Резултати от търсенето

Трудна работа с тези „пубертети“. Или „тийнейджъри“. Или както аз предпочитам да ги наричам - „юноши“. Нищо ново не ви казвам, особено на родителите, имащи пряк досег със споменатата възрастова група. Ще се опитам в този материал да обясня част от причините за трудностите, които срещаме при юношите, като с това изведа някои добри практики в отношението към тях. < Към "Статии" Трудности в трудна възраст Трудна работа с тези „пубертети“. Или „тийнейджъри“. Или както аз предпочитам да ги наричам - „юноши“. Нищо ново не ви казвам, особено на родителите, имащи пряк досег със споменатата възрастова група. Ще се опитам в този материал да обясня част от причините за трудностите, които срещаме при юношите, като с това изведа някои добри практики в отношението към тях. Спокойно можем да сложим знак за равенство между думите „преходен“ и „кризисен“. Преходът е между детството и зрялата възраст, а кризата е на всички нива – телесно, емоционално, социално. За съжаление много родители са склонни да омаловажават преживяванията на своите подрастващи с аргументи от типа на „Ние да не би да сме имали пубертет, това са модерни глупости!“. Истината е, че сега просто сме склонни да обръщаме внимание на феномени от психичното, които са били изключително неглижирани доскоро. Което не прави тези явления „глупости“ или измислици. (Типичен пример е депресията, която все още се възприема като „глезене“ и „слаба воля“, но реално е един от най-сериозните здравни, и не само, проблеми в световен мащаб.) Ако това е Ваше убеждение, нямам намерение да Ви разубеждавам, но по-скоро ще Ви посъветвам да не губите времето си да четете нататък. Изходната теза на целия текст е тази: в периода на юношество се случват едни от най-драматичните промени, и на начина, по който младият човек се опитва да се справи с тях следва да се обърне внимание . Понякога - да се окаже сериозна подкрепа. Ще започна с едно важно уточнение, което може да Ви се стори особено. Ще върна малко лентата назад – преди пубертета. Защо? Защото колкото и новости и странности да се появяват в този период, нищо не започва с него. Всъщност далеч преди юношеството детето вече има опит с други кризисни периоди. Както и има натрупан зад гърба си немалък житейски опит. Родителите на тийнейджъри често се учудват когато разпитвам за детството, но голяма част от проблемите (и техните решения) се съдържат именно там – в по-ранни взаимоотношения и трудности. Докато се стигне до пубертета, младият човек вече е утвърдил най-основните си вярвания, начините, по които се справя с конфликти, изградил е основата на ценностната си система. Много, много по-рано от 10-11-12 му година са се случили събития, които са оставили отпечатък върху него. И след като направих това важно уточнение, ето и най-сериозните предизвикателства пред родителите на тийнейджъри: ü Юношеството е период, в който върху много нестабилната актуална ситуация на криза, изкристализират проблематични въпроси от миналото . Завръщат се с пълна сила нерешените конфликти и отложените трудни разговори . Особено трудно е когато детето е било възприемано като „неразбиращо“ (защото децата не разбират и няма нужда да ги травмираме допълнително); ако е държано встрани от сериозните житейски несполуки в семейството. Ако до този период детето не е чуло думи за най-важните, най-човешките теми – интимните отношения между хората, живота и смъртта, провалите, загубите, собствените си слабости и ограничения – то ще преживее периода на юношество далеч по-проблематично от други свои връстници, които вече са отработили поне малко всички тези „зони на конфликт“. ü Втори сериозен проблем е липсата на каквато и да е подготовка на детето за настъпващия нов етап от живота му. Далеч преди да започнат промените в тялото, нужно е да се разговаря за предстоящите промени . Можем да проведем разговора както ни идва отвътре, но трябва да има думи – за тялото, за психичното, за емоциите, които ще връхлетят. Всички сме наясно колко сложен е животът; самите ние като възрастни често сме в чудене как да постъпим. А за детето/юношата е още по-сложно. Минималното, което можем да направим, е да му кажем откровено, че преходът между детето и възрастният е труден преход. ü И като говорим за подготовката, стигаме до трети важен момент. Вие можете да говорите с детето и да го подготвите, но не можете да извървите пътя вместо него . Често то няма да позволи дори да го придружавате по този път. Една от най-трудните за възприемане от родители истини е тази – че детето им вече не е точно дете и никога няма да бъде. Че за разлика от онова малко човече, което винаги е разчитало на тях, юношата ще ги неглижира, ще се изолира, ще омаловажава думите и делата им. Ще се бунтува. От опит ще кажа, че често конфликтите възникват именно поради невъзможността на родителя да приеме събитията (и дори се бунтува с всички сили срещу тях), а не защото юношата е „труден, та дори невъзможен“ . ü Най-честата дума, с която родители обясняват своето състояние около трудната възраст, е „отчаяние“. Обикновено защото се разиграва следния парадокс – „искам, но още не мога сам“. Срещат се две противоречащи си тенденции. Може би някои от вас ще разпознаят същата ситуация като при двегодишното, което много желае да пресича само улицата, но не умее да се пази от колите. Голям проблем е намирането на баланса – хем да се даде съвет на юношата, хем да не се приеме съветът за натрапване. Един ден хлапето моли да помогнете („Никога не ме защитаваш, никога не си на моя страна!“), на другия ден в същата ситуация ви пъди („Не ме оставяш да порасна, не ме чуваш!“). Тук е ходене по тънък лед - да се прецени в конкретната ситуация дали може да се остави младия човек да опита да се справи сам, или да се направи опит за деликатна намеса. Чудите се кое от двете – ами питайте! „Имаш ли нужда от мен? Искаш ли съвет?“ – но тук трябва да бъдете готови да чуете „Не!“ и да го зачетете . И друго – „Тук съм, ако имаш нужда от мен“, плюс търпение – понякога върши чудеса. Как децата и юношите поставят своите въпроси? Чрез своето поведение. Не защото правят напук на родителите си, не защото им е приятно, а защото не знаят друг начин, а усещат сериозни затруднения. За да илюстрирам с пример: една от най-честите теми в тази възраст си остава тази за училището, оценките, за успехите, за добрата работа, за изпитите след 7 клас, които се превръщат в тема номер 1 в семейството за година, че и повече. Мислех, че в миналото са останали репликите на моите собствени родители „Имаш едно задължение, и то е да учиш!“, но в кабинета си чувам същите думи непрекъснато. В такива моменти се чудя…ами къде остават теми като: - Какво се случва с тялото ми, защото вече не го усещам като мое, а като чуждо? - Защо все по-често не се харесвам? - Как да накарам другите да ме харесат? Какво е нужно да правя, за да се случи това? - Защо преди вярвах безрезервно на родителите си, а сега ги виждам толкова различни? - Защо ме дразнят толкова много? - Какво да правя с тези нови усещания, които се появяват? - Защо преди всичко беше толкова просто и лесно, а сега изглежда все по-сложно? - Защо се повишават очакванията спрямо мен и как да се справя с тях? - Какво да правя с това момче/момиче, което толкова много харесвам? - И т.н., и т.