Резултати от търсенето

< Към "Статии" Детските емоции Да можеш да разпознаеш емоциите си, да ги назовеш е първа крачка към това да ги овладееш (или пък обратното) когато е необходимо. Да разпознаеш чуждата емоция – това е пък първа стъпка към разбирането на другия, търсенето на сътрудничество, справянето с проблем или конфликт. Все повече изследвания доказват, че емоционалната интелигентност не просто е част от интелигентността по принцип, а е дори по-важната част – фактор с огромно влияние върху живота на човек. Защо се получава така тогава, че за децата е все по-трудно да се справят с емоциите си? Съвсем доскоро емоциите при децата са били нещо, което изобщо не се взима под внимание от страна на възрастните; а дръзналите да посмеят да реагират емоционално, особено пред авторитет, са били обикновено санкционирани. Днес е различно – тонове литература засипват родителите с призив да се научат отрано да разпознават и приемат емоциите на детето, да го насърчават да изразява онова, което чувства. Днешната статия е посветена на един особен феномен, който се забелязва все повече и в училище – интелигентните деца, които общуват с възрастни без никакъв проблем, никога не са удряни или наказвани, чувстват се свободни да търсят и изразяват себе си, но не съумяват да показват самоконтрол, търпение или разбиране на чужда гледна точка. Емоциите са в пряка връзка с ранното възпитание, което детето получава. Ще кажете, разбира се, това не е ново. Нека поставим акцент върху това какво точно означава възпитание. Ето определението в тълковния речник – „Системно въздействие върху някого (обикн. дете) с цел да се формира характерът му; навици за добро поведение.“ Звучи ясно и разбираемо, на практика никак не е така, и това знае всеки родител. В предишната статия стана дума за това колко важни са правилата при детето. Ето, сега е моментът да маркираме още едно тяхно ключово значение, а именно колко важни са в изграждането на стабилен вътрешен емоционален свят. Задаването на граници е задаване на граници и по отношение на изразяването на емоции. Както вече обясних в предишната статия, няма ли авторитет, който отрано да постави правилата пред детето, то е изцяло в контрола на собствените си импулси; тоест емоции. И не се ли научи постепенно то самото да контролира себе си, ескалацията е неизбежна. „Бебешкият пубертет“, както често се нарича онази възраст около 2-та годинка, е израз на зараждането на Аз-а у детето. Тогава то започва да говори за себе си в първо лице, да се налага, да се опитва да манипулира околните, а любимата дума е „не“. Процесът е изключително труден, но и изключително важен. Затова и къде на шега, къде не, може да се каже че по-добре детето да е от „тръшкащите се“. Няма ли индикации за опозиционно поведение, съгласява ли се винаги детето с родителя, това е по-притеснителното поведение. Но за това друг път. Та, всички сме били свидетели на тръшкащо се малко дете - емоцията е толкова завладяваща, че обикновено абсолютно нищо не помага за успокояване. Всеки родител се опитва да намери малките свои трикове, за да се справи с подобни изблици. Но често пъти покрай изчерпването, което води след себе си едно опозиционно малко човече, забравяме голямата картина – периодът ще остане период, а не постоянен модел на поведение, само ако освен да търпим емоционалните изблици и да признаваме гнева на детето при отказ, отстояваме онези правила, които са важни за нас като родители . Тоест, останем ли на ниво само да наблюдаваме поведението на детето като преходно, без да му придадем стойност на нещо повече, без да намерим думите, с които да подкрепим това лутане, намираме ли оправдание за емоционалните му реакции винаги, поддадем ли се на провокации, защото „то има право на емоциите си“ – битката е загубена. Тогава много родители започват да се чудят защо уж периодът приключвал, а порасналото им дете е все така неконтролируемо и невъздържано. Нека се върнем на определението и го прочетем пак. „Системно въздействие“, „навици“, „добро поведение“ – съществени компоненти в процеса на възпитание, които обаче не се изграждат от само себе си, а чрез въвеждането на правилата. В контекста на емоциите означава да съумеем едновременно да дадем пространство на детето да ги опознае, но и да му дадем начин да ги контролира. Да преминем една крачка отвъд това да търпим емоционални изблици след определено време, само защото трябва да уважим детската личност; а именно защото приемаме детето за личност, а не за същество, контролирано от импулси и прищевки, да обясним кога и как може да реагира. Предишна статия Следваща статия

