Резултати от търсенето

Преди 2 години по това време се бях оплела в тежко отчаяние заради трудността ми по създаването на материал, посветен на филма „Жокера“. В крайна сметка думите се подредиха, а статията е най-четената и споделяна досега сред моите и предишни, и следващи материали (ако сте пропуснали - ето я тук!). Сантиментът ми към този образ е толкова значим, че бях категорична – най-добрият Жокер е именно на Хоакин Финикс. Точка. ​Преди няколко дни за трети път, но след доста години от първите два, гледах „Черният рицар“. Друг сантимент се появи – към брилянтния Хийт Леджър – когото така много харесвах. И една мисъл, заедно с носталгията, ярка и категорична – „Това е Жокерът!“... < Към "Статии" Кой е Жокера? Преди 2 години по това време се бях оплела в тежко отчаяние заради трудността ми по създаването на материал, посветен на филма „Жокера“. В крайна сметка думите се подредиха, а статията е най-четената и споделяна досега сред моите и предишни, и следващи материали (ако сте пропуснали - ето я тук!). Сантиментът ми към този образ е толкова значим, че бях категорична – най-добрият Жокер е именно на Хоакин Финикс. Точка. Преди няколко дни за трети път, но след доста години от първите два, гледах „Черният рицар“. Друг сантимент се появи – към брилянтния Хийт Леджър – когото така много харесвах. И една мисъл, заедно с носталгията, ярка и категорична – „Това е Жокерът!“... Ако изобщо е нужно двата образа да се сравняват, то аз бих пречупила това сравнение през призмата на онова, което Хоакин Финикс изгради по безапелационен начин в своята интерпретация – човешката история. Добре изграден образ, фактори от средата, патологични семейни модели, голяма тайна и много травматизъм – идеалната рецепта за превръщането на един нищожен човек в опасен, налуден убиец. Поднесена по впечатляващ начин, през цвета, звука и картината, историята не остави безучастен който и да е зрител. Неслучайно и във всички материали, които четох след това, основно място заемаха емоциите – лепкави и мъчителни до степен на физическа болка. Без да можеш да оправдаеш нищо от последвалото насилие, Хоакиновият Жокер даде цялостно, логично и откровено обяснение защо елементите на историята водят до точно този финал. И въпреки изблиците му на лудост, той увлече през състраданието, през емпатията. Във версията на Нолан Алфред предупреждава Брус Уейн – „някои хора просто искат да видят света да гори“. И да, това е което аз съотнесох първоначално и към героя на Тод Филипс. Но дали? За Артър Флек имаме яснота, имаме предистория. И ако се запитаме – действително ли „светът в пламъци“ е неговият мотив, може би ще трябва да признаем, че не е точно така. Той има мотив, разписан дума по дума, събитие след събитие. В крайна сметка светът на лудостта, в който той живее така дълго и самотно, се екстернализира през действията му навън. Вече всички знаят какво е, а хаосът за другите се превръща в негов личен триумф. Какво знаем за Жокера на Нолан? Нищо. Абсолютно, всеобхватно и пронизително нищо. Няма история, за която да се закачиш, няма точка на захващане на минали събития, след които той да се „появи“. Не знаем нищо за белезите му – краткият момент на откровение, в който Жокерът разказва за един баща-насилник, се изпарява без следа след втората „версия“ – любовта на живота му е обезобразена, а той причинява същото на себе си. Това, което си мислим, че знаем, се оказва една поредна, но не последна заблуда. А с какво си имаме работа всъщност, докато наблюдаваме образа на Хийт Леджър? Това са действията му, въплътени в Желанието му – „светът да гори“. Без причина. Най-добрите да бъдат унищожени, но в отсъствие на какъвто и да е мотив, извън този на „играта“, на чистото забавление и прищявка (може би онова, което Лакан ще нарече „наслаждение“?). При това игра по неговите правила. От началото до края за никого от нас не става ясно кое е онова, което движи този Жокер. Вероятно думата „зло“ би била на място тук, зло толкова органично въплътено, сякаш няма място за нещо друго в това подобие на човек. Нищо човешко, нищо от слабостите, които изграждат всеки от нас, нито дори пукнатина; освен стремеж да бъде наранен всеки друг, а играта да продължава още и още. Този образ не се вълнува от пари, власт, любов, отмъщение – ето ги човешките слабости, които са му абсолютно чужди. Не изпитва страх, не преговаря и не подлежи на убеждаване. В някакъв смисъл – божествено недостъпен за всички останали, и точно поради тази причина– ужасяващ. И ето мястото на сравнение: Там, където имаме история (Жокера на Хоакин Финикс), там има място и за други емоции – отвращение, гняв, състрадание, болка. Можем нещо да съпреживеем, да се идентифицираме дори и да изпитаме страдание заедно с един страдащ човек. Да, лудостта настъпва постепенно и залива всичко друго, но тя е в резултат на някаква, макар трагична, логика. А в липсата на сюжет и обяснение (Жокера на Хийт Леджър), какво друго да открием, освен най-първичната сред емоциите? Само и единствено страх. Няма думи и история, само инстинктивен ужас - че без ред и замисъл играта може да загрубее, а човекът е безсилен пред безчовечното, пред произвола. Каква по-зловеща шега от тази? Предишна статия Следваща статия

