Резултати от търсенето

С обогатяването на опита си в работата с деца все по-силно се убеждавам в това, че днешните родители са изправени пред една тиха и често неравна битка – тази с прекомерното наличие на информация. Въпреки че е възможно тази теза да подбуди почуда у някои, на практика се оказва че уж помагащата роля на ориентировъчните данни за развитието на детето може да доведе до дългосрочни и трудни за преодоляване проблеми. < Към "Статии" Подкрепа за майката на бебето С обогатяването на опита си в работата с деца все по-силно се убеждавам в това, че днешните родители са изправени пред една тиха и често неравна битка – тази с прекомерното наличие на информация. Въпреки че е възможно тази теза да подбуди почуда у някои, на практика се оказва че уж помагащата роля на ориентировъчните данни за развитието на детето може да доведе до дългосрочни и трудни за преодоляване проблеми. По темите около детското развитие се вихрят особено ожесточени спорове – във и извън виртуалното пространство. Дотолкова са крайни понякога, че се забравя най-важното – всички участници в тези разговори всъщност са родители, търсещи или намерили най-добрия според тях подход към своите деца. Дори обаче да се абстрахираме от неприятните нападки и непотърсени мнения, остава един голям риск, който поемаме докато търсим информация как да бъдем най-добрите родители – сравняването. Сравняване на детето с други деца. С неговите братя и(ли) сестри, ако има такива. Сравняване с вас, неговите родители, на същата възраст. Или пък с мерките и теглилките, които особено в бебешка възраст следите с особен интерес – колко тежи, колко милилитра хапва (и защо толкова?), какво може или не може да направи в сравнение със средностатистическото бебе/дете на неговата възраст? Нека да ви попитам - а какво всъщност значи „средностатистическо бебе“? За мен като професионалист, работещ с деца от години, това е категория, изпразнена от съдържание. Всъщност наблюденията ми са че родителите са тези, които придават форма, които влагат съдържание във всяко едно нещо, което детето прави или не прави. В техните представи, очаквания, фантазии и тревоги е заключено всичко онова от детето и неговото развитие, което има стойност, което има значение. И там таблиците и сравняването с други деца са безсилни да отговорят на въпросите, да успокоят тревогата – дори могат да я задълбочат. Затова и понякога се случва майка, чието хлапе хапва и расте съвсем порядъчно, да отдава огромно значение на храненето и да се тревожи ако то по някаква причина не си изяде всичко в чинийката. Или пък да се следи стриктно процеса на изхождане при новороденото, и всяко излизане извън „нормалното“ (като цвят и честота) да бъде повод за притеснение. Или да придава огромно значение на проговарянето, а да остане незабележима способността на детето да ритмува прекрасно, или пък усета му към цветове и форми. Случва се и обратното – в някои случаи има индикации за трудности в развитието, които обаче се тушират припряно със съвети от типа „И моето беше така, ще мине от само себе си!“, „Няма ненаучено дете!“ и т.н. Подобни заключения са отново направени на база на сравнение между две деца, без да се отчитат хилядите променливи, които правят ситуациите различни. Има един виден до днес остатък от минало време, който касае ситуацията на майката по нашите географски ширини. Говоря за време, в което развитието на бебето и детето минават почти само и единствено през грижата за тялото (представете си ситуацията в днешните ясли, в които все още няма и намек от специалисти по ранно детско развитие – емоционално и психическо). Която и родила жена да питате, която е имала трудности след появата на детето, ще ви каже, че най-големият проблем е липсата на подкрепа. В същото време и във и извън форумите, по улиците, сред роднините – бъде ли видяно бебе, се задейства лавина от въпроси, съвети, разсъждения; всичките около това КАК е редно да се гледа това бебе. Къде се къса връзката – има хора, които проявяват интерес и някаква форма на загриженост, но масово майките не намират подкрепа. Не е ли това парадокс? Според мен подкрепата, която средата оказва, не е в посоката, която е необходима на майката. Убеждението ми е, че всяка майка (особено начинаеща) има нужда от доказателства, че се справя добре, че може да намери ритъма, в който тя и бебето са синхронизирани. Има нужда да бъде придружена по пътя към личното осъзнаване, че се справя, че детето не е застрашено от действията й, а напротив. Има нужда да знае с категоричност, че нейното дете няма по-добра майка от нея! Това разбира се, не е вроден, автоматичен процес. При някои жени се получава по-бързо и по-леко, при други изисква време и помощ. Но именно това е подкрепата, която липсва в нашето общество; познавачите са много, а емоционално подкрепящите именно майката - не чак толкова. В дългосрочен план никоя майка няма нужда да бъде съветвана за точните милилитри, които е нужно да хапва бебето, или каква да е температурата в стаята, или колко често трябва да се оставя бебето по корем; такава информация се намира, с помощта на педиатър може и да се отсее. Много по-необходимо е да се появи един доверен човек, който да пита: „Знаеш ли, има доктори за тази работа, ами ти как си и защо се тревожиш толкова за това?“, или „Какво се промени между теб и партньора ти с появата на това бебе?“, или „Как се справяш с намирането на време за себе си, та било то и за няколко минути през деня?“. Само така може да бъде чута една майка, за да може да й бъде подсигурено спокойствието тя самата на свой ред да чуе своето бебе. Задейства ли се този процес таблиците и сравняването вече няма да имат същия смисъл, а водеща ще бъде уникалността на отношението майка-бебе-среда. В заключение – родителите остойностяват различни аспекти от развитието на своето дете, приемат за важни различни неща, стремят се към различни цели. Затова и допитването до външни източници трябва да бъде премерено и винаги с едно наум. Стремежът към външен коректив, който е носител на достоверна информация и трябва да бъде следван на всяка цена, измества фокуса от сигналите, които самото бебе подава. Далеч по-трудно е да бъде следван гласът на мъничето, което понякога толкова ни тревожи, защото не сме сигурни какво казва. И колко по-изкушаващо е да се последва нечий съвет или някое готово решение (често със съмнителен успех). Важното – усетът спрямо това гласче може да укрепне, сигурността на всяка майка може да бъде изведена на преден план – та дори и през грешките, които са необходими и неизбежни. Стъпи ли се на тази плоскост…не, майчинството не става кой знае колко по-леко, но олекват чуждите разбирания и съвети, за да придобият тежест вътрешните гласове – на мама и бебе. Предишна статия Следваща статия

Картина: "Death and the Maiden" by Egon Schiele - 1915 < Към "Статии" "Носферату" - отвъд ужаса Картина: "Death and the Maiden" by Egon Schiele - 1915 Смразяващо красив е „Носферату“ на Робърт Егерс. Почеркът на режисьора си личи от първия до последния кадър, но освен да е характерен и разпознаваем, той отново влага още нещо, нещо повече от предходните му проекти, така че да не може зрителят да каже „О, това вече съм го гледал!“. Филмът едновременно прави реверанс към стила на старите филми на ужасите, сякаш кадрите са излезли от някоя прашасала прожекционна, а в същото време не лъха на повторение, на бледо копие. Прекрасно усещане у зрителя остава, когато дадена творба е и вярна на традицията, но заедно с това прекроява и визуално, и емоционално историята по начин, който да е съвременен, иновативен. Визуално филмът е великолепен. Рамкирането на кадрите, светлината или липсата на такава, начинът, по който камерата имитира движението на погледа в определени сцени – всички те създават хармония, чиято цел е да ужасява и провокира. А ужасът не е просто в атмосферата, не е само нагнетен и постепенно нарастващ ужас, постигнат с прекрасен монтаж или въздействаща музика. Ужасът е директен, не просто символен – болестта, лудостта, омразата, са осезаеми – виждат се, вкусват се, можеш да ги помиришеш и докоснеш. А по-ужасяващото от всичко това е как на обратната страна на нашето отвращение ще заварим сладострастие, изкушение и невинност. Противопоставянето на двете не е основното, с което си имаме работа, въпреки че е очевидно да става дума за него – живот срещу смърт. Не. На втори план, и далеч по-въздействащо, е прозрението, че ужасът и страстта съществуват в неделима симбиоза, и че означаването на нещо като красиво и ефимерно, не