top of page

Резултати от търсенето

Намерени са 146 елемента за „“

  • Л.Х., майка на момиче, 2 г

    Обратно Л.Х., майка на момиче, 2 г Здравейте! Майка съм на 2 годишно момиченце. По думите на тати, принцесата. Имаме проблем, ако мога така да го нарека, често малката Н. протестира, тръшка се, реве, пищи, когато иска да стане по нейния начин. Често пъти не мога да я успокоя. И с таткото се отдалечаваме, защото малката спи между нас. Как да се справя, вече ми свършиха всички методи? При всички случаи партньорът Ви има някаква идея кое е важно за възпитанието на едно дете, може би е време да го обсъдите. Дори не е толкова важно дали бащата присъства физически или не - но когато детето знае, че родителите са единодушни, се чувства далеч по-спокойно. Всякакви Ваши колебания, трудности, несигурност могат да бъдат обсъдени с другия родител, нали? В крайна сметка отговорността не е само Ваша! Дори да не сте съгласна с него, важно е да потърсите неговата позиция. Ето например със спането. Как вижда бащата това положение? Опитва ли се да обясни на дъщеря си, че вече е време да спи в собственото си легло? Всъщност инициативата за това отделяне от майката трябва да е на бащата. Ако той смята, че трябва да се справите сама, не виждам как ще постигнете напредък, нека вземе отношение и е по-настоятелен. Защото в крайна сметка подобряването на отношенията между двама партньори зависи и от това дали те могат да отделят време и един за друг, само за тях, без детето да се "намес(т)ва" помежду им. Всъщност проблемът с тръшкането и налагането е пряко свързан с умението Ви да обясните на дъщеря си, че тя не може да решава вместо Вас и да контролира положението. Да, възрастта има голямо значение, децата не могат да се контролират добре на 2 годинки, но вече знаят как да предизвикват родителите си. Тук е ролята на бащата - да Ви защити от детските капризи и да постави някакви ограничения. Детето сигурно вече разбира когато й обяснявате, и със сигурност може да усети кога "няма да мине номерът". "Дори тати да го няма вкъщи, той би ме подкрепил, можем да се обадим, да го попитаме ако искаш" - и в този дух, за да свикне, че думите Ви са основателни и че имате подкрепа. Като цяло във Вашия случай можете да опитате да подобрите комуникацията с партньора си, по отношение на дъщера ви, но не само. Вие го знаете не по-зле от мен, за да е спокойно детето, родителите трябва да се спокойни, така че всяка подкрепа, която можете да получите, за да се погрижите и за себе си, може да Ви свърши добра работа. А по отношението на умората, която всяко дете на 2 поднася на майка си, всеки има начини за презареждане на батериите извън майчинството. :) Предишен Следващ

  • Елена Мечева | Психолог | The end of the journey

    The end of the journey It’s been a while since it became clear that P8 is cancelled. Although I had already distanced myself from the working process and in way had closed this page of my life, the news caused quite the stir – I was convinced that the game was going to be great; especially knowing some of the people involved. So, the time has come, to evaluate, put into words and give meaning to what happened for me in the last two and a half years. Where do I belong? I was invited in this project as a consultant from the point of view of a psychologist. Truth is, it was a bit blurry what that meant at the time, and it’s difficult to summarize it even now, because there are some aspects that I stumbled upon in the process itself and whichever concern the particular project and no other. First of all, there’s no rule book. It’s not like you can call a colleague and ask something you’re wondering about. There’s very little information online, too. Psychologists are more involved in marketing research, user experience, players’ motivation and expectations; or as people who can make a career in game design, using some of their knowledge in psychology. As a working therapist – neither of those was my area of expertise. I had to discover on my own exactly where I could position myself, no one could appoint it for me. Shortly, the main task was to find the intersection point between game design and various processes that take place in creating a game, and knowledge about the psyche and human emotions. I didn’t find appropriate to just outline the basics – what is grief, for example, or how do people cope with difficult emotions, what are the complications that one can face... Those you can find easily. The question was how to represent complicated theory and years of practice, so that it “speaks” to a game designer – which I’m not, so what do I know about their work? There you go with the first challenge – how do you build a bridge between these two different areas? Individual approach Moving on, there’s something else I discovered. Even if one can outline some basics, read some articles and watch some insights from professionals about psychology in game development, this information is not particularly useful, as it’s too general. So, the second challenge was to adapt every single piece of information, so that it makes sense in the specific context of this particular game. Of course, you can’t find that in a rule book – what your team is doing hasn’t been done before, not like this. This is exactly what it means to find an individual approach to a task. Connection Reflecting on what made things easier, it was the open-mindedness and creativity of my colleagues. I presume it was hard for them too – as I said, this cooperation was an uncharted territory. But what surprised me was how open and eager were they in our communication. It was pure pleasure, but most importantly – it gave me reassurance and courage, at times when I felt insecurity of how to approach certain tasks. I was given the space to make proposals, to participate in fields that border psychology, but aren’t exactly that, in order to expand the possibilities of my knowledge and its application in the whole process. As someone who has always worked with conflicts and people’s difficulties, the “creativity chain” (as I called it) was a brand-new experience. It is extremely gratifying to see how an idea emerges, changes and finds its shape over time; it is passed from one person to the other, and then the other gives something back, and from one element of the chain to the next something appears at the end, which consists of the creativity and skill of all team members involved. This meaning of the phrase “team effort” I didn’t discern until P8. At the end of that incredible experience, I was surprised to discover that my most valuable assets in the work with game designers aren’t different than those I use on a daily bases in my therapeutic sessions. Social skills. The ability to listen carefully and read between the lines is a great investment; people say way more than one might think. If you can recognize the need, the question in their statements, that’s half the way to offering something solid and concrete that they can make use of in building the story, the characters, the conflicts. Creativity. Some elements go well together, but you don’t know that until you dare to combine them. There’s invention and innovation in this process. It works with clients; it works with game design. Practicality. I work with all kinds of people – ones who understand and trust me, and others who don’t. I’ve always aimed at finding common ground with all of them through the use of different set of “tools” in order to establish good communication between us. The ultimate goal – to get the job done; who cares if you’re familiar with something, unless you can communicate it to others in a constructive and useful way? Curiosity. You can’t expand the borders of your abilities, if you aren’t curious. There were a lot of side aspects in my cooperation that I was eager to explore – it was never only about providing counseling, but also about learning enough to be able to combine elements - script, visuals, symbols, traits of the characters. I had to know a bit more about how game design worked, about what each specialist did. How does the story come to life? How do words become drawings? How do characters appear and why are they like this? How do they interact with other characters and in what way is this going to become a “playable reality”? And most of all, when all pieces of the puzzle come together, would that bring credibility to the character and story? All of this was fascinating to observe and participate in. (And I really miss it) Set of skills Game over P8 will not have the chance to be given what it deserved – a title, a name – colorful and meaningful. And of course, that brings a lot of disappointment and regret – “Could’ve it been better? Probably.” But what I’ve believed in my entire life, is that the journey itself is more important than the final destination. The impact this project had on me is something beyond words, a mark that will never be erased. And that definitely counts.

