Резултати от търсенето

Работа със семейства Консултирането на семейства е естествен процес, следващ логично при психологическата работа с деца. Няма затруднение при което и да е дете, което да бъде ограничено само в неговата психика и характер. Нишките, които водят до разплитането на всеки случай, отпращат към родителите и към семейството. Логиката се търси в цялата система, никога (или много рядко) извън нея. При това не толкова, за да се търсят причини за дадено поведение и/ли затруднение, а за да се търсят решения. Съвместната работа с родителите е задължителна предпоставка за успешното развитие на всеки случай. Възможностите за интервенция се увеличават значително, когато всички членове на семейството участват заедно в процеса, а не само детето. Кой вариант е подходящ за Вашия случай - семейно консултиране или индивидуална работа? Това става ясно постепенно, и зависи от конкретния случай и от потребностите на детето и родителите. Предизвикателства Зачестяващи конфликти с партньора. Криза в отношенията - изневяра, раздяла. Житейска криза - раздяла/развод с партньор, смърт на член на семейството. Проблеми в семейството, касаещи децата. Трудности в разширеното семейство.

Вие залагате нагласата ВАЖНО : Парите не са най-важното! За децата парите са абстрактно понятие. Затова каквото заложите у тях с годините като начин на възприемането им, това ще е тяхната нагласа . Не отдавайте на парите повече значение, отколкото имат. Един балансиран подход „Да, важни са, но не и най-важното!“ може ви спести доста главоболия. За какво си струва да дадете пари? ВАЖНО : Да откажеш покупка не е повод за срам и/ли вина! Не се страхувайте да кажете „Нямаме пари за това!“. В представата ни по тези географски ширини това твърдение буди срам и/ли чувство за вина пред децата. А всъщност подобен подход ги учи да ценят онова, което имат. Учи ги да избират внимателно сред морето от възможности (защото не всичко е достъпно), да чакат, да заслужат исканото и да го ценят когато са го получили след целия този процес . Заложете не на покупки, а на общуване ВАЖНО : Търсете истинските потребности на детето! Свръхконсуматорската нагласа е всъщност усещане за празнота . За да се запълни тя се трупат материални блага. Задоволяването на емоционалните потребности на детето, изслушването и уважаването са далеч по-важни. Затова ако то се фиксира изключително върху темата, ако настоява да му се купуват задължително скъпи неща (били те по джоба или не, няма значение), можем да се запитаме кое е всъщност онова, от което детето има нужда и то купува ли се с пари? Наистина ли "всички имат това?" ВАЖНО : Вие взимате решения за Вашето семейство! „Другите имат такова!“ Ако нищо друго не е помогнало в борбата на детето към желаната придобивка, този аргумент обезоръжава почти всички родители. Тук има обаче 3 важни акцента. Първо , какво значи всички? Ами нали „всички“ сме сбор от някакви семейства. Ако едно, две, три кажат „Стоп!“ на това надпреварване, то дали аргументът щеше да е валиден? Така че, не са всички. Наистина ли "всички имат това? - 2" ВАЖНО : Говорете за истински ценните качества! Второ – защо е важно да е тази скъпа стока? За да те харесват другите? А това ли е с което искаш да те харесат, ами личността ти, ами качествата ти? Ако такива деца те избират заради маратонките или телефона…дали е важно да избереш в приятелския си кръг точно тях? Наистина ли "всички имат това? - 3" ВАЖНО : Мислете за дългосрочния ефект! Трето – отстояването на вашия родителски избор е изключително благотворно в дългосрочен план. Да, в момента за детето може да е много трудно да разбере защо му отказвате. Може да плаче, да се тръшка, да се сърди. Процесът е същият като при двегодишното, което лежи в средата на магазина, защото иска шоколад например. Значи ли това да угодим на всяка цена? Не, нали? Ако дадено желание считате за неразумно, прекалено и ненужно…въоръжете се с търпение, за да удържите на натиска и след време ще берете плодовете. Отстъпите ли – ще е до следващия път. Още съвети Услуги

Обратно С.Е., мъж, 23 г Как да разбера дали съм социопат? Или социопат ли съм защо имам някои от белезите? Също мога ли да разбера дали съм в депресия? Здравейте. Въпросът Ви отваря тема, по която ще се радвам да дам някои разяснения. Ще започна от това какво всъщност означава термина "социопат", въпреки че надали ще съм изчерпателна. Въпреки че думата е особено разпространена и се използва често в популярната психология и в ежедневието, от научна гледна тя има съвсем конкретно значение. В МКБ (Международна класификация на болестите) има една специфична категория - т.