разказва цялата истина за него. Там, в сянката на тази голяма тайна, се крият срамът, вината, похотта – неизказани с думи, но обозначени през разказа на плътта, на телесното. Дали злото е нещо, което идва отвън или вътрешно състояние? Дали благочестието и романтиката могат да съществуват без върху им да натегне изкушението и неудовлетворението? И къде е мястото на любовта във всичко това - може би като последно убежище, сигурен пристан, спасение? Филмът дава своите отговори, а за почитателя на истории за кръвопийци остава удоволствието, че сме оттласнали далеч от вампирите екшън-герои (нищо лошо за тях обаче) и (не дай Боже) вампирите, романтизирани до неузнаваемост. Разбира се, темата за взаимодействието между смъртта и девицата е експлоатирана в изкуството от векове, при това винаги в своята неделимост – животът, който е предопределен да умре, независимо колко силно е желанието да живееш, колко могъща е младостта; и смъртта, която дебне от всеки ъгъл и сковава в ужас със своята сянка всяка разумна мисъл, всяка човешка трезвост и разсъдък. В този ред на мисли, което прави „Носферату“ запомнящ се и убедителен филм, е умелото представяне на тези вечни, непреходни теми. Без изтощително многословие, без драматични монолози, само с няколко добре подредени сцени между действащите лица и с кратки, но съдържателни диалози, режисьорът дава посока на психологическите компоненти, с които отварата на тази готическа история да постигне ефекта си. На фона на богатата визия и пищен, разточителен ужас, тези бисери овкусяват историята още по-убедително и придават плътност; така че външната обвивка да не е изпразнена от по-дълбок смисъл и мъдрост. Във време, в което предлаганите на публиката истории и сюжети са зле прикрити предъвкани повторения – захаросани и безвкусни, Егерс успява да предложи свежа, смислена интерпретация – подозирам, че единственото обяснение на това е, че прави нещата през себе си, дълбоко автентично и без основната мисъл да е рекорд по приходи в киносалоните. Можем само да му пожелаем да продължи да работи по същия начин. Предишна статия Следваща статия

Self-esteem – самочувствие, самоувереност ​Selfie – една от новите думи за 2012 г. Снимка на самия себе си. < Към "Статии" От self-esteem до selfie Self-esteem – самочувствие, самоувереност Selfie – една от новите думи за 2012 г. Снимка на самия себе си. Да започнем от самочувствието - състояние на духа, настроение, което се определя от мнението за собствените достойнства и възможности. Запознати ли сте с т.нар. self-esteem movement? Датира от 60/70-те години на XX век, и обозначава цялостно ориентиране към това колко ценно е да се насърчава вярата в себе си. Идеята е, че ниската самооценка е предпоставка за проблеми в бъдеще - за да расте детето щастливо и уверено, е необходимо да бъде непрекъснато хвалено и никога критикувано . Движението е толкова убедително, че повлиява на няколко поколения родители върху начина, по който възпитават децата си. Интересното е, че дългосрочният ефект от подобно отношение към децата, не е очакваният. Както времето, така и множество проучвания опровергават идеята – някои дори наричат последствията от движението пълен крах. Става ясно, че вместо да се изгради стабилна увереност и добро самочувствие, децата придобиват излишна доза арогантност, фалшив образ за себе си и непоклатимо убеждения, че са винаги в правото си. Нарцис и образа за себе си. Вероятно всички знаят легендата за Нарцис, който бил толкова запленен от своята красота, че загинал. Повечето асоциации с думата “нарцисизъм” са негативни - свързани с проявленията на т.нар.нарцистично личностно разстройство, или по - леките му масови форми. Нарцистичните личности се познават по изключително преувеличеното си чувство за собствена значимост, силна потребност от одобрение и възхищение и липса на състрадателност. Малко познат обаче е фактът, че в психологията, и по - конкретно в психоанализата, понятието не просто не носи подобна негативна окраска, но и обозначава етап от развитието на психичното, който е задължителен. Говорим за ранното детство (а дори и преди раждането), когато вече могат да се наблюдават представите и очакванията на родителите за тяхното (неродено) малко дете. Фройд го нарича His majesty the baby – което според него „трябва да осъществи несбъдналите се мечти на родителите, да стане велик човек и герой вместо баща си, да се омъжи за принц (вместо) майката…Трогателната и всъщност така детинска любов на родителите към бебето не е нищо друго, освен техния възроден нарцисизъм…“ С други думи няма личност, няма Аз без този изначален, първичен нарцисизъм, който посяват родителите. В този смисъл, оказва се, че ние всички сме „нарциси“, всеки от нас има вродена потребност от друго човешко същество, което да го утвърди и да му вдъхне усещането, че е ценен и важен. Затова и самочувствието трябва да бъде укрепвано; факт, който self-esteem движението взима под (заслужено) внимание и поставя на пиедестал. Какво обаче наблюдаваме в последните години, сред младото поколение? Един съвсем нов феномен - „процъфтяване“ на нарцистичното начало в мащаби, непознати досега. Модерното западно общество цени качества като индивидуалност, лична амбиция, високо самочувствие. Логично е да се запитаме по-нарцистични ли са младите хора в 21 век от предните поколения? Редица изследвания търсят отговора на този въпрос. Има заключения и в двете посоки. Някои изследователи смятат, че всички млади хора са нарцистични, което се променя с времето; с възрастта “забравят” колко себецентрирани са били, в същото време съдят младите. А също и че подобна повишена самооценка не е нищо лошо, и дори е напълно оправдана от постиженията на последните поколения. Други изследователи пък мислят точно обратното - повсеместното насърчаване и култивиране на качества като индивидуализъм, уникалност, “специалност”, има пряка връзка с нарцистични прояви на младото поколение. В епохата на бързите решения и многобройните възможности, на непрекъснатата връзка с удоволствени преживявания (виртуални или не), нарцисизмът намира идеалната почва, за да расте неограничено . „Impossible is nothing“, “Искам всичко”, “Бъди себе си” са думи на съвременния човек, който е далеч по-амбициозен, осъзнат и мотивиран, но също така много често не може да понесе да му откажат онова, което желае. Модерно е да се желае неограничено и да се мисли за света като за място с ресурс, който ти се полага по default. И ако малкото дете, по силата на психическата си незрялост, наистина вярва, че е център на вселената, то пробуждащата се зряла личност би следвало да е разрушила тази фантазия. Проблемът ще се появи тогава, когато необходимата, “здрава” доза нарцисизъм в детството, без която няма как да се зароди личността, продължава да расте пропорционално на възрастта. Вместо младият човек да се опита да се впише в реалността, той търси една (фантазна, негова) реалност, която непременно да го задоволява, да му предоставя възможности наготово и да го подкрепя, та дори да няма за какво. И нека не бъда разбрана погрешно. В нарцистичното, в самоувереността се съхранява огромна доза градивност. Но има голяма разлика между полета на мисълта, действието и фантазията на човека, които му носят успехи и вдъхновение, и разрушителната сила на неговото самодоволство , такова каквото виждаме в полета на Икар. Както винаги, отровата е в дозата. Какво ли ще се случи с личността, която отказва да се откаже от своя нарцисизъм, и дори намира за нужно да го утвърждава все повече? Може би това е същата личност, която в името на своя self-esteem ще остане затворена само и единствено в представата за себе си като selfie? Оставям на всеки читател да прецени сам. Предишна статия Следваща статия

