Няма място за старите кучета

Учудващо за някои, това няма да е филмов анализ, посветен на садистичен наемен убиец – учудващо предвид споменатия филм и експертизата на автора в дебрите на човешката душа. Моята интерпретация поема в различна посока.

Етикетиран като съвременен уестърн, филмът наистина достойно представя някои от основните мотиви в жанра, но и загатва нещо повече, нещо различно. Самотният каубой, мъж на честта и на малкото думи, се изправя лице в лице с могъщ и зъл враг. Само че след финалните кадри оставате с почудата кой всъщност е този „мъж на честта“ сред героите, и кой е врагът?

Външната обвива на филма разказва едновременно три истории. Едната е за ветеран от войната, упорит като магаре, който случайно попада на възможност, удаваща се веднъж в живота – насред провалена криминална сделка намира куфарче с 2 млн. долара, и нито един свидетел на случилото се.

Втората история започва някак „от средата“, и докато следваме трасето, маркирано от трупове, което мистериозен убиец оставя след себе си, преживяваме история с много малко улики към нейното начало или причините тя да се случи. Зрителите трябва сами да се опитат да свържат точките през призмата на полицейско разследване – това е и третата линия на разказа – водено от пенсиониращ се полицай, изразяващ недоумението си от това как се е променило през годините прилагането на закона.

„Някои от старите шерифи дори не носеха оръжие“ – казва той в пролога, и нарича мъже като баща си и дядо си „старовремци“; хора, с които съизмерва професионалния си път, и за които се чуди как биха се справили онова, с което той си има работа. Като например негов случай, в който арестува и свидетелства срещу 14-годишно момче, което дълго време е планирало да извърши убийство, при това не в състояние на силен ефект.

„Не знам как да осмисля това“ – признава шерифът.

В следващата сцена ставаме свидетели на бягството на странно изглеждащ мъж, тих, но опасен, от полицейски участък. В някакъв момент намеренията му стават ясни за зрителя – той трябва да намери човека, позволил си да вземе парите от сделката с наркотиците. Наемник, нает да свърши работата си. Има обаче и нещо повече в този образ. Онова, което прави Антон по-различен от другите наемници, които виждаме във филма, е фактът, че той следва правила, наложени му от самия него. Воден от собствения си морален компас, понякога наглед от случайност, той си проправя път напред като мъж, чиито желания нямат нищо общо със страстта. Той не се извинява, и поема отговорност за действията си до степен, в която социалната и професионалната йерархия не значат нищо. Не просто човек извън закона, но по някакъв начин човешко същество далеч отвъд законите на хората.

Самотно място, до което никой не смее да припари, освен Луелин Мос.

В центъра на събития (на пръв поглед) е играта на котка и мишка между хладнокръвния Антон и Мос. Темпото е бавно, но носи напрежение, а чрез прескачането от сцена в сцена зрителят е принуден да следва пътя на историята докато – съвсем сам – събира разпръснатите парченца улики. Нищо не е поднесено на тепсия, и вероятно този похват е един от начините, по които историята поглъща. Усеща се принуда да достроиш, да допълниш празнините, което е едновременно интересно предизвикателство, но и носи фрустрация.

Всичко това ескалира в последната част на филма, в която удивен се питаш: „Мос ли е това, лежащ мъртъв на земята? Как така е мъртъв? Та нали го видяхме преди миг, жив, отново успял да надхитри своя ловък и умел съперник; беше съвсем близо до момента, в който ще спечели голямата награда, и ще се прибере при любимата си?“

В този прекрасно реализиран филмов обрат, не Антон си приписва заслугите за свършената работа. А напрегнатата игра между двамата мъже приключва така внезапно, че наистина се иска малко време за осмисляне на случилото се; прокрадва се и учудването дали не е имало някакъв жокер във веригата от събития, който сме изпуснали, а е подсказвал финала. Нещо подобно на усилията на хората да намерят логиката за някакво внезапно събитие след сблъсъка с него, да се спазарят, да се измъкнат от него.

Противоречието, което виждаме, между героите в този филм, и обичайното развитие на героите в жанра на уестърна, са доста видими в края. Самотният каубой не се бори за справедливост, отмъщение или любов, а за пари. И накрая умира. Злодеят е този, който следва някакъв кодекс, принципи, но колкото и да е добър в това, което прави, се проваля в основната си задача; на всичко отгоре успява да се измъкне от ръцете на закона с парите, т.е. и в това не намираме справедливост. Нищо от предварителните очаквания на зрителите не се случва, което е своеобразен провал по отношение на онова, което наричаме „поука в историята“.

През цялото това време шериф Бел е единствено самотен зрител на тази суетня. Свидетел, който се опитва да осмисли случващото се, и който сякаш е откъснат от тази луда надпревара. Надживял баща си, вероятно той вижда сам себе си като „старовремец“. И наистина – когато срещнеш нещо, което не разбираш – как осмисляш света? Борбите, действията, напрежението, цялата драматична история между двата кратки монолога на Бил в началото и в края на филма, се усещат като разсейване, като водовъртеж от събития, които те карат да забравиш за кратко, че животът е кратък, непредвидим и понякога без смисъл. Потъваме в ежедневните битки, които животът поднася – понякога изненадващи и/ли ужасяващи - по същия начин както Антон и Мос се фокусират един върху друг с упорство и инат, помитащи всичко друго; поне докато (както се случва и в живота) неочаквано събитие не разрязва тъканта на тяхната игра, за да убие единия от двамата. Противно на всички предварителни очаквания.

Както казах и в началото, това за мен не е филм за садистичен сериен убиец. Нито е филм за нарко-сделка, завършила зле. Това е филм, който напомня – почти незабележимо – колко крехък е животът и колко загубен може да се окаже човек във водовъртежа му.

Наистина ли светът е бил място, в което господства редът, както шерифът твърди в началото, или това се оказва неговата младежка илюзия? Колкото повече остарява той, толкова повече тази илюзия се сгромолясва под напора на хаоса. Безсмислието и липсата на установен ред не настъпват внезапно, а винаги са били там, под прикритие. И когато годините напредват, този самотен път към хоризонта започва да взима своето; човешкото поведение, мотивация, желания, понякога се обезсмислят. Не защото светът се е променил към лошо, а защото има нещо дълбоко хаотично и нелогично в сърцевината на всеки човек.

Остаряването е самотно занимание. Сънят на шерифа, посрещнат с мълчание от неговата съпруга, разказва история за пътуване към място на студ и мрак, в компанията на починалия му баща. Само дето няма родител – жив или мъртъв – който да помогне за изхода от този лабиринт. Какво казваш в очите на страха от този нечовешки враг?

Режисьорът прекъсва кадъра точно там, оставяйки ни само с мълчанието.