  • Елена Мечева|Психолог|Контакти

    Контакти за консултация с психолог Задай своя въпрос Телефон: 0899 88 61 30 Адрес: София, бул. България 105А, сграда 1, вход А, ет.4, офис 12 Е-мейл: elena.mecheva@mytalkspace.bg Facebook LinkedIn Изпрати Благодаря Ви за въпроса!

  • Елена Мечева|Консултиране на семейства

    Работа със семейства Консултирането на семейства е естествен процес, следващ логично при психологическата работа с деца. Няма затруднение при което и да е дете, което да бъде ограничено само в неговата психика и характер. Нишките, които водят до разплитането на всеки случай, отпращат към родителите и към семейството. Логиката се търси в цялата система, никога (или много рядко) извън нея. При това не толкова, за да се търсят причини за дадено поведение и/ли затруднение, а за да се търсят решения. Съвместната работа с родителите е задължителна предпоставка за успешното развитие на всеки случай. Възможностите за интервенция се увеличават значително, когато всички членове на семейството участват заедно в процеса, а не само детето. Кой вариант е подходящ за Вашия случай - семейно консултиране или индивидуална работа? Това става ясно постепенно, и зависи от конкретния случай и от потребностите на детето и родителите. Предизвикателства Зачестяващи конфликти с партньора. Криза в отношенията - изневяра, раздяла. Житейска криза - раздяла/развод с партньор, смърт на член на семейството. Проблеми в семейството, касаещи децата. Трудности в разширеното семейство.

  • Елена Мечева|Психолог|Колко са важни парите?

    Вие залагате нагласата ВАЖНО : Парите не са най-важното! За децата парите са абстрактно понятие. Затова каквото заложите у тях с годините като начин на възприемането им, това ще е тяхната нагласа . Не отдавайте на парите повече значение, отколкото имат. Един балансиран подход „Да, важни са, но не и най-важното!“ може ви спести доста главоболия. За какво си струва да дадете пари? ВАЖНО : Да откажеш покупка не е повод за срам и/ли вина! Не се страхувайте да кажете „Нямаме пари за това!“. В представата ни по тези географски ширини това твърдение буди срам и/ли чувство за вина пред децата. А всъщност подобен подход ги учи да ценят онова, което имат. Учи ги да избират внимателно сред морето от възможности (защото не всичко е достъпно), да чакат, да заслужат исканото и да го ценят когато са го получили след целия този процес . Заложете не на покупки, а на общуване ВАЖНО : Търсете истинските потребности на детето! Свръхконсуматорската нагласа е всъщност усещане за празнота . За да се запълни тя се трупат материални блага. Задоволяването на емоционалните потребности на детето, изслушването и уважаването са далеч по-важни. Затова ако то се фиксира изключително върху темата, ако настоява да му се купуват задължително скъпи неща (били те по джоба или не, няма значение), можем да се запитаме кое е всъщност онова, от което детето има нужда и то купува ли се с пари? Наистина ли "всички имат това?" ВАЖНО : Вие взимате решения за Вашето семейство! „Другите имат такова!“ Ако нищо друго не е помогнало в борбата на детето към желаната придобивка, този аргумент обезоръжава почти всички родители. Тук има обаче 3 важни акцента. Първо , какво значи всички? Ами нали „всички“ сме сбор от някакви семейства. Ако едно, две, три кажат „Стоп!“ на това надпреварване, то дали аргументът щеше да е валиден? Така че, не са всички. Наистина ли "всички имат това? - 2" ВАЖНО : Говорете за истински ценните качества! Второ – защо е важно да е тази скъпа стока? За да те харесват другите? А това ли е с което искаш да те харесат, ами личността ти, ами качествата ти? Ако такива деца те избират заради маратонките или телефона…дали е важно да избереш в приятелския си кръг точно тях? Наистина ли "всички имат това? - 3" ВАЖНО : Мислете за дългосрочния ефект! Трето – отстояването на вашия родителски избор е изключително благотворно в дългосрочен план. Да, в момента за детето може да е много трудно да разбере защо му отказвате. Може да плаче, да се тръшка, да се сърди. Процесът е същият като при двегодишното, което лежи в средата на магазина, защото иска шоколад например. Значи ли това да угодим на всяка цена? Не, нали? Ако дадено желание считате за неразумно, прекалено и ненужно…въоръжете се с търпение, за да удържите на натиска и след време ще берете плодовете. Отстъпите ли – ще е до следващия път. Още съвети Услуги