Архитектура и психология Как си служим с пространството? Къде стоим, от какво сме заобиколени, какво срещаме в ежедневието и харесваме ли онова, което срещаме? Какви са вътрешните и външните ни пространства? < Към "Статии" Пространства Архитектура и психология Как си служим с пространството? Къде стоим, от какво сме заобиколени, какво срещаме в ежедневието и харесваме ли онова, което срещаме? Какви са вътрешните и външните ни пространства? Kазват, че архитектурата е нещо много повече от това как изглежда една сграда. Дори да не виждаме подробностите и често да не можем да оценим техния замисъл, има нещо в добрата архитектурна идея, което привлича, гали окото, но и добавя различен смисъл и послание. Чрез тези видими елементи от средата ние можем да я променяме и облагородяваме, както и да съчетаем естетичното с функционалното. Действително, там където вирее добрата архитектура, пространствата не само изглеждат различно, но и са проводник на изкуство, социални събития, по-хармоничен и пълноценен живот. Дотук добре. Но какво се случва с носителите на пространства, които навяват разруха, мръсотия и грозота? Ако тези носители са сгради и инфраструктура, те могат да бъдат вградени, вплетени по нов начин в градската среда, или пък да отстъпят място на нещо съвсем ново; т.е. реновация или разрушаване. Има обаче носители, които са одушевени – хората, които виждаме в необлагородените пространства и които носят сходна енергия. Какво ли се случва с тях, когато тяхната „естествена среда“ се промени? Дали промяната ги включва и подпомага адаптацията им към новото? Или те остават като петно върху нова дреха? А може би търсят и намират ново пространство, изтласкани отвъд красивото и функционалното, което да де-облагородят със своето присъствие? Все по-често вървя в града и виждам коренните разлики. Разбира се, сетивата предпочитат онова, което звучи добре и ухае вкусно. Погледът се спира на красивите образци – сгради или хора. За другото не искаме да знаем, не искаме да пречи. Гневим се, че го има, че е допуснато да мърси и грози „нашите пространства“. Всяка реновирана стара сграда, спасена от бръшляна и разрухата, ни вдъхновява. Всяко пространство, което градът си извоюва за фестивал, изкуство или изложение на книги, добавя към стойността на нашите градски преживявания. …Но другото, другото…което пречи на тази атмосфера. Това, което не се вписва и никак не пасва на модерните ни възгледи за архитектурата, функцията и емоцията на нашия живот. Какво правим с него? …то харесва ли онова, което ние имаме да предложим? Дали когато ни срещне, на разходка след вкусен брънч в Стара София, мисли: „Искам и аз!“. Или ни мрази, защото знае, че никога не може да е като нас; и при удал се случай се стреми да ни унищожи? Все по-често се чудя: наистина ли има два свята, от които единият излишен? Предишна статия Следваща статия

Всеки практикуващ специалист ще потвърди, че това е измежду най-честите въпроси, които чува в кабинета си. В днешния текст ще се опитам да обясня къде е проблемът с тази постановка на нещата и защо охотата, с която често психолозите се втурват да формулират отговор, може да бъде не по-малко проблематична. < Към "Статии" "Моля Ви, кажете какъв е проблемът?" Всеки практикуващ специалист ще потвърди, че това е измежду най-честите въпроси, които чува в кабинета си. В днешния текст ще се опитам да обясня къде е проблемът с тази постановка на нещата и защо охотата, с която често психолозите се втурват да формулират отговор, може да бъде не по-малко проблематична. Знаем ли наистина какъв е проблемът? Отправната точка, която на теория всички знаем, е че проблемът се формулира от самия клиент. Той е носителят на смисъл за нещата, които му се случват, и съответно изпитва „на гърба си“ последствията от свои и чужди избори, както и от случайно (или не) подредили се житейски обстоятелства. Всъщност първата крачка към това да започне един процес на промяна е свързана именно с начина, по който клиентът ще формулира своя въпрос към теpапевта. Кое е проблематичното ако той е: „Кажете Вие какъв е проблемът“? Общо взето върви в две посоки. От една страна винаги има надежда, че специалистът може веднага, много бързо да разбере ситуацията, да набележи конфликтните точки и да даде готово решение. Често сме призовани да направим именно това и често се случва да се подхлъзнем по това очакване; включително с конфронтиране от страна на клиента на онази инфантилна наша част, която иска да докаже колко много знае! Подобно фантастично искане има своите дълбоки основания и често отразява една безизходна ситуация, понякога и отчаяние, със сигурност лично страдание. За съжаление нещата далеч не са така прости, че да си позволим да „вземем думата“ и да говорим с категоричност. Общо взето с практиката става ясно, че изглежда ли случаят лесен и не особено интересен, значи вероятно нещо важно убягва и има риск да бъдат пренебрегнати значими моменти, да бъде подценена ситуацията – със съответните последствия. Затова никога не бива да се избързва със заключенията – да, почваме отнякъде, но с времето информацията се увеличава, а хипотезите търпят промени. Закотвим ли само едно обяснение („Проблемът е…ТОВА!“) на практика работата е обречена да спре, преди истински да е започнала. По-скоро иде реч за поставяне на начало. („Можем да започнем да мислим за ТОВА, но със сигурност няма да става дума само за него“). Така че - още в самото начало се идентифицират (но само през думите на клиента!) най-големите трудности. Обсъждат се нагласите и възможностите, както и се съгражда най-общ план за нататък. Но спецификата в работата с човешкото е такава, че е невъзможно да се състави „най-добрата формула“, при това с придружаваща гаранция. Защо? Ето и вторият момент. Защото с всеки случай си имаме работа с нещо различно. Да, клише е, но е факт. Никой случай, колкото и да прилича на предишен, не е идентичен, така че това което е проработило веднъж, не е гаранция, че ще проработи пак. Забележителното в психологическата работа е способността да се изобретява всеки път, с всеки човек нещо различно, което да е адаптирано само и единствено към неговия контекст. Общите принципи, хипотезите които се изграждат вследствие на една стабилна теоретична подготовка – да, те съществуват и полагат „скелето“, без тях не може да се работи (тоест може, но нека не се спираме на тази неприятна тема). Ако използвам една архитектурна метафора – за да бъде възможна и устойчива една сграда, тя има нужда от добра инженерна оценка, от сериозен конструктивен проект. Но характерността, спецификата на сградата ще придадат фините детайли – материалите, цветовете, светлината, изкуството, което е „вложено“ в постройката. Така разбирам аз психологическата работа – то е изкуството да се сътворява нещо специфично, в детайли, на основата на придобитите знания, умения и личен опит. И както ще ви каже всеки човек на изкуството, то не се създава „по калъп“, трудно влиза в рамки и иска време, време, време. Всеки един момент от сътрудничеството между психолог и клиент е момент, в който се случват много неща едновременно – слушането на думите, проследяването на тялото, търсенето на логически несъответствия тук и сега, а в същото време изследване на нови хипотези, отхвърляне или препотвърждаване на стари, наместване на парчета, които още търсят мястото си. Трудно е да се обясни един толкова динамичен процес, но ако успявам поне малко, то вече сами виждате защо „проблемът“ не е еднократно постижима величина, която търпи бърза n-стъпкова корекция. Готовото решение категорично не може да отговори на горните условия – подадено в неподходящо време и по неподходящ начин то може не просто да блокира процеса, но и неимоверно да го усложни. И както няма еднократна формулировка на проблема – той се видоизменя, допълва, преформулира, така не може да има и готова успешна формула. Системата е далеч по-сложна. „Проблемът“ съществува само в контекста на човека, който сяда срещу психолога. Извън личната му история, проблемът такъв, какъвто се изказва, няма тежест. Следователно няма как аз, психологът, да „знам какъв е проблемът“, защото моята история е съвсем друга. Моята работа е да оставя настана именно личното, без да спирам да работя с него, за да дам пространство за чуждите думи – такива, каквито се изказват СЕГА, в този момент от живота на даден човек. Позволя ли си да отнема правото на клиента сам да дефинира кое е трудното за него и сам да потърси начините, по които да се справи, (а това може да отнеме много време), то моята работа е под въпрос. Защото тогава значи аз работя с моите моите думи и предположения за някой друг, а не с неговите. В заключение ми се иска да добавя само още един фин детайл. Дори и най-точните думи, отразяващи достоверно чутото чуждо страдание, могат да загубят своята острота, смисъл и емпатия, ако моментът в който са казани, не е точният за клиента момент. Така че, освен да говори и да „казва“, не е лошо психологът да умее и…да мълчи. Кога едното и кога другото? Както стана дума по-горе, въпрос на лично изобретяване. Предишна статия Следваща статия

