< Обратно Ново пространство 30.09.2022 г. Добре дошли! От месец септември 2022 г. имам възможност да ви посрещна в самостоятелния си кабинет. Това е поредна стъпка по пътя към цел, която си поставих точно преди 20 години. През 2002 завърших гимназия и избрах психологията като онова, което ще определя жизнения и професионалния ми път занапред. Оттогава бавно, но методично следвам своите интерес и вдъхновение, и въпреки многото предизвикателства дори и днес, убеждението ми е, че посоката е вярна. Кабинетът се намира на ул. Дебър 21, в непосредствена близост до основни пътни артерии и станция на метрото. За записване на час и точна локация - тук . Предишна Следваща

Всички статии Роден да разсмива Психология и изкуство В деня след като гледах филма, седях пред телефона си в блокаж. Впечатленията ми не ме оставяха намира, а не се сещах за нищо, което да ми звучи достоверно, нищо убедително, за да ги пресъздам. Такъв беше и постът: “Не знам какво да напиша…“. ​Антигероят на Тод Филипс закономерно е описван като мрачен. Мракът – буквално, е липса на светлина. Ето паралел, който може да послужи – липсата на светлина и липсата на думи. И двете блокират действието – ако не виждаш, ако не знаеш, ако не разбираш, то какво следва, какво правиш? И тук сякаш идва отговорът на въпроса какво е това, което принуждава написването на този текст – желание да осветлиш мрака, и да дадеш свои думи на немислимото и неизказаното. ​Тексът съдържа информация около сюжета, с други думи - spoiler alert. Прочети повече Митове за психологическата работа За психологията В студентските си години с колегите се шегувахме около няколкото най-чести въпроса, които ни се задаваха в момента, в който кажем, че учим психология. С времето и опита изкристализираха повтарящи се непрекъснато твърдения, които смело мога да нарека „митове“. Част от работата ни е да разясняваме реалните измерения на дейността си, както и да разрушаваме митовете, а настоящият текст е едно своеобразно синтезиране на най-честите заблуди относно психологическата работа…или както ние бихме ги нарекли, най-честите фантазии. Прочети повече Фантазията да си "добър", реалността да си "лош" Практика и теория В днешната история има от всичко – малко от света на детето, предаден в една рисунка; малко от света на възрастните, които често, за да си обяснят мислите на детето, използват толкова сложни думи; и малко за пространството, където двете се срещат – работният кабинет на психолога, в който комиксите оживяват, емоциите - също. Прочети повече Ах, тези правила, или за "необходимото зло" Детската психика Правилата са един от фундаментите, които ръководят човека и отношенията му с другите. Нищо от света на човешкото не може да съществува без тях; нещо повече, те са предпоставка за зараждането на човешкото. Прочети повече Първи клас - проблем, преход, предизвикателство? Деца и училище Преходът към първи клас несъмнено е от ключовите периоди в развитието на детето, както и голямо вълнение за неговите родители. Въпреки че детето може да е посещавало детска градина или да има опит в друг социален/обучителен контекст, училищната среда предоставя свои, специфични предизвикателства. Прочети повече „Защо учим?“ Лесен въпрос или точно обратното? Деца и училище Няколко основни неща хрумват на родителите като отговор когато детето попита „Защо да ходя на училище, защо да уча много?“: За да научиш много неща, да придобиеш ценни умения; За да си намериш добра работа (под добра обикновено се има предвид високо платена); За да влезеш в добро училище/добър университет (особено актуален аргумент след 7 клас); За да имаш добър живот; И т.н. Прочети повече Детските емоции Детската психика Да можеш да разпознаеш емоциите си, да ги назовеш е първа крачка към това да ги овладееш (или пък обратното) когато е необходимо. Да разпознаеш чуждата емоция – това е пък първа стъпка към разбирането на другия, търсенето на сътрудничество, справянето с проблем или конфликт. Прочети повече Приказките и "малките герои" Детската психика Преди години имах възможността да посетя кратък семинар на тема „Арт-терапия и приказки“. За пръв път се замислих за онова специално в психичното, което психологът може да узнае за детето през приказката, любимия герой, сюжета, дори злодея. И не само да узнае, но и да интерпретира, да проиграе в работата си заедно с детето с терапевтична цел. Прочети повече Вълшебната думичка "Не" Детската психика Много се пише и коментира в наши дни т.нар.бебешки пубертет. В предишен текст стана дума за него, но днес темата е изцяло посветена на това какво значи всъщност това понятие, кога и как се случва (и дали изобщо?). Прочети повече "Агресорът" Практика и теория Т, 13 г. Има сериозен проблем със спазването на правила в училище. Непредпочитан сред връстниците си. Поддържа контакти с агитки. Агресивен, силно импулсивен. Прочети повече Филмът, в който живея - или за тревожността Практика и теория Направете си експеримент – влезте в който прецените блог, сайт, страница в социална мрежа, които се занимават с психично здраве, и потърсете думата „тревожност“. Гарантирам ви, че в близо 100% от източниците ще срещнете тази дума, както и подробна информация за това какво означава, какви са причините за тревожността и как можем да се справим с нея. Все повече млади хора говорят, че са имали личен сблъсък с паник-атаката; познават симптомите й от първо лице. Изследвания в световен мащаб доказват, че в съвременния свят случаите на тревожни разстройства или симптоми от този спектър се увеличават. И както в последните години масово започна да се говори за депресията, пък макар и в популярния изказ („В депресия съм“, „Нещо съм се депресирал“), така не бих се изненадала в годините занапред да започнем да „диагностицираме“ и тревожността в този мащаб – при това не без основание. Прочети повече Училище, заедно с родителите Деца и училище Като човек, който повече от 12 години работи в училище като педагогически съветник (с диплома и компетенции на психолог ), смело мога да кажа, че най-голямото предизвикателство в тази работа е принципно нарушената връзка между институцията и родителите. Неслучайно първата крачка във всеки един случай, е опитът за изграждане на доверие у родителите – доверие, че в училище имаме знанията и уменията, с които да подпомогнем тяхното дете. В противен случай последната засегната страна е именно детето. Прочети повече Какво е важно да знае детето? Детската психика Благодаря на всички, участвали с отговор на този въпрос. Прочети повече Как говорим за смъртта? Детската психика Често пъти в работата ми става дума за смъртта. Това е една от темите, които будят много най-тревога у възрастния, особено що се касае до начина, по който детето се сблъсква със загубата, както и последствията които това има върху детската психика. Особено е отношението към тази тема - естествена част от живота, а колко неестествено е понякога възприятието ни за нея. И колко трудно идват думите когато трябва да отговорим на детските въпроси. ​В днешната статия основният акцент попада не върху темата за смъртта, а върху начина, по който говорим за нея. Прочети повече Днешното дете Родители и деца С цялата условност на едно такова обобщение и с ясното съзнание, че се фокусираме върху конкретна социоикономическа група, в тази статия съм изброила някои от характерните особености на „днешното дете“ – различно от предходните поколения, и с твърде много въпроси към нас, възрастните, на които ние сякаш невинаги намираме отговор. Да видим… Прочети повече И психолозите избират За психологията Професионалният път на всеки психолог се формира изключително индивидуално. Казвайки "психология" можем да имаме предвид коренно различни неща. Затова е важно работещият специалист да направи своя избор на парадигма (школа, направление), в която да "намести" своята работа. Малко повече за моя избор и защо е такъв - можете да прочетете в текста. Прочети повече Субектът отвъд диагнозата Практика и теория Най-трудното за всеки начинаещ специалист е да направи мост между теорията и практиката. Особено когато няма никаква идея как точно се случва това. Описаният случай ме учи дори днес, години след срещата с него... Прочети повече Подкрепа за майката на бебето Родители и деца С обогатяването на опита си в работата с деца все по-силно се убеждавам