н. Списъкът е безкраен. Та, кой говори с тях за това? Струва ми се, че първото което трябва да направим преди да избухнем срещу юношата или да изпаднем в отчаяние, е признанието пред самите себе си, че и ние сме били там. В екзистенциалните въпроси и гнева към възрастните, объркването и несигурността. Почнем ли оттам – нататък би станало малко по-леко. За финал, някои конкретни насоки: 1. Не подценявайте случващото се! „Ще мине от само себе си, период е!“ може да доведе до много неприятни последици. По-добре да потърсите насоки ако се чувствате затруднени – няма да навреди; отколкото да рискувате да пропуснете важна индикация, че има сериозен проблем. Допълнителна сложност внася това, че в тази възраст децата са изключително непредвидими, поведението често е свързано с попадане в риск, а уменията за преценяване на ситуации – силно ограничено . Действително юношата мисли, че нищо не може да му се случи, и е важно отстрани да има сензитивност към някои сигнали. Всичко, което ви изглежда ново, нехарактерно, особено – обърнете му внимание. 2. Липсата на конфликти с юношата не е гаранция, че всичко върви добре . Понякога е точно обратното. Прекомерното съгласяване с родителя и липсата на противопоставяне също могат да са в основата си сигнал за затруднения. Ако се чудите как да разграничите едното от другото, потърсете обратна връзка от учител, например, външен човек, на чието мнение имате доверие. Спокойно у дома, но като цяло мълчаливо, оттеглено дете, в изолация от връстниците си – може да дава сигнал за депресивно или тревожно състояние, на което трябва да се обърне внимание . В годините си в училище винаги съветвах колегите си учители да са особено чувствителни към децата, които никога не създават проблеми, не шумят и „все едно ги няма“. Често те имат доста по-сериозни затруднения от шумните си, буйни връстници. 3. Научете се да „чукате на вратата“ . В пряк и преносен смисъл. Говорим за границите, които са толкова чувствителна тема за юношите. Порастващото дете има нужда от лично пространство, място, на което да не бъде безпокоено, и което вие да уважавате . В думите подобно зачитане чуваме в репликата по-горе „Тук съм, ако и когато имаш нужда от мен“ (но детето преценява кога е това време, не родителят!); във въпросите („Искаш ли да…?“, „Какво ще кажеш да…?“), в преговорите, допитването. Ако има семейна тема, по която да се взима решение, обсъдете я с тийнейджъра. Не казвам да се съобразите с мнението му; но да обсъдите, да го питате какво мисли. В практиката си съм имала случаи, в които решение пряко касаещо юношата (да бъде преместен в друго училище, например) не просто не се поставя като въпрос („Искаш ли да се преместиш?“), но се казва СЛЕД като вече то е записано в новото училище. Подобни действия дълбоко уязвяват; сякаш няма личност, която ще преживее промяна, а просто предмет, с който можем да разполагаме както искаме. 4. Бъдете гъвкави в ролята си на родител – нито прекалено изискващи, още по-малко „приятели“. Много достойна, авторитетна позиция, която ще изненада вашия тийнейджър (в позитивния смисъл) е тази: „Понякога наистина не знам какво да правя, хайде да мислим заедно! “. Далеч по-възможно е да постигнете успех с подобна реплика, отколкото с категорични твърдения, които не търпят възражения – „Аз съм родител и знам по-добре от теб!“. Обратното - опитите на родителя да влязат в позиция на приятел също рано или късно ще претърпи провал. Дори се създава по-голям риск, защото приятелят не може да е авторитет, а юношите (дори да отричат) имат особено силна нужда да виждат авторитетните, добрите примери, премерените в поведението си възрастни . Защо – защото от авторитетите идват правилата. Липсата на ясни и консенсусни правила е източник на изключително неприятни ситуации в тази (и не само) възраст. А ако родителят-авторитет не наложи правила, кой? Със сигурност няма да е приятелчето на тийнейджъра! 5. В продължение на предното – бъдете откровени. В тази възраст се случва т.нар. „детрониране“ на родителите. От божества, чиято дума е закон за детето, те се превръщат в…хора, с всичките си слабости. Юношите виждат пукнатините в перфектния дотогава образ на своите родители и обикновено удрят точно там в моментите на конфликт. Така че, вашите слабости вече са им ясни – а отричайки ги, вие все едно лъжете . Тук работещо е да обсъждате простичката житейска истина, че сме хора и не сме безгрешни; което не пречи да даваме най-доброто, на което сме способни. Не е сигурно, че бунтуващият се младеж или девойка ще ви чуе в настоящия момент, но в дългосрочен план подобни „инвестиции“ дават резултат. Предишна статия Следваща статия

< Обратно Интервю за MediaCafe 13.09.2021 г. Ваксините - още едно нещо, за което да сме в противоречие Оригиналната статия на MediaCafe на репортера Ивелина Василева можете да видите тук. - Явно се улавя напрежение в разговорите за ваксинацията. Има хора, които изказват крайни и непоклатими мнения по темата. Защо се получава така? Мисля, че е защото пандемията нахлу в живота ни по изключително категоричен и неочакван начин. Това не е събитие, което касае конкретна група хора, общество или държава, а засегна всеки човек – по един или друг начин. Не съм сигурна дали има някой на планетата, който да е успял да се абстрахира от случващото се, и да продължава да живее по същия начин като преди. Т.е. пандемията, въпросът за ваксините касаят абсолютно всички. Колкото и да говорим за личен избор, факт е, че ние не сме изолирани от другите. Следователно изборът не е само личен, а влиянието ни едни върху други е по-голямо, отколкото ни се иска вероятно. Не контролираме сами този процес. И второ – може да е малко пресилено, но когато говорим за пандемията и вируса, поставяме въпросите за живота и смъртта. „Как живеем?“ е фундаментален, екзистенциален въпрос, ако щете. В този смисъл, не е възможно да бъдем изцяло рационални; темата е изключително емоционална, а всички знаем, че където има силна емоция, има конфликти, разделение, неразбиране. - Може ли да ни скара, дори с близки приятели, темата за личния избор дали да се ваксинираме или не? Защо? Абсолютно може, и мисля, че малко са хората, които още не са имали конфликти със свои близки, роднини или познати по темата за ваксините. Причините са точно в това, че тъй като пандемията засегна всички и промени „правилата на играта“, всеки човек се опитва да се адаптира към „новата реалност“. Различните хора обаче се справят по коренно различен начин; и тъй като живеем в свободно общество, имаме възможност да избираме различни поведения. В зависимост от конкретната личност, неговите личен опит, история, нагласи, реакциите понякога са крайно противоположни. И ако в други ситуации можем да не сме засегнати от мнението и поведението на другия, но тук всички изпитваме на гърба си определени последствия. Например, аз мога да искам или да не искам да се ваксинирам, но всички деца няма да ходят на училище при определени условия. Мога да нося маска или да не нося маска, но всички заведения може да затворят. Мога да спазвам всички мерки и въпреки това да загубя работата си, защото в моя бранш дейността е замряла. Това са тежки, неблагоприятни условия, които естествено пораждат негативни емоции у хората и изострят напрежението между различни групи хора. Започваме да се питаме „Кой е виновен за всичко това?