Един от основните проблеми пред днешните млади хора категорично се явява многообразието от избори, които имат. Веднага си представям реакцията на родителите – „та нима това изобщо е нещо, от което човек да се оплаква?“. Оказва се, че да. < Към "Статии" За изборите Един от основните проблеми пред днешните млади хора категорично се явява многообразието от избори, които имат. Веднага си представям реакцията на родителите – „та нима това изобщо е нещо, от което човек да се оплаква?“. Оказва се, че да. Връщайки лентата отново малко назад, към предходни поколения, лесно ще видим, че мнозинството от младите хора тогава никак не са имали особени притеснения и колебания какво да правят с живота си. Знаем защо: ясно определени полови, социални, професионални роли; категорични ценности; конкретни изисквания към (почти) всеки човек в обществото. Според неговия произход, семейно положение и възможности вариантите за избор никак не са били много. За нас днес това звучи изключително далечно, дори като своеобразна форма на насилие върху личността и нейния свободен избор. Така или иначе, в условията тогава, надали за мнозинството от хората е било особено драматично. Днес имаме от всичко по много; много повече, отколкото бихме могли да преживеем в рамките на един човешки живот. Къде е драмата? Да върнем за момент на предходните статии. Говорихме за нарцисизма, който всички имаме, и който заема доста повече място в психичното пространство на днешния човек, в сравнение с предходните поколения. Обсъдихме и скуката като проявление на идеята, че за да се живее пълноценно, трябва да се използва всяка възможност, никога да „няма празно“. Какво се случва с изборите, които правим в контекста на тази действителност? Случва се това, че става все по-трудно да се вземе решение. За каквото и да е. А трудни решения в периода на ранната зрялост има много: 1) с кого да се свържа и дали изобщо да правя това в този момент?; 2) когато вече имам връзка, това ли е връзката, която е най-добра за мен?; 3) каква кариера да избера за себе си?; 4) къде да уча/работя? 5) не е ли по-добре да „поживея“ преди да се установя? И т.н., и т.н. Какво ни казват изследванията за психичното здраве на младите хора. В западното общество възрастта на хората с прояви на депресия спада все повече. За сметка на това се увеличава броя на младежи с подобни трудности. Паник-атаки, различни видове тревожност, злоупотреба с алкохол, рисково и суицидно поведение все по-драматично засягат представителите на поколението, което за пръв път в историята на човечеството би могло да избира (почти) неограничено. Парадоксално е, че при възможностите, които има пред себе си, един млад човек би могъл да се чувства все по-загубен. Lost in translation Парадоксално, но факт – многообразието от избори би могло не само да попречи на процеса на взимане на решение, но и да го затрудни в значителна степен, както и да го блокира напълно. 1) Преди да изберем се случва процес на дълго обмисляне кое решение ще е най-добро. Претеглят се алтернативите. В зависимост от човека това може да отнеме повече или по-малко време. И все пак в някакъв момент един от вариантите ще изглежда по-приемлив. Решаваме и: 2) С нашето решение на практика блокираме всички останали възможности. Проблемът е, че вариантите, които сме отхвърлили са видими и достъпни. Те се случват на други хора, с които можем да се сравняваме. Ако преди 50 години изборът на един млад човек е бил на практика предизвестен, защото обществото е „приело“, че на тази възраст е редно да се ожениш и да имаш деца – ти го правиш. Но същото правят и всички останали. Днес фейсбук ти показва изключително нагледно чуждите избори – в снимки, статуси, постижения и пътувания . Няма как да не се запитаме: „Най-доброто решение ли взех?“ 3) Досадното усещане, че сме изпуснали възможност, която може би е била по-добра от настоящата, е предпоставка за емоционално напрежение. Сигурно ви се е случвало: на купон сте, прекарвате си чудесно с хората, с които разговаряте, но с едното ухо ви се иска да чуете какво се коментира в съседната групичка. Сякаш е нещо много важно, което не трябва да изпускате. Тревогата, която произтича от това усещане за непълноценност, за пропуск, липса, е тревогата, която може да застигне всеки, дръзнал да каже „Избирам това!“ 1.1) Ако имаме предвид това, че някои хора по принцип се колебаят повече, и трудно взимат решения, процесът може да блокира още в самото начало. А именно, заради страха да не направим грешка, да се откажем от решението изцяло с надеждата някой друг да реши вместо нас – родителите, партньорът, психологът. Със сигурност можете да намерите многобройни съвети как да подобрите уменията си за взимане на решения. Съществуват схеми, таблици и списъци, с чиято помощ да систематизирате възможностите, да ги прецените и т.н. Но те няма да отменят основното според мен, а именно – сблъсъкът между вроденото, ненаситно човешко желание да имаме всичко и огромният набор от възможности в съвремието ни . Кое е важно да се осъзнае? Може би ще прозвуча изключително непрактично като кажа, че не смятам крайното решение за най-важно във веригата от събития, която всеки сам изгражда в живота си. Смятам, че движещата сила на желанието е това, което би могло да осмисли изборите на всеки човек . Дали и как постигаме целта си е едно; а успяваме ли да използваме възможностите, които сме избрали пълноценно е нещо съвсем друго. Желанието в психологичния смисъл на думата може да се определи като двигател на всичко човешко, като гаранция за живот. Без желание няма живот, ще ни каже френския психоаналитик Жак Лакан. Всичко, към което се стремим и постигаме започва с идеята да го пожелаем; желанието също така ще поддържа този наш стремеж въпреки трудностите. А след реализацията на нашата цел, желанието ще потърси следващата. В заключение ми се струва, че някои може би ще бъдат разочаровани от този текст. Вероятно ще си кажат „Аз очаквах информация, която да ми помогне да се справя с изборите, които имам, да реша кое е по-добро за мен!“ Надали някой би се наел да даде съвет на друг човек какво решение да вземе, но тъй като в такива случаи въпросите помагат, ето над какво можете да помислите: Независимо какво решите, можете ли да понесете отговорността от решението си? До голяма степен това е което създава трудности във взимането на решения, особено когато отговорността не е само относно мен, но засяга и хората около мен. Независимо какво решите, можете ли да извървите пътя до реализацията на своята цел, и какво ако не успеете? Има ли вариант Б, ако първият не сработи? Трябва ли целта да се постигне на всяка цена и къде да теглим чертата? От какво сте готови да се откажете в името на това, което искате? А готови ли сте изобщо? „Формирането на живота е много повече процес на елиминиране, отколкото процес на добавяне…Само чрез редуциране или елиминиране на някои възможности, други могат да станат истински налични.“ Какви емоции съпровождат пътя ви преди и след вашия избор? Когато се почувствате загубен, какво ви помага? А вие загубихте ли се? Предишна статия Следваща статия

Статията е публикувана в сп."Майчинство" < Към "Статии" Скуката, или за "липсата на липса" Статията е публикувана в сп."Майчинство" “Скучно ми е!“ Дълбоко съм убедена, че репликата е една тези, които всеки родител би посочил като най-изнервящи и досадни реплики на децата им. Също така съм убедена, че голямата част от днешните млади хора (някои вече родители) не са си и помисляли да се оплачат на техните родители точно от това. Или ако се е случвало, то в голямата част от случаите никой не им е обърнал внимание и ги е принудил безславно да се оттеглят в другата стая с призив да намерят с какво да играят. Кои са причините именно в наши дни скуката да присъства толкова изразено в пространството (и в думите на деца и възрастни)? Контекстът, в който живеем, дава част от отговора. Не е нужно да се проведе мащабно социологическо проучване, за да се констатират някои видими факти. Като например, всепоглъщащото влияние на технологиите; или скоростта, с която се случва всичко около нас; или достъпността на всякакви услуги с минимум усилия. Факт е и съвсем новата диагноза „gaming disorder“ в последното издание на МКБ през 2018, в рубриката на зависимостите. Съществува някаква „модерна закономерност“, според която динамичният, пълен със забавления живот е „пълноценен“ живот. Следователно, скуката е крайно неприемлива, а основното желание е да бъде избегната на всяка цена. Модерният лукс ( modern luxury според Patricia Meyer Spacks ) – скуката, е съвсем ново явление от цивилизационна гледна точка. Допреди няколко десетки години хората не са имали привилегията да скучаят, тъй като ежедневието им е било твърде заето с дейности от първа необходимост. Индустриализацията и модерните технологии отменят голяма част от задълженията на съвременния човек и отварят едно време (и пространство), в което той има избор с какво да се занимава. „Няма празно“ – тоест няма пропуск, няма липса, има от всичко, кипи дейност, живот, активност, има изобилие от възможности, купони, връзки и т.