"Нарочно ли се бавиш?" ВАЖНО : Децата нямат представа за време, но имат представа за тревожността от закъсняването! Бързаме ние, бърза и детето. Само че децата нямат представа за време. Дори дете, което вече познава часовника, трудно може да се ориентира в това кога са минали 30 минути например. За тях „закъсняваме“ е абстрактно понятие, те не знаят какво точно значи това (особено по-малките). Но пък емоцията около бързането я разпознават безпогрешно – раздразнение, напрежение, гняв, тревога. Случва се разминаване между часовника, който всички следваме в ежедневието си, и техния вътрешен „часовник“, отмерващ времето по коренно различен начин. Бавенето и суетнята, в която изпадат децата в разгара на нашето бързане, не е нищо повече от невъзможност (психична и организационна) да се достигне този бесен ритъм на родителите. В този смисъл, не бива да ги принуждаваме да ни следват в бързането, защото най-вероятно няма да успеят, а просто ще натоварим и тях с нашето раздразнение и притеснение. Как се справяме? Добра предварителна организация. ВАЖНО : Планирайте отрано! Колкото се може по-отрано свършете нещата, които можете, за да избегнете изненади в последните минути. Дори да ви се струва, че има време, почти винаги възниква нещо извънредно, което не можем да избегнем – поне ще сме отметнали рутинните задачи. Приоритети ВАЖНО : Отсявайте кое наистина е важно! Ясно е, че 24 часа в денонощието не достигат за всичко, което трябва да се свърши. Като казвам „трябва“, нека спрем за момент и се замислим – кое действително е необходимо? Ако имате твърде много задачи, игнорирайте тези, които търпят отлагане. За всеки човек различни дейности за различно важни, но със сигурност има неща, които и да не се свършат нищо фатално няма да се случи. Тук е групата основно на домакинските задължения. Как беше приказката за щастливите деца и мръсните подове? Кой може да помогне? ВАЖНО : Делегирайте права! Да, така е - на вълка му е дебел вратът, защото сам си върши работата. Проблемът е, че клонирането все още не е измислено. Ако имате възможност да отстъпите част от задачите си на някой друг – не се колебайте. Тук е мястото да споменем, че помощта, която постепенно може да оказва порастващото ви дете, не е за подценяване. Без значение дали в началото ще свърши работата качествено – въпросът е принципен. Другият аспект на делегирането на права е включването на човек, който да остане за малко с детето, за да можете вие да свършите нещо за себе си. Дълга е темата, но дори да има неща, които трудно приемате във възпитателните подходи на бабите и дядовците – децата имат нужда от време с тях. А родителите имат нужда от време за себе си като партньори…без деца. Кога за последно се погрижихте за себе си? ВАЖНО : Намирайте време за почивка! Колкото и да е интензивно ежедневието ни, винаги може да се намери пролука, в която да се отдъхне. Ако тук си кажете „Да бе, да, ама не е вярно!“ съветвам ви да спрете за момент и отново да се върнете на предните точки. Задачите никога няма да се изчерпат, ако ние не успеем да ги подредим/пренебрегнем/отложим, за да вземем въздух. А и всяко нещо има цена – коя е цената, която сте готови да платите заради липсата на почивка? Кога за последно се погрижихте за себе си? - 2 ВАЖНО : Давайте пример! Не забравяйте – вие сте тези, които дават пример на децата си. Включително с това КАК (и дали изобщо) успявате да се погрижите за себе си насред хаоса, в който всички живеем. Факт е твърдението „Щастливи родители – щастливи деца!“. Успех в отстояването му! Още съвети Услуги

< Към "Статии" Приказките и "малките герои" Преди години имах възможността да посетя кратък семинар на тема „Арт-терапия и приказки“. За пръв път се замислих за онова специално в психичното, което психологът може да узнае за детето през приказката, любимия герой, сюжета, дори злодея. И не само да узнае, но и да интерпретира, да проиграе в работата си заедно с детето с терапевтична цел. Светът на приказното, през погледа на порастващото момиче с червена шапчица, за пръв път сблъскала се с реалността (вълка), на пасивната девойка, която чака да бъде „спасена“, само защото е красива и добра (Пепеляшка), на глуповатия най-малък син, който обаче надхитря всички, е свят в който децата разпознават всичко от света на възрастните – от най-прекрасното до най-зловещото. От няколко години насам все по-често се среща един нов феномен, а именно да се видоизменят най-популярните детски приказки, да се пренаписват така, че да не бъдат травмиращи за децата. Попадала съм на издания, в които вълкът не изяжда бабата и Червената шапчица, а те успяват да се скрият в килера, където дочакват ловеца; в които Хензел и Гретел не са изоставяни от родителите си в гората. Най-популярният пример е „Малката русалка“, където в най-драстична степен е пренебрегнато характерното светоусещане на Андерсен, всичко което той въплъщава в историите си; русалката оживява, детето е предпазено от темата за смъртта. Като стана дума за смъртта, особено е отношението към тази тема - естествена част от живота, а колко неестествено е понякога възприятието ни за нея. Най- чувствителни са възрастните що се отнася до начина, по който детето се сблъсква със загубата и последствията върху детската психика. В училище тази тема също присъства; въпреки че средата е строга и структурирана, часовете вървят един след друг, често децата търсят подкрепа за случващото се около тях. Една от най-трудните задачи за детето, преживяло загуба, е как да съчетае две несъчетаеми на пръв поглед неща – от една страна ми се случва най-трудното- човек, когото обичам вече го няма, а от друга животът тече както досега. Усещането за драстична разлика между вътрешното преживяване и външния свят, е болезнено. Традиционно у нас в семействата за смъртта се говори много малко, дори никак, или изопачено, а когато тя настъпи, често пъти родителите правят опит да „предпазят“ детето. Вариантите за това са най-различни. Някои не позволяват детето да плаче, опитват се да позитивират ситуацията, за присъствие на погребението дори не може да става дума. Други се затварят в себе си и не говорят за случилото се, сякаш нищо не се е променило. Траурът има различни лица, и никое от тях не може да бъде осъдено, родителите също имат право на своите реакции. Но понякога се забравя, че детето страда не по-малко, че то, бидейки чувствително към чуждата болка, мълчи за своята собствена, че неговите схващания за смъртта може да са детски, но не са детински . Как да преживееш една загуба, която не е призната от възрастните? Как да интегрираш една травма, която в реалността всички се правят, че не съществува, или пък говорят за нея сякаш е неестествена, чужда? Да се върнем на приказките и онова, на което ни учат. Приказното слово от най-древни времена, от различни култури, носи в себе си теми, познати до днес, съхранява човешкия опит и мъдрост. През историите децата се учат, подреждат сложните човешки отношения, виждат различното у другия, разпознават емоции, характери, проблеми. Чрез идентификацията с героите те попадат в ситуации, които в реалността ще са драматични за тях, но в приказката ще могат да отработят. Те