  • С.Е., мъж, 23 г

    Обратно С.Е., мъж, 23 г Как да разбера дали съм социопат? Или социопат ли съм защо имам някои от белезите? Също мога ли да разбера дали съм в депресия? Здравейте. Въпросът Ви отваря тема, по която ще се радвам да дам някои разяснения. Ще започна от това какво всъщност означава термина "социопат", въпреки че надали ще съм изчерпателна. Въпреки че думата е особено разпространена и се използва често в популярната психология и в ежедневието, от научна гледна тя има съвсем конкретно значение. В МКБ (Международна класификация на болестите) има една специфична категория - т.нар. личностови разстройства. Това не са психични заболявания, а най-просто казано - изключително засилени характерови особености, които пречат в голяма степен на това, което наричаме "нормален живот". Те не се лекуват с лекарства, не се влияят от средата и са трайни, устойчиви модели на поведение и реакции. Едно от въпросните личностови разстройства е антисоциалното, а Вие очевидно се интересувате от неговите характеристики, така че няма да ги изброявам подробно: най-общо казано, антисоциалните личности поставят своя интерес пред този на другите, имат проблем да установяват и поддържат близки контакти с други хора, липсва им емпатия. И с тези теоретични разяснения ще спра дотук. Защото важното във Вашия случай е какво Вие поставяте в категорията "социопат"? Кое Ви навежда на мисълта, че бихте могъл да сте такъв? Мога категорично да кажа, че наличието на някои "белези", не означава наличие на "дигноза". Изключително неефективно е да се самодиагностицирате - липсва всякаква обективност, а и процесът по оценка е редно да се извършва от специалист (в случая, психиатър). Ако мога да бъда полезна по някакъв начин на запитването Ви, то ще е по посока на това да Ви споделя моето професионално убеждение - диагностицирането, класифицирането, поставянето на някаква диагноза/етикет не решава трудностите на личността. Каквото и да "впишем в епикризата", същинската работа започва "отвъд диагнозата". Дори да имате силно изразени характеристики за едно или друго, Вие имате сензитивност спрямо себе си (самият факт, че питате е показател за това), имате свободна воля да взимате решения и разполагате с възможностите, които Ви предлагат съвременните стандарти за психична грижа. Ако смятате, че имате затруднения в общуването, емоционални блокажи, проблем с другите хора, и ако всичко това Ви пречи до степен да не можете да функционирате пълноценно, спрямо потенциала, който имате, една бъдеща работа с психолог би могла да има позитивно влияние. В същата степен тези думи се отнасят и до депресията - ако се притеснявате, че имате симптомите, потърсете експертно мнение и/ли консултация със специалист. Вие поне сте от едно по-осъзнато поколение, което няма скрупули да се грижи за себе си, физически и психически. Предишен Следващ

  • Я.С., жена, 24 г. и Н.П., жена, 25 г.

    Обратно Я.С., жена, 24 г. и Н.П., жена, 25 г. 1. Как да не се изнервяме за дребни неща? 2. Защо се изнервям за незначителни неща? Въпросът е интересен, а също така интересно е, че е зададен по сходен начин от две различни дами. Колкото и да е кратък и ясен, без допълнителна информация е трудно да се каже "защо" човек се ядосва и "как" да не го прави толкова често. Бих помолила питащите да помислят кое е повтарящото се в ситуациите, в които се чувстват раздразнени в ежедневието си? По какво случките на изнервеност си приличат - дали става дума за ситуации, в които попадате, или пък ви дразни поведението на определен тип хора, в работа ли се случва по-често, а също така в какви случаи изнервянето липсва? Всичката тази информация може да очертае нещо много конкретно, а без да изпаднете в конкретика, ще ви е трудно да се справите със задачата. Има обаче един любопитен аспект на въпроса, по който мога да дам разяснения. В психологията много често боравим с емоции, а заедно с това провокираме клиентите си към същото. В случая няма да е пресилено да кажем, че основната емоция, съдържаща се във въпроса (в същината си един и същ) е гневът - по-големият брат на раздразнението, изнервеността. Много често когато стане дума за това какво ядосва клиентите, те започват да се оправдават: "Е, чак пък гняв, чак пък да се ядосвам...не! Просто е изнервящо/дразнещо/неприятно, но не се гневя!" Въпросът е, че макар да степенуват различно, в основата си става дума за едно и също нещо - ситуация, в която човек се изправя пред нещо, с което не се справя, и това му носи...гняв - било на себе си, на другия, на лошото стечение на обстоятелствата, без значение. Ядосването за дребни неща не е просто ядосване за дребни неща. То би могло да се интерпретира по много начини, и именно поради това е важно да си изясним какво го причинява. 1. Възможно е раздразнителността Ви да е вследствие на т.нар.нисък праг на фрустрация - срещате препятствие, и това веднага Ви носи гняв, независимо за колко дребна ситуация става дума. Подобно поведение е особено силно при децата, но с порастването е важно те да се учат да го контролират, да проявяват търпение и сдържаност. Добрата новина е, че реакциите на фрустрация могат да се "тренират", и постепенно устойчивостта да се повиши. 2. Възможно е да не проявявате толерантност към поведение и мнение, неприличащо на Вашето. Светът е шарен, нещата се случват твърде различно от това, което ни се иска, и разочарованието също би могло да се изразява в едно непрестанно раздразнение - че не е "както трябва", "както искам". 3. Не е изключено фонът на вечното раздразнение да е заради липсата на реакция спрямо хора и ситуации, в които не сте защитили себе си, не сте успели да отстоите нещо важно за Вас. Гневът може да е добър ориентир за промяна към по-добро, но само ако е адресиран в правилната посока! А той често не е. И вместо да го насочим към причината за появата му, го потискаме с цената на това неблагополучие, че отвреме-навреме, в дребни и наглед незначителни ситуации, той напомня за себе си, пък макар и по малко. С други думи, канализираме емоцията си в погрешна посока, но приемлива, поносима. Като част от процеса на себепознание е важно човек да си дава сметка какво се случва с негативните му емоции - често пъти замитани "под килима" на социално-желателното поведение (поведение, с което се представяме пред другите по добър, приемлив начин, така че да бъдем харесани). А гневът определено не е от емоциите, които ни правят особено привлекателни в очите на другите. Но както в природата, така и в психичното, нищо не се губи - процесите, които стоят в основата на нашите реакции, поведение, емоции, имат своя логика - често недостъпна за съзнанието, но съвсем истинска. В този смисъл - зад дребните препъникамъчета може да стои някое огромно предизвикателство. И за финал, ако ми позволите да преформулирам зададените въпроси, бих го направила така: Кои са истинските трудности в живота ми, за които се гневя, и какво мога да направя, за да ги разреша? Предишен Следващ