< Обратно Психолог към ЧСУ "Артис" 16.03.2021 г. Ново професионално предизвикателство След прекъсване от две години и половина, отново се върнах в училище! Този път като външен психолог-консултант към ЧСУ по изкуства и чужди езици "Артис" . Благодаря на екипа за доверието и за възможността отново да уча от най-добрите учители - децата! Предишна Следваща

Индивидуална работа Срещата между психолога и клиента е особена среща. Тя е взаимодействие, процес, и преди всичко - съвместна работа. Подчертавам последното, тъй като сред митовете за психологическата подкрепа е и този, че психологът е човек, който може да даде съвет за дадена ситуация. Няма по-далечна от истината представа от тази. Може би само митът, че психологът е "нещо като приятел". Психичната работа е трудна и понякога продължителна - инвестиция на време и ресурс. Ангажимент, за който понякога може да нямате време или сили. За съжаление (или за щастие) не е достатъчно да се започне един такъв процес с висока мотивация; истинското предизвикателство идва със задачата да се поддържа тази мотивация. В срещата с психолога няма да получите съвет или насока. Но приемете ли това, че няма готови решения, несъмнено ще получите нещо доста по-ценно - а именно възможност да намерите сами отговори на въпросите, които си задавате. Кризисна интервенция В някои случаи психологическата работа се случва по малко по-различен начин. Това са случаите, в които дадено събитие оказва толкова силно влияние върху личността, че блокира дори и най-елементарните възможности и стратегии за справяне, и изисква незабавна външна намеса. В кризисна интервенция най-важно е да се установи доверие. На тази основа психологът ще изгради план за работа, чиято най-незабавна цел ще е да се внесе спокойствие у клиента и да намали до минимум възможностите за необмислено, рисково поведение. След преодоляване на острата фаза на кризата, психологическата работа може да бъде прекратена, или при наличие на желание и личностов ресурс, да премине в по-дългосрочен ангажимент. Предизвикателства Чувства за непълноценност, умора, безразличие. Повишена тревога в ежедневни ситуации. Житейска криза - раздяла/развод с партньор, смърт на близък човек. Ниска самооценка/самочувствие. Проблеми в семейството, чести конфликти с партньор/деца. Трудности в работата. Повишена раздразнителност, нервност.

< Към "Статии" Вълшебната думичка "Не" Много се пише и коментира в наши дни т.нар.бебешки пубертет. В предишен текст стана дума за него, но днес темата е изцяло посветена на това какво значи всъщност това понятие, кога и как се случва (и дали изобщо?). Първият момент, в който детето ще назове себе си „Аз“ е едновременно начало и край. Той обозначава края на едно постепенно изграждане на субекта - повечето изследователи го ситуират между 6-я и 18-я месец на детето. В същото време е начало - на осъзнаването на себе си като личност (хронологично около 2,5-3 години), с всички количествени и качествени натрупвания, които ще се реализират занапред. Не е случайно, че успоредно на този ключов период в живота на детето започват да се появяват и всички „симптоми“ на „бебешкия пубертет“. Съществува пряка връзка между формирането на Аз и думата „не“. Много майки ще потвърдят, че детето им първо е казало „не“, преди да започне да казва „да“. Или пък, че казва „не“ на абсолютно всичко, дори на нещата, които иска. Няма да е никак пресилено да кажем, че възможността на детето да казва „не“ е жизненоважна за него – може би не във физическо отношение, но във връзка с жизнеността на неговото психично . Докато расте, детето постепенно разбира, че е отделна личност – има собствено тяло, което може да контролира, има потребности, свои емоции и желания. За да „скъса“ връзката с другия (най-често майката), и да започне да се проявява като различно от нея, то ще каже точно това – Не! Ако си представим, че детето говори на чужд език, и се опитаме да преведем тази дума, в неговото „не“ можем да открием ето това: · Аз съм друг човек, отделен от теб, и ще правя нещата различно. · Не се съгласявам с теб, за да ти покажа различието си. · Искам различни неща от тези, които ти искаш (за мен). · Искам да постигам нещата по различен начин, дори ти да ми казваш, че моят начин е грешен (и да си прав)[i]. Франсоаз Долто е изразила прекрасно процеса със следното изречение: „Детето казва „не“, за да направи „да“. Неговият отказ е насочен директно към родителя и желанието на родителя; отказът е демонстрация, неподчинение, провокация. Или поне така бива възприет