в това, че днешните родители са изправени пред една тиха и често неравна битка – тази с прекомерното наличие на информация. Въпреки че е възможно тази теза да подбуди почуда у някои, на практика се оказва че уж помагащата роля на ориентировъчните данни за развитието на детето може да доведе до дългосрочни и трудни за преодоляване проблеми. Прочети повече "Моля Ви, кажете какъв е проблемът?" За психологията Всеки практикуващ специалист ще потвърди, че това е измежду най-честите въпроси, които чува в кабинета си. В днешния текст ще се опитам да обясня къде е проблемът с тази постановка на нещата и защо охотата, с която често психолозите се втурват да формулират отговор, може да бъде не по-малко проблематична. Прочети повече Трудностите в трудната възраст Родители и деца Трудна работа с тези „пубертети“. Или „тийнейджъри“. Или както аз предпочитам да ги наричам - „юноши“. Нищо ново не ви казвам, особено на родителите, имащи пряк досег със споменатата възрастова група. Ще се опитам в този материал да обясня част от причините за трудностите, които срещаме при юношите, като с това изведа някои добри практики в отношението към тях. Прочети повече Днешните родители Родители и деца Повечето от материалите ми са посветени на децата и техните трудности. Тук обаче акцентът е върху родителите. След статията "Днешното дете" - логично - нека кажем малко повече и за днешните родители; такива, каквито ги виждам в личния си и професионален път... ​Най-честите предизвикателства пред тях? Ето... Прочети повече Скуката, или за "липсата на липса" Младите хора днес Статията е публикувана в сп."Майчинство" Прочети повече Какво печелим, когато губим - или обратното? Младите хора днес Един от основните проблеми пред днешните млади хора категорично се явява многообразието от избори, които имат. Веднага си представям реакцията на родителите – „та нима това изобщо е нещо, от което човек да се оплаква?“. Оказва се, че да. Прочети повече От self-esteem до selfie Младите хора днес Self-esteem – самочувствие, самоувереност ​Selfie – една от новите думи за 2012 г. Снимка на самия себе си. Прочети повече Да загубиш геройски Психология и изкуство По мотиви от Отмъстителите: Война без край/Краят (Avengers: Infinity War/Endgame) Нали знаете какво значи „guilty pleasure“? В жаргонния речник се определя така: „когато се забавляваш истински с музика или филм/тв предаване, но те е срам да си признаеш, че слушаш/гледаш“. Е, не че ме е срам да го призная, но би могло да се каже, че за мен „guilty pleasure“ са филмите за супергерои. Никой от тях не попада в класацията на „Най-любимите ми филми на всички времена“ (освен един, може би), но с удоволствие ги гледам и симпатизирам на героите. Прочети повече Кой е Жокера? Психология и изкуство Преди 2 години по това време се бях оплела в тежко отчаяние заради трудността ми по създаването на материал, посветен на филма „Жокера“. В крайна сметка думите се подредиха, а статията е най-четената и споделяна досега сред моите и предишни, и следващи материали (ако сте пропуснали - ето я тук!). Сантиментът ми към този образ е толкова значим, че бях категорична – най-добрият Жокер е именно на Хоакин Финикс. Точка. ​Преди няколко дни за трети път, но след доста години от първите два, гледах „Черният рицар“. Друг сантимент се появи – към брилянтния Хийт Леджър – когото така много харесвах. И една мисъл, заедно с носталгията, ярка и категорична – „Това е Жокерът!“... Прочети повече

< Обратно Репортаж на BTV 28.09.2021 г. Световен ден на сърцето Репортажът можете да видите тук. Предишна Следваща

< Към "Статии" Трудностите в трудната възраст Трудна работа с тези „пубертети“. Или „тийнейджъри“. Или както аз предпочитам да ги наричам - „юноши“. Нищо ново не ви казвам, особено на родителите, имащи пряк досег със споменатата възрастова група. Ще се опитам в този материал да обясня част от причините за трудностите, които срещаме при юношите, като с това изведа някои добри практики в отношението към тях. Спокойно можем да сложим знак за равенство между думите „преходен“ и „кризисен“. Преходът е между детството и зрялата възраст, а кризата е на всички нива – телесно, емоционално, социално. За съжаление много родители са склонни да омаловажават преживяванията на своите подрастващи с аргументи от типа на „Ние да не би да сме имали пубертет, това са модерни глупости!“. Истината е, че сега просто сме склонни да обръщаме внимание на феномени от психичното, които са били изключително неглижирани доскоро. Което не прави тези явления „глупости“ или измислици. (Типичен пример е депресията, която все още се възприема като „глезене“ и „слаба воля“, но реално е един от най-сериозните здравни, и не само, проблеми в световен мащаб.) Ако това е Ваше убеждение, нямам намерение да Ви разубеждавам, но по-скоро ще Ви посъветвам да не губите времето си да четете нататък. Изходната теза на целия текст е тази: в периода на юношество се случват едни от най-драматичните промени, и на начина, по който младият човек се опитва да се справи с тях следва да се обърне внимание . Понякога - да се окаже сериозна подкрепа. Ще започна с едно важно уточнение, което може да Ви се стори особено. Ще върна малко лентата назад – преди пубертета. Защо? Защото колкото и новости и странности да се появяват в този период, нищо не започва с него. Всъщност далеч преди юношеството детето вече има опит с други кризисни периоди. Както и има натрупан зад гърба си немалък житейски опит. Родителите на тийнейджъри често се учудват когато разпитвам за детството, но голяма част от проблемите (и техните решения) се съдържат именно там – в по-ранни взаимоотношения и трудности. Докато се стигне до пубертета, младият човек вече е утвърдил най-основните си вярвания, начините, по които се справя с конфликти, изградил е основата на ценностната си система. Много, много по-рано от 10-11-12 му година са се случили събития, които са оставили отпечатък върху него. И след като направих това важно уточнение, ето и най-сериозните предизвикателства пред родителите на тийнейджъри: ü Юношеството е период, в който върху много нестабилната актуална ситуация на криза, изкристализират проблематични въпроси от миналото . Завръщат се с пълна сила нерешените конфликти и отложените трудни разговори . Особено трудно е когато детето е било възприемано като „неразбиращо“ (защото децата не разбират и няма нужда да ги травмираме допълнително); ако е държано встрани от сериозните житейски несполуки в семейството. Ако до този период детето не е чуло думи за най-важните, най-човешките теми – интимните отношения между хората, живота и смъртта, провалите, загубите, собствените си слабости и ограничения – то ще преживее периода на юношество далеч по-проблематично от други свои връстници, които вече са отработили поне малко всички тези „зони на конфликт“. ü Втори сериозен проблем е липсата на каквато и да е подготовка на детето за настъпващия нов етап от живота му. Далеч преди да започнат промените в тялото, нужно е да се разговаря за предстоящите промени . Можем да проведем разговора както ни идва отвътре, но трябва да има думи – за тялото, за психичното, за емоциите, които ще връхлетят. Всички сме наясно колко сложен е животът; самите ние като възрастни често сме в чудене как да постъпим. А за детето/юношата е още по-сложно. Минималното, което можем да направим, е да му кажем откровено, че преходът между детето и възрастният е труден преход. ü И като говорим за подготовката, стигаме до трети важен момент. Вие можете да говорите с детето и да го подготвите, но не можете да извървите пътя вместо него . Често то няма да позволи дори да го придружавате по този път. Една от най-трудните за възприемане от родители истини е тази – че детето им вече не е точно дете и никога няма да бъде. Че за разлика от онова малко човече, което винаги е разчитало на тях, юношата ще ги неглижира, ще се изолира, ще омаловажава думите и делата им. Ще се бунтува. От опит ще кажа, че често конфликтите възникват именно поради невъзможността на родителя да приеме събитията (и дори се бунтува с всички сили срещу тях), а не защото юношата е „труден, та дори невъзможен“ . ü Най-честата дума, с която родители обясняват своето състояние около трудната възраст, е „отчаяние“. Обикновено защото се разиграва следния парадокс – „искам, но още не мога сам“. Срещат се две противоречащи си тенденции. Може би някои от вас ще разпознаят същата ситуация като при двегодишното, което много желае да пресича само улицата, но не умее да се пази от колите. Голям проблем е намирането на баланса – хем да се даде съвет на юношата, хем да не се приеме съветът за натрапване. Един ден хлапето моли да помогнете („Никога не ме защитаваш, никога не си на моя страна!