нар. личностови разстройства. Това не са психични заболявания, а най-просто казано - изключително засилени характерови особености, които пречат в голяма степен на това, което наричаме "нормален живот". Те не се лекуват с лекарства, не се влияят от средата и са трайни, устойчиви модели на поведение и реакции. Едно от въпросните личностови разстройства е антисоциалното, а Вие очевидно се интересувате от неговите характеристики, така че няма да ги изброявам подробно: най-общо казано, антисоциалните личности поставят своя интерес пред този на другите, имат проблем да установяват и поддържат близки контакти с други хора, липсва им емпатия. И с тези теоретични разяснения ще спра дотук. Защото важното във Вашия случай е какво Вие поставяте в категорията "социопат"? Кое Ви навежда на мисълта, че бихте могъл да сте такъв? Мога категорично да кажа, че наличието на някои "белези", не означава наличие на "дигноза". Изключително неефективно е да се самодиагностицирате - липсва всякаква обективност, а и процесът по оценка е редно да се извършва от специалист (в случая, психиатър). Ако мога да бъда полезна по някакъв начин на запитването Ви, то ще е по посока на това да Ви споделя моето професионално убеждение - диагностицирането, класифицирането, поставянето на някаква диагноза/етикет не решава трудностите на личността. Каквото и да "впишем в епикризата", същинската работа започва "отвъд диагнозата". Дори да имате силно изразени характеристики за едно или друго, Вие имате сензитивност спрямо себе си (самият факт, че питате е показател за това), имате свободна воля да взимате решения и разполагате с възможностите, които Ви предлагат съвременните стандарти за психична грижа. Ако смятате, че имате затруднения в общуването, емоционални блокажи, проблем с другите хора, и ако всичко това Ви пречи до степен да не можете да функционирате пълноценно, спрямо потенциала, който имате, една бъдеща работа с психолог би могла да има позитивно влияние. В същата степен тези думи се отнасят и до депресията - ако се притеснявате, че имате симптомите, потърсете експертно мнение и/ли консултация със специалист. Вие поне сте от едно по-осъзнато поколение, което няма скрупули да се грижи за себе си, физически и психически. Предишен Следващ

Обратно Я.С., жена, 24 г. и Н.П., жена, 25 г. 1. Как да не се изнервяме за дребни неща? 2. Защо се изнервям за незначителни неща? Въпросът е интересен, а също така интересно е, че е зададен по сходен начин от две различни дами. Колкото и да е кратък и ясен, без допълнителна информация е трудно да се каже "защо" човек се ядосва и "как" да не го прави толкова често. Бих помолила питащите да помислят кое е повтарящото се в ситуациите, в които се чувстват раздразнени в ежедневието си? По какво случките на изнервеност си приличат - дали става дума за ситуации, в които попадате, или пък ви дразни поведението на определен тип хора, в работа ли се случва по-често, а също така в какви случаи изнервянето липсва? Всичката тази информация може да очертае нещо много конкретно, а без да изпаднете в конкретика, ще ви е трудно да се справите със задачата. Има обаче един любопитен аспект на въпроса, по който мога да дам разяснения. В психологията много често боравим с емоции, а заедно с това провокираме клиентите си към същото. В случая няма да е пресилено да кажем, че основната емоция, съдържаща се във въпроса (в същината си един и същ) е гневът - по-големият брат на раздразнението, изнервеността. Много често когато стане дума за това какво ядосва клиентите, те започват да се оправдават: "Е, чак пък гняв, чак пък да се ядосвам...не! Просто е изнервящо/дразнещо/неприятно, но не се гневя!" Въпросът е, че макар да степенуват различно, в основата си става дума за едно и също нещо - ситуация, в която човек се изправя пред нещо, с което не се справя, и това му носи...гняв - било на себе си, на другия, на лошото стечение на обстоятелствата, без значение. Ядосването за дребни неща не е просто ядосване за дребни неща. То би могло да се интерпретира по много начини, и именно поради това е важно да си изясним какво го причинява. 1. Възможно е раздразнителността Ви да е вследствие на т.нар.нисък праг на фрустрация - срещате препятствие, и това веднага Ви носи гняв, независимо за колко дребна ситуация става дума. Подобно поведение е особено силно при децата, но с порастването е важно те да се учат да го контролират, да проявяват търпение и сдържаност. Добрата новина е, че реакциите на фрустрация могат да се "тренират", и постепенно устойчивостта да се повиши. 2. Възможно е да не проявявате толерантност към поведение и мнение, неприличащо на Вашето. Светът е шарен, нещата се случват твърде различно от това, което ни се иска, и разочарованието също би могло да се изразява в едно непрестанно раздразнение - че не е "както трябва", "както искам". 