top of page
Резултати от търсенето

Намерени са 85 елемента за „“

  • Митове за психологическата работа

    < Към "Статии" Митове за психологическата работа В студентските си години с колегите се шегувахме около няколкото най-чести въпроса, които ни се задаваха в момента, в който кажем, че учим психология. С времето и опита изкристализираха повтарящи се непрекъснато твърдения, които смело мога да нарека „митове“. Част от работата ни е да разясняваме реалните измерения на дейността си, както и да разрушаваме митовете, а настоящият текст е едно своеобразно синтезиране на най-честите заблуди относно психологическата работа…или както ние бихме ги нарекли, най-честите фантазии. 1. Психологът не чете мисли. Това което се случва в процеса на работата е да се събере необходимата информация, да се отсее важното, да се „чуе“ реалната заявка, да бъдат осмислени реалните затруднения, до които клиентът често няма достъп – и всичко това с цел да се зададат правилните въпроси. Усещането че психологът е „прочел мислите ми“ е всъщност добро боравене с теоретичната база, прилагане на набор от усвоени умения и много професионален опит. Разбира се, има известна доза интуитивно знание, но то бива обогатено и приложимо само в рамките на другите опитности. 2. Психологическа работа не се извършва „на кафе“. Психологът не е приятел. Заради българската традиция да смятаме, че „тук нямаме нужда от терапевти, защото имаме приятели“ често пъти професионалните ни граници биват атакувани. За работата ни е важно да се удържа контекстът, което означава да бъдат отстоявани правилата – мястото на срещата, часът, заплащането. Бихте ли имали доверие в диагнозата и предписаното лечение на лекар, с когото си пиете кафето в местната сладкарница? 3. Няма рецепта, психологът не е „пенкилер“. Наскоро се замислих за сходността на думата с английското painkiller (болкоуспокоително). Интересно е как идеята за премахване на болката логично се свързва със значение на „пенкилер“ като нещо, което задължително и неизбежно ще свърши работа – при всички обстоятелства и без ограничения. Коректно е да кажем, че психологическата работа има своите ограничения; дори нещо повече - тя поставя условия и изисквания. Не дава рецепти, предписания и обещания. И именно в това се крие нейната ефективност. 4. В продължение на предишното – психологът няма да ви даде съвет. Работата е съвместна и се реализира двустранно. Психологът знае, че не знае – неговата работа е да насочи клиента да се справи сам, в съответствие със собствените си ресурси, емоции, модели. 5. Работата на психолога няма нищо общо с манипулацията. Даже обратното, ако клиентът се чувства манипулиран, това е категорично основание да прекрати взаимодействието си с дадения психолог. Манипулацията означава процес на налагане на своето мнение, при това с користна цел – което не само няма общо с добрите психологически практики, но и из основи им противоречи. 6. Успешността на работата не е пряко свързана с незабавното изпитване на позитивни емоции. Точно обратното. Процесът понякога е дълъг и тежък, и поставя пред изпитание клиента. Справянето с болезнените въпроси и теми е като цяло болезнен процес – но пък категорично необходим. Идеята е да се преодолеят моментните негативни преживявания, за да се инвестира в дългосрочните благоприятни. 7. Успешността на работата не е пряко свързана с бързината на резултатите. Често пъти чувам изказвания като това – „Ходихме на психолог, ама не помогна, нищо не направи“. А на въпроса колко време ходихте, се отговаря „веднъж“ или „няколко пъти“. Обикновено това разочарование се появява когато клиентът очаква психологът да даде предписанията си (точки 3 и 4), и те подействат мигновено. Разбира се, има случаи, в които затрудненията се преодоляват по-бързо, но те не са норма. 8. „Не е задължително детският психолог да има деца, за да си свърши работата“. Тук имам предвид не само конкретния пример с децата, но и цялостното разбиране, че ако психологът не е преживял нещо конкретно от опита на клиента, не може да бъде полезен. Важни са опитът и обективността. 9. Психологическата работа е субективна. Факт е, че работата ни често е дълбоко свързана с явления, които са субективни. Неслучайно обаче на подобно „обвинение“ аз винаги противопоставям друг безспорен (според мен) факт – а именно, психологическото знание е силно обективизирано вследствие на научните принципи и закономерности, които психологията изповядва – наред с всички други науки. Много хора смятат, че психологическото знание няма стойност, тъй като не може да бъде измерено, предсказано. Много други пренебрегват „научността“, позовавайки се на непроверяеми и недоказани постулати, и съотнасят психологията към изключително ненаучни явления – езотерика, източни практики, магии и прочее. Истината е, че макар и не всесилни, статистиката и научно-изследователският подход са един от начините да останем обективни. Дори в полето на психоанализата, която най-често е критикувана заради използването на индивидуален клиничен подход (без доказателство в широката популация), вече се натрупват изследвания, които потвърждават твърденията на популярните психоаналитици. Другият важен елемент в стремежа да избягаме от субективността е наличието на интервизия и супервизия – а именно, споделянето на опит с колеги и ментори, с цел да се „свери часовника“ и да се минимизират грешките. 10. „Психолог“ е само една от ролите, които човек заема… Единственото, което мога да допълня, е следното: „…но е важно с клиента си, в кабинета, да е именно в тази си роля!“ Предишна статия Следваща статия