1. Как да не се изнервяме за дребни неща? 2. Защо се изнервям за незначителни неща? Обратно Я.С., жена, 24 г. и Н.П., жена, 25 г. 1. Как да не се изнервяме за дребни неща? 2. Защо се изнервям за незначителни неща? Въпросът е интересен, а също така интересно е, че е зададен по сходен начин от две различни дами. Колкото и да е кратък и ясен, без допълнителна информация е трудно да се каже "защо" човек се ядосва и "как" да не го прави толкова често. Бих помолила питащите да помислят кое е повтарящото се в ситуациите, в които се чувстват раздразнени в ежедневието си? По какво случките на изнервеност си приличат - дали става дума за ситуации, в които попадате, или пък ви дразни поведението на определен тип хора, в работа ли се случва по-често, а също така в какви случаи изнервянето липсва? Всичката тази информация може да очертае нещо много конкретно, а без да изпаднете в конкретика, ще ви е трудно да се справите със задачата. Има обаче един любопитен аспект на въпроса, по който мога да дам разяснения. В психологията много често боравим с емоции, а заедно с това провокираме клиентите си към същото. В случая няма да е пресилено да кажем, че основната емоция, съдържаща се във въпроса (в същината си един и същ) е гневът - по-големият брат на раздразнението, изнервеността. Много често когато стане дума за това какво ядосва клиентите, те започват да се оправдават: "Е, чак пък гняв, чак пък да се ядосвам...не! Просто е изнервящо/дразнещо/неприятно, но не се гневя!" Въпросът е, че макар да степенуват различно, в основата си става дума за едно и също нещо - ситуация, в която човек се изправя пред нещо, с което не се справя, и това му носи...гняв - било на себе си, на другия, на лошото стечение на обстоятелствата, без значение. Ядосването за дребни неща не е просто ядосване за дребни неща. То би могло да се интерпретира по много начини, и именно поради това е важно да си изясним какво го причинява. 1. Възможно е раздразнителността Ви да е вследствие на т.нар.нисък праг на фрустрация - срещате препятствие, и това веднага Ви носи гняв, независимо за колко дребна ситуация става дума. Подобно поведение е особено силно при децата, но с порастването е важно те да се учат да го контролират, да проявяват търпение и сдържаност. Добрата новина е, че реакциите на фрустрация могат да се "тренират", и постепенно устойчивостта да се повиши. 2. Възможно е да не проявявате толерантност към поведение и мнение, неприличащо на Вашето. Светът е шарен, нещата се случват твърде различно от това, което ни се иска, и разочарованието също би могло да се изразява в едно непрестанно раздразнение - че не е "както трябва", "както искам". 3. Не е изключено фонът на вечното раздразнение да е заради липсата на реакция спрямо хора и ситуации, в които не сте защитили себе си, не сте успели да отстоите нещо важно за Вас. Гневът може да е добър ориентир за промяна към по-добро, но само ако е адресиран в правилната посока! А той често не е. И вместо да го насочим към причината за появата му, го потискаме с цената на това неблагополучие, че отвреме-навреме, в дребни и наглед незначителни ситуации, той напомня за себе си, пък макар и по малко. С други думи, канализираме емоцията си в погрешна посока, но приемлива, поносима. Като част от процеса на себепознание е важно човек да си дава сметка какво се случва с негативните му емоции - често пъти замитани "под килима" на социално-желателното поведение (поведение, с което се представяме пред другите по добър, приемлив начин, така че да бъдем харесани). А гневът определено не е от емоциите, които ни правят особено привлекателни в очите на другите. Но както в природата, така и в психичното, нищо не се губи - процесите, които стоят в основата на нашите реакции, поведение, емоции, имат своя логика - често недостъпна за съзнанието, но съвсем истинска. В този смисъл - зад дребните препъникамъчета може да стои някое огромно предизвикателство. И за финал, ако ми позволите да преформулирам зададените въпроси, бих го направила така: Кои са истинските трудности в живота ми, за които се гневя, и какво мога да направя, за да ги разреша? Предишен Следващ

< Обратно Репортаж на BTV 28.09.2021 г. Световен ден на сърцето Репортажът можете да видите тук. Предишна Следваща