“), на другия ден в същата ситуация ви пъди („Не ме оставяш да порасна, не ме чуваш!“). Тук е ходене по тънък лед - да се прецени в конкретната ситуация дали може да се остави младия човек да опита да се справи сам, или да се направи опит за деликатна намеса. Чудите се кое от двете – ами питайте! „Имаш ли нужда от мен? Искаш ли съвет?“ – но тук трябва да бъдете готови да чуете „Не!“ и да го зачетете . И друго – „Тук съм, ако имаш нужда от мен“, плюс търпение – понякога върши чудеса. Как децата и юношите поставят своите въпроси? Чрез своето поведение. Не защото правят напук на родителите си, не защото им е приятно, а защото не знаят друг начин, а усещат сериозни затруднения. За да илюстрирам с пример: една от най-честите теми в тази възраст си остава тази за училището, оценките, за успехите, за добрата работа, за изпитите след 7 клас, които се превръщат в тема номер 1 в семейството за година, че и повече. Мислех, че в миналото са останали репликите на моите собствени родители „Имаш едно задължение, и то е да учиш!“, но в кабинета си чувам същите думи непрекъснато. В такива моменти се чудя…ами къде остават теми като: - Какво се случва с тялото ми, защото вече не го усещам като мое, а като чуждо? - Защо все по-често не се харесвам? - Как да накарам другите да ме харесат? Какво е нужно да правя, за да се случи това? - Защо преди вярвах безрезервно на родителите си, а сега ги виждам толкова различни? - Защо ме дразнят толкова много? - Какво да правя с тези нови усещания, които се появяват? - Защо преди всичко беше толкова просто и лесно, а сега изглежда все по-сложно? - Защо се повишават очакванията спрямо мен и как да се справя с тях? - Какво да правя с това момче/момиче, което толкова много харесвам? - И т.н., и т.н. Списъкът е безкраен. Та, кой говори с тях за това? Струва ми се, че първото което трябва да направим преди да избухнем срещу юношата или да изпаднем в отчаяние, е признанието пред самите себе си, че и ние сме били там. В екзистенциалните въпроси и гнева към възрастните, объркването и несигурността. Почнем ли оттам – нататък би станало малко по-леко. За финал, някои конкретни насоки: 1. Не подценявайте случващото се! „Ще мине от само себе си, период е!“ може да доведе до много неприятни последици. По-добре да потърсите насоки ако се чувствате затруднени – няма да навреди; отколкото да рискувате да пропуснете важна индикация, че има сериозен проблем. Допълнителна сложност внася това, че в тази възраст децата са изключително непредвидими, поведението често е свързано с попадане в риск, а уменията за преценяване на ситуации – силно ограничено . Действително юношата мисли, че нищо не може да му се случи, и е важно отстрани да има сензитивност към някои сигнали. Всичко, което ви изглежда ново, нехарактерно, особено – обърнете му внимание. 2. Липсата на конфликти с юношата не е гаранция, че всичко върви добре . Понякога е точно обратното. Прекомерното съгласяване с родителя и липсата на противопоставяне също могат да са в основата си сигнал за затруднения. Ако се чудите как да разграничите едното от другото, потърсете обратна връзка от учител, например, външен човек, на чието мнение имате доверие. Спокойно у дома, но като цяло мълчаливо, оттеглено дете, в изолация от връстниците си – може да дава сигнал за депресивно или тревожно състояние, на което трябва да се обърне внимание . В годините си в училище винаги съветвах колегите си учители да са особено чувствителни към децата, които никога не създават проблеми, не шумят и „все едно ги няма“. Често те имат доста по-сериозни затруднения от шумните си, буйни връстници. 3. Научете се да „чукате на вратата“ . В пряк и преносен смисъл. Говорим за границите, които са толкова чувствителна тема за юношите. Порастващото дете има нужда от лично пространство, място, на което да не бъде безпокоено, и което вие да уважавате . В думите подобно зачитане чуваме в репликата по-горе „Тук съм, ако и когато имаш нужда от мен“ (но детето преценява кога е това време, не родителят!); във въпросите („Искаш ли да…?“, „Какво ще кажеш да…?“), в преговорите, допитването. Ако има семейна тема, по която да се взима решение, обсъдете я с тийнейджъра. Не казвам да се съобразите с мнението му; но да обсъдите, да го питате какво мисли. В практиката си съм имала случаи, в които решение пряко касаещо юношата (да бъде преместен в друго училище, например) не просто не се поставя като въпрос („Искаш ли да се преместиш?“), но се казва СЛЕД като вече то е записано в новото училище. Подобни действия дълбоко уязвяват; сякаш няма личност, която ще преживее промяна, а просто предмет, с който можем да разполагаме както искаме. 4. Бъдете гъвкави в ролята си на родител – нито прекалено изискващи, още по-малко „приятели“. Много достойна, авторитетна позиция, която ще изненада вашия тийнейджър (в позитивния смисъл) е тази: „Понякога наистина не знам какво да правя, хайде да мислим заедно! “. Далеч по-възможно е да постигнете успех с подобна реплика, отколкото с категорични твърдения, които не търпят възражения – „Аз съм родител и знам по-добре от теб!“. Обратното - опитите на родителя да влязат в позиция на приятел също рано или късно ще претърпи провал. Дори се създава по-голям риск, защото приятелят не може да е авторитет, а юношите (дори да отричат) имат особено силна нужда да виждат авторитетните, добрите примери, премерените в поведението си възрастни . Защо – защото от авторитетите идват правилата. Липсата на ясни и консенсусни правила е източник на изключително неприятни ситуации в тази (и не само) възраст. А ако родителят-авторитет не наложи правила, кой? Със сигурност няма да е приятелчето на тийнейджъра! 5. В продължение на предното – бъдете откровени. В тази възраст се случва т.нар. „детрониране“ на родителите. От божества, чиято дума е закон за детето, те се превръщат в…хора, с всичките си слабости. Юношите виждат пукнатините в перфектния дотогава образ на своите родители и обикновено удрят точно там в моментите на конфликт. Така че, вашите слабости вече са им ясни – а отричайки ги, вие все едно лъжете . Тук работещо е да обсъждате простичката житейска истина, че сме хора и не сме безгрешни; което не пречи да даваме най-доброто, на което сме способни. Не е сигурно, че бунтуващият се младеж или девойка ще ви чуе в настоящия момент, но в дългосрочен план подобни „инвестиции“ дават резултат. Предишна статия Следваща статия

< Към "Статии" "Моля Ви, кажете какъв е проблемът?" Всеки практикуващ специалист ще потвърди, че това е измежду най-честите въпроси, които чува в кабинета си. В днешния текст ще се опитам да обясня къде е проблемът с тази постановка на нещата и защо охотата, с която често психолозите се втурват да формулират отговор, може да бъде не по-малко проблематична. Знаем ли наистина какъв е проблемът? Отправната точка, която на теория всички знаем, е че проблемът се формулира от самия клиент. Той е носителят на смисъл за нещата, които му се случват, и съответно изпитва „на гърба си“ последствията от свои и чужди избори, както и от случайно (или не) подредили се житейски обстоятелства. Всъщност първата крачка към това да започне един процес на промяна е свързана именно с начина, по който клиентът ще формулира своя въпрос към теpапевта. Кое е проблематичното ако той е: „Кажете Вие какъв е проблемът“? Общо взето върви в две посоки. От една страна винаги има надежда, че специалистът може веднага, много бързо да разбере ситуацията, да набележи конфликтните точки и да даде готово решение. Често сме призовани да направим именно това и често се случва да се подхлъзнем по това очакване; включително с конфронтиране от страна на клиента на онази инфантилна наша част, която иска да докаже колко много знае! Подобно фантастично искане има своите дълбоки основания и често отразява една безизходна ситуация, понякога и отчаяние, със сигурност лично страдание. За съжаление нещата далеч не са така прости, че да си позволим да „вземем думата“ и да говорим с категоричност. Общо взето с практиката става ясно, че изглежда ли случаят лесен и не особено интересен, значи вероятно нещо важно убягва и има риск да бъдат пренебрегнати значими моменти, да бъде подценена ситуацията – със съответните последствия. Затова никога не бива да се избързва със заключенията – да, почваме отнякъде, но с времето информацията се увеличава, а хипотезите търпят промени. Закотвим ли само едно обяснение („Проблемът е…ТОВА!