top of page
Резултати от търсенето

Намерени са 72 елемента за „“

  • Фантазията да си "добър", реалността да си "лош"

    < Към "Статии" Фантазията да си "добър", реалността да си "лош" В днешната история има от всичко – малко от света на детето, предаден в една рисунка; малко от света на възрастните, които често, за да си обяснят мислите на детето, използват толкова сложни думи; и малко за пространството, където двете се срещат – работният кабинет на психолога, в който комиксите оживяват, емоциите - също. Човекът-паяк. Много от днешните деца (и не само деца) обичат комиксите, както и филмите по тях – съвременните прототипи на добрите „стари“ приказки. Какво ли е това, което толкова ги увлича? Със сигурност един от възможните отговори е онова така характерно противопоставяне на героя и неговия достоен съперник; колкото по-силен е героят, толкова по-зловещ е антигероят, „архиврагът“. Но как тази динамика се вписва в детската психика и какво от отношението герой – злодей е толкова близко до детето? Изключително интересно беше илюстрирал конфликтът „добър Аз-лош Аз“ един 9-годишен „герой“. Любимият му образ – Спайдърмен. На подканата ми да нарисува картина с него, хлапето направи Спайдърмен, а до него – Venom. С изключение на цветовата гама на двата персонажа, нищо не друго не ги отличаваше визуално. Бяха нарисувани еднакви по големина, с еднакви тела, в еднакви пози. Основната разлика за момчето между двата образа беше, че единият е добър, а другият – лош. Интересно за образа на Venom е, че той всъщност е извънземно същество, което има нужда от приемник, за да съществува. Първият такъв приемник е именно Питър Паркър, или Спайдърмен. Постепенно става ясно, че костюмът дава сила, но отнема идентичност; дори води самостоятелен живот през нощта чрез тялото на Паркър, в резултат на което бива отхвърлен – само за да намери следващ приемник и да започне битката си със Спайдърмен. I. Да се опитаме да разгледаме по-подробно тези процеси през погледа на психоанализата - една от психологическите теории, чрез които може да се научи повече за детската психика и за начините, по които тя функционира. Още откакто Фройд за първи път противопоставя нагоните на живота и нагоните на смъртта, към последните от които се числи и агресивният нагон, до ден днешен психолозите изследват техните сложни взаимовръзки. Едно е безспорно, а именно че човекът действително е обречен да търси баланса между тези две сили, често пъти действащи несъзнавано, „през нощта“. Рисунката на 9-годишния последовател на Спайдърмен може да се интерпретира в няколко насоки. В семейството му имаха особено отношение към агресията; без да се отчитат нейните съвсем здравословни проявления, които синът въплъщаваше в едно будно и подвижно тяло, с буден и гъвкав ум, родителите му не просто не толерираха, но и санкционираха неговата детска енергия (парадоксално, често с агресия). В него на практика се сблъскваха два противоположни импулса – от една страна желанието му да бъде „добър“ и „послушен“, от друга потребността да изразява емоциите си, някои от които несъмнено деструктивни. Именно този психичен конфликт беше нарисувал той. Без да се впускаме в обяснение на причините, довели до подобно „раздвояване“, резултатът беше налице – един Спайдърмен и един Венъм; едно добро и едно „зло, (което) обладава и сякаш отнема свободната воля на човека“(цитат от проведена сесия). Според Фройд „Аз-ът…приема в себе си източниците на удоволствие, интроецира ги, а от друга страна изхвърля от себе си онова, което му причинява неудоволствие отвътре…От себе си той е отделил една част, изхвърлил я е във външния свят и я възприема като враждебна“. Това се случва поради невъзможността на психичното да реагира на вътрешни дразнителите, които са прекалено интензивни, прекалено неприемливи. В този смисъл, не е трудно да се досетим какво би могло да привлече детето към супергероя, дори не толкова към него конкретно, а към онази битка, която героят ще води винаги със своя „архивраг “. Чрез механизма на идентификацията се усвоява нещо от света на доброто, а чрез проекцията се извежда навън нещо от лошото. Заплахата вече има лице, срещу което героят може да се бори. Понятието за нагоните към смъртта е увърдено от Фройд през 1920 г. Той ги противопоставя на нагоните към живота, а за тяхна цел определя връщането на живото към състояние на пълен покой, неорганичност. Това самоунищожение, в началото насочено навътре, се проявява външно чрез агресивни и деструктивни действия, целящи да унищожат обекта. Тази теза се развива още по-нататък от Мелани Клайн. II. Представителите на английската школа в психоанализата развиват теорията за обектните отношения и поставят акцент именно върху дуализма на двата вида нагони. Още от най-ранна възраст малкото бебе разграничава един значим обект в обкръжението си – майката. Съответно и двата вида нагони са насочени само и единствено към нея; когато откликва и се отзовава, тя е добра, когато я „няма“, е лоша. Оттук произлизат някои следствия: - Образът на майката става арена на битка между две противоположни сили; - Тъй като агресивните нагони са много мощни, а омразата – силна, психичното е длъжно да се защити от едно евентуално отмъщение на майката заради тях; - Всичко това поражда една всепоглъщаща тревога; - За да не „унищожи“ добрия обект (майката), а само лошия“, и за да потуши тревогата, обектът бива разцепен на две; - Аз-ът също. Всичко гореописано се случва докъм 4-я месец от развитието на бебето. Постепенно, с порастването то разбира, че майката е само една, и че нейните добра и лоша част съществуват неизменно (и неизбежно) заедно. Ако детето не успее да интегрира това знание, не успее да го понесе, се включва защитният механизъм на „разцепването“ – светът ще остане черно-бял, обектите ще бъдат или обичани, или мразени, самият Аз ще остане завинаги в позиция да е или добър, или лош, ни никога двете едновременно. Тук рисунката, която разглеждаме, придобива допълнително значение. Заедно с нея и въпросът към момчето „Нима човек не може да крие в себе си и добро, и зло?“ – с категоричен отговор „Не!“. I+II. Вечната битка. Героят в този комикс не може да изпитва съмнение. Той е праволинеен, и това е най-голямата му сила. Светът и всичко в него е толкова ясно и разбираемо, а злодеят трябва да бъде победен, на всяка цена. Дори ако цената, която героят плаща, е да отрече всичко зло у себе си; или пък да отрече всичко добро у другия. Колко ли огромна ще да е тревожността му, за да не остава място за колебание? Битката ще е вечна, защото тя сама по себе си не включва възможността за интегриране на външния свят или на Аз-а. Тревожността от този конфликт без изход, в който „лошият“ винаги преследва „добрия“, но и обратното, е факт. Но където има желание за унищожение, има агресия. Дали тогава ще е изненада да споменем и основното, което притесняваше (агресивните) родители(те) на малкия Човек-паяк? А именно, че е твърде агресивен? III. Финалът на историята. Да кажем, че надеждата ни е доброто да победи злото, означава самите ние да активираме механизма на разцепване. Всъщност, надеждата ни за Спайдърмен е да осъзнае, че притежава качества, които го правят герой, но и такива, които го провокират да показа най-лошото у себе си. А също и че всички хора преживяват сходен психичен конфликт. Дали това знание изобщо е възможно в семейство, в което изискването за безпрекословно подчинение е издигнато на пиедестал, а образът на сина не може да бъде възприет в своята естествена цялост? Имаме своите съмнения. Но да кажем, че знаем как завършва всичко…също ще е невярно. Защото се оказва, че героите на приказките не са просто обекти на нечия фантазия, а след един момент нататък започват сами да творят своята история. Предишна статия Следваща статия

  • Какво печелим, когато губим - или обратното?