В работата си имаме възможност да проследяваме тенденции в родителството далеч преди те да бъдат разпознати масово с негативните им следствия. Днешният материал е по повод една тенденция, която се наложи изключително бързо, но също така бързо премина в обратната крайност на онова, на което се противопоставя. А както знаем – никоя крайност не е добра идея. < Към "Статии" Валидиране на емоции-кое не работи? В работата си имаме възможност да проследяваме тенденции в родителството далеч преди те да бъдат разпознати масово с негативните им следствия. Днешният материал е по повод една тенденция, която се наложи изключително бързо, но също така бързо премина в обратната крайност на онова, на което се противопоставя. А както знаем – никоя крайност не е добра идея. Ще поговорим за валидирането на емоции. Нека кажем няколко думи какво точно означава това - да признаем, да се опитаме да разберем и да изразим емпатия към емоциите на другия. В процеса на валидиране подхождаме уважително към чуждото емоционално състояние и/ли назоваваме емоцията. Всичко това е особено важно в ранна възраст – децата получават първи впечатления как да се справят с емоционалния си живот именно през отношението на близките си. В детството можем да заложим основите на онова, което наричаме емоционална интелигентност, а валидирането на емоции е част от нея. Защо стана модерно да говорим за валидиране на емоции? Вероятно защото е тема, която в основните си принципи много се различава от практиките в нашето общество, дори към днешна дата. Прословутото „Ще те нашамаря, поне да знаеш за какво ревеш!“ обикновено изчерпва разговора около емоциите. В този смисъл, да започнем да виждаме нещата различно – и да признаем емоцията на малкото дете – си е огромна крачка напред. Тъй като обаче говорим за тенденции – ето накъде върви тенденцията. Валидирането започва да добива статут на мощно оръжие срещу детските тантруми, срещу нестабилността на емоциите у малкото дете, а вече и спрямо предизвикателствата на подрастващите. Защо тогава много родители продължават да имат трудности, при положение че упражняват „валидирането на емоции“, а пък резултатите така и не идват? Често ситуациите дори се влошават. Оказва се - защото само валидирането на емоции не е достатъчно . Използването на този „инструмент“, колкото и да е добър, колкото и да е важно посланието му, не може самосиндикално да промени поведението на детето, ако липсва втората част от уравнението . А тя е, че емоциите са си емоции, но в реалността ние се грижим да регулираме и поведението – което понякога значи да фрустрираме детето чрез поставяне на ясна граница кое е позволено и кое не. Можем да сме ядосани, тъжни, разочаровани, но това не е оправдание да се държим по начин, който засяга други хора, който пренебрегва нормите, правилата – писани и неписани. Между другото, в тази втора част от родителската работа се оказва, че в миналото като че ли са се справяли по-добре ; т.е. не е много ясно защо и не се обяснява, но поведението е регулирано и има последствия за детето при нарушаване на правило (с всички минуси на това, не ги забравяме!). В опит да дам конкретни примери, ето и някои ориентири за това какво валидирането на емоции НЕ е: - Не значи да се съгласиш. Пример: „Разбирам че си ядосан, но няма да ти позволя да ме удряш!“ - Не значи задължително да разбираш. Опитът да се разбере понякога е по-важен. Пример: „Не мога да те разбера добре, реакцията ти ме изненадва, но приемам емоцията ти (и пак – няма да ти позволя да ме удряш).“ - Не значи да пренебрегваш собствените си емоции за сметка на чуждите. Пример: „Виждам, че си гневен, но аз също се ядосвам. Аз също имам нужда да се справя с емоциите си, както ти имаш нужда да се справиш със своите“. (Акцентът е, че често родителите пренебрегват себе си, за да са в услуга на детето, а това невинаги е доброто решение). - Не значи да спестиш важните уроци. Пример: „Добре, бил си ядосан когато счупи еди-какво си, но последствията са такива, каквито са. Не е наказание спрямо емоцията, а спрямо действията ти“. - Не значи да оправдаеш. „Разбирам емоцията ти, но не оправдавам и не подкрепям поведението ти.“ Всичко това означава, че обясняването не е достатъчно само по себе си, ако не е придружено с действия. Думи и дела трябва да вървят заедно , за да бъде процесът успешен. В този смисъл, валидирането на емоции представлява думите, но подкрепата на детето минава и през прилагането на действие в моментите, в които това се налага . В заключение ще се окаже, че пак стигаме до темата за това колко е важно родителските ни действия да са продиктувани не само от любов, емпатия и разбиране, но и от убеденост, че за да се влезе по добър начин в обществото, в света на хората, следва да претърпим и разочарования, лишения и забрани. В добрия баланс между двете детето ще придобие увереност, с която умело да борави и с трудностите, пред които се изправя – били те емоционални, вътрешнопсихични или не. Предишна статия Следваща статия