“) на практика работата е обречена да спре, преди истински да е започнала. По-скоро иде реч за поставяне на начало. („Можем да започнем да мислим за ТОВА, но със сигурност няма да става дума само за него“). Така че - още в самото начало се идентифицират (но само през думите на клиента!) най-големите трудности. Обсъждат се нагласите и възможностите, както и се съгражда най-общ план за нататък. Но спецификата в работата с човешкото е такава, че е невъзможно да се състави „най-добрата формула“, при това с придружаваща гаранция. Защо? Ето и вторият момент. Защото с всеки случай си имаме работа с нещо различно. Да, клише е, но е факт. Никой случай, колкото и да прилича на предишен, не е идентичен, така че това което е проработило веднъж, не е гаранция, че ще проработи пак. Забележителното в психологическата работа е способността да се изобретява всеки път, с всеки човек нещо различно, което да е адаптирано само и единствено към неговия контекст. Общите принципи, хипотезите които се изграждат вследствие на една стабилна теоретична подготовка – да, те съществуват и полагат „скелето“, без тях не може да се работи (тоест може, но нека не се спираме на тази неприятна тема). Ако използвам една архитектурна метафора – за да бъде възможна и устойчива една сграда, тя има нужда от добра инженерна оценка, от сериозен конструктивен проект. Но характерността, спецификата на сградата ще придадат фините детайли – материалите, цветовете, светлината, изкуството, което е „вложено“ в постройката. Така разбирам аз психологическата работа – то е изкуството да се сътворява нещо специфично, в детайли, на основата на придобитите знания, умения и личен опит. И както ще ви каже всеки човек на изкуството, то не се създава „по калъп“, трудно влиза в рамки и иска време, време, време. Всеки един момент от сътрудничеството между психолог и клиент е момент, в който се случват много неща едновременно – слушането на думите, проследяването на тялото, търсенето на логически несъответствия тук и сега, а в същото време изследване на нови хипотези, отхвърляне или препотвърждаване на стари, наместване на парчета, които още търсят мястото си. Трудно е да се обясни един толкова динамичен процес, но ако успявам поне малко, то вече сами виждате защо „проблемът“ не е еднократно постижима величина, която търпи бърза n-стъпкова корекция. Готовото решение категорично не може да отговори на горните условия – подадено в неподходящо време и по неподходящ начин то може не просто да блокира процеса, но и неимоверно да го усложни. И както няма еднократна формулировка на проблема – той се видоизменя, допълва, преформулира, така не може да има и готова успешна формула. Системата е далеч по-сложна. „Проблемът“ съществува само в контекста на човека, който сяда срещу психолога. Извън личната му история, проблемът такъв, какъвто се изказва, няма тежест. Следователно няма как аз, психологът, да „знам какъв е проблемът“, защото моята история е съвсем друга. Моята работа е да оставя настана именно личното, без да спирам да работя с него, за да дам пространство за чуждите думи – такива, каквито се изказват СЕГА, в този момент от живота на даден човек. Позволя ли си да отнема правото на клиента сам да дефинира кое е трудното за него и сам да потърси начините, по които да се справи, (а това може да отнеме много време), то моята работа е под въпрос. Защото тогава значи аз работя с моите моите думи и предположения за някой друг, а не с неговите. В заключение ми се иска да добавя само още един фин детайл. Дори и най-точните думи, отразяващи достоверно чутото чуждо страдание, могат да загубят своята острота, смисъл и емпатия, ако моментът в който са казани, не е точният за клиента момент. Така че, освен да говори и да „казва“, не е лошо психологът да умее и…да мълчи. Кога едното и кога другото? Както стана дума по-горе, въпрос на лично изобретяване. Предишна статия Следваща статия

< Към "Статии" Да загубиш геройски По мотиви от Отмъстителите: Война без край/Краят (Avengers: Infinity War/Endgame) Нали знаете какво значи „guilty pleasure“? В жаргонния речник се определя така: „когато се забавляваш истински с музика или филм/тв предаване, но те е срам да си признаеш, че слушаш/гледаш“. Е, не че ме е срам да го призная, но би могло да се каже, че за мен „guilty pleasure“ са филмите за супергерои. Никой от тях не попада в класацията на „Най-любимите ми филми на всички времена“ (освен един, може би), но с удоволствие ги гледам и симпатизирам на героите. Съвсем скоро го гледах отново и отново се удивих на един факт във филма, който мира не ми дава. Финалът на предния епизод остави феновете по света съкрушени – не мисля, че във филмовата история е имало сценарно решение, което да „изпепели“ за няколко минути десетки филмови образи, градени с години, и спечелили симпатиите на милиони хора по света. Изчезването на ключовите герои беше решение дръзко, непредвидимо и…ами…обратимо. Но да се върнем малко назад, с началото на втората, заключителна серия. Какво заварихме след изчезването на половината популация на Земята, по-конкретно след 5 години? Много изненадващо за мен – разруха, отчаяние и един световен, огромен отказ да се приеме случилото се. Не просто, че супергероите отказваха да приемат поражението си, това беше ясно (още от трейлъра), че ще е така - но сякаш цялото човечество се беше отказало да се справи с последствията от трагично и неочаквано събитие - както казва самият Танос – неизбежно . И точно тук двете линии на разсъждение ще тръгнат в различни дименсии – тази на един добре замислен свят, населен с пълнокръвни герои, но все пак фантазни; и един реалистичен свят, в който (за съжаление или за щастие) има неизбежни неща. Защо тази тъжна, хаотична планета ме впечатли толкова, ще питате, и какво от така представеното бъдеще на цивилизацията ми се стори неправдоподобно? Може би нещо по средата между моя вечен оптимизъм, и логиката на психичното – такава, каквато аз я виждам. Способността на същата тази психика да отработи, да приеме и да продължи. Разбира се, че тук говорим за загубата. Загубата по начина, по който супергероите я виждат, а и всички ние – през техните очи – е нещо неприемливо, срещу което впрягаме всичките си жизнени сили. Борбата срещу загубата е „до последен дъх“, „до последна капка кръв“, „на всяка цена“, „на живот и смърт“. И поне във филмите, отдадеността с която любимият ни персонаж се изправя през поредното „неизбежно“ предизвикателство, в почти 100% от случаите му носи победа. Даже има известна закономерност – колкото по-голяма е била загубата, толкова по-яростни са съпротивителните сили срещу нея, и толкова по-епична е следващата победа. Изкушаваща закономерност, но дали така се случват нещата и в реалността? С думата „загуба“ в психологията често назоваваме смъртта; но не само, а и всяко събитие, което е свързано с трудна раздяла с човек, събитие, период от живота. Губим близки, доверие, почвата под краката си, губим пари, илюзии, невинността си. И след всяка загуба би следвало да преживеем един период, в който се случва пренареждане на всички фронтове[i]– личен, професионален, приятелски и т.н. С други думи, тъгуваме. Този в същината си оздравителен процес, т.