от повечето родители. В същината си обаче отказът от желанието на родителя е път към осъзнаването на собственото желание“. Но темата днес е за децата, които не казват „не“ – те обикновено не се тръшкат, не противоречат на родителите си, не изпадат в истерия по най-дребни поводи и като цяло будят благородна завист у майките, чиито хлапета събират погледите на всички наоколо с поредното бурноизразено недоволство. Тогава къде би могъл да се крие евентуален проблем? Както посочихме по-горе, отказът от желанието на родителите е начин да се достигне до собственото желание; също така е път в израстването на детето като отделна, независима личност. Ако приемем тези две твърдения за истинни, можете да си представите какъв е залогът на играта на нерви между детето и родителите му – свободата да бъдеш себе си, да бъдеш различен. Представяте ли си всъщност? Какво означава за едно дете, което съвсем доскоро е смятало, че е физически съединено с майка си, да рискува да загуби нейното одобрение (дори любов, ако визираме изказвания от рода на „няма да те обичам повече, ако правиш/не правиш това!“)? Можете ли да си представите от каква значимост за детето е това себеотстояване, за да е готово то да понесе негативната родителска реакция? Между впрочем, не всички деца успяват. За някои дилемата винаги се разрешава в полза на родителското изискване и потребности. А доста от тях продължават да следват тази линия на поведение и в зряла възраст. [ii]Възможните затруднения вследствие на невъзможността на детето да каже „не“, са колкото предвидими, толкова и непредвидими. Но можем да изброим няколко от най-често срещаните и разпознаваеми: · Плахост и неувереност в ситуации във и извън дома; · Непрекъсната необходимост от родителска подкрепа дори по дребни поводи (обикновено след тръгване в детска градина или училище тази отговорност се прехвърля на учителя); · Невъзможност да се вземе самостоятелно решение, дори при изрично настояване от родителя; · Неумение на детето да се защити в социални ситуации; · Съобразяване с чуждото мнение поради липса на собствено, или страх да се изрази собственото мнение. · Безпрекословно подчинение на възрастен, възприет като авторитет. Всичко това неминуемо води до натрупване на негативни емоции, които обаче не могат да бъдат канализирани в адекватна посока, към тези хора и/ли събития, причинили ги . И тъй като знаем, че в природата нищо не се губи, следва да се запитаме какво се случва с емоциите, изтласкани от психичното? Вариантите и тук са много, но едно е сигурно – ситуацията носи неприятни преживявания и на детето, и на семейството му; често пъти проблемът се случва далеч след като периодът на „бебешкия пубертет“ е отминал, а предизвикателствата му са останали нерешени. В унисон с концепцията на Ерик Ериксон за стадиите на психосоциалното развитие, се оказва вярно твърдението, че ако кризата в определена възраст не бъде преодоляна по градивен начин, тя се задълбочава; в този смисъл появата на следваща криза добавя към себе си непреработените дилеми на предходната . За финал нека отново се позова на Франсоаз Долто: „На тази възраст емоциите, които изпитва детето, се изразяват в двигателно напрежение. То иска играчка, но в даден момент (ако не я получи веднага) е прекалено напрегнато, за да може да я приеме. Нужно му е първо да освободи свръхнапрежението, и то по подобен бурен начин чрез отхвърляне, за да може после да приеме силно желания обект. Трябва да оставим на детето свободата да отказва, за да получи свободата да приема “. (Откъс от „Основни етапи на детството“) [i] Възрастта е много трудна, поради сблъсъка на двете – от една страна всичко гореизброено, от друга – невъзможността на детето наистина да се справи само. В ръцете на възрастните е да преценят как да балансират двете крайности, създавайки едновременно самостоятелност и съобразяване с правилата (№3). [ii] Нека кажем все пак, че обобщенията направени тук, все пак имат и своите ограничения и изключения. Предишна статия Следваща статия

Онлайн консултации Обадете се или пишете, за да дадете заявката си за консултация. Ще изберем начина, за да се "срещнем" в мрежата - WhatsApp, Viber, Messenger. Заплащането е по банков път, а сумата се превежда предварително - преди всяка сесия или по уговорка веднъж месечно. В случаи, в които става дума за деца или юноши, онлайн консултирането не е добър вариант за работа. Нужно е да се срещнем на живо. Онлайн консултирането не може да замести живия контакт между психолог и клиент, но би могло да е удачен вариант при липса на алтернатива.