“, и всеки намира различен отговор – обикновено онзи, който не е на моето мнение. Търсим адресат на своя гняв, можем да си позволим да мразим онези, които са различни от нас. - Правилно ли е да преценяваме човека за неговия личен избор? Мисля, че е важно всеки сам да прецени за себе си кое би било комфортно за самия него. По принцип в общуването с хора трябва да си даваме сметка, че мнението и личността са две различни неща. Че можем да бъдем близки с хора, които съвсем не споделят нашите вярвания и убеждения. Трудността идва оттам, че когато не познаваме мотивите на хората за дадена тяхна позиция, когато не сме „в техните обувки“ е твърде лесно да ги категоризираме, да ги наречем по един или друг нелицеприятен начин. Има една схема, която много добре илюстрира това – представете си човешките нагласи като дърво. Видимата му част, короната на дървото е изградена от твърдения, които са на повърхността („Ваксините са опасни“, „Някой управлява пандемията“ и т.н.). Под повърхността обаче са мотивите, които не можем да знаем – понякога и човек не си дава сметка за тях, защото може да са несъзнавани. Там може да има тревога, страх, нещо от историята на този човек, лично преживяване, идеология, идентификация – това са дълбинни процеси, които са толкова базисни, че всяко поведение отвън, което се възприема като нападателно, като заплаха, бива грубо, остро конфронтирано. Говорим за защитните механизми на психиката – затова ги наричаме защитни, защото имаме нужда от тях, тъй като те предпазват най-уязвимите, най-дълбинните структури на личността. А какво по-лично от въпроса за живота и смъртта? Казано иначе, не можем да се сърдим на хората или да ги обвиняваме, за техните убеждения, защото те вършат някаква работа, няма как без тях. Можем да не сме съгласни, но толкова. Човек има право на своите защитни механизми. - Как да овладеем страстите у себе си или на отсрещния, когато говорим за тази тема? Много е важно да не се стига до ескалация. Казват се силни думи, често пъти човек съжалява. Дава си сметка, че не е трябвало за тази тема да се кара с хора, които са му наистина близки. Ако за вас тази тема е наболяла или другият човек се опитва да ви въвлече в спор може да се каже директно – "тази тема ни скарва, хайде да я поставим в "забранения списък" и да не я коментираме". Това е и правило в психологията, когато един човек е много категоричен в своята позиция, той трудно я променя, почти е невъзможно. Ако не се чувстваме комфортно да се виждаме с този човек, може би по-добре за някакъв период от време да не го виждаме и да бъде ясно – нямам нищо против теб и личността ти, но тази тема ни разединява и е по-добре да сложим границата. Трябва да умеем да правим разлика между мнението на човек, поведението му, неговата личност. Това са коренно различни неща. Ние можем да не сме съгласни с неговото мнение и въпреки това да го обичаме и уважаваме. Това разграничение малко трудно го правим в България, но е много важно - Може ли сериозно да ни разедини една такава тема, която се базира на личен избор? Струва ми се, че най-разединяващите теми са именно тези, касаещи личния избор и начина, по който всеки човек разбира това. Само един пример. Един ще каже „Аз имам право да не се ваксинирам!“ и ще бъде прав за себе си. Друг ща каже „Аз пък имам право на здраве, а в пандемия това право не ми е осигурено!“ и също ще е прав за себе си. И в двата случая човек вижда ситуацията през собствения си избор. Между другото се оказва, че навсякъде по света хората намират обществото си доста по-разединено, отколкото е било преди. Тоест, това не е процес, който наблюдаваме само у нас. За съжаление в нашето общество нямаме изградени умения за водене на диалог, за отделяне на мнение/поведение от личност. Емоциите надделяват, няма чуваемост, аргументите нямат стойност, а сякаш е важно кой крещи по-силно. Разединяването е огромно, по всякакви теми впрочем, не само по тази, и аз лично не виждам на този етап появата на по-зряло поведение. Нещата, които правят разцеплението фундаментално, са много отпреди пандемията – някои такива фактори са: 1) сривът на авторитетите; 2) пълната липса на доверие в институциите, в държавата; 3) изначално грешното възприемане на това какво значи „свобода“. Скоро го казах по друг повод, но в България е много важното личното мнение…но само ако е същото като твоето. Ако не е – значи нямаш право на лично мнение – съответно се атакува личността, наред с мнението. И ето ви процес, който когато е съчетан с общество, в което водим монолог, при това през емоциите си – стигаме до мястото, на което сме. - Натискът сякаш се увеличава със забраната да ходим на места, които намирахме за отдушник – театър, кино, музикални събития? Струва ми се, че справянето с тези ограничения и лишения, не бива да се превръща в драма. Да, неприятно е, да, нужни са някакви промени в плановете ни и начина ни на живот, но в сравнение с лишенията и изпитанията на едни минали поколения, невъзможността да се пътува (при това вече има начини, макар и в определени условия) не е повод за трагизъм или траур. Смятам, че пандемията беше едно важно напомняне на съвременния човек, че има процеси, които той не може да управлява – с каквито и технологии и разум да е снабден; и това може да е повод за отрезвяване на съвременното нарцистично и консуматорско общество, свикнало да получава всичко с един клик. Друг е въпросът дали успяхме да си направим изводите или упорито продължаваме да тропаме с краче като малко дете, че тези лишения са едва ли не непоносими и че не можем да ги приемем за „нормални“ и съответно се бунтуваме с всички сили срещу тях. Предишна Следваща

Изготвяне на психологическо становище за преместване в друго училище. Становище за преместване в друго училище В някои случаи на преместване в друго училище от родителите се изисква да представят становище от психолог. За да се удостоверят обстоятелствата, които налагат такова преместване, се провеждат две срещи - едната с родителите, а втората - със самото дете. Забележка: при невъзможност за явяване лично, разговорите могат да се проведат онлайн или по телефона! Целта е да бъдат изяснени важни детайли, които имат отношение към евентуалната промяна, като например: - ситуацията в настоящото училище; - нагласите на ученика към новото училище и доколко реалистични са те; - мотивацията за промяна; - оценка на евентуалните рискове и/ли ползи от преместване в ново училище; - други. След провеждането на срещите се изготвя становище, което да послужи пред необходимите институции. ВАЖНО : В подготовката на документа е възможно да бъдат установени обстоятелства, които да крият рискове или трудности за детето във връзка с преместване в друго училище. Те биват комуникирани с родителите, при спазване на етичния принцип да се отстоява интереса на детето! Становището ще бъде изготвено, но не дава гаранция за прием; последното е от компетентността на други институции! Издаване на становище Цена:150 лв. В цената се включва: Разговор с родителите във връзка със заявката им за преместване на детето; Разговор с детето във връзка със заявката - проучване на мотивацията, нагласите, перспективите; Изготвяне на становището - подробно описание на всички факти и обстоятелства; Обратна връзка към родители/дете, при установяване на рискове или евентуални трудности.