нар. траур, е естествен процес – продължава различно при различните хора, но дава шанс за затваряне на една прелистена (искаме или не) страница и започване на нова. Като стана дума за неизбежността, някои неща са неизбежни и ние нищо не можем да направим…освен да ги приемем. Приемането в здравословния психичен смисъл е началото на края на тъгуването. То бележи навлизането в нов период, в който „падналият герой“ ще е преосмислил случилото се такова каквото е, ще е приел, че животът му вече няма как да е същият, и ще продължи напред – по начин, различен отпреди. Сега вече става ясно кое е изумителното за мен в реакцията на преживяваната загуба от населението на Земята, пък макар и в измисления свят на Отмъстителите. Героите имат своето оправдание - ако приемат загубата си, то какви герои ще са изобщо? Кое е оправданието в нашата Вселена, в нашето измерение, в което закотвянето в загубата не е героизъм, а точно обратното? В този ред на мисли образът на Танос неслучайно е толкова застрашителен - идеята за неизбежността не е привлекателна колкото тази за непримирима борба с щастлив край. Което е една от причините да сме толкова запленени от героите; те съумяват да направят света малко по-добър, по-справедлив. Нека не ги съдим с аршина на нашето измерение – не би било честно. Това са знаели и сценаристите на Endgame, които след като пометоха и най-големите песимисти сред феновете на сагата, удобно дадоха крачка назад, пренаредиха шахматната дъска и доведоха нещата до щастлив край с минимум загуби и очакваната смърт/остаряване на първите двама Отмъстители. Като се замисля, големите супергерои „произлизат“ от големите загуби – на родители, близки, на идентичност и прочее. Чудя се дали това не е нещо, което да си откраднем от супергеройския свят, с тази малка подробност, че може би не е нужно да се вкопчваме в онова, което не можем да имаме, а да приемем, че и без железен костюм, специални умения или генетична мутация бихме могли да бъдем герои в собствените си житейски истории. 1. Думата „фронт“ не е случайна – говорим за тежка битка. Предишна статия Следваща статия

< Към "Статии" Какво е важно да знае детето? Благодаря на всички, участвали с отговор на този въпрос. Много пъти съм мислила по въпроса къде е основният проблем в училище. Ще кажете – ами в обществото, в семейството, връзката с училището. Е хубаво де, но какво точно? Липса на ценности? Агресия? Липса на възпитание? Това за мен са клишета. Както всички клишета, те са дълбоко истинни, но и доста подвеждащи. Защото клишетата са готов отговор, зад който обаче се крие още нещо. Тъй като то е трудно да се посочи, да се обясни, да се приложи, ние държим „линията на клишетата“ и се плъзгаме по повърхността на проблема. За мен истинският въпрос, с който трябва да започва всичко, е този: „Какво е важно да знае детето?“ . Не как да задържим отпадащите ученици, не как да се справим с агресията, нито как да мотивираме децата и дали да се използват високи технологии в училище, а само и единствено какво е онова, което ние всички искаме нашите деца да научат. По принцип. В живота си. За целите на днешния текст си позволих да се допитам до хора в обкръжението си и да поставя въпроса точно така. Ето какви бяха резултатите (обобщени). 1. Важно е детето да знае, че е обичано, подкрепено, ценно. Че има мнение и може да го изразява, че има права. 2. Важно е детето да знае истината, винаги истината! 3. Семейството е „крепост“, опора, убежище. Родителите понякога грешат, но друг път са прави, а самото дете има много какво да научи. 4. Важно е детето да разпознава и изразява емоциите си без да изпитва срам, вина, страх. 5. Важно е да бъде смело, да поема рискове, да носи отговорност за действията си, да избира. Да разчита на себе си преди всичко. 6. Важно е да търси и намира баланс, да общува с другите. Да знае, че хората са различни и всеки има собствени потребности и желания, нищо не е само черно или бяло. 7. Светът се ръководи от някакви принципи, от някакви „закони“, по които функционират човешките същества, има логика в нещата. Понякога дори се случват чудеса. И в крайна сметка може да е хубаво място. Забелязахте ли? Не зададох въпроса „Какво е важно да знае/да научи детето в училище ?“. Част от проблема за мен се състои в това, че делим „на парче“ . Училището не е просто някаква структура, която съществува отделно от живота на децата, макар те да прекарват повечето време от деня си там. Прехвърлянето на отговорност за проблемите на децата между институции и семейство, между учители и родители, е израз на криворазбраната функция на училището. Така линията на разделение е поставена, а състезанието е кой ще прехвърли топката по-бързо в полето на противника. Нека влезем в конкретика. Два отговора, които получих бяха следните: 1) „важно е детето да се научи да меси хляб“,2) „да диференцира и интегрира“. Звучат коренно различни, и никак свързани помежду си, но според мен всяко знание има връзка с гореизброените важни за детето неща . Знанието делим на различни категории, но независимо в коя негова област се насочим, то става основа, върху която градим отношенията със себе си и света. Научаването и натрупването на опит и факти започва още преди раждането, то е естествен процес, а училището просто следва да улови този процес и да го усъвършенства и обогати. Логиката, причинно-следствените връзки, общата култура, развиването на вниманието, паметта, мисленето, способностите за анализ, способността за извеждане на теза, уменията за взимане на решение на база на някакви данни, опознаването на света в неговата всеобхватност, човешките отношения, опознаването на себе си – добавете каквото искате към този списък - всички те имат връзка с изучаваното в училище. Децата няма как да изведат сами подобни връзки. В някакъв смисъл те виждат само цифри, ченгели, химически формули, слушат за места и хора на светлинни години от тях и мислят, че това не им е нужно. Не мисля, че е работа да ги убеждаваме в каквото и да е. Въпросът е да им се даде достъп до всичкото това знание и да им се обясни какво значение има то за всичко, което им е важно. А децата знаят кое е важно за тях, и отговорите им няма да се различават съществено от отговорите на възрастните. Не намерим ли място в учебните планове за важните теми на днешните деца, няма как да ги „накараме да усвоят каквито и да било знания и умения“. Сложим ли равенство между учебните постижения (оценките) и личността на детето, губим го завинаги като активен участник в училищния живот. И не само в училищния. Защо от училище отпадат все повече деца? Защо са агресивни? Защо българските деца са най-функционално неграмотните в Европа? Дали пък не е защото никога нито едно от тези деца не е било попитано: „А за теб какво е важно да знаеш?“ Предишна статия Следваща статия

< Към "Статии" Училище, заедно с родителите Като човек, който повече от 12 години работи в училище като педагогически съветник (с диплома и компетенции на психолог ), смело мога да кажа, че най-голямото предизвикателство в тази работа е принципно нарушената връзка между институцията и родителите. Неслучайно първата крачка във всеки един случай, е опитът за изграждане на доверие у родителите – доверие, че в училище имаме знанията и уменията, с които да подпомогнем тяхното дете. В противен случай последната засегната страна е именно детето. Ще си позволя да синтезирам някои от най-често срещаните предразсъдъци, с които се сблъсквам в кабинета си: 1. „Детето ми е нарочено“; 2. „Няма добър педагогически/психологически подход към детето ми“; 3. „Прави се всичко възможно детето ми да бъде изгонено“; 4. „В училище няма механизъм за подкрепа на различните деца“ и т.н., и т.