Обратно С.С., жена Как да подходим към подчинен, който оправдава пропуските в работата си заради семейни проблеми и също поради такива злоупотребява с желанията относно смени за сметка на другите колеги? Допускам, че поставяйки го, Вие сте човекът, от когото зависи да се справя с подобни проблеми на работното Ви място. В такъв случай част от отговора можете да намерите като се позовете на собствените си умения за разрешаване на конфликтни ситуации. Как обикновено реагирате и като цяло дали имате трудности да се конфронтирате с подчинените си? Не бих могла да знам, а само да предполагам – че поставяте въпроса именно защото Ви е трудно да се заявите като ръководител, като лидер? Ако случаят е този, бих могла да дам следната посока. Независимо от личните качества на ръководителя, в крайна сметка има една граница, отвъд която личното трябва да остане на заден план – за да работи системата, за да се случват нещата в екипа (на работното ви място). Хората, ангажирани с дадена дейност, са там, за да свършат конкретни задачи. Наблюдението ми е, че в българската действителност много силно се смесват лично и професионално – за разлика от това, което е в някои западни държави. Подхождайки по този начин става много трудно понякога за ръководителя да извърши дейността, за която е поставен. А разграничението е важно – Вашите симпатии или антипатии нямат отношение към работата. Има ли неравновесие в екипа, Вие следва да вземете мерки, да поставите ясно правилата и да отстоявате тяхното спазване. Не искам да омаловажа чисто човешката гледна точка – хора сме, всичко се случва, и следва тези неща да се имат предвид. Отново обаче е въпрос на преценка кога даден подчинен вече злоупотребява (съзнателно или несъзнавано), съответно трябва да се търси решение. Ако отправната Ви точка е, че Вие трябва да упражните Вашите ръководни функции, за които сте упълномощени и Ви се търси отговорност – личните Ви съображения и трудности не могат да са решението; позовете се на ролята си („Аз съм тук в качеството си на…ръководител, мениджър и моята роля изисква да предприема мерки, та дори да санкционирам, ако се налага!“) Другият важен момент е благополучието и на останалите членове на екипа. Не знам дали имате информация за тяхното мнение по въпроса (не Ваши догадки, а конкретна заявка от тях). Ако нямате – лесно можете да получите такова с въпрос дали ситуацията им е изгодна или не. Предполагам, че не би било редно нещата да са за тяхна сметка, така че отново на преден план излиза Вашата роля – те очакват от ръководителя си да вземе решение, изгодно за всички, справедливо. Конкретно спрямо човека, който Ви затруднява – няма по-добро измислено решение от честния и откровен разговор. От една страна можете да влезете в положение, но от друга – да поставите ясни граници докъде тази ситуация може да продължи. Може да дадете краен срок, след който вече няма да се въвеждат промени, независимо от личната ситуация. Тук би било от значение как се е справял човекът с функциите си в предишен период, съответно от това ще зависи колко отсрочка може да се даде. По Ваша преценка можете да направите обща среща и с неговите колеги, за да се решат нещата заедно (това би било вероятно по-сложно все пак). Акцентирайте върху факта, че не става дума за лична прищявка, за лично негативно отношение, а за работни функции, които Ви задължават да се грижите за целия екип. Важно е да кажа също така, че балансираното и справедливо лидерство не бива да се разколебава от негативната реакция на един конкретен човек. В крайна сметка не можете да бъдете отговорна за начина, по който другият ще приеме организационните правила, нали така? Предишен Следващ

< Обратно Тревожният родител 11.07.2023 г. Дискусия с 1 наум Колко се тревожим за детето? Докъде тревогата е реална, обективна и необходима и къде вместо да пази - пречи. На нас, родителите и на детето. Къде е пресечната точка на тревогата, самостоятелността и усещането ни за контрол? Как понасяме трудностите в родителството? https://www.youtube.com/watch?v=Tpt9XwBVNNE&t=6s Предишна Следваща

