Детето има огромна потребност от авторитет ВАЖНО: Не залитайте в позиция да бъдете приятели на детето си! Противно на очакваното, все по-силна е потребността на децата от силно, авторитетно присъствие в живота им; Колкото по-яростно се съпротивлява детето на авторитетите (родители, учители и др.), толкова по-голяма е необходимостта му от такива; Авторитетът (също като приятелят) е носител на доверие, но добавя към това и нещо също толкова важно - поставя граници; Детето може само да избере приятелите си, но не може да има друг родител - това е ролята, от която има нужда! Авторитетът не се приема наготово! ВАЖНО: Проявявайте постоянство! Авторитетът няма да се възприеме по default, просто заради неговата социална роля (на родител, учител, директор, полицай...), а ще трябва да се докаже като такъв; При това ще трябва да го направи нееднократно, отново и отново във всяка ситуация, в която детето се позовава на него. Позиция на авторитет се гради трудно, но се руши лесно - това е ежедневна битка. Авторитетът отговаря на провокациите... ВАЖНО: Засвидетелствайте уважение! ...с уважение към личността на детето; ...с търпение да го изслуша; ...и ако прецени, да НЕ се съобрази с мнението на детето; ...с обяснение защо постъпва по даден начин. Авторитетът дава добър пример! ВАЖНО: Говорете чрез поведението си! Авторитетът не само обяснява поведението и решенията си, но и ги подкрепя с дела; Не е коректно да изисквате от детето си неща, които самите вие не правите, особено ако аргументът е "Добре е за теб!" (спортуване, четене на книги, по-малко време на телефон/телевизор, компютър). Авторитетът поставя граници! ВАЖНО: Не се страхувайте да поемете отговорност за решенията си! Правилата са необходими във всяка област на човешкия живот - от изграждането на силна индивидуалност до вписването по добър начин в обществото; Липсата на правила и граници повишава тревожността у децата и може сериозно да затрудни тяхната адаптация и отношения; Децата не могат да носят отговорност за решенията които взимат до определена възраст, тази отговорност е на родителите; Свободният дух и чувството за отговорност се изграждат през поставянето на правила, а не през нарушаването им.

< Към "Статии" Фантазия и реалност В днешната история има от всичко – малко от света на детето, предаден в една рисунка; малко от света на възрастните, които често, за да си обяснят мислите на детето, използват толкова сложни думи; и малко за пространството, където двете се срещат – работният кабинет на психолога, в който комиксите оживяват, емоциите - също. Човекът-паяк. Много от днешните деца (и не само деца) обичат комиксите, както и филмите по тях – съвременните прототипи на добрите „стари“ приказки. Какво ли е това, което толкова ги увлича? Със сигурност един от възможните отговори е онова така характерно противопоставяне на героя и неговия достоен съперник; колкото по-силен е героят, толкова по-зловещ е антигероят, „архиврагът“. Но как тази динамика се вписва в детската психика и какво от отношението герой – злодей е толкова близко до детето? Изключително интересно беше илюстрирал конфликтът „добър Аз-лош Аз“ един 9-годишен „герой“. Любимият му образ – Спайдърмен. На подканата ми да нарисува картина с него, хлапето направи Спайдърмен, а до него – Venom. С изключение на цветовата гама на двата персонажа, нищо не друго не ги отличаваше визуално. Бяха нарисувани еднакви по големина, с еднакви тела, в еднакви пози. Основната разлика за момчето между двата образа беше, че единият е добър, а другият – лош. Интересно за образа на Venom е, че той всъщност е извънземно същество, което има нужда от приемник, за да съществува. Първият такъв приемник е именно Питър Паркър, или Спайдърмен. Постепенно става ясно, че костюмът дава сила, но отнема идентичност; дори води самостоятелен живот през нощта чрез тялото на Паркър, в резултат на което бива отхвърлен – само за да намери следващ приемник и да започне битката си със Спайдърмен. I. Да се опитаме да разгледаме по-подробно тези процеси през погледа на психоанализата - една от психологическите теории, чрез които може да се научи повече за детската психика и за начините, по които тя функционира. Още откакто Фройд за първи път противопоставя нагоните на живота и нагоните на смъртта, към последните от които се числи и агресивният нагон, до ден днешен психолозите изследват техните сложни взаимовръзки. Едно е безспорно, а именно че човекът действително е обречен да търси баланса между тези две сили, често пъти действащи несъзнавано, „през нощта“. Рисунката на 9-годишния последовател на Спайдърмен може да се интерпретира в няколко насоки. В семейството му имаха особено отношение към агресията; без да се отчитат нейните съвсем здравословни проявления, които синът въплъщаваше в едно будно и подвижно тяло, с буден и гъвкав ум, родителите му не просто не толерираха, но и санкционираха неговата детска енергия (парадоксално, често с агресия). В него на практика се сблъскваха два противоположни импулса – от една страна желанието му да бъде „добър“ и „послушен“, от друга потребността да изразява емоциите си, някои от които несъмнено деструктивни. Именно този психичен конфликт беше нарисувал той. Без да се впускаме в обяснение на причините, довели до подобно „раздвояване“, резултатът беше налице – един Спайдърмен и един Венъм; едно добро и едно „зло, (което) обладава и сякаш отнема свободната воля на човека“(цитат от проведена сесия). Според Фройд „Аз-ът…приема в себе си източниците на удоволствие, интроецира ги, а от друга страна изхвърля от себе си онова, което му причинява неудоволствие отвътре…От себе си той е отделил една част, изхвърлил я е във външния свят и я възприема като враждебна“. Това се случва поради невъзможността на психичното да реагира на вътрешни дразнителите, които са прекалено интензивни, прекалено неприемливи. В този смисъл, не е трудно да се досетим какво би могло да привлече детето към супергероя, дори не толкова към него конкретно, а към онази битка, която героят ще води винаги със своя „архивраг “. Чрез механизма на идентификацията се усвоява нещо от света на доброто, а чрез проекцията се извежда навън нещо от лошото. Заплахата вече има лице, срещу което героят може да се бори. Понятието за нагоните към смъртта е увърдено от Фройд през 1920 г. Той ги противопоставя на нагоните към живота, а за тяхна цел определя връщането на живото към състояние на пълен покой, неорганичност. Това самоунищожение, в началото насочено навътре, се проявява външно чрез агресивни и деструктивни действия, целящи да унищожат обекта. Тази теза се развива още по-нататък от Мелани Клайн. II. Представителите на английската школа в психоанализата развиват теорията за обектните отношения и поставят акцент именно върху дуализма на двата вида нагони. Още от най-ранна възраст малкото бебе разграничава един значим обект в обкръжението си – майката. Съответно и двата вида нагони са насочени само и единствено към нея; когато откликва и се отзовава, тя е добра, когато я „няма“, е лоша. Оттук произлизат някои следствия: - Образът на майката става арена на битка между две противоположни сили; - Тъй като агресивните нагони са много мощни, а омразата – силна, психичното е длъжно да се защити от едно евентуално отмъщение на майката заради тях; - Всичко това поражда една всепоглъщаща тревога; - За да не „унищожи“ добрия обект (майката), а само лошия“, и за да потуши тревогата, обектът бива разцепен на две; - Аз-ът също. Всичко гореописано се случва докъм 4-я месец от развитието на бебето. Постепенно, с порастването то разбира, че майката е само една, и че нейните добра и лоша част съществуват неизменно (и неизбежно) заедно. Ако детето не успее да интегрира това знание, не успее да го понесе, се включва защитният механизъм на „разцепването“ – светът ще остане черно-бял, обектите ще бъдат или обичани, или мразени, самият Аз ще остане завинаги в позиция да е или добър, или лош, ни никога двете едновременно. Тук рисунката, която разглеждаме, придобива допълнително значение. Заедно с нея и въпросът към момчето „Нима човек не може да крие в себе си и добро, и зло?