се всичко възможно детето ми да бъде изгонено“; 4. „В училище няма механизъм за подкрепа на различните деца“ и т.н., и т.н. Като представител на институцията, но и като част от общността на работещите в училище, ми е трудно да чувам подобни твърдения. Обективно погледнато обаче съм наясно, че зад всички тях стои страхът на родителите, че с детето се случва нещо, а те не знаят какво, и не могат да му помогнат. Обичта към собственото дете е причината даден родител да седне в кабинета и да изрече тези или подобни думи, обикновено с гняв . Погледнато от този ъгъл обвиненията вече не звучат като обвинения, а като сигнал – че е време да се случи взаимодействието между всички засегнати в училище страни и семейството. В практиката си съм се убедила, че случи ли се това взаимодействие, решение винаги се намира . Училището наистина е институция, с всички положителни и не толкова положителни страни. Често обаче се забравя, че всяка организация, дори най-тромавата и бюрократична, е система, изградена от хора, от личности . И именно те се явяват най-ценният ресурс в нея. Донякъде в изказванията на родителите се прокрадва онова цялостно усещане за недоверие в институциите като цяло – всички сме наясно какво означава това, буквално на всяко ниво в ежедневието ни. И както вече споменах, това е разбираемо, а нашата най-първа и най-тежка задача е да опровергаем тази нагласа . В стремежа си да работим професионално и на ниво, често забравяме да преведем на достъпен език естеството на нашата работа. А от това несъмнено произлиза и част от недоверието, за което стана дума. В този смисъл, ето и малко повече информация за работата на педагогическия съветник/училищния психолог; фигура, чиито функции и дейност все още не са особено познати и популярни. · Психологът в училище е посредник между училището и семейството. Това е баланс, който се поддържа трудно, защото засегнатите страни обикновено са много – деца, понякога повече от едно, родители, учители. Конфликтът се разглежда от всички страни, и едва тогава, обективно, се отстоява позиция и се препоръчва предприемането на действия на всички страни. · Психологът в училище е преди всичко психолог . Да, той е представител на институцията, което го задължава, но първата му отговорност в крайна сметка е благополучието на децата , които ежедневно биват поверени на нашите грижи от вас, родителите. · Психологът в училище не е там, за да заема страна в спора . В този смисъл, работата му не е да подкрепи дадено семейство/дете, за сметка на друго. Ние работим с емоции, но можем да си позволим емоциите да диктуват в нашата работа. · Психологът категорично не е наказателно звено в училище! Единствената удивителна в текста ще си позволя да сложа именно тук. Често пъти децата са ужасени, че изпращането им в кабинета е всъщност наказание; някои дори не смеят да съобщят на родителите си, че ни познават. Съществува подобна нагласа и у колеги. Искрено се надявам с течение на времето и практиката, все повече деца (и родители) да излизат от кабинета с усещането, че са били чути и разбрани, а не наказани. · Психологът може да констатира някакви неща, да насочи родителите, но не и да свърши работата вместо тях . Не бива да се поддържа илюзията, че с едно-две посещения ситуацията ще се разреши магически. Най-успешните случаи са тези, в които и родителите, и детето не губят мотивацията си да се справят с проблема; и ежедневно, колкото време е необходимо, работят заедно с нас, в училище. И последно, знаете ли как говорят всички в училище за децата, с които ежедневно работим - „мое дете“, „твоето дете“, „нашите деца“. Това е толкова вкоренено в неформалния изказ на всички колеги, че доскоро дори не бях го забелязала. Изводите оставям на вас. Предишна статия Следваща статия

Статии|Един от основните проблеми пред днешните млади хора категорично се явява многообразието от избори, които имат. Веднага си представям реакцията на родителите – „та нима това изобщо е нещо, от което човек да се оплаква?“. Оказва се, че да. < Към "Статии" За изборите Един от основните проблеми пред днешните млади хора категорично се явява многообразието от избори, които имат. Веднага си представям реакцията на родителите – „та нима това изобщо е нещо, от което човек да се оплаква?“. Оказва се, че да. Връщайки лентата отново малко назад, към предходни поколения, лесно ще видим, че мнозинството от младите хора тогава никак не са имали особени притеснения и колебания какво да правят с живота си. Знаем защо: ясно определени полови, социални, професионални роли; категорични ценности; конкретни изисквания към (почти) всеки човек в обществото. Според неговия произход, семейно положение и възможности вариантите за избор никак не са били много. За нас днес това звучи изключително далечно, дори като своеобразна форма на насилие върху личността и нейния свободен избор. Така или иначе, в условията тогава, надали за мнозинството от хората е било особено драматично. Днес имаме от всичко по много; много повече, отколкото бихме могли да преживеем в рамките на един човешки живот. Къде е драмата? Да върнем за момент на предходните статии. Говорихме за нарцисизма, който всички имаме, и който заема доста повече място в психичното пространство на днешния човек, в сравнение с предходните поколения. Обсъдихме и скуката като проявление на идеята, че за да се живее пълноценно, трябва да се използва всяка възможност, никога да „няма празно“. Какво се случва с изборите, които правим в контекста на тази действителност? Случва се това, че става все по-трудно да се вземе решение. За каквото и да е. А трудни решения в периода на ранната зрялост има много: 1) с кого да се свържа и дали изобщо да правя това в този момент?; 2) когато вече имам връзка, това ли е връзката, която е най-добра за мен?; 3) каква кариера да избера за себе си?; 4) къде да уча/работя? 5) не е ли по-добре да „поживея“ преди да се установя? И т.н., и т.н. Какво ни казват изследванията за психичното здраве на младите хора. В западното общество възрастта на хората с прояви на депресия спада все повече. За сметка на това се увеличава броя на младежи с подобни трудности. Паник-атаки, различни видове тревожност, злоупотреба с алкохол, рисково и суицидно поведение все по-драматично засягат представителите на поколението, което за пръв път в историята на човечеството би могло да избира (почти) неограничено. Парадоксално е, че при възможностите, които има пред себе си, един млад човек би могъл да се чувства все по-загубен. Lost in translation Парадоксално, но факт – многообразието от избори би могло не само да попречи на процеса на взимане на решение, но и да го затрудни в значителна степен, както и да го блокира напълно. 1) Преди да изберем се случва процес на дълго обмисляне кое решение ще е най-добро. Претеглят се алтернативите. В зависимост от човека това може да отнеме повече или по-малко време. И все пак в някакъв момент един от вариантите ще изглежда по-приемлив. Решаваме и: 2) С нашето решение на практика блокираме всички останали възможности. Проблемът е, че вариантите, които сме отхвърлили са видими и достъпни. Те се случват на други хора, с които можем да се сравняваме. Ако преди 50 години изборът на един млад човек е бил на практика предизвестен, защото обществото е „приело“, че на тази възраст е редно да се ожениш и да имаш деца – ти го правиш. Но същото правят и всички останали. Днес фейсбук ти показва изключително нагледно чуждите избори – в снимки, статуси, постижения и пътувания . Няма как да не се запитаме: „Най-доброто решение ли взех?