Да започнем от самочувствието - състояние на духа, настроение, което се определя от мнението за собствените достойнства и възможности.

Запознати ли сте с т.нар. self-esteem movement? Датира от 60/70-те години на XX век, и обозначава цялостно ориентиране към това колко ценно е да се насърчава вярата в себе си. Идеята е, че ниската самооценка е предпоставка за проблеми в бъдеще - за да расте детето щастливо и уверено, е необходимо да бъде непрекъснато хвалено и никога критикувано. Движението е толкова убедително, че повлиява на няколко поколения родители върху начина, по който възпитават децата си. Интересното е, че дългосрочният ефект от подобно отношение към децата, не е очакваният. Както времето, така и множество проучвания опровергават идеята – някои дори наричат последствията от движението пълен крах. Става ясно, че вместо да се изгради стабилна увереност и добро самочувствие, децата придобиват излишна доза арогантност, фалшив образ за себе си и непоклатимо убеждения, че са винаги в правото си.

Нарцис и образа за себе си.

Вероятно всички знаят легендата за Нарцис, който бил толкова запленен от своята красота, че загинал. Повечето асоциации с думата “нарцисизъм” са негативни - свързани с проявленията на т.нар.нарцистично личностно разстройство, или по - леките му масови форми. Нарцистичните личности се познават по изключително преувеличеното си чувство за собствена значимост, силна потребност от одобрение и възхищение и липса на състрадателност.

Малко познат обаче е фактът, че в психологията, и по - конкретно в психоанализата, понятието не просто не носи подобна негативна окраска, но и обозначава етап от развитието на психичното, който е задължителен.

Говорим за ранното детство (а дори и преди раждането), когато вече могат да се наблюдават представите и очакванията на родителите за тяхното (неродено) малко дете. Фройд го нарича His majesty the baby – което според него „трябва да осъществи несбъдналите се мечти на родителите, да стане велик човек и герой вместо баща си, да се омъжи за принц (вместо) майката…Трогателната и всъщност така детинска любов на родителите към бебето не е нищо друго, освен техния възроден нарцисизъм…“

С други думи няма личност, няма Аз без този изначален, първичен нарцисизъм, който посяват родителите.

В този смисъл, оказва се, че ние всички сме „нарциси“, всеки от нас има вродена потребност от друго човешко същество, което да го утвърди и да му вдъхне усещането, че е ценен и важен. Затова и самочувствието трябва да бъде укрепвано; факт, който self-esteem движението взима под (заслужено) внимание и поставя на пиедестал.

Какво обаче наблюдаваме в последните години, сред младото поколение? Един съвсем нов феномен - „процъфтяване“ на нарцистичното начало в мащаби, непознати досега. Модерното западно общество цени качества като индивидуалност, лична амбиция, високо самочувствие. Логично е да се запитаме по-нарцистични ли са младите хора в 21 век от предните поколения?

Редица изследвания търсят отговора на този въпрос. Има заключения и в двете посоки. Някои изследователи смятат, че всички млади хора са нарцистични, което се променя с времето; с възрастта “забравят” колко себецентрирани са били, в същото време съдят младите. А също и че подобна повишена самооценка не е нищо лошо, и дори е напълно оправдана от постиженията на последните поколения.

Други изследователи пък мислят точно обратното -  повсеместното насърчаване и култивиране на качества като индивидуализъм, уникалност, “специалност”, има пряка връзка с нарцистични прояви на младото поколение. В епохата на бързите решения и многобройните възможности, на непрекъснатата връзка с удоволствени преживявания (виртуални или не), нарцисизмът намира идеалната почва, за да расте неограничено.

„Impossible is nothing“, “Искам всичко”, “Бъди себе си” са думи на съвременния човек, който е далеч по-амбициозен, осъзнат и мотивиран, но също така много често не може да понесе да му откажат онова, което желае. Модерно е да се желае неограничено и да се мисли за света като за място с ресурс, който ти се полага по default. И ако малкото дете, по силата на психическата си незрялост, наистина вярва, че е център на вселената, то пробуждащата се зряла личност би следвало да е разрушила тази фантазия.

Проблемът ще се появи тогава, когато необходимата, “здрава” доза нарцисизъм в детството, без която няма как да се зароди личността, продължава да расте пропорционално на възрастта. Вместо младият човек да се опита да се впише в реалността, той търси една (фантазна, негова) реалност, която непременно да го задоволява, да му предоставя възможности наготово и да го подкрепя, та дори да няма за какво. И нека не бъда разбрана погрешно. В нарцистичното, в самоувереността се съхранява огромна доза градивност. Но има голяма разлика между полета на мисълта, действието и фантазията на човека, които му носят успехи и вдъхновение, и разрушителната сила на неговото самодоволство, такова каквото виждаме в полета на Икар. Както винаги, отровата е в дозата.

Какво ли ще се случи с личността, която отказва да се откаже от своя нарцисизъм, и дори намира за нужно да го утвърждава все повече? Може би това е същата личност, която в името на своя self-esteem ще остане затворена само и единствено в представата за себе си като selfie? Оставям на всеки читател да прецени сам.