С обогатяването на опита си в работата с деца все по-силно се убеждавам в това, че днешните родители са изправени пред една тиха и често неравна битка – тази с прекомерното наличие на информация. Въпреки че е възможно тази теза да подбуди почуда у някои, на практика се оказва че уж помагащата роля на ориентировъчните данни за развитието на детето може да доведе до дългосрочни и трудни за преодоляване проблеми. < Към "Статии" Подкрепа за майката на бебето С обогатяването на опита си в работата с деца все по-силно се убеждавам в това, че днешните родители са изправени пред една тиха и често неравна битка – тази с прекомерното наличие на информация. Въпреки че е възможно тази теза да подбуди почуда у някои, на практика се оказва че уж помагащата роля на ориентировъчните данни за развитието на детето може да доведе до дългосрочни и трудни за преодоляване проблеми. По темите около детското развитие се вихрят особено ожесточени спорове – във и извън виртуалното пространство. Дотолкова са крайни понякога, че се забравя най-важното – всички участници в тези разговори всъщност са родители, търсещи или намерили най-добрия според тях подход към своите деца. Дори обаче да се абстрахираме от неприятните нападки и непотърсени мнения, остава един голям риск, който поемаме докато търсим информация как да бъдем най-добрите родители – сравняването. Сравняване на детето с други деца. С неговите братя и(ли) сестри, ако има такива. Сравняване с вас, неговите родители, на същата възраст. Или пък с мерките и теглилките, които особено в бебешка възраст следите с особен интерес – колко тежи, колко милилитра хапва (и защо толкова?), какво може или не може да направи в сравнение със средностатистическото бебе/дете на неговата възраст? Нека да ви попитам - а какво всъщност значи „средностатистическо бебе“? За мен като професионалист, работещ с деца от години, това е категория, изпразнена от съдържание. Всъщност наблюденията ми са че родителите са тези, които придават форма, които влагат съдържание във всяко едно нещо, което детето прави или не прави. В техните представи, очаквания, фантазии и тревоги е заключено всичко онова от детето и неговото развитие, което има стойност, което има значение. И там таблиците и сравняването с други деца са безсилни да отговорят на въпросите, да успокоят тревогата – дори могат да я задълбочат. Затова и понякога се случва майка, чието хлапе хапва и расте съвсем порядъчно, да отдава огромно значение на храненето и да се тревожи ако то по някаква причина не си изяде всичко в чинийката. Или пък да се следи стриктно процеса на изхождане при новороденото, и всяко излизане извън „нормалното“ (като цвят и честота) да бъде повод за притеснение. Или да придава огромно значение на проговарянето, а да остане незабележима способността на детето да ритмува прекрасно, или пък усета му към цветове и форми. Случва се и обратното – в някои случаи има индикации за трудности в развитието, които обаче се тушират припряно със съвети от типа „И моето беше така, ще мине от само себе си!“, „Няма ненаучено дете!“ и т.н. Подобни заключения са отново направени на база на сравнение между две деца, без да се отчитат хилядите променливи, които правят ситуациите различни. Има един виден до днес остатък от минало време, който касае ситуацията на майката по нашите географски ширини. Говоря за време, в което развитието на бебето и детето минават почти само и единствено през грижата за тялото (представете си ситуацията в днешните ясли, в които все още няма и намек от специалисти по ранно детско развитие – емоционално и психическо). Която и родила жена да питате, която е имала трудности след появата на детето, ще ви каже, че най-големият проблем е липсата на подкрепа. В същото време и във и извън форумите, по улиците, сред роднините – бъде ли видяно бебе, се задейства лавина от въпроси, съвети, разсъждения; всичките около това КАК е редно да се гледа това бебе. Къде се къса връзката – има хора, които проявяват интерес и някаква форма на загриженост, но масово майките не намират подкрепа. Не е ли това парадокс? Според мен подкрепата, която средата оказва, не е в посоката, която е необходима на майката. Убеждението ми е, че всяка майка (особено начинаеща) има нужда от доказателства, че се справя добре, че може да намери ритъма, в който тя и бебето са синхронизирани. Има нужда да бъде придружена по пътя към личното осъзнаване, че се справя, че детето не е застрашено от действията й, а напротив. Има нужда да знае с категоричност, че нейното дете няма по-добра майка от нея! Това разбира се, не е вроден, автоматичен процес. При някои жени се получава по-бързо и по-леко, при други изисква време и помощ. Но именно това е подкрепата, която липсва в нашето общество; познавачите са много, а емоционално подкрепящите именно майката - не чак толкова. В дългосрочен план никоя майка няма нужда да бъде съветвана за точните милилитри, които е нужно да хапва бебето, или каква да е температурата в стаята, или колко често трябва да се оставя бебето по корем; такава информация се намира, с помощта на педиатър може и да се отсее. Много по-необходимо е да се появи един доверен човек, който да пита: „Знаеш ли, има доктори за тази работа, ами ти как си и защо се тревожиш толкова за това?