“ 3) Досадното усещане, че сме изпуснали възможност, която може би е била по-добра от настоящата, е предпоставка за емоционално напрежение. Сигурно ви се е случвало: на купон сте, прекарвате си чудесно с хората, с които разговаряте, но с едното ухо ви се иска да чуете какво се коментира в съседната групичка. Сякаш е нещо много важно, което не трябва да изпускате. Тревогата, която произтича от това усещане за непълноценност, за пропуск, липса, е тревогата, която може да застигне всеки, дръзнал да каже „Избирам това!“ 1.1) Ако имаме предвид това, че някои хора по принцип се колебаят повече, и трудно взимат решения, процесът може да блокира още в самото начало. А именно, заради страха да не направим грешка, да се откажем от решението изцяло с надеждата някой друг да реши вместо нас – родителите, партньорът, психологът. Със сигурност можете да намерите многобройни съвети как да подобрите уменията си за взимане на решения. Съществуват схеми, таблици и списъци, с чиято помощ да систематизирате възможностите, да ги прецените и т.н. Но те няма да отменят основното според мен, а именно – сблъсъкът между вроденото, ненаситно човешко желание да имаме всичко и огромният набор от възможности в съвремието ни . Кое е важно да се осъзнае? Може би ще прозвуча изключително непрактично като кажа, че не смятам крайното решение за най-важно във веригата от събития, която всеки сам изгражда в живота си. Смятам, че движещата сила на желанието е това, което би могло да осмисли изборите на всеки човек . Дали и как постигаме целта си е едно; а успяваме ли да използваме възможностите, които сме избрали пълноценно е нещо съвсем друго. Желанието в психологичния смисъл на думата може да се определи като двигател на всичко човешко, като гаранция за живот. Без желание няма живот, ще ни каже френския психоаналитик Жак Лакан. Всичко, към което се стремим и постигаме започва с идеята да го пожелаем; желанието също така ще поддържа този наш стремеж въпреки трудностите. А след реализацията на нашата цел, желанието ще потърси следващата. В заключение ми се струва, че някои може би ще бъдат разочаровани от този текст. Вероятно ще си кажат „Аз очаквах информация, която да ми помогне да се справя с изборите, които имам, да реша кое е по-добро за мен!“ Надали някой би се наел да даде съвет на друг човек какво решение да вземе, но тъй като в такива случаи въпросите помагат, ето над какво можете да помислите: Независимо какво решите, можете ли да понесете отговорността от решението си? До голяма степен това е което създава трудности във взимането на решения, особено когато отговорността не е само относно мен, но засяга и хората около мен. Независимо какво решите, можете ли да извървите пътя до реализацията на своята цел, и какво ако не успеете? Има ли вариант Б, ако първият не сработи? Трябва ли целта да се постигне на всяка цена и къде да теглим чертата? От какво сте готови да се откажете в името на това, което искате? А готови ли сте изобщо? „Формирането на живота е много повече процес на елиминиране, отколкото процес на добавяне…Само чрез редуциране или елиминиране на някои възможности, други могат да станат истински налични.“ Какви емоции съпровождат пътя ви преди и след вашия избор? Когато се почувствате загубен, какво ви помага? А вие загубихте ли се? Предишна статия Следваща статия

Статии|Spoiler alert! Текстът е пълен със спойлери, в този смисъл е предназначен за онези, които вече са го гледали. < Към "Статии" Няма място за старите кучета Spoiler alert! Текстът е пълен със спойлери, в този смисъл е предназначен за онези, които вече са го гледали. Учудващо за някои, това няма да е филмов анализ, посветен на садистичен наемен убиец – учудващо предвид споменатия филм и експертизата на автора в дебрите на човешката душа. Моята интерпретация поема в различна посока. Етикетиран като съвременен уестърн, филмът наистина достойно представя някои от основните мотиви в жанра, но и загатва нещо повече, нещо различно. Самотният каубой, мъж на честта и на малкото думи, се изправя лице в лице с могъщ и зъл враг. Само че след финалните кадри оставате с почудата кой всъщност е този „мъж на честта“ сред героите, и кой е врагът? Външната обвива на филма разказва едновременно три истории. Едната е за ветеран от войната, упорит като магаре, който случайно попада на възможност, удаваща се веднъж в живота – насред провалена криминална сделка намира куфарче с 2 млн. долара, и нито един свидетел на случилото се. Втората история започва някак „от средата“, и докато следваме трасето, маркирано от трупове, което мистериозен убиец оставя след себе си, преживяваме история с много малко улики към нейното начало или причините тя да се случи. Зрителите трябва сами да се опитат да свържат точките през призмата на полицейско разследване – това е и третата линия на разказа – водено от пенсиониращ се полицай, изразяващ недоумението си от това как се е променило през годините прилагането на закона. „Някои от старите шерифи дори не носеха оръжие“ – казва той в пролога, и нарича мъже като баща си и дядо си „старовремци“; хора, с които съизмерва професионалния си път, и за които се чуди как биха се справили онова, с което той си има работа. Като например негов случай, в който арестува и свидетелства срещу 14-годишно момче, което дълго време е планирало да извърши убийство, при това не в състояние на силен ефект. „Не знам как да осмисля това“ – признава шерифът. В следващата сцена ставаме свидетели на бягството на странно изглеждащ мъж, тих, но опасен, от полицейски участък. В някакъв момент намеренията му стават ясни за зрителя – той трябва да намери човека, позволил си да вземе парите от сделката с наркотиците. Наемник, нает да свърши работата си. Има обаче и нещо повече в този образ. Онова, което прави Антон по-различен от другите наемници, които виждаме във филма, е фактът, че той следва правила, наложени му от самия него. Воден от собствения си морален компас, понякога наглед от случайност, той си проправя път напред като мъж, чиито желания нямат нищо общо със страстта. Той не се извинява, и поема отговорност за действията си до степен, в която социалната и професионалната йерархия не значат нищо. Не просто човек извън закона, но по някакъв начин човешко същество далеч отвъд законите на хората. Самотно място, до което никой не смее да припари, освен Луелин Мос. В центъра на събития (на пръв поглед) е играта на котка и мишка между хладнокръвния Антон и Мос. Темпото е бавно, но носи напрежение, а чрез прескачането от сцена в сцена зрителят е принуден да следва пътя на историята докато – съвсем сам – събира разпръснатите парченца улики. Нищо не е поднесено на тепсия, и вероятно този похват е един от начините, по които историята поглъща. Усеща се принуда да достроиш, да допълниш празнините, което е едновременно интересно предизвикателство, но и носи фрустрация. Всичко това ескалира в последната част на филма, в която удивен се питаш: „Мос ли е това, лежащ мъртъв на земята? Как така е мъртъв? Та нали го видяхме преди миг, жив, отново успял да надхитри своя ловък и умел съперник; беше съвсем близо до момента, в който ще спечели голямата награда, и ще се прибере при любимата си?“ В този прекрасно реализиран филмов обрат, не Антон си приписва заслугите за свършената работа. А напрегнатата игра между двамата мъже приключва така внезапно, че наистина се иска малко време за осмисляне на случилото се; прокрадва се и учудването дали не е имало някакъв жокер във веригата от събития, който сме изпуснали, а е подсказвал финала. Нещо подобно на усилията на хората да намерят логиката за някакво внезапно събитие след сблъсъка с него, да се спазарят, да се измъкнат от него. Противоречието, което виждаме, между героите в този филм, и обичайното развитие на героите в жанра на уестърна, са доста видими в края. Самотният каубой не се бори за справедливост, отмъщение или любов, а за пари. И накрая умира. Злодеят е този, който следва някакъв кодекс, принципи, но колкото и да е добър в това, което прави, се проваля в основната си задача; на всичко отгоре успява да се измъкне от ръцете на закона с парите, т.