н., и т.н. А действително ли е така в реалността? По-често и честно казано – не, никак не е така. Принципът на удоволствието („Искам всичко, сега, веднага!“) „катастрофира“ в принципа на реалността – точно толкова безславно, колкото детето, пратено да си играе в другата стая, нищо че му е скучно. Въпреки този очевиден факт, сме свидетели как нуждата да бъде потисната, дори изкоренена скуката, е все по-неотложна. На помощ за решение на този „проблем“ идват непрекъснатата „свързаност“, активност, която технологиите предлагат – от включения телевизор, който никой не гледа („ама да не е тихо“) до слушалките (или книгата, нека сме честни) в градския транспорт; от преглеждането на newsfeed-a на всеки час до всекидневното „постване“ на всякаква значима или незначителна информация. Струва ми се, че подобно поведение може да е ефективно в борбата със скуката, но носи със себе си едно интересно противоречие. Гореизброените активности не са проблем по принцип, но подобно втурване към забавни и увлекателни дейности противоречи на механизма, по който действа психичното. То има нужда от „липса“. Нещо повече, наличието на „липса“, празнота, може да бъде изключително мощен механизъм за поставяне на цел, справяне с житейски трудности, постигане на успех или реализиране на дълго чакана мечта . Оказва се, че в желанието си да не скучаем можем да нарушим някои съвсем естествени психични процеси и да постигнем точно обратния на желания ефект. Един пример: в стремежа си да не сме сами непрекъснато търсим контакти с други хора през социалните мрежи, но парадоксално, обикновено се чувстваме още по-сами. Или пък - детето което за да не скучае бива отрупвано с играчки, а в същото време не може да се заиграе с нищо и непрекъснато търси нови и нови забавления (съответно се оплаква, че му е още по-скучно, въпреки изобилието). Според някои изследователи умението да се поскучае е развитийно постижение за малкото дете. Накратко казано, то не (иска да) чака – или ако се наложи, реагира с бурно неодобрение (меко казано). Това е така поради особеностите на нервната му система, която е твърде незряла, и действително не търпи отлагане. Мисълта, че трябва да се чака е толкова непоносима, че е напълно възможно в главата на детето „светът да свършва“ когато не получи желаното. За да се научи да „отлага удоволствието“ (да чака, да проявява търпение) е необходимо родителите от един момент нататък да въвеждат постепенно и по малко „липсата“. Колкото и да е неприятно и за двете страни, отлагането на бързото задоволяване е изключително възпитателно. И жизненоважно. Буквално . В света на възрастните да се понесе скуката значи, да се понесе несигурността, че няма план, че няма програма за действие, и в крайна сметка да се изчака, без от последното да произтича особена драма или тревожност . Като стана дума за тревожността, именно нея психолозите поставят често в основата на страха от скучаенето. Докато се чудех как да обясня точно този тип тревожност, попаднах на израза FOMO – fear of missing out . Буквално означава страх, тревога, че ще пропуснеш нещо важно или значимо, но ако разширим кръга FOMO значи още усещането, че: - изпускам изгодна сделка и/ли възможност; - изпускам страхотен купон/среща; - изпускам важна новина или съобщение (от което следва веднага да проверя мейла или месинджъра си); - чувствам, че си пропилявам времето, не правя нищо смислено, докато: - виждам как други хора живеят много по-пълноценно, по-смислено от мен. Мисля, че именно това лице на тревожността се опитваме да прикрием със стремежа си да уплътняваме непрекъснато времето и пространството около себе си – с други хора, материални придобивки, преживявания и т.н. Когато съчетаем потребността на всеки човек от успех, одобрение и възхищение (1) с възможностите, които ни предлагат модерните технологии - резултатът няма да изненада никого. Искате да ви харесват и одобряват? Имате социалните мрежи. Имате свободно време? Ето в ръката ви всички функционалности на мобилното устройство. Нямате свободно време? За какво са създадени приложенията, мобилните данни, скоростния интернет? Каквото и когато да ви е нужно, било то информация, развлечение или връзка с конкретен човек – то е вече налично. Забелязвате ли какво липсва? Скуката, „нищоправенето“. А истината е, че има нещо изключително градивно в това да понесеш скуката. То е като да умееш да останеш сам, без да си самотен, без да чувстваш, че „светът се разпада“. Умението е да се овладее тревожността, за която стана дума, без опит да се запълни липса, която няма как да се запълни. Просто защото светът е така устроен, че винаги нещо ще ни липсва (или ще имаме такова чувство). Дали ще е любов, разбиране, възможности, или справедливост, красота, знания, партньор, деца, кариера – няма значение. Ето как неусетно се завръщаме към това, че призивът на детето „скучно ми е“ не е трагичен сам по себе си. Или ако се върнем на примера с отрупаното с играчки дете - то няма как да се научи да измисля игри тип „от нищо нещо“, докато не почувства липса, която да го мотивира да впрегне усилия в друга посока. Оставено „в плен“ на умерено количество скука, то ще впрегне креативността си и само̀ ще намери с какво да играе. Нещо повече, има хипотези, че понасянето на скуката е част от съзряването. Осъзнаването, че има още към какво да се стремим може да мотивира и развива. И отново - няма да се случи, ако непрекъснато търсим начини да уплътняваме времето си, без да си дадем малко почивка от информационния и „социален“ поток, в който така или иначе се давим ежедневно. В същото време същата тази непоносимост да се приеме липсващото в живота не е изключено да създаде тежък психичен конфликт . Редно е да спомена, че ако възприемането на живота като твърде скучен и безсмислен, или натрапчивото усещане за празнота взимат връх в ежедневието, човек следва да вземе мерки и да потърси решение. Някои подобни състояния не само са неприятни, но могат да са начало на по-сериозен проблем и не бива да се подценяват. За финал оставям на вас да помислите - с какво запълвате липсите в живота си? Предишна статия Следваща статия

Преди няколко години присъствах на събитие в училището, в което работех, на което популярна дама говореше за вредата от наркотиците. Не лошо събитие, предназначено да отвори темата сред децата по различен начин – не чрез назидание и сплашване, а по-скоро като диалог и споделяне. Беше застъпена и темата за алтернативите; когато се почувствате зле, обърнете се към нещата, които обичате да правите. Логично, нали? < Към "Статии" Изчезва ли любопитството? Преди няколко години присъствах на събитие в училището, в което работех, на което популярна дама говореше за вредата от наркотиците. Не лошо събитие, предназначено да отвори темата сред децата по различен начин – не чрез назидание и сплашване, а по-скоро като диалог и споделяне. Беше застъпена и темата за алтернативите; когато се почувствате зле, обърнете се към нещата, които обичате да правите. Логично, нали? Малко след събитието имах сесия с тийнейджърка, с която говорехме по същата тема. Полека-лека стана дума и за алтернативите. Въпросът „Какво обичаш да правиш?“ е въпрос, който винаги ми е служил в работата, особено с деца. С него трудните сесии се разчупват, а и кой не обича да говори за любимите си неща? В този случай обаче единственото, което се разчупи, беше увереността ми, че познавам добре езика на младите поколения. „Какво обичаш да правиш, кои са любимите ти неща?“ потъна в мълчание. Не за друго, а защото младата симпатична дама просто нямаше какво да каже. Свиване на рамене, някоя свенлива усмивка, „да слушам музика“, „да излизам с приятели“ и кажи-речи това. „Какво обичате да правите с приятелите?“, „Как те кара да се чувстваш твоята любима музика?“, „Какво те вълнува, какво ти е интересно?“ не произведоха никакъв ефект. Разбира се, че не е редно да обобщавам на базата на един случай. Проблемът е, че той не е един. Картината на млади хора, взрени в телефоните си, които уж са „заедно“, но всъщност не говорят помежду си, я виждаме всеки ден. Друга част от проявленията на тази специфична „самодостатъчност“ са функционалната неграмотност, липсата на гражданско самосъзнание, ужасяващата статистика за финансовата грамотност на младите хора, отношението им към собственото здраве и т.