    < Към "Статии" Какво печелим, когато губим - или обратното? Един от основните проблеми пред днешните млади хора категорично се явява многообразието от избори, които имат. Веднага си представям реакцията на родителите – „та нима това изобщо е нещо, от което човек да се оплаква?“. Оказва се, че да. Връщайки лентата отново малко назад, към предходни поколения, лесно ще видим, че мнозинството от младите хора тогава никак не са имали особени притеснения и колебания какво да правят с живота си. Знаем защо: ясно определени полови, социални, професионални роли; категорични ценности; конкретни изисквания към (почти) всеки човек в обществото. Според неговия произход, семейно положение и възможности вариантите за избор никак не са били много. За нас днес това звучи изключително далечно, дори като своеобразна форма на насилие върху личността и нейния свободен избор. Така или иначе, в условията тогава, надали за мнозинството от хората е било особено драматично. Днес имаме от всичко по много; много повече, отколкото бихме могли да преживеем в рамките на един човешки живот. Къде е драмата? Да върнем за момент на предходните статии. Говорихме за нарцисизма, който всички имаме, и който заема доста повече място в психичното пространство на днешния човек, в сравнение с предходните поколения. Обсъдихме и скуката като проявление на идеята, че за да се живее пълноценно, трябва да се използва всяка възможност, никога да „няма празно“. Какво се случва с изборите, които правим в контекста на тази действителност? Случва се това, че става все по-трудно да се вземе решение. За каквото и да е. А трудни решения в периода на ранната зрялост има много: 1) с кого да се свържа и дали изобщо да правя това в този момент?; 2) когато вече имам връзка, това ли е връзката, която е най-добра за мен?; 3) каква кариера да избера за себе си?; 4) къде да уча/работя? 5) не е ли по-добре да „поживея“ преди да се установя? И т.н., и т.н. Какво ни казват изследванията за психичното здраве на младите хора. В западното общество възрастта на хората с прояви на депресия спада все повече. За сметка на това се увеличава броя на младежи с подобни трудности. Паник-атаки, различни видове тревожност, злоупотреба с алкохол, рисково и суицидно поведение все по-драматично засягат представителите на поколението, което за пръв път в историята на човечеството би могло да избира (почти) неограничено. Парадоксално е, че при възможностите, които има пред себе си, един млад човек би могъл да се чувства все по-загубен. Lost in translation Парадоксално, но факт – многообразието от избори би могло не само да попречи на процеса на взимане на решение, но и да го затрудни в значителна степен, както и да го блокира напълно. 1) Преди да изберем се случва процес на дълго обмисляне кое решение ще е най-добро. Претеглят се алтернативите. В зависимост от човека това може да отнеме повече или по-малко време. И все пак в някакъв момент един от вариантите ще изглежда по-приемлив. Решаваме и: 2) С нашето решение на практика блокираме всички останали възможности. Проблемът е, че вариантите, които сме отхвърлили са видими и достъпни. Те се случват на други хора, с които можем да се сравняваме. Ако преди 50 години изборът на един млад човек е бил на практика предизвестен, защото обществото е „приело“, че на тази възраст е редно да се ожениш и да имаш деца – ти го правиш. Но същото правят и всички останали. Днес фейсбук ти показва изключително нагледно чуждите избори – в снимки, статуси, постижения и пътувания . Няма как да не се запитаме: „Най-доброто решение ли взех?“ 3) Досадното усещане, че сме изпуснали възможност, която може би е била по-добра от настоящата, е предпоставка за емоционално напрежение. Сигурно ви се е случвало: на купон сте, прекарвате си чудесно с хората, с които разговаряте, но с едното ухо ви се иска да чуете какво се коментира в съседната групичка. Сякаш е нещо много важно, което не трябва да изпускате. Тревогата, която произтича от това усещане за непълноценност, за пропуск, липса, е тревогата, която може да застигне всеки, дръзнал да каже „Избирам това!“ 1.1) Ако имаме предвид това, че някои хора по принцип се колебаят повече, и трудно взимат решения, процесът може да блокира още в самото начало. А именно, заради страха да не направим грешка, да се откажем от решението изцяло с надеждата някой друг да реши вместо нас – родителите, партньорът, психологът. Със сигурност можете да намерите многобройни съвети как да подобрите уменията си за взимане на решения. Съществуват схеми, таблици и списъци, с чиято помощ да систематизирате възможностите, да ги прецените и т.н. Но те няма да отменят основното според мен, а именно – сблъсъкът между вроденото, ненаситно човешко желание да имаме всичко и огромният набор от възможности в съвремието ни . Кое е важно да се осъзнае? Може би ще прозвуча изключително непрактично като кажа, че не смятам крайното решение за най-важно във веригата от събития, която всеки сам изгражда в живота си. Смятам, че движещата сила на желанието е това, което би могло да осмисли изборите на всеки човек . Дали и как постигаме целта си е едно; а успяваме ли да използваме възможностите, които сме избрали пълноценно е нещо съвсем друго. Желанието в психологичния смисъл на думата може да се определи като двигател на всичко човешко, като гаранция за живот. Без желание няма живот, ще ни каже френския психоаналитик Жак Лакан. Всичко, към което се стремим и постигаме започва с идеята да го пожелаем; желанието също така ще поддържа този наш стремеж въпреки трудностите. А след реализацията на нашата цел, желанието ще потърси следващата. В заключение ми се струва, че някои може би ще бъдат разочаровани от този текст. Вероятно ще си кажат „Аз очаквах информация, която да ми помогне да се справя с изборите, които имам, да реша кое е по-добро за мен!“ Надали някой би се наел да даде съвет на друг човек какво решение да вземе, но тъй като в такива случаи въпросите помагат, ето над какво можете да помислите: Независимо какво решите, можете ли да понесете отговорността от решението си? До голяма степен това е което създава трудности във взимането на решения, особено когато отговорността не е само относно мен, но засяга и хората около мен. Независимо какво решите, можете ли да извървите пътя до реализацията на своята цел, и какво ако не успеете? Има ли вариант Б, ако първият не сработи? Трябва ли целта да се постигне на всяка цена и къде да теглим чертата? От какво сте готови да се откажете в името на това, което искате? А готови ли сте изобщо? „Формирането на живота е много повече процес на елиминиране, отколкото процес на добавяне…Само чрез редуциране или елиминиране на някои възможности, други могат да станат истински налични.“ Какви емоции съпровождат пътя ви преди и след вашия избор? Когато се почувствате загубен, какво ви помага? А вие загубихте ли се? Предишна статия Следваща статия