Всеки практикуващ специалист ще потвърди, че това е измежду най-честите въпроси, които чува в кабинета си. В днешния текст ще се опитам да обясня къде е проблемът с тази постановка на нещата и защо охотата, с която често психолозите се втурват да формулират отговор, може да бъде не по-малко проблематична. < Към "Статии" "Моля Ви, кажете какъв е проблемът?" Всеки практикуващ специалист ще потвърди, че това е измежду най-честите въпроси, които чува в кабинета си. В днешния текст ще се опитам да обясня къде е проблемът с тази постановка на нещата и защо охотата, с която често психолозите се втурват да формулират отговор, може да бъде не по-малко проблематична. Знаем ли наистина какъв е проблемът? Отправната точка, която на теория всички знаем, е че проблемът се формулира от самия клиент. Той е носителят на смисъл за нещата, които му се случват, и съответно изпитва „на гърба си“ последствията от свои и чужди избори, както и от случайно (или не) подредили се житейски обстоятелства. Всъщност първата крачка към това да започне един процес на промяна е свързана именно с начина, по който клиентът ще формулира своя въпрос към теpапевта. Кое е проблематичното ако той е: „Кажете Вие какъв е проблемът“? Общо взето върви в две посоки. От една страна винаги има надежда, че специалистът може веднага, много бързо да разбере ситуацията, да набележи конфликтните точки и да даде готово решение. Често сме призовани да направим именно това и често се случва да се подхлъзнем по това очакване; включително с конфронтиране от страна на клиента на онази инфантилна наша част, която иска да докаже колко много знае! Подобно фантастично искане има своите дълбоки основания и често отразява една безизходна ситуация, понякога и отчаяние, със сигурност лично страдание. За съжаление нещата далеч не са така прости, че да си позволим да „вземем думата“ и да говорим с категоричност. Общо взето с практиката става ясно, че изглежда ли случаят лесен и не особено интересен, значи вероятно нещо важно убягва и има риск да бъдат пренебрегнати значими моменти, да бъде подценена ситуацията – със съответните последствия. Затова никога не бива да се избързва със заключенията – да, почваме отнякъде, но с времето информацията се увеличава, а хипотезите търпят промени. Закотвим ли само едно обяснение („Проблемът е…ТОВА!“) на практика работата е обречена да спре, преди истински да е започнала. По-скоро иде реч за поставяне на начало. („Можем да започнем да мислим за ТОВА, но със сигурност няма да става дума само за него“). Така че - още в самото начало се идентифицират (но само през думите на клиента!) най-големите трудности. Обсъждат се нагласите и възможностите, както и се съгражда най-общ план за нататък. Но спецификата в работата с човешкото е такава, че е невъзможно да се състави „най-добрата формула“, при това с придружаваща гаранция. Защо? Ето и вторият момент. Защото с всеки случай си имаме работа с нещо различно. Да, клише е, но е факт. Никой случай, колкото и да прилича на предишен, не е идентичен, така че това което е проработило веднъж, не е гаранция, че ще проработи пак. Забележителното в психологическата работа е способността да се изобретява всеки път, с всеки човек нещо различно, което да е адаптирано само и единствено към неговия контекст. Общите принципи, хипотезите които се изграждат вследствие на една стабилна теоретична подготовка – да, те съществуват и полагат „скелето“, без тях не може да се работи (тоест може, но нека не се спираме на тази неприятна тема). Ако използвам една архитектурна метафора – за да бъде възможна и устойчива една сграда, тя има нужда от добра инженерна оценка, от сериозен конструктивен проект. Но характерността, спецификата на сградата ще придадат фините детайли – материалите, цветовете, светлината, изкуството, което е „вложено“ в постройката. Така разбирам аз психологическата работа – то е изкуството да се сътворява нещо специфично, в детайли, на основата на придобитите знания, умения и личен опит. И както ще ви каже всеки човек на изкуството, то не се създава „по калъп“, трудно влиза в рамки и иска време, време, време. Всеки един момент от сътрудничеството между психолог и клиент е момент, в който се случват много неща едновременно – слушането на думите, проследяването на тялото, търсенето на логически несъответствия тук и сега, а в същото време изследване на нови хипотези, отхвърляне или препотвърждаване на стари, наместване на парчета, които още търсят мястото си. Трудно е да се обясни един толкова динамичен процес, но ако успявам поне малко, то вече сами виждате защо „проблемът“ не е еднократно постижима величина, която търпи бърза n-стъпкова корекция. Готовото решение категорично не може да отговори на горните условия – подадено в неподходящо време и по неподходящ начин то може не просто да блокира процеса, но и неимоверно да го усложни. И както няма еднократна формулировка на проблема – той се видоизменя, допълва, преформулира, така не може да има и готова успешна формула. Системата е далеч по-сложна. „Проблемът“ съществува само в контекста на човека, който сяда срещу психолога. Извън личната му история, проблемът такъв, какъвто се изказва, няма тежест. Следователно няма как аз, психологът, да „знам какъв е проблемът“, защото моята история е съвсем друга. Моята работа е да оставя настана именно личното, без да спирам да работя с него, за да дам пространство за чуждите думи – такива, каквито се изказват СЕГА, в този момент от живота на даден човек. Позволя ли си да отнема правото на клиента сам да дефинира кое е трудното за него и сам да потърси начините, по които да се справи, (а това може да отнеме много време), то моята работа е под въпрос. Защото тогава значи аз работя с моите моите думи и предположения за някой друг, а не с неговите. В заключение ми се иска да добавя само още един фин детайл. Дори и най-точните думи, отразяващи достоверно чутото чуждо страдание, могат да загубят своята острота, смисъл и емпатия, ако моментът в който са казани, не е точният за клиента момент. Така че, освен да говори и да „казва“, не е лошо психологът да умее и…да мълчи. Кога едното и кога другото? Както стана дума по-горе, въпрос на лично изобретяване. Предишна статия Следваща статия

В деня след като гледах филма, седях пред телефона си в блокаж. Впечатленията ми не ме оставяха намира, а не се сещах за нищо, което да ми звучи достоверно, нищо убедително, за да ги пресъздам. Такъв беше и постът: “Не знам какво да напиша…“. ​Антигероят на Тод Филипс закономерно е описван като мрачен. Мракът – буквално, е липса на светлина. Ето паралел, който може да послужи – липсата на светлина и липсата на думи. И двете блокират действието – ако не виждаш, ако не знаеш, ако не разбираш, то какво следва, какво правиш? И тук сякаш идва отговорът на въпроса какво е това, което принуждава написването на този текст – желание да осветлиш мрака, и да дадеш свои думи на немислимото и неизказаното. ​Тексът съдържа информация около сюжета, с други думи - spoiler alert. < Към "Статии" Роден да разсмива В деня след като гледах филма, седях пред телефона си в блокаж. Впечатленията ми не ме оставяха намира, а не се сещах за нищо, което да ми звучи достоверно, нищо убедително, за да ги пресъздам. Такъв беше и постът: “Не знам какво да напиша…“. Антигероят на Тод Филипс закономерно е описван като мрачен. Мракът – буквално, е липса на светлина. Ето паралел, който може да послужи – липсата на светлина и липсата на думи. И двете блокират действието – ако не виждаш, ако не знаеш, ако не разбираш, то какво следва, какво правиш? И тук сякаш идва отговорът на въпроса какво е това, което принуждава написването на този текст – желание да осветлиш мрака, и да дадеш свои думи на немислимото и неизказаното. Тексът съдържа информация