“ – с категоричен отговор „Не!“. I+II. Вечната битка. Героят в този комикс не може да изпитва съмнение. Той е праволинеен, и това е най-голямата му сила. Светът и всичко в него е толкова ясно и разбираемо, а злодеят трябва да бъде победен, на всяка цена. Дори ако цената, която героят плаща, е да отрече всичко зло у себе си; или пък да отрече всичко добро у другия. Колко ли огромна ще да е тревожността му, за да не остава място за колебание? Битката ще е вечна, защото тя сама по себе си не включва възможността за интегриране на външния свят или на Аз-а. Тревожността от този конфликт без изход, в който „лошият“ винаги преследва „добрия“, но и обратното, е факт. Но където има желание за унищожение, има агресия. Дали тогава ще е изненада да споменем и основното, което притесняваше (агресивните) родители(те) на малкия Човек-паяк? А именно, че е твърде агресивен? III. Финалът на историята. Да кажем, че надеждата ни е доброто да победи злото, означава самите ние да активираме механизма на разцепване. Всъщност, надеждата ни за Спайдърмен е да осъзнае, че притежава качества, които го правят герой, но и такива, които го провокират да показа най-лошото у себе си. А също и че всички хора преживяват сходен психичен конфликт. Дали това знание изобщо е възможно в семейство, в което изискването за безпрекословно подчинение е издигнато на пиедестал, а образът на сина не може да бъде възприет в своята естествена цялост? Имаме своите съмнения. Но да кажем, че знаем как завършва всичко…също ще е невярно. Защото се оказва, че героите на приказките не са просто обекти на нечия фантазия, а след един момент нататък започват сами да творят своята история. Предишна статия Следваща статия

Работа със семейства Консултирането на семейства е естествен процес, следващ логично при психологическата работа с деца. Няма затруднение при което и да е дете, което да бъде ограничено само в неговата психика и характер. Нишките, които водят до разплитането на всеки случай, отпращат към родителите и към семейството. Логиката се търси в цялата система, никога (или много рядко) извън нея. При това не толкова, за да се търсят причини за дадено поведение и/ли затруднение, а за да се търсят решения. Съвместната работа с родителите е задължителна предпоставка за успешното развитие на всеки случай. Възможностите за интервенция се увеличават значително, когато всички членове на семейството участват заедно в процеса, а не само детето. ​ Кой вариант е подходящ за Вашия случай - семейно консултиране или индивидуална работа? Това става ясно постепенно, и зависи от конкретния случай и от потребностите на детето и родителите. Предизвикателства Зачестяващи конфликти с партньора. Криза в отношенията - изневяра, раздяла. Житейска криза - раздяла/развод с партньор, смърт на член на семейството. Проблеми в семейството, касаещи децата. Трудности в разширеното семейство.

< Към "Статии" Кой е Жокера? Преди 2 години по това време се бях оплела в тежко отчаяние заради трудността ми по създаването на материал, посветен на филма „Жокера“. В крайна сметка думите се подредиха, а статията е най-четената и споделяна досега сред моите и предишни, и следващи материали (ако сте пропуснали - ето я тук!). Сантиментът ми към този образ е толкова значим, че бях категорична – най-добрият Жокер е именно на Хоакин Финикс. Точка. ​Преди няколко дни за трети път, но след доста години от първите два, гледах „Черният рицар“. Друг сантимент се появи – към брилянтния Хийт Леджър – когото така много харесвах. И една мисъл, заедно с носталгията, ярка и категорична – „Това е Жокерът!“... Ако изобщо е нужно двата образа да се сравняват, то аз бих пречупила това сравнение през призмата на онова, което Хоакин Финикс изгради по безапелационен начин в своята интерпретация – човешката история. Добре изграден образ, фактори от средата, патологични семейни модели, голяма тайна и много травматизъм – идеалната рецепта за превръщането на един нищожен човек в опасен, налуден убиец. Поднесена по впечатляващ начин, през цвета, звука и картината, историята не остави безучастен който и да е зрител. Неслучайно и във всички материали, които четох след това, основно място заемаха емоциите – лепкави и мъчителни до степен на физическа болка. Без да можеш да оправдаеш нищо от последвалото насилие, Хоакиновият Жокер даде цялостно, логично и откровено обяснение защо елементите на историята водят до точно този финал. И въпреки изблиците му на лудост, той увлече през състраданието, през емпатията. Във версията на Нолан Алфред предупреждава Брус Уейн – „някои хора просто искат да видят света да гори“. И да, това е което аз съотнесох първоначално и към героя на Тод Филипс. Но дали? За Артър Флек имаме яснота, имаме предистория. И ако се запитаме – действително ли „светът в пламъци“ е неговият мотив, може би ще трябва да признаем, че не е точно така. Той има мотив, разписан дума по дума, събитие след събитие. В крайна сметка светът на лудостта, в който той живее така дълго и самотно, се екстернализира през действията му навън. Вече всички знаят какво е, а хаосът за другите се превръща в негов личен триумф. Какво знаем за Жокера на Нолан? Нищо. Абсолютно, всеобхватно и пронизително нищо. Няма история, за която да се закачиш, няма точка на захващане на минали събития, след които той да се „появи“. Не знаем нищо за белезите му – краткият момент на откровение, в който Жокерът разказва за един баща-насилник, се изпарява без следа след втората „версия“ – любовта на живота му е обезобразена, а той причинява същото на себе си. Това, което си мислим, че знаем, се оказва една поредна, но не последна заблуда. А с какво си имаме работа всъщност, докато наблюдаваме образа на Хийт Леджър? Това са действията му, въплътени в Желанието му – „светът да гори“. Без причина. Най-добрите да бъдат унищожени, но в отсъствие на какъвто и да е мотив, извън този на „играта“, на чистото забавление и прищявка (може би онова, което Лакан ще нарече „наслаждение“?). При това игра по неговите правила. От началото до края за никого от нас не става ясно кое е онова, което движи този Жокер. Вероятно думата „зло“ би била на място тук, зло толкова органично въплътено, сякаш няма място за нещо друго в това подобие на човек. Нищо човешко, нищо от слабостите, които изграждат всеки от нас, нито дори пукнатина; освен стремеж да бъде наранен всеки друг, а играта да продължава още и още. Този образ не се вълнува от пари, власт, любов, отмъщение – ето ги човешките слабости, които са му абсолютно чужди. Не изпитва страх, не преговаря и не подлежи на убеждаване. В някакъв смисъл – божествено недостъпен за всички останали, и точно поради тази причина– ужасяващ. И ето мястото на сравнение: Там, където имаме история (Жокера на Хоакин Финикс), там има място и за други емоции – отвращение, гняв, състрадание, болка. Можем нещо да съпреживеем, да се идентифицираме дори и да изпитаме страдание заедно с един страдащ човек. Да, лудостта настъпва постепенно и залива всичко друго, но тя е в резултат на някаква, макар трагична, логика. А в липсата на сюжет и обяснение (Жокера на Хийт Леджър), какво друго да открием, освен най-първичната сред емоциите? Само и единствено страх. Няма думи и история, само инстинктивен ужас - че без ред и замисъл играта може да загрубее, а човекът е безсилен пред безчовечното, пред произвола. Каква по-зловеща шега от тази? Предишна статия Следваща статия