Училищна психология Училището е специално място. Особено когато работиш там. От една страна е институция, в която редът и дисциплината са изключително важни за функционирането ѝ. Това лице на училището познават всички; понякога с добро, друг път - не чак толкова. По-интересното лице обаче създават хората - работещите, но най-вече учащите, т.е. децата. Въпреки трудностите на българското училище да подкрепя и стимулира индивидуалността, тя е там - всеки ден, всеки час, с всяко едно дете. За училищната психология може да се каже, че е "несъществуващо животно" - част от институция, но с функция да отстоява личността; от една страна да държи правилата и разпоредбите, които са задължителни, от друга да проявява изключителна гъвкавост във всяка една ситуация; да отстоява правилата на групата, но и да толерира индивидуалността. Поради трудността да се съчетават тези на теория несъчетаеми неща, училищният психолог понякога изглежда като "странна птица". Не е дете сред децата, но пък от позицията си на възрастен успява да защити детската гледна точка. Или посредничи в конфликти с много страни, често толкова разнопосочни, че сякаш няма пресечна точка между тях. Важно е да уточним, че училищният психолог ограничава работата си до казуси, пряко свързани с живота на децата в класната стая и сред съучениците. Въпреки че няма как да се разделят изцяло преживяванията във и извън училище, родителите следва да са наясно, че училищният психолог не може (в смисъла на "не бива") да извършва терапевтична работа. В случаи, в които е необходимо да се обърне индивидуално внимание на детето и семейството му, консултациите в кабинета в училище не са достатъчни. Тогава следва родителите да помислят за допълнителна работа в терапевтична среда. Макар да изглежда сякаш няма значение, добрият психолог ще откаже да терапевтира в училищния кабинет - в съответствие с добрите практики на професията. Психолог извън кабинета В пространство, в което се срещат толкова много характери, конфликти и противопоставяния, работата ми като психолог в училище е голямо предизвикателство. Тя е пряко свързана с уменията ми да действам бързо, но адекватно, да взимам трудни решения, да импровизирам, да работя в екип, но и да нося лична отговорност за експертните си оценки. В този смисъл смело мога да кажа, че най-добрите си професионални качества съм открила и развила именно в контекста на училището, и в сътрудничество с най-добрите учители - децата , които са споделяли своите радости, страхове и трудности в кабинета ми. Предизвикателства Детето не иска да ходи на училище; Темата за училище предизвиква тревога и неприятни чувства; Оценките не отговарят на възможностите на детето или пък са обект на постоянно обсъждане; Детето е в конфликт с учител или с други деца от училище; Детето има други затруднения, които пряко се отразяват на представянето му в училище.

Политика за поверителност Вашата лична информация Тази политика за защита на личните данни обяснява как събираме и обработваме Вашите лични данни. Лични данни означава всяка информация или набор от информация, която идентифицира или би могла да бъде използвана за Вашето идентифициране (заедно с друга информация). Това включва информация, която споделяте с нас, какво научаваме от Вас. Тази политика обяснява как обработваме Вашите лични данни, какви са Вашите права и как законът Ви защитава. Промени в законовата рамка за защита на личните данните Законовата рамка във връзка със защитата на данните Ви се променя на 25 май 2018 г., когато в Европейския съюз започва да се прилага Общият регламент за защита на данните (GDPR). Тази политика за защита на личните данни Ви дава повече информация относно правата Ви във връзка с Регламента. Ние ще Ви уведомяваме всеки път, когато направим промяна в тази политика. Може да се наложи да поискаме от Вас да приемете промените или да дадете наново съгласието си за използването на Вашата лични данни. Как събираме вашите лични данни? Ние може да събираме лична информация за вас по следните начини: Данни, които самите Вие споделяте с нас: – Данни, които споделяте с нас, когато говорите с нас по телефона; – Данни, които ни изпращате в имейли или писма до нас; – Данни във връзка с Ваше участие в наши промоции или събития; – Данни, които изпращате към нас под формата на обратна връзка. Данните, които събираме за Вас: Ние можем да събираме, използваме, съхраняваме и прехвърляме различни видове лични данни за Вас, които сме групирали по следния начин: Данни за самоличността Ви – име; Данни за връзка – адрес за фактуриране, имейл адрес или телефонни номера; Финансови данни – данни за банкови сметки и разплащателни карти; Данни за транзакциите – подробности за плащанията от Вас и други подробности за услугите, които сте зaкупили от нас; Маркетингови и комуникационни данни – Вашите предпочитания при получаване на маркетингови съобщения от нас, както и Вашите комуникационни предпочитания. С каква цел