около сюжета, с други думи - spoiler alert. “Човешкото същество е преди всичко говорещо същество. Езикът, с който си служи това същество, изразява неутолимото му желание да се среща с другия, бил той подобен или различен от него, и да общува с него“. („Всичко е език“) Артър Флек рядко говори. Хората около него го намират за особняк, и това съвсем не е преувеличено. Пестелив е на думи, но пък е изразителен в своите фантазии – единственото пространство, в което казаното от него придобива тежест и уважение. Най-забележителното у Флек е смехът, често пъти заглушаващ думите му, когато има нужда да говори. Вместо това носи в себе си обяснителна бележка – „имам проблем, състояние“. Най-потискащото от всичко – смехът, в същината си позитивно послание към другия, за Флек е тик, който не може да контролира. И не само не носи позитивно послание, но сякаш призовава агресия към себе си – със своето несъответствие на ситуациите, в които се поражда. Парадоксално – роден да разсмива, а пък предизвиква насилие. „Несъзнаваното е структурирано като език и има важни неща, които трябва да се впишат в него в хода на индивидуалното развитие на човека. Без тях е застрашено психичното здраве на човека… При психоза не са вписани… символичният смисъл на собственото име, разликата между живота и смъртта… разликата между възможното и невъзможното.“ („Истината за психичните болести“) Флек има мечта – да е смешен. Това е всъщност мечтата на неговата майка, но без значение – стремеж, който нейното момче Happy се стреми да реализира. Той натрапчиво пише в тетрадката си всички шеги, които му хрумват. Никой не знае, че фон на шегите му - буквално - е съвсем друго емоционално състояние, изразено през един ръбат почерк, тревожен щрих и голямо тъжно съобщение към самия себе си (поради липса на друг адресат) - как да се справи в свят, който очаква психично болният да се държи като че не е. А дали наистина няма значение, че изборът на житейското му призвание е чужд избор? Любопитна е динамиката между идентификацията с прякора, даден от майката - Happy (щастлив/ец). Нищо не би могло да е по-далеч от истината що се отнася до начина, по който се развива живота му. Самата майка сякаш ни най-малко не си дава сметка колко неуместна е нейната фантазия за сина й. Да, именно, фантазия, една от многото, които тя поддържа за себе си и за него. Но ще стигнем и дотам. Инвестирането му като “щастливец” за Артър ще се окаже - парадоксално - както разрушаващ, така и съграждащ момент. Деструкцията е свързана с липсата на каквато и да е съответност от страна на единствения му близък човек на света - майка, която не вижда, не чува и не се интересува от нищо друго, освен от това сина й да е щастлив, като по този начин демонстрира абсолютната си неспособност да отрази каквото и да било от неговата същинска личност. Уиникът ще ни помогне тук с теорията си за фалшивия и същинския Аз (true self/false self theory) и ще ни каже, че когато майката няма чувствителност към сигналите на детето, а очаква детето да удържи нейните емоционални състояния, това предопределя изграждането на защита - създаване и поддържане на неавтентичен образ за себе си. Аз, който се съобразява с родителския, угажда, внимава, грижи се, но на свой ред не получава нищо от това. Фалшив толкова, че се усеща като изпразнен, като изгубил смисъл и значение. В този контекст усмивката на Артър изпълнява точно това предназначение. Тя е неадекватен, но животоспасяващ защитен механизъм, който поддържа динамиката между майка и син в една патологична зависимост. Единственото, което Флек наистина пламенно желае, по линия на идентификацията с майчиното си желание, е да предизвиква усмивки у другите – колкото и абсурдно да е това на фона на възможностите му. А кое е онова, което усмивката му успява да изгради? За това накрая. „Агресивността е действие, извършено от тялото, което разрешава едно напрежение и се разминава с езика. То се случва извън езика.“ „Агресивността е възел от намерение да кажеш нещо, което не достига – нещо не успява да бъде изказано; и образ на тялото, който е затруднен…“ („Детето и неговите симптоми“) Реалността започва неумолимо да настъпва – апогеят е случка в метрото. Мотивът – самозащита, емоцията – неописуема. Лудостта на цялата ситуация е запечатана с танц, който Флек превръща в своя запазена марка; несъответен на реалните събития, нито на емоционалното му състояние, но пък някак убедително пресъздаващ хаоса в неговото психично. Всичко започва отново със смеха, неподлежащ на контрол – удобна възможност за агресора да набележи своята жертва. Флек няма време, няма и възможност да обясни, да преведе в думи случващото се, поради което намира съвсем различно решение. Вероятно подобно действие изглежда импулсивно, но твърде много предпоставки залагат такова развитие. В контрапункт на вечния недостиг на контрол върху собственото тяло, собствените желания и непрекъснатата фрустрация, спусъкът, който бива натиснат дава ново начало - в способността да контролира, да държи в ръцете си нещо свое. Флек трудно ще се откаже от тази власт. „Името-на-бащата е бащата такъв, какъвто субектът го използва в ситуации, където липсват предварително установени правила, които да ни посочат как да действаме и какво да направим…“ ("Бащите днес") Артър Флек не познава баща си. Но типично по човешки има представа за това какъв е бащиният образ, който му приляга. Той искрено се възхищава на комика Мъри, споделя малкото си жилище с него всяка вечер, макар и през телевизионния екран. Чува думите му, шегите му, общува с него през фантазиите си, където и Мъри го чува и одобрява. Макар и през призмата на майчиното желание, Артър искрено желае да утвърди комедийния си талант именно в очите на Мъри, да бъде като него. Вследствие на загуба на почти всичките си ориентири в живота – работата, лечението, срещите със социален работник, тежкото състояние на майка му, Артър взима решението да опита поне…да стане комедиант. Това решение най-накрая го прави разпознаваем – Мъри споделя видеото от неговото участие и говори за него… Името-на-бащата не е конкретен човек, образ или представа. Това е метафора, която гарантира един психичен порядък насред хаоса. Това е Закон, с който си служим, за да препотвърдим правилото, че има ред, в който и ние сме вписани, в който ни има. Това е метафора за бащата (не биологичен задължително), който въвежда в света на правилата, но сам се съобразява с тях, и който може да сложи граница на наслаждението на майка в отношенията със сина й. Липсата на подобна метафора е вратата към лудостта. Какво се случва, когато субектът няма изградена тази метафора, но пък съществуват “ситуации без правила”? И кой посочва как да действаме и какво да направим? Особено когато онзи, в когото Флек има надежда за подкрепа и утвърждаване превръща смеха му в присмех, а комедиантът отново е поставен в ролята на клоун, на шут. Краткотрайната надежда, че все пак съществува някакъв установен ред, в който Флек заслужава подобаващо място, угасва под звуците на собствения му налудничав смях, разнасящ се от телевизора в болничната стая. Well, who’s laughing now? „ "Когато името на бащата е несъстоятелно означава, че нищо не може да отговори на повика на субекта тогава, когато той се намира в „рискова“ ситуация; той остава потопен в тревогата…“ ("Бащите днес") Томас Уейн също за кратко заема мястото на бащата, който никога не е бил познаван. Той е всичко, което Артър не е – богат, успешен, с ясен глас и категорични послания, и олицетворява привилегированата класа, „красивите и умните“; но не задължително състрадателните. В живота на Флек, който напълно кореспондира с града потънал в отпадъци, неочаквано се заражда надежда, че все пак, въпреки всичките му несполуки, той самият притежава нещо здраво и