  • Субектът отвъд диагнозата

    < Към "Статии" Субектът отвъд диагнозата Най-трудното за всеки начинаещ специалист е да направи мост между теорията и практиката. Особено когато няма никаква идея как точно се случва това. Описаният случай ме учи дори днес, години след срещата с него... Общото В училище все повече и по-видими стават децата със СОП – нелепо (според мен) наименование на деца със специални образователни потребности. За мен като начинаещ специалист беше предизвикателство да работя с тях; още повече че в училищната система няма добре регулиран процес на приобщаването им, нито пък голям брой подготвени за това хора. Разбира се, натрупването на теоретични знания за някои от най-честите диагнози в областта на детската патология, е абсолютно необходима стъпка за всеки психолог. Теорията върви заедно с някои стандартизирани, и далеч по-голям брой нестандартизирани за България методики за оценка на детското развитие, с помощта на които се определя какви са дефицитите, и съответно ресурсите на всяко дете. Част от работата в училище е да се сигнализира за деца, които до този момент не са били обследвани от екип специалисти, а показват особености на едно или друго нарушение. В друга част децата вече имат становища, необходими документи, родителско съгласие, и с тях вече може да се структурира специфичната работа в училище. Започва създаването на оценка, екип, назначаване на координатор и членове на екипа, включват се (според потребностите на детето) ресурсен учител, логопед, учители, разбира се – педагогически съветник и/ли психолог. А според компетенциите си всеки педагогически съветник/психолог започва да работи с децата със СОП. Горе-долу на този етап приключва ангажимента на институцията спрямо детето със СОП. Всички формални стъпки са извървени, а компетентните специалисти „знаят какво да правят“. Знаят ли обаче наистина какво правят? Ще кажете, този въпрос е абсурден, та нали затова са специалисти? Проблемът е обаче, че за разлика от други области на познанието, в психологическата работа трудно можете да се позовете на „n-стъпкови модели“ или разписани процедури. Такива просто няма, а дори и да има, аз лично бих подходила към тях с огромно недоверие. Защото психиката е динамична структура. Поведението е върхът на айсберга, а отдолу са разположени – с натрупване – всякакви знайни и незнайни факти от историята на човека, осъзнати или не. Поведението сигнализира, но изследването отвъд него е дълга и сложна задача. С други думи - независимо от обективните факти, върху които е поставена дадена диагноза, тя самата е „разположена“ в пространството на психичния субект – индивидуалната личност с индивидуална история. Диагностичните категории са ясни, неясното е да се прогнозира как точно те влияят върху конкретния човек в неговия контекст. Спомням си първото, което правех в началото на работата си в училище. Четях епикризите. Точно и ясно – име, възраст, пол, диагноза. Познавателни способности – внимание, памет, мислене, интелект – всичко в числа и проценти. Накрая – заключение и препоръки. Следователно, за да имам идея как да работя с детето, трябваше да прочета теорията за неговото нарушение, да извлека най-важното от епикризата и да намеря методики за работа с него… Суховато разказано, нещата изглеждат най-общо така. По същия начин суховата се получаваше и самата работа с децата – несъдържателна (в моята представа), изпълнена с колебания, с усещането, че има нещо, което липсва. Ще звучи много вдъхновяващо да кажа, че в някакъв момент съм предприела съзнателно решение да променя подхода си. Истината е, че промяната се случи по необходимост, беше неизбежна – с влизането в кабинета ми на едно конкретно дете. Частното Когато за пръв път се срещнах с А. бях чувала от колегите за него. Подготвена бях, че става дума за дете, с което се работи трудно, но вече имах опит с какви ли не случаи и смятах, че имам капацитет да се справя с него. Твърде бързо ми стана ясно, че никакви думи не могат да ме подготвят за реалността. В начален етап на образование когато започнахме да работим, поведението му беше абсолютно неконтролируемо; и като казвам това, имам предвид – абсолютно! Никакви заплахи, убеждения, обещания или пазарлъци не бяха способни да накарат А. да спре да прави това, което му е хрумнало. А то почти винаги беше или рисково за него (катерене по первази, скачане, бъркане в контакти) или деструктивно за вещите наоколо. Нямаше случай да не „направи поразия“ при срещите ни – да избяга извън кабинета (или дори сградата на училището), да изтрие нещо от компютъра или пък да изхвърли нещо от прозореца. И както в епикризата всичко може да изглежда логично и подредено, така в реалната работа се оказа, че нищо не работи. До момента, в който един ден, отново в чудене как да работя с точно това дете, не си казах: „Е, добре де, ето ги диагнозите. И какво от това? С какво те променят факта, че тук влиза едно дете, към което аз не намирам път?“ Вече се бях запознала с Франсоаз Долто. Нататък нещата се подредиха, и макар никога да не стана истински лесно, нагласата ми вече беше друга. Преди това се чудех кои са онези магически думи, които можеш да кажеш на дете, което сякаш не те чува и разбира? Дадох си сметка, че няма как да говориш и да чуваш на свой ред , ако преди това не си осмислил „елементарния“ факт, че срещу себе си имаш Субект, личност – не дете с диагноза, СОП, с еди-колко си процента инвалидност, лека умствена изостаналост, ДВХ, или каквото друго се сетите. Стъпка 1. Какво значи Субект? В психологическата литература субект понякога се пише с главно С. Това съвсем не е случайно. В последните години все повече се променя схващането, че новороденото не знае, не може, не разбира; постепенно става ясно, че неговият психичен живот започва още отпреди раждането. Не са новост и концепциите за влиянието на различни фактори върху психиката на детето много преди то да започне да говори и помни. В този смисъл да наречем детето Субект още от деня на раждането, че и преди това, не е нито скандално, нито изненадващо. Но дали защото новороденото е така беззащитно, или поради невъзможността му на ранен етап да общува целенасочено и съзнателно, често пъти то става по-скоро обект. Така говорим за него: обект на процедури, обект на грижи, обект на внимание и любов. За родителите започва цялата гама от въпроси с какво, как и колко се храни, развитието му следва ли средните стойности в таблиците, защо плаче и т.н., и т.н. Всичко това е важно, несъмнено, но дали оставя пространство за родителите да обърнат внимание на самото дете – от какво има нужда в действителност то? Говорят ли му за истински важните за самото него неща? Разпознават ли Субекта ? Стъпка 2. Субектът понякога страда. Децата нямали проблеми? Точната формулировка тук е, че те просто не могат да ги изразят – по линията на това, че са когнитивно и емоционално незрели. Светът е толкова по-сложен и ужасяващ за тях именно защото са деца. Тежко въоръжени със своите защитни механизми, логика, опит, интелект – възрастните понякога пренебрегват детското страдание. А децата не търпят това и дават ясна заявка със своите симптоми. Стъпка 3. Какво казва Субектът със симптомите си? Понякога не мога да разбера защо възрастните се учудват толкова на детето, когато то им отговори с „не знам“. Питат и се чудят. Но то наистина не знае! Само като се замислим колко често самите ние постъпваме по начин, който не разбираме, а какво остава за дете. Терапевтичната работа е именно опит да се разберат и интерпретират симптомите на Субекта. „Не става дума за дисфункция от психичен или соматичен порядък, въз основа на която да се постави диагноза. Става дума за онази специфична точка на страдание на субекта и какво ни казва тя за него самия“ („Детето и неговите симптоми“) . Или простичко казано: с поведението си (симптома си, какъвто и да е той) детето говори, то казва неща, които все още не може да изрази пълноценно вербално; изразява емоции, пита. Стъпка 4. Субектът е разположен отвъд диагнозата . Медицинските експертизи и заключения не разбират Субекта, те го категоризират и поставят в чекмедже с номер някъде сред останалите диагностицирани. И това не е проблем, разбира се. Проблемът е какво се случва после, на всички нива – от семейство през училище, до общността. Кои са вълшебните думички, които можеш да кажеш на дете, за да те чуе и разбере? Няма такива. Няма ги в дебелите книги, в научните статии, в думите на университетските преподаватели, в методиките за изследване. Има обаче Субект, който говори. Когато има и някой, който да го чуе – тогава „магията се е случила“. А диагнозата няма никакво съществено значение. П.С. А. остава най-емблематичният случай в моята практика. В периода, в който се срещахме и разговаряхме, той успя да разпознае свое пространство в училище, включително сред съучениците си. Към днешна дата мога само да се надявам да му е даден шанс да случи същото. Предишна статия Следваща статия