ще видят как героят се справя с трудностите, оцелява и получава признание. Ще научат повече за доброто и злото и за връзката между двете. В контекста на темата за травмата – те ще видят колко естествено се вписва тя в приказния свят, и как винаги е път към личното израстване на героя. Всичко това няма как да се случи, ако липсва Големия лош вълк или Малката русалка оживее и се омъжи за принца. Значимостта на приказното в отработването на важните общочовешки теми е голяма, и независимо от опитите „травмиращите събития“ да бъдат смекчени, вярвам че това никога няма да се случи. Няма история без злодей, конфликт или перипетия. Или поне не реална такава. А колкото повече възрастните се стремят да преведат в думи онова от реалността, което може да травмира детето, толкова по-подготвено ще е то да посрещне случващото се. „Надявам се да обясня ролята на „истинното говорене“, говоренето на истината такава, каквато големите хора я предават на децата, които не само несъзнавано я желаят, но имат нужда от истина и имат право на нея…истината която често боли, но която…позволява на субекта да се структурира и да се очовечи“. Франсоаз Долто („Всичко е език“) Предишна статия Следваща статия

Вие залагате нагласата ВАЖНО : Парите не са най-важното! За децата парите са абстрактно понятие. Затова каквото заложите у тях с годините като начин на възприемането им, това ще е тяхната нагласа . Не отдавайте на парите повече значение, отколкото имат. Един балансиран подход „Да, важни са, но не и най-важното!“ може ви спести доста главоболия. За какво си струва да дадете пари? ВАЖНО : Да откажеш покупка не е повод за срам и/ли вина! Не се страхувайте да кажете „Нямаме пари за това!“. В представата ни по тези географски ширини това твърдение буди срам и/ли чувство за вина пред децата. А всъщност подобен подход ги учи да ценят онова, което имат. Учи ги да избират внимателно сред морето от възможности (защото не всичко е достъпно), да чакат, да заслужат исканото и да го ценят когато са го получили след целия този процес . Заложете не на покупки, а на общуване ВАЖНО : Търсете истинските потребности на детето! Свръхконсуматорската нагласа е всъщност усещане за празнота . За да се запълни тя се трупат материални блага. Задоволяването на емоционалните потребности на детето, изслушването и уважаването са далеч по-важни. Затова ако то се фиксира изключително върху темата, ако настоява да му се купуват задължително скъпи неща (били те по джоба или не, няма значение), можем да се запитаме кое е всъщност онова, от което детето има нужда и то купува ли се с пари? Наистина ли "всички имат това?" ВАЖНО : Вие взимате решения за Вашето семейство! „Другите имат такова!“ Ако нищо друго не е помогнало в борбата на детето към желаната придобивка, този аргумент обезоръжава почти всички родители. Тук има обаче 3 важни акцента. Първо , какво значи всички? Ами нали „всички“ сме сбор от някакви семейства. Ако едно, две, три кажат „Стоп!“ на това надпреварване, то дали аргументът щеше да е валиден? Така че, не са всички. Наистина ли "всички имат това? - 2" ВАЖНО : Говорете за истински ценните качества! Второ – защо е важно да е тази скъпа стока? За да те харесват другите? А това ли е с което искаш да те харесат, ами личността ти, ами качествата ти? Ако такива деца те избират заради маратонките или телефона…дали е важно да избереш в приятелския си кръг точно тях? Наистина ли "всички имат това? - 3" ВАЖНО : Мислете за дългосрочния ефект! Трето – отстояването на вашия родителски избор е изключително благотворно в дългосрочен план. Да, в момента за детето може да е много трудно да разбере защо му отказвате. Може да плаче, да се тръшка, да се сърди. Процесът е същият като при двегодишното, което лежи в средата на магазина, защото иска шоколад например. Значи ли това да угодим на всяка цена? Не, нали? Ако дадено желание считате за неразумно, прекалено и ненужно…въоръжете се с търпение, за да удържите на натиска и след време ще берете плодовете. Отстъпите ли – ще е до следващия път. Още съвети Услуги

Обратно Н.Б., майка на дете, 2 г. 1. Как промените в живота на детето (смяна на стаята, в която спи, отучването от ползване на памперс и др.), влияят на психиката му? 2. Как най-безболезнено да обясним на детето, че това което прави не е редно? 3. Как да се намали стреса при децата, когато започнат да ходят на детската градина? 4. Как да научим детето да спи само в стая, без това да създава безпокойство и стрес у него? Още с първото прочитане на въпросите Ви прави впечатление, че няколко пъти се повтаря темата за това как да обясним на детето/да направим за детето нещата от живота безболезнено. Независимо дали става дума за новата детска градина, отучването от памперс, самостоятелно заспиване или някакво далеч по-неприятно събитие, това са промени. А промените са стресогенни събития, които невинаги биват приети радушно. Разбира се, има някои неща, които бихте могли като родители да предприемете, но трябва да сте наясно, че детето най-вероятно няма да бъде особено щастливо, и е възможно да преживее стрес. ​ Струва ми се, че в нашето съвремие родителите правят една много основна грешка – бъркат „здравословната“ фрустрация с травмиращото събитие. Нека обясня малко повече. Фрустрация означава състоянието, в което попадаме, когато някакво препятствие се изпречи пред наша цел; или пък когато има нещо, което силно желаем, но по една или друга причина не можем да постигнем. Обикновено това състояние, придружено с раздразнение и гняв, се свързва с негативния спектър на преживяванията. И в голямата част от случаите е основателно. Съществува обаче една „здравословна“ доза фрустрация, която има изключително важно значение в развитието на детската психика. Нека дам пример: когато детето е малко, то е свикнало всички да се съобразяват с него. Постепенно обаче разбира, че не е център на света, и това е фрустриращо – но е от изключителна важност, защото ако въпросната фрустрация липсва, детето ще изгради силно нарцистични черти, което на свой ред значително ще повлияе на качеството на неговия живот. Спазването на правила също е фрустриращо. Децата не искат да го правят. Никое дете не е щастливо когато трябва да прави не каквото иска, а каквото му казват да прави – но не може да не мие зъбите си, да не спи, да яде каквото и когато пожелае и т.н., и т.