достойно; че има място за него в света, гарантирано му от кръвната връзка с един от лидерите в обществото. Крахът на тези примамливи илюзии се случва на стълбището в заведението за психично болни „Аркам“. „В учението на Лакан културата е това, което той нарича полето на Другия; това, което ние получаваме от езика с идването си на света; семейната история и мястото което субектът заема в нея; но също начинът, по който човек действа, казва, говори…“ („Детето и неговите симптоми“) Човекът, който е бил отговорен да даде думи на Флек за неговия произход, за неговата история, не просто не го е направил. Този човек, тази майка подменя историята изцяло, пренаписва я в на си. Флек се оказва актьор в театър, в който няма основи, структура или логика. Нищо за което да се захване, което да внесе сигурност в и без това разклатената му представа за себе си. Прозрението за тази лъжа на практика къса последната нишка, която е свързвала Флек със света на рационалното, логичното. В неговата представа Другият, в лицето на неговата майка/осиновителка, подменя най-базисното му човешко право – да знаеш кой си, идеята за собствена идентичност. Нейната фантазия на практика остава куха претенция към дете, което няма никакъв шанс да отговори на нея. След всичко това Артър няма скрупули с лекота да задуши източника на желания, заместил неговите собствени. Насилието, с което е заобиколен, се оказва негов спътник още от ранните му детски години – добър познайник, който затвърждава преноса на патологични модели на поведение между поколения, нескрепени с кръвна връзка (наистина, какво значение има роднинството за патологичното, което прониква по съвсем друг начин?). Пиесата на Пени Флек е трагедия, плод на болните й фантазии, но тя ни най-малко не подхожда на един същински изгряващ комедиант, който започва да сглобява най-сетне парчетата на своя Аз-образ в една автентична и абсурдна комедия. Оттук нататък пътят на Артър води само надолу – по едни други стълби, по които победоносно слиза, за да се озове в пълния си блясък, с нова маска и нов прякор, в телевизионното студио на Мъри, пред публика за която цял живот е копнял. Тревогата, мъчителният хаос, в които той е съществувал досега, изкристализират в решението да насочи унищожителния си импулс не навътре, а навън - към външния свят. Човекът, който не слуша и никога не е слушал, „липсващият баща“, липсата на Закон досега оставят само празнота и усещане за неавтентичност. На тяхно място обаче, в последен опит за самосъхранение, се появява Жокерът – най-силният коз на Артър. Алтернативният Жокер е необременен от задръжки и възнаграден с мегаломанни идеи, а те на свой ред биват подклаждани от мнозина, възприемани и възприемащи се като отпадъци в свят, който не им принадлежи. “…психологическа нищета на масите… тази опасност ни заплашва най-напред там, където социалната връзка е осъществена главно чрез идентификацията на нейните участници помежду им, докато водачите не разберат полагащото им се значение като личности при формирането на масите. “ („Ерос и култура“) Жокерът не би могъл да съществува извън един специфичен контекст. В заобикалящия го свят са заложени всички потенциални „спасителни котви“ или обратното – „спусъци“ (trigger – в преносен смисъл, „пусков механизъм“, събитие, което привежда индивида в действие). Достъпът до едното или другото може да наклони везните в дадена посока, при все че в личната история на клоуна Артър Флек натежават взаимоотношения и трагични обстоятелства, които сякаш предопределят финала на историята. Едно е ясно - обществото ще си получи заслуженото ако не намери пространство за лудостта преди тя да е разгърнала своя потенциал; при все че самото то заражда и подклажа същата тази лудост. Ако Артър Флек е роден да разсмива, то със сигурност той категорично се проваля в това; в опитите си да се впише, остава Клоун/посмешище в очите на другите. Приемливият, „когато трябва“, нормален смях е чужд за него, както чужди са му и хората - които не разбира, и които на свой ред не го разбират и се страхуват от него. По един уродлив начин обаче, Жокерът реализира призванието на майка си. Неговият смях е неговата лудост, и ако той не съумява ни най-малко да предизвика социално желателен смях…то през новата си идентичност съумява да постигне контрол както над себе си, така и над другите – не да разсмее, а да увлече в лудостта. Това е което специфичната му усмивка успява да конструира в този контекст – истинско, автентично Аз. "Жокера" е и филм за опустошаващата, крещяща самота, която никой смях не може да заглуши. Поради което единствено спасение се оказва потапянето на света в същото налудно състояние. Там където вече никоя личност не говори, а се чуват само крясъците на тълпата; най-после всички знаят какво е да си луд. Единственият, който вече няма нужда да говори, нито пък има желание да го прави, е бивш клоун, намерил неповторим начин да изпълни житейското си призвание. Веднъж приел своята несъответност, той няма потребността другият да разбере шегата. Жокерът вече се шегува за сметка на другите. Цитирана литература: Божкова, Е. - "Истината за психичните болести", 2013 Долто, Ф. - "Всичко е език", 2006 Фройд, З. - "Ерос и култура", 2015 "Бащите днес - сборник с материали от II-ри колоквиум ЖАК ЛАКАН", 2012 "Детето и неговите симптоми", 2008 Предишна статия Следваща статия

Как да подходим към подчинен, който оправдава пропуските в работата си заради семейни проблеми и също поради такива злоупотребява с желанията относно смени за сметка на другите колеги? Обратно С.С., жена Как да подходим към подчинен, който оправдава пропуските в работата си заради семейни проблеми и също поради такива злоупотребява с желанията относно смени за сметка на другите колеги? Допускам, че поставяйки го, Вие сте човекът, от когото зависи да се справя с подобни проблеми на работното Ви място. В такъв случай част от отговора можете да намерите като се позовете на собствените си умения за разрешаване на конфликтни ситуации. Как обикновено реагирате и като цяло дали имате трудности да се конфронтирате с подчинените си? Не бих могла да знам, а само да предполагам – че поставяте въпроса именно защото Ви е трудно да се заявите като ръководител, като лидер? Ако случаят е този, бих могла да дам следната посока. Независимо от личните качества на ръководителя, в крайна сметка има една граница, отвъд която личното трябва да остане на заден план – за да работи системата, за да се случват нещата в екипа (на работното ви място). Хората, ангажирани с дадена дейност, са там, за да свършат конкретни задачи. Наблюдението ми е, че в българската действителност много силно се смесват лично и професионално – за разлика от това, което е в някои западни държави. Подхождайки по този начин става много трудно понякога за ръководителя да извърши дейността, за която е поставен. А разграничението е важно – Вашите симпатии или антипатии нямат отношение към работата. Има ли неравновесие в екипа, Вие следва да вземете мерки, да поставите ясно правилата и да отстоявате тяхното спазване. Не искам да омаловажа чисто човешката гледна точка – хора сме, всичко се случва, и следва тези неща да се имат предвид. Отново обаче е въпрос на преценка кога даден подчинен вече злоупотребява (съзнателно или несъзнавано), съответно трябва да се търси решение. Ако отправната Ви точка е, че Вие трябва да упражните Вашите ръководни функции, за които сте упълномощени и Ви се търси отговорност – личните Ви съображения и трудности не могат да са решението; позовете се на ролята си („Аз съм тук в качеството си на…ръководител, мениджър и моята роля изисква да предприема мерки, та дори да санкционирам, ако се налага!