  • Елена Мечева|Индивидуална работа

    Индивидуална работа Срещата между психолога и клиента е особена среща. Тя е взаимодействие, процес, и преди всичко - съвместна работа. Подчертавам последното, тъй като сред митовете за психологическата подкрепа е и този, че психологът е човек, който може да даде съвет за дадена ситуация. Няма по-далечна от истината представа от тази. Може би само митът, че психологът е "нещо като приятел". ​ Психичната работа е трудна и понякога продължителна - инвестиция на време и ресурс. Ангажимент, за който понякога може да нямате време или сили. За съжаление (или за щастие) не е достатъчно да се започне един такъв процес с висока мотивация; истинското предизвикателство идва със задачата да се поддържа тази мотивация. ​ В срещата с психолога няма да получите съвет или насока. Но приемете ли това, че няма готови решения, несъмнено ще получите нещо доста по-ценно - а именно възможност да намерите сами отговори на въпросите, които си задавате. Кризисна интервенция В някои случаи психологическата работа се случва по малко по-различен начин. Това са случаите, в които дадено събитие оказва толкова силно влияние върху личността, че блокира дори и най-елементарните възможности и стратегии за справяне, и изисква незабавна външна намеса. ​ В кризисна интервенция най-важно е да се установи доверие. На тази основа психологът ще изгради план за работа, чиято най-незабавна цел ще е да се внесе спокойствие у клиента и да намали до минимум възможностите за необмислено, рисково поведение. ​ След преодоляване на острата фаза на кризата, психологическата работа може да бъде прекратена, или при наличие на желание и личностов ресурс, да премине в по-дългосрочен ангажимент. Предизвикателства Чувства за непълноценност, умора, безразличие. Повишена тревога в ежедневни ситуации. Житейска криза - раздяла/развод с партньор, смърт на близък човек. Ниска самооценка/самочувствие. Проблеми в семейството, чести конфликти с партньор/деца. Трудности в работата. Повишена раздразнителност, нервност.

  • М.Д., жена, 23 г.