“, или „Какво се промени между теб и партньора ти с появата на това бебе?“, или „Как се справяш с намирането на време за себе си, та било то и за няколко минути през деня?“. Само така може да бъде чута една майка, за да може да й бъде подсигурено спокойствието тя самата на свой ред да чуе своето бебе. Задейства ли се този процес таблиците и сравняването вече няма да имат същия смисъл, а водеща ще бъде уникалността на отношението майка-бебе-среда. В заключение – родителите остойностяват различни аспекти от развитието на своето дете, приемат за важни различни неща, стремят се към различни цели. Затова и допитването до външни източници трябва да бъде премерено и винаги с едно наум. Стремежът към външен коректив, който е носител на достоверна информация и трябва да бъде следван на всяка цена, измества фокуса от сигналите, които самото бебе подава. Далеч по-трудно е да бъде следван гласът на мъничето, което понякога толкова ни тревожи, защото не сме сигурни какво казва. И колко по-изкушаващо е да се последва нечий съвет или някое готово решение (често със съмнителен успех). Важното – усетът спрямо това гласче може да укрепне, сигурността на всяка майка може да бъде изведена на преден план – та дори и през грешките, които са необходими и неизбежни. Стъпи ли се на тази плоскост…не, майчинството не става кой знае колко по-леко, но олекват чуждите разбирания и съвети, за да придобият тежест вътрешните гласове – на мама и бебе. Предишна статия Следваща статия

Кои са добрите решения когато детето има проблем? Как могат родителите да му помогнат? Как психологът съдейства в тези случаи? Работа със семейства Консултирането на семейства е естествен процес, следващ логично при психологическата работа с деца. Няма затруднение при което и да е дете, което да бъде ограничено само в неговата психика и характер. Нишките, които водят до разплитането на всеки случай, отпращат към родителите и към семейството. Логиката се търси в цялата система, никога (или много рядко) извън нея. При това не толкова, за да се търсят причини за дадено поведение и/ли затруднение, а за да се търсят решения. Съвместната работа с родителите е задължителна предпоставка за успешното развитие на всеки случай. Възможностите за интервенция се увеличават значително, когато всички членове на семейството участват заедно в процеса, а не само детето. Кой вариант е подходящ за Вашия случай - семейно консултиране или индивидуална работа? Това става ясно постепенно, и зависи от конкретния случай и от потребностите на детето и родителите. Предизвикателства Зачестяващи конфликти с партньора. Криза в отношенията - изневяра, раздяла. Житейска криза - раздяла/развод с партньор, смърт на член на семейството. Проблеми в семейството, касаещи децата. Трудности в разширеното семейство.

Политика за поверителност - основни правила по отношение на изискванията за поверителност. Политика за поверителност Вашата лична информация Тази политика за защита на личните данни обяснява как събираме и обработваме Вашите лични данни. Лични данни означава всяка информация или набор от информация, която идентифицира или би могла да бъде използвана за Вашето идентифициране (заедно с друга информация). Това включва информация, която споделяте с нас, какво научаваме от Вас. Тази политика обяснява как обработваме Вашите лични данни, какви са Вашите права и как законът Ви защитава. Промени в законовата рамка за защита на личните данните Законовата рамка във връзка със защитата на данните Ви се променя на 25 май 2018 г., когато в Европейския съюз започва да се прилага Общият регламент за защита на данните (GDPR). Тази политика за защита на личните данни Ви дава повече информация относно правата Ви във връзка с Регламента. Ние ще Ви уведомяваме всеки път, когато направим промяна в тази политика. Може да се наложи да поискаме от Вас да приемете промените или да дадете наново съгласието си за използването на Вашата лични данни. Как събираме вашите лични данни? Ние може да събираме лична информация за вас по следните начини: Данни, които самите Вие споделяте с нас: – Данни, които споделяте с нас, когато говорите с нас по телефона; – Данни, които ни изпращате в имейли или писма до нас; – Данни във връзка с Ваше участие в наши промоции или събития; – Данни, които изпращате към нас под формата на обратна връзка. Данните, които събираме за Вас: Ние можем да събираме, използваме, съхраняваме и прехвърляме различни видове лични данни за Вас, които сме групирали по следния начин: Данни за самоличността Ви – име; Данни за връзка – адрес за фактуриране, имейл адрес или телефонни номера; Финансови