е. и в това не намираме справедливост. Нищо от предварителните очаквания на зрителите не се случва, което е своеобразен провал по отношение на онова, което наричаме „поука в историята“. През цялото това време шериф Бел е единствено самотен зрител на тази суетня. Свидетел, който се опитва да осмисли случващото се, и който сякаш е откъснат от тази луда надпревара. Надживял баща си, вероятно той вижда сам себе си като „старовремец“. И наистина – когато срещнеш нещо, което не разбираш – как осмисляш света? Борбите, действията, напрежението, цялата драматична история между двата кратки монолога на Бил в началото и в края на филма, се усещат като разсейване, като водовъртеж от събития, които те карат да забравиш за кратко, че животът е кратък, непредвидим и понякога без смисъл. Потъваме в ежедневните битки, които животът поднася – понякога изненадващи и/ли ужасяващи - по същия начин както Антон и Мос се фокусират един върху друг с упорство и инат, помитащи всичко друго; поне докато (както се случва и в живота) неочаквано събитие не разрязва тъканта на тяхната игра, за да убие единия от двамата. Противно на всички предварителни очаквания. Както казах и в началото, това за мен не е филм за садистичен сериен убиец. Нито е филм за нарко-сделка, завършила зле. Това е филм, който напомня – почти незабележимо – колко крехък е животът и колко загубен може да се окаже човек във водовъртежа му. Наистина ли светът е бил място, в което господства редът, както шерифът твърди в началото, или това се оказва неговата младежка илюзия? Колкото повече остарява той, толкова повече тази илюзия се сгромолясва под напора на хаоса. Безсмислието и липсата на установен ред не настъпват внезапно, а винаги са били там, под прикритие. И когато годините напредват, този самотен път към хоризонта започва да взима своето; човешкото поведение, мотивация, желания, понякога се обезсмислят. Не защото светът се е променил към лошо, а защото има нещо дълбоко хаотично и нелогично в сърцевината на всеки човек. Остаряването е самотно занимание. Сънят на шерифа, посрещнат с мълчание от неговата съпруга, разказва история за пътуване към място на студ и мрак, в компанията на починалия му баща. Само дето няма родител – жив или мъртъв – който да помогне за изхода от този лабиринт. Какво казваш в очите на страха от този нечовешки враг? Режисьорът прекъсва кадъра точно там, оставяйки ни само с мълчанието. Предишна статия Следваща статия

Статии|Повечето от материалите ми са посветени на децата и техните трудности. Тук обаче акцентът е върху родителите. След статията "Днешното дете" - логично - нека кажем малко повече и за днешните родители; такива, каквито ги виждам в личния си и професионален път... ​Най-честите предизвикателства пред тях? Ето... < Към "Статии" Днешните родители Повечето от материалите ми са посветени на децата и техните трудности. Тук обаче акцентът е върху родителите. След статията "Днешното дете" - логично - нека кажем малко повече и за днешните родители; такива, каквито ги виждам в личния си и професионален път... Най-честите предизвикателства пред тях? Ето... 1. Удавени в морето от информация. За разлика от предходните поколения, когато начините за грижа на детето се ограничават до опита на бабите (основно) и на тясната общност, в която семейството живее, днес имаме на практика неограничен достъп до информация. Няма тема, буквално няма такава – по която да не можете да намерите крайно противоположни мнения. И това несъмнено е добре…до една степен. Психическото изтощение от това да се подлага всяко решение на съмнение, да се претегля, обмисля, разпитва, е новата реалност на всеки родител. Напрежението от многообразието на подходи и варианти понякога залива по начин, непознат на нашите родители, например. И тъкмо когато сте решили, че сте направили точния избор, се оказва, че в случая на някой друг е проработило нещо съвсем различно. Във форумите често четем „Всичко е индивидуално“ – от една страна защото е точно така, но от друга – сякаш, за да се презастраховаме, че изборите на всички ни съвсем не съвпадат. 2. „Перфектният родител“. Изискванията на средата, съчетани с подчертано индивидуалистичното ни общество, водят към един безумен стремеж за съвършенство във всичките му измерения. До степен, че колкото и да е нелогична за всички нас идеята да сме идеални в процеса на родителстване, грешките и несполуките понякога приемаме като фатални. Много родители идват с въпроса „Дали не травмирах детето си?“. Носят вината от това, че са избрали „погрешно“, че са реагирали не „както трябва“. Изобщо, идеята за допускането на грешка е крайно неприемлива, и колкото и да си повтаряме мантрата „Не е нужно да си перфектен“, толкова на всички ни е до болка познато усещането „Добре де, къде сгреших?“. Въпреки това, все по-често родителите посрещат изказвания от типа „всичко е въпрос на организация“ по начин, който подлага на съмнение това изказване – та, има светлина в тунела. И може би не е проблемът в нас, и че не успяваме да се организираме перфектно , а в това че е сложно по принцип. 3. „Детето преди всичко“. Още една тема, която не е непозната за днешния родител, но трудно бива интегрирана в практиката. Детето не е центърът на Вселената – да, на нашата семейна система, може би, но това следва да има една естествена граница, отвъд която детето ще трябва да се нагажда към средата, а не обратното. Тоест, то не е и не може да бъде „център“, не може да е „преди всичко и всички“. Съвременните родители силно залитат в тази крайност – да се обгрижи, да се осигури, да се занимава детето с неща, които не сме и подозирали, че съществуват преди появата му. И това само по себе си не е проблем – не и докато всичко друго не остане на заден план, защото „детето е най-важно“. Къде е границата? Запитайте се кога за последно правихте нещо, което вие обичате, нещо лично ваше? Ако не се сещате или отговорът препраща много назад във времето, ако в деня не остава време за нищо друго, освен за заниманията и суетенето около децата, то ето ви ориентир, около който да мислите. 4. „Партньори ли?“. Хайде още един въпрос – „Кога за последно имахте време за половинката си?“ Естествено следствие от дете-центрираната ни действителност е фактът, че след появата на малкия наследник, родителите се отчуждават един от друг. Този процес не е необичаен по принцип, тъй като в ранните месеци и години на детето, диадата между него и майката е особена, специфична. Така че, отношенията между двойката се променят по начин, непознат за тях. Нужно е време да се подредят отношенията, да се внесе спокойствие, че за всички има място, че всеки е важен. Отново обаче – случва ли се от един момент нататък „след детето“ преоткриването на двамата партньори, или ежедневието им се разгръща само около ролите на „мама“ и „татко“ и нищо извън тях? Има ли моменти, в които детето не участва, защото това са моменти между мъж и жена, а не между родители? 5. Границите не са тормоз. Много съвременни родители се страхуват да поставят граници. Почти винаги обяснението е „Не искам да бъда като моите родители, които бяха (най-често чувам) авторитарни“. Проблемът е, че се сравняват несравними ситуации. Не може да се сравни дете, което е силно ограничавано, с дете, което не е чувало думата „не“. Тоест, прилагането на правилото „Не както мен са ме възпитавали“ е нерелевантно. Следователно изборът на родителя да НЕ постави граница в случай, в който собственото му дете изисква именно това, е избор, който на практика не отчита потребността на самото дете. В такива случаи винаги питам „Когато избирате онова, от което Вие сте имали нужда като малки, то за кого избирате всъщност сега – за Вашето дете или за Вас самите?