    Обратно М.Д., жена, 23 г. Как да помогнем на приятел, става дума за панически пристъпи на ОКР (обсесивно-компулсивно разстройство)? Ще започна с уточнение, че ОКР се диагностицира от лекар-психиатър. Поставена ли е диагноза, или човекът сам е стигнал до това описание? Ако има консултация с лекар, важно е да се следват неговите предписания. Като втора стъпка вече е възможно да се включи и психолог/психотерапевт, с който да се отработят проблемите на едно друго ниво - не физиологично, а емоционално. Ако пък човекът има съпротиви да отиде на психиатър, възможно е да направи първо среща с психолог, и да се обсъдят стъпките занапред. ​ Паническите атаки са едни от най-често срещаните затруднения в нашето съвремие. Огромна е темата за техния произход, има изключително много информация по отношение на това как бихме могли да се справим, статии с описани конкретни стъпки и начини за реакция. За съжаление понякога подобни проблеми са много устойчиви във времето и сякаш не се повлияват от нищо. Като специалист смятам, че приятелската подкрепа не е достатъчна за човек с изразени панически атаки. Ако проблемът продължава дълго време, редно е да се потърси консултация със специалист. Все пак ще дам някои разяснения около това. Паник-атаките са проява на вътрешна тревожност, чийто генезис може да се търси в десетки посоки. Обикновено имат "пусков механизъм", конкретен повод в живота на човек, след който започват да се случват. Рядко обаче поводът е и причината. При някои хора паническите атаки имат отношение към личността - дали ще става дума за хора перфекционисти, амбициозни, или пък обратно - плахи, неуверени; общото е в съществуването на една силно изразена вътрешна тревога, напрежение, които "напомнят за себе си" през паник-атаките. Това е един вид сигнал от психичното, че нещо не е наред, и трябва да се вземат мерки. Работата със специалист ще помогне да се потърси причината за състоянието, както и начините, по които човек да се справи; а те са различни за всеки, което обяснява и защо "предписанията" в Интернет невинаги имат ефект. Тъй като работата с панически атаки може да е трудна и да отнеме време, Вашата роля като приятел (ако разбира се започне процес на консултиране с психолог/психотерапевт) е да напомняте, че за да се стигне до това, към което човек се стреми, може да се наложи да премине през неща, които не иска в живота си. Нали и затова е изразът "No pain, no gain". Ако приятелят Ви е мотивиран да разбере какво се случва, ще намери начин да го направи. ​ П.С. Повече за тревожността може да прочетете в статията "Филмът, в който живея, или за тревожността" Предишен Следващ

  • С.Е., мъж, 23 г

    Обратно С.Е., мъж, 23 г Как да разбера дали съм социопат? Или социопат ли съм защо имам някои от белезите? Също мога ли да разбера дали съм в депресия? Здравейте. Въпросът Ви отваря тема, по която ще се радвам да дам някои разяснения. Ще започна от това какво всъщност означава термина "социопат", въпреки че надали ще съм изчерпателна. Въпреки че думата е особено разпространена и се използва често в популярната психология и в ежедневието, от научна гледна тя има съвсем конкретно значение. В МКБ (Международна класификация на болестите) има една специфична категория - т.нар. личностови разстройства. Това не са психични заболявания, а най-просто казано - изключително засилени характерови особености, които пречат в голяма степен на това, което наричаме "нормален живот". Те не се лекуват с лекарства, не се влияят от средата и са трайни, устойчиви модели на поведение и реакции. Едно от въпросните личностови разстройства е антисоциалното, а Вие очевидно се интересувате от неговите характеристики, така че няма да ги изброявам подробно: най-общо казано, антисоциалните личности поставят своя интерес пред този на другите, имат проблем да установяват и поддържат близки контакти с други хора, липсва им емпатия. ​ И с тези теоретични разяснения ще спра дотук. Защото важното във Вашия случай е какво Вие поставяте в категорията "социопат"? Кое Ви навежда на мисълта, че бихте могъл да сте такъв? Мога категорично да кажа, че наличието на някои "белези", не означава наличие на "дигноза". Изключително неефективно е да се самодиагностицирате - липсва всякаква обективност, а и процесът по оценка е редно да се извършва от специалист (в случая, психиатър). ​ Ако мога да бъда полезна по някакъв начин на запитването Ви, то ще е по посока на това да Ви споделя моето професионално убеждение - диагностицирането, класифицирането, поставянето на някаква диагноза/етикет не решава трудностите на личността. Каквото и да "впишем в епикризата", същинската работа започва "отвъд диагнозата". Дори да имате силно изразени характеристики за едно или друго, Вие имате сензитивност спрямо себе си (самият факт, че питате е показател за това), имате свободна воля да взимате решения и разполагате с възможностите, които Ви предлагат съвременните стандарти за психична грижа. Ако смятате, че имате затруднения в общуването, емоционални блокажи, проблем с другите хора, и ако всичко това Ви пречи до степен да не можете да функционирате пълноценно, спрямо потенциала, който имате, една бъдеща работа с психолог би могла да има позитивно влияние. ​ В същата степен тези думи се отнасят и до депресията - ако се притеснявате, че имате симптомите, потърсете експертно мнение и/ли консултация със специалист. Вие поне сте от едно по-осъзнато поколение, което няма скрупули да се грижи за себе си, физически и психически. Предишен Следващ