3. Не е изключено фонът на вечното раздразнение да е заради липсата на реакция спрямо хора и ситуации, в които не сте защитили себе си, не сте успели да отстоите нещо важно за Вас. Гневът може да е добър ориентир за промяна към по-добро, но само ако е адресиран в правилната посока! А той често не е. И вместо да го насочим към причината за появата му, го потискаме с цената на това неблагополучие, че отвреме-навреме, в дребни и наглед незначителни ситуации, той напомня за себе си, пък макар и по малко. С други думи, канализираме емоцията си в погрешна посока, но приемлива, поносима. Като част от процеса на себепознание е важно човек да си дава сметка какво се случва с негативните му емоции - често пъти замитани "под килима" на социално-желателното поведение (поведение, с което се представяме пред другите по добър, приемлив начин, така че да бъдем харесани). А гневът определено не е от емоциите, които ни правят особено привлекателни в очите на другите. Но както в природата, така и в психичното, нищо не се губи - процесите, които стоят в основата на нашите реакции, поведение, емоции, имат своя логика - често недостъпна за съзнанието, но съвсем истинска. В този смисъл - зад дребните препъникамъчета може да стои някое огромно предизвикателство. И за финал, ако ми позволите да преформулирам зададените въпроси, бих го направила така: Кои са истинските трудности в живота ми, за които се гневя, и какво мога да направя, за да ги разреша? Предишен Следващ

< Обратно Интервю за в."Доктор" 26.09.2021 г. Пандемия и психично здраве при децата Elena_Mecheva v.Doktor1 .pdf Изтегляне на PDF • 4.41MB Предишна Следваща

Тест за училищна готовност - ТУГ Тестът за училищна готовност е инструмент, с който се оценява дали детето е усвоило базисни знания и умения преди началото на първата му година в училище. Има най-различни варианти на тестове, но аз използвам този на проф. Пламен Калчев, създаден през 2013 г., за който съм преминала обучение. Тестът се състои от 5 скали - езикови умения, математически умения, фина моторика, зрителна дискриминация и скала за изследване на внимание и концентрация. ТУГ е подходящ за деца на възраст 6-7 години. Провежда се в рамките на 40-60 минути, индивидуално, от сертифициран за това психолог. Полученият резултат (във вида на точки и графично изображение) дава информация не само дали детето е преминало успешно, но и в кои области резултатите са най-добри; съответно най-слаби. Това би могло да е от помощ на началния учител, който от самото начало ще има яснота в кои направления трябва да работи допълнително, или пък да развива. Ако евентуално детето не успее да покрие минимума точки, за да се смята, че е готово за училище, следвайки стандартизираната процедура, тестът се прави повторно. С това се стремим да избегнем влиянието на други фактори при резултата - например разсеяност, притеснение, умора и т.н. Като последен етап на тестовия процес резултатите се коментират с родител, в отделна среща. Нa този етап можете да зададете въпросите си и да получите обратна връзка за цялостното поведение на детето през времето на тестиране. Провеждане на ТУГ Цена на провеждане на ТУГ: 150 лв. В цената се включва: Провеждане на теста - 40-60 минути; Повторно провеждане при непокриване на необходимите точки от първия опит; Изчисляване на резултат и представянето му във вида на точки и графика; Представяне на резултатите на родител и обсъждане в отделна среща или по телефона - 10-15 минути (по желание).

< Към "Статии" Какво е важно да знае детето? Благодаря на всички, участвали с отговор на този въпрос. Много пъти съм мислила по въпроса къде е основният проблем в училище. Ще кажете – ами в обществото, в семейството, връзката с училището. Е хубаво де, но какво точно? Липса на ценности? Агресия? Липса на възпитание? Това за мен са клишета. Както всички клишета, те са дълбоко истинни, но и доста подвеждащи. Защото клишетата са готов отговор, зад който обаче се крие още нещо. Тъй като то е трудно да се посочи, да се обясни, да се приложи, ние държим „линията на клишетата“ и се плъзгаме по повърхността на проблема. За мен истинският въпрос, с който трябва да започва всичко, е този: „Какво е важно да знае детето?“ . Не как да задържим отпадащите ученици, не как да се справим с агресията, нито как да мотивираме децата и дали да се използват високи технологии в училище, а само и единствено какво е онова, което ние всички искаме нашите деца да научат. По принцип. В живота си. За целите на днешния текст си позволих да се допитам до хора в обкръжението си и да поставя въпроса точно така. Ето какви бяха резултатите (обобщени). 1. Важно е детето да знае, че е обичано, подкрепено, ценно. Че има мнение и може да го изразява, че има права. 2. Важно е детето да знае истината, винаги истината! 3. Семейството е „крепост“, опора, убежище. Родителите понякога грешат, но друг път са прави, а самото дете има много какво да научи. 4. Важно е детето да разпознава и изразява емоциите си без да изпитва срам, вина, страх. 5. Важно е да бъде смело, да поема рискове, да носи отговорност за действията си, да избира. Да разчита на себе си преди всичко. 