данни – данни за банкови сметки и разплащателни карти; Данни за транзакциите – подробности за плащанията от Вас и други подробности за услугите, които сте зaкупили от нас; Маркетингови и комуникационни данни – Вашите предпочитания при получаване на маркетингови съобщения от нас, както и Вашите комуникационни предпочитания. С каква цел обработваме личните Ви данни? Вашите лични данни се ползват със законова защита. Имаме право да обработваме Ваши лични данни само ако разполагаме с правно основание за това и обработката отговаря на легитимни цели. Целите, предвидени в настоящата политика, са: – Цели, необходими за използването на нашите услуги; – Цели, за които сте дали изричното си съгласие. С кого споделяме Вашите лични данни? Понякога, с цел да предоставим услугите, които Вие сте поискали от нас, ние може да споделим личната Ви информация с външни доставчици на услуги. Ние изискваме от всички доставчици на услуги, с които споделяме Вашите данни, да спазват сигурността на Вашите лични данни и да ги третират в съответствие със закона. Не разрешаваме никой от нашите доставчици на услуги да използва Вашите лични данни за свои собствени цели и им разрешаваме да обработват Вашите лични данни само за определени цели и в съответствие с нашите указания. Непредоставяне на лични данни В случаите, когато трябва да обработваме Ваши лични данни във връзка със законово изискване или съгласно условията на договор, който имаме с Вас, и не можете да предоставите тези данни при поискване, може да не успеем да изпълним договора, който имаме или се опитваме да сключим с вас (например да ви предоставим дадена услуга). В този случай може да се наложи да не предоставим услугата, която желаете от нас, но ние ще ви уведомим, ако това е така. Защита на данните Ние сме въвели подходящи мерки за сигурност, за да предотвратим случайно изгубване, използване или достъп до Вашите лични данни по неразрешен начин, промяна или разкриване. Освен това ограничаваме достъпа до Вашите лични данни на тези служители, доставчици на външни услуги и други трети страни, които имат легитимно право на достъп до тях. Те ще обработват Вашите лични данни само по нашите указания и те са обект на задължение за поверителност. Ние въведохме процедури за справяне с всяко предполагаемо нарушение на лични данни и ще уведомим Вас и компетентните органи за нарушение, когато сме законно задължени да го направим. Колко време ще съхраняваме Вашите лични данни? Ще съхраняваме Вашите лични данни само толкова дълго, колкото е необходимо, за да изпълним целите, за които сме ги събрали, включително за целите на удовлетворяването на законови, счетоводни или отчетни изисквания. За да определим подходящия период за съхранение на личните данни, ние отчитаме обема, естеството и чувствителността на личните данни, потенциалния риск от вреди от неразрешено използване или разкриване на Вашите лични данни, целите, за които ние обработваме Вашите лични данни и дали можем да постигнем тези цели чрез други средства, както и приложимите законови изисквания. Маркетинг Можем да използваме Вашата лична информация, за да ви уведомим за съответните услуги и предстоящи оферти. Можем да използваме Вашите лични данни за да Ви изпращаме маркетингови съобщения само ако имаме Вашето съгласие или законния интерес да го направим. Можете да ни помолите да престанем да ви изпращаме маркетингови съобщения по всяко време – просто трябва да се свържете с нас или да използвате връзките за отказване от всяко съобщение, изпратено до Вас. Вашите права Общият регламент за защита на лични данни Ви гарантира определен набор от права, които може да упражните във връзка с обработваните от нас Ваши лични данни. По-конкретно вие имате: – Право на получаване на копие от информацията, която съхраняваме – Право да ни кажете дали информацията, която съхраняваме, е неправилна – Да ни кажете, че искате да преустановим използването на Вашите лични данни Имате право да: - възразите срещу използването на Вашите лични данни; - поискате да изтрием личните Ви данни; - поискате ограничаване на обработката; - ни помолите да спрем да ги използваме, ако няма нужда да го правим (известно като правото да бъдеш забравен). Възможно е да има правни основания, поради които трябва да запазим или използваме вашите данни, които ние ще споделим с вас, когато упражнявате някое от гореизброените права. Оттегляне на съгласието Можете да оттеглите вашето съгласие за това да използваме Вашите лични данни по всяко време. Моля, свържете се с нас на elena.mecheva@mytalkspace.bg , ако искате да оттеглите Вашето съгласие. Ако оттеглите съгласието си, може да не сме в състояние да Ви предоставим определени продукти или услуги. Моля, уведомете ни, ако не сте доволни от начина, по който сме използвали личните Ви данни, като ни изпратите имейл на elena.mecheva@mytalkspace.bg Юни 2018г.