н. ​ С други думи, въвеждането на детето в света на правилата, задължително е придружено с фрустрация. Колкото и да не е приятно на родителите, това е нещо, което не може да се избегне. Това, което можете да правите, е да подпомагате детето в моменти на промяна, за да премине по-лесно през негативните емоции – но категорично не можете да спестите изцяло негативните емоции. Ако предстоят нови предизвикателства пред детето, можете да го направите няколко конкретни неща: ​ Подгответе го с думи. Дори да не разбира всичко, то ще разбере, че говорите на него, за неговите преживявания. Бъдете търпеливи. Всяка промяна изисква огромно търпение и внимание. Ако например привикването към хигиенни навици отнеме не няколко дни, а месеци, това няма никакво значение, ако детето се чувства спокойно. И ако вие като родител сте спокойна. Същото е с отучването от биберон, заспиването само и изобщо всяка една стъпка, която детето извървява от пътя към бебето до пораснало човече. Бъдете последователни. Ако започвате даден процес и/ли усвояване на ново умение, първо следете дали детето силно се съпротивлява. Ако е спокойно, то тогава е нужно само време и последователни действия от Ваша страна. Трудно е ден след ден да се полагат усилия, понякога сякаш без резултат, но лека-полека нещата си идват на мястото, и детето свиква. Не бързайте. Границите за случване на едно или друго умение при детето, се тълкуват различно, но като цяло в нашата традиция (говоря за това, което днешните майки получават като напътствия от техните родители) като че ли се избързва с някои неща. Най-важният ориентир е реакцията на детето. Окуражавайте самостоятелността. Самостоятелността не може да се изгради само през думите, колкото и да го обяснявате. Покажете с действията си, че това е важно за вас. В работата си редовно ставам свидетел как родители се оплакват, че детето не желае да бъде самостоятелно, а в същото време отказват да проявят доверие, че детето им може да се справи само̀, и при първа възможност предлагат помощта си и/ли свършват всичко вместо детето. Това почти винаги е автоматична реакция, която сами не осъзнават, но която забавя изграждането на самостоятелност. И тъй като отделих доста думи на фрустрацията, нека кажа и малко за травмата. Най-простичкото, с което мога да я обясня, травмиращо за детето е всичко, което грубо нахлува в неговото житейско пространство без то да е подготвено; всичко, което уязвява неговата личност и не отчита неговите потребности и емоции. Докато Вие като родител си давате сметка за тези неща и се съобразявате с темпото на детето, вероятността да избегнете травмиращите събития е много голяма. Разбира се, в живота съществуват неочаквани трудности, с които се сблъскваме. Повече за загубата, например, може да прочетете тук. ​ Ако съществува някакъв силно изразен проблем с детето и уменията, които има нужда да формира, винаги можете да се консултирате допълнително, за да потърсите решение съобразно собствената Ви ситуация. Предишен Следващ

< Към "Статии" Скуката, или за "липсата на липса" Статията е публикувана в сп."Майчинство" “Скучно ми е!“ Дълбоко съм убедена, че репликата е една тези, които всеки родител би посочил като най-изнервящи и досадни реплики на децата им. Също така съм убедена, че голямата част от днешните млади хора (някои вече родители) не са си и помисляли да се оплачат на техните родители точно от това. Или ако се е случвало, то в голямата част от случаите никой не им е обърнал внимание и ги е принудил безславно да се оттеглят в другата стая с призив да намерят с какво да играят. Кои са причините именно в наши дни скуката да присъства толкова изразено в пространството (и в думите на деца и възрастни)? Контекстът, в който живеем, дава част от отговора. Не е нужно да се проведе мащабно социологическо проучване, за да се констатират някои видими факти. Като например, всепоглъщащото влияние на технологиите; или скоростта, с която се случва всичко около нас; или достъпността на всякакви услуги с минимум усилия. Факт е и съвсем новата диагноза „gaming disorder“ в последното издание на МКБ през 2018, в рубриката на зависимостите. Съществува някаква „модерна закономерност“, според която динамичният, пълен със забавления живот е „пълноценен“ живот. Следователно, скуката е крайно неприемлива, а основното желание е да бъде избегната на всяка цена. Модерният лукс ( modern luxury според Patricia Meyer Spacks ) – скуката, е съвсем ново явление от цивилизационна гледна точка. Допреди няколко десетки години хората не са имали привилегията да скучаят, тъй като ежедневието им е било твърде заето с дейности от първа необходимост. Индустриализацията и модерните технологии отменят голяма част от задълженията на съвременния човек и отварят едно време (и пространство), в което той има избор с какво да се занимава. „Няма празно“ – тоест няма пропуск, няма липса, има от всичко, кипи дейност, живот, активност, има изобилие от възможности, купони, връзки и т.н., и т.н. А действително ли е така в реалността? По-често и честно казано – не, никак не е така. Принципът на удоволствието („Искам всичко, сега, веднага!“) „катастрофира“ в принципа на реалността – точно толкова безславно, колкото детето, пратено да си играе в другата стая, нищо че му е скучно. Въпреки този очевиден факт, сме свидетели как нуждата да бъде потисната, дори изкоренена скуката, е все по-неотложна. На помощ за решение на този „проблем“ идват непрекъснатата „свързаност“, активност, която технологиите предлагат – от включения телевизор, който никой не гледа („ама да не е тихо“) до слушалките (или книгата, нека сме честни) в градския транспорт; от преглеждането на newsfeed-a на всеки час до всекидневното „постване“ на всякаква значима или незначителна информация. Струва ми се, че подобно поведение може да е ефективно в борбата със скуката, но носи със себе си едно интересно противоречие. Гореизброените активности не са проблем по принцип, но подобно втурване към забавни и увлекателни дейности противоречи на механизма, по който действа психичното. То има нужда от „липса“. Нещо повече, наличието на „липса“, празнота, може да бъде изключително мощен механизъм за поставяне на цел, справяне с житейски трудности, постигане на успех или реализиране на дълго чакана мечта . Оказва се, че в желанието си да не скучаем можем да нарушим някои съвсем естествени психични процеси и да постигнем точно обратния на желания ефект. Един пример: в стремежа си да не сме сами непрекъснато търсим контакти с други хора през социалните мрежи, но парадоксално, обикновено се чувстваме още по-сами. Или пък - детето което за да не скучае бива отрупвано с играчки, а в същото време не може да се заиграе с нищо и непрекъснато търси нови и нови забавления (съответно се оплаква, че му е още по-скучно, въпреки изобилието). Според някои изследователи умението да се поскучае е развитийно постижение за малкото дете. Накратко казано, то не (иска да) чака – или ако се наложи, реагира с бурно неодобрение (меко казано). Това е така поради особеностите на нервната му система, която е твърде незряла, и действително не търпи отлагане. Мисълта, че трябва да се чака е толкова непоносима, че е напълно възможно в главата на детето „светът да свършва“ когато не получи желаното. За да се научи да „отлага удоволствието“ (да чака, да проявява търпение) е необходимо родителите от един момент нататък да въвеждат постепенно и по малко „липсата“. Колкото и да е неприятно и за двете страни, отлагането на бързото задоволяване е изключително възпитателно. И жизненоважно. Буквално . В света на възрастните да се понесе скуката значи, да се понесе несигурността, че няма план, че няма програма за действие, и в крайна сметка да се изчака, без от последното да произтича особена драма или тревожност . Като стана дума за тревожността, именно нея психолозите поставят често в основата на страха от скучаенето. Докато се чудех как да обясня точно този тип тревожност, попаднах на израза FOMO – fear of missing out . Буквално означава страх, тревога, че ще пропуснеш нещо важно или значимо, но ако разширим кръга FOMO значи още усещането, че: - изпускам изгодна сделка и/ли възможност; - изпускам страхотен купон/среща; - изпускам важна новина или съобщение (от което следва веднага да проверя мейла или месинджъра си); - чувствам, че си пропилявам времето, не правя нищо смислено, докато: - виждам как други хора живеят много по-пълноценно, по-смислено от мен. Мисля, че именно това лице на тревожността се опитваме да прикрием със стремежа си да уплътняваме непрекъснато времето и пространството около себе си – с други хора, материални придобивки, преживявания и т.