6. Важно е да търси и намира баланс, да общува с другите. Да знае, че хората са различни и всеки има собствени потребности и желания, нищо не е само черно или бяло. 7. Светът се ръководи от някакви принципи, от някакви „закони“, по които функционират човешките същества, има логика в нещата. Понякога дори се случват чудеса. И в крайна сметка може да е хубаво място. Забелязахте ли? Не зададох въпроса „Какво е важно да знае/да научи детето в училище ?“. Част от проблема за мен се състои в това, че делим „на парче“ . Училището не е просто някаква структура, която съществува отделно от живота на децата, макар те да прекарват повечето време от деня си там. Прехвърлянето на отговорност за проблемите на децата между институции и семейство, между учители и родители, е израз на криворазбраната функция на училището. Така линията на разделение е поставена, а състезанието е кой ще прехвърли топката по-бързо в полето на противника. Нека влезем в конкретика. Два отговора, които получих бяха следните: 1) „важно е детето да се научи да меси хляб“,2) „да диференцира и интегрира“. Звучат коренно различни, и никак свързани помежду си, но според мен всяко знание има връзка с гореизброените важни за детето неща . Знанието делим на различни категории, но независимо в коя негова област се насочим, то става основа, върху която градим отношенията със себе си и света. Научаването и натрупването на опит и факти започва още преди раждането, то е естествен процес, а училището просто следва да улови този процес и да го усъвършенства и обогати. Логиката, причинно-следствените връзки, общата култура, развиването на вниманието, паметта, мисленето, способностите за анализ, способността за извеждане на теза, уменията за взимане на решение на база на някакви данни, опознаването на света в неговата всеобхватност, човешките отношения, опознаването на себе си – добавете каквото искате към този списък - всички те имат връзка с изучаваното в училище. Децата няма как да изведат сами подобни връзки. В някакъв смисъл те виждат само цифри, ченгели, химически формули, слушат за места и хора на светлинни години от тях и мислят, че това не им е нужно. Не мисля, че е работа да ги убеждаваме в каквото и да е. Въпросът е да им се даде достъп до всичкото това знание и да им се обясни какво значение има то за всичко, което им е важно. А децата знаят кое е важно за тях, и отговорите им няма да се различават съществено от отговорите на възрастните. Не намерим ли място в учебните планове за важните теми на днешните деца, няма как да ги „накараме да усвоят каквито и да било знания и умения“. Сложим ли равенство между учебните постижения (оценките) и личността на детето, губим го завинаги като активен участник в училищния живот. И не само в училищния. Защо от училище отпадат все повече деца? Защо са агресивни? Защо българските деца са най-функционално неграмотните в Европа? Дали пък не е защото никога нито едно от тези деца не е било попитано: „А за теб какво е важно да знаеш?“ Предишна статия Следваща статия

Психология и гейм дизайн Има ситуации, в които възможностите се появяват сякаш случайно, но всъщност са точно на мястото си. С огромно вълнение споделям за проект, в който имам шанса да участвам; проект, още в работна фаза, но такъв, който задава нова посока в професионалното ми портфолио. В момента участвам като психолог-консултант в разработването на видео-игра, в партньорство с полското студио ‘11 bit’. Проектът е все още тайна, разбира се. И въпреки че професионална задача като тази е нещо съвсем ново за мен, имах усещането, че принадлежа в такава среда още след първата среща с колегите си. Както започнах да се шегувам – най-накрая ще се отплатят годините, инвестирани в различни геймърски активности. Признателна съм за възможността да разширя границите си като специалист, и за придружаващото я удоволствие да работя с такъв страхотен екип! А когато му дойде времето, ще споделя и повече подробности. Приключение в 11 bit Studios През октомври 2022 г. бях поканена във Варшава, Полша, за да прекарам цяла седмица в офиса на студиото ‘11 bit’. За пръв път се срещнах на живо с хората зад Проект 8. След посещението си знаех със сигурност, че най-ценният ресурс на всяка компания, са хората, които работят в нея. Разбира се, работата ми винаги е била свързана с хора, и винаги е било важно да установя връзка с тях, за да постигна дадена цел – дали ще е личностово израстване, разрешаване на конфликт или намиране на начин за справяне с трудна ситуация. Опитът ми като консултант за видео-играта не направи изключение. Някъде между различните психологически теории и ученето на нови неща от света на гейм дизайна, основен фокус все още са взаимодействията с хората – какво знаят те, какво преживяват, какво казват (или не казват). Да чета между редовете изглежда и тук е основният ми инструмент за работа. Виж повече