  • Интервю за в."Доктор" | Елена Мечева

    < Обратно Интервю за в."Доктор" 26.09.2021 г. Пандемия и психично здраве при децата Elena_Mecheva v.Doktor1 .pdf Изтегляне на PDF • 4.41MB Предишна Следваща

  • Елена Мечева|Тест за училищна готовност

    Тест за училищна готовност - ТУГ Тестът за училищна готовност е инструмент, с който се оценява дали детето е усвоило базисни знания и умения преди началото на първата му година в училище. Има най-различни варианти на тестове, но аз използвам този на проф. Пламен Калчев, създаден през 2013 г., за който съм преминала обучение. Тестът се състои от 5 скали - езикови умения, математически умения, фина моторика, зрителна дискриминация и скала за изследване на внимание и концентрация. ТУГ е подходящ за деца на възраст 6-7 години. Провежда се в рамките на 40-60 минути, индивидуално, от сертифициран за това психолог. Полученият резултат (във вида на точки и графично изображение) дава информация не само дали детето е преминало успешно, но и в кои области резултатите са най-добри; съответно най-слаби. Това би могло да е от помощ на началния учител, който от самото начало ще има яснота в кои направления трябва да работи допълнително, или пък да развива. Ако евентуално детето не успее да покрие минимума точки, за да се смята, че е готово за училище, следвайки стандартизираната процедура, тестът се прави повторно. С това се стремим да избегнем влиянието на други фактори при резултата - например разсеяност, притеснение, умора и т.н. Като последен етап на тестовия процес резултатите се коментират с родител, в отделна среща. Нa този етап можете да зададете въпросите си и да получите обратна връзка за цялостното поведение на детето през времето на тестиране. Провеждане на ТУГ Цена на провеждане на ТУГ: 150 лв. В цената се включва: Провеждане на теста - 40-60 минути; Повторно провеждане при непокриване на необходимите точки от първия опит; Изчисляване на резултат и представянето му във вида на точки и графика; Представяне на резултатите на родител и обсъждане в отделна среща или по телефона - 10-15 минути (по желание).

  • Какво е важно да знае детето?