“ И се оказва, че решението е на базата на потребността на едно бивше дете – настоящ родител; само дето неговото собствено е съвсем различно. 6. „Бързото родителстване“. Така за себе си наименувах онова нетърпение, което като че ли обзема всички ни когато става дума за нашите деца. Този сценарий се разиграва на всички нива в ежедневието ни – все пак говорим за ужасяващо забързано ежедневие, времето на бързите храни, бързите телефони и бързите решения. Проблемът е, че процесът на родителстване и етапите на развитие на детските мозък и психика…не са се забързали. Тоест няма как да вкараме в рамките на единица време процес, който отнема далеч повече – дни, месеци, понякога години. Типичен пример е проблемът за тръшкането при децата – има едно физиологично развитие, което трябва да се случи, за да спрат тантрумите, едно психоемоционално съзряване, което следва да се подпомогне у детето. А това не става от днес за утре – понякога отнема…ами да, дълго, дълго време. Винаги има с какво да се подпомогнат родителите в този и подобни трудни процеси, но невинаги решението е „направете ето това и всичко ще е ОК“. Тук бързите мерки не работят. 7. Много дини под една мишница. Познато, нали? Май с всички е така. Само че моята позиция по въпроса е следната: не е въпросът да се учим как да носим дините без да ги изпуснем, а как да се научим да „изпускаме“ без това да води усещане за провал и отчаяние; как да оставяме по някоя и друга задачка настрани – когато станат твърде много – за да не прегорим. В заключение не мога да не отбележа парадокса – да, този материал е също пореден по темата за деца и родители, един от многото в океана от препоръки и съвети. Може съвсем да не сте съгласни, и това е ОК. Не се разпознавате в текста – идеално! Правите нещата по вашия си начин, и дори се дразните някой да ви обяснява от своята трибуна „как трябва“? Браво на вас! Генерализациите са относително нещо, такива са и моите, убедена съм. Затова и няма да изведа никакви стъпки като за финал, но ще се позова отново на личния си и професионален опит, за да кажа следното: грешките са неизбежни, перфектният родител е химера. Дали пък единственото, на което можем да научим децата си, не е признанието, че колкото и да грешим, продължаваме да правим най-доброто, на което сме способни за тях? Нека поне в това не се съмняваме. Предишна статия Следваща статия

Статии|Често пъти в работата ми става дума за смъртта. Това е една от темите, които будят много най-тревога у възрастния, особено що се касае до начина, по който детето се сблъсква със загубата, както и последствията които това има върху детската психика. Особено е отношението към тази тема - естествена част от живота, а колко неестествено е понякога възприятието ни за нея. И колко трудно идват думите когато трябва да отговорим на детските въпроси. ​В днешната статия основният акцент попада не върху темата за смъртта, а върху начина, по който говорим за нея. < Към "Статии" Как говорим за смъртта? Често пъти в работата ми става дума за смъртта. Това е една от темите, които будят много най-тревога у възрастния, особено що се касае до начина, по който детето се сблъсква със загубата, както и последствията които това има върху детската психика. Особено е отношението към тази тема - естествена част от живота, а колко неестествено е понякога възприятието ни за нея. И колко трудно идват думите когато трябва да отговорим на детските въпроси. В днешната статия основният акцент попада не върху темата за смъртта, а върху начина, по който говорим за нея. Традиционно у нас в семействата за смъртта се говори много малко, понякога изобщо не се споменава. Или пък се говори изопачено. Когато (неминуемо) семейството се изправи пред загубата, най-важното за родителите е да направят опит да „предпазят“ детето. Вариантите за това са най-различни: - „Недей да плачеш!“ . Разбира се, че родителят го прави с най-добри намерения, но нека направим важно уточнение – липсата на сълзи не намалява болката от загубата. Дори точно обратното. Потискането на естествената емоция би могло да усложни процеса на траур и да има доста по-негативни последствия, отколкото ако детето бъде оставено да плаче, ако почувства нужда от това. Или казано по друг начин, може би родителят е този, който няма сили да се справи със своята болка, и не може да понесе да види детето си да плаче – поради което казва тези думи? И не само това – нима най-обичаните ни близки не заслужават да плачем за тях? - „Не плачи, на нашия любим човек ще му бъде тъжно, че страдаш“ . Тук отново опитът е да се даде подкрепа на детето, само че парадоксално...се постига точно обратното – не стига, че няма пространство за страданието, но и когато то се появява, детето ще се чувства виновно, че плаче – защото не иска да натъжи починалия си близък. - „Ако говорим за смъртта, детето ще се травмира“ . Много често липсва конкретната дума, означаваща приключването на живота. Децата я знаят, но мълчанието около тях ги респектира до степен, в която самите те не смеят да кажат думите „смърт“, „умиране“ – прошепват ги, сякаш самата дума, ако бъде казана гласно, носи след себе си нещо ужасяващо. Всъщност, най-ужасяващото около смърта е мълчанието за нея. - „Нашият любим човек заспа/отиде си/отиде на небето“ . Всички тези думи не са съвсем точни по отношение на това какво представлява смъртта. Заспиването, отиването някъде всъщност крият в себе си очакване за събуждане, завръщане, тоест те в някаква степен смекчават необратимостта на процеса живот-смърт. Когато използваме тях, ние сякаш си оставяме вратичка на надежда, която държим открехната и за детето. Неслучайно и често децата питат „А аз кога ще отида на небето при баба/дядо...?“ Колкото и да е трудно, трябва да дадем послание, в което да стане ясно какво точно се е случило. По-трудно е когато детето е малко, но дори да не успява съвсем да разбере конкретната дума, с времето ще я интегрира. - „Баба/дядо е в болница, замина и др.“ Отново в тези ситуации възрастният е този, който е изправен пред трудността да понесе детското страдание и се опитва да отложи тежкия разговор. Децата обаче имат изключителна интуиция и ако им се представи неверен разказ за случилото се, рано или късно успяват да разберат, че това не е достоверна информация. На мястото на истината се настаняват детските фантазии, с чиято помощ се търси обяснение на случващото се. От опит смело мога да твърдя, че фантазиите могат да са далеч по-травмиращи от истината; и тъй като възрастният не говори, то и детето няма на кого да зададе въпросите си, съответно няма кой да му окаже подкрепа. Траурът има различни лица, и никое от тях не може да бъде осъдено, родителите също имат право на своите реакции. Но понякога се забравя, че детето страда не по-малко, че то, бидейки чувствително към чуждата болка, мълчи за своята собствена, че неговите схващания за смъртта може да са детски, но не са детински . Една от най-трудните задачи за детето, преживяло загуба, е как да съчетае две несъчетаеми на пръв поглед неща – от една страна ми се случва най-трудното - човек, когото обичам вече го няма, а от друга животът тече както досега. Усещането за драстична разлика между вътрешното преживяване и външния свят, е болезнено, особено ако не е споделено. Семейството има тази особеност, че в ситуация на криза мобилизира всичките си ресурси, за да се съхрани, да се реорганизира. Говоренето за починалия, за промените след неговата смърт, за личните преживявания, споделянето на спомени и страхове, със сигурност улесняват детето в процеса на траур – то се чувства част от семейството, а не изолиран и мълчалив свидетел на нещо, което не разбира, за което не са му дадени думи . Как да преживееш една загуба, която понякога не е призната от възрастните? Как да интегрираш една травма, която в реалността всички се правят, че не съществува, или пък говорят за нея сякаш е неестествена, чужда? Няма лесен отговор, но ако можем да изведем някаква нишка, с помощта на която да намерим ориентир, то вероятно верен помощник ще ни бъде истината – понякога сурова, но изговорена с детето. А на него я дължим. Предишна статия Следваща статия