  • Детските емоции

    < Към "Статии" Детските емоции Да можеш да разпознаеш емоциите си, да ги назовеш е първа крачка към това да ги овладееш (или пък обратното) когато е необходимо. Да разпознаеш чуждата емоция – това е пък първа стъпка към разбирането на другия, търсенето на сътрудничество, справянето с проблем или конфликт. Все повече изследвания доказват, че емоционалната интелигентност не просто е част от интелигентността по принцип, а е дори по-важната част – фактор с огромно влияние върху живота на човек. Защо се получава така тогава, че за децата е все по-трудно да се справят с емоциите си? Съвсем доскоро емоциите при децата са били нещо, което изобщо не се взима под внимание от страна на възрастните; а дръзналите да посмеят да реагират емоционално, особено пред авторитет, са били обикновено санкционирани. Днес е различно – тонове литература засипват родителите с призив да се научат отрано да разпознават и приемат емоциите на детето, да го насърчават да изразява онова, което чувства. Днешната статия е посветена на един особен феномен, който се забелязва все повече и в училище – интелигентните деца, които общуват с възрастни без никакъв проблем, никога не са удряни или наказвани, чувстват се свободни да търсят и изразяват себе си, но не съумяват да показват самоконтрол, търпение или разбиране на чужда гледна точка. Емоциите са в пряка връзка с ранното възпитание, което детето получава. Ще кажете, разбира се, това не е ново. Нека поставим акцент върху това какво точно означава възпитание. Ето определението в тълковния речник – „Системно въздействие върху някого (обикн. дете) с цел да се формира характерът му; навици за добро поведение.“ Звучи ясно и разбираемо, на практика никак не е така, и това знае всеки родител. В предишната статия стана дума за това колко важни са правилата при детето. Ето, сега е моментът да маркираме още едно тяхно ключово значение, а именно колко важни са в изграждането на стабилен вътрешен емоционален свят. Задаването на граници е задаване на граници и по отношение на изразяването на емоции. Както вече обясних в предишната статия, няма ли авторитет, който отрано да постави правилата пред детето, то е изцяло в контрола на собствените си импулси; тоест емоции. И не се ли научи постепенно то самото да контролира себе си, ескалацията е неизбежна. „Бебешкият пубертет“, както често се нарича онази възраст около 2-та годинка, е израз на зараждането на Аз-а у детето. Тогава то започва да говори за себе си в първо лице, да се налага, да се опитва да манипулира околните, а любимата дума е „не“. Процесът е изключително труден, но и изключително важен. Затова и къде на шега, къде не, може да се каже че по-добре детето да е от „тръшкащите се“. Няма ли индикации за опозиционно поведение, съгласява ли се винаги детето с родителя, това е по-притеснителното поведение. Но за това друг път. Та, всички сме били свидетели на тръшкащо се малко дете - емоцията е толкова завладяваща, че обикновено абсолютно нищо не помага за успокояване. Всеки родител се опитва да намери малките свои трикове, за да се справи с подобни изблици. Но често пъти покрай изчерпването, което води след себе си едно опозиционно малко човече, забравяме голямата картина – периодът ще остане период, а не постоянен модел на поведение, само ако освен да търпим емоционалните изблици и да признаваме гнева на детето при отказ, отстояваме онези правила, които са важни за нас като родители . Тоест, останем ли на ниво само да наблюдаваме поведението на детето като преходно, без да му придадем стойност на нещо повече, без да намерим думите, с които да подкрепим това лутане, намираме ли оправдание за емоционалните му реакции винаги, поддадем ли се на провокации, защото „то има право на емоциите си“ – битката е загубена. Тогава много родители започват да се чудят защо уж периодът приключвал, а порасналото им дете е все така неконтролируемо и невъздържано. Нека се върнем на определението и го прочетем пак. „Системно въздействие“, „навици“, „добро поведение“ – съществени компоненти в процеса на възпитание, които обаче не се изграждат от само себе си, а чрез въвеждането на правилата. В контекста на емоциите означава да съумеем едновременно да дадем пространство на детето да ги опознае, но и да му дадем начин да ги контролира. Да преминем една крачка отвъд това да търпим емоционални изблици след определено време, само защото трябва да уважим детската личност; а именно защото приемаме детето за личност, а не за същество, контролирано от импулси и прищевки, да обясним кога и как може да реагира. Предишна статия Следваща статия