н. Когато съчетаем потребността на всеки човек от успех, одобрение и възхищение (1) с възможностите, които ни предлагат модерните технологии - резултатът няма да изненада никого. Искате да ви харесват и одобряват? Имате социалните мрежи. Имате свободно време? Ето в ръката ви всички функционалности на мобилното устройство. Нямате свободно време? За какво са създадени приложенията, мобилните данни, скоростния интернет? Каквото и когато да ви е нужно, било то информация, развлечение или връзка с конкретен човек – то е вече налично. Забелязвате ли какво липсва? Скуката, „нищоправенето“. А истината е, че има нещо изключително градивно в това да понесеш скуката. То е като да умееш да останеш сам, без да си самотен, без да чувстваш, че „светът се разпада“. Умението е да се овладее тревожността, за която стана дума, без опит да се запълни липса, която няма как да се запълни. Просто защото светът е така устроен, че винаги нещо ще ни липсва (или ще имаме такова чувство). Дали ще е любов, разбиране, възможности, или справедливост, красота, знания, партньор, деца, кариера – няма значение. Ето как неусетно се завръщаме към това, че призивът на детето „скучно ми е“ не е трагичен сам по себе си. Или ако се върнем на примера с отрупаното с играчки дете - то няма как да се научи да измисля игри тип „от нищо нещо“, докато не почувства липса, която да го мотивира да впрегне усилия в друга посока. Оставено „в плен“ на умерено количество скука, то ще впрегне креативността си и само̀ ще намери с какво да играе. Нещо повече, има хипотези, че понасянето на скуката е част от съзряването. Осъзнаването, че има още към какво да се стремим може да мотивира и развива. И отново - няма да се случи, ако непрекъснато търсим начини да уплътняваме времето си, без да си дадем малко почивка от информационния и „социален“ поток, в който така или иначе се давим ежедневно. В същото време същата тази непоносимост да се приеме липсващото в живота не е изключено да създаде тежък психичен конфликт . Редно е да спомена, че ако възприемането на живота като твърде скучен и безсмислен, или натрапчивото усещане за празнота взимат връх в ежедневието, човек следва да вземе мерки и да потърси решение. Някои подобни състояния не само са неприятни, но могат да са начало на по-сериозен проблем и не бива да се подценяват. За финал оставям на вас да помислите - с какво запълвате липсите в живота си? Предишна статия Следваща статия

< Към "Статии" "Моля Ви, кажете какъв е проблемът?" Всеки практикуващ специалист ще потвърди, че това е измежду най-честите въпроси, които чува в кабинета си. В днешния текст ще се опитам да обясня къде е проблемът с тази постановка на нещата и защо охотата, с която често психолозите се втурват да формулират отговор, може да бъде не по-малко проблематична. Знаем ли наистина какъв е проблемът? Отправната точка, която на теория всички знаем, е че проблемът се формулира от самия клиент. Той е носителят на смисъл за нещата, които му се случват, и съответно изпитва „на гърба си“ последствията от свои и чужди избори, както и от случайно (или не) подредили се житейски обстоятелства. Всъщност първата крачка към това да започне един процес на промяна е свързана именно с начина, по който клиентът ще формулира своя въпрос към теpапевта. Кое е проблематичното ако той е: „Кажете Вие какъв е проблемът“? Общо взето върви в две посоки. От една страна винаги има надежда, че специалистът може веднага, много бързо да разбере ситуацията, да набележи конфликтните точки и да даде готово решение. Често сме призовани да направим именно това и често се случва да се подхлъзнем по това очакване; включително с конфронтиране от страна на клиента на онази инфантилна наша част, която иска да докаже колко много знае! Подобно фантастично искане има своите дълбоки основания и често отразява една безизходна ситуация, понякога и отчаяние, със сигурност лично страдание. За съжаление нещата далеч не са така прости, че да си позволим да „вземем думата“ и да говорим с категоричност. Общо взето с практиката става ясно, че изглежда ли случаят лесен и не особено интересен, значи вероятно нещо важно убягва и има риск да бъдат пренебрегнати значими моменти, да бъде подценена ситуацията – със съответните последствия. Затова никога не бива да се избързва със заключенията – да, почваме отнякъде, но с времето информацията се увеличава, а хипотезите търпят промени. Закотвим ли само едно обяснение („Проблемът е…ТОВА!“) на практика работата е обречена да спре, преди истински да е започнала. По-скоро иде реч за поставяне на начало. („Можем да започнем да мислим за ТОВА, но със сигурност няма да става дума само за него“). Така че - още в самото начало се идентифицират (но само през думите на клиента!) най-големите трудности. Обсъждат се нагласите и възможностите, както и се съгражда най-общ план за нататък. Но спецификата в работата с човешкото е такава, че е невъзможно да се състави „най-добрата формула“, при това с придружаваща гаранция. Защо? Ето и вторият момент. Защото с всеки случай си имаме работа с нещо различно. Да, клише е, но е факт. Никой случай, колкото и да прилича на предишен, не е идентичен, така че това което е проработило веднъж, не е гаранция, че ще проработи пак. Забележителното в психологическата работа е способността да се изобретява всеки път, с всеки човек нещо различно, което да е адаптирано само и единствено към неговия контекст. Общите принципи, хипотезите които се изграждат вследствие на една стабилна теоретична подготовка – да, те съществуват и полагат „скелето“, без тях не може да се работи (тоест може, но нека не се спираме на тази неприятна тема). Ако използвам една архитектурна метафора – за да бъде възможна и устойчива една сграда, тя има нужда от добра инженерна оценка, от сериозен конструктивен проект. Но характерността, спецификата на сградата ще придадат фините детайли – материалите, цветовете, светлината, изкуството, което е „вложено“ в постройката. Така разбирам аз психологическата работа – то е изкуството да се сътворява нещо специфично, в детайли, на основата на придобитите знания, умения и личен опит. И както ще ви каже всеки човек на изкуството, то не се създава „по калъп“, трудно влиза в рамки и иска време, време, време. Всеки един момент от сътрудничеството между психолог и клиент е момент, в който се случват много неща едновременно – слушането на думите, проследяването на тялото, търсенето на логически несъответствия тук и сега, а в същото време изследване на