  • Училище, заедно с родителите

    < Към "Статии" Училище, заедно с родителите Като човек, който повече от 12 години работи в училище като педагогически съветник (с диплома и компетенции на психолог ), смело мога да кажа, че най-голямото предизвикателство в тази работа е принципно нарушената връзка между институцията и родителите. Неслучайно първата крачка във всеки един случай, е опитът за изграждане на доверие у родителите – доверие, че в училище имаме знанията и уменията, с които да подпомогнем тяхното дете. В противен случай последната засегната страна е именно детето. Ще си позволя да синтезирам някои от най-често срещаните предразсъдъци, с които се сблъсквам в кабинета си: 1. „Детето ми е нарочено“; 2. „Няма добър педагогически/психологически подход към детето ми“; 3. „Прави се всичко възможно детето ми да бъде изгонено“; 4. „В училище няма механизъм за подкрепа на различните деца“ и т.н., и т.н. Като представител на институцията, но и като част от общността на работещите в училище, ми е трудно да чувам подобни твърдения. Обективно погледнато обаче съм наясно, че зад всички тях стои страхът на родителите, че с детето се случва нещо, а те не знаят какво, и не могат да му помогнат. Обичта към собственото дете е причината даден родител да седне в кабинета и да изрече тези или подобни думи, обикновено с гняв . Погледнато от този ъгъл обвиненията вече не звучат като обвинения, а като сигнал – че е време да се случи взаимодействието между всички засегнати в училище страни и семейството. В практиката си съм се убедила, че случи ли се това взаимодействие, решение винаги се намира . Училището наистина е институция, с всички положителни и не толкова положителни страни. Често обаче се забравя, че всяка организация, дори най-тромавата и бюрократична, е система, изградена от хора, от личности . И именно те се явяват най-ценният ресурс в нея. Донякъде в изказванията на родителите се прокрадва онова цялостно усещане за недоверие в институциите като цяло – всички сме наясно какво означава това, буквално на всяко ниво в ежедневието ни. И както вече споменах, това е разбираемо, а нашата най-първа и най-тежка задача е да опровергаем тази нагласа . В стремежа си да работим професионално и на ниво, често забравяме да преведем на достъпен език естеството на нашата работа. А от това несъмнено произлиза и част от недоверието, за което стана дума. В този смисъл, ето и малко повече информация за работата на педагогическия съветник/училищния психолог; фигура, чиито функции и дейност все още не са особено познати и популярни. · Психологът в училище е посредник между училището и семейството. Това е баланс, който се поддържа трудно, защото засегнатите страни обикновено са много – деца, понякога повече от едно, родители, учители. Конфликтът се разглежда от всички страни, и едва тогава, обективно, се отстоява позиция и се препоръчва предприемането на действия на всички страни. · Психологът в училище е преди всичко психолог . Да, той е представител на институцията, което го задължава, но първата му отговорност в крайна сметка е благополучието на децата , които ежедневно биват поверени на нашите грижи от вас, родителите. · Психологът в училище не е там, за да заема страна в спора . В този смисъл, работата му не е да подкрепи дадено семейство/дете, за сметка на друго. Ние работим с емоции, но можем да си позволим емоциите да диктуват в нашата работа. · Психологът категорично не е наказателно звено в училище! Единствената удивителна в текста ще си позволя да сложа именно тук. Често пъти децата са ужасени, че изпращането им в кабинета е всъщност наказание; някои дори не смеят да съобщят на родителите си, че ни познават. Съществува подобна нагласа и у колеги. Искрено се надявам с течение на времето и практиката, все повече деца (и родители) да излизат от кабинета с усещането, че са били чути и разбрани, а не наказани. · Психологът може да констатира някакви неща, да насочи родителите, но не и да свърши работата вместо тях . Не бива да се поддържа илюзията, че с едно-две посещения ситуацията ще се разреши магически. Най-успешните случаи са тези, в които и родителите, и детето не губят мотивацията си да се справят с проблема; и ежедневно, колкото време е необходимо, работят заедно с нас, в училище. И последно, знаете ли как говорят всички в училище за децата, с които ежедневно работим - „мое дете“, „твоето дете“, „нашите деца“. Това е толкова вкоренено в неформалния изказ на всички колеги, че доскоро дори не бях го забелязала. Изводите оставям на вас. Предишна статия Следваща статия

  • Eлена Мечева | Психолог | 11 bit Studios

    A journey in 11 bit studios Imagine a place where magic happens. Well, it might not be the kind of magic that you can find on platform 9 ¾ , or in the hands of a long-bearded white wizard, but still – the magic of bringing fantasies to life. A place, where creativity and logic, art and technology, what’s real and what’s not, exist together. The place There’s an independent (but not an indie!:)) game design studio in the very heart of Warsaw that revealed exactly this kind of magic to me last week. It’s an experience beyond everything I’ve ever imagined would happen in my life. As a person firmly planted on the ground, I’m telling myself – Oh, what an incredible luck! But as someone who never stops dreaming and exploring, this experience comes not as a surprise, but more as a challenge to be accepted - with great care and responsibility. After all, dreams should be nurtured carefully. And it’s not the place itself, of course. What was most important to me during my one-week stay at the office of 11 bit studios in Poland, was the opportunity to meet the people behind the P8 project. All those designers, programmers, artists, producers, technicians, who can make worlds appear in front of your eyes. People from all around the world, speaking different languages, who can tell you all kinds of stories - funny, peculiar, dramatic, stories of bravery, treachery and friendship. Not only with what they say, but also with what they do. The people A psychologist? And in case you’re wondering what is a clinical psychologist doing in such a place (you’re quite right to wonder), I have the simplest, yet at this point mysterious explanation. I was working in a new environment, on a path that I’ve never taken before, in an effort to support the team of P8 on a journey through the labyrinth of emotions and behavior. They do what they do best, while I listen, observe and follow their steps. Then, with the help of my theoretical background in psychology, as well as my 15 years of clinical experience, I try to suggest a slightly different approach to the task – the one of a professional, working with the depths of psychic life. I’m back in Sofia. And while I’m returning to what I’ve been doing up until now, there’s this portal in my heart to a strange, mysterious dimension, in which emotions take different shapes, colours, sounds and images. A dimension of games, becoming something more than a product to be played. And if you think I’m overwhelmed with positive emotions (which I am) and not thinking straight after a wonderful week (which is somewhat true), do not be fooled. I’m experienced enough to know that there's plenty of time to also see the hardship, doubts, tiredness. I know they exist, and I would probably confront them too during my journey in the project. That’s to be expected. ​ But have you ever been on an adventure without risk, difficult choices and hardship? ​ Good luck to the team, and let’s hope that P8 makes its mark! The future