  • Филмът, в който живея - или за тревожността

    < Към "Статии" Филмът, в който живея - или за тревожността Направете си експеримент – влезте в който прецените блог, сайт, страница в социална мрежа, които се занимават с психично здраве, и потърсете думата „тревожност“. Гарантирам ви, че в близо 100% от източниците ще срещнете тази дума, както и подробна информация за това какво означава, какви са причините за тревожността и как можем да се справим с нея. Все повече млади хора говорят, че са имали личен сблъсък с паник-атаката; познават симптомите й от първо лице. Изследвания в световен мащаб доказват, че в съвременния свят случаите на тревожни разстройства или симптоми от този спектър се увеличават. И както в последните години масово започна да се говори за депресията, пък макар и в популярния изказ („В депресия съм“, „Нещо съм се депресирал“), така не бих се изненадала в годините занапред да започнем да „диагностицираме“ и тревожността в този мащаб – при това не без основание. „Генезис“ Няма да направим изключение с настоящата статия – първо е редно да имаме ясна представа за това какво всъщност е тревожността? Психологическата теория е щедра на обяснителни модели, всеки от които има своя логика и основания. Конкретно тук ще се спрем накратко на идеите на някои от представителите на т.нар.школа на обектните отношения. Мелани Клайн изгражда цялостен модел за развитието на психичното от най-ранна детска възраст, в който тревожността намира място. Тя смята, че в първите 4 до 6 месеца от раждането си детето е в състояние на висока тревожност всеки път, когато външен или вътрешен дразнител се прояви спрямо него. Глад, шум, неприятна манипулация, липса на внимание, носят толкова голямо напрежение, че се възприемат буквално като животозастрашаващи, а съответните ситуации като източник на заплаха от унищожение. Единственият начин на малкото бебе да се справи с всичко това е да потърси и намери опора и грижа у възрастните около себе си. Тревожността, която залива психиката на малкото дете, ще бъде негов постоянен спътник нататък в живота, в този си вид като тревожност от унищожение . След 6-я месец, бебето започва да осъзнава, че представлява цялост, отделно тяло с отделни желания, емоции и усещания. Хората около него също вече са индивидуални образи, а не разпокъсани парчета. Майката е една и съща; не е една добра и една лоша. Тогава се появява следното предизвикателство: „ако имам само една майка, която понякога мразя, то тогава моята омраза може да я унищожи. Но това означава, че ще унищожа и добрата й част, не само лошата“. Ето зараждането на чувството за вина, както и на страха да не унищожиш някого, когото обичаш, идващ на мястото на страха да не бъдеш сам ти унищожен . Уилфред Бион ще допълни тази идея със своята концепция за майката като контейнер – буквално. Тя е човекът, който ще трябва да посрещне тревогите на своето бебе, да ги овладее и да му върне усещането, че всичко е наред и няма да се случи нищо ужасяващо. Когато бебето плаче, тя ще трябва да разбере плача и да му отговори с грижа; а ако нищо от стореното не възпира плача, то да удържи пред своето дете, без да позволи майчината й тревога да я парализира и да застраши отношенията спрямо малкото. В тази игра на емоции невинаги можем да излезем победители, и неслучайно и в живота на порасналия човек често „емоциите вземат връх“. Но целта е тревожността да не държи контрола непрекъснато, а личността да изгради механизми, с които да й противодейства . Резултатът от подобно противоборство ще предопредели дали светът ще изглежда по-скоро добро или пък ужасяващо място. Какво се случва по-нататък? Както в едноименния филм („Генезис“) , така и в живота, обречени сме да влизаме в непрестанни повторения. Сходни ситуации, със сходни предизвикателства, подклаждат еднакви емоции и най-вече – реакции от наша страна. Понякога е много трудно да се определи какво точно причинява това въртене в кръг, с което се затруднява и излизането оттам. А когато тревожността е фонът, на който се развива действието, става още по-трудно. Защото се оказва, че тревожността притежава едно завидно оръжие; нейната „способност“ да се превръща в нещо различно, в симптом, който може да няма нищо общо с обичайните форми, които приема (най-видимите проявления са паник-атаката и фобията). Човекът, който иска да се справи, ще атакува симптома, но доста често няма да види задлежащия причинител – тревогата. „Хлапето“ Такъв беше случаят на В., 9г. Истинска тревожност прозираше у него (и у неговата майката всъщност) във всяка дума и действие. В широко разтворените му очи, задъхания начин на говорене, понякога защото не спира да поеме въздух, в жестовете му – нервни и припрени, в постоянното въртене навсякъде, безцелно и безспирно. И най-вече в думите – опасност навсякъде, страх от животни, улици, вода, затворени пространства, от смъртта и т.н., и т.н. Проблем за околните беше невъзможността му да седи на едно място и странните действия на пораснало момче като него – без причина да издава нечленоразделни звуци или да пълзи. Описваха го като палав, странен, инфантилен, макар много интелигентен, по документи беше дете със специални образователни потребности. Дотук. Тревожността никога не беше „стояла на масата“ като вариант, който да се обмисли. Аз пък го нарекох „момчето с китовете“, заради рисунките му. Едни и същи рисунки, седмица след седмица на срещите ни в кабинета – толкова еднакви, че ако ги наложиш една върху друга, биха си паснали до последния детайл. И в центъра на всяка една, между водораслите в десния ъгъл, и медузата в левия, винаги имаше кит – колкото огромен, толкова и застрашителен. Над него кораб, който китът иска да потопи. В. можеше да стои повече от половин час, почти неподвижен, и да рисува. Сякаш удавяше своето напрежение в океана, който създава. Твърдеше, че иска да потъне там. Чудя се дали всъщност не е имал желание да се научи да плува, не толкова да потъне? Или пък угрозата от чудовището е била в неговите очи неизбежна, още повече, че на дъното вече имаше един потопен кораб? При всички случаи рисунката успяваше да пресъздаде вътрешното напрежение на едно беззащитно в лицето на своята тревога хлапе. „Формата на водата“ Описаният случай илюстрира някои от особеностите на тревожността – нека припомним, онази базисна тревожност, която препраща към най-ранното детство и към отношенията между бебето и неговите близки; и чиято причина откриваме в трудността на възрастния да понесе емоцията на малкото бебе и с това да внесе спокойствие. Често няма конкретен обект . Тя е фон – като океана. Огромно пространство, в което е трудно да се ориентираш, а без котва си обречен на теченията и бурите. Често се „разлива“ в удобна за нея форма, предизвиквайки едно цялостно напрежение в ежедневието, едно неназовано страдание, което се отразява на всеки аспект от живота. Да, не е изключено да наподобява кит, или змия, или пък страх от височини, но това всъщност са: Различни поводи, една и съща причина. В зависимост от конкретния човек, поводът за трудностите ще е различен. Тревожността ще приеме различни форми, но винаги ще стои в основата. Хранително разстройство, злоупотреба с медикаменти, депресивни прояви, асоциално поведение понякога започват с една неназована и незабелязана тревожност, с която личността не е имала шанс да се справи, донякъде и поради това, че: Тревожността не е свързана с конкретна емоция . При различните хора може да прозира зад различни емоции. Например зад гнева – родителите може би разпознават чувството за гняв към детето, което се е разболяло, макар да е напълно нелогично да се ядосват за това („Точно сега ли? Как винаги в най-неподходящия момент?“ и др.); или пък раздразнението когато се иска разрешение за купон с приятели („Пак ли? Ти на хотел ли живееш?“). Друг път на преден план стои тъгата . Или на помощ се викат позитивните самовнушения, медитацията, изкуствено предизвиканата радост . Може дори да изглежда сякаш няма емоция – „Абе нещо ми е едно такова…никакво“, „Чувствам напрежение, а уж всичко е наред“, „Нямам сериозни проблеми, а не ми е добре“. А дали ако не се запитаме във всеки един от тези случаи, няма да се окаже, че тревожим за нещо – родителят за детето си, усмихнатият човек за преживявано чувство на самота, тъжният за възприета или очаквана загуба, а „никаквото“ – за цялостно усещане за безсмислие в живота? Тревожността невинаги е твоя собствена . Споменахме за родителя като контейнер. Ами ако той не е съумял да удържи тревожността на бебето? Нещо повече, ако собствената му тревожност е била толкова всеобхватна, че е заглушила гласа на бебето? Изведнъж вече не е възможно да се водиш от усета, от интуицията, да чуеш детето, а господства цялостното усещане, че нещо не е наред. Родителската тревожност ще се върне към детето, непреработена, дори усилена, а то вероятно ще повярва безусловно, че има причина да го е страх (от вода, куче, училище). В същината си обаче неговата тревожност не е само негова, и никога не е била само негова. „Анализирай това“ Работата с тревожността е истинско предизвикателство вследствие на всичко, за което стана дума по-горе. Макар и под различна форма, тя винаги напомня и на специалиста за онези критични точки, в които той самият е уязвим. Няма да е некоректно да сравня психолога с „контейнер“, отново в термините на Бион, който има за задача да удържи тревожността на клиента си. Ако клиентът говори прекалено – да съумее да замълчи; ако клиентът непрекъснато пита - да успее да отрази въпросите обратно; ако клиентът е несигурен - да намери макар и малка в началото опора, от която да се започне дългият процес по възвръщане на увереността и спокойствието. Тъй като при децата тревожността често „излиза“ под формата на хиперактивност и неконтролируемо поведение, а санкционирането и изискването за послушание имат обратен ефект, от изключителна важност е да се осигури пространство на детето, в което то да може да изрази вербално и физически себе си и своите тревоги . Като втора стъпка, психологът ще чуе, ще интерпретира и ще сподели с детето неговите собствени детски думи, но вече по нов начин . В същото време, необходимо е да се удържи и тревожността не само на детето, но и тази на родителя . Бион ще ни каже, че понякога в грижата за малкото дете майката може да почувства усещането за разпад, ужасяващата паника (че не се справя, например) – тревогата на малкото й бебе завладява и нея самата. Завърта се омагьосан кръг, от който не е ясно дали и кога ще се излезе. Терапевтичната работа тук следва да реализира своята деликатна „намеса“, при това без по никакъв начин да застраши и без това крехкото родителско самочувствие. Рискът съществува на всяка крачка от този процес – често пъти повишаването на доверието от страна на детето към психолога се интерпретира като опит да се компрометира и замени родителската функция. За да избягам от традиционната структура на психологическия текст, мислех да пропусна съветите за справяне ; няма универсални рецепти и предписания. Припомних си обаче основното за тревожността – тя рядко се заявява открито. Затова, ето и малко за ресурсите за справяне. Колкото и парадоксално да звучи, единият от тях се крие в непоносимостта на тревогата. Колкото повече психично пространство заема тя, колкото повече натрапва въздействието си върху живота на личността, толкова по-голяма е вероятността да обърнем внимание на случващото се и да търсим решения . Друг вариант за противодействие е наименуването й, осветляването на онова в дълбините , което често пъти крием дори от себе си, но което е способно да потопи и най-здравия кораб. Подобен процес може да се окаже болезнен, но едва в научаването да се удържа и понася болката, ще се появи и умението да се удържи и понесе тревогата. „Завръщане в бъдещето“ Ако се върнем там, откъдето започнахме, към теориите за ранното детство, може би ще звучи сякаш влизаме в популярното клише за определящото значение на „първите 7“. Имаме основания обаче да потвърдим истинността на това клише. За съжаление при децата симптомите на тревожни разстройства трудно се разпознават – тревогата удобно е замаскирана като „детски, възрастов“ страх, който ще отмине от само себе си. А всъщност с времето тревожността пораства заедно с детето – да, вече няма страх от кучета или асансьори, но пък с пълна сила се разгръща хипохондрия; или употреба на субстанции; или в живота на човека се настанява емоционален фон, който пречи на спокойното и пълноценно общуване с противоположния пол… В същината си аз разбирам базисната тревожност като феномен, който всички хора споделят в по-малка или по-голяма степен – никому не е чужд страхът от унищожение, загиване на Аза, или онзи от унищожение, загуба на обичан Друг. Както подсказва заглавието на това своеобразно заключение обаче, важно е да вървим към бъдещето с повече яснота за това през какво сме преминали. Да се завръщаме към добре забравеното старо, към предишен опит - макар и в нов контекст - но с нови умения и с убеждението, че има начин да се живее и без тревожността. Предишна статия Следваща статия