Статии|С обогатяването на опита си в работата с деца все по-силно се убеждавам в това, че днешните родители са изправени пред една тиха и често неравна битка – тази с прекомерното наличие на информация. Въпреки че е възможно тази теза да подбуди почуда у някои, на практика се оказва че уж помагащата роля на ориентировъчните данни за развитието на детето може да доведе до дългосрочни и трудни за преодоляване проблеми. < Към "Статии" Подкрепа за майката на бебето С обогатяването на опита си в работата с деца все по-силно се убеждавам в това, че днешните родители са изправени пред една тиха и често неравна битка – тази с прекомерното наличие на информация. Въпреки че е възможно тази теза да подбуди почуда у някои, на практика се оказва че уж помагащата роля на ориентировъчните данни за развитието на детето може да доведе до дългосрочни и трудни за преодоляване проблеми. По темите около детското развитие се вихрят особено ожесточени спорове – във и извън виртуалното пространство. Дотолкова са крайни понякога, че се забравя най-важното – всички участници в тези разговори всъщност са родители, търсещи или намерили най-добрия според тях подход към своите деца. Дори обаче да се абстрахираме от неприятните нападки и непотърсени мнения, остава един голям риск, който поемаме докато търсим информация как да бъдем най-добрите родители – сравняването. Сравняване на детето с други деца. С неговите братя и(ли) сестри, ако има такива. Сравняване с вас, неговите родители, на същата възраст. Или пък с мерките и теглилките, които особено в бебешка възраст следите с особен интерес – колко тежи, колко милилитра хапва (и защо толкова?), какво може или не може да направи в сравнение със средностатистическото бебе/дете на неговата възраст? Нека да ви попитам - а какво всъщност значи „средностатистическо бебе“? За мен като професионалист, работещ с деца от години, това е категория, изпразнена от съдържание. Всъщност наблюденията ми са че родителите са тези, които придават форма, които влагат съдържание във всяко едно нещо, което детето прави или не прави. В техните представи, очаквания, фантазии и тревоги е заключено всичко онова от детето и неговото развитие, което има стойност, което има значение. И там таблиците и сравняването с други деца са безсилни да отговорят на въпросите, да успокоят тревогата – дори могат да я задълбочат. Затова и понякога се случва майка, чието хлапе хапва и расте съвсем порядъчно, да отдава огромно значение на храненето и да се тревожи ако то по някаква причина не си изяде всичко в чинийката. Или пък да се следи стриктно процеса на изхождане при новороденото, и всяко излизане извън „нормалното“ (като цвят и честота) да бъде повод за притеснение. Или да придава огромно значение на проговарянето, а да остане незабележима способността на детето да ритмува прекрасно, или пък усета му към цветове и форми. Случва се и обратното – в някои случаи има индикации за трудности в развитието, които обаче се тушират припряно със съвети от типа „И моето беше така, ще мине от само себе си!“, „Няма ненаучено дете!“ и т.н. Подобни заключения са отново направени на база на сравнение между две деца, без да се отчитат хилядите променливи, които правят ситуациите различни. Има един виден до днес остатък от минало време, който касае ситуацията на майката по нашите географски ширини. Говоря за време, в което развитието на бебето и детето минават почти само и единствено през грижата за тялото (представете си ситуацията в днешните ясли, в които все още няма и намек от специалисти по ранно детско развитие – емоционално и психическо). Която и родила жена да питате, която е имала трудности след появата на детето, ще ви каже, че най-големият проблем е липсата на подкрепа. В същото време и във и извън форумите, по улиците, сред роднините – бъде ли видяно бебе, се задейства лавина от въпроси, съвети, разсъждения; всичките около това КАК е редно да се гледа това бебе. Къде се къса връзката – има хора, които проявяват интерес и някаква форма на загриженост, но масово майките не намират подкрепа. Не е ли това парадокс? Според мен подкрепата, която средата оказва, не е в посоката, която е необходима на майката. Убеждението ми е, че всяка майка (особено начинаеща) има нужда от доказателства, че се справя добре, че може да намери ритъма, в който тя и бебето са синхронизирани. Има нужда да бъде придружена по пътя към личното осъзнаване, че се справя, че детето не е застрашено от действията й, а напротив. Има нужда да знае с категоричност, че нейното дете няма по-добра майка от нея! Това разбира се, не е вроден, автоматичен процес. При някои жени се получава по-бързо и по-леко, при други изисква време и помощ. Но именно това е подкрепата, която липсва в нашето общество; познавачите са много, а емоционално подкрепящите именно майката - не чак толкова. В дългосрочен план никоя майка няма нужда да бъде съветвана за точните милилитри, които е нужно да хапва бебето, или каква да е температурата в стаята, или колко често трябва да се оставя бебето по корем; такава информация се намира, с помощта на педиатър може и да се отсее. Много по-необходимо е да се появи един доверен човек, който да пита: „Знаеш ли, има доктори за тази работа, ами ти как си и защо се тревожиш толкова за това?“, или „Какво се промени между теб и партньора ти с появата на това бебе?“, или „Как се справяш с намирането на време за себе си, та било то и за няколко минути през деня?“. Само така може да бъде чута една майка, за да може да й бъде подсигурено спокойствието тя самата на свой ред да чуе своето бебе. Задейства ли се този процес таблиците и сравняването вече няма да имат същия смисъл, а водеща ще бъде уникалността на отношението майка-бебе-среда. В заключение – родителите остойностяват различни аспекти от развитието на своето дете, приемат за важни различни неща, стремят се към различни цели. Затова и допитването до външни източници трябва да бъде премерено и винаги с едно наум. Стремежът към външен коректив, който е носител на достоверна информация и трябва да бъде следван на всяка цена, измества фокуса от сигналите, които самото бебе подава. Далеч по-трудно е да бъде следван гласът на мъничето, което понякога толкова ни тревожи, защото не сме сигурни какво казва. И колко по-изкушаващо е да се последва нечий съвет или някое готово решение (често със съмнителен успех). Важното – усетът спрямо това гласче може да укрепне, сигурността на всяка майка може да бъде изведена на преден план – та дори и през грешките, които са необходими и неизбежни. Стъпи ли се на тази плоскост…не, майчинството не става кой знае колко по-леко, но олекват чуждите разбирания и съвети, за да придобият тежест вътрешните гласове – на мама и бебе. Предишна статия Следваща статия