н., и т.н. Сложна е мрежата от взаимовръзки между тези и още много други фактори, но аз бих обърнала поглед към едно забележително формирование на човешкия ум, за да намеря по-различна отправна точка към проблема. И това е вроденото на човешкото същество любопитство . Неслучайно датираме този феномен най-лесно в периода на детството. За едно дете да е любопитно е толкова естествено, колкото да диша. Или поне така е било винаги от зараждането на човешката цивилизация. Възможно ли е интересът към света, към себе си и към другите, да изчезва? От този въпрос тръгнах и аз за днешната статия. Ако тръгнем от това какво значи да си любопитен, аз бих формулирала едно просто обяснение – да си задаваш въпроса „защо?“, и в някакъв смисъл да си го задаваш непрекъснато. Този елементарен наглед процес обаче изисква някои предварителни условия: 1. Питането е отправяне на заявка към някой друг. Това значи: а) да намериш някой, който ти се иска да попиташ, и б) да имаш достатъчно доверие в него, за да приемеш отговора му. Това е ролята на авторитета, на ментора. 2. За да инвестираш време и сили в света около себе си (най-общо казано), трябва да можеш да дезинвестираш себе си; или да можеш да изместиш фокуса от себе си някъде навън. 3. Интересът към света често пъти минава и през оттласкване от нивото на материално-битовите теми; когато животът е сведен до базови потребности, трудно е да се влага енергия в неща, които не водят до прякото им задоволяване. 4. За да може да се осмисли въпросът „защо?“ са нужни натрупани пасивни знания, набор от информация, която да се систематизира, и да се превърне от насипен хаос в причинно-следствени връзки. 5. И последно, любопитството извира от незнанието, от липсата. Ако няма празнота, няма да има и желание нещо да я запълни. Стигаме до онова, което завладява света на младите хора днес. Нека го отнесем към петте точки по-горе: 1. Свят без авторитети – или защото липсват, или защото нямат диалог с младите поколения. Дори да има опит за свързване, за предаване на опит или мъдрост, дали това се чува изобщо? 2. Свят, в който повелите „Изразявай себе си, защото си уникален!“ и „Забавлявай се!“ насищат пространството до пръсване. Индивидуализмът е висша ценност, фокусът е в огледалото и в неговото удобно и безопасно продължение – екранът. 3. Свят, в който материално-битовото заема все по-голяма част от пирамидата на потребностите, а консуматорството на блага носи статут и престиж. 4. Свят, в който постигането на бързо удоволствие е необходимост, а не привилегия, за която да се пребориш. А знанието, осмислянето на процесите не предполагат нито бързо, нито краткосрочно обозримо удовлетворение. 5. Свят, в който нищо да не ти липсва, е садистичен идеал. В крайна сметка стремежът към това да разбираш процесите около себе си, да търсиш нова информация, за да познаваш света по-добре и да изследваш различните аспекти на живота, се оказва трудоемка и дългосрочна инвестиция. Особено сложно става това когато потокът от информация е толкова обемен, че отсяването й изисква далеч по-голям ресурс, отколкото само преди няколко години. Наводняването със стимули от всякакъв характер не е обичайна среда за човешката психика, която не може да функционира адекватно в състояние на непрекъсната възбуда и в изискването да се поддържа една много висока скорост на живеене (работа, взимане на решения и т.н.). И логично следва да се запитаме как бъдещите поколения ще се ориентират в тази сложност, и ако продължат да се плъзгат по повърхността на процесите, какво ще им коства това? От позицията на времето вероятно ще бъде дадена оценка. Дотогава надеждата ми е, че еволюционното значение на нашето вродено любопитство – насочено навътре към нас самите, и към огромния свят навън - е твърде голямо, за да бъде претопено така лесно. И че стремежът към това да бъдем изследователи, да знаем повече и да влагаме отвъд собственото си его, никога няма да угасне. Предишна статия Следваща статия

В работата си имаме възможност да проследяваме тенденции в родителството далеч преди те да бъдат разпознати масово с негативните им следствия. Днешният материал е по повод една тенденция, която се наложи изключително бързо, но също така бързо премина в обратната крайност на онова, на което се противопоставя. А както знаем – никоя крайност не е добра идея. < Към "Статии" Валидиране на емоции-кое не работи? В работата си имаме възможност да проследяваме тенденции в родителството далеч преди те да бъдат разпознати масово с негативните им следствия. Днешният материал е по повод една тенденция, която се наложи изключително бързо, но също така бързо премина в обратната крайност на онова, на което се противопоставя. А както знаем – никоя крайност не е добра идея. Ще поговорим за валидирането на емоции. Нека кажем няколко думи какво точно означава това - да признаем, да се опитаме да разберем и да изразим емпатия към емоциите на другия. В процеса на валидиране подхождаме уважително към чуждото емоционално състояние и/ли назоваваме емоцията. Всичко това е особено важно в ранна възраст – децата получават първи впечатления как да се справят с емоционалния си живот именно през отношението на близките си. В детството можем да заложим основите на онова, което наричаме емоционална интелигентност, а валидирането на емоции е част от нея. Защо стана модерно да говорим за валидиране на емоции? Вероятно защото е тема, която в основните си принципи много се различава от практиките в нашето общество, дори към днешна дата. Прословутото „Ще те нашамаря, поне да знаеш за какво ревеш!“ обикновено изчерпва разговора около емоциите. В този смисъл, да започнем да виждаме нещата различно – и да признаем емоцията на малкото дете – си е огромна крачка напред. Тъй като обаче говорим за тенденции – ето накъде върви тенденцията. Валидирането започва да добива статут на мощно оръжие срещу детските тантруми, срещу нестабилността на емоциите у малкото дете, а вече и спрямо предизвикателствата на подрастващите. Защо тогава много родители продължават да имат трудности, при положение че упражняват „валидирането на емоции“, а пък резултатите така и не идват? Често ситуациите дори се влошават. Оказва се - защото само валидирането на емоции не е достатъчно . Използването на този „инструмент“, колкото и да е добър, колкото и да е важно посланието му, не може самосиндикално да промени поведението на детето, ако липсва втората част от уравнението . А тя е, че емоциите са си емоции, но в реалността ние се грижим да регулираме и поведението – което понякога значи да фрустрираме детето чрез поставяне на ясна граница кое е позволено и кое не. Можем да сме ядосани, тъжни, разочаровани, но това не е оправдание да се държим по начин, който засяга други хора, който пренебрегва нормите, правилата – писани и неписани. Между другото, в тази втора част от родителската работа се оказва, че в миналото като че ли са се справяли по-добре ; т.е. не е много ясно защо и не се обяснява, но поведението е регулирано и има последствия за детето при нарушаване на правило (с всички минуси на това, не ги забравяме!). В опит да дам конкретни примери, ето и някои ориентири за това какво валидирането на емоции НЕ е: - Не значи да се съгласиш. Пример: „Разбирам че си ядосан, но няма да ти позволя да ме удряш!“ - Не значи задължително да разбираш. Опитът да се разбере понякога е по-важен. Пример: „Не мога да те разбера добре, реакцията ти ме изненадва, но приемам емоцията ти (и пак – няма да ти позволя да ме удряш).“ - Не значи да пренебрегваш собствените си емоции за сметка на чуждите. Пример: „Виждам, че си гневен, но аз също се ядосвам. Аз също имам нужда да се справя с емоциите си, както ти имаш нужда да се справиш със своите“. (Акцентът е, че често родителите пренебрегват себе си, за да са в услуга на детето, а това невинаги е доброто решение). - Не значи да спестиш важните уроци. Пример: „Добре, бил си ядосан когато счупи еди-какво си, но последствията са такива, каквито са. Не е наказание спрямо емоцията, а спрямо действията ти“. - Не значи да оправдаеш. „Разбирам емоцията ти, но не оправдавам и не подкрепям поведението ти.“ Всичко това означава, че обясняването не е достатъчно само по себе си, ако не е придружено с действия. Думи и дела трябва да вървят заедно , за да бъде процесът успешен. В този смисъл, валидирането на емоции представлява думите, но подкрепата на детето минава и през прилагането на действие в моментите, в които това се налага . В заключение ще се окаже, че пак стигаме до темата за това колко е важно родителските ни действия да са продиктувани не само от любов, емпатия и разбиране, но и от убеденост, че за да се влезе по добър начин в обществото, в света на хората, следва да претърпим и разочарования, лишения и забрани. В добрия баланс между двете детето ще придобие увереност, с която умело да борави и с трудностите, пред които се изправя – били те емоционални, вътрешнопсихични или не. Предишна статия Следваща статия