  • Я.С., жена, 24 г. и Н.П., жена, 25 г.

    Обратно Я.С., жена, 24 г. и Н.П., жена, 25 г. 1. Как да не се изнервяме за дребни неща? 2. Защо се изнервям за незначителни неща? Въпросът е интересен, а също така интересно е, че е зададен по сходен начин от две различни дами. Колкото и да е кратък и ясен, без допълнителна информация е трудно да се каже "защо" човек се ядосва и "как" да не го прави толкова често. Бих помолила питащите да помислят кое е повтарящото се в ситуациите, в които се чувстват раздразнени в ежедневието си? По какво случките на изнервеност си приличат - дали става дума за ситуации, в които попадате, или пък ви дразни поведението на определен тип хора, в работа ли се случва по-често, а също така в какви случаи изнервянето липсва? Всичката тази информация може да очертае нещо много конкретно, а без да изпаднете в конкретика, ще ви е трудно да се справите със задачата. ​ Има обаче един любопитен аспект на въпроса, по който мога да дам разяснения. В психологията много често боравим с емоции, а заедно с това провокираме клиентите си към същото. В случая няма да е пресилено да кажем, че основната емоция, съдържаща се във въпроса (в същината си един и същ) е гневът - по-големият брат на раздразнението, изнервеността. Много често когато стане дума за това какво ядосва клиентите, те започват да се оправдават: "Е, чак пък гняв, чак пък да се ядосвам...не! Просто е изнервящо/дразнещо/неприятно, но не се гневя!" Въпросът е, че макар да степенуват различно, в основата си става дума за едно и също нещо - ситуация, в която човек се изправя пред нещо, с което не се справя, и това му носи...гняв - било на себе си, на другия, на лошото стечение на обстоятелствата, без значение. Ядосването за дребни неща не е просто ядосване за дребни неща. То би могло да се интерпретира по много начини, и именно поради това е важно да си изясним какво го причинява. ​ 1. Възможно е раздразнителността Ви да е вследствие на т.нар.нисък праг на фрустрация - срещате препятствие, и това веднага Ви носи гняв, независимо за колко дребна ситуация става дума. Подобно поведение е особено силно при децата, но с порастването е важно те да се учат да го контролират, да проявяват търпение и сдържаност. Добрата новина е, че реакциите на фрустрация могат да се "тренират", и постепенно устойчивостта да се повиши. 2. Възможно е да не проявявате толерантност към поведение и мнение, неприличащо на Вашето. Светът е шарен, нещата се случват твърде различно от това, което ни се иска, и разочарованието също би могло да се изразява в едно непрестанно раздразнение - че не е "както трябва", "както искам". 3. Не е изключено фонът на вечното раздразнение да е заради липсата на реакция спрямо хора и ситуации, в които не сте защитили себе си, не сте успели да отстоите нещо важно за Вас. Гневът може да е добър ориентир за промяна към по-добро, но само ако е адресиран в правилната посока! А той често не е. И вместо да го насочим към причината за появата му, го потискаме с цената на това неблагополучие, че отвреме-навреме, в дребни и наглед незначителни ситуации, той напомня за себе си, пък макар и по малко. С други думи, канализираме емоцията си в погрешна посока, но приемлива, поносима. ​ Като част от процеса на себепознание е важно човек да си дава сметка какво се случва с негативните му емоции - често пъти замитани "под килима" на социално-желателното поведение (поведение, с което се представяме пред другите по добър, приемлив начин, така че да бъдем харесани). А гневът определено не е от емоциите, които ни правят особено привлекателни в очите на другите. Но както в природата, така и в психичното, нищо не се губи - процесите, които стоят в основата на нашите реакции, поведение, емоции, имат своя логика - често недостъпна за съзнанието, но съвсем истинска. В този смисъл - зад дребните препъникамъчета може да стои някое огромно предизвикателство. И за финал, ако ми позволите да преформулирам зададените въпроси, бих го направила така: Кои са истинските трудности в живота ми, за които се гневя, и какво мога да направя, за да ги разреша? Предишен Следващ

  • Д.Д., жена, 24 г.