Статии|Благодаря на всички, участвали с отговор на този въпрос. < Към "Статии" Какво е важно да знае детето? Благодаря на всички, участвали с отговор на този въпрос. Много пъти съм мислила по въпроса къде е основният проблем в училище. Ще кажете – ами в обществото, в семейството, връзката с училището. Е хубаво де, но какво точно? Липса на ценности? Агресия? Липса на възпитание? Това за мен са клишета. Както всички клишета, те са дълбоко истинни, но и доста подвеждащи. Защото клишетата са готов отговор, зад който обаче се крие още нещо. Тъй като то е трудно да се посочи, да се обясни, да се приложи, ние държим „линията на клишетата“ и се плъзгаме по повърхността на проблема. За мен истинският въпрос, с който трябва да започва всичко, е този: „Какво е важно да знае детето?“ . Не как да задържим отпадащите ученици, не как да се справим с агресията, нито как да мотивираме децата и дали да се използват високи технологии в училище, а само и единствено какво е онова, което ние всички искаме нашите деца да научат. По принцип. В живота си. За целите на днешния текст си позволих да се допитам до хора в обкръжението си и да поставя въпроса точно така. Ето какви бяха резултатите (обобщени). 1. Важно е детето да знае, че е обичано, подкрепено, ценно. Че има мнение и може да го изразява, че има права. 2. Важно е детето да знае истината, винаги истината! 3. Семейството е „крепост“, опора, убежище. Родителите понякога грешат, но друг път са прави, а самото дете има много какво да научи. 4. Важно е детето да разпознава и изразява емоциите си без да изпитва срам, вина, страх. 5. Важно е да бъде смело, да поема рискове, да носи отговорност за действията си, да избира. Да разчита на себе си преди всичко. 6. Важно е да търси и намира баланс, да общува с другите. Да знае, че хората са различни и всеки има собствени потребности и желания, нищо не е само черно или бяло. 7. Светът се ръководи от някакви принципи, от някакви „закони“, по които функционират човешките същества, има логика в нещата. Понякога дори се случват чудеса. И в крайна сметка може да е хубаво място. Забелязахте ли? Не зададох въпроса „Какво е важно да знае/да научи детето в училище ?“. Част от проблема за мен се състои в това, че делим „на парче“ . Училището не е просто някаква структура, която съществува отделно от живота на децата, макар те да прекарват повечето време от деня си там. Прехвърлянето на отговорност за проблемите на децата между институции и семейство, между учители и родители, е израз на криворазбраната функция на училището. Така линията на разделение е поставена, а състезанието е кой ще прехвърли топката по-бързо в полето на противника. Нека влезем в конкретика. Два отговора, които получих бяха следните: 1) „важно е детето да се научи да меси хляб“,2) „да диференцира и интегрира“. Звучат коренно различни, и никак свързани помежду си, но според мен всяко знание има връзка с гореизброените важни за детето неща . Знанието делим на различни категории, но независимо в коя негова област се насочим, то става основа, върху която градим отношенията със себе си и света. Научаването и натрупването на опит и факти започва още преди раждането, то е естествен процес, а училището просто следва да улови този процес и да го усъвършенства и обогати. Логиката, причинно-следствените връзки, общата култура, развиването на вниманието, паметта, мисленето, способностите за анализ, способността за извеждане на теза, уменията за взимане на решение на база на някакви данни, опознаването на света в неговата всеобхватност, човешките отношения, опознаването на себе си – добавете каквото искате към този списък - всички те имат връзка с изучаваното в училище. Децата няма как да изведат сами подобни връзки. В някакъв смисъл те виждат само цифри, ченгели, химически формули, слушат за места и хора на светлинни години от тях и мислят, че това не им е нужно. Не мисля, че е работа да ги убеждаваме в каквото и да е. Въпросът е да им се даде достъп до всичкото това знание и да им се обясни какво значение има то за всичко, което им е важно. А децата знаят кое е важно за тях, и отговорите им няма да се различават съществено от отговорите на възрастните. Не намерим ли място в учебните планове за важните теми на днешните деца, няма как да ги „накараме да усвоят каквито и да било знания и умения“. Сложим ли равенство между учебните постижения (оценките) и личността на детето, губим го завинаги като активен участник в училищния живот. И не само в училищния. Защо от училище отпадат все повече деца? Защо са агресивни? Защо българските деца са най-функционално неграмотните в Европа? Дали пък не е защото никога нито едно от тези деца не е било попитано: „А за теб какво е важно да знаеш?“ Предишна статия Следваща статия

Статии|Self-esteem – самочувствие, самоувереност ​Selfie – една от новите думи за 2012 г. Снимка на самия себе си. < Към "Статии" От self-esteem до selfie Self-esteem – самочувствие, самоувереност Selfie – една от новите думи за 2012 г. Снимка на самия себе си. Да започнем от самочувствието - състояние на духа, настроение, което се определя от мнението за собствените достойнства и възможности. Запознати ли сте с т.нар. self-esteem movement? Датира от 60/70-те години на XX век, и обозначава цялостно ориентиране към това колко ценно е да се насърчава вярата в себе си. Идеята е, че ниската самооценка е предпоставка за проблеми в бъдеще - за да расте детето щастливо и уверено, е необходимо да бъде непрекъснато хвалено и никога критикувано . Движението е толкова убедително, че повлиява на няколко поколения родители върху начина, по който възпитават децата си. Интересното е, че дългосрочният ефект от подобно отношение към децата, не е очакваният. Както времето, така и множество проучвания опровергават идеята – някои дори наричат последствията от движението пълен крах. Става ясно, че вместо да се изгради стабилна увереност и добро самочувствие, децата придобиват излишна доза арогантност, фалшив образ за себе си и непоклатимо убеждения, че са винаги в правото си. Нарцис и образа за себе си. Вероятно всички знаят легендата за Нарцис, който бил толкова запленен от своята красота, че загинал. Повечето асоциации с думата “нарцисизъм” са негативни - свързани с проявленията на т.нар.нарцистично личностно разстройство, или по - леките му масови форми. Нарцистичните личности се познават по изключително преувеличеното си чувство за собствена значимост, силна потребност от одобрение и възхищение и липса на състрадателност. Малко познат обаче е фактът, че в психологията, и по - конкретно в психоанализата, понятието не просто не носи подобна негативна окраска, но и обозначава етап от развитието на психичното, който е задължителен. Говорим за ранното детство (а дори и преди раждането), когато вече могат да се наблюдават представите и очакванията на родителите за тяхното (неродено) малко дете. Фройд го нарича His majesty the baby – което според него „трябва да осъществи несбъдналите се мечти на родителите, да стане велик човек и герой вместо баща си, да се омъжи за принц (вместо) майката…Трогателната и всъщност така детинска любов на родителите към бебето не е нищо друго, освен техния възроден нарцисизъм…“ С други думи няма личност, няма Аз без този изначален, първичен нарцисизъм, който посяват родителите. В този смисъл, оказва се, че ние всички сме „нарциси“, всеки от нас има вродена потребност от друго човешко същество, което да го утвърди и да му вдъхне усещането, че е ценен и важен. Затова и самочувствието трябва да бъде укрепвано; факт, който self-esteem движението взима под (заслужено) внимание и поставя на пиедестал. Какво обаче наблюдаваме в последните години, сред младото поколение? Един съвсем нов феномен - „процъфтяване“ на нарцистичното начало в мащаби, непознати досега. Модерното западно общество цени