< Към "Статии" Вълшебната думичка "Не" Много се пише и коментира в наши дни т.нар.бебешки пубертет. В предишен текст стана дума за него, но днес темата е изцяло посветена на това какво значи всъщност това понятие, кога и как се случва (и дали изобщо?). Първият момент, в който детето ще назове себе си „Аз“ е едновременно начало и край. Той обозначава края на едно постепенно изграждане на субекта - повечето изследователи го ситуират между 6-я и 18-я месец на детето. В същото време е начало - на осъзнаването на себе си като личност (хронологично около 2,5-3 години), с всички количествени и качествени натрупвания, които ще се реализират занапред. Не е случайно, че успоредно на този ключов период в живота на детето започват да се появяват и всички „симптоми“ на „бебешкия пубертет“. Съществува пряка връзка между формирането на Аз и думата „не“. Много майки ще потвърдят, че детето им първо е казало „не“, преди да започне да казва „да“. Или пък, че казва „не“ на абсолютно всичко, дори на нещата, които иска. Няма да е никак пресилено да кажем, че възможността на детето да казва „не“ е жизненоважна за него – може би не във физическо отношение, но във връзка с жизнеността на неговото психично . Докато расте, детето постепенно разбира, че е отделна личност – има собствено тяло, което може да контролира, има потребности, свои емоции и желания. За да „скъса“ връзката с другия (най-често майката), и да започне да се проявява като различно от нея, то ще каже точно това – Не! Ако си представим, че детето говори на чужд език, и се опитаме да преведем тази дума, в неговото „не“ можем да открием ето това: · Аз съм друг човек, отделен от теб, и ще правя нещата различно. · Не се съгласявам с теб, за да ти покажа различието си. · Искам различни неща от тези, които ти искаш (за мен). · Искам да постигам нещата по различен начин, дори ти да ми казваш, че моят начин е грешен (и да си прав)[i]. Франсоаз Долто е изразила прекрасно процеса със следното изречение: „Детето казва „не“, за да направи „да“. Неговият отказ е насочен директно към родителя и желанието на родителя; отказът е демонстрация, неподчинение, провокация. Или поне така бива възприет от повечето родители. В същината си обаче отказът от желанието на родителя е път към осъзнаването на собственото желание“. Но темата днес е за децата, които не казват „не“ – те обикновено не се тръшкат, не противоречат на родителите си, не изпадат в истерия по най-дребни поводи и като цяло будят благородна завист у майките, чиито хлапета събират погледите на всички наоколо с поредното бурноизразено недоволство. Тогава къде би могъл да се крие евентуален проблем? Както посочихме по-горе, отказът от желанието на родителите е начин да се достигне до собственото желание; също така е път в израстването на детето като отделна, независима личност. Ако приемем тези две твърдения за истинни, можете да си представите какъв е залогът на играта на нерви между детето и родителите му – свободата да бъдеш себе си, да бъдеш различен. Представяте ли си всъщност? Какво означава за едно дете, което съвсем доскоро е смятало, че е физически съединено с майка си, да рискува да загуби нейното одобрение (дори любов, ако визираме изказвания от рода на „няма да те обичам повече, ако правиш/не правиш това!“)? Можете ли да си представите от каква значимост за детето е това себеотстояване, за да е готово то да понесе негативната родителска реакция? Между впрочем, не всички деца успяват. За някои дилемата винаги се разрешава в полза на родителското изискване и потребности. А доста от тях продължават да следват тази линия на поведение и в зряла възраст. [ii]Възможните затруднения вследствие на невъзможността на детето да каже „не“, са колкото предвидими, толкова и непредвидими. Но можем да изброим няколко от най-често срещаните и разпознаваеми: · Плахост и неувереност в ситуации във и извън дома; · Непрекъсната необходимост от родителска подкрепа дори по дребни поводи (обикновено след тръгване в детска градина или училище тази отговорност се прехвърля на учителя); · Невъзможност да се вземе самостоятелно решение, дори при изрично настояване от родителя; · Неумение на детето да се защити в социални ситуации; · Съобразяване с чуждото мнение поради липса на собствено, или страх да се изрази собственото мнение. · Безпрекословно подчинение на възрастен, възприет като авторитет. Всичко това неминуемо води до натрупване на негативни емоции, които обаче не могат да бъдат канализирани в адекватна посока, към тези хора и/ли събития, причинили ги . И тъй като знаем, че в природата нищо не се губи, следва да се запитаме какво се случва с емоциите, изтласкани от психичното? Вариантите и тук са много, но едно е сигурно – ситуацията носи неприятни преживявания и на детето, и на семейството му; често пъти проблемът се случва далеч след като периодът на „бебешкия пубертет“ е отминал, а предизвикателствата му са останали нерешени. В унисон с концепцията на Ерик Ериксон за стадиите на психосоциалното развитие, се оказва вярно твърдението, че ако кризата в определена възраст не бъде преодоляна по градивен начин, тя се задълбочава; в този смисъл появата на следваща криза добавя към себе си непреработените дилеми на предходната . За финал нека отново се позова на Франсоаз Долто: „На тази възраст емоциите, които изпитва детето, се изразяват в двигателно напрежение. То иска играчка, но в даден момент (ако не я получи веднага) е прекалено напрегнато, за да може да я приеме. Нужно му е първо да освободи свръхнапрежението, и то по подобен бурен начин чрез отхвърляне, за да може после да приеме силно желания обект. Трябва да оставим на детето свободата да отказва, за да получи свободата да приема “. (Откъс от „Основни етапи на детството“) [i] Възрастта е много трудна, поради сблъсъка на двете – от една страна всичко гореизброено, от друга – невъзможността на детето наистина да се справи само. В ръцете на възрастните е да преценят как да балансират двете крайности, създавайки едновременно самостоятелност и съобразяване с правилата (№3). [ii] Нека кажем все пак, че обобщенията направени тук, все пак имат и своите ограничения и изключения. Предишна статия Следваща статия

< Към "Статии" Трудности в трудна възраст Трудна работа с тези „пубертети“. Или „тийнейджъри“. Или както аз предпочитам да ги наричам - „юноши“. Нищо ново не ви казвам, особено на родителите, имащи пряк досег със споменатата възрастова група. Ще се опитам в този материал да обясня част от причините за трудностите, които срещаме при юношите, като с това изведа някои добри практики в отношението към тях. Спокойно можем да сложим знак за равенство между думите „преходен“ и „кризисен“. Преходът е между детството и зрялата възраст, а кризата е на всички нива – телесно, емоционално, социално. За съжаление много родители са склонни да омаловажават преживяванията на своите подрастващи с аргументи от типа на „Ние да не би да сме имали пубертет, това са модерни глупости!