н. Като представител на институцията, но и като част от общността на работещите в училище, ми е трудно да чувам подобни твърдения. Обективно погледнато обаче съм наясно, че зад всички тях стои страхът на родителите, че с детето се случва нещо, а те не знаят какво, и не могат да му помогнат. Обичта към собственото дете е причината даден родител да седне в кабинета и да изрече тези или подобни думи, обикновено с гняв . Погледнато от този ъгъл обвиненията вече не звучат като обвинения, а като сигнал – че е време да се случи взаимодействието между всички засегнати в училище страни и семейството. В практиката си съм се убедила, че случи ли се това взаимодействие, решение винаги се намира . Училището наистина е институция, с всички положителни и не толкова положителни страни. Често обаче се забравя, че всяка организация, дори най-тромавата и бюрократична, е система, изградена от хора, от личности . И именно те се явяват най-ценният ресурс в нея. Донякъде в изказванията на родителите се прокрадва онова цялостно усещане за недоверие в институциите като цяло – всички сме наясно какво означава това, буквално на всяко ниво в ежедневието ни. И както вече споменах, това е разбираемо, а нашата най-първа и най-тежка задача е да опровергаем тази нагласа . В стремежа си да работим професионално и на ниво, често забравяме да преведем на достъпен език естеството на нашата работа. А от това несъмнено произлиза и част от недоверието, за което стана дума. В този смисъл, ето и малко повече информация за работата на педагогическия съветник/училищния психолог; фигура, чиито функции и дейност все още не са особено познати и популярни. · Психологът в училище е посредник между училището и семейството. Това е баланс, който се поддържа трудно, защото засегнатите страни обикновено са много – деца, понякога повече от едно, родители, учители. Конфликтът се разглежда от всички страни, и едва тогава, обективно, се отстоява позиция и се препоръчва предприемането на действия на всички страни. · Психологът в училище е преди всичко психолог . Да, той е представител на институцията, което го задължава, но първата му отговорност в крайна сметка е благополучието на децата , които ежедневно биват поверени на нашите грижи от вас, родителите. · Психологът в училище не е там, за да заема страна в спора . В този смисъл, работата му не е да подкрепи дадено семейство/дете, за сметка на друго. Ние работим с емоции, но можем да си позволим емоциите да диктуват в нашата работа. · Психологът категорично не е наказателно звено в училище! Единствената удивителна в текста ще си позволя да сложа именно тук. Често пъти децата са ужасени, че изпращането им в кабинета е всъщност наказание; някои дори не смеят да съобщят на родителите си, че ни познават. Съществува подобна нагласа и у колеги. Искрено се надявам с течение на времето и практиката, все повече деца (и родители) да излизат от кабинета с усещането, че са били чути и разбрани, а не наказани. · Психологът може да констатира някакви неща, да насочи родителите, но не и да свърши работата вместо тях . Не бива да се поддържа илюзията, че с едно-две посещения ситуацията ще се разреши магически. Най-успешните случаи са тези, в които и родителите, и детето не губят мотивацията си да се справят с проблема; и ежедневно, колкото време е необходимо, работят заедно с нас, в училище. И последно, знаете ли как говорят всички в училище за децата, с които ежедневно работим - „мое дете“, „твоето дете“, „нашите деца“. Това е толкова вкоренено в неформалния изказ на всички колеги, че доскоро дори не бях го забелязала. Изводите оставям на вас. Предишна статия Следваща статия

< Към "Статии" „Защо учим?“ Лесен въпрос или точно обратното? Няколко основни неща хрумват на родителите като отговор когато детето попита „Защо да ходя на училище, защо да уча много?“: За да научиш много неща, да придобиеш ценни умения; За да си намериш добра работа (под добра обикновено се има предвид високо платена); За да влезеш в добро училище/добър университет (особено актуален аргумент след 7 клас); За да имаш добър живот; И т.н. Странното е, че тези наглед елементарни за осмисляне отговори, които са истинни, за мнозинството от децата не представляват никакъв мотивиращ фактор; те им звучат изтъркано, неубедително и дори дразнещо. Когато на свой ред попитаме самото дете, то рецитира същите фрази, но някак механично. Да разгледаме и друга обичайна ситуация от училище. На въпроса „За какво най-често ти се карат родителите?“ познайте какво отговарят децата…за оценки. Всяко дете се изправя пред различни предизвикателства в училище. Някои имат трудности да се впишат в средата, други – да приемат и да се съобразяват с правилата, трети – да отговорят на високи за техните възможности учебни изисквания. Но при почти всички се оказва, че оценката се явява основен, централен критерий за родителя. Тя се превръща в самоцел, в онова, което ще ни даде увереност, че детето е стойностно и справящо се (ако е отличник), или пък което трябва да атакуваме с всички средства, защото обезценява моето дете и неглижира възможностите му (ако има затруднения). Още по-неприятно става, когато именно оценките се превръщат в залог за една или друга награда, в залог за похвала, одобрение, проява на обич. А каква е връзката между двата въпроса? Всъщност, ако за детето е неясно каква е функцията на доброто образование, ако няма вътрешната мотивация да се труди, да упорства, да учи, то пребивава в училище, подтиквано само и единствено от външни мотиви; външната мотивация се определя от оценки, похвали, награди, или наказания, отнемане на нещо желано и т.н. И тъй като външната мотивация има способността бързо да изтлява, в един момент се оказва, че няма нищо, с което детето да бъде „накарано“ да учи повече и да се старае (особено голям проблем в юношеството). „Не мога да го накарам“ е много честа фраза сред родителите; а зад нея стои желанието да обясниш на детето си, че искаш за него най-доброто, както и безсилието от това, че то сякаш изобщо не се трогва от този факт. Казано по друг начин, ако ние се движим по повърхността в обяснението си защо е важно човек да учи, да се развива, да се усъвършенства, то и детето ще търси повърхностни начини да изпълнява задачите си. То надали ще има представа какво значи „добър живот“, със сигурност му е безразлична „успешната кариера“ – но твърде добре осъзнава какво значи да прекараш качествено време с родителите си, да имаш добри приятели, да получаваш подкрепа в нужда, да се разбираш с братята и сестрите си, знае какво удоволствие носят неговите любими хобита, пътуванията, игрите. Накратко, онова, което печелим в училище, губейки много други неща, е възможността за избор . Да може да избере най-доброто за себе си, ето това е което родителите искат за децата си, това е резултатът от доброто образование, към което ги подтикват – да избере училище, университет, професия, а покрай тях и среда, възможности, хора. Особено трудна задача е всичко това в контекста на общество, в което удоволствието тук и сега, неподплътено с усилия, е със статут на ценност. А знанието, трудът, които се отплащат незнайно кога в бъдещето, са изключително далечни на учениците. Именно тук е ролята на родителите, в обяснението, че умението да отложиш удоволствието в името на нещо по-стойностно, по-значимо, е полезно и необходимо. И то не само на думи, но и в отношението им спрямо детето; да, знам, че ще те ядосам когато те моля да оставиш компютъра (да се прибереш у дома), но това е което трябва да се случи. Потенциалът на детето няма как да се разгърне, ако то не съумее да пренебрегне моментното желание, ако не успее да контролира поривите си да се забавлява неограничено и на всяка цена. Всичко това, в контекста на училището, означава един постоянен интерес към (по)знанието и от страна на родителя, регулярна комуникация с учителя, дори в случаи, когато не сме съгласни с него, внимание към затрудненията на детето още от самото начало на училище, но и пространство, в което то да се справя само – трудно постижим баланс, но веднъж постигнат е стабилна основа за всичко, което предстои занапред. Предишна статия Следваща статия

< Към "Статии" Субектът отвъд диагнозата Най-трудното за всеки начинаещ специалист е да направи мост между теорията и практиката. Особено когато няма никаква идея как точно се случва това. Описаният случай ме учи дори днес, години след срещата с него... Общото В училище все повече и по-видими стават децата със СОП – нелепо (според мен) наименование на деца със специални образователни потребности. За мен като начинаещ специалист беше предизвикателство да работя с тях; още повече че в училищната система няма добре регулиран процес на приобщаването им, нито пък голям брой подготвени за това хора. Разбира се, натрупването на теоретични знания за някои от най-честите диагнози в областта на детската патология, е абсолютно необходима стъпка за всеки психолог. Теорията върви заедно с някои стандартизирани, и далеч по-голям брой нестандартизирани за България методики за оценка на детското развитие, с помощта на които се определя какви са дефицитите, и съответно ресурсите на всяко дете. Част от работата в училище е да се сигнализира за деца, които до този момент не са били обследвани от екип специалисти, а показват особености на едно или друго нарушение. В друга част децата вече имат становища, необходими документи, родителско съгласие, и с тях вече може да се структурира специфичната работа в училище. Започва създаването на оценка, екип, назначаване на координатор и