нови хипотези, отхвърляне или препотвърждаване на стари, наместване на парчета, които още търсят мястото си. Трудно е да се обясни един толкова динамичен процес, но ако успявам поне малко, то вече сами виждате защо „проблемът“ не е еднократно постижима величина, която търпи бърза n-стъпкова корекция. Готовото решение категорично не може да отговори на горните условия – подадено в неподходящо време и по неподходящ начин то може не просто да блокира процеса, но и неимоверно да го усложни. И както няма еднократна формулировка на проблема – той се видоизменя, допълва, преформулира, така не може да има и готова успешна формула. Системата е далеч по-сложна. „Проблемът“ съществува само в контекста на човека, който сяда срещу психолога. Извън личната му история, проблемът такъв, какъвто се изказва, няма тежест. Следователно няма как аз, психологът, да „знам какъв е проблемът“, защото моята история е съвсем друга. Моята работа е да оставя настана именно личното, без да спирам да работя с него, за да дам пространство за чуждите думи – такива, каквито се изказват СЕГА, в този момент от живота на даден човек. Позволя ли си да отнема правото на клиента сам да дефинира кое е трудното за него и сам да потърси начините, по които да се справи, (а това може да отнеме много време), то моята работа е под въпрос. Защото тогава значи аз работя с моите моите думи и предположения за някой друг, а не с неговите. В заключение ми се иска да добавя само още един фин детайл. Дори и най-точните думи, отразяващи достоверно чутото чуждо страдание, могат да загубят своята острота, смисъл и емпатия, ако моментът в който са казани, не е точният за клиента момент. Така че, освен да говори и да „казва“, не е лошо психологът да умее и…да мълчи. Кога едното и кога другото? Както стана дума по-горе, въпрос на лично изобретяване. Предишна статия Следваща статия

< Back to all articles Spaces Psychology and architecture How do we use space? Where do we stand, what are we surrounded by, what do we meet in our everyday life; do we like it or not? They say architecture is way more than just the looks of a building. Even if we can’t see the details and often don’t appreciate their design/conception, there is something in the good architectural idea, which attracts us, caresses the eye, and also adds deeper meaning and message. Through those visible elements of our environment, we can change it, ennoble it, we can combine what’s aesthetic with what’s functional. Indeed, where good architecture dwells, spaces not only look different, but they also conduit for art, social events, more harmonious and fulfilling life. ​ So far, so good. But what happens to those carriers of spaces, that bring destruction, dirt and ugliness? If they’re building or elements of the infrastructure, they can be included, entwined in the urban environment in a new way, or they can give way to something brand new; renovation vs. demolition. There are carriers though, that are animated – the people that we see in the raw spaces and that carry the same raw energy. What happens to them when their “natural habitat” changes? Does change include them and helps them adapt to what’s new and different? Or they stay on the same space like a stain on a new clothing? Or maybe they search and find a new space, pushed beyond what’s beautiful and functional – space to de-ennoble with their presence? ​ It is more often that I walk through the city and I see these exact opposites. Of course, senses prefer what sounds good and what scents delicious. The gaze stops upon pretty examples – buildings or people. We don’t want to know about the rest, we don’t want it to be in the way. We are angry at its existence and the fact that it’s allowed to pollute, to disfigure “our spaces”. Every building renovated, saved from the hands of the ivy and demolition, inspires us. Every space that the big city conquers for a festival, art event or book exhibition, adds to the value of our urban experiences. ​ But the other…that stands on the way of this atmosphere. Something that refuses to inscribe itself in our modern views of architecture, function, emotion of our lives. What do we do with it? ​ …does it like what we have to offer? It it, when it meets us on our walk after brunch, says to itself: “Oh, I so want this!” Or does it hate us, because it knows it can never be like us; and at some point, it tries to destroy us? ​ I often wonder: is it really that two worlds exist – and one of them is unnecessary? All articles Цитирана литература: ​ Божкова, Е. - "Истината за психичните болести", 2013 Долто, Ф. - "Всичко е език", 2006 Фройд, З. - "Ерос и култура", 2015 "Бащите днес - сборник с материали от II-ри колоквиум ЖАК ЛАКАН", 2012 "Детето и неговите симптоми", 2008

Обратно С.С., жена, 24 г. 1. Как да взема правилното решение, когато сърцето и разума ми казват различни неща? Кое да послушам? 2. Как да се съсредоточа и да се наслаждавам на това, което имам вместо да се потискам от това, което желая, но не мога да имам? 3. Как да се науча да приемам промените с повече положителни отколкото отрицателни емоции? Здравейте. Може би греша, но вероятно имате нещо съвсем конкретно като дилема пред Вас, а оттам и въпросите Ви. По принцип всяко питане, касаещо определен избор, е трудно да се генерализира чрез общи насоки. Ситуациите са коренно различни, а „дяволът е в детайлите“, което означава, че всеки съвет и/ли препоръка могат да се окажат неподходящи във Вашия случай. В този смисъл, без да познавам естеството на дилемата Ви, ще ми е трудно да бъда уверена в насоките си. ​ И все пак има няколко важни неща около проблема с изборите. Личното ми мнение е, че няма „правилни“ и „грешни“ избори – не и по начина, по който повечето хора разбират тези два варианта. По-коректно е да кажем „правилен избор тук и сега, в точно тази ситуация, с тези хора и с мен и моето разбиране за нещата СЕГА“. Виждате ли колко различно звучи? Контекстът определя решението, не сърцето или разума сами по себе си, а всички малки детайли, които правят Вашата ситуация специфична, лично Ваша. ​ Оттук и второто – изборът значи да се поеме отговорност. Мисля, че това именно е най-сложното около изборите, което води след себе си и квалифицирането им като „добри“ или „лоши“. Ако резултатът не е това, което човек е очаквал, и му е трудно да го понесе, то би си казал „Ами да, избрах погрешно!“ ​ И като последно. Животът, обстоятелствата, контекстът се менят непрекъснато, заедно с тях и мислите, чувствата, нагласите на всеки човек. Дадено решение, което е изглеждало добро, може след години да се окаже не чак толкова добро – и обратно…Като сложим в уравнението и фактът, че няма как предварително да обхванем всички възможности от нашите действия, то сякаш изкристализира едно простичко заключение: не сме всемогъщи, за да знаем какви ще са последствията от решенията ни, но пък сме човеци като всички останали и типично по човешки търсим начини да се справим и с най-заплетената ситуация на избор - чрез подкрепата на другите, понякога одобрение, друг път грешки, вина, неуспех. Но винаги с идеята, че ако вземем поуките си, следващият път ще е по-добре. П.С. Ако имате желание, тук може да прочетете повече за изборите, които правим. Предишен Следващ