“) Другият важен момент е благополучието и на останалите членове на екипа. Не знам дали имате информация за тяхното мнение по въпроса (не Ваши догадки, а конкретна заявка от тях). Ако нямате – лесно можете да получите такова с въпрос дали ситуацията им е изгодна или не. Предполагам, че не би било редно нещата да са за тяхна сметка, така че отново на преден план излиза Вашата роля – те очакват от ръководителя си да вземе решение, изгодно за всички, справедливо. Конкретно спрямо човека, който Ви затруднява – няма по-добро измислено решение от честния и откровен разговор. От една страна можете да влезете в положение, но от друга – да поставите ясни граници докъде тази ситуация може да продължи. Може да дадете краен срок, след който вече няма да се въвеждат промени, независимо от личната ситуация. Тук би било от значение как се е справял човекът с функциите си в предишен период, съответно от това ще зависи колко отсрочка може да се даде. По Ваша преценка можете да направите обща среща и с неговите колеги, за да се решат нещата заедно (това би било вероятно по-сложно все пак). Акцентирайте върху факта, че не става дума за лична прищявка, за лично негативно отношение, а за работни функции, които Ви задължават да се грижите за целия екип. Важно е да кажа също така, че балансираното и справедливо лидерство не бива да се разколебава от негативната реакция на един конкретен човек. В крайна сметка не можете да бъдете отговорна за начина, по който другият ще приеме организационните правила, нали така? Предишен Следващ

Как да помогнем на приятел, става дума за панически пристъпи на ОКР (обсесивно-компулсивно разстройство)? Обратно М.Д., жена, 23 г. Как да помогнем на приятел, става дума за панически пристъпи на ОКР (обсесивно-компулсивно разстройство)? Ще започна с уточнение, че ОКР се диагностицира от лекар-психиатър. Поставена ли е диагноза, или човекът сам е стигнал до това описание? Ако има консултация с лекар, важно е да се следват неговите предписания. Като втора стъпка вече е възможно да се включи и психолог/психотерапевт, с който да се отработят проблемите на едно друго ниво - не физиологично, а емоционално. Ако пък човекът има съпротиви да отиде на психиатър, възможно е да направи първо среща с психолог, и да се обсъдят стъпките занапред. Паническите атаки са едни от най-често срещаните затруднения в нашето съвремие. Огромна е темата за техния произход, има изключително много информация по отношение на това как бихме могли да се справим, статии с описани конкретни стъпки и начини за реакция. За съжаление понякога подобни проблеми са много устойчиви във времето и сякаш не се повлияват от нищо. Като специалист смятам, че приятелската подкрепа не е достатъчна за човек с изразени панически атаки. Ако проблемът продължава дълго време, редно е да се потърси консултация със специалист. Все пак ще дам някои разяснения около това. Паник-атаките са проява на вътрешна тревожност, чийто генезис може да се търси в десетки посоки. Обикновено имат "пусков механизъм", конкретен повод в живота на човек, след който започват да се случват. Рядко обаче поводът е и причината. При някои хора паническите атаки имат отношение към личността - дали ще става дума за хора перфекционисти, амбициозни, или пък обратно - плахи, неуверени; общото е в съществуването на една силно изразена вътрешна тревога, напрежение, които "напомнят за себе си" през паник-атаките. Това е един вид сигнал от психичното, че нещо не е наред, и трябва да се вземат мерки. Работата със специалист ще помогне да се потърси причината за състоянието, както и начините, по които човек да се справи; а те са различни за всеки, което обяснява и защо "предписанията" в Интернет невинаги имат ефект. Тъй като работата с панически атаки може да е трудна и да отнеме време, Вашата роля като приятел (ако разбира се започне процес на консултиране с психолог/психотерапевт) е да напомняте, че за да се стигне до това, към което човек се стреми, може да се наложи да премине през неща, които не иска в живота си. Нали и затова е изразът "No pain, no gain". Ако приятелят Ви е мотивиран да разбере какво се случва, ще намери начин да го направи. П.С. Повече за тревожността може да прочетете в статията "Филмът, в който живея, или за тревожността" Предишен Следващ

Здравейте! Майка съм на 2 годишно момиченце. По думите на тати, принцесата. Имаме проблем, ако мога така да го нарека, често малката Н. протестира, тръшка се, реве, пищи, когато иска да стане по нейния начин. Често пъти не мога да я успокоя. И с таткото се отдалечаваме, защото малката спи между нас. Как да се справя, вече ми свършиха всички методи? Обратно Л.Х., майка на момиче, 2 г Здравейте! Майка съм на 2 годишно момиченце. По думите на тати, принцесата. Имаме проблем, ако мога така да го нарека, често малката Н. протестира, тръшка се, реве, пищи, когато иска да стане по нейния начин. Често пъти не мога да я успокоя. И с таткото се отдалечаваме, защото малката спи между нас. Как да се справя, вече ми свършиха всички методи? При всички случаи партньорът Ви има някаква идея кое е важно за възпитанието на едно дете, може би е време да го обсъдите. Дори не е толкова важно дали бащата присъства физически или не - но когато детето знае, че родителите са единодушни, се чувства далеч по-спокойно. Всякакви Ваши колебания, трудности, несигурност могат да бъдат обсъдени с другия родител, нали? В крайна сметка отговорността не е само Ваша! Дори да не сте съгласна с него, важно е да потърсите неговата позиция. Ето например със спането. Как вижда бащата това положение? Опитва ли се да обясни на дъщеря си, че вече е време да спи в собственото си легло? Всъщност инициативата за това отделяне от майката трябва да е на бащата. Ако той смята, че трябва да се справите сама, не виждам как ще постигнете напредък, нека вземе отношение и е по-настоятелен. Защото в крайна сметка подобряването на отношенията между двама партньори зависи и от това дали те могат да отделят време и един за друг, само за тях, без детето да се "намес(т)ва" помежду им. Всъщност проблемът с тръшкането и налагането е пряко свързан с умението Ви да обясните на дъщеря си, че тя не може да решава вместо Вас и да контролира положението. Да, възрастта има голямо значение, децата не могат да се контролират добре на 2 годинки, но вече знаят как да предизвикват родителите си. Тук е ролята на бащата - да Ви защити от детските капризи и да постави някакви ограничения. Детето сигурно вече разбира когато й обяснявате, и със сигурност може да усети кога "няма да мине номерът". "Дори тати да го няма вкъщи, той би ме подкрепил, можем да се обадим, да го попитаме ако искаш" - и в този дух, за да свикне, че думите Ви са основателни и че имате подкрепа. Като цяло във Вашия случай можете да опитате да подобрите комуникацията с партньора си, по отношение на дъщера ви, но не само. Вие го знаете не по-зле от мен, за да е спокойно детето, родителите трябва да се спокойни, така че всяка подкрепа, която можете да получите, за да се погрижите и за себе си, може да Ви свърши добра работа. А по отношението на умората, която всяко дете на 2 поднася на майка си, всеки има начини за презареждане на батериите извън майчинството. :) Предишен Следващ

Високите технологии са още един начин за достъп до психологически консултации. Малко повече - тук. Онлайн консултации Обадете се или пишете, за да дадете заявката си за консултация. Ще изберем начина, за да се "срещнем" в мрежата - WhatsApp, Viber, Messenger. Заплащането е по банков път, а сумата се превежда предварително - преди всяка сесия или по уговорка веднъж месечно. В случаи, в които става дума за деца или юноши, онлайн консултирането не е добър вариант за работа. Нужно е да се срещнем на живо. Онлайн консултирането не може да замести живия контакт между психолог и клиент, но би могло да е удачен вариант при липса на алтернатива.