    < Към "Статии" Какво е важно да знае детето? Благодаря на всички, участвали с отговор на този въпрос. Много пъти съм мислила по въпроса къде е основният проблем в училище. Ще кажете – ами в обществото, в семейството, връзката с училището. Е хубаво де, но какво точно? Липса на ценности? Агресия? Липса на възпитание? Това за мен са клишета. Както всички клишета, те са дълбоко истинни, но и доста подвеждащи. Защото клишетата са готов отговор, зад който обаче се крие още нещо. Тъй като то е трудно да се посочи, да се обясни, да се приложи, ние държим „линията на клишетата“ и се плъзгаме по повърхността на проблема. За мен истинският въпрос, с който трябва да започва всичко, е този: „Какво е важно да знае детето?“ . Не как да задържим отпадащите ученици, не как да се справим с агресията, нито как да мотивираме децата и дали да се използват високи технологии в училище, а само и единствено какво е онова, което ние всички искаме нашите деца да научат. По принцип. В живота си. За целите на днешния текст си позволих да се допитам до хора в обкръжението си и да поставя въпроса точно така. Ето какви бяха резултатите (обобщени). 1. Важно е детето да знае, че е обичано, подкрепено, ценно. Че има мнение и може да го изразява, че има права. 2. Важно е детето да знае истината, винаги истината! 3. Семейството е „крепост“, опора, убежище. Родителите понякога грешат, но друг път са прави, а самото дете има много какво да научи. 4. Важно е детето да разпознава и изразява емоциите си без да изпитва срам, вина, страх. 5. Важно е да бъде смело, да поема рискове, да носи отговорност за действията си, да избира. Да разчита на себе си преди всичко. 6. Важно е да търси и намира баланс, да общува с другите. Да знае, че хората са различни и всеки има собствени потребности и желания, нищо не е само черно или бяло. 7. Светът се ръководи от някакви принципи, от някакви „закони“, по които функционират човешките същества, има логика в нещата. Понякога дори се случват чудеса. И в крайна сметка може да е хубаво място. Забелязахте ли? Не зададох въпроса „Какво е важно да знае/да научи детето в училище ?“. Част от проблема за мен се състои в това, че делим „на парче“ . Училището не е просто някаква структура, която съществува отделно от живота на децата, макар те да прекарват повечето време от деня си там. Прехвърлянето на отговорност за проблемите на децата между институции и семейство, между учители и родители, е израз на криворазбраната функция на училището. Така линията на разделение е поставена, а състезанието е кой ще прехвърли топката по-бързо в полето на противника. Нека влезем в конкретика. Два отговора, които получих бяха следните: 1) „важно е детето да се научи да меси хляб“,2) „да диференцира и интегрира“. Звучат коренно различни, и никак свързани помежду си, но според мен всяко знание има връзка с гореизброените важни за детето неща . Знанието делим на различни категории, но независимо в коя негова област се насочим, то става основа, върху която градим отношенията със себе си и света. Научаването и натрупването на опит и факти започва още преди раждането, то е естествен процес, а училището просто следва да улови този процес и да го усъвършенства и обогати. Логиката, причинно-следствените връзки, общата култура, развиването на вниманието, паметта, мисленето, способностите за анализ, способността за извеждане на теза, уменията за взимане на решение на база на някакви данни, опознаването на света в неговата всеобхватност, човешките отношения, опознаването на себе си – добавете каквото искате към този списък - всички те имат връзка с изучаваното в училище. Децата няма как да изведат сами подобни връзки. В някакъв смисъл те виждат само цифри, ченгели, химически формули, слушат за места и хора на светлинни години от тях и мислят, че това не им е нужно. Не мисля, че е работа да ги убеждаваме в каквото и да е. Въпросът е да им се даде достъп до всичкото това знание и да им се обясни какво значение има то за всичко, което им е важно. А децата знаят кое е важно за тях, и отговорите им няма да се различават съществено от отговорите на възрастните. Не намерим ли място в учебните планове за важните теми на днешните деца, няма как да ги „накараме да усвоят каквито и да било знания и умения“. Сложим ли равенство между учебните постижения (оценките) и личността на детето, губим го завинаги като активен участник в училищния живот. И не само в училищния. Защо от училище отпадат все повече деца? Защо са агресивни? Защо българските деца са най-функционално неграмотните в Европа? Дали пък не е защото никога нито едно от тези деца не е било попитано: „А за теб какво е важно да знаеш?“ Предишна статия Следваща статия

  • Скуката, или за "липсата на липса"