обработваме личните Ви данни? Вашите лични данни се ползват със законова защита. Имаме право да обработваме Ваши лични данни само ако разполагаме с правно основание за това и обработката отговаря на легитимни цели. Целите, предвидени в настоящата политика, са: – Цели, необходими за използването на нашите услуги; – Цели, за които сте дали изричното си съгласие. С кого споделяме Вашите лични данни? Понякога, с цел да предоставим услугите, които Вие сте поискали от нас, ние може да споделим личната Ви информация с външни доставчици на услуги. Ние изискваме от всички доставчици на услуги, с които споделяме Вашите данни, да спазват сигурността на Вашите лични данни и да ги третират в съответствие със закона. Не разрешаваме никой от нашите доставчици на услуги да използва Вашите лични данни за свои собствени цели и им разрешаваме да обработват Вашите лични данни само за определени цели и в съответствие с нашите указания. Непредоставяне на лични данни В случаите, когато трябва да обработваме Ваши лични данни във връзка със законово изискване или съгласно условията на договор, който имаме с Вас, и не можете да предоставите тези данни при поискване, може да не успеем да изпълним договора, който имаме или се опитваме да сключим с вас (например да ви предоставим дадена услуга). В този случай може да се наложи да не предоставим услугата, която желаете от нас, но ние ще ви уведомим, ако това е така. Защита на данните Ние сме въвели подходящи мерки за сигурност, за да предотвратим случайно изгубване, използване или достъп до Вашите лични данни по неразрешен начин, промяна или разкриване. Освен това ограничаваме достъпа до Вашите лични данни на тези служители, доставчици на външни услуги и други трети страни, които имат легитимно право на достъп до тях. Те ще обработват Вашите лични данни само по нашите указания и те са обект на задължение за поверителност. Ние въведохме процедури за справяне с всяко предполагаемо нарушение на лични данни и ще уведомим Вас и компетентните органи за нарушение, когато сме законно задължени да го направим. Колко време ще съхраняваме Вашите лични данни? Ще съхраняваме Вашите лични данни само толкова дълго, колкото е необходимо, за да изпълним целите, за които сме ги събрали, включително за целите на удовлетворяването на законови, счетоводни или отчетни изисквания. За да определим подходящия период за съхранение на личните данни, ние отчитаме обема, естеството и чувствителността на личните данни, потенциалния риск от вреди от неразрешено използване или разкриване на Вашите лични данни, целите, за които ние обработваме Вашите лични данни и дали можем да постигнем тези цели чрез други средства, както и приложимите законови изисквания. Маркетинг Можем да използваме Вашата лична информация, за да ви уведомим за съответните услуги и предстоящи оферти. Можем да използваме Вашите лични данни за да Ви изпращаме маркетингови съобщения само ако имаме Вашето съгласие или законния интерес да го направим. Можете да ни помолите да престанем да ви изпращаме маркетингови съобщения по всяко време – просто трябва да се свържете с нас или да използвате връзките за отказване от всяко съобщение, изпратено до Вас. Вашите права Общият регламент за защита на лични данни Ви гарантира определен набор от права, които може да упражните във връзка с обработваните от нас Ваши лични данни. По-конкретно вие имате: – Право на получаване на копие от информацията, която съхраняваме – Право да ни кажете дали информацията, която съхраняваме, е неправилна – Да ни кажете, че искате да преустановим използването на Вашите лични данни Имате право да: - възразите срещу използването на Вашите лични данни; - поискате да изтрием личните Ви данни; - поискате ограничаване на обработката; - ни помолите да спрем да ги използваме, ако няма нужда да го правим (известно като правото да бъдеш забравен). Възможно е да има правни основания, поради които трябва да запазим или използваме вашите данни, които ние ще споделим с вас, когато упражнявате някое от гореизброените права. Оттегляне на съгласието Можете да оттеглите вашето съгласие за това да използваме Вашите лични данни по всяко време. Моля, свържете се с нас на elena.mecheva@mytalkspace.bg , ако искате да оттеглите Вашето съгласие. Ако оттеглите съгласието си, може да не сме в състояние да Ви предоставим определени продукти или услуги. Моля, уведомете ни, ако не сте доволни от начина, по който сме използвали личните Ви данни, като ни изпратите имейл на elena.mecheva@mytalkspace.bg Юни 2018г.