< Към "Статии" Филмът, в който живея - или за тревожността Направете си експеримент – влезте в който прецените блог, сайт, страница в социална мрежа, които се занимават с психично здраве, и потърсете думата „тревожност“. Гарантирам ви, че в близо 100% от източниците ще срещнете тази дума, както и подробна информация за това какво означава, какви са причините за тревожността и как можем да се справим с нея. Все повече млади хора говорят, че са имали личен сблъсък с паник-атаката; познават симптомите й от първо лице. Изследвания в световен мащаб доказват, че в съвременния свят случаите на тревожни разстройства или симптоми от този спектър се увеличават. И както в последните години масово започна да се говори за депресията, пък макар и в популярния изказ („В депресия съм“, „Нещо съм се депресирал“), така не бих се изненадала в годините занапред да започнем да „диагностицираме“ и тревожността в този мащаб – при това не без основание. „Генезис“ Няма да направим изключение с настоящата статия – първо е редно да имаме ясна представа за това какво всъщност е тревожността? Психологическата теория е щедра на обяснителни модели, всеки от които има своя логика и основания. Конкретно тук ще се спрем накратко на идеите на някои от представителите на т.нар.школа на обектните отношения. Мелани Клайн изгражда цялостен модел за развитието на психичното от най-ранна детска възраст, в който тревожността намира място. Тя смята, че в първите 4 до 6 месеца от раждането си детето е в състояние на висока тревожност всеки път, когато външен или вътрешен дразнител се прояви спрямо него. Глад, шум, неприятна манипулация, липса на внимание, носят толкова голямо напрежение, че се възприемат буквално като животозастрашаващи, а съответните ситуации като източник на заплаха от унищожение. Единственият начин на малкото бебе да се справи с всичко това е да потърси и намери опора и грижа у възрастните около себе си. Тревожността, която залива психиката на малкото дете, ще бъде негов постоянен спътник нататък в живота, в този си вид като тревожност от унищожение . След 6-я месец, бебето започва да осъзнава, че представлява цялост, отделно тяло с отделни желания, емоции и усещания. Хората около него също вече са индивидуални образи, а не разпокъсани парчета. Майката е една и съща; не е една добра и една лоша. Тогава се появява следното предизвикателство: „ако имам само една майка, която понякога мразя, то тогава моята омраза може да я унищожи. Но това означава, че ще унищожа и добрата й част, не само лошата“. Ето зараждането на чувството за вина, както и на страха да не унищожиш някого, когото обичаш, идващ на мястото на страха да не бъдеш сам ти унищожен . Уилфред Бион ще допълни тази идея със своята концепция за майката като контейнер – буквално. Тя е човекът, който ще трябва да посрещне тревогите на своето бебе, да ги овладее и да му върне усещането, че всичко е наред и няма да се случи нищо ужасяващо. Когато бебето плаче, тя ще трябва да разбере плача и да му отговори с грижа; а ако нищо от стореното не възпира плача, то да удържи пред своето дете, без да позволи майчината й тревога да я парализира и да застраши отношенията спрямо малкото. В тази игра на емоции невинаги можем да излезем победители, и неслучайно и в живота на порасналия човек често „емоциите вземат връх“. Но целта е тревожността да не държи контрола непрекъснато, а личността да изгради механизми, с които да й противодейства . Резултатът от подобно противоборство ще предопредели дали светът ще изглежда по-скоро добро или пък ужасяващо място. Какво се случва по-нататък? Както в едноименния филм („Генезис“) , така и в живота, обречени сме да влизаме в непрестанни повторения. Сходни ситуации, със сходни предизвикателства, подклаждат еднакви емоции и най-вече – реакции от наша страна. Понякога е много трудно да се определи какво точно причинява това въртене в кръг, с което се затруднява и излизането оттам. А когато тревожността е фонът, на който се развива действието, става още по-трудно. Защото се оказва, че тревожността притежава едно завидно оръжие; нейната „способност“ да се превръща в нещо различно, в симптом, който може да няма нищо общо с обичайните форми, които приема (най-видимите проявления са паник-атаката и фобията). Човекът, който иска да се справи, ще атакува симптома, но доста често няма да види задлежащия причинител – тревогата. „Хлапето“ Такъв беше случаят на В., 9г. Истинска тревожност прозираше у него (и у неговата майката всъщност) във всяка дума и действие. В широко разтворените му очи, задъхания начин на говорене, понякога защото не спира да поеме въздух, в жестовете му – нервни и припрени, в постоянното въртене навсякъде, безцелно и безспирно. И най-вече в думите – опасност навсякъде, страх от животни, улици, вода, затворени пространства, от смъртта и т.н., и т.н. Проблем за околните беше невъзможността му да седи на едно място и странните действия на пораснало момче като него – без причина да издава нечленоразделни звуци или да пълзи. Описваха го като палав, странен, инфантилен, макар много интелигентен, по документи беше дете със специални образователни потребности. Дотук. Тревожността никога не беше „стояла на масата“ като вариант, който да се обмисли. Аз пък го нарекох „момчето с китовете“, заради рисунките му. Едни и същи рисунки, седмица след седмица на срещите ни в кабинета – толкова еднакви, че ако ги наложиш една върху друга, биха си паснали до последния детайл. И в центъра на всяка една, между водораслите в десния ъгъл, и медузата в левия, винаги имаше кит – колкото огромен, толкова и застрашителен. Над него кораб, който китът иска да потопи. В. можеше да стои повече от половин час, почти неподвижен, и да рисува. Сякаш удавяше своето напрежение в океана, който създава. Твърдеше, че иска да потъне там. Чудя се дали всъщност не е имал желание да се научи да плува, не толкова да потъне? Или пък угрозата от чудовището е била в неговите очи неизбежна, още повече, че на дъното вече имаше един потопен кораб? При всички случаи рисунката успяваше да пресъздаде вътрешното напрежение на едно беззащитно в лицето на своята тревога хлапе. „Формата на водата“ Описаният случай илюстрира някои от особеностите на тревожността – нека припомним, онази базисна тревожност, която препраща към най-ранното детство и към отношенията между бебето и неговите близки; и чиято причина откриваме в трудността на възрастния да понесе емоцията на малкото бебе и с това да внесе спокойствие. Често няма конкретен обект . Тя е фон – като океана. Огромно пространство, в което е трудно да се ориентираш, а без котва си обречен на теченията и бурите. Често се „разлива“ в удобна за нея форма, предизвиквайки едно цялостно напрежение в ежедневието, едно неназовано страдание, което се отразява на всеки аспект от живота. Да, не е изключено да наподобява кит, или змия, или пък страх от височини, но това всъщност са: Различни поводи, една и съща причина. В зависимост от конкретния човек, поводът за трудностите ще е различен. Тревожността ще приеме различни форми, но винаги ще стои в основата. Хранително разстройство, злоупотреба с медикаменти, депресивни прояви, асоциално поведение понякога започват с една неназована и незабелязана тревожност, с която личността не е имала шанс да се справи, донякъде и поради това, че: Тревожността не е свързана с конкретна емоция . При различните хора може да прозира зад различни емоции. Например зад гнева – родителите може би разпознават чувството за гняв към детето, което се е разболяло, макар да е напълно нелогично да се ядосват за това („Точно сега ли? Как винаги в най-неподходящия момент?