  • Как говорим за смъртта?

    < Към "Статии" Как говорим за смъртта? Често пъти в работата ми става дума за смъртта. Това е една от темите, които будят много най-тревога у възрастния, особено що се касае до начина, по който детето се сблъсква със загубата, както и последствията които това има върху детската психика. Особено е отношението към тази тема - естествена част от живота, а колко неестествено е понякога възприятието ни за нея. И колко трудно идват думите когато трябва да отговорим на детските въпроси. ​В днешната статия основният акцент попада не върху темата за смъртта, а върху начина, по който говорим за нея. Традиционно у нас в семействата за смъртта се говори много малко, понякога изобщо не се споменава. Или пък се говори изопачено. Когато (неминуемо) семейството се изправи пред загубата, най-важното за родителите е да направят опит да „предпазят“ детето. Вариантите за това са най-различни: - „Недей да плачеш!“ . Разбира се, че родителят го прави с най-добри намерения, но нека направим важно уточнение – липсата на сълзи не намалява болката от загубата. Дори точно обратното. Потискането на естествената емоция би могло да усложни процеса на траур и да има доста по-негативни последствия, отколкото ако детето бъде оставено да плаче, ако почувства нужда от това. Или казано по друг начин, може би родителят е този, който няма сили да се справи със своята болка, и не може да понесе да види детето си да плаче – поради което казва тези думи? И не само това – нима най-обичаните ни близки не заслужават да плачем за тях? - „Не плачи, на нашия любим човек ще му бъде тъжно, че страдаш“ . Тук отново опитът е да се даде подкрепа на детето, само че парадоксално...се постига точно обратното – не стига, че няма пространство за страданието, но и когато то се появява, детето ще се чувства виновно, че плаче – защото не иска да натъжи починалия си близък. - „Ако говорим за смъртта, детето ще се травмира“ . Много често липсва конкретната дума, означаваща приключването на живота. Децата я знаят, но мълчанието около тях ги респектира до степен, в която самите те не смеят да кажат думите „смърт“, „умиране“ – прошепват ги, сякаш самата дума, ако бъде казана гласно, носи след себе си нещо ужасяващо. Всъщност, най-ужасяващото около смърта е мълчанието за нея. - „Нашият любим човек заспа/отиде си/отиде на небето“ . Всички тези думи не са съвсем точни по отношение на това какво представлява смъртта. Заспиването, отиването някъде всъщност крият в себе си очакване за събуждане, завръщане, тоест те в някаква степен смекчават необратимостта на процеса живот-смърт. Когато използваме тях, ние сякаш си оставяме вратичка на надежда, която държим открехната и за детето. Неслучайно и често децата питат „А аз кога ще отида на небето при баба/дядо...?“ Колкото и да е трудно, трябва да дадем послание, в което да стане ясно какво точно се е случило. По-трудно е когато детето е малко, но дори да не успява съвсем да разбере конкретната дума, с времето ще я интегрира. - „Баба/дядо е в болница, замина и др.“ Отново в тези ситуации възрастният е този, който е изправен пред трудността да понесе детското страдание и се опитва да отложи тежкия разговор. Децата обаче имат изключителна интуиция и ако им се представи неверен разказ за случилото се, рано или късно успяват да разберат, че това не е достоверна информация. На мястото на истината се настаняват детските фантазии, с чиято помощ се търси обяснение на случващото се. От опит смело мога да твърдя, че фантазиите могат да са далеч по-травмиращи от истината; и тъй като възрастният не говори, то и детето няма на кого да зададе въпросите си, съответно няма кой да му окаже подкрепа. Траурът има различни лица, и никое от тях не може да бъде осъдено, родителите също имат право на своите реакции. Но понякога се забравя, че детето страда не по-малко, че то, бидейки чувствително към чуждата болка, мълчи за своята собствена, че неговите схващания за смъртта може да са детски, но не са детински . Една от най-трудните задачи за детето, преживяло загуба, е как да съчетае две несъчетаеми на пръв поглед неща – от една страна ми се случва най-трудното - човек, когото обичам вече го няма, а от друга животът тече както досега. Усещането за драстична разлика между вътрешното преживяване и външния свят, е болезнено, особено ако не е споделено. Семейството има тази особеност, че в ситуация на криза мобилизира всичките си ресурси, за да се съхрани, да се реорганизира. Говоренето за починалия, за промените след неговата смърт, за личните преживявания, споделянето на спомени и страхове, със сигурност улесняват детето в процеса на траур – то се чувства част от семейството, а не изолиран и мълчалив свидетел на нещо, което не разбира, за което не са му дадени думи . ​ Как да преживееш една загуба, която понякога не е призната от възрастните? Как да интегрираш една травма, която в реалността всички се правят, че не съществува, или пък говорят за нея сякаш е неестествена, чужда? Няма лесен отговор, но ако можем да изведем някаква нишка, с помощта на която да намерим ориентир, то вероятно верен помощник ще ни бъде истината – понякога сурова, но изговорена с детето. А на него я дължим. Предишна статия Следваща статия