< Обратно Репортаж за BTV 8.07.2023 г. Профил на семейството днес Какъв е профилът на семейството днес, защо голяма част от семействата нямат деца или пък имат само по едно? Малко повече в репортажа - https://btvnovinite.bg/bulgaria/profilat-na-semejstvoto-dnes-nad-27-ot-dvojkite-s-deca-v-balgarija-njamat-skljuchen-brak.html Предишна Следваща

Обратно И.В., жена, 24 г. Моят въпрос е как да не се стремим да се харесаме на всички и да не се сравняваме с другите? Малко по-нагоре имаше подобен въпрос, мисля че и във Вашия случай бих отговорила по същия начин. Опитът да се харесвате на другите, да се сравнявате с тях, е твърде възможно да означава, че изпитвате неувереност в собствените си качества и преценки. Сякаш другите знаят по-добре от Вас, и поради това е наложително Вие да се съобразявате с тях, да с сравнявате и да приличате на тях. Както и в предния въпрос, сходен на Вашия, ще подчертая, че всичко започва и завършва с това коя сте Вие. Едва когато се чувствате убедена, че знаете поне в някаква степен именно коя сте Вие, ще можете да се поставите СРЕД другите без да Ви тежи, че сте различна (забележете, казвам различна, а не "по-добра/по-лоша"). А и с кои други се сравнявате? С по-красивите, по-умните, по-успешните? Какво значи това? Къде е върхът, към който се стремите? ИМА ЛИ ВРЪХ ИЗОБЩО? Има ли едно крайно постижение, след което да си отдъхнете, че сте постигнала своя идеал, или всичко в човешкия живот е процес, пътуване без край, вечно усъвършенстване? Щом знаете, че не сте идеална и търсите начин да се развивате, сте на верния път. Сега остава само да разберете, че няма да бъдете идеална никога, но това не значи, че не можете да се развивате все повече. Другите и тяхното харесване не са в това уравнение. П.С. В статиите в тази рубрика се засягат част от проблемите, които описвате, а тъй като с подобен на Вашия въпрос се оказаха и доста други, смятам да посветя следваща статия на темата. Предишен Следващ

< Към "Статии" Роден да разсмива В деня след като гледах филма, седях пред телефона си в блокаж. Впечатленията ми не ме оставяха намира, а не се сещах за нищо, което да ми звучи достоверно, нищо убедително, за да ги пресъздам. Такъв беше и постът: “Не знам какво да напиша…“. Антигероят на Тод Филипс закономерно е описван като мрачен. Мракът – буквално, е липса на светлина. Ето паралел, който може да послужи – липсата на светлина и липсата на думи. И двете блокират действието – ако не виждаш, ако не знаеш, ако не разбираш, то какво следва, какво правиш? И тук сякаш идва отговорът на въпроса какво е това, което принуждава написването на този текст – желание да осветлиш мрака, и да дадеш свои думи на немислимото и неизказаното. Тексът съдържа информация около сюжета, с други думи - spoiler alert. “Човешкото същество е преди всичко говорещо същество. Езикът, с който си служи това същество, изразява неутолимото му желание да се среща с другия, бил той подобен или различен от него, и да общува с него“. („Всичко е език“) Артър Флек рядко говори. Хората около него го намират за особняк, и това съвсем не е преувеличено. Пестелив е на думи, но пък е изразителен в своите фантазии – единственото пространство, в което казаното от него придобива тежест и уважение. Най-забележителното у Флек е смехът, често пъти заглушаващ думите му, когато има нужда да говори. Вместо това носи в себе си обяснителна бележка – „имам проблем, състояние“. Най-потискащото от всичко – смехът, в същината си позитивно послание към другия, за Флек е тик, който не може да контролира. И не само не носи позитивно послание, но сякаш призовава агресия към себе си – със своето несъответствие на ситуациите, в които се поражда. Парадоксално – роден да разсмива, а пък предизвиква насилие. „Несъзнаваното е структурирано като език и има важни неща, които трябва да се впишат в него в хода на индивидуалното развитие на човека. Без тях е застрашено психичното здраве на човека… При психоза не са вписани… символичният смисъл на собственото име, разликата между живота и смъртта… разликата между възможното и невъзможното.“ („Истината за психичните болести“) Флек има мечта – да е смешен. Това е всъщност мечтата на неговата майка, но без значение – стремеж, който нейното момче Happy се стреми да реализира. Той натрапчиво пише в тетрадката си всички шеги, които му хрумват. Никой не знае, че фон на шегите му - буквално - е съвсем друго емоционално състояние, изразено през един ръбат почерк, тревожен щрих и голямо тъжно съобщение към самия себе си (поради липса на друг адресат) - как да се справи в свят, който очаква психично болният да се държи като че не е. А дали наистина няма значение, че изборът на житейското му призвание е чужд избор? Любопитна е динамиката между идентификацията с прякора, даден от майката - Happy (щастлив/ец). Нищо не би могло да е по-далеч от истината що се отнася до