Преходът към първи клас несъмнено е от ключовите периоди в развитието на детето, както и голямо вълнение за неговите родители. Въпреки че детето може да е посещавало детска градина или да има опит в друг социален/обучителен контекст, училищната среда предоставя свои, специфични предизвикателства. < Към "Статии" Първи клас Преходът към първи клас несъмнено е от ключовите периоди в развитието на детето, както и голямо вълнение за неговите родители. Въпреки че детето може да е посещавало детска градина или да има опит в друг социален/обучителен контекст, училищната среда предоставя свои, специфични предизвикателства. Най-общо може да се каже, че училищната готовност обхваща два аспекта. Първият е обучителният, в чието укрепване се инвестира усилено в детските предучилищни групи. Всички занятия, не само за ориентиране в буквите и цифрите, но и за груба и фина моторика, опознаване на света, придобиване на умения при общуване, навици и прочее, са част от учебните програми за най-малките и дават добра основа за предстоящия първи клас. Доколко детето е усвоило тези и други знания и умения , както и кои са силните и съответно слабите му страни, може да изясни например един тест за училищна готовност. Вече има практика в някои ДГ и училища да се използват добри методики, което значително улеснява учителите от една страна, и успокоява родителите от друга. С помощта на такива тестове, провеждани от сертифицирани специалисти, за да се гарантира валидност на резултатите, се изгражда един ориентир върху какво следва да се обърне внимание в самото начало, както и кои са сферите, в които са най-силните козове на детето за справяне с трудностите. Другият аспект на училищната готовност е готовността като умение за адаптация в нова и непозната среда. Тук вече е по-трудно да се предскаже само на базата на тестова методика как ще се справи едно дете. Твърде много фактори могат да окажат влияние върху процеса на адаптация в училище. Все пак важно е да знаем, че колкото и приспособимо да е едно дете, период на „свикване“ ще има, и дори да възникнат някои особени поведения у него, те вероятно ще отминат постепенно и от само себе си. Ако пък промените се задържат твърде дълго (обикновено се дава време до края на първия срок) или с прекомерна интензивност, която ви тревожи, тогава вече може да се мисли в посока какво е онова, което пречи на детето да приключи успешно своята адаптация. Нека бъдем откровени – можем да подберем внимателно училището, да проучим подробно педагогическите практики, материалната база, учителите; можем дори да успеем да изберем учителя, струващ ни се най-подходящ за нашето дете. Но няма как да знаем със сигурност дали и кога ще се случи онази именно динамика, за която мечтаем, и която осигурява безоблачно преминаване на началния образователен етап. Очевидно не можем да контролираме средата, но несъмнено можем да подготвим и себе си и детето за онова, което предстои. Можем да поговорим с него за училището по принцип, за училището от нашето детство, за това, което то си представя, но и за предизвикателствата, които може би не очаква. Важно е не да идеализираме училището като нещо прекрасно, а да дадем на детето една реална, достъпна представа. Възможно е то да има и страхове които да пожелае да сподели, случки, макар илюзорни, които да го тревожат. Родителят може да даде насоки за това как детето да намери начин да се справи само; още повече, че в училищна среда има изградена структура, което значително улеснява. Колкото по-добре то опознае тази структура, ролята на учителя, директора, училищния психолог, медицинската сестра, толкова по-комфортно ще се чувства в тази среда на възрастни, всеки със своята роля. Така при всеки случай, в който почувства необходимост от подкрепа, ще знае към кого да се обърне; а вашето доверие в училищната среда и хората там са предпоставка и детето ви да се довери. То ще вижда и усеща вашето спокойствие. Идеята зад всичко това е детето да чуе думи, които ще му вдъхнат кураж за предстоящата промяна, думи, откъсващи го полека от крилото на детската градина. Нека то знае, че го подкрепяте, но нека научи, че може и без вас. Позовете се на училищните авторитети – учителите. Но не в смисъла на учители, които обичат децата и се грижат за тях, а именно като авторитети – да, обичащи и грижовни, но и изискващи, поставящи правила, понякога строги. В името на целта да предадат знания и умения, ценности и навици; все неща, които ще отнемат на детето малко от неговото време за забавления и игри, малко повече от свободното му време и от свободата му на действие. И като че ли вашата роля в подготовката за училище на вашето дете може би всъщност е точно тази – да му обясните в името на какво то ще стъпи там, и в името на какво ще води своите малки, но важни детски битки. Е, на какво? Предишна статия Следваща статия

Политика за поверителност - основни правила по отношение на изискванията за поверителност. Политика за поверителност Вашата лична информация Тази политика за защита на личните данни обяснява как събираме и обработваме Вашите лични данни. Лични данни означава всяка информация или набор от информация, която идентифицира или би могла да бъде използвана за Вашето идентифициране (заедно с друга информация). Това включва информация, която споделяте с нас, какво научаваме от Вас. Тази политика обяснява как обработваме Вашите лични данни, какви са Вашите права и как законът Ви защитава. Промени в законовата рамка за защита на личните данните Законовата рамка във връзка със защитата на данните Ви се променя на 25 май 2018 г., когато в Европейския съюз започва да се прилага Общият регламент за защита на данните (GDPR). Тази политика за защита на личните данни Ви дава повече информация относно правата Ви във връзка с Регламента. Ние ще Ви уведомяваме всеки път, когато направим промяна в тази политика. Може да се наложи да поискаме от Вас да приемете промените или да дадете наново съгласието си за използването на Вашата лични данни. Как събираме вашите лични данни? Ние може да събираме лична информация за вас по следните начини: Данни, които самите Вие споделяте с нас: – Данни, които споделяте с нас, когато говорите с нас по телефона; – Данни, които ни изпращате в имейли или писма до нас; – Данни във връзка с Ваше участие в наши промоции или събития; – Данни, които изпращате към нас под формата на обратна връзка. Данните, които събираме за Вас: Ние можем да събираме, използваме, съхраняваме и прехвърляме различни видове лични данни за Вас, които сме групирали по следния начин: Данни за самоличността Ви – име; Данни за връзка – адрес за фактуриране, имейл адрес или телефонни номера; Финансови данни – данни за банкови сметки и разплащателни карти; Данни за транзакциите – подробности за плащанията от Вас и други подробности за услугите, които сте зaкупили от нас; Маркетингови и комуникационни данни – Вашите предпочитания при получаване на маркетингови съобщения от нас, както и Вашите комуникационни предпочитания. С каква цел обработваме личните Ви данни? Вашите лични данни се ползват със законова защита. Имаме право да обработваме Ваши лични данни само ако разполагаме с правно основание за това и обработката отговаря на легитимни цели. Целите, предвидени в настоящата политика, са: – Цели, необходими за използването на нашите услуги; – Цели, за които сте дали изричното си съгласие. С кого споделяме Вашите лични данни? Понякога, с цел да предоставим услугите, които Вие сте поискали от нас, ние може да споделим личната Ви информация с външни доставчици на услуги. Ние изискваме от всички доставчици на услуги, с които споделяме Вашите данни, да спазват сигурността на Вашите лични данни и да ги третират в съответствие със закона. Не разрешаваме никой от нашите доставчици на услуги да използва Вашите лични данни за свои собствени цели и им разрешаваме да обработват Вашите лични данни само за определени цели и в съответствие с нашите указания. Непредоставяне на лични данни В случаите, когато трябва да обработваме Ваши лични