“. Истината е, че сега просто сме склонни да обръщаме внимание на феномени от психичното, които са били изключително неглижирани доскоро. Което не прави тези явления „глупости“ или измислици. (Типичен пример е депресията, която все още се възприема като „глезене“ и „слаба воля“, но реално е един от най-сериозните здравни, и не само, проблеми в световен мащаб.) Ако това е Ваше убеждение, нямам намерение да Ви разубеждавам, но по-скоро ще Ви посъветвам да не губите времето си да четете нататък. Изходната теза на целия текст е тази: в периода на юношество се случват едни от най-драматичните промени, и на начина, по който младият човек се опитва да се справи с тях следва да се обърне внимание . Понякога - да се окаже сериозна подкрепа. Ще започна с едно важно уточнение, което може да Ви се стори особено. Ще върна малко лентата назад – преди пубертета. Защо? Защото колкото и новости и странности да се появяват в този период, нищо не започва с него. Всъщност далеч преди юношеството детето вече има опит с други кризисни периоди. Както и има натрупан зад гърба си немалък житейски опит. Родителите на тийнейджъри често се учудват когато разпитвам за детството, но голяма част от проблемите (и техните решения) се съдържат именно там – в по-ранни взаимоотношения и трудности. Докато се стигне до пубертета, младият човек вече е утвърдил най-основните си вярвания, начините, по които се справя с конфликти, изградил е основата на ценностната си система. Много, много по-рано от 10-11-12 му година са се случили събития, които са оставили отпечатък върху него. И след като направих това важно уточнение, ето и най-сериозните предизвикателства пред родителите на тийнейджъри: ü Юношеството е период, в който върху много нестабилната актуална ситуация на криза, изкристализират проблематични въпроси от миналото . Завръщат се с пълна сила нерешените конфликти и отложените трудни разговори . Особено трудно е когато детето е било възприемано като „неразбиращо“ (защото децата не разбират и няма нужда да ги травмираме допълнително); ако е държано встрани от сериозните житейски несполуки в семейството. Ако до този период детето не е чуло думи за най-важните, най-човешките теми – интимните отношения между хората, живота и смъртта, провалите, загубите, собствените си слабости и ограничения – то ще преживее периода на юношество далеч по-проблематично от други свои връстници, които вече са отработили поне малко всички тези „зони на конфликт“. ü Втори сериозен проблем е липсата на каквато и да е подготовка на детето за настъпващия нов етап от живота му. Далеч преди да започнат промените в тялото, нужно е да се разговаря за предстоящите промени . Можем да проведем разговора както ни идва отвътре, но трябва да има думи – за тялото, за психичното, за емоциите, които ще връхлетят. Всички сме наясно колко сложен е животът; самите ние като възрастни често сме в чудене как да постъпим. А за детето/юношата е още по-сложно. Минималното, което можем да направим, е да му кажем откровено, че преходът между детето и възрастният е труден преход. ü И като говорим за подготовката, стигаме до трети важен момент. Вие можете да говорите с детето и да го подготвите, но не можете да извървите пътя вместо него . Често то няма да позволи дори да го придружавате по този път. Една от най-трудните за възприемане от родители истини е тази – че детето им вече не е точно дете и никога няма да бъде. Че за разлика от онова малко човече, което винаги е разчитало на тях, юношата ще ги неглижира, ще се изолира, ще омаловажава думите и делата им. Ще се бунтува. От опит ще кажа, че често конфликтите възникват именно поради невъзможността на родителя да приеме събитията (и дори се бунтува с всички сили срещу тях), а не защото юношата е „труден, та дори невъзможен“ . ü Най-честата дума, с която родители обясняват своето състояние около трудната възраст, е „отчаяние“. Обикновено защото се разиграва следния парадокс – „искам, но още не мога сам“. Срещат се две противоречащи си тенденции. Може би някои от вас ще разпознаят същата ситуация като при двегодишното, което много желае да пресича само улицата, но не умее да се пази от колите. Голям проблем е намирането на баланса – хем да се даде съвет на юношата, хем да не се приеме съветът за натрапване. Един ден хлапето моли да помогнете („Никога не ме защитаваш, никога не си на моя страна!“), на другия ден в същата ситуация ви пъди („Не ме оставяш да порасна, не ме чуваш!“). Тук е ходене по тънък лед - да се прецени в конкретната ситуация дали може да се остави младия човек да опита да се справи сам, или да се направи опит за деликатна намеса. Чудите се кое от двете – ами питайте! „Имаш ли нужда от мен? Искаш ли съвет?“ – но тук трябва да бъдете готови да чуете „Не!“ и да го зачетете . И друго – „Тук съм, ако имаш нужда от мен“, плюс търпение – понякога върши чудеса. Как децата и юношите поставят своите въпроси? Чрез своето поведение. Не защото правят напук на родителите си, не защото им е приятно, а защото не знаят друг начин, а усещат сериозни затруднения. За да илюстрирам с пример: една от най-честите теми в тази възраст си остава тази за училището, оценките, за успехите, за добрата работа, за изпитите след 7 клас, които се превръщат в тема номер 1 в семейството за година, че и повече. Мислех, че в миналото са останали репликите на моите собствени родители „Имаш едно задължение, и то е да учиш!“, но в кабинета си чувам същите думи непрекъснато. В такива моменти се чудя…ами къде остават теми като: - Какво се случва с тялото ми, защото вече не го усещам като мое, а като чуждо? - Защо все по-често не се харесвам? - Как да накарам другите да ме харесат? Какво е нужно да правя, за да се случи това? - Защо преди вярвах безрезервно на родителите си, а сега ги виждам толкова различни? - Защо ме дразнят толкова много? - Какво да правя с тези нови усещания, които се появяват? - Защо преди всичко беше толкова просто и лесно, а сега изглежда все по-сложно? - Защо се повишават очакванията спрямо мен и как да се справя с тях? - Какво да правя с това момче/момиче, което толкова много харесвам? - И т.н., и т.н. Списъкът е безкраен. Та, кой говори с тях за това? Струва ми се, че първото което трябва да направим преди да избухнем срещу юношата или да изпаднем в отчаяние, е признанието пред самите себе си, че и ние сме били там. В екзистенциалните въпроси и гнева към възрастните, объркването и несигурността. Почнем ли оттам – нататък би станало малко по-леко. За финал, някои конкретни насоки: 1. Не подценявайте случващото се! „Ще мине от само себе си, период е!“ може да доведе до много неприятни последици. По-добре да потърсите насоки ако се чувствате затруднени – няма да навреди; отколкото да рискувате да пропуснете важна индикация, че има сериозен проблем. Допълнителна сложност внася това, че в тази възраст децата са изключително непредвидими, поведението често е свързано с попадане в риск, а уменията за преценяване на ситуации – силно ограничено . Действително юношата мисли, че нищо не може да му се случи, и е важно отстрани да има сензитивност към някои сигнали. Всичко, което ви изглежда ново, нехарактерно, особено – обърнете му внимание. 2. Липсата на конфликти с юношата не е гаранция, че всичко върви добре . Понякога е точно обратното. Прекомерното съгласяване с родителя и липсата на противопоставяне също могат да са в основата си сигнал за затруднения. Ако се чудите как да разграничите едното от другото, потърсете обратна връзка от учител, например, външен човек, на чието мнение имате доверие. Спокойно у дома, но като цяло мълчаливо, оттеглено дете, в изолация от връстниците си – може да дава сигнал за депресивно или тревожно състояние, на което трябва да се обърне внимание . В годините си в училище винаги съветвах колегите си учители да са особено чувствителни към децата, които никога не създават проблеми, не шумят и „все едно ги няма“. Често те имат доста по-сериозни затруднения от шумните си, буйни връстници. 3. Научете се да „чукате на вратата“ . В пряк и преносен смисъл. Говорим за границите, които са толкова чувствителна тема за юношите. Порастващото дете има нужда от лично пространство, място, на което да не бъде безпокоено, и което вие да уважавате . В думите подобно зачитане чуваме в репликата по-горе „Тук съм, ако и когато имаш нужда от мен“ (но детето преценява кога е това време, не родителят!); във въпросите („Искаш ли да…?“, „Какво ще кажеш да…?“), в преговорите, допитването. Ако има семейна тема, по която да се взима решение, обсъдете я с тийнейджъра. Не казвам да се съобразите с мнението му; но да обсъдите, да го питате какво мисли. В практиката си съм имала случаи, в които решение пряко касаещо юношата (да бъде преместен в друго училище, например) не просто не се поставя като въпрос („Искаш ли да се преместиш?