Рубрика
"Детската психика"

 

С обогатяването на опита си в работата с деца все по-силно се убеждавам в това, че днешните родители са изправени пред една тиха и често неравна битка – тази с прекомерното наличие на информация. Въпреки че е възможно тази теза да подбуди почуда у някои, на практика се оказва че уж помагащата роля на ориентировъчните данни за развитието на детето може да доведе до дългосрочни и трудни за преодоляване проблеми.

 

По темите около детското развитие се вихрят особено ожесточени спорове – във и извън виртуалното пространство. Дотолкова са крайни понякога, че се забравя най-важното – всички участници в тези разговори всъщност са родители, търсещи или намерили най-добрия според тях подход към своите деца. Дори обаче да се абстрахираме от неприятните нападки и непотърсени мнения, остава един голям риск, който поемаме докато търсим информация как да бъдем най-добрите родители – сравняването.

 

Сравняване на детето с други деца. С неговите братя и(ли) сестри, ако има такива. Сравняване с вас, неговите родители, на същата възраст. Или пък с мерките и теглилките, които особено в бебешка възраст следите с особен интерес – колко тежи, колко милилитра хапва (и защо толкова?), какво може или не може да направи в сравнение със средностатистическото бебе/дете на неговата възраст?

Нека да ви попитам - а какво всъщност значи „средностатистическо бебе“? За мен като професионалист, работещ с деца от години, това е категория, изпразнена от съдържание. Всъщност наблюденията ми са че родителите са тези, които придават форма, които влагат съдържание във всяко едно нещо, което детето прави или не прави. В техните представи, очаквания, фантазии и тревоги е заключено всичко онова от детето и неговото развитие, което има стойност, което има значение. И там таблиците и сравняването с други деца са безсилни да отговорят на въпросите, да успокоят тревогата – дори могат да я задълбочат. Затова и понякога се случва майка, чието хлапе хапва и расте съвсем порядъчно, да отдава огромно значение на храненето и да се тревожи ако то по някаква причина не си изяде всичко в чинийката. Или пък да се следи стриктно процеса на изхождане при новороденото, и всяко излизане извън „нормалното“ (като цвят и честота) да бъде повод за притеснение. Или да придава огромно значение на проговарянето, а да остане незабележима способността на детето да ритмува прекрасно, или пък усета му към цветове и форми.

Случва се и обратното – в някои случаи има индикации за трудности в развитието, които обаче се тушират припряно със съвети от типа „И моето беше така, ще мине от само себе си!“, „Няма ненаучено дете!“ и т.н.  Подобни заключения са отново направени на база на сравнение между две деца, без да се отчитат хилядите променливи, които правят ситуациите различни.

Има един виден до днес остатък от минало време, който касае ситуацията на майката по нашите географски ширини. Говоря за време, в което развитието на бебето и детето минават почти само и единствено през грижата за тялото (представете си ситуацията в днешните ясли, в които все още няма и намек от специалисти по ранно детско развитие – емоционално и психическо). Която и родила жена да питате, която е имала трудности след появата на детето, ще ви каже, че най-големият проблем е липсата на подкрепа. В същото време и във и извън форумите, по улиците, сред роднините –  бъде ли видяно бебе, се задейства лавина от въпроси, съвети, разсъждения; всичките около това КАК е редно да се гледа това бебе. Къде се къса връзката – има хора, които проявяват интерес и някаква форма на загриженост, но масово майките не намират подкрепа. Не е ли това парадокс?

Според мен подкрепата, която средата оказва, не е в посоката, която е необходима на майката. Убеждението ми е, че всяка майка (особено начинаеща) има нужда от доказателства, че се справя добре, че може да намери ритъма, в който тя и бебето са синхронизирани. Има нужда да бъде придружена по пътя към личното осъзнаване, че се справя, че детето не е застрашено от действията й, а напротив. Има нужда да знае с категоричност, че нейното дете няма по-добра майка от нея!

Това разбира се, не е вроден, автоматичен процес. При някои жени се получава по-бързо и по-леко, при други изисква време и помощ. Но именно това е подкрепата, която липсва в нашето общество; познавачите са много, а емоционално подкрепящите именно майката - не чак толкова.

В дългосрочен план никоя майка няма нужда да бъде съветвана за точните милилитри, които е нужно да хапва бебето, или каква да е температурата в стаята, или колко често трябва да се оставя бебето по корем; такава информация се намира, с помощта на педиатър може и да се отсее. Много по-необходимо е да се появи един доверен човек, който да пита: „Знаеш ли, има доктори за тази работа, ами ти как си и защо се тревожиш толкова за това?“, или „Какво се промени между теб и партньора ти с появата на това бебе?“, или „Как се справяш с намирането на време за себе си, та било то и за няколко минути през деня?“. Само така може да бъде чута една майка, за да може да й бъде подсигурено спокойствието тя самата на свой ред да чуе своето бебе. Задейства ли се този процес таблиците и сравняването вече няма да имат същия смисъл, а водеща ще бъде уникалността на отношението майка-бебе-среда.

В заключение – родителите остойностяват различни аспекти от развитието на своето дете, приемат за важни различни неща, стремят се към различни цели. Затова и допитването до външни източници трябва да бъде премерено и винаги с едно наум. Стремежът към външен коректив, който е носител на достоверна информация и трябва да бъде следван на всяка цена, измества фокуса от сигналите, които самото бебе подава. Далеч по-трудно е да бъде следван гласът на мъничето, което понякога толкова ни тревожи, защото не сме сигурни какво казва. И колко по-изкушаващо е да се последва нечий съвет или някое готово решение (често със съмнителен успех).

Важното –  усетът спрямо това гласче може да укрепне, сигурността на всяка майка може да бъде изведена на преден план – та дори и през грешките, които са необходими и неизбежни. Стъпи ли се на тази плоскост…не, майчинството не става кой знае колко по-леко, но олекват чуждите разбирания и съвети, за да придобият тежест вътрешните гласове – на мама и бебе.

 

П.С. Ако имате нужда от съвет, майки – потърсете го! Ако обаче това не води до успокояване на Вашата тревога, мнение на специалист може да допринесе за една нова гледна точка.

П.С. 2 Естеството на темата някак остави бащите встрани. Отчитам това като пропуск, който си заслужава да бъде коментиран в следващ текст.

П.С. 3 Като казах "едно наум", това е и мотото на организацията, с която си партнираме по всякакви въпроси на родители. Повече за тях - тук.

Tел: +359 899 88 61 30

Електронна поща: elena.mecheva@mytalkspace.bg

София, България

  • Black LinkedIn Icon
  • Facebook - Black Circle

ВАЖНО! Моля, изписвайте коректно електронната си поща! В противен случай няма как да върна отговор на запитването Ви! Ако не получите отговор в рамките на максимум 2 дни - пишете директно на посочения мейл или се обадете по телефона.

© 2018 mytalkspace by Elena Mecheva