    < Към "Статии" Скуката, или за "липсата на липса" Статията е публикувана в сп."Майчинство" “Скучно ми е!“ Дълбоко съм убедена, че репликата е една тези, които всеки родител би посочил като най-изнервящи и досадни реплики на децата им. Също така съм убедена, че голямата част от днешните млади хора (някои вече родители) не са си и помисляли да се оплачат на техните родители точно от това. Или ако се е случвало, то в голямата част от случаите никой не им е обърнал внимание и ги е принудил безславно да се оттеглят в другата стая с призив да намерят с какво да играят. Кои са причините именно в наши дни скуката да присъства толкова изразено в пространството (и в думите на деца и възрастни)? Контекстът, в който живеем, дава част от отговора. Не е нужно да се проведе мащабно социологическо проучване, за да се констатират някои видими факти. Като например, всепоглъщащото влияние на технологиите; или скоростта, с която се случва всичко около нас; или достъпността на всякакви услуги с минимум усилия. Факт е и съвсем новата диагноза „gaming disorder“ в последното издание на МКБ през 2018, в рубриката на зависимостите. Съществува някаква „модерна закономерност“, според която динамичният, пълен със забавления живот е „пълноценен“ живот. Следователно, скуката е крайно неприемлива, а основното желание е да бъде избегната на всяка цена. Модерният лукс ( modern luxury според Patricia Meyer Spacks ) – скуката, е съвсем ново явление от цивилизационна гледна точка. Допреди няколко десетки години хората не са имали привилегията да скучаят, тъй като ежедневието им е било твърде заето с дейности от първа необходимост. Индустриализацията и модерните технологии отменят голяма част от задълженията на съвременния човек и отварят едно време (и пространство), в което той има избор с какво да се занимава. „Няма празно“ – тоест няма пропуск, няма липса, има от всичко, кипи дейност, живот, активност, има изобилие от възможности, купони, връзки и т.н., и т.н. А действително ли е така в реалността? По-често и честно казано – не, никак не е така. Принципът на удоволствието („Искам всичко, сега, веднага!“) „катастрофира“ в принципа на реалността – точно толкова безславно, колкото детето, пратено да си играе в другата стая, нищо че му е скучно. Въпреки този очевиден факт, сме свидетели как нуждата да бъде потисната, дори изкоренена скуката, е все по-неотложна. На помощ за решение на този „проблем“ идват непрекъснатата „свързаност“, активност, която технологиите предлагат – от включения телевизор, който никой не гледа („ама да не е тихо“) до слушалките (или книгата, нека сме честни) в градския транспорт; от преглеждането на newsfeed-a на всеки час до всекидневното „постване“ на всякаква значима или незначителна информация. Струва ми се, че подобно поведение може да е ефективно в борбата със скуката, но носи със себе си едно интересно противоречие. Гореизброените активности не са проблем по принцип, но подобно втурване към забавни и увлекателни дейности противоречи на механизма, по който действа психичното. То има нужда от „липса“. Нещо повече, наличието на „липса“, празнота, може да бъде изключително мощен механизъм за поставяне на цел, справяне с житейски трудности, постигане на успех или реализиране на дълго чакана мечта . Оказва се, че в желанието си да не скучаем можем да нарушим някои съвсем естествени психични процеси и да постигнем точно обратния на желания ефект. Един пример: в стремежа си да не сме сами непрекъснато търсим контакти с други хора през социалните мрежи, но парадоксално, обикновено се чувстваме още по-сами. Или пък - детето което за да не скучае бива отрупвано с играчки, а в същото време не може да се заиграе с нищо и непрекъснато търси нови и нови забавления (съответно се оплаква, че му е още по-скучно, въпреки изобилието). Според някои изследователи умението да се поскучае е развитийно постижение за малкото дете. Накратко казано, то не (иска да) чака – или ако се наложи, реагира с бурно неодобрение (меко казано). Това е така поради особеностите на нервната му система, която е твърде незряла, и действително не търпи отлагане. Мисълта, че трябва да се чака е толкова непоносима, че е напълно възможно в главата на детето „светът да свършва“ когато не получи желаното. За да се научи да „отлага удоволствието“ (да чака, да проявява търпение) е необходимо родителите от един момент нататък да въвеждат постепенно и по малко „липсата“. Колкото и да е неприятно и за двете страни, отлагането на бързото задоволяване е изключително възпитателно. И жизненоважно. Буквално . В света на възрастните да се понесе скуката значи, да се понесе несигурността, че няма план, че няма програма за действие, и в крайна сметка да се изчака, без от последното да произтича особена драма или тревожност . Като стана дума за тревожността, именно нея психолозите поставят често в основата на страха от скучаенето. Докато се чудех как да обясня точно този тип тревожност, попаднах на израза FOMO – fear of missing out . Буквално означава страх, тревога, че ще пропуснеш нещо важно или значимо, но ако разширим кръга FOMO значи още усещането, че: - изпускам изгодна сделка и/ли възможност; - изпускам страхотен купон/среща; - изпускам важна новина или съобщение (от което следва веднага да проверя мейла или месинджъра си); - чувствам, че си пропилявам времето, не правя нищо смислено, докато: - виждам как други хора живеят много по-пълноценно, по-смислено от мен. Мисля, че именно това лице на тревожността се опитваме да прикрием със стремежа си да уплътняваме непрекъснато времето и пространството около себе си – с други хора, материални придобивки, преживявания и т.н. Когато съчетаем потребността на всеки човек от успех, одобрение и възхищение (1) с възможностите, които ни предлагат модерните технологии - резултатът няма да изненада никого. Искате да ви харесват и одобряват? Имате социалните мрежи. Имате свободно време? Ето в ръката ви всички функционалности на мобилното устройство. Нямате свободно време? За какво са създадени приложенията, мобилните данни, скоростния интернет? Каквото и когато да ви е нужно, било то информация, развлечение или връзка с конкретен човек – то е вече налично. Забелязвате ли какво липсва? Скуката, „нищоправенето“. А истината е, че има нещо изключително градивно в това да понесеш скуката. То е като да умееш да останеш сам, без да си самотен, без да чувстваш, че „светът се разпада“. Умението е да се овладее тревожността, за която стана дума, без опит да се запълни липса, която няма как да се запълни. Просто защото светът е така устроен, че винаги нещо ще ни липсва (или ще имаме такова чувство). Дали ще е любов, разбиране, възможности, или справедливост, красота, знания, партньор, деца, кариера – няма значение. Ето как неусетно се завръщаме към това, че призивът на детето „скучно ми е“ не е трагичен сам по себе си. Или ако се върнем на примера с отрупаното с играчки дете - то няма как да се научи да измисля игри тип „от нищо нещо“, докато не почувства липса, която да го мотивира да впрегне усилия в друга посока. Оставено „в плен“ на умерено количество скука, то ще впрегне креативността си и само̀ ще намери с какво да играе. Нещо повече, има хипотези, че понасянето на скуката е част от съзряването. Осъзнаването, че има още към какво да се стремим може да мотивира и развива. И отново - няма да се случи, ако непрекъснато търсим начини да уплътняваме времето си, без да си дадем малко почивка от информационния и „социален“ поток, в който така или иначе се давим ежедневно. В същото време същата тази непоносимост да се приеме липсващото в живота не е изключено да създаде тежък психичен конфликт . Редно е да спомена, че ако възприемането на живота като твърде скучен и безсмислен, или натрапчивото усещане за празнота взимат връх в ежедневието, човек следва да вземе мерки и да потърси решение. Някои подобни състояния не само са неприятни, но могат да са начало на по-сериозен проблем и не бива да се подценяват. За финал оставям на вас да помислите - с какво запълвате липсите в живота си? Предишна статия Следваща статия