“), но се казва СЛЕД като вече то е записано в новото училище. Подобни действия дълбоко уязвяват; сякаш няма личност, която ще преживее промяна, а просто предмет, с който можем да разполагаме както искаме. 4. Бъдете гъвкави в ролята си на родител – нито прекалено изискващи, още по-малко „приятели“. Много достойна, авторитетна позиция, която ще изненада вашия тийнейджър (в позитивния смисъл) е тази: „Понякога наистина не знам какво да правя, хайде да мислим заедно! “. Далеч по-възможно е да постигнете успех с подобна реплика, отколкото с категорични твърдения, които не търпят възражения – „Аз съм родител и знам по-добре от теб!“. Обратното - опитите на родителя да влязат в позиция на приятел също рано или късно ще претърпи провал. Дори се създава по-голям риск, защото приятелят не може да е авторитет, а юношите (дори да отричат) имат особено силна нужда да виждат авторитетните, добрите примери, премерените в поведението си възрастни . Защо – защото от авторитетите идват правилата. Липсата на ясни и консенсусни правила е източник на изключително неприятни ситуации в тази (и не само) възраст. А ако родителят-авторитет не наложи правила, кой? Със сигурност няма да е приятелчето на тийнейджъра! 5. В продължение на предното – бъдете откровени. В тази възраст се случва т.нар. „детрониране“ на родителите. От божества, чиято дума е закон за детето, те се превръщат в…хора, с всичките си слабости. Юношите виждат пукнатините в перфектния дотогава образ на своите родители и обикновено удрят точно там в моментите на конфликт. Така че, вашите слабости вече са им ясни – а отричайки ги, вие все едно лъжете . Тук работещо е да обсъждате простичката житейска истина, че сме хора и не сме безгрешни; което не пречи да даваме най-доброто, на което сме способни. Не е сигурно, че бунтуващият се младеж или девойка ще ви чуе в настоящия момент, но в дългосрочен план подобни „инвестиции“ дават резултат. Предишна статия Следваща статия

< Към "Статии" И психолозите избират Професионалният път на всеки психолог се формира изключително индивидуално. Казвайки "психология" можем да имаме предвид коренно различни неща. Затова е важно работещият специалист да направи своя избор на парадигма (школа, направление), в която да "намести" своята работа. Малко повече за моя избор и защо е такъв - можете да прочетете в текста. Представете си системата от вярвания за себе си и света на човека като съд. Разбира се, този съд няма как да е празен, защото през годините и с опита, със самия факт, че сме хора, съзнателно или не всеки от нас го „запълва“ с неща. Можем да дадем имена на тези „неща“ – ценности, принципи, опит, убеждения…допълвайте и вие както ви идва отвътре. Защо започвам с това? Ще стане ясно след малко, но със сигурност има общо с едно противоречие, което дълго време не можех да помиря в себе си. И то е противоречието между една страна от човешката природа с друга, също толкова присъща за човека. 1) Човекът трудно понася хаоса и неяснотата. Чудя се дали изобщо е нужно да обяснявам това, и вероятно е достатъчно само да посоча, че дори в най-примитивните култури се срещат доказателства, че е имало опити да бъдат обяснени феномените, които ни заобикалят (природните явления, например). За онази част от психичното, която съзнаваме и познаваме, хаосът е като минимум досадно, а често и силно тревожещо ни „състояние на нещата“. Нетолерантни сме към това да не знаем, да не разбираме, да не ни е ясно. Дотолкова последните са ни непоносими, че на практика цялото човешко познание е ориентирано към това да успеем да си обясним разнообразни вътрешнопсихични и външни феномени. Как? Като започнем от науката и фактите и стигнем до…общо взето каквото се сетите - звезди, карма, конспирации, магия и т.н., и т.н. 2) От друга страна, точно както не можем да понесем хаоса и неяснотата, непознаваемата, несъзнавана част от нас носи след себе си точно това. И ако хванем вяра на това, което ни казват психоаналитиците (и все по-нарастващия брой изследвания) – че несъзнаваното е далеч повече от съзнаваното, то сами разбирате накъде отива мисълта. Значи има толкова много от нас самите, което е неясно и непознаваемо… Как се помиряват тези две противоречиви позиции? Ами с това, с което започнах. Със способността на всеки един от нас да запълни с „неща“, да придаде смисъл на случващото се, на света и на самия себе си. Аз например избрах да уча психология. На малко по-късен етап избрах психоанализата като „най-добър“ метод. А още по-нататък във времето – лаканианската психоанализа. Струва ми се, че тези избори доведоха до възможността ми да приема споменатото противоречие – в професионален план, но не само. В самото начало фантазията ми беше, че психологията е много структурирана наука, с ясни правила. Разбира се, няма как да разбереш в каква голяма заблуда си, докато не извървиш всяка една стъпка по посока на заблудата. Основното, за което се оказах в грешка беше, че с времето и опита нещата ще стават все по-ясни и лесни. Всъщност на много ниво усещах работата си все по-затруднена, защото зад Готовите формулировки (човекът е такъв и такъв, защото…, и от това следва…, съответно нашият подход трябва да е…), та зад тях прозираха фините детайли, едни тънки струни, в началото невидими, които обаче веднъж уловени, не могат да бъдат натикани обратно в Голямата работеща формулировка. Просто не пасваха там, а аз не знаех какво да правя с това уловено, с думите на човека срещу мен. В крайна сметка кое се оказа работещо за мен? Липсата на Готова формулировка. Някъде сред цялото многообразие от методи, поучения, твърдения, факти и знание, чух „не знаем“. Прозвуча ми почти скандално в началото, а всъщност спечели интереса ми, и така до днес. В моята професионална история онази школа, дръзнала да каже това „не знаем“ , е лаканианската психоанализа. Сега е моментът да кажа, че не става дума за липса на теория, обосновка или доказателства – нищо подобно. Всеки, който е седял пред формулите на Лакан (да, точно така, математически формули) е наясно, че обемът от информация може да запълни далеч повече от скромния индивидуален запас от „дупки в знанието“. Става дума за това да кажеш „не знам“, защото отказваш да приложиш Голямата психологическа формулировка наготово и веднага; а вместо това даваш пространство на един сложен процес на търсене и мислене какво, защо и как се е случило в историята на човека отсреща. Ако се върна пак от началото към двете противоречиви състояния – на хаос и структура, за мен лаканианската психоанализа отказва да прибере, да намести даден феномен в структура, просто за да няма хаос; в същото време намира в хаоса нещо, което да въведе структура. Оказва се важно умението да стоиш в неизвестното, в неясното – при това в професионален контекст стоиш с още един човек и неговото неизвестно; сложете отгоре и нетърпението, с което всеки човек отправя своето страдание и чака облекчение. Добавете учудването от факта, че отказвам да „закова“ диагнозата, а вместо това задавам въпроси; понякога и разочарованието в думите „Ама ние само си говорим, вие какви техники използвате?“ Обратно на готовността, с която някои школи в психологията предоставят техники, методики и стандарти за работа, в лаканианската психоанализа е необходимо да се остане в тревожността на „незнанието“, в нажеженото очакване нещо да се случи, но да се случи на свой естествен ход, а не защото „сядаме тук сега да приложим една техника“. На практика това означава, че не е в мен инициативата да посочвам темите, които ми се струват важни. Не е моето темпо, с което работата да се съобрази. Има тема, която според мен е в основата на проблема? Поставям я, но човекът отсреща не реагира, не я подхваща? Е, значи не е дошъл моментът. Той може да отвърне поглед от онова, което аз съм извела като важен извод, да не го чуе – и това е ОК. Моята работа е да насърча думите отново, и ако човекът удържи да продължи да говори, ще поставя същия акцент тогава, когато вече ще има чуваемост. Балансът е труден, защото случаите са „всеки сам за себе си“; понякога е нужно да се преосмисли дори позицията, за която досега ставаше дума (т.