Търсите психолог, с когото да изследвате Вашите въпроси? Опитайте с mytalkspace и Елена Мечева. Индивидуална работа Срещата между психолога и клиента е особена среща. Тя е взаимодействие, процес, и преди всичко - съвместна работа. Подчертавам последното, тъй като сред митовете за психологическата подкрепа е и този, че психологът е човек, който може да даде съвет за дадена ситуация. Няма по-далечна от истината представа от тази. Може би само митът, че психологът е "нещо като приятел". Психичната работа е трудна и понякога продължителна - инвестиция на време и ресурс. Ангажимент, за който понякога може да нямате време или сили. За съжаление (или за щастие) не е достатъчно да се започне един такъв процес с висока мотивация; истинското предизвикателство идва със задачата да се поддържа тази мотивация. В срещата с психолога няма да получите съвет или насока. Но приемете ли това, че няма готови решения, несъмнено ще получите нещо доста по-ценно - а именно възможност да намерите сами отговори на въпросите, които си задавате. Кризисна интервенция В някои случаи психологическата работа се случва по малко по-различен начин. Това са случаите, в които дадено събитие оказва толкова силно влияние върху личността, че блокира дори и най-елементарните възможности и стратегии за справяне, и изисква незабавна външна намеса. В кризисна интервенция най-важно е да се установи доверие. На тази основа психологът ще изгради план за работа, чиято най-незабавна цел ще е да се внесе спокойствие у клиента и да намали до минимум възможностите за необмислено, рисково поведение. След преодоляване на острата фаза на кризата, психологическата работа може да бъде прекратена, или при наличие на желание и личностов ресурс, да премине в по-дългосрочен ангажимент. Предизвикателства Чувства за непълноценност, умора, безразличие. Повишена тревога в ежедневни ситуации. Житейска криза - раздяла/развод с партньор, смърт на близък човек. Ниска самооценка/самочувствие. Проблеми в семейството, чести конфликти с партньор/деца. Трудности в работата. Повишена раздразнителност, нервност.

Кратки и полезни съвети за трудни ситуации, в които родителите понякога попадат. Съвети за родители Всеки родител е чувал от свои по-възрастни роднини или приятели, че днес деца се гледат далеч по-лесно отпреди. Аз лично не съм съгласна. Светът днес е далеч по-сложен, което залага нови и непознати "капани" за родителите. Опитът на предишните поколения невинаги върши работа. Ето някои актуални теми, както и конкретни съвети за действие. Авторитет ли? Някои важни правила във връзка с начина, по който родителите заемат позицията на авторитет? Това естествен процес ли е? Нужно ли е да сме приятели с децата си? Авторитет значи ли да налагаме правила насила? Повече Вечното бързане Светът, в който живеем, е в пъти по-забързан откогато и да било. Задачите се трупат, а времето е все толкова - 24 часа - ни повече, ни по-малко. Как да се справим с това? Повече Колко са ценни парите? Дали парите са само "разменна монета" в съвременния свят? Или всички ние влагаме далеч по-дълбок смисъл в употребата им? Какво е отношението на децата към парите, и как да не залитаме в крайности в свят, в който всичко около нас крещи "Купувай!" Повече

< Обратно Психолог към ЧСУ "Артис" 16.03.2021 г. Ново професионално предизвикателство След прекъсване от две години и половина, отново се върнах в училище! Този път като външен психолог-консултант към ЧСУ по изкуства и чужди езици "Артис" . Благодаря на екипа за доверието и за възможността отново да уча от най-добрите учители - децата! Предишна Следваща

< Обратно Участие в Дарик радио 4.12.2021 г. С онлайн обучението децата стават апатични Репортажът можете да слушате тук. Предишна Следваща

Всеки практикуващ специалист ще потвърди, че това е измежду най-честите въпроси, които чува в кабинета си. В днешния текст ще се опитам да обясня къде е проблемът с тази постановка на нещата и защо охотата, с която често психолозите се втурват да формулират отговор, може да бъде не по-малко проблематична. < Към "Статии" "Моля Ви, кажете какъв е проблемът?" Всеки практикуващ специалист ще потвърди, че това е измежду най-честите въпроси, които чува в кабинета си. В днешния текст ще се опитам да обясня къде е проблемът с тази постановка на нещата и защо охотата, с която често психолозите се втурват да формулират отговор, може да бъде не по-малко проблематична. Знаем ли наистина какъв е проблемът? Отправната точка, която на теория всички знаем, е че проблемът се формулира от самия клиент. Той е носителят на смисъл за нещата, които му се случват, и съответно изпитва „на гърба си“ последствията от свои и чужди избори, както и от случайно (или не) подредили се житейски обстоятелства. Всъщност първата крачка към това да започне един процес на промяна е свързана именно с начина, по който клиентът ще формулира своя въпрос към теpапевта. Кое е проблематичното ако той е: „Кажете Вие какъв е проблемът“? Общо взето върви в две