начина, по който се развива живота му. Самата майка сякаш ни най-малко не си дава сметка колко неуместна е нейната фантазия за сина й. Да, именно, фантазия, една от многото, които тя поддържа за себе си и за него. Но ще стигнем и дотам. Инвестирането му като “щастливец” за Артър ще се окаже - парадоксално - както разрушаващ, така и съграждащ момент. Деструкцията е свързана с липсата на каквато и да е съответност от страна на единствения му близък човек на света - майка, която не вижда, не чува и не се интересува от нищо друго, освен от това сина й да е щастлив, като по този начин демонстрира абсолютната си неспособност да отрази каквото и да било от неговата същинска личност. Уиникът ще ни помогне тук с теорията си за фалшивия и същинския Аз (true self/false self theory) и ще ни каже, че когато майката няма чувствителност към сигналите на детето, а очаква детето да удържи нейните емоционални състояния, това предопределя изграждането на защита - създаване и поддържане на неавтентичен образ за себе си. Аз, който се съобразява с родителския, угажда, внимава, грижи се, но на свой ред не получава нищо от това. Фалшив толкова, че се усеща като изпразнен, като изгубил смисъл и значение. В този контекст усмивката на Артър изпълнява точно това предназначение. Тя е неадекватен, но животоспасяващ защитен механизъм, който поддържа динамиката между майка и син в една патологична зависимост. Единственото, което Флек наистина пламенно желае, по линия на идентификацията с майчиното си желание, е да предизвиква усмивки у другите – колкото и абсурдно да е това на фона на възможностите му. А кое е онова, което усмивката му успява да изгради? За това накрая. „Агресивността е действие, извършено от тялото, което разрешава едно напрежение и се разминава с езика. То се случва извън езика.“ „Агресивността е възел от намерение да кажеш нещо, което не достига – нещо не успява да бъде изказано; и образ на тялото, който е затруднен…“ („Детето и неговите симптоми“) Реалността започва неумолимо да настъпва – апогеят е случка в метрото. Мотивът – самозащита, емоцията – неописуема. Лудостта на цялата ситуация е запечатана с танц, който Флек превръща в своя запазена марка; несъответен на реалните събития, нито на емоционалното му състояние, но пък някак убедително пресъздаващ хаоса в неговото психично. Всичко започва отново със смеха, неподлежащ на контрол – удобна възможност за агресора да набележи своята жертва. Флек няма време, няма и възможност да обясни, да преведе в думи случващото се, поради което намира съвсем различно решение. Вероятно подобно действие изглежда импулсивно, но твърде много предпоставки залагат такова развитие. В контрапункт на вечния недостиг на контрол върху собственото тяло, собствените желания и непрекъснатата фрустрация, спусъкът, който бива натиснат дава ново начало - в способността да контролира, да държи в ръцете си нещо свое. Флек трудно ще се откаже от тази власт. „Името-на-бащата е бащата такъв, какъвто субектът го използва в ситуации, където липсват предварително установени правила, които да ни посочат как да действаме и какво да направим…“ ("Бащите днес") Артър Флек не познава баща си. Но типично по човешки има представа за това какъв е бащиният образ, който му приляга. Той искрено се възхищава на комика Мъри, споделя малкото си жилище с него всяка вечер, макар и през телевизионния екран. Чува думите му, шегите му, общува с него през фантазиите си, където и Мъри го чува и одобрява. Макар и през призмата на майчиното желание, Артър искрено желае да утвърди комедийния си талант именно в очите на Мъри, да бъде като него. Вследствие на загуба на почти всичките си ориентири в живота – работата, лечението, срещите със социален работник, тежкото състояние на майка му, Артър взима решението да опита поне…да стане комедиант. Това решение най-накрая го прави разпознаваем – Мъри споделя видеото от неговото участие и говори за него… Името-на-бащата не е конкретен човек, образ или представа. Това е метафора, която гарантира един психичен порядък насред хаоса. Това е Закон, с който си служим, за да препотвърдим правилото, че има ред, в който и ние сме вписани, в който ни има. Това е метафора за бащата (не биологичен задължително), който въвежда в света на правилата, но сам се съобразява с тях, и който може да сложи граница на наслаждението на майка в отношенията със сина й. Липсата на подобна метафора е вратата към лудостта. Какво се случва, когато субектът няма изградена тази метафора, но пък съществуват “ситуации без правила”? И кой посочва как да действаме и какво да направим? Особено когато онзи, в когото Флек има надежда за подкрепа и утвърждаване превръща смеха му в присмех, а комедиантът отново е поставен в ролята на клоун, на шут. Краткотрайната надежда, че все пак съществува някакъв установен ред, в който Флек заслужава подобаващо място, угасва под