данни във връзка със законово изискване или съгласно условията на договор, който имаме с Вас, и не можете да предоставите тези данни при поискване, може да не успеем да изпълним договора, който имаме или се опитваме да сключим с вас (например да ви предоставим дадена услуга). В този случай може да се наложи да не предоставим услугата, която желаете от нас, но ние ще ви уведомим, ако това е така. Защита на данните Ние сме въвели подходящи мерки за сигурност, за да предотвратим случайно изгубване, използване или достъп до Вашите лични данни по неразрешен начин, промяна или разкриване. Освен това ограничаваме достъпа до Вашите лични данни на тези служители, доставчици на външни услуги и други трети страни, които имат легитимно право на достъп до тях. Те ще обработват Вашите лични данни само по нашите указания и те са обект на задължение за поверителност. Ние въведохме процедури за справяне с всяко предполагаемо нарушение на лични данни и ще уведомим Вас и компетентните органи за нарушение, когато сме законно задължени да го направим. Колко време ще съхраняваме Вашите лични данни? Ще съхраняваме Вашите лични данни само толкова дълго, колкото е необходимо, за да изпълним целите, за които сме ги събрали, включително за целите на удовлетворяването на законови, счетоводни или отчетни изисквания. За да определим подходящия период за съхранение на личните данни, ние отчитаме обема, естеството и чувствителността на личните данни, потенциалния риск от вреди от неразрешено използване или разкриване на Вашите лични данни, целите, за които ние обработваме Вашите лични данни и дали можем да постигнем тези цели чрез други средства, както и приложимите законови изисквания. Маркетинг Можем да използваме Вашата лична информация, за да ви уведомим за съответните услуги и предстоящи оферти. Можем да използваме Вашите лични данни за да Ви изпращаме маркетингови съобщения само ако имаме Вашето съгласие или законния интерес да го направим. Можете да ни помолите да престанем да ви изпращаме маркетингови съобщения по всяко време – просто трябва да се свържете с нас или да използвате връзките за отказване от всяко съобщение, изпратено до Вас. Вашите права Общият регламент за защита на лични данни Ви гарантира определен набор от права, които може да упражните във връзка с обработваните от нас Ваши лични данни. По-конкретно вие имате: – Право на получаване на копие от информацията, която съхраняваме – Право да ни кажете дали информацията, която съхраняваме, е неправилна – Да ни кажете, че искате да преустановим използването на Вашите лични данни Имате право да: - възразите срещу използването на Вашите лични данни; - поискате да изтрием личните Ви данни; - поискате ограничаване на обработката; - ни помолите да спрем да ги използваме, ако няма нужда да го правим (известно като правото да бъдеш забравен). Възможно е да има правни основания, поради които трябва да запазим или използваме вашите данни, които ние ще споделим с вас, когато упражнявате някое от гореизброените права. Оттегляне на съгласието Можете да оттеглите вашето съгласие за това да използваме Вашите лични данни по всяко време. Моля, свържете се с нас на elena.mecheva@mytalkspace.bg , ако искате да оттеглите Вашето съгласие. Ако оттеглите съгласието си, може да не сме в състояние да Ви предоставим определени продукти или услуги. Моля, уведомете ни, ако не сте доволни от начина, по който сме използвали личните Ви данни, като ни изпратите имейл на elena.mecheva@mytalkspace.bg Юни 2018г.

Като човек, който повече от 12 години работи в училище като педагогически съветник (с диплома и компетенции на психолог ), смело мога да кажа, че най-голямото предизвикателство в тази работа е принципно нарушената връзка между институцията и родителите. Неслучайно първата крачка във всеки един случай, е опитът за изграждане на доверие у родителите – доверие, че в училище имаме знанията и уменията, с които да подпомогнем тяхното дете. В противен случай последната засегната страна е именно детето. < Към "Статии" Училище, заедно с родителите Като човек, който повече от 12 години работи в училище като педагогически съветник (с диплома и компетенции на психолог ), смело мога да кажа, че най-голямото предизвикателство в тази работа е принципно нарушената връзка между институцията и родителите. Неслучайно първата крачка във всеки един случай, е опитът за изграждане на доверие у родителите – доверие, че в училище имаме знанията и уменията, с които да подпомогнем тяхното дете. В противен случай последната засегната страна е именно детето. Ще си позволя да синтезирам някои от най-често срещаните предразсъдъци, с които се сблъсквам в кабинета си: 1. „Детето ми е нарочено“; 2. „Няма добър педагогически/психологически подход към детето ми“; 3. „Прави се всичко възможно детето ми да бъде изгонено“; 4. „В училище няма механизъм за подкрепа на различните деца“ и т.н., и т.н. Като представител на институцията, но и като част от общността на работещите в училище, ми е трудно да чувам подобни твърдения. Обективно погледнато обаче съм наясно, че зад всички тях стои страхът на родителите, че с детето се случва нещо, а те не знаят какво, и не могат да му помогнат. Обичта към собственото дете е причината даден родител да седне в кабинета и да изрече тези или подобни думи, обикновено с гняв . Погледнато от този ъгъл обвиненията вече не звучат като обвинения, а като сигнал – че е време да се случи взаимодействието между всички засегнати в училище страни и семейството. В практиката си съм се убедила, че случи ли се това взаимодействие, решение винаги се намира . Училището наистина е институция, с всички положителни и не толкова положителни страни. Често обаче се забравя, че всяка организация, дори най-тромавата и бюрократична, е система, изградена от хора, от личности . И именно те се явяват най-ценният ресурс в нея. Донякъде в изказванията на родителите се прокрадва онова цялостно усещане за недоверие в институциите като цяло – всички сме наясно какво означава това, буквално на всяко ниво в ежедневието ни. И както вече споменах, това е разбираемо, а нашата най-първа и най-тежка задача е да опровергаем тази нагласа . В стремежа си да работим професионално и на ниво, често забравяме да преведем на достъпен език естеството на нашата работа. А от това несъмнено произлиза и част от недоверието, за което стана дума. В този смисъл, ето и малко повече информация за работата на педагогическия съветник/училищния психолог; фигура, чиито функции и дейност все още не са особено познати и популярни. · Психологът в училище е посредник между училището и семейството. Това е баланс, който се поддържа трудно, защото засегнатите страни обикновено са много – деца, понякога повече от едно, родители, учители. Конфликтът се разглежда от всички страни, и едва тогава, обективно, се отстоява позиция и се препоръчва предприемането на действия на всички страни. · Психологът в училище е преди всичко психолог . Да, той е представител на институцията, което го задължава, но първата му отговорност в крайна сметка е благополучието на децата , които ежедневно биват поверени на нашите грижи от вас, родителите. · Психологът в училище не е там, за да заема страна в спора . В този смисъл, работата му не е да подкрепи дадено семейство/дете, за сметка на друго. Ние работим с емоции, но можем да си позволим емоциите да диктуват в нашата работа. · Психологът категорично не е наказателно звено в училище! Единствената удивителна в текста ще си позволя да сложа именно тук. Често пъти децата са ужасени, че изпращането им в кабинета е всъщност наказание; някои дори не смеят да съобщят на родителите си, че ни познават. Съществува подобна нагласа и у колеги. Искрено се надявам с течение на времето и практиката, все повече деца (и родители) да излизат от кабинета с усещането, че са били чути и разбрани, а не наказани. · Психологът може да констатира някакви неща, да насочи родителите, но не и да свърши работата вместо тях . Не бива да се поддържа илюзията, че с едно-две посещения ситуацията ще се разреши магически. Най-успешните случаи са тези, в които и родителите, и детето не губят мотивацията си да се справят с проблема; и ежедневно, колкото време е необходимо, работят заедно с нас, в училище. И последно, знаете ли как говорят всички в училище за децата, с които ежедневно работим - „мое дете“, „твоето дете“, „нашите деца“. Това е толкова вкоренено в неформалния изказ на всички колеги, че доскоро дори не бях го забелязала. Изводите оставям на вас. Предишна статия Следваща статия