“ и др.); или пък раздразнението когато се иска разрешение за купон с приятели („Пак ли? Ти на хотел ли живееш?“). Друг път на преден план стои тъгата . Или на помощ се викат позитивните самовнушения, медитацията, изкуствено предизвиканата радост . Може дори да изглежда сякаш няма емоция – „Абе нещо ми е едно такова…никакво“, „Чувствам напрежение, а уж всичко е наред“, „Нямам сериозни проблеми, а не ми е добре“. А дали ако не се запитаме във всеки един от тези случаи, няма да се окаже, че тревожим за нещо – родителят за детето си, усмихнатият човек за преживявано чувство на самота, тъжният за възприета или очаквана загуба, а „никаквото“ – за цялостно усещане за безсмислие в живота? Тревожността невинаги е твоя собствена . Споменахме за родителя като контейнер. Ами ако той не е съумял да удържи тревожността на бебето? Нещо повече, ако собствената му тревожност е била толкова всеобхватна, че е заглушила гласа на бебето? Изведнъж вече не е възможно да се водиш от усета, от интуицията, да чуеш детето, а господства цялостното усещане, че нещо не е наред. Родителската тревожност ще се върне към детето, непреработена, дори усилена, а то вероятно ще повярва безусловно, че има причина да го е страх (от вода, куче, училище). В същината си обаче неговата тревожност не е само негова, и никога не е била само негова. „Анализирай това“ Работата с тревожността е истинско предизвикателство вследствие на всичко, за което стана дума по-горе. Макар и под различна форма, тя винаги напомня и на специалиста за онези критични точки, в които той самият е уязвим. Няма да е некоректно да сравня психолога с „контейнер“, отново в термините на Бион, който има за задача да удържи тревожността на клиента си. Ако клиентът говори прекалено – да съумее да замълчи; ако клиентът непрекъснато пита - да успее да отрази въпросите обратно; ако клиентът е несигурен - да намери макар и малка в началото опора, от която да се започне дългият процес по възвръщане на увереността и спокойствието. Тъй като при децата тревожността често „излиза“ под формата на хиперактивност и неконтролируемо поведение, а санкционирането и изискването за послушание имат обратен ефект, от изключителна важност е да се осигури пространство на детето, в което то да може да изрази вербално и физически себе си и своите тревоги . Като втора стъпка, психологът ще чуе, ще интерпретира и ще сподели с детето неговите собствени детски думи, но вече по нов начин . В същото време, необходимо е да се удържи и тревожността не само на детето, но и тази на родителя . Бион ще ни каже, че понякога в грижата за малкото дете майката може да почувства усещането за разпад, ужасяващата паника (че не се справя, например) – тревогата на малкото й бебе завладява и нея самата. Завърта се омагьосан кръг, от който не е ясно дали и кога ще се излезе. Терапевтичната работа тук следва да реализира своята деликатна „намеса“, при това без по никакъв начин да застраши и без това крехкото родителско самочувствие. Рискът съществува на всяка крачка от този процес – често пъти повишаването на доверието от страна на детето към психолога се интерпретира като опит да се компрометира и замени родителската функция. За да избягам от традиционната структура на психологическия текст, мислех да пропусна съветите за справяне ; няма универсални рецепти и предписания. Припомних си обаче основното за тревожността – тя рядко се заявява открито. Затова, ето и малко за ресурсите за справяне. Колкото и парадоксално да звучи, единият от тях се крие в непоносимостта на тревогата. Колкото повече психично пространство заема тя, колкото повече натрапва въздействието си върху живота на личността, толкова по-голяма е вероятността да обърнем внимание на случващото се и да търсим решения . Друг вариант за противодействие е наименуването й, осветляването на онова в дълбините , което често пъти крием дори от себе си, но което е способно да потопи и най-здравия кораб. Подобен процес може да се окаже болезнен, но едва в научаването да се удържа и понася болката, ще се появи и умението да се удържи и понесе тревогата. „Завръщане в бъдещето“ Ако се върнем там, откъдето започнахме, към теориите за ранното детство, може би ще звучи сякаш влизаме в популярното клише за определящото значение на „първите 7“. Имаме основания обаче да потвърдим истинността на това клише. За съжаление при децата симптомите на тревожни разстройства трудно се разпознават – тревогата удобно е замаскирана като „детски, възрастов“ страх, който ще отмине от само себе си. А всъщност с времето тревожността пораства заедно с детето – да, вече няма страх от кучета или асансьори, но пък с пълна сила се разгръща хипохондрия; или употреба на субстанции; или в живота на човека се настанява емоционален фон, който пречи на спокойното и пълноценно общуване с противоположния пол… В същината си аз разбирам базисната тревожност като феномен, който всички хора споделят в по-малка или по-голяма степен – никому не е чужд страхът от унищожение, загиване на Аза, или онзи от унищожение, загуба на обичан Друг. Както подсказва заглавието на това своеобразно заключение обаче, важно е да вървим към бъдещето с повече яснота за това през какво сме преминали. Да се завръщаме към добре забравеното старо, към предишен опит - макар и в нов контекст - но с нови умения и с убеждението, че има начин да се живее и без тревожността. Предишна статия Следваща статия

Новини, инициативи, участия в медиите Дискусия с 1 наум Повече Тревожният родител 11.07.2023 г. Добре дошли! Повече Ново пространство 30.09.2022 г. С онлайн обучението децата стават апатични Повече Участие в Дарик радио 4.12.2021 г. В сътрудничество с "КОЖА - платформа за психично здраве" Повече Безплатни консултации 28.11.2021 г. Пандемия и психично здраве при децата Повече Интервю за в."Доктор" 26.09.2021 г. COVID пандемията е повишила случаите на късогледство при децата Повече Репортаж на BTV 4.09.2021 г. Ново професионално предизвикателство Повече Психолог към ЧСУ "Артис" 16.03.2021 г. Профил на семейството днес Повече Репортаж за BTV 8.07.2023 г. Психолог за видеоигра? Защо не? Повече Start game! 7.06.2022 г. Позиция на работещите специалисти Повече Отворено писмо 29.11.2021 г. Световен ден на сърцето Повече Репортаж на BTV 28.09.2021 г. Ваксините - още едно нещо, за което да сме в противоречие Повече Интервю за MediaCafe 13.09.2021 г. Омбудсманът поиска мерки в подкрепа на психичното здраве на децата Повече Репортаж на БНТ 29.08.2021 г. "Агресията в анимациите. Как да научим децата си на състрадание?" Повече Репортаж за БНТ 2.01.2021 г.