< Обратно Участие в Дарик радио 4.12.2021 г. С онлайн обучението децата стават апатични Репортажът можете да слушате тук. Предишна Следваща

Съвети за родители Всеки родител е чувал от свои по-възрастни роднини или приятели, че днес деца се гледат далеч по-лесно отпреди. Аз лично не съм съгласна. Светът днес е далеч по-сложен, което залага нови и непознати "капани" за родителите. Опитът на предишните поколения невинаги върши работа. Ето някои актуални теми, както и конкретни съвети за действие. Авторитет ли? Някои важни правила във връзка с начина, по който родителите заемат позицията на авторитет? Това естествен процес ли е? Нужно ли е да сме приятели с децата си? Авторитет значи ли да налагаме правила насила? Повече Вечното бързане Светът, в който живеем, е в пъти по-забързан откогато и да било. Задачите се трупат, а времето е все толкова - 24 часа - ни повече, ни по-малко. Как да се справим с това? Повече Колко са ценни парите? Дали парите са само "разменна монета" в съвременния свят? Или всички ние влагаме далеч по-дълбок смисъл в употребата им? Какво е отношението на децата към парите, и как да не залитаме в крайности в свят, в който всичко около нас крещи "Купувай!" Повече

< Обратно Интервю за MediaCafe 13.09.2021 г. Ваксините - още едно нещо, за което да сме в противоречие Оригиналната статия на MediaCafe на репортера Ивелина Василева можете да видите тук. - Явно се улавя напрежение в разговорите за ваксинацията. Има хора, които изказват крайни и непоклатими мнения по темата. Защо се получава така? Мисля, че е защото пандемията нахлу в живота ни по изключително категоричен и неочакван начин. Това не е събитие, което касае конкретна група хора, общество или държава, а засегна всеки човек – по един или друг начин. Не съм сигурна дали има някой на планетата, който да е успял да се абстрахира от случващото се, и да продължава да живее по същия начин като преди. Т.е. пандемията, въпросът за ваксините касаят абсолютно всички. Колкото и да говорим за личен избор, факт е, че ние не сме изолирани от другите. Следователно изборът не е само личен, а влиянието ни едни върху други е по-голямо, отколкото ни се иска вероятно. Не контролираме сами този процес. И второ – може да е малко пресилено, но когато говорим за пандемията и вируса, поставяме въпросите за живота и смъртта. „Как живеем?“ е фундаментален, екзистенциален въпрос, ако щете. В този смисъл, не е възможно да бъдем изцяло рационални; темата е изключително емоционална, а всички знаем, че където има силна емоция, има конфликти, разделение, неразбиране. - Може ли да ни скара, дори с близки приятели, темата за личния избор дали да се ваксинираме или не? Защо? Абсолютно може, и мисля, че малко са хората, които още не са имали конфликти със свои близки, роднини или познати по темата за ваксините. Причините са точно в това, че тъй като пандемията засегна всички и промени „правилата на играта“, всеки човек се опитва да се адаптира към „новата реалност“. Различните хора обаче се справят по коренно различен начин; и тъй като живеем в свободно общество, имаме възможност да избираме различни поведения. В зависимост от конкретната личност, неговите личен опит, история, нагласи, реакциите понякога са крайно противоположни. И ако в други ситуации можем да не сме засегнати от мнението и поведението на другия, но тук всички изпитваме на гърба си определени последствия. Например, аз мога да искам или да не искам да се ваксинирам, но всички деца няма да ходят на училище при определени условия. Мога да нося маска или да не нося маска, но всички заведения може да затворят. Мога да спазвам всички мерки и въпреки това да загубя работата си, защото в моя бранш дейността е замряла. Това са тежки, неблагоприятни условия, които естествено пораждат негативни емоции у хората и изострят напрежението между различни групи хора. Започваме да се питаме „Кой е виновен за всичко това?“, и всеки намира различен отговор – обикновено онзи, който не е на моето мнение. Търсим адресат на своя гняв, можем да си позволим да мразим онези, които са различни от нас. - Правилно ли е да преценяваме човека за неговия личен избор? Мисля, че е важно всеки сам да прецени за себе си кое би било комфортно за самия него. По принцип в общуването с хора трябва да си даваме сметка, че мнението и личността са две различни неща. Че можем да бъдем близки с хора, които съвсем не споделят нашите вярвания и убеждения. Трудността идва оттам, че когато не познаваме мотивите на хората за дадена тяхна позиция, когато не сме „в техните обувки“ е твърде лесно да ги категоризираме, да ги наречем по един или друг нелицеприятен начин. Има една схема, която много добре илюстрира това – представете си човешките нагласи като дърво. Видимата му част, короната на дървото е изградена от твърдения, които са на повърхността („Ваксините са опасни“, „Някой управлява пандемията“ и т.