    Обратно Д.Д., жена, 24 г. Как да се абстрахираме от мнението на другите и да не се впрягаш от това "какво ще си кажат другите" и "как ще изглежда това в очите на хората", да успяваш да правиш това което има значение за теб като изключваш другите?... Не знам дали се разбира какво искам да кажа обаче... Много добре се разбира даже. Въпросът директно отправя към това „Кой всъщност съм аз?“. Това е основното, около което е добре да помислите, а не толкова за другите. Огромна част от моята работа е да задавам въпросите така, че те да казват по нов начин неща, които човек често сам знае, но е забравил или пък не желае да мисли за тях. Ще си позволя да попитам и Вас: Колко често мислите за другите повече, отколкото за себе си? Трудно ли Ви е да изисквате неща за себе си, или се съобразявате с чуждите изисквания? Ако си представите живота като спектакъл, коя е Вашата роля – режисьор, актьор, статист, оператор или нещо друго? А коя роля бихте искали да играете? А защо казах, че „другите“ не са на преден план (не че не са важни)? Още в най-ранна детска възраст, първите ориентири за това какви сме ние и дали правим добро или лошо, са родителите ни. Ние черпим от тяхното поведение, знания и реакции, оглеждаме се в техните очи. Тези първи стъпки в процеса на социализация са необходими, за да можем да добием някаква представа за себе си и света. Това обаче е до време. С порастването се учим да отстояваме собствено мнение и поведение, което преминава през конфронтация с другите – първо и най-важно…с родителите. Звучи ли познато, защото става дума за тийнейджърството и неговия бунт? От битката с най-значимите ни хора ще зависи как ще влезем в света – дали ще се примирим с това да изглеждаме „лоши“ в нечии очи, защото имаме куража и дързостта да се отстояваме и да се грижим за себе си, да допускаме наши грешки? Или ще приемем пътя на най-малкото съпротивление, в който имаме комфорта на това да продължим да се оглеждаме в чуждите очи и да се съобразяваме с чуждото мнение? Изключително тежка е ролята на актьора, избрал да участва в собствения си филм, но не по собствен сценарий. Тази роля носи в себе си едно огромно противоречие, защото какво всъщност искат другите? Нима искат едни и същи неща, с които да се съобразим? Де да беше толкова лесно. Какво се случва, когато се разкъсваме между коренно различни искания? Единственият верен отговор е свързан с изграждането на един собствен център, едно стабилно ядро, което малко се влияе от другите. Как, ще ме попитате? Всеки човек има свой начин за справяне, но ориентири могат да бъдат Вашите емоции, например; 1) чувайте какво Ви казва гневът, тъгата, радостта. Или пък 2) приемането, че както и да постъпвате, все ще има някой, на когото това няма да му хареса. Възможно е да някой близък на Вас, което не отменя Вашата потребност и право да постъпите спрямо Вашето желание. Или пък 3) осъзнаването, че Вашите решения могат да изглеждат глупави, нелогични, грешни, и точно това да е най-голямата им ценност. Или нещо друго, Ваше, което си знаете, но сте позабравили. Успех! Предишен Следващ

  • И.В., жена, 24 г.

    Обратно И.В., жена, 24 г. Моят въпрос е как да не се стремим да се харесаме на всички и да не се сравняваме с другите? Малко по-нагоре имаше подобен въпрос, мисля че и във Вашия случай бих отговорила по същия начин. Опитът да се харесвате на другите, да се сравнявате с тях, е твърде възможно да означава, че изпитвате неувереност в собствените си качества и преценки. Сякаш другите знаят по-добре от Вас, и поради това е наложително Вие да се съобразявате с тях, да с сравнявате и да приличате на тях. Както и в предния въпрос, сходен на Вашия, ще подчертая, че всичко започва и завършва с това коя сте Вие. Едва когато се чувствате убедена, че знаете поне в някаква степен именно коя сте Вие, ще можете да се поставите СРЕД другите без да Ви тежи, че сте различна (забележете, казвам различна, а не "по-добра/по-лоша"). ​ А и с кои други се сравнявате? С по-красивите, по-умните, по-успешните? Какво значи това? Къде е върхът, към който се стремите? ИМА ЛИ ВРЪХ ИЗОБЩО? Има ли едно крайно постижение, след което да си отдъхнете, че сте постигнала своя идеал, или всичко в човешкия живот е процес, пътуване без край, вечно усъвършенстване? Щом знаете, че не сте идеална и търсите начин да се развивате, сте на верния път. Сега остава само да разберете, че няма да бъдете идеална никога, но това не значи, че не можете да се развивате все повече. Другите и тяхното харесване не са в това уравнение. ​ П.С. В статиите в тази рубрика се засягат част от проблемите, които описвате, а тъй като с подобен на Вашия въпрос се оказаха и доста други, смятам да посветя следваща статия на темата. Предишен Следващ

  • Й.Д., жена, 27 г.