  • Елена Мечева|Психолог|Контакти

    Контакти за консултация с психолог Задай своя въпрос Телефон: 0899 88 61 30 ​ Адрес: София, ж.к. Красно село, ул. Дебър 21, партер към вътрешния двор ​ Е-мейл: elena.mecheva@mytalkspace.bg ​ Facebook ​ LinkedIn Изпрати Благодаря Ви за въпроса!

  • Ново пространство

    Новини, инициативи, участия в медиите 30.09.2022 г. Ново пространство Добре дошли! Повече 7.06.2022 г. Start game! Психолог за видеоигра? Защо не? Повече 4.12.2021 г. Участие в Дарик радио С онлайн обучението децата стават апатични и инертни Повече 29.11.2021 г. Отворено писмо на училищни психолози и педагогически съветници Позиция на работещите специалисти в училище относно продължаващото дистанционно обучение Повече 28.11.2021 г. Безплатни консултации - подкрепа в загубата В сътрудничество с "КОЖА - платформа за психично здраве" Повече 28.09.2021 г. Репортаж на BTV Световен ден на сърцето Повече 26.09.2021 г. Интервю за в."Доктор" Пандемия и психично здраве при децата Повече 13.09.2021 г. Интервю за MediaCafe Ваксините - още едно нещо, за което да сме в противоречие Повече 4.09.2021 г. Репортаж на BTV COVID пандемията е повишила случаите на късогледство при децата Повече 29.08.2021 г. Репортаж на БНТ Омбудсманът поиска мерки в подкрепа на психичното здраве на децата при онлайн обучение Повече 16.03.2021 г. Психолог към ЧСУ "Артис" Ново професионално предизвикателство Повече 2.01.2021 г. Репортаж за БНТ "Агресията в анимациите. Как да научим децата си на състрадание?" Повече

  • Елена Мечева | За мен

    Завърших бакалавърска, а след това и магистърска степен към СУ "Св. Климент Охридски". След завършването ми на личен опит и асистентско ниво по психодрама , разбрах че интересите ми в областта се разгръщат по посока на т.нар. дълбинни методи. Така стигнах до психоанализата - като методът, който най-задълбочено и изчерпателно изследва психиката. Професионалните си знания и умения надграждам чрез постоянно участие във формати, предназначени за практикуващи специалисти - семинари, клинични ателиета, групи за интервизия, супервизия. Практиката ми е ориентирана от лаканианската психоанализа , в тясно сътрудничество със специалисти от Българско общество за лаканианска психоанализа (част от New Lacanian School - Новата лаканианска школа и World Association of Psychoanalysis - Световна Асоциация по психоанализа). ​ ...накратко: Квалификация Магистър "Клинична и консултативна психология към Софийски Университет "Св. Климент Охридски" Практика След 12 години в държавно училище, понастоящем практикувам в частния сектор, както и като външен консултант към ЧСУ "Артис" Качества Любознателност, отговорност, с желание за самоусъвършенстване. Движение Пътуването е по-важно от целта...винаги... Специализация Психодрама-асистент към Институт по психодрама, индивидуална и групова психотерапия "Бернхард Ахтерберг" Ориентация Работата ми е ориентирана от дълбинните подходи в психологията Интереси Психоанализа, арт-техники в терапията, невропсихология. Хоби Четенето и писането, музиката и танците, планината, кафето, колелото. Услуги Статии

  • Н.Б., майка на дете, 2 г.