  • Филмът, в който живея - или за тревожността

    < Към "Статии" Филмът, в който живея - или за тревожността Направете си експеримент – влезте в който прецените блог, сайт, страница в социална мрежа, които се занимават с психично здраве, и потърсете думата „тревожност“. Гарантирам ви, че в близо 100% от източниците ще срещнете тази дума, както и подробна информация за това какво означава, какви са причините за тревожността и как можем да се справим с нея. Все повече млади хора говорят, че са имали личен сблъсък с паник-атаката; познават симптомите й от първо лице. Изследвания в световен мащаб доказват, че в съвременния свят случаите на тревожни разстройства или симптоми от този спектър се увеличават. И както в последните години масово започна да се говори за депресията, пък макар и в популярния изказ („В депресия съм“, „Нещо съм се депресирал“), така не бих се изненадала в годините занапред да започнем да „диагностицираме“ и тревожността в този мащаб – при това не без основание. „Генезис“ Няма да направим изключение с настоящата статия – първо е редно да имаме ясна представа за това какво всъщност е тревожността? Психологическата теория е щедра на обяснителни модели, всеки от които има своя логика и основания. Конкретно тук ще се спрем накратко на идеите на някои от представителите на т.нар.школа на обектните отношения. Мелани Клайн изгражда цялостен модел за развитието на психичното от най-ранна детска възраст, в който тревожността намира място. Тя смята, че в първите 4 до 6 месеца от раждането си детето е в състояние на висока тревожност всеки път, когато външен или вътрешен дразнител се прояви спрямо него. Глад, шум, неприятна манипулация, липса на внимание, носят толкова голямо напрежение, че се възприемат буквално като животозастрашаващи, а съответните ситуации като източник на заплаха от унищожение. Единственият начин на малкото бебе да се справи с всичко това е да потърси и намери опора и грижа у възрастните около себе си. Тревожността, която залива психиката на малкото дете, ще бъде негов постоянен спътник нататък в живота, в този си вид като тревожност от унищожение . След 6-я месец, бебето започва да осъзнава, че представлява цялост, отделно тяло с отделни желания, емоции и усещания. Хората около него също вече са индивидуални образи, а не разпокъсани парчета. Майката е една и съща; не е една добра и една лоша. Тогава се появява следното предизвикателство: „ако имам само една майка, която понякога мразя, то тогава моята омраза може да я унищожи. Но това означава, че ще унищожа и добрата й част, не само лошата“. Ето зараждането на чувството за вина, както и на страха да не унищожиш някого, когото обичаш, идващ на мястото на страха да не бъдеш сам ти унищожен . Уилфред Бион ще допълни тази идея със своята концепция за майката като контейнер – буквално. Тя е човекът, който ще трябва да посрещне тревогите на своето бебе, да ги овладее и да му върне усещането, че всичко е наред и няма да се случи нищо ужасяващо. Когато бебето плаче, тя ще трябва да разбере плача и да му отговори с грижа; а ако нищо от стореното не възпира плача, то да удържи пред своето дете, без да позволи майчината й тревога да я парализира и да застраши отношенията спрямо малкото. В тази игра на емоции невинаги можем да излезем победители, и неслучайно и в живота на порасналия човек често „емоциите вземат връх“. Но целта е тревожността да не държи контрола непрекъснато, а личността да изгради механизми, с които да й противодейства . Резултатът от подобно противоборство ще предопредели дали светът ще изглежда по-скоро добро или пък ужасяващо място. Какво се случва по-нататък? Както в едноименния филм („Генезис“) , така и в живота, обречени сме да влизаме в непрестанни повторения. Сходни ситуации, със сходни предизвикателства, подклаждат еднакви емоции и най-вече – реакции от наша страна. Понякога е много трудно да се определи какво точно причинява това въртене в кръг, с което се затруднява и излизането оттам. А когато тревожността е фонът, на който се развива действието, става още по-трудно. Защото се оказва, че тревожността притежава едно завидно оръжие; нейната „способност“ да се превръща в нещо различно, в симптом, който може да няма нищо общо с обичайните форми, които приема (най-видимите проявления са паник-атаката и фобията). Човекът, който иска да се справи, ще атакува симптома, но доста често няма да види задлежащия причинител – тревогата. „Хлапето“ Такъв беше случаят на В., 9г. Истинска тревожност прозираше у него (и у неговата майката всъщност) във всяка дума и действие. В широко разтворените му очи, задъхания начин на говорене, понякога защото не спира да поеме въздух, в жестовете му – нервни и припрени, в постоянното въртене навсякъде, безцелно и безспирно. И най-вече в думите – опасност навсякъде, страх от животни, улици, вода, затворени пространства, от смъртта и т.н., и т.н. Проблем за околните беше невъзможността му да седи на едно място и странните действия на пораснало момче като него – без причина да издава нечленоразделни звуци или да пълзи. Описваха го като палав, странен, инфантилен, макар много интелигентен, по документи беше дете със специални образователни потребности. Дотук. Тревожността никога не беше „стояла на масата“ като вариант, който да се обмисли. Аз пък го нарекох „момчето с китовете“, заради рисунките му. Едни и същи рисунки, седмица след седмица на срещите ни в кабинета – толкова еднакви, че ако ги наложиш една върху друга, биха си паснали до последния детайл. И в центъра на всяка една, между водораслите в десния ъгъл, и медузата в левия, винаги имаше кит – колкото огромен, толкова и застрашителен. Над него кораб, който китът иска да потопи. В. можеше да стои повече от половин час, почти неподвижен, и да рисува. Сякаш удавяше своето напрежение в океана, който създава. Твърдеше, че иска да потъне там. Чудя се дали всъщност не е имал желание да се научи да плува, не толкова да потъне? Или пък угрозата от чудовището е била в неговите очи неизбежна, още повече, че на дъното вече имаше един потопен кораб? При всички случаи рисунката успяваше да пресъздаде вътрешното напрежение на едно беззащитно в лицето на своята тревога хлапе. „Формата на водата“ Описаният случай илюстрира някои от особеностите на тревожността – нека припомним, онази базисна тревожност, която препраща към най-ранното детство и към отношенията между бебето и неговите близки; и чиято причина откриваме в трудността на възрастния да понесе емоцията на малкото бебе и с това да внесе спокойствие. Често няма