е. нужно е да се използва конкретна техника, например). Преценката дали човекът има нужда от повече подкрепа и „удържане“, или може да „удържи“ сам в този момент; кога, как и дали изобщо да се зададат някои трудни въпроси; в кои ситуации (обикновено спешни) от терапевтично въздействие трябва да се премине в кризисна интервенция и т.н., и т.н. – всичко това и много повече стои като казус за терапевта във всеки един момент от процеса. Точно затова и определяща за начина, по който той структурира работа си, е парадигмата, в която работи, с нейните ориентири – теоретичната подготовка, системата от обучители и колеги, които подкрепят, етичните принципи и др. Вчера една дама, с която работя, ме попита – как избра точно това, мина ли през други школи, или знаеше още в началото? Истината е, че нито едното, нито другото – нужно беше търпение, информация, общуване с колеги, колебания – за да съм спокойна в избора си. Мислейки за текста, давам си сметка, че същото би могъл да напише колега от съвсем друго направление. Или пък колега със същите интереси като моите да каже, че усеща процеса и лаканианската психоанализа по коренно различен начин. Но отново в духа на индивидуалния подход: при всеки е различно и така трябва да бъде. Основното е всички в процеса на психологическата работа – специалисти и клиенти – да имат възможност да избират. Предишна статия Следваща статия

< Към "Статии" Подкрепа за майката на бебето С обогатяването на опита си в работата с деца все по-силно се убеждавам в това, че днешните родители са изправени пред една тиха и често неравна битка – тази с прекомерното наличие на информация. Въпреки че е възможно тази теза да подбуди почуда у някои, на практика се оказва че уж помагащата роля на ориентировъчните данни за развитието на детето може да доведе до дългосрочни и трудни за преодоляване проблеми. По темите около детското развитие се вихрят особено ожесточени спорове – във и извън виртуалното пространство. Дотолкова са крайни понякога, че се забравя най-важното – всички участници в тези разговори всъщност са родители, търсещи или намерили най-добрия според тях подход към своите деца. Дори обаче да се абстрахираме от неприятните нападки и непотърсени мнения, остава един голям риск, който поемаме докато търсим информация как да бъдем най-добрите родители – сравняването. Сравняване на детето с други деца. С неговите братя и(ли) сестри, ако има такива. Сравняване с вас, неговите родители, на същата възраст. Или пък с мерките и теглилките, които особено в бебешка възраст следите с особен интерес – колко тежи, колко милилитра хапва (и защо толкова?), какво може или не може да направи в сравнение със средностатистическото бебе/дете на неговата възраст? Нека да ви попитам - а какво всъщност значи „средностатистическо бебе“? За мен като професионалист, работещ с деца от години, това е категория, изпразнена от съдържание. Всъщност наблюденията ми са че родителите са тези, които придават форма, които влагат съдържание във всяко едно нещо, което детето прави или не прави. В техните представи, очаквания, фантазии и тревоги е заключено всичко онова от детето и неговото развитие, което има стойност, което има значение. И там таблиците и сравняването с други деца са безсилни да отговорят на въпросите, да успокоят тревогата – дори могат да я задълбочат. Затова и понякога се случва майка, чието хлапе хапва и расте съвсем порядъчно, да отдава огромно значение на храненето и да се тревожи ако то по някаква причина не си изяде всичко в чинийката. Или пък да се следи стриктно процеса на изхождане при новороденото, и всяко излизане извън „нормалното“ (като цвят и честота) да бъде повод за притеснение. Или да придава огромно значение на проговарянето, а да остане незабележима способността на детето да ритмува прекрасно, или пък усета му към цветове и форми. Случва се и обратното – в някои случаи има индикации за трудности в развитието, които обаче се тушират припряно със съвети от типа „И моето беше така, ще мине от само себе си!“, „Няма ненаучено дете!“ и т.н. Подобни заключения са отново направени на база на сравнение между две деца, без да се отчитат хилядите променливи, които правят ситуациите различни. Има един виден до днес остатък от минало време, който касае ситуацията на майката по нашите географски ширини. Говоря за време, в което развитието на бебето и детето минават почти само и единствено през грижата за тялото (представете си ситуацията в днешните ясли, в които все още няма и намек от специалисти по ранно детско развитие – емоционално и психическо). Която и родила жена да питате, която е имала трудности след появата на детето, ще ви каже, че най-големият проблем е липсата на подкрепа. В същото време и във и извън форумите, по улиците, сред роднините – бъде ли видяно бебе, се задейства лавина от въпроси, съвети, разсъждения; всичките около това КАК е редно да се гледа това бебе. Къде се къса връзката – има хора, които проявяват интерес и някаква форма на загриженост, но масово майките не намират подкрепа. Не е ли това парадокс? Според мен подкрепата, която средата оказва, не е в посоката, която е необходима на майката. Убеждението ми е, че всяка майка (особено начинаеща) има нужда от доказателства, че се справя добре, че може да намери ритъма, в който тя и бебето са синхронизирани. Има нужда да бъде придружена по пътя към личното осъзнаване, че се справя, че детето не е застрашено от действията й, а напротив. Има нужда да знае с категоричност, че нейното дете няма по-добра майка от нея! Това разбира се, не е вроден, автоматичен процес. При някои жени се получава по-бързо и по-леко, при други изисква време и помощ. Но именно това е подкрепата, която липсва в нашето общество; познавачите са много, а емоционално подкрепящите именно майката - не чак толкова. В дългосрочен план никоя майка няма нужда да бъде съветвана за точните милилитри, които е нужно да хапва бебето, или каква да е температурата в стаята, или колко често трябва да се оставя бебето по корем; такава информация се намира, с помощта на педиатър може и да се отсее. Много по-необходимо е да се появи един доверен човек, който да пита: „Знаеш ли, има доктори за тази работа, ами ти как си и защо се тревожиш толкова за това?“, или „Какво се промени между теб и партньора ти с появата на това бебе?“, или „Как се справяш с намирането на време за себе си, та било то и за няколко минути през деня?“. Само така може да бъде чута една майка, за да може да й бъде подсигурено спокойствието тя самата на свой ред да чуе своето бебе. Задейства ли се този процес таблиците и сравняването вече няма да имат същия смисъл, а водеща ще бъде уникалността на отношението майка-бебе-среда. В заключение – родителите остойностяват различни аспекти от развитието на своето дете, приемат за важни различни неща, стремят се към различни цели. Затова и допитването до външни източници трябва да бъде премерено и винаги с едно наум. Стремежът към външен коректив, който е носител на достоверна информация и трябва да бъде следван на всяка цена, измества фокуса от сигналите, които самото бебе подава. Далеч по-трудно е да бъде следван гласът на мъничето, което понякога толкова ни тревожи, защото не сме сигурни какво казва. И колко по-изкушаващо е да се последва нечий съвет или някое готово решение (често със съмнителен успех). Важното – усетът спрямо това гласче може да укрепне, сигурността на всяка майка може да бъде изведена на преден план – та дори и през грешките, които са необходими и неизбежни. Стъпи ли се на тази плоскост…не, майчинството не става кой знае колко по-леко, но олекват чуждите разбирания и съвети, за да придобият тежест вътрешните гласове – на мама и бебе. Предишна статия Следваща статия