посоки. От една страна винаги има надежда, че специалистът може веднага, много бързо да разбере ситуацията, да набележи конфликтните точки и да даде готово решение. Често сме призовани да направим именно това и често се случва да се подхлъзнем по това очакване; включително с конфронтиране от страна на клиента на онази инфантилна наша част, която иска да докаже колко много знае! Подобно фантастично искане има своите дълбоки основания и често отразява една безизходна ситуация, понякога и отчаяние, със сигурност лично страдание. За съжаление нещата далеч не са така прости, че да си позволим да „вземем думата“ и да говорим с категоричност. Общо взето с практиката става ясно, че изглежда ли случаят лесен и не особено интересен, значи вероятно нещо важно убягва и има риск да бъдат пренебрегнати значими моменти, да бъде подценена ситуацията – със съответните последствия. Затова никога не бива да се избързва със заключенията – да, почваме отнякъде, но с времето информацията се увеличава, а хипотезите търпят промени. Закотвим ли само едно обяснение („Проблемът е…ТОВА!“) на практика работата е обречена да спре, преди истински да е започнала. По-скоро иде реч за поставяне на начало. („Можем да започнем да мислим за ТОВА, но със сигурност няма да става дума само за него“). Така че - още в самото начало се идентифицират (но само през думите на клиента!) най-големите трудности. Обсъждат се нагласите и възможностите, както и се съгражда най-общ план за нататък. Но спецификата в работата с човешкото е такава, че е невъзможно да се състави „най-добрата формула“, при това с придружаваща гаранция. Защо? Ето и вторият момент. Защото с всеки случай си имаме работа с нещо различно. Да, клише е, но е факт. Никой случай, колкото и да прилича на предишен, не е идентичен, така че това което е проработило веднъж, не е гаранция, че ще проработи пак. Забележителното в психологическата работа е способността да се изобретява всеки път, с всеки човек нещо различно, което да е адаптирано само и единствено към неговия контекст. Общите принципи, хипотезите които се изграждат вследствие на една стабилна теоретична подготовка – да, те съществуват и полагат „скелето“, без тях не може да се работи (тоест може, но нека не се спираме на тази неприятна тема). Ако използвам една архитектурна метафора – за да бъде възможна и устойчива една сграда, тя има нужда от добра инженерна оценка, от сериозен конструктивен проект. Но характерността, спецификата на сградата ще придадат фините детайли – материалите, цветовете, светлината, изкуството, което е „вложено“ в постройката. Така разбирам аз психологическата работа – то е изкуството да се сътворява нещо специфично, в детайли, на основата на придобитите знания, умения и личен опит. И както ще ви каже всеки човек на изкуството, то не се създава „по калъп“, трудно влиза в рамки и иска време, време, време. Всеки един момент от сътрудничеството между психолог и клиент е момент, в който се случват много неща едновременно – слушането на думите, проследяването на тялото, търсенето на логически несъответствия тук и сега, а в същото време изследване на нови хипотези, отхвърляне или препотвърждаване на стари, наместване на парчета, които още търсят мястото си. Трудно е да се обясни един толкова динамичен процес, но ако успявам поне малко, то вече сами виждате защо „проблемът“ не е еднократно постижима величина, която търпи бърза n-стъпкова корекция. Готовото решение категорично не може да отговори на горните условия – подадено в неподходящо време и по неподходящ начин то може не просто да блокира процеса, но и неимоверно да го усложни. И както няма еднократна формулировка на проблема – той се видоизменя, допълва, преформулира, така не може да има и готова успешна формула. Системата е далеч по-сложна. „Проблемът“ съществува само в контекста на човека, който сяда срещу психолога. Извън личната му история, проблемът такъв, какъвто се изказва, няма тежест. Следователно няма как аз, психологът, да „знам какъв е проблемът“, защото моята история е съвсем друга. Моята работа е да оставя настана именно личното, без да спирам да работя с него, за да дам пространство за чуждите думи – такива, каквито се изказват СЕГА, в този момент от живота на даден човек. Позволя ли си да отнема правото на клиента сам да дефинира кое е трудното за него и сам да потърси начините, по които да се справи, (а това може да отнеме много време), то моята работа е под въпрос. Защото тогава значи аз работя с моите моите думи и предположения за някой друг, а не с неговите. В заключение ми се иска да добавя само още един фин детайл. Дори и най-точните думи, отразяващи достоверно чутото чуждо страдание, могат да загубят своята острота, смисъл и емпатия, ако моментът в който са казани, не е точният за клиента момент. Така че, освен да говори и да „казва“, не е лошо психологът да умее и…да мълчи. Кога едното и кога другото? Както стана дума по-горе, въпрос на лично изобретяване. Предишна статия Следваща статия