Unfortunalety, all games end. And sometimes it's not what you hoped for... The end of the journey It’s been a while since it became clear that P8 is cancelled. Although I had already distanced myself from the working process and in way had closed this page of my life, the news caused quite the stir – I was convinced that the game was going to be great; especially knowing some of the people involved. So, the time has come, to evaluate, put into words and give meaning to what happened for me in the last two and a half years. Where do I belong? I was invited in this project as a consultant from the point of view of a psychologist. Truth is, it was a bit blurry what that meant at the time, and it’s difficult to summarize it even now, because there are some aspects that I stumbled upon in the process itself and whichever concern the particular project and no other. First of all, there’s no rule book. It’s not like you can call a colleague and ask something you’re wondering about. There’s very little information online, too. Psychologists are more involved in marketing research, user experience, players’ motivation and expectations; or as people who can make a career in game design, using some of their knowledge in psychology. As a working therapist – neither of those was my area of expertise. I had to discover on my own exactly where I could position myself, no one could appoint it for me. Shortly, the main task was to find the intersection point between game design and various processes that take place in creating a game, and knowledge about the psyche and human emotions. I didn’t find appropriate to just outline the basics – what is grief, for example, or how do people cope with difficult emotions, what are the complications that one can face... Those you can find easily. The question was how to represent complicated theory and years of practice, so that it “speaks” to a game designer – which I’m not, so what do I know about their work? There you go with the first challenge – how do you build a bridge between these two different areas? Individual approach Moving on, there’s something else I discovered. Even if one can outline some basics, read some articles and watch some insights from professionals about psychology in game development, this information is not particularly useful, as it’s too general. So, the second challenge was to adapt every single piece of information, so that it makes sense in the specific context of this particular game. Of course, you can’t find that in a rule book – what your team is doing hasn’t been done before, not like this. This is exactly what it means to find an individual approach to a task. Connection Reflecting on what made things easier, it was the open-mindedness and creativity of my colleagues. I presume it was hard for them too – as I said, this cooperation was an uncharted territory. But what surprised me was how open and eager were they in our communication. It was pure pleasure, but most importantly – it gave me reassurance and courage, at times when I felt insecurity of how to approach certain tasks. I was given the space to make proposals, to participate in fields that border psychology, but aren’t exactly that, in order to expand the possibilities of my knowledge and its application in the whole process. As someone who has always worked with conflicts and people’s difficulties, the “creativity chain” (as I called it) was a brand-new experience. It is extremely gratifying to see how an idea emerges, changes and finds its shape over time; it is passed from one person to the other, and then the other gives something back, and from one element of the chain to the next something appears at the end, which consists of the creativity and skill of all team members involved. This meaning of the phrase “team effort” I didn’t discern until P8. At the end of that incredible experience, I was surprised to discover that my most valuable assets in the work with game designers aren’t different than those I use on a daily bases in my therapeutic sessions. Social skills. The ability to listen carefully and read between the lines is a great investment; people say way more than one might think. If you can recognize the need, the question in their statements, that’s half the way to offering something solid and concrete that they can make use of in building the story, the characters, the conflicts. Creativity. Some elements go well together, but you don’t know that until you dare to combine them. There’s invention and innovation in this process. It works with clients; it works with game design. Practicality. I work with all kinds of people – ones who understand and trust me, and others who don’t. I’ve always aimed at finding common ground with all of them through the use of different set of “tools” in order to establish good communication between us. The ultimate goal – to get the job done; who cares if you’re familiar with something, unless you can communicate it to others in a constructive and useful way? Curiosity. You can’t expand the borders of your abilities, if you aren’t curious. There were a lot of side aspects in my cooperation that I was eager to explore – it was never only about providing counseling, but also about learning enough to be able to combine elements - script, visuals, symbols, traits of the characters. I had to know a bit more about how game design worked, about what each specialist did. How does the story come to life? How do words become drawings? How do characters appear and why are they like this? How do they interact with other characters and in what way is this going to become a “playable reality”? And most of all, when all pieces of the puzzle come together, would that bring credibility to the character and story? All of this was fascinating to observe and participate in. (And I really miss it) Set of skills Game over P8 will not have the chance to be given what it deserved – a title, a name – colorful and meaningful. And of course, that brings a lot of disappointment and regret – “Could’ve it been better? Probably.” But what I’ve believed in my entire life, is that the journey itself is more important than the final destination. The impact this project had on me is something beyond words, a mark that will never be erased. And that definitely counts.

< Обратно Тревожният родител 11.07.2023 г. Дискусия с 1 наум Колко се тревожим за детето? Докъде тревогата е реална, обективна и необходима и къде вместо да пази - пречи. На нас, родителите и на детето. Къде е пресечната точка на тревогата, самостоятелността и усещането ни за контрол? Как понасяме трудностите в родителството? https://www.youtube.com/watch?v=Tpt9XwBVNNE&t=6s Предишна Следваща

Важна информация относно записването на час за психологическа консултация. Какво трябва да знам? Една от предпоставките за успешното начало на работата с психолог е т.нар. "договор". Как се провеждат срещите, колко време продължават, можем ли да сме гъвкави? Ето някои детайли, свързани с графика, отмяната на часове, заплащането. Записване на час Записването на часове може да се случи по телефона, по е-мейл или през контактната форма в сайта. Работно време за сесии на живо в кабинета е в дните от понеделник до четвъртък, от 08.00 до 18.00 часа. Онлайн сесии се провеждат в предварително уговорено време. Повече детайли за онлайн консултирането може да видите тук . Начин на плащане Дейността си извършвам като самоосигуряващо се лице със свободна професия. Можете да изберете начина на плащане, според това, което е по-удобно за Вас – в брой на място след сесия с възможност за издаване на фактура, по банков път, чрез Transferwise или Revolut . При работа онлайн заплащането на сесиите се случва преди провеждането на часа. Необходимо е да изпратите снимка или скрийншот за извършеното плащане преди да потвърдя часа Ви! При недоказано плащане, сесията НЕ се провежда. Банкова сметка в лева: Общинска банка АД - BG51 SOMB 9130 1045 5281 01 Банкова сметка в евро (Revolut) - LT88 3250 0124 2334 0221 Продължителност на сесиите С възрастни – 45 до 50 минути максимум. С деца – 40 до 50 минути, според възрастта и възможностите на детето. В някои случаи методът на лаканианската психоанализа позволява прекъсване на сесията преди изтичането на определените минути. Преценката за това е според хода на работата. Закъснение за сесия Препоръчително е да си предвидите няколко минути в повече ако се придвижвате с автомобил. В района на кабинета няма зелена или синя зона, и понякога отнема време да се намери паркомясто. При закъснение трябва да имате предвид, че загубените минути няма как да бъдат компенсирани! Сесиите се провеждат на кръгъл час и излизане извън договореното време означава да се ощети следващ клиент. Отмяна на записан час Отмяна на записан час е препоръчително да се направи поне 24 часа преди провеждането му. В противен случай сесията се таксува, независимо, че не е проведена . Ако по някаква извънредна причина това не е възможно, часът може да бъде предоговорен, но без гаранция за запазване на същия ден и час занапред. Моля да имате предвид, че при отмяна в последния момент, или неявяване за сесия без предупреждение, такава може да бъде отказана изцяло! Неявяване в записан час При неявяване в записана сесия и липса на уведомление поне 24 часа по-рано, тя се заплаща. Единствено изключение са случаи, в които е настъпило внезапно боледуване на Вас или детето Ви. Локация Препоръчително е да си предвидите няколко минути в повече ако се придвижвате с автомобил. В района на кабинета няма зелена или синя зона, и понякога отнема време да се намери паркомясто. Градски транспорт - трамваи 7 и 27, автобуси 64 и 304.