Психология и гейм дизайн Има ситуации, в които възможностите се появяват сякаш случайно, но всъщност са точно на мястото си. С огромно вълнение споделям за проект, в който имам шанса да участвам; проект, още в работна фаза, но такъв, който задава нова посока в професионалното ми портфолио. ​ В момента участвам като психолог-консултант в разработването на видео-игра, в партньорство с полското студио ‘11 bit’. Проектът е все още тайна, разбира се. И въпреки че професионална задача като тази е нещо съвсем ново за мен, имах усещането, че принадлежа в такава среда още след първата среща с колегите си. Както започнах да се шегувам – най-накрая ще се отплатят годините, инвестирани в различни геймърски активности. ​ Признателна съм за възможността да разширя границите си като специалист, и за придружаващото я удоволствие да работя с такъв страхотен екип! ​ А когато му дойде времето, ще споделя и повече подробности. Приключение в 11 bit Studios През октомври 2022 г. бях поканена във Варшава, Полша, за да прекарам цяла седмица в офиса на студиото ‘11 bit’. За пръв път се срещнах на живо с хората зад Проект 8. След посещението си знаех със сигурност, че най-ценният ресурс на всяка компания, са хората, които работят в нея. Разбира се, работата ми винаги е била свързана с хора, и винаги е било важно да установя връзка с тях, за да постигна дадена цел – дали ще е личностово израстване, разрешаване на конфликт или намиране на начин за справяне с трудна ситуация. ​ Опитът ми като консултант за видео-играта не направи изключение. Някъде между различните психологически теории и ученето на нови неща от света на гейм дизайна, основен фокус все още са взаимодействията с хората – какво знаят те, какво преживяват, какво казват (или не казват). Да чета между редовете изглежда и тук е основният ми инструмент за работа. Виж повече

< Обратно Безплатни консултации 28.11.2021 г. В сътрудничество с "КОЖА - платформа за психично здраве" Фондация "КОЖА - платформа за психично здраве стартира кампания за безплатно психологическо консултиране на деца и родители в ситуации на загуба на техен близък. По тяхна покана се включих в инициативата като част от екипа, който ще осигурява тези консултации. Повече информация за инициативата и как можете да се възползвате - тук . ​ Междувременно споделете за тази възможност на хора, които смятате, че имат нужда от подкрепа. Макар и много лично, интимно преживяване, загубата е важно да не остане капсулирана, но да намери някой, който да я "чуе". Предишна Следваща

< Обратно Интервю за MediaCafe 13.09.2021 г. Ваксините - още едно нещо, за което да сме в противоречие Оригиналната статия на MediaCafe на репортера Ивелина Василева можете да видите тук. - Явно се улавя напрежение в разговорите за ваксинацията. Има хора, които изказват крайни и непоклатими мнения по темата. Защо се получава така? ​ Мисля, че е защото пандемията нахлу в живота ни по изключително категоричен и неочакван начин. Това не е събитие, което касае конкретна група хора, общество или държава, а засегна всеки човек – по един или друг начин. Не съм сигурна дали има някой на планетата, който да е успял да се абстрахира от случващото се, и да продължава да живее по същия начин като преди. Т.е. пандемията, въпросът за ваксините касаят абсолютно всички. Колкото и да говорим за личен избор, факт е, че ние не сме изолирани от другите. Следователно изборът не е само личен, а влиянието ни едни върху други е по-голямо, отколкото ни се иска вероятно. Не контролираме сами този процес. И второ – може да е малко пресилено, но когато говорим за пандемията и вируса, поставяме въпросите за живота и смъртта. „Как живеем?“ е фундаментален, екзистенциален въпрос, ако щете. В този смисъл, не е възможно да бъдем изцяло рационални; темата е изключително емоционална, а всички знаем, че където има силна емоция, има конфликти, разделение, неразбиране. - Може ли да ни скара, дори с близки приятели, темата за личния избор дали да се ваксинираме или не? Защо? ​ Абсолютно може, и мисля, че малко са хората, които още не са имали конфликти със свои близки, роднини или познати по темата за ваксините. Причините са точно в това, че тъй като пандемията засегна всички и промени „правилата на играта“, всеки човек се опитва да се адаптира към „новата реалност“. Различните хора обаче се справят по коренно различен начин; и тъй като живеем в свободно общество, имаме възможност да избираме различни поведения. В зависимост от конкретната личност, неговите личен опит, история, нагласи, реакциите понякога са крайно противоположни. И ако в други ситуации можем да не сме засегнати от мнението и поведението на другия, но тук всички изпитваме на гърба си определени последствия. Например, аз мога да искам или да не искам да се ваксинирам, но всички деца няма да ходят на училище при определени условия. Мога да нося маска или да не нося маска, но всички заведения може да затворят. Мога да спазвам всички мерки и въпреки това да загубя работата си, защото в моя бранш дейността е замряла. Това са тежки, неблагоприятни условия, които естествено пораждат негативни емоции у хората и изострят напрежението между различни групи хора. Започваме да се питаме „Кой е виновен за всичко това?“, и всеки намира различен отговор – обикновено онзи, който не е на моето мнение. Търсим адресат на своя гняв, можем да си позволим да мразим онези, които са различни от нас. - Правилно ли е да преценяваме човека за неговия личен избор? Мисля, че е важно всеки сам да прецени за себе си кое би било комфортно за самия него. По принцип в общуването с хора трябва да си даваме сметка, че мнението и личността са две различни неща. Че можем да бъдем близки с хора, които съвсем не споделят нашите вярвания и убеждения. Трудността идва оттам, че когато не познаваме мотивите на хората за дадена тяхна позиция, когато не сме „в техните обувки“ е твърде лесно да ги категоризираме, да ги наречем по един или друг нелицеприятен начин. Има една схема, която много добре илюстрира това – представете си човешките нагласи като дърво. Видимата му част, короната на дървото е изградена от твърдения, които са на повърхността („Ваксините са опасни“, „Някой управлява пандемията“ и т.н.). Под повърхността обаче са мотивите, които не можем да знаем – понякога и човек не си дава сметка за тях, защото може да са несъзнавани. Там може да има тревога, страх, нещо от историята на този човек, лично преживяване, идеология, идентификация – това са дълбинни процеси, които са толкова базисни, че всяко поведение отвън, което се възприема като нападателно, като заплаха, бива грубо, остро конфронтирано. Говорим за защитните механизми на психиката – затова ги наричаме защитни, защото имаме нужда от тях, тъй като те предпазват най-уязвимите, най-дълбинните структури на личността. А какво по-лично от въпроса за живота и смъртта? Казано иначе, не можем да се сърдим на хората или да ги обвиняваме, за техните убеждения, защото те вършат някаква работа, няма как без тях. Можем да не сме съгласни, но толкова. Човек има право на своите защитни механизми. - Как да овладеем страстите у себе си или на отсрещния, когато говорим за тази тема? ​ Много е важно да не се стига до ескалация. Казват се силни думи, често пъти човек съжалява. Дава си сметка, че не е трябвало за тази тема да се кара с хора, които са му наистина близки. Ако за вас тази тема е наболяла или другият човек се опитва да ви въвлече в спор може да се каже директно – "тази тема ни скарва, хайде да я поставим в "забранения списък" и да не я коментираме". Това е и правило в психологията, когато един човек е много категоричен в своята позиция, той трудно я променя, почти е невъзможно. Ако не се чувстваме комфортно да се виждаме с този човек, може би по-добре за някакъв период от време да не го виждаме и да бъде ясно – нямам нищо против теб и личността ти, но тази тема ни разединява и е по-добре да сложим границата. Трябва да умеем да правим разлика между мнението на човек, поведението му, неговата личност. Това са коренно различни неща. Ние можем да не сме съгласни с неговото мнение и въпреки това да го обичаме и уважаваме. Това разграничение малко трудно го правим в България, но е много важно - Може ли сериозно да ни разедини една такава тема, която се базира на личен избор? ​ Струва ми се, че най-разединяващите теми са именно тези, касаещи личния избор и начина, по който всеки човек разбира това. Само един пример. Един ще каже „Аз имам право да не се ваксинирам!