членове на екипа, включват се (според потребностите на детето) ресурсен учител, логопед, учители, разбира се – педагогически съветник и/ли психолог. А според компетенциите си всеки педагогически съветник/психолог започва да работи с децата със СОП. Горе-долу на този етап приключва ангажимента на институцията спрямо детето със СОП. Всички формални стъпки са извървени, а компетентните специалисти „знаят какво да правят“. Знаят ли обаче наистина какво правят? Ще кажете, този въпрос е абсурден, та нали затова са специалисти? Проблемът е обаче, че за разлика от други области на познанието, в психологическата работа трудно можете да се позовете на „n-стъпкови модели“ или разписани процедури. Такива просто няма, а дори и да има, аз лично бих подходила към тях с огромно недоверие. Защото психиката е динамична структура. Поведението е върхът на айсберга, а отдолу са разположени – с натрупване – всякакви знайни и незнайни факти от историята на човека, осъзнати или не. Поведението сигнализира, но изследването отвъд него е дълга и сложна задача. С други думи - независимо от обективните факти, върху които е поставена дадена диагноза, тя самата е „разположена“ в пространството на психичния субект – индивидуалната личност с индивидуална история. Диагностичните категории са ясни, неясното е да се прогнозира как точно те влияят върху конкретния човек в неговия контекст. Спомням си първото, което правех в началото на работата си в училище. Четях епикризите. Точно и ясно – име, възраст, пол, диагноза. Познавателни способности – внимание, памет, мислене, интелект – всичко в числа и проценти. Накрая – заключение и препоръки. Следователно, за да имам идея как да работя с детето, трябваше да прочета теорията за неговото нарушение, да извлека най-важното от епикризата и да намеря методики за работа с него… Суховато разказано, нещата изглеждат най-общо така. По същия начин суховата се получаваше и самата работа с децата – несъдържателна (в моята представа), изпълнена с колебания, с усещането, че има нещо, което липсва. Ще звучи много вдъхновяващо да кажа, че в някакъв момент съм предприела съзнателно решение да променя подхода си. Истината е, че промяната се случи по необходимост, беше неизбежна – с влизането в кабинета ми на едно конкретно дете. Частното Когато за пръв път се срещнах с А. бях чувала от колегите за него. Подготвена бях, че става дума за дете, с което се работи трудно, но вече имах опит с какви ли не случаи и смятах, че имам капацитет да се справя с него. Твърде бързо ми стана ясно, че никакви думи не могат да ме подготвят за реалността. В начален етап на образование когато започнахме да работим, поведението му беше абсолютно неконтролируемо; и като казвам това, имам предвид – абсолютно! Никакви заплахи, убеждения, обещания или пазарлъци не бяха способни да накарат А. да спре да прави това, което му е хрумнало. А то почти винаги беше или рисково за него (катерене по первази, скачане, бъркане в контакти) или деструктивно за вещите наоколо. Нямаше случай да не „направи поразия“ при срещите ни – да избяга извън кабинета (или дори сградата на училището), да изтрие нещо от компютъра или пък да изхвърли нещо от прозореца. И както в епикризата всичко може да изглежда логично и подредено, така в реалната работа се оказа, че нищо не работи. До момента, в който един ден, отново в чудене как да работя с точно това дете, не си казах: „Е, добре де, ето ги диагнозите. И какво от това? С какво те променят факта, че тук влиза едно дете, към което аз не намирам път?“ Вече се бях запознала с Франсоаз Долто. Нататък нещата се подредиха, и макар никога да не стана истински лесно, нагласата ми вече беше друга. Преди това се чудех кои са онези магически думи, които можеш да кажеш на дете, което сякаш не те чува и разбира? Дадох си сметка, че няма как да говориш и да чуваш на свой ред , ако преди това не си осмислил „елементарния“ факт, че срещу себе си имаш Субект, личност – не дете с диагноза, СОП, с еди-колко си процента инвалидност, лека умствена изостаналост, ДВХ, или каквото друго се сетите. Стъпка 1. Какво значи Субект? В психологическата литература субект понякога се пише с главно С. Това съвсем не е случайно. В последните години все повече се променя схващането, че новороденото не знае, не може, не разбира; постепенно става ясно, че неговият психичен живот започва още отпреди раждането. Не са новост и концепциите за влиянието на различни фактори върху психиката на детето много преди то да започне да говори и помни. В този смисъл да наречем детето Субект още от деня на раждането, че и преди това, не е нито скандално, нито изненадващо. Но дали защото новороденото е така беззащитно, или поради невъзможността му на ранен етап да общува целенасочено и съзнателно, често пъти то става по-скоро обект. Така говорим за него: обект на процедури, обект на грижи, обект на внимание и любов. За родителите започва цялата гама от въпроси с какво, как и колко се храни, развитието му следва ли средните стойности в таблиците, защо плаче и т.н., и т.н. Всичко това е важно, несъмнено, но дали оставя пространство за родителите да обърнат внимание на самото дете – от какво има нужда в действителност то? Говорят ли му за истински важните за самото него неща? Разпознават ли Субекта ? Стъпка 2. Субектът понякога страда. Децата нямали проблеми? Точната формулировка тук е, че те просто не могат да ги изразят – по линията на това, че са когнитивно и емоционално незрели. Светът е толкова по-сложен и ужасяващ за тях именно защото са деца. Тежко въоръжени със своите защитни механизми, логика, опит, интелект – възрастните понякога пренебрегват детското страдание. А децата не търпят това и дават ясна заявка със своите симптоми. Стъпка 3. Какво казва Субектът със симптомите си? Понякога не мога да разбера защо възрастните се учудват толкова на детето, когато то им отговори с „не знам“. Питат и се чудят. Но то наистина не знае! Само като се замислим колко често самите ние постъпваме по начин, който не разбираме, а какво остава за дете. Терапевтичната работа е именно опит да се разберат и интерпретират симптомите на Субекта. „Не става дума за дисфункция от психичен или соматичен порядък, въз основа на която да се постави диагноза. Става дума за онази специфична точка на страдание на субекта и какво ни казва тя за него самия“ („Детето и неговите симптоми“) . Или простичко казано: с поведението си (симптома си, какъвто и да е той) детето говори, то казва неща, които все още не може да изрази пълноценно вербално; изразява емоции, пита. Стъпка 4. Субектът е разположен отвъд диагнозата . Медицинските експертизи и заключения не разбират Субекта, те го категоризират и поставят в чекмедже с номер някъде сред останалите диагностицирани. И това не е проблем, разбира се. Проблемът е какво се случва после, на всички нива – от семейство през училище, до общността. Кои са вълшебните думички, които можеш да кажеш на дете, за да те чуе и разбере? Няма такива. Няма ги в дебелите книги, в научните статии, в думите на университетските преподаватели, в методиките за изследване. Има обаче Субект, който говори. Когато има и някой, който да го чуе – тогава „магията се е случила“. А диагнозата няма никакво съществено значение. П.С. А. остава най-емблематичният случай в моята практика. В периода, в който се срещахме и разговаряхме, той успя да разпознае свое пространство в училище, включително сред съучениците си. Към днешна дата мога само да се надявам да му е даден шанс да случи същото. Предишна статия Следваща статия