качества като индивидуалност, лична амбиция, високо самочувствие. Логично е да се запитаме по-нарцистични ли са младите хора в 21 век от предните поколения? Редица изследвания търсят отговора на този въпрос. Има заключения и в двете посоки. Някои изследователи смятат, че всички млади хора са нарцистични, което се променя с времето; с възрастта “забравят” колко себецентрирани са били, в същото време съдят младите. А също и че подобна повишена самооценка не е нищо лошо, и дори е напълно оправдана от постиженията на последните поколения. Други изследователи пък мислят точно обратното - повсеместното насърчаване и култивиране на качества като индивидуализъм, уникалност, “специалност”, има пряка връзка с нарцистични прояви на младото поколение. В епохата на бързите решения и многобройните възможности, на непрекъснатата връзка с удоволствени преживявания (виртуални или не), нарцисизмът намира идеалната почва, за да расте неограничено . „Impossible is nothing“, “Искам всичко”, “Бъди себе си” са думи на съвременния човек, който е далеч по-амбициозен, осъзнат и мотивиран, но също така много често не може да понесе да му откажат онова, което желае. Модерно е да се желае неограничено и да се мисли за света като за място с ресурс, който ти се полага по default. И ако малкото дете, по силата на психическата си незрялост, наистина вярва, че е център на вселената, то пробуждащата се зряла личност би следвало да е разрушила тази фантазия. Проблемът ще се появи тогава, когато необходимата, “здрава” доза нарцисизъм в детството, без която няма как да се зароди личността, продължава да расте пропорционално на възрастта. Вместо младият човек да се опита да се впише в реалността, той търси една (фантазна, негова) реалност, която непременно да го задоволява, да му предоставя възможности наготово и да го подкрепя, та дори да няма за какво. И нека не бъда разбрана погрешно. В нарцистичното, в самоувереността се съхранява огромна доза градивност. Но има голяма разлика между полета на мисълта, действието и фантазията на човека, които му носят успехи и вдъхновение, и разрушителната сила на неговото самодоволство , такова каквото виждаме в полета на Икар. Както винаги, отровата е в дозата. Какво ли ще се случи с личността, която отказва да се откаже от своя нарцисизъм, и дори намира за нужно да го утвърждава все повече? Може би това е същата личност, която в името на своя self-esteem ще остане затворена само и единствено в представата за себе си като selfie? Оставям на всеки читател да прецени сам. Предишна статия Следваща статия

Статии|Професионалният път на всеки психолог се формира изключително индивидуално. Казвайки "психология" можем да имаме предвид коренно различни неща. Затова е важно работещият специалист да направи своя избор на парадигма (школа, направление), в която да "намести" своята работа. Малко повече за моя избор и защо е такъв - можете да прочетете в текста. < Към "Статии" И психолозите избират Професионалният път на всеки психолог се формира изключително индивидуално. Казвайки "психология" можем да имаме предвид коренно различни неща. Затова е важно работещият специалист да направи своя избор на парадигма (школа, направление), в която да "намести" своята работа. Малко повече за моя избор и защо е такъв - можете да прочетете в текста. Представете си системата от вярвания за себе си и света на човека като съд. Разбира се, този съд няма как да е празен, защото през годините и с опита, със самия факт, че сме хора, съзнателно или не всеки от нас го „запълва“ с неща. Можем да дадем имена на тези „неща“ – ценности, принципи, опит, убеждения…допълвайте и вие както ви идва отвътре. Защо започвам с това? Ще стане ясно след малко, но със сигурност има общо с едно противоречие, което дълго време не можех да помиря в себе си. И то е противоречието между една страна от човешката природа с друга, също толкова присъща за човека. 1) Човекът трудно понася хаоса и неяснотата. Чудя се дали изобщо е нужно да обяснявам това, и вероятно е достатъчно само да посоча, че дори в най-примитивните култури се срещат доказателства, че е имало опити да бъдат обяснени феномените, които ни заобикалят (природните явления, например). За онази част от психичното, която съзнаваме и познаваме, хаосът е като минимум досадно, а често и силно тревожещо ни „състояние на нещата“. Нетолерантни сме към това да не знаем, да не разбираме, да не ни е ясно. Дотолкова последните са ни непоносими, че на практика цялото човешко познание е ориентирано към това да успеем да си обясним разнообразни вътрешнопсихични и външни феномени. Как? Като започнем от науката и фактите и стигнем до…общо взето каквото се сетите - звезди, карма, конспирации, магия и т.н., и т.н. 2) От друга страна, точно както не можем да понесем хаоса и неяснотата, непознаваемата, несъзнавана част от нас носи след себе си точно това. И ако хванем вяра на това, което ни казват психоаналитиците (и все по-нарастващия брой изследвания) – че несъзнаваното е далеч повече от съзнаваното, то сами разбирате накъде отива мисълта. Значи има толкова много от нас самите, което е неясно и непознаваемо… Как се помиряват тези две противоречиви позиции? Ами с това, с което започнах. Със способността на всеки един от нас да запълни с „неща“, да придаде смисъл на случващото се, на света и на самия себе си. Аз например избрах да уча психология. На малко по-късен етап избрах психоанализата като „най-добър“ метод. А още по-нататък във времето – лаканианската психоанализа. Струва ми се, че тези избори доведоха до възможността ми да приема споменатото противоречие – в професионален план, но не само. В самото начало фантазията ми беше, че психологията е много структурирана наука, с ясни правила. Разбира се, няма как да разбереш в каква голяма заблуда си, докато не извървиш всяка една стъпка по посока на заблудата. Основното, за което се оказах в грешка беше, че с времето и опита нещата ще стават все по-ясни и лесни. Всъщност на много ниво усещах работата си все по-затруднена, защото зад Готовите формулировки (човекът е такъв и такъв, защото…, и от това следва…, съответно нашият подход трябва да е…), та зад тях прозираха фините детайли, едни тънки струни, в началото невидими, които обаче веднъж уловени, не могат да бъдат натикани обратно в Голямата работеща формулировка. Просто не пасваха там, а аз не знаех какво да правя с това уловено, с думите на човека срещу мен. В крайна сметка кое се оказа работещо за мен? Липсата на Готова формулировка. Някъде сред цялото многообразие от методи, поучения, твърдения, факти и знание, чух „не знаем“. Прозвуча ми почти скандално в началото, а всъщност спечели интереса ми, и така до днес. В моята професионална история онази школа, дръзнала да каже това „не знаем“ , е лаканианската психоанализа. Сега е моментът да кажа, че не става дума за липса на теория, обосновка или доказателства – нищо подобно. Всеки, който е седял пред формулите на Лакан (да, точно така, математически формули) е наясно, че обемът от информация може да запълни далеч повече от скромния индивидуален запас от „дупки в знанието“. Става дума за това да кажеш „не знам“, защото отказваш да приложиш Голямата психологическа формулировка наготово и веднага; а вместо това даваш пространство на един сложен процес на търсене и мислене какво, защо и как се е случило в историята на човека отсреща. Ако се върна пак от началото към двете противоречиви състояния – на хаос и структура, за мен лаканианската психоанализа отказва да прибере, да намести даден феномен в структура, просто за да няма хаос; в същото време намира в хаоса нещо, което да въведе структура. Оказва се важно умението да стоиш в неизвестното, в неясното – при това в професионален контекст стоиш с още един човек и неговото неизвестно; сложете отгоре и нетърпението, с което всеки човек отправя своето страдание и чака облекчение. Добавете учудването от факта, че отказвам да „закова“ диагнозата, а вместо това задавам въпроси; понякога и разочарованието в думите „Ама ние само си говорим, вие какви техники използвате?