Обратно П.Ч, мъж, 23 г. 1. Какво поражда страха/неувереността от обвързване с някого? 2. Кои са основните фактори, които правят една връзка успешна? 3. Защо ми е трудно да се сприятелям дълбоко и как мога да променя това? Въпросите Ви са толкова много, и по толкова различни теми, че не бих могла да отговоря на всички. Избрах тези тъй като до този момент не съм засягала темата за интимността. Ще започна с въпроса, който мен лично ме заинтригува най-много, а именно: „Здравословно ли е да общуваме всекидневно с приятеля/приятелката си/житейския си партньор?“ Какво би означавало да не е здравословно? Не знам Вие какво влагате като идея, но подозирам, че имате предвид здравословността на една такава връзка - един вид „прекомерното“, непрекъснато общуване би могло да изчерпи връзката, да я вкара в руслото на скуката и еднообразието, което в крайна сметка да доведе до нейния разпад. ​ Нека бъдем реалисти, умората и еднообразието са пагубни и в най-пълноценните отношения. Тогава когато връзката е вече отдавна преминала фазата на „пеперудите“ и „не мога и 5 минути без теб“ - всеки от партньорите ще се изправи пред дилемата „А сега накъде?“. Изключително примамлива е страстта, с която формираме нови интимни отношения. Толкова, че за някои хора е трудно да я нямат в живота си, и обикновено след нейното изчерпване (пак да кажа, тя се изчерпва в един момент, рано или късно) я търсят другаде. За други пък ще настъпи преформулиране на връзката, те ще търсят и намерят съвсем нови и различни начини да БЪДАТ със своя партньор. И като че ли именно в последното изречение е синтезирана „здравословността“ на една връзка – в умението на партньорите да преоткриват по нов начин човека до себе си – отново и отново, да го виждат с други очи през годините. Някъде отвъд страстното, помитащо влюбване, е дълбоката привързаност, в чиито основи стоят конструкти като искреност, доверие, общи цели, познаване на другия, компромиси и т.н., и т.н. ​ А като стана дума за основата. Вие питахте за основните фактори за една успешна връзка. Дали пък не е основата? Струва ми се важно КАК човек влиза в дадени взаимоотношения и какви са очакванията му за партньора и връзката. Нека припомня, че живеем във време, в което стремежът към съвършенство е издигнат в култ. Съвършеното пътуване, най-страхотната работа, перфектният родител, уникалното тяло…идеалната любов? Това постижими категории ли са изобщо, и не се ли подхлъзват много хора под външното лустро, за да избегнат разочарованието от осъзнаването, че подобни категории не съществуват? И че всяка връзка (интимна, приятелска, семейна) изисква - да, изисква - да се изправиш първо срещу себе си. ​ Не на последно място, необходими са изключително много труд, отдаденост, компромиси, за да се съхранят отношения, които понякога е по-лесно просто да бъдат прекратени. Всеки преценява дали и кога да сложи точката, но едно е сигурно - ако изречението започва убедително, вероятно да завърши по същия начин не е никак малка. Успех на Вас! ​ П.С. Можете да опитате следната техника. Напишете на лист всички категорични заключения, които имате по отношение на връзките. Например: „Връзките са…“ „Да бъдеш близък с някого означава…“ „В една връзка е възможно/невъзможно…“ „Искам/не искам връзка в която…?“ Напишете ги, прочетете ги отново. А сега честно отговорете пред себе си, какво очаквате от партньора до себе си, реалистично ли е, и можете ли да отговорите на същите очаквания по отношение на себе си? Когато намерите онова, което най-силно Ви тревожи или учудва, ще имате добра отправна точка да мислите нататък. Предишен Следващ

Обратно Б.Б., майка на момче, 2 г "Аз съм една майка на която й свършва майчинството и трябва да се върне на работа, за мен ще е важно моето дете да знае, че мама не го е изоставила, а такъв е животът, той трябва да се научи да бъде без мама всеки час, минута и мама без него! " Разбираемо е да изпитвате тревоги относно преминаването - Вашето и на детето - в нов етап от живота ви. Приключването на майчинството и преходът към детско заведение е нещо различно, по много причини - Вие се завръщате към работен режим, от който сте отсъствала 2 години; детето започва процеса на социализация, несъмнено труден период. Отделно винаги има страхове как ще съвместявате двете неща, дали ще се справите. Майчинството е благодатен период, защото носи спокойствие и сигурност - имате си режим, дейности, ясно е как минават дните, а сега сте изправени пред момент, в който има повече несигурност. Част от справянето с този труден период е това да приемете, че периодът Е труден. Няма лесно решение, въпрос е на организация, мобилизация, търпение, и за съжаление, нерви. Все пак малките неща, които мога да Ви насоча да обмислите са следните. Вие наистина се разделяте в някакъв смисъл с детето си, затова и тъгата. Но разбирате ли, редно е да "разделите" (сложила съм го в кавички, защото става дума за емоционална раздяла, не толкова физическа), за да можете да преоткриете заедно всички нови и вълнуващи открития на следващия период. А именно първото му пребиваване с връстници, възможността да се справя повече сам, всички дейности, които се осигуряват на децата в ДГ, първите тържества, рождени дни и т.н. Уменията, които детето трябва да придобие след втората си година са неизменно свързани със социализацията. Те невинаги са приятни, ето например децата не се радват особено, че в ДГ има правила, но са необходими. Така че, за да дадете път на новото, ще трябва да се разделите със старото. Друго - имате ресурс в семейството, използвайте го, особено в лицето на бащата на детенцето Ви, който би могъл да внесе едно здравословно мъжко спокойствие. Трикът да бъде водено детето от по-малко тревожния родител го знаете, нали? Трето. От разказа Ви ми се струва, че детето Ви знае много добре, че е обичано. Оттук нататък обясненията са по-скоро по посока на това, че все пак всички хора имат ангажименти, което не значи, че се обичат по-малко, но всеки си има работа, занимания. Времето прекарано заедно намалява, за сметка на много нови неща, които също могат да са приятни, нали? В началото всички деца плачат, майките също, но след това нещата си идват на мястото. На този етап това са основните неща около Вашия случай. Не е нужно непременно периодът на адаптация към детско заведение да е лесен, нито пък приятен, но никоя майка, оставила детето си в ясла/ДГ не е лоша майка заради това, уверявам Ви. Колкото по-спокойна сте Вие, толкова по-спокойно и уверено ще е детенцето. Предишен Следващ