н.). Под повърхността обаче са мотивите, които не можем да знаем – понякога и човек не си дава сметка за тях, защото може да са несъзнавани. Там може да има тревога, страх, нещо от историята на този човек, лично преживяване, идеология, идентификация – това са дълбинни процеси, които са толкова базисни, че всяко поведение отвън, което се възприема като нападателно, като заплаха, бива грубо, остро конфронтирано. Говорим за защитните механизми на психиката – затова ги наричаме защитни, защото имаме нужда от тях, тъй като те предпазват най-уязвимите, най-дълбинните структури на личността. А какво по-лично от въпроса за живота и смъртта? Казано иначе, не можем да се сърдим на хората или да ги обвиняваме, за техните убеждения, защото те вършат някаква работа, няма как без тях. Можем да не сме съгласни, но толкова. Човек има право на своите защитни механизми. - Как да овладеем страстите у себе си или на отсрещния, когато говорим за тази тема? Много е важно да не се стига до ескалация. Казват се силни думи, често пъти човек съжалява. Дава си сметка, че не е трябвало за тази тема да се кара с хора, които са му наистина близки. Ако за вас тази тема е наболяла или другият човек се опитва да ви въвлече в спор може да се каже директно – "тази тема ни скарва, хайде да я поставим в "забранения списък" и да не я коментираме". Това е и правило в психологията, когато един човек е много категоричен в своята позиция, той трудно я променя, почти е невъзможно. Ако не се чувстваме комфортно да се виждаме с този човек, може би по-добре за някакъв период от време да не го виждаме и да бъде ясно – нямам нищо против теб и личността ти, но тази тема ни разединява и е по-добре да сложим границата. Трябва да умеем да правим разлика между мнението на човек, поведението му, неговата личност. Това са коренно различни неща. Ние можем да не сме съгласни с неговото мнение и въпреки това да го обичаме и уважаваме. Това разграничение малко трудно го правим в България, но е много важно - Може ли сериозно да ни разедини една такава тема, която се базира на личен избор? Струва ми се, че най-разединяващите теми са именно тези, касаещи личния избор и начина, по който всеки човек разбира това. Само един пример. Един ще каже „Аз имам право да не се ваксинирам!“ и ще бъде прав за себе си. Друг ща каже „Аз пък имам право на здраве, а в пандемия това право не ми е осигурено!“ и също ще е прав за себе си. И в двата случая човек вижда ситуацията през собствения си избор. Между другото се оказва, че навсякъде по света хората намират обществото си доста по-разединено, отколкото е било преди. Тоест, това не е процес, който наблюдаваме само у нас. За съжаление в нашето общество нямаме изградени умения за водене на диалог, за отделяне на мнение/поведение от личност. Емоциите надделяват, няма чуваемост, аргументите нямат стойност, а сякаш е важно кой крещи по-силно. Разединяването е огромно, по всякакви теми впрочем, не само по тази, и аз лично не виждам на този етап появата на по-зряло поведение. Нещата, които правят разцеплението фундаментално, са много отпреди пандемията – някои такива фактори са: 1) сривът на авторитетите; 2) пълната липса на доверие в институциите, в държавата; 3) изначално грешното възприемане на това какво значи „свобода“. Скоро го казах по друг повод, но в България е много важното личното мнение…но само ако е същото като твоето. Ако не е – значи нямаш право на лично мнение – съответно се атакува личността, наред с мнението. И ето ви процес, който когато е съчетан с общество, в което водим монолог, при това през емоциите си – стигаме до мястото, на което сме. - Натискът сякаш се увеличава със забраната да ходим на места, които намирахме за отдушник – театър, кино, музикални събития? Струва ми се, че справянето с тези ограничения и лишения, не бива да се превръща в драма. Да, неприятно е, да, нужни са някакви промени в плановете ни и начина ни на живот, но в сравнение с лишенията и изпитанията на едни минали поколения, невъзможността да се пътува (при това вече има начини, макар и в определени условия) не е повод за трагизъм или траур. Смятам, че пандемията беше едно важно напомняне на съвременния човек, че има процеси, които той не може да управлява – с каквито и технологии и разум да е снабден; и това може да е повод за отрезвяване на съвременното нарцистично и консуматорско общество, свикнало да получава всичко с един клик. Друг е въпросът дали успяхме да си направим изводите или упорито продължаваме да тропаме с краче като малко дете, че тези лишения са едва ли не непоносими и че не можем да ги приемем за „нормални“ и съответно се бунтуваме с всички сили срещу тях. Предишна Следваща