    Обратно Й.Д., жена, 27 г. Сестра ми има проблем със самочувствието и оттам с комуникацията си с хора, и сама признава, че й е много трудно да се конфронтира с хората и да изразява мнението си свободно, и когато стане някакъв проблем за нещо в работата и се превърне в спор, тя предпочита да излезе от стаята и да остане безгласна нота отколкото да изрази себе си и да защити позиция. Проблемът със самочувствието е изключително многопластов, но мога да задам някои посоки на мислене, които да споделите със сестра си. Използвам Вашата загриженост, за да насоча вниманието Ви към един интересен факт, а именно – как в едно и също семейство, с едни и същи родители, сиблингите понякога са толкова различни? Струва ми се, че Вие нямате този проблем. Тогава може би любопитно ще Ви бъде да изследвате разликите в отношението на родителите Ви към всяка една от вас двете, да търсите сходното и разминаващото се. Какво си спомняте от детството си във връзка с това как родителите са ви за окуражвали, мотивирали или пък как са ви се карали, ако сте допускали грешка? И как всяка една е възприемала техните родителски послания? Каква е идеята, която стои зад тази моя препоръка? ​ Самочувствието има много общо с това какви модели на поведение са изградени и утвърдени в детството на всеки човек. При семейства с повече от едно дете отношението на родителите е коренно различно и зависи от много неща – от пола, поредността на раждане, контекста, очакванията на родителите и т.н. Това предпоставя, че всяко от децата ще има различно поведение по-нататък в живота си. Зависи от семейството, но общото между всички семейства е винаги това, че става дума за родителските очаквания и как детето отговаря (или не отговаря) на тях. ​ Когато даден човек има проблем с конфронтацията при конфликти и отстояването на себе си, то следва да се запита защо за него е толкова важно да избегне конфликта на всяка цена? Дали смята, че ако се противопостави, няма да бъде харесван/ценен/уважаван? Или пък да се съгласиш означава да си „добър“, а да противопоставиш е „лошо“? Откъде идват тези вярвания? ​ Твърде възможно е сестра Ви да не успява да се справи с предизвикателствата в общуването и заради това, че изпитва трудности да носи отговорност – за мнението си, за поведението си. Да изразиш позиция и да я отстояваш означава да понесеш отговорност, което е доста трудно. Понякога е по-лесно някой друг да вземе надмощие, но да ти спести необходимостта да водиш борба за своите желания (и грешки). Тази позиция е в основата си детската позиция – „отстъпвам, защото хем не искам да ми се карат, хем да не би да не ме харесват повече, ако настоявам на своето, пък и няма да се притеснявам да не разочаровам другите“. В този смисъл укрепването на самочувствието е директно свързано с разбирането, че собствените желания могат да бъдат в противоречие на желанията на другите (както е в ситуации на конфликт), но това е естественият ход на нещата. Няма място за оценки „Това е добро, а това – лошо“, стига в общуването с другия да се атакуват позициите, а не личността. Например, „Аз не съм на твоето мнение, но това не значи, че не те харесвам“. Предишен Следващ

  • А.Г., баща на момиче, 3 г.

    Обратно А.Г., баща на момиче, 3 г. Можем ли да твърдим, че отглеждаме и участваме активно във възпитанието на детето като прекарваме 2 часа на днес с него (+ уикенд)? Ако твърдим, че семейството е приоритет, тогава трябва ли да се чувстваме гузни, че отделяме 20% от времето си тях а останалите 80 % за работа? Има няколко аспекта, които могат да се вземат предвид. Ще ги изкоментирам с първото и най-важно уточнение, че всичко е изключително индивидуално, и няма "рецепта", която да е валидна за всички семейства. Та, като за начало ще дам разяснения около един много интересен термин, а именно good-enough. Въпреки че се използва най-вече за майки (good-enough mother), може спокойно да се генерализира. Често се бърка в интерпретацията - това според създателя на термина не означава "перфектната" майка, "перфектният" родител, а "достатъчно добрият". Не този, който винаги присъства около детето, а този, който присъства, когато ДЕТЕТО ИМА НУЖДА. Това значи понякога да помага, а друг път да ОТСЪСТВА, да го няма, за да подкрепи детето в неговата самостоятелност, смелост и т.н. Перфектен родител няма, но стремежът да бъдем такива носи след себе си обикновено вина. Не е нужно да сме гузни, защото не сме перфектни родители, а да сме наясно, че грешките са неизбежни - и това не означава, че не даваме 100% от себе си. Good-enough parent е в баланса, в преценяването кога и как да сме до детето, и кога и как да ни няма. И тук е мястото да добавя вторият аспект. Разковничето е в качеството, а не в количеството. Може да са 20%, или дори по-малко, но ако са good-enough, ако времето с детето е подчинено на онова, от което то се нуждае (а всеки родител знае от какво се нуждае детето му), то всичко е наред. Третият аспект произлиза от ролята, а именно от това, че ролята на майката и ролята на бащата са различни. Неизбежно е когато единият родител осигурява доходите в семейството, времето му за работа да е повече от времето за семейство - и това няма нищо общо с приоритетите, а бива наложено от реалността. Не е нужно бащата да е втора майка, да прави онова, което майката прави, за да е пълноценен родител. Има едно специфично "бащино" присъствие (и отсъствие), и когато детето знае за него, отново...всичко е ОК. Хлапето с нетърпение ще чака времето на тати за прибиране, и ще знае, че макар по-малко, ще е взаимно споделено и готино, различно готино от времето с мама. На четвърто и последно място. Да си го кажем направо - при децата важи правилото "колкото повече, толкова повече". Често най-оплакващите се от липса на родителско внимание са децата, които са най-заобиколени с родителско внимание. Парадокс, но е така. В дългосрочен план прекомерното родителско внимание има точно толкова вредно влияние, колкото неглижирането на детето. То трябва да знае, че родителите имат живот извън грижата за него - било работа, партньор, приятелски кръг и т.н. Може да "ревнува", и да се цупи, но е важно да знае, че не може родителите да се въртят около него. Не може и не бива. Предишен Следващ

bottom of page