    Обратно Н.Б., майка на дете, 2 г. 1. Как промените в живота на детето (смяна на стаята, в която спи, отучването от ползване на памперс и др.), влияят на психиката му? 2. Как най-безболезнено да обясним на детето, че това което прави не е редно? 3. Как да се намали стреса при децата, когато започнат да ходят на детската градина? 4. Как да научим детето да спи само в стая, без това да създава безпокойство и стрес у него? Още с първото прочитане на въпросите Ви прави впечатление, че няколко пъти се повтаря темата за това как да обясним на детето/да направим за детето нещата от живота безболезнено. Независимо дали става дума за новата детска градина, отучването от памперс, самостоятелно заспиване или някакво далеч по-неприятно събитие, това са промени. А промените са стресогенни събития, които невинаги биват приети радушно. Разбира се, има някои неща, които бихте могли като родители да предприемете, но трябва да сте наясно, че детето най-вероятно няма да бъде особено щастливо, и е възможно да преживее стрес. ​ Струва ми се, че в нашето съвремие родителите правят една много основна грешка – бъркат „здравословната“ фрустрация с травмиращото събитие. Нека обясня малко повече. Фрустрация означава състоянието, в което попадаме, когато някакво препятствие се изпречи пред наша цел; или пък когато има нещо, което силно желаем, но по една или друга причина не можем да постигнем. Обикновено това състояние, придружено с раздразнение и гняв, се свързва с негативния спектър на преживяванията. И в голямата част от случаите е основателно. Съществува обаче една „здравословна“ доза фрустрация, която има изключително важно значение в развитието на детската психика. Нека дам пример: когато детето е малко, то е свикнало всички да се съобразяват с него. Постепенно обаче разбира, че не е център на света, и това е фрустриращо – но е от изключителна важност, защото ако въпросната фрустрация липсва, детето ще изгради силно нарцистични черти, което на свой ред значително ще повлияе на качеството на неговия живот. Спазването на правила също е фрустриращо. Децата не искат да го правят. Никое дете не е щастливо когато трябва да прави не каквото иска, а каквото му казват да прави – но не може да не мие зъбите си, да не спи, да яде каквото и когато пожелае и т.н., и т.н. ​ С други думи, въвеждането на детето в света на правилата, задължително е придружено с фрустрация. Колкото и да не е приятно на родителите, това е нещо, което не може да се избегне. Това, което можете да правите, е да подпомагате детето в моменти на промяна, за да премине по-лесно през негативните емоции – но категорично не можете да спестите изцяло негативните емоции. Ако предстоят нови предизвикателства пред детето, можете да го направите няколко конкретни неща: ​ Подгответе го с думи. Дори да не разбира всичко, то ще разбере, че говорите на него, за неговите преживявания. Бъдете търпеливи. Всяка промяна изисква огромно търпение и внимание. Ако например привикването към хигиенни навици отнеме не няколко дни, а месеци, това няма никакво значение, ако детето се чувства спокойно. И ако вие като родител сте спокойна. Същото е с отучването от биберон, заспиването само и изобщо всяка една стъпка, която детето извървява от пътя към бебето до пораснало човече. Бъдете последователни. Ако започвате даден процес и/ли усвояване на ново умение, първо следете дали детето силно се съпротивлява. Ако е спокойно, то тогава е нужно само време и последователни действия от Ваша страна. Трудно е ден след ден да се полагат усилия, понякога сякаш без резултат, но лека-полека нещата си идват на мястото, и детето свиква. Не бързайте. Границите за случване на едно или друго умение при детето, се тълкуват различно, но като цяло в нашата традиция (говоря за това, което днешните майки получават като напътствия от техните родители) като че ли се избързва с някои неща. Най-важният ориентир е реакцията на детето. Окуражавайте самостоятелността. Самостоятелността не може да се изгради само през думите, колкото и да го обяснявате. Покажете с действията си, че това е важно за вас. В работата си редовно ставам свидетел как родители се оплакват, че детето не желае да бъде самостоятелно, а в същото време отказват да проявят доверие, че детето им може да се справи само̀, и при първа възможност предлагат помощта си и/ли свършват всичко вместо детето. Това почти винаги е автоматична реакция, която сами не осъзнават, но която забавя изграждането на самостоятелност. И тъй като отделих доста думи на фрустрацията, нека кажа и малко за травмата. Най-простичкото, с което мога да я обясня, травмиращо за детето е всичко, което грубо нахлува в неговото житейско пространство без то да е подготвено; всичко, което уязвява неговата личност и не отчита неговите потребности и емоции. Докато Вие като родител си давате сметка за тези неща и се съобразявате с темпото на детето, вероятността да избегнете травмиращите събития е много голяма. Разбира се, в живота съществуват неочаквани трудности, с които се сблъскваме. Повече за загубата, например, може да прочетете тук. ​ Ако съществува някакъв силно изразен проблем с детето и уменията, които има нужда да формира, винаги можете да се консултирате допълнително, за да потърсите решение съобразно собствената Ви ситуация. Предишен Следващ

  • А.Г., баща на момиче, 3 г.

    Въпроси и отговори А.Г., баща на момиче, 3 г. Можем ли да твърдим, че отглеждаме и участваме активно във възпитанието на детето като прекарваме 2 часа на днес с него (+ уикенд)? Ако твърдим, че семейството е приоритет, тогава трябва ли да се чувстваме гузни, че отделяме 20% от времето си тях а останалите 80 % за работа? Повече Б.Б., майка на момче, 2 г "Аз съм една майка на която й свършва майчинството и трябва да се върне на работа, за мен ще е важно моето дете да знае, че мама не го е изоставила, а такъв е животът, той трябва да се научи да бъде без мама всеки час, минута и мама без него! " Повече Д.Д., жена, 24 г. Как да се абстрахираме от мнението на другите и да не се впрягаш от това "какво ще си кажат другите" и "как ще изглежда това в очите на хората", да успяваш да правиш това което има значение за теб като изключваш другите?... Не знам дали се разбира какво искам да кажа обаче... Повече И.В., жена, 24 г. Моят въпрос е как да не се стремим да се харесаме на всички и да не се сравняваме с другите? Повече Й.Д., жена, 27 г. Сестра ми има проблем със самочувствието и оттам с комуникацията си с хора, и сама признава, че й е много трудно да се конфронтира с хората и да изразява мнението си свободно, и когато стане някакъв проблем за нещо в работата и се превърне в спор, тя предпочита да излезе от стаята и да остане безгласна нота отколкото да изрази себе си и да защити позиция. Повече Л.Х., майка на момиче, 2 г Здравейте! Майка съм на 2 годишно момиченце. По думите на тати, принцесата. Имаме проблем, ако мога така да го нарека, често малката Н. протестира, тръшка се, реве, пищи, когато иска да стане по нейния начин. Често пъти не мога да я успокоя. И с таткото се отдалечаваме, защото малката спи между нас. Как да се справя, вече ми свършиха всички методи? Повече М.Д., жена, 23 г. Как да помогнем на приятел, става дума за панически пристъпи на ОКР (обсесивно-компулсивно разстройство)? Повече Н.Б., майка на дете, 2 г - въпрос 2 В кой момент от развитието на децата се препоръчва да бъдат запознати с по-чувствителни теми (секс, смърт (на роднина), телесни деформации и др.)?" Повече Н.Б., майка на дете, 2 г. 1. Как промените в живота на детето (смяна на стаята, в която спи, отучването от ползване на памперс и др.), влияят на психиката му? 2. Как най-безболезнено да обясним на детето, че това което прави не е редно? 3. Как да се намали стреса при децата, когато започнат да ходят на детската градина? 4. Как да научим детето да спи само в стая, без това да създава безпокойство и стрес у него? Повече П.Ч, мъж, 23 г. 1. Какво поражда страха/неувереността от обвързване с някого? 2. Кои са основните фактори, които правят една връзка успешна? 3. Защо ми е трудно да се сприятелям дълбоко и как мога да променя това? Повече С.Е., мъж, 23 г Как да разбера дали съм социопат? Или социопат ли съм защо имам някои от белезите? Също мога ли да разбера дали съм в депресия? Повече С.С., жена Как да подходим към подчинен, който оправдава пропуските в работата си заради семейни проблеми и също поради такива злоупотребява с желанията относно смени за сметка на другите колеги? Повече

  • Я.С., жена, 24 г. и Н.П., жена, 25 г.