конкретен обект . Тя е фон – като океана. Огромно пространство, в което е трудно да се ориентираш, а без котва си обречен на теченията и бурите. Често се „разлива“ в удобна за нея форма, предизвиквайки едно цялостно напрежение в ежедневието, едно неназовано страдание, което се отразява на всеки аспект от живота. Да, не е изключено да наподобява кит, или змия, или пък страх от височини, но това всъщност са: Различни поводи, една и съща причина. В зависимост от конкретния човек, поводът за трудностите ще е различен. Тревожността ще приеме различни форми, но винаги ще стои в основата. Хранително разстройство, злоупотреба с медикаменти, депресивни прояви, асоциално поведение понякога започват с една неназована и незабелязана тревожност, с която личността не е имала шанс да се справи, донякъде и поради това, че: Тревожността не е свързана с конкретна емоция . При различните хора може да прозира зад различни емоции. Например зад гнева – родителите може би разпознават чувството за гняв към детето, което се е разболяло, макар да е напълно нелогично да се ядосват за това („Точно сега ли? Как винаги в най-неподходящия момент?“ и др.); или пък раздразнението когато се иска разрешение за купон с приятели („Пак ли? Ти на хотел ли живееш?“). Друг път на преден план стои тъгата . Или на помощ се викат позитивните самовнушения, медитацията, изкуствено предизвиканата радост . Може дори да изглежда сякаш няма емоция – „Абе нещо ми е едно такова…никакво“, „Чувствам напрежение, а уж всичко е наред“, „Нямам сериозни проблеми, а не ми е добре“. А дали ако не се запитаме във всеки един от тези случаи, няма да се окаже, че тревожим за нещо – родителят за детето си, усмихнатият човек за преживявано чувство на самота, тъжният за възприета или очаквана загуба, а „никаквото“ – за цялостно усещане за безсмислие в живота? Тревожността невинаги е твоя собствена . Споменахме за родителя като контейнер. Ами ако той не е съумял да удържи тревожността на бебето? Нещо повече, ако собствената му тревожност е била толкова всеобхватна, че е заглушила гласа на бебето? Изведнъж вече не е възможно да се водиш от усета, от интуицията, да чуеш детето, а господства цялостното усещане, че нещо не е наред. Родителската тревожност ще се върне към детето, непреработена, дори усилена, а то вероятно ще повярва безусловно, че има причина да го е страх (от вода, куче, училище). В същината си обаче неговата тревожност не е само негова, и никога не е била само негова. „Анализирай това“ Работата с тревожността е истинско предизвикателство вследствие на всичко, за което стана дума по-горе. Макар и под различна форма, тя винаги напомня и на специалиста за онези критични точки, в които той самият е уязвим. Няма да е некоректно да сравня психолога с „контейнер“, отново в термините на Бион, който има за задача да удържи тревожността на клиента си. Ако клиентът говори прекалено – да съумее да замълчи; ако клиентът непрекъснато пита - да успее да отрази въпросите обратно; ако клиентът е несигурен - да намери макар и малка в началото опора, от която да се започне дългият процес по възвръщане на увереността и спокойствието. Тъй като при децата тревожността често „излиза“ под формата на хиперактивност и неконтролируемо поведение, а санкционирането и изискването за послушание имат обратен ефект, от изключителна важност е да се осигури пространство на детето, в което то да може да изрази вербално и физически себе си и своите тревоги . Като втора стъпка, психологът ще чуе, ще интерпретира и ще сподели с детето неговите собствени детски думи, но вече по нов начин . В същото време, необходимо е да се удържи и тревожността не само на детето, но и тази на родителя . Бион ще ни каже, че понякога в грижата за малкото дете майката може да почувства усещането за разпад, ужасяващата паника (че не се справя, например) – тревогата на малкото й бебе завладява и нея самата. Завърта се омагьосан кръг, от който не е ясно дали и кога ще се излезе. Терапевтичната работа тук следва да реализира своята деликатна „намеса“, при това без по никакъв начин да застраши и без това крехкото родителско самочувствие. Рискът съществува на всяка крачка от този процес – често пъти повишаването на доверието от страна на детето към психолога се интерпретира като опит да се компрометира и замени родителската функция. За да избягам от традиционната структура на психологическия текст, мислех да пропусна съветите за справяне ; няма универсални рецепти и предписания. Припомних си обаче основното за тревожността – тя рядко се заявява открито. Затова, ето и малко за ресурсите за справяне. Колкото и парадоксално да звучи, единият от тях се крие в непоносимостта на тревогата. Колкото повече психично пространство заема тя, колкото повече натрапва въздействието си върху живота на личността, толкова по-голяма е вероятността да обърнем внимание на случващото се и да търсим решения . Друг вариант за противодействие е наименуването й, осветляването на онова в дълбините , което често пъти крием дори от себе си, но което е способно да потопи и най-здравия кораб. Подобен процес може да се окаже болезнен, но едва в научаването да се удържа и понася болката, ще се появи и умението да се удържи и понесе тревогата. „Завръщане в бъдещето“ Ако се върнем там, откъдето започнахме, към теориите за ранното детство, може би ще звучи сякаш влизаме в популярното клише за определящото значение на „първите 7“. Имаме основания обаче да потвърдим истинността на това клише. За съжаление при децата симптомите на тревожни разстройства трудно се разпознават – тревогата удобно е замаскирана като „детски, възрастов“ страх, който ще отмине от само себе си. А всъщност с времето тревожността пораства заедно с детето – да, вече няма страх от кучета или асансьори, но пък с пълна сила се разгръща хипохондрия; или употреба на субстанции; или в живота на човека се настанява емоционален фон, който пречи на спокойното и пълноценно общуване с противоположния пол… В същината си аз разбирам базисната тревожност като феномен, който всички хора споделят в по-малка или по-голяма степен – никому не е чужд страхът от унищожение, загиване на Аза, или онзи от унищожение, загуба на обичан Друг. Както подсказва заглавието на това своеобразно заключение обаче, важно е да вървим към бъдещето с повече яснота за това през какво сме преминали. Да се завръщаме към добре забравеното старо, към предишен опит - макар и в нов контекст - но с нови умения и с убеждението, че има начин да се живее и без тревожността. Предишна статия Следваща статия

bottom of page