звуците на собствения му налудничав смях, разнасящ се от телевизора в болничната стая. Well, who’s laughing now? „ "Когато името на бащата е несъстоятелно означава, че нищо не може да отговори на повика на субекта тогава, когато той се намира в „рискова“ ситуация; той остава потопен в тревогата…“ ("Бащите днес") Томас Уейн също за кратко заема мястото на бащата, който никога не е бил познаван. Той е всичко, което Артър не е – богат, успешен, с ясен глас и категорични послания, и олицетворява привилегированата класа, „красивите и умните“; но не задължително състрадателните. В живота на Флек, който напълно кореспондира с града потънал в отпадъци, неочаквано се заражда надежда, че все пак, въпреки всичките му несполуки, той самият притежава нещо здраво и достойно; че има място за него в света, гарантирано му от кръвната връзка с един от лидерите в обществото. Крахът на тези примамливи илюзии се случва на стълбището в заведението за психично болни „Аркам“. „В учението на Лакан културата е това, което той нарича полето на Другия; това, което ние получаваме от езика с идването си на света; семейната история и мястото което субектът заема в нея; но също начинът, по който човек действа, казва, говори…“ („Детето и неговите симптоми“) Човекът, който е бил отговорен да даде думи на Флек за неговия произход, за неговата история, не просто не го е направил. Този човек, тази майка подменя историята изцяло, пренаписва я в на си. Флек се оказва актьор в театър, в който няма основи, структура или логика. Нищо за което да се захване, което да внесе сигурност в и без това разклатената му представа за себе си. Прозрението за тази лъжа на практика къса последната нишка, която е свързвала Флек със света на рационалното, логичното. В неговата представа Другият, в лицето на неговата майка/осиновителка, подменя най-базисното му човешко право – да знаеш кой си, идеята за собствена идентичност. Нейната фантазия на практика остава куха претенция към дете, което няма никакъв шанс да отговори на нея. След всичко това Артър няма скрупули с лекота да задуши източника на желания, заместил неговите собствени. Насилието, с което е заобиколен, се оказва негов спътник още от ранните му детски години – добър познайник, който затвърждава преноса на патологични модели на поведение между поколения, нескрепени с кръвна връзка (наистина, какво значение има роднинството за патологичното, което прониква по съвсем друг начин?). Пиесата на Пени Флек е трагедия, плод на болните й фантазии, но тя ни най-малко не подхожда на един същински изгряващ комедиант, който започва да сглобява най-сетне парчетата на своя Аз-образ в една автентична и абсурдна комедия. Оттук нататък пътят на Артър води само надолу – по едни други стълби, по които победоносно слиза, за да се озове в пълния си блясък, с нова маска и нов прякор, в телевизионното студио на Мъри, пред публика за която цял живот е копнял. Тревогата, мъчителният хаос, в които той е съществувал досега, изкристализират в решението да насочи унищожителния си импулс не навътре, а навън - към външния свят. Човекът, който не слуша и никога не е слушал, „липсващият баща“, липсата на Закон досега оставят само празнота и усещане за неавтентичност. На тяхно място обаче, в последен опит за самосъхранение, се появява Жокерът – най-силният коз на Артър. Алтернативният Жокер е необременен от задръжки и възнаграден с мегаломанни идеи, а те на свой ред биват подклаждани от мнозина, възприемани и възприемащи се като отпадъци в свят, който не им принадлежи. “…психологическа нищета на масите… тази опасност ни заплашва най-напред там, където социалната връзка е осъществена главно чрез идентификацията на нейните участници помежду им, докато водачите не разберат полагащото им се значение като личности при формирането на масите. “ („Ерос и култура“) Жокерът не би могъл да съществува извън един специфичен контекст. В заобикалящия го свят са заложени всички потенциални „спасителни котви“ или обратното – „спусъци“ (trigger – в преносен смисъл, „пусков механизъм“, събитие, което привежда индивида в действие). Достъпът до едното или другото може да наклони везните в дадена посока, при все че в личната история на клоуна Артър Флек натежават взаимоотношения и трагични обстоятелства, които сякаш предопределят финала на историята. Едно е ясно - обществото ще си получи заслуженото ако не намери пространство за лудостта преди тя да е разгърнала своя потенциал; при все че самото то заражда и подклажа същата тази лудост. Ако Артър Флек е роден да разсмива, то със сигурност той категорично се проваля в това; в опитите си да се впише, остава Клоун/посмешище в очите на другите. Приемливият, „когато трябва“, нормален смях е чужд за него, както чужди са му и хората - които не разбира, и които на свой ред не го разбират и се страхуват от него. По един уродлив начин обаче, Жокерът