    Обратно Я.С., жена, 24 г. и Н.П., жена, 25 г. 1. Как да не се изнервяме за дребни неща? 2. Защо се изнервям за незначителни неща? Въпросът е интересен, а също така интересно е, че е зададен по сходен начин от две различни дами. Колкото и да е кратък и ясен, без допълнителна информация е трудно да се каже "защо" човек се ядосва и "как" да не го прави толкова често. Бих помолила питащите да помислят кое е повтарящото се в ситуациите, в които се чувстват раздразнени в ежедневието си? По какво случките на изнервеност си приличат - дали става дума за ситуации, в които попадате, или пък ви дразни поведението на определен тип хора, в работа ли се случва по-често, а също така в какви случаи изнервянето липсва? Всичката тази информация може да очертае нещо много конкретно, а без да изпаднете в конкретика, ще ви е трудно да се справите със задачата. ​ Има обаче един любопитен аспект на въпроса, по който мога да дам разяснения. В психологията много често боравим с емоции, а заедно с това провокираме клиентите си към същото. В случая няма да е пресилено да кажем, че основната емоция, съдържаща се във въпроса (в същината си един и същ) е гневът - по-големият брат на раздразнението, изнервеността. Много често когато стане дума за това какво ядосва клиентите, те започват да се оправдават: "Е, чак пък гняв, чак пък да се ядосвам...не! Просто е изнервящо/дразнещо/неприятно, но не се гневя!" Въпросът е, че макар да степенуват различно, в основата си става дума за едно и също нещо - ситуация, в която човек се изправя пред нещо, с което не се справя, и това му носи...гняв - било на себе си, на другия, на лошото стечение на обстоятелствата, без значение. Ядосването за дребни неща не е просто ядосване за дребни неща. То би могло да се интерпретира по много начини, и именно поради това е важно да си изясним какво го причинява. ​ 1. Възможно е раздразнителността Ви да е вследствие на т.нар.нисък праг на фрустрация - срещате препятствие, и това веднага Ви носи гняв, независимо за колко дребна ситуация става дума. Подобно поведение е особено силно при децата, но с порастването е важно те да се учат да го контролират, да проявяват търпение и сдържаност. Добрата новина е, че реакциите на фрустрация могат да се "тренират", и постепенно устойчивостта да се повиши. 2. Възможно е да не проявявате толерантност към поведение и мнение, неприличащо на Вашето. Светът е шарен, нещата се случват твърде различно от това, което ни се иска, и разочарованието също би могло да се изразява в едно непрестанно раздразнение - че не е "както трябва", "както искам". 3. Не е изключено фонът на вечното раздразнение да е заради липсата на реакция спрямо хора и ситуации, в които не сте защитили себе си, не сте успели да отстоите нещо важно за Вас. Гневът може да е добър ориентир за промяна към по-добро, но само ако е адресиран в правилната посока! А той често не е. И вместо да го насочим към причината за появата му, го потискаме с цената на това неблагополучие, че отвреме-навреме, в дребни и наглед незначителни ситуации, той напомня за себе си, пък макар и по малко. С други думи, канализираме емоцията си в погрешна посока, но приемлива, поносима. ​ Като част от процеса на себепознание е важно човек да си дава сметка какво се случва с негативните му емоции - често пъти замитани "под килима" на социално-желателното поведение (поведение, с което се представяме пред другите по добър, приемлив начин, така че да бъдем харесани). А гневът определено не е от емоциите, които ни правят особено привлекателни в очите на другите. Но както в природата, така и в психичното, нищо не се губи - процесите, които стоят в основата на нашите реакции, поведение, емоции, имат своя логика - често недостъпна за съзнанието, но съвсем истинска. В този смисъл - зад дребните препъникамъчета може да стои някое огромно предизвикателство. И за финал, ако ми позволите да преформулирам зададените въпроси, бих го направила така: Кои са истинските трудности в живота ми, за които се гневя, и какво мога да направя, за да ги разреша? Предишен Следващ

  • Н.Б., майка на дете, 2 г - въпрос 2

    Обратно Н.Б., майка на дете, 2 г - въпрос 2 В кой момент от развитието на децата се препоръчва да бъдат запознати с по-чувствителни теми (секс, смърт (на роднина), телесни деформации и др.)?" Въпросът е изключително важен, защото засяга най-чувствителните теми в човешкия живот. Ситуацията е донякъде парадоксална, защото тези теми на практика съпътстват всеки един от нас от самото начало на живота ни, бидейки неразривно свързани; и това е естественото положение на нещата. В същото време не съм сигурна дали има въпроси, по които родителите да са впрягали до такава степен фантазията си, само и само да не „травмират“ детето, което пита – за собствения произход, за естествения край на живота, за това какво е то и защо е такова. ​ Свикнали сме да смятаме, че децата, поради причина че са деца, нямат нужния капацитет, за да осмислят подобни обяснения. И да, донякъде това е вярно – логически погледнато, техните познавателни (когнитивни) способности до някаква възраст не могат да „обхванат“ какво значи например да умреш. Но логиката е едната страна на медала, защото децата компенсират когнитивните си „неумения“ с изключителна интуиция, с невероятна чувствителност по отношение на важните неща. Те умеят да долавят тревогите на родителите; дори да не разбират съвсем добре думите, те разбират смисъла на случващото се. Когато близък почине, те ще усетят тъгата в околните, и ако родителят не разкаже, не даде никакви думи, детето ще остане в една неопределена тревожност – „Нещо се случва, но аз не знам какво, и това ме тревожи. Всички казват, че няма нищо, а самите те не реагират като да няма нищо. Значи нещо ужасяващо се е случило, щом никой не говори за това“. (Повече по темата за смъртта - тук) ​ Що се отнася до темата за секса, психологическото познание ни е доказало, че децата от малки имат любопитство към собственото си тяло, към тялото на другите, към разликите между момчето и момичето. Отново, не дадете ли думи за тези съвсем естествени различия, вие „казвате“, че темата е табу. Важно е да говорите според възрастта на детето, а правилото е да отговаряте на това, което ви пита. В случай, че се затруднявате, има подходящи книжки за различните възрасти, които могат да бъдат от помощ. А ето и един акцент, който обикновено се забравя – децата не искат да знаят толкова за подробностите около интимния акт, те всъщност се вълнуват от идеята за любовта, отношенията между мъжа и жената. Та нали именно оттам започва тяхната история, а и продължава в тяхното бъдещо „аз като порасна“! ​ А колкото до третия Ви пример, за телесните особености – ако детето е родено по някакъв начин различно, това е което следва да се каже. Независимо за какво става дума, тялото му е такова, каквото е, и приемането от страна на детето ще е следствие от приемането от страна на родителите. Когато те говорят с истинни думи, а не залъгват детето си, то няма да има проблем със себе си - още повече, че човешкият потенциал върви в толкова различни посоки! В обобщение, няма определен момент, в който да е подходящо да се започнат разговорите с детето по деликатните теми. Те са част от случващото се около всички нас, и можете да започнете тогава, когато прецените, че има нужда; когато детето попита, или когато Ви разкаже нещо по тези теми, което не отговаря на истината, но пък явно го интересува. Предишен Следващ

bottom of page