“ Обратно на готовността, с която някои школи в психологията предоставят техники, методики и стандарти за работа, в лаканианската психоанализа е необходимо да се остане в тревожността на „незнанието“, в нажеженото очакване нещо да се случи, но да се случи на свой естествен ход, а не защото „сядаме тук сега да приложим една техника“. На практика това означава, че не е в мен инициативата да посочвам темите, които ми се струват важни. Не е моето темпо, с което работата да се съобрази. Има тема, която според мен е в основата на проблема? Поставям я, но човекът отсреща не реагира, не я подхваща? Е, значи не е дошъл моментът. Той може да отвърне поглед от онова, което аз съм извела като важен извод, да не го чуе – и това е ОК. Моята работа е да насърча думите отново, и ако човекът удържи да продължи да говори, ще поставя същия акцент тогава, когато вече ще има чуваемост. Балансът е труден, защото случаите са „всеки сам за себе си“; понякога е нужно да се преосмисли дори позицията, за която досега ставаше дума (т.е. нужно е да се използва конкретна техника, например). Преценката дали човекът има нужда от повече подкрепа и „удържане“, или може да „удържи“ сам в този момент; кога, как и дали изобщо да се зададат някои трудни въпроси; в кои ситуации (обикновено спешни) от терапевтично въздействие трябва да се премине в кризисна интервенция и т.н., и т.н. – всичко това и много повече стои като казус за терапевта във всеки един момент от процеса. Точно затова и определяща за начина, по който той структурира работа си, е парадигмата, в която работи, с нейните ориентири – теоретичната подготовка, системата от обучители и колеги, които подкрепят, етичните принципи и др. Вчера една дама, с която работя, ме попита – как избра точно това, мина ли през други школи, или знаеше още в началото? Истината е, че нито едното, нито другото – нужно беше търпение, информация, общуване с колеги, колебания – за да съм спокойна в избора си. Мислейки за текста, давам си сметка, че същото би могъл да напише колега от съвсем друго направление. Или пък колега със същите интереси като моите да каже, че усеща процеса и лаканианската психоанализа по коренно различен начин. Но отново в духа на индивидуалния подход: при всеки е различно и така трябва да бъде. Основното е всички в процеса на психологическата работа – специалисти и клиенти – да имат възможност да избират. Предишна статия Следваща статия

Статии|Няколко основни неща хрумват на родителите като отговор когато детето попита „Защо да ходя на училище, защо да уча много?“: За да научиш много неща, да придобиеш ценни умения; За да си намериш добра работа (под добра обикновено се има предвид високо платена); За да влезеш в добро училище/добър университет (особено актуален аргумент след 7 клас); За да имаш добър живот; И т.н. < Към "Статии" „Защо учим?“ Лесен въпрос? Няколко основни неща хрумват на родителите като отговор когато детето попита „Защо да ходя на училище, защо да уча много?“: За да научиш много неща, да придобиеш ценни умения; За да си намериш добра работа (под добра обикновено се има предвид високо платена); За да влезеш в добро училище/добър университет (особено актуален аргумент след 7 клас); За да имаш добър живот; И т.н. Странното е, че тези наглед елементарни за осмисляне отговори, които са истинни, за мнозинството от децата не представляват никакъв мотивиращ фактор; те им звучат изтъркано, неубедително и дори дразнещо. Когато на свой ред попитаме самото дете, то рецитира същите фрази, но някак механично. Да разгледаме и друга обичайна ситуация от училище. На въпроса „За какво най-често ти се карат родителите?“ познайте какво отговарят децата…за оценки. Всяко дете се изправя пред различни предизвикателства в училище. Някои имат трудности да се впишат в средата, други – да приемат и да се съобразяват с правилата, трети – да отговорят на високи за техните възможности учебни изисквания. Но при почти всички се оказва, че оценката се явява основен, централен критерий за родителя. Тя се превръща в самоцел, в онова, което ще ни даде увереност, че детето е стойностно и справящо се (ако е отличник), или пък което трябва да атакуваме с всички средства, защото обезценява моето дете и неглижира възможностите му (ако има затруднения). Още по-неприятно става, когато именно оценките се превръщат в залог за една или друга награда, в залог за похвала, одобрение, проява на обич. А каква е връзката между двата въпроса? Всъщност, ако за детето е неясно каква е функцията на доброто образование, ако няма вътрешната мотивация да се труди, да упорства, да учи, то пребивава в училище, подтиквано само и единствено от външни мотиви; външната мотивация се определя от оценки, похвали, награди, или наказания, отнемане на нещо желано и т.н. И тъй като външната мотивация има способността бързо да изтлява, в един момент се оказва, че няма нищо, с което детето да бъде „накарано“ да учи повече и да се старае (особено голям проблем в юношеството). „Не мога да го накарам“ е много честа фраза сред родителите; а зад нея стои желанието да обясниш на детето си, че искаш за него най-доброто, както и безсилието от това, че то сякаш изобщо не се трогва от този факт. Казано по друг начин, ако ние се движим по повърхността в обяснението си защо е важно човек да учи, да се развива, да се усъвършенства, то и детето ще търси повърхностни начини да изпълнява задачите си. То надали ще има представа какво значи „добър живот“, със сигурност му е безразлична „успешната кариера“ – но твърде добре осъзнава какво значи да прекараш качествено време с родителите си, да имаш добри приятели, да получаваш подкрепа в нужда, да се разбираш с братята и сестрите си, знае какво удоволствие носят неговите любими хобита, пътуванията, игрите. Накратко, онова, което печелим в училище, губейки много други неща, е възможността за избор . Да може да избере най-доброто за себе си, ето това е което родителите искат за децата си, това е резултатът от доброто образование, към което ги подтикват – да избере училище, университет, професия, а покрай тях и среда, възможности, хора. Особено трудна задача е всичко това в контекста на общество, в което удоволствието тук и сега, неподплътено с усилия, е със статут на ценност. А знанието, трудът, които се отплащат незнайно кога в бъдещето, са изключително далечни на учениците. Именно тук е ролята на родителите, в обяснението, че умението да отложиш удоволствието в името на нещо по-стойностно, по-значимо, е полезно и необходимо. И то не само на думи, но и в отношението им спрямо детето; да, знам, че ще те ядосам когато те моля да оставиш компютъра (да се прибереш у дома), но това е което трябва да се случи. Потенциалът на детето няма как да се разгърне, ако то не съумее да пренебрегне моментното желание, ако не успее да контролира поривите си да се забавлява неограничено и на всяка цена. Всичко това, в контекста на училището, означава един постоянен интерес към (по)знанието и от страна на родителя, регулярна комуникация с учителя, дори в случаи, когато не сме съгласни с него, внимание към затрудненията на детето още от самото начало на училище, но и пространство, в което то да се справя само – трудно постижим баланс, но веднъж постигнат е стабилна основа за всичко, което предстои занапред. Предишна статия Следваща статия