“ и ще бъде прав за себе си. Друг ща каже „Аз пък имам право на здраве, а в пандемия това право не ми е осигурено!“ и също ще е прав за себе си. И в двата случая човек вижда ситуацията през собствения си избор. Между другото се оказва, че навсякъде по света хората намират обществото си доста по-разединено, отколкото е било преди. Тоест, това не е процес, който наблюдаваме само у нас. За съжаление в нашето общество нямаме изградени умения за водене на диалог, за отделяне на мнение/поведение от личност. Емоциите надделяват, няма чуваемост, аргументите нямат стойност, а сякаш е важно кой крещи по-силно. Разединяването е огромно, по всякакви теми впрочем, не само по тази, и аз лично не виждам на този етап появата на по-зряло поведение. Нещата, които правят разцеплението фундаментално, са много отпреди пандемията – някои такива фактори са: 1) сривът на авторитетите; 2) пълната липса на доверие в институциите, в държавата; 3) изначално грешното възприемане на това какво значи „свобода“. Скоро го казах по друг повод, но в България е много важното личното мнение…но само ако е същото като твоето. Ако не е – значи нямаш право на лично мнение – съответно се атакува личността, наред с мнението. И ето ви процес, който когато е съчетан с общество, в което водим монолог, при това през емоциите си – стигаме до мястото, на което сме. - Натискът сякаш се увеличава със забраната да ходим на места, които намирахме за отдушник – театър, кино, музикални събития? ​ Струва ми се, че справянето с тези ограничения и лишения, не бива да се превръща в драма. Да, неприятно е, да, нужни са някакви промени в плановете ни и начина ни на живот, но в сравнение с лишенията и изпитанията на едни минали поколения, невъзможността да се пътува (при това вече има начини, макар и в определени условия) не е повод за трагизъм или траур. Смятам, че пандемията беше едно важно напомняне на съвременния човек, че има процеси, които той не може да управлява – с каквито и технологии и разум да е снабден; и това може да е повод за отрезвяване на съвременното нарцистично и консуматорско общество, свикнало да получава всичко с един клик. Друг е въпросът дали успяхме да си направим изводите или упорито продължаваме да тропаме с краче като малко дете, че тези лишения са едва ли не непоносими и че не можем да ги приемем за „нормални“ и съответно се бунтуваме с всички сили срещу тях. Предишна Следваща

< Към "Статии" „Защо учим?“ Лесен въпрос? Няколко основни неща хрумват на родителите като отговор когато детето попита „Защо да ходя на училище, защо да уча много?“: За да научиш много неща, да придобиеш ценни умения; За да си намериш добра работа (под добра обикновено се има предвид високо платена); За да влезеш в добро училище/добър университет (особено актуален аргумент след 7 клас); За да имаш добър живот; И т.н. Странното е, че тези наглед елементарни за осмисляне отговори, които са истинни, за мнозинството от децата не представляват никакъв мотивиращ фактор; те им звучат изтъркано, неубедително и дори дразнещо. Когато на свой ред попитаме самото дете, то рецитира същите фрази, но някак механично. Да разгледаме и друга обичайна ситуация от училище. На въпроса „За какво най-често ти се карат родителите?“ познайте какво отговарят децата…за оценки. Всяко дете се изправя пред различни предизвикателства в училище. Някои имат трудности да се впишат в средата, други – да приемат и да се съобразяват с правилата, трети – да отговорят на високи за техните възможности учебни изисквания. Но при почти всички се оказва, че оценката се явява основен, централен критерий за родителя. Тя се превръща в самоцел, в онова, което ще ни даде увереност, че детето е стойностно и справящо се (ако е отличник), или пък което трябва да атакуваме с всички средства, защото обезценява моето дете и неглижира възможностите му (ако има затруднения). Още по-неприятно става, когато именно оценките се превръщат в залог за една или друга награда, в залог за похвала, одобрение, проява на обич. А каква е връзката между двата въпроса? Всъщност, ако за детето е неясно каква е функцията на доброто образование, ако няма вътрешната мотивация да се труди, да упорства, да учи, то пребивава в училище, подтиквано само и единствено от външни мотиви; външната мотивация се определя от оценки, похвали, награди, или наказания, отнемане на нещо желано и т.н. И тъй като външната мотивация има способността бързо да изтлява, в един момент се оказва, че няма нищо, с което детето да бъде „накарано“ да учи повече и да се старае (особено голям проблем в юношеството). „Не мога да го накарам“ е много честа фраза сред родителите; а зад нея стои желанието да обясниш на детето си, че искаш за него най-доброто, както и безсилието от това, че то сякаш изобщо не се трогва от този факт. Казано по друг начин, ако ние се движим по повърхността в обяснението си защо е важно човек да учи, да се развива, да се усъвършенства, то и детето ще търси повърхностни начини да изпълнява задачите си. То надали ще има представа какво значи „добър живот“, със сигурност му е безразлична „успешната кариера“ – но твърде добре осъзнава какво значи да прекараш качествено време с родителите си, да имаш добри приятели, да получаваш подкрепа в нужда, да се разбираш с братята и сестрите си, знае какво удоволствие носят неговите любими хобита, пътуванията, игрите. Накратко, онова, което печелим в училище, губейки много други неща, е възможността за избор . Да може да избере най-доброто за себе си, ето това е което родителите искат за децата си, това е резултатът от доброто образование, към което ги подтикват – да избере училище, университет, професия, а покрай тях и среда, възможности, хора. Особено трудна задача е всичко това в контекста на общество, в което удоволствието тук и сега, неподплътено с усилия, е със статут на ценност. А знанието, трудът, които се отплащат незнайно кога в бъдещето, са изключително далечни на учениците. Именно тук е ролята на родителите, в обяснението, че умението да отложиш удоволствието в името на нещо по-стойностно, по-значимо, е полезно и необходимо. И то не само на думи, но и в отношението им спрямо детето; да, знам, че ще те ядосам когато те моля да оставиш компютъра (да се прибереш у дома), но това е което трябва да се случи. Потенциалът на детето няма как да се разгърне, ако то не съумее да пренебрегне моментното желание, ако не успее да контролира поривите си да се забавлява неограничено и на всяка цена. Всичко това, в контекста на училището, означава един постоянен интерес към (по)знанието и от страна на родителя, регулярна комуникация с учителя, дори в случаи, когато не сме съгласни с него, внимание към затрудненията на детето още от самото начало на училище, но и пространство, в което то да се справя само – трудно постижим баланс, но веднъж постигнат е стабилна основа за всичко, което предстои занапред. Предишна статия Следваща статия