< Към "Статии" Първи клас - проблем, преход, предизвикателство? Преходът към първи клас несъмнено е от ключовите периоди в развитието на детето, както и голямо вълнение за неговите родители. Въпреки че детето може да е посещавало детска градина или да има опит в друг социален/обучителен контекст, училищната среда предоставя свои, специфични предизвикателства. Най-общо може да се каже, че училищната готовност обхваща два аспекта. Първият е обучителният, в чието укрепване се инвестира усилено в детските предучилищни групи. Всички занятия, не само за ориентиране в буквите и цифрите, но и за груба и фина моторика, опознаване на света, придобиване на умения при общуване, навици и прочее, са част от учебните програми за най-малките и дават добра основа за предстоящия първи клас. Доколко детето е усвоило тези и други знания и умения , както и кои са силните и съответно слабите му страни, може да изясни например един тест за училищна готовност. Вече има практика в някои ДГ и училища да се използват добри методики, което значително улеснява учителите от една страна, и успокоява родителите от друга. С помощта на такива тестове, провеждани от сертифицирани специалисти, за да се гарантира валидност на резултатите, се изгражда един ориентир върху какво следва да се обърне внимание в самото начало, както и кои са сферите, в които са най-силните козове на детето за справяне с трудностите. Другият аспект на училищната готовност е готовността като умение за адаптация в нова и непозната среда. Тук вече е по-трудно да се предскаже само на базата на тестова методика как ще се справи едно дете. Твърде много фактори могат да окажат влияние върху процеса на адаптация в училище. Все пак важно е да знаем, че колкото и приспособимо да е едно дете, период на „свикване“ ще има, и дори да възникнат някои особени поведения у него, те вероятно ще отминат постепенно и от само себе си. Ако пък промените се задържат твърде дълго (обикновено се дава време до края на първия срок) или с прекомерна интензивност, която ви тревожи, тогава вече може да се мисли в посока какво е онова, което пречи на детето да приключи успешно своята адаптация. Нека бъдем откровени – можем да подберем внимателно училището, да проучим подробно педагогическите практики, материалната база, учителите; можем дори да успеем да изберем учителя, струващ ни се най-подходящ за нашето дете. Но няма как да знаем със сигурност дали и кога ще се случи онази именно динамика, за която мечтаем, и която осигурява безоблачно преминаване на началния образователен етап. Очевидно не можем да контролираме средата, но несъмнено можем да подготвим и себе си и детето за онова, което предстои. Можем да поговорим с него за училището по принцип, за училището от нашето детство, за това, което то си представя, но и за предизвикателствата, които може би не очаква. Важно е не да идеализираме училището като нещо прекрасно, а да дадем на детето една реална, достъпна представа. Възможно е то да има и страхове които да пожелае да сподели, случки, макар илюзорни, които да го тревожат. Родителят може да даде насоки за това как детето да намери начин да се справи само; още повече, че в училищна среда има изградена структура, което значително улеснява. Колкото по-добре то опознае тази структура, ролята на учителя, директора, училищния психолог, медицинската сестра, толкова по-комфортно ще се чувства в тази среда на възрастни, всеки със своята роля. Така при всеки случай, в който почувства необходимост от подкрепа, ще знае към кого да се обърне; а вашето доверие в училищната среда и хората там са предпоставка и детето ви да се довери. То ще вижда и усеща вашето спокойствие. Идеята зад всичко това е детето да чуе думи, които ще му вдъхнат кураж за предстоящата промяна, думи, откъсващи го полека от крилото на детската градина. Нека то знае, че го подкрепяте, но нека научи, че може и без вас. Позовете се на училищните авторитети – учителите. Но не в смисъла на учители, които обичат децата и се грижат за тях, а именно като авторитети – да, обичащи и грижовни, но и изискващи, поставящи правила, понякога строги. В името на целта да предадат знания и умения, ценности и навици; все неща, които ще отнемат на детето малко от неговото време за забавления и игри, малко повече от свободното му време и от свободата му на действие. И като че ли вашата роля в подготовката за училище на вашето дете може би всъщност е точно тази – да му обясните в името на какво то ще стъпи там, и в името на какво ще води своите малки, но важни детски битки. Е, на какво? Предишна статия Следваща статия

< Към "Статии" Кой е Жокера? Преди 2 години по това време се бях оплела в тежко отчаяние заради трудността ми по създаването на материал, посветен на филма „Жокера“. В крайна сметка думите се подредиха, а статията е най-четената и споделяна досега сред моите и предишни, и следващи материали (ако сте пропуснали - ето я тук!). Сантиментът ми към този образ е толкова значим, че бях категорична – най-добрият Жокер е именно на Хоакин Финикс. Точка. ​Преди няколко дни за трети път, но след доста години от първите два, гледах „Черният рицар“. Друг сантимент се появи – към брилянтния Хийт Леджър – когото така много харесвах. И една мисъл, заедно с носталгията, ярка и категорична – „Това е Жокерът!“... Ако изобщо е нужно двата образа да се сравняват, то аз бих пречупила това сравнение през призмата на онова, което Хоакин Финикс изгради по безапелационен начин в своята интерпретация – човешката история. Добре изграден образ, фактори от средата, патологични семейни модели, голяма тайна и много травматизъм – идеалната рецепта за превръщането на един нищожен човек в опасен, налуден убиец. Поднесена по впечатляващ начин, през цвета, звука и картината, историята не остави безучастен който и да е зрител. Неслучайно и във всички материали, които четох след това, основно място заемаха емоциите – лепкави и мъчителни до степен на физическа болка. Без да можеш да оправдаеш нищо от последвалото насилие, Хоакиновият Жокер даде цялостно, логично и откровено обяснение защо елементите на историята водят до точно този финал. И въпреки изблиците му на лудост, той увлече през състраданието, през емпатията. Във версията на Нолан Алфред предупреждава Брус Уейн – „някои хора просто искат да видят света да гори“. И да, това е което аз съотнесох първоначално и към героя на Тод Филипс. Но дали? За Артър Флек имаме яснота, имаме предистория. И ако се запитаме – действително ли „светът в пламъци“ е неговият мотив, може би ще трябва да признаем, че не е точно така. Той има мотив, разписан дума по дума, събитие след събитие. В крайна сметка светът на лудостта, в който той живее така дълго и самотно, се екстернализира през действията му навън. Вече всички знаят какво е, а хаосът за другите се превръща в негов личен триумф. Какво знаем за Жокера на Нолан? Нищо. Абсолютно, всеобхватно и пронизително нищо. Няма история, за която да се закачиш, няма точка на захващане на минали събития, след които той да се „появи“. Не знаем нищо за белезите му – краткият момент на откровение, в който Жокерът разказва за един баща-насилник, се изпарява без следа след втората „версия“ – любовта на живота му е обезобразена, а той причинява същото на себе си. Това, което си мислим, че знаем, се оказва една поредна, но не последна заблуда. А с какво си имаме работа всъщност, докато наблюдаваме образа на Хийт Леджър? Това са действията му, въплътени в Желанието му – „светът да гори“. Без причина. Най-добрите да бъдат унищожени, но в отсъствие на какъвто и да е мотив, извън този на „играта“, на чистото забавление и прищявка (може би онова, което Лакан ще нарече „наслаждение“?). При това игра по неговите правила. От началото до края за никого от нас не става ясно кое е онова, което движи този Жокер. Вероятно думата „зло“ би била на място тук, зло толкова органично въплътено, сякаш няма място за нещо друго в това подобие на човек. Нищо човешко, нищо от слабостите, които изграждат всеки от нас, нито дори пукнатина; освен стремеж да бъде наранен всеки друг, а играта да продължава още и още. Този образ не се вълнува от пари, власт, любов, отмъщение – ето ги човешките слабости, които са му абсолютно чужди. Не изпитва страх, не преговаря и не подлежи на убеждаване. В някакъв смисъл – божествено недостъпен за всички останали, и точно поради тази причина– ужасяващ. И ето мястото на сравнение: Там, където имаме история (Жокера на Хоакин Финикс), там има място и за други емоции – отвращение, гняв, състрадание, болка. Можем нещо да съпреживеем, да се идентифицираме дори и да изпитаме страдание заедно с един страдащ човек. Да, лудостта настъпва постепенно и залива всичко друго, но тя е в резултат на някаква, макар трагична, логика. А в липсата на сюжет и обяснение (Жокера на Хийт Леджър), какво друго да открием, освен най-първичната сред емоциите? Само и единствено страх. Няма думи и история, само инстинктивен ужас - че без ред и замисъл играта може да загрубее, а човекът е безсилен пред безчовечното, пред произвола. Каква по-зловеща шега от тази? Предишна статия Следваща статия