реализира призванието на майка си. Неговият смях е неговата лудост, и ако той не съумява ни най-малко да предизвика социално желателен смях…то през новата си идентичност съумява да постигне контрол както над себе си, така и над другите – не да разсмее, а да увлече в лудостта. Това е което специфичната му усмивка успява да конструира в този контекст – истинско, автентично Аз. "Жокера" е и филм за опустошаващата, крещяща самота, която никой смях не може да заглуши. Поради което единствено спасение се оказва потапянето на света в същото налудно състояние. Там където вече никоя личност не говори, а се чуват само крясъците на тълпата; най-после всички знаят какво е да си луд. Единственият, който вече няма нужда да говори, нито пък има желание да го прави, е бивш клоун, намерил неповторим начин да изпълни житейското си призвание. Веднъж приел своята несъответност, той няма потребността другият да разбере шегата. Жокерът вече се шегува за сметка на другите. Цитирана литература: Божкова, Е. - "Истината за психичните болести", 2013 Долто, Ф. - "Всичко е език", 2006 Фройд, З. - "Ерос и култура", 2015 "Бащите днес - сборник с материали от II-ри колоквиум ЖАК ЛАКАН", 2012 "Детето и неговите симптоми", 2008 Предишна статия Следваща статия

< Обратно Репортаж за БНТ 2.01.2021 г. "Агресията в анимациите. Как да научим децата си на състрадание?" Ще започна с това, че и за мен беше интересно да се запозная подробно с изследването, тъй като повечето от цитираните филмчета съм гледала, а някои са измежду добрите образци според мен за детски филми. Това което всъщност се изследва в проучването, е броят ситуации, в които героите изпитват болка (в някои от тях причинена от друг) и реакцията на това. Оказва се, че са изброени множество такива, а в поне половината липсва емпатиен отговор към този, който е наранен. Всъщност основният фокус на това проучване е към повишаване на вниманието към това, че децата изпитват болка – физическа и емоционална . Основен извод е, че може би следва да сме малко по-чувствителни към този факт. Кое за мен е по-важното обаче? Акцентът се поставя върху образци на масовата култура, които със сигурност имат своите достойнства като приказни истории за деца и възрастни, и вероятно могат да представят проблема с болката с по-голяма чувствителност. Важният акцент обаче е за това как децата биват запознати по принцип с феномените на света и отношенията между хората, а единственият верен отговор на този въпрос е – през мирогледа, примера и отношението на възрастните, и най-вече техните родители . Ако си представим информацията, която постъпва в главичката на детето, като поток, то най-важният филтър за този поток от информация са думите и действията на родителите. На възрастта 4-6 г. (която е проучена в изследването) значимите възрастни са тези, които имат отговорността да бъдат подобен филтър, да внимават какво съдържание е достъпно за техните деца и най-важното – да обясняват на децата, да дават примери – във всякакви житейски ситуации как можем да спестим болка на другия, как можем да помогнем или какво значи да съчувстваме . В този смисъл, въпросът не е дали даваме на децата си да гледат филмчета – разбира се, че това не е проблем, но със сигурност е добра идея да гледаме с тях например, за да можем да отговорим на техните въпроси, когато се появят. Всяко дете ще „види“ филмчето по различен начин, ще му направи впечатление нещо различно, и не е добра идея да обобщаваме, а да се опитаме да разберем кое вълнува детето. То със сигурност ще зададе въпросите си, ако му се удаде възможност. Наивно е да очакваме от телевизора да „обучи“ детето на емпатия; това става само и единствено през човешкия контакт и личния пример. Как влияят детските? Трудно е да се обобщи, но тук мнението ми е, че каквито и модели на поведение да „усвои“ детето от екрана, те няма да се задържат, няма да „залепнат“, ако в дългосрочен план това дете е било насърчавано от родителите си по посока на добрите примери. Не във всяка почва покълват някои зрънца и следва да се мисли за това, че най-важните отношения, задаващи идеите за ненасилие, съчувствие и емпатия, са тези в семейството. Ако там е поставена здрава основа, външни фактори, включително анимационни филмчета, няма да окажат съществено влияние. Възможни действия за улеснение на родителя: Да се избягва материал, неподходящ за съответната възраст, което в наши дни с т.нар. функционалности „родителски контрол“ не е невъзможно. Да се говори много, да се обясняват ситуациите, които родителят смята, че не са представени подходящо. Да се следи по кои теми детето проявява интерес. Да се прави разлика между „на игра“ и „в реалността“. До известна възраст децата не знаят, че съществува такава разлика, затова е